Международната валутно-финансова система е гръбнакът на световната икономика. Тя има важна поддържаща роля в сферата световната търговия и  инвестиции. Международната валутно-финансова система функционира на базата на многостранно договорени кредитно-финансови институции, механизми, правила и инструменти. Развитието на системата на международните валутно-финансови отношения преминава през два етапа. Първият етап е свързан с т.нар. златен стандарт (от 1880), който се характеризира с изискването за златно обезпечение на валутните резерви (след края Втората световна война, до 1973, е валидно само по отношение на щатския долар). Вторият етап касае въвеждането на  фиксирани, а след разпадането на Бретън-Уудската система на плаващи, курсове на валутите.

Важен момент в организационното изграждане на съвременната международна валутно-финансова система са учредените през 1944 ключови международни финансови институции – Международен валутен фонд (МВФ)  и Световната банка (СБ). Първата е натоварена с координация и контрол на валутно-финансовата система, а втората - с финансиране на развитието в световен мащаб.

Договореният през 1969 в рамките на МВФ т.нар. резервен механизъм, Специални права на тираж (СПТ), е предназначен да регулира международните валутни резерви на държавите членки на Фонда. СПТ представляват безналични международни резервни активи. В момента целият обем от СПТ възлиза на 204.1 млрд (318 млрд в щ. доларов еквивалент, като към 2015 1 СПТ се равнява 2.2154 лева). Фондът определя квоти за членство под формата на предоставяне на определен брой СПТ. България държи 0.3% от всички СПТ. Със СПТ държавите са били задължени до 1973 да закупват определен обем резерви във вид на злато или на американски долари с оглед международното обезпечаване на национална им валута. След премиването към системата на плаващи валутни котировки поддържането на валутните резерви на държавите членки на Фонда става чрез конвертиране на СПТ в една от четирите общопризнати резервни валути. Съотношението в кошницата на общоприетите резервни валути е както следва: щатски долар 44%, евро 34%, британска лира 11% и японска йена 11%. Съотношението на валутите се актуализира на всеки пет години.

Резервни валути

Резервните валути са универсален инструмент за международни разплащания. Те гарантират стабилността на международната валутно-финансова система. Използването на резервните валути намалява разходите за транзакции между пазарните контрагенти, защото системата работи с ликвидни и общоприети платежни средства. По този начин се постига мобилност на търговско-инвестиционните и капиталови потоци. Резервните валути служат и като средство за акумулиране на валутни резерви от националните централни банки. Те спомагат за справяне с международните валутни дисбаланси, а националните правителства и националните централни банки получават възможността за гъвкаво управление на платежните си баланси. Държавите с положителни салда в стокообмена с други държави акумулират валутни активи от кошницата на резервните валути без да е необходимо да ограничават износния си потенциал и по този начин осигуряват дългосрочен растеж на националните си икономки.

Основният парадокс е, че резервните валути са платежно средство на глобалната икономика, но се управляват от отделни национални правителства. Същите, като функция от национални бюджетни, кредитно-финансови и емисионни политики, обслужват специфичните икономически и финансови интереси на страните, които ги емитират. Световната резервна валута щатският долар е обект на постоянни справедливи критики. С решенията си, Федералният резерв на САЩ въздейства върху състоянието на международните валутно-финансови и капиталови пазари и респективно на икономиките на държави, разположени на хиляди километри от Америка. В този смисъл доларът работи за интересите на американската национална финансово-олигархична система. Впрочем, това свойство на долара би било валидно за всяка друга национална валута, претендираща да го измести от мястото му на водеща глобална резервна валута.

В средата на миналия век известният икономист Джон Кейнс лансира идеята за създаване на глобална наднационална банкова институция, която до управлява обща глобална резервна валута – банкор. В известен смисъл, замисълът наподобява системата за СПТ на МВФ. Кейнс предлага формирането на клирингов съюз, в който всяка държава получава достъп до кредитно финансиране в банкори за вносни-износни операции. С размера на отпусканите кредити е трябвало да се регулират дефицитите в платежните баланси, а натрупването на положителни платежни салда в търговията на държавите са могли да бъдат регулирани чрез задължително връщане на част от профицитите в клиринговия съюз. САЩ отхвърлят идеята в условията на пълна доминация на долара в световната търговия и финанси след Втората световна война, въпреки подкрепата на идеята от редица западноевропейски държави. Днес американският политически финансов елит е разделен. Републиканците вярват в силата на долара, докато демократите отчитат световните тенденции на частично отслабване на американска валута и предлагат възвръщане на нейните позиции чрез реформиране на механизмите на работа на международните финансови институции.

Какви трябва да бъдат изискванията към националните валути, претендиращи за място на глобалния валутно-финансов Олимп? Те следва да играят ролята на универсално платежно средство  в международните търговско-инвестиционни операции и да са свободно конвертируеми. Валутните финансови пазари следва да са наситени със съответните валути, така че пазарното им предлагане да покрива тяхното търсене. Резервната валута, в която са номинирани активите, следва да бъде високо ликвидна и да се ползва с доверие от международните валутно-финансови и банкови институции. Тогава и централните национални банки ще я включат във валутните си портфейли.

За момента щатският долар, еврото, частично британската лира и японската йена отговарят на горните изисквания. Тези валути поддържат устойчиви нива на търсене, независимо от резките колебания на техните котировки на валутно-финансовите пазари.  По данни на Банката за международни разплащания за 2013 щатският долар заема 87%-ов дял във валутните и търговско-инвестиционни операции, следван от еврото с 33.4%, японската йена с 23% и британската лира с 11.8% (тъй като в сделките участват две валути, сумата на процентното съотношение трябва е равна на 200%). Дори в разгара на финансовата криза в еврозоната през 2010, вложенията в евро остават високи, а щатският долар си запазва авторитета на „спасително убежище” в условията на нестабилна конюнктура. Уникалността на долара в международната валутно-финансовата система произтича от наситеността на фондовите пазари с ликвидни доларови активи. Американският фондов пазар предлага търговия с разнообразен и обемен асортимент от доходоносни дългови книжа, използвани за финансиране на перманентните бюджетни дефицити на САЩ. Това прави щатския долар търсен и ликвиден. Четворката водещи резервни валути е следвана от австралийския долар с 8.6% от сключените валутни сделки. Отслабват позициите на канадския долар, който е на шесто място. Съществува недостиг на достатъчно номинирани обеми национални валути извън първата четворка резервни валути. Например, дефицитът на номинирани активи в швейцарски франкове на фондовите пазари подтикна швейцарската национална банка да прикачи котировките му към еврото.

От втория ешелон национални валути, които имат шанса да станат глобални резервни валути е китайският юан, котиран на международните пазари под името женминби. Пазарният дял на юана в международните валутни и инвестиционни операции варира между 1.86-2.2% през 2013. Позициите му в международната валутно-финансова система се засилваха в резултат на дългогодишните високи темпове на растеж на китайската икономика и разширяването на китайския износ в световен мащаб. Редица експерти смело прогнозират, че през следващите десет години юанът ще се изравни с щатския долар като инструмент за международно разплащане в региона на Източна Азия.

Наред с това съществуват определени пречки за превръщането на юана в глобална резервна валута.

На първо място, дори китайският женминби да се наложи в системата на международните разплащания, на пазара няма достатъчно номинирани в него активи, т.е. ликвидността му е още ниска. Китайците теоретично могат да финансират покриването на свой държавен дълг с държавни облигации номинирани в женминби. Не е ясно обаче, доколко инвеститорите ще вложат средства в китайски ценни книжа, номинирани в китайския женминби.

На второ място, курсът на женминби не се определя на пазарна основа, а е обект на политическо, административно регулиране от китайската държава. Пред китайското държавно ръководство стои дилемата, как да осигури баланс между експортните нужди на страната (изразяващи се в административно поддържане на изкуствен нисък курс на юана спрямо щатския долар, срещу което постоянно възразяват американците) и китайския кредитен и валутно-финансов сектор,  чиито интерес е в укрепването курса на юана. Ако китайците искат женминби да стане световна резервна валута, рано или късно ще трябва да въведат пазарния принцип на определяне курса на юана. Противен случай борсовите играчи не биха рискували да инвестират във валута, за която знаят, че курсът и зависи от политически решения. Експертите на МВФ гледат по-реално на идеята за включването на женминби в кошницата на общоприетите резервни валути. За това пледира сегашният директор на МВФ Кристин Лагард и нейното предложение вероятно ще бъде подложено на гласуване през 2015. Още преди решението на МВФ, 12 държави са включили юана в структурата на международните си валутни резерви. Това са държави, с които Пекин осъществява активна търговия. Липсват детайли за юановия сегмент във валутните резерви на 12-те, тъй като информацията за китайската валута фигурира под регистъра „и други валути”. Европейската централна банка също разглежда възможността за включване на юана в своите резерви.

Клубни резервни валути

Като правило, за основа на едно клубно валутно обединение се взима валутата на най-развитата икономика в интеграционното обединение или се формира валутен пул на участващите в него държави. До момента еврото е единственият пример за функционираща клубна резервна валута. Безспорно, еврото има геоикономическо и геополитическо измерение. Потребността от неговото въвеждане е резултат от засилването на търговско-икономическата, финансовата, инвестиционна и прочие обвързаност на държавите членки в ЕС. Еврото замени валутния пул от национални валути на западноевропейски държави членки на Евросъюза. Най-значимите сред тях бяха германската марка, френският франк и италианската лира, които до въвеждането на еврото имаха своята тежест в международната търговия и финанси. Неуспешни се оказват опитите на АСЕАН за създаване на своя клубна валута. В споразуменията за Евразийския икономически съюз пък не се повдига въпросът за клубна валута в рамките на това интеграционно образование.

Напоследък се лансират модели за валутно и кредитно-финансово сътрудничество с използването на националните валути. Най-напред от всички е БРИКС на базата на две важни решения, които обединението взима на срещата на високо равнище в бразилския град Форталеза през юли 2014.

На първо място, учредява се Нова банка за развитие с начален капитал от 100 млрд. щ.д. Основната задача на общата кредитно-финансова институция е да финансира значими проекти с оглед подпомагане на устойчивото развитие на икономиките на държавите членки. Банката за развитие на БРИКС се създава като конкурент на МВФ и Световната банка. Последните са смятани от БРИКС са силно политизирани и обслужващи интересите на държавите от „златния милиард” (МВФ предоставя кредити на закъсали и преддефолтни държави само срещу съгласуване на т. нар антикризисна програма). Държавите членки БРИКС ще формират първоначалния уставен капитал от 50 млрд. щ. (по 10 млрд. щ.д.). Предвижда се генериране на допълнителни средства от частни инвеститори. Първоначалният капитал е доста скромен на фона на амбициозната инвестиционна програма. Освен това реализацията на проектите е възможно само при предоставяне на инвестиционни гаранции. А те по всяка вероятност ще бъдат осигурени чрез националните валути на държавите членки на БРИКС. Предвижда се банката да бъде открита за членство към други държави с оглед увеличаване на нейния капитал, но БРИКС ще съхрани контролиращ 55%-ов  дял от капитала на банката. Възможно е да бъдат поканени и държави от ШОС (например Казахстан, разполагащ със солиден финансов ресурс). Привличането на външни играчи в дейността на банката най-вероятно ще стане на базата на обвързването им по линия на важни за тях съвместни инфраструктурни проекти (например, Шри Ланка като близък съюзник на Индия, Белорусия по линия на Евразийския съюз, Турция като важен съсед на Русия, член на Групата на 20-те и като динамично развиваща се икономика).

На второ място, формира се пул на валутните резерви  на държавите членки на БРИКС в размер на 100 млрд. щ.д. с оглед колективното неутрализиране на външни валутно-финансови рискове. Най-голяма вноска в пула ще направят китайците (54 млрд. щ.д.), следвани от бразилците, индийците и руснаците (18 млрд. щ.д.) и южноафриканците (5 млрд.  щ.д.) Руски експерти смятат, че руските международни валутни резерви в размер на 478 млрд щ.д и китайските резерви от близо 4 трилиона щ.д. ще имат стабилизиращ ефект върху икономиките на останалите членки на БРИКС в случай на сътресения на валутно-финансовите пазари. Програма максимум е пулът от национални валути да прерасне в обща клубна валута на БРИКС на по-късен етап. Ако Новата банка за развитие на БРИКС тръгне успешно, това ще помогне на китайския женминби, руската рубла, индийската рупия, бразилския реал и южноафриканския ранд да се позиционират по-добре в международната валутно-финансова система. Не е ясно какво би станало, ако една или повече от валутите в пула станат обект на спекулативна атака на световните валутно-финансови пазари. Наред с това, скептиците отбелязват, че валутният пул на БРИКС заема скромен дял в системата на международни разплащания (женминби – 2.2%, бразилският реал и индийската рупия около 1% , под 1% са руската рубла и южноафриканския ранд). Това, според тях, означава, че пулът или вероятната бъдеща клубна валута няма да застраши доминацията на първия ешелон резервни валути.

Дедоларизация на световната икономика?

Все повече държави надигат глас срещу доминацията на долара в световната валутна-финансова система. Според тях, зависимостта на световната икономика и финанси от долара е необосновано голяма и трябва да бъде намалена. Във връзка с това се предприемат усилия за дедоларизация  в три основни направления:

Първото направление се изразява в създаването на алтернативни на контролираните от САЩ международни кредитно-финансови и банкови институции и капиталови борси.  Китай демонстрира завидни умения за геоикономическо позициониране в Азия чрез създаване на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции  (АБИИ) със седалище в китайската столица. Расте броя на заявките за участие в китайското начинание. Наскоро към учредителите на банката (21 страни) се присъединиха Иран и ОАЕ. Учредяването на банката става на фона на опитите на финансираните от САЩ международни неправителствени организации и протестни мрежи да дестабилизират вътрешнополитическата обстановка в Хонконг чрез инструментариума на „цветните революции”. Китай уверено започна реализацията на банковия мегапроект, с който Поднебесната ще изземе запазени територии за МВФ и СБ.  САЩ се опасяват не толкова от първоначалния капитал на китайското кредитно-финансово начинание, а от внушителните валутни резерви на Пекин, които на определен етап могат да бъдат използвани като елемент на дедоларизацията. Редица американски финансови стратези констатират, че САЩ не са могли да спрат своите евроатлантически съюзници – Великобритания, Франция, Германия, Холандия и др., от участие в АБИИ. Според тях, блокирането на реформата на МВФ от републиканците в американския Конгрес е преляло чашата на търпение у китайците, които решават да действат извън рамките на управляваната от САЩ пост Бретънуудска система. От 2010 насам Конгресът на САЩ отказва да ратифицира проектоспоразумението за реформа на МВФ, което предвижда увеличаване бюджета на Фонда до 739 млрд щ.д. и засилване ролята на водещите развиващи се икономики (Китай, Русия, Индия, Бразилия и др.) при взимането на неговите стратегически и управленски решения. Чрез учредяването на банката Пекин иска да разшири дела на развиващите се пазари в световното производство, търговия, инвестиции и финанси. А това ще е предпоставка за промяна на съотношението на силите в международната валутно-финансова система.

Второто направление е свързано с увеличаване броя на държавите, които разглеждат варианти за използването на националните им валути за разплащания в двустранната търговия.

През декември 2014 китайската валутно-финансова система проведе суапови валутни търгове с малайзийски рингит, руска рубла и новозеландски долар. Малайзия и Русия са, респективно, осми и девети по значение търговско-икономически партньори на Пекин. Суаповите сделки ще спомогнат за повишаване ликвидността на националните валути на международните валутни пазари и по-активното им използване за разплащания в двустранната търговия. Те ще позволят, например, на корпоративните участници на пазара да си осигурят достатъчни обеми от рубли и юани без това съществено да се отрази на валутните им курсове. В момента около 10% от руско-китайския стокооборот минава през националните валути на двете страни.  Редица руски банки договориха с китайските си партньори кредитни линии за руски предприемачи за реализация на съвместни бизнес проекти. Руската банка ВТБ договори с китайската Ексимбанк  предоставянето на кредити в рубли и юани на стойност 2 млрд щ.д. Руснаците психологически са узрели да допуснат китайски инвеститори да придобиват дялове във водещи руски добивни компании с юани. Интерес  към разплащания в юани и рубли проявяват не само големите корпорации, но и компании от средния и малкия бизнес, работещи в сферата на търговията, хранително-вкусовата промишленост, онлайн търговията и др. Основен проблем при вносно-износните операции в национални валути (т.е. с нерезервни валути) са допълнителните  разходи за валутното конвертиране, което товари цената на стоката. Във връзка с това банките, опериращи на валутно-финансовия пазар се опитват да предложат привлекателни договори за хеджиране на кредити по лихвите и на риска при валутното конвертиране. Следва обаче да се има предвид, че всеки вносно-износен търговски договор, реализиран в която и да е национална (нерезервна валута) е много по-малко ликвиден от всяка сделка за покупко-продажба на стоки в щатски долари, защото котировките на фондовите и стокови борси са преобладаващо в американската резервна валута.

Кремъл проучва сериозно възможността за реализирането на част от износа си в рубли. Експертите отчитат ползите и рисковите от подобна стъпка за руската икономика. Това касае преди всичко руските енергоресурси – най-конвертируемата руска стока.  Сред отказа от златното покритие на долара през 1973 американците налагат системата на нефтодолара, т.е. продажбата на нефт и нефтопродукти с щатски долари. Днешна Русия предприема плахи стъпки да пробие американския нефтодоларов монопол. Като преходен етап Москва предлага преминаване от долар към евро при разплащане за доставки на руски енергоресурси на европейските потребители. На този етап това е трудно постижима цел. Освен това руснаците преговарят с Иран за бартерна доставка на ирански нефт в замяна на руски стоки. Отговорът на Държавният департамент не закъсня, квалифицирайки руско-иранското проектоспоразумение като връщане към епохата на Средновековието. Американците са силно обезпокоени от бартерните сделки с енергоресурси. Според тях, споразумението нарушава режима на санкции и торпилира усилията на петорката от Съвета за сигурност на ООН и Германия за постигане на всеобхватно решение за иранската ядрена програма. Говорителят на Белият дом Джошуа Ернест заяви, че САЩ могат да наложат едностранни санкции срещу Русия, ако сделката все пак се реализира.

Третото направление касае увеличаване дела на златния сегмент в националните авоари на растящ брой държави, въпреки колебанията в цената му и високите разходи за неговото хранение.

Бившият шеф на Федералния резерв Алън Грийнспан смята това за естествено състояние в периоди на глобални финансови и икономически сътресения и не означава връщане към златния стандарт. Златото е било универсално средство за разплащане и натрупване в дълги периоди от човешката история. Благородният метал продължава да се използва като обезпечително средство при кредитиране на покупко-продажба на стоки и услуги. Златните активи се използват като гаранция на големи скъпоструващи междудържавни проекти, при липсата на държавни гаранции.

Първата четворка държави с най-големи златни запаси са САЩ, Германия, Италия, Франция. През 2014 Европейската централна банка констатира, че златото остава важна част от злато-валутните запаси на света. В трезорите на МВФ се пазят 78 млн. унции злато (117 млрд. щ.д.) с отрицателна доходност за хранение. Към 31.12.2013 цената на златото в злато-валутните запаси на централните банки е равна на 762 млрд. щ.д, което представлява 10% от целия обем злато-валутни запаси. Сред незападните държави, Китай, Русия, Турция, Иран трупат златни резерви като средство за обезпечаване на техните национални валути и като част от стратегията им за намаляване дела на щатския долар и на другите резервни валути в техните злато-валутни авоари. Наред с това, Китай търси начини да избегне спекулативните ценови колебания със златото. В връзка с това Поднебесната разви мощна международна борса за търговия със злато в Шанхай, където предлага фючърсни сделки с реални количества злато. Това представлява сериозна заплаха за Лондонската и Нюйоркските борси, които основно работят с деривати и финансови инструменти.

Защита на националните валутни резерви в условията на санкции

На теория се смята, че международните резерви на Централните банки са защитени от конфискация, национализация или арест, но практиката показва друго. С цел да подкопае позициите на режима на Кадафи, през 2013 Вашингтон блокира резервите на Либийската централна банка, плюс активи на Либийския суверенен фонд, в размер на 150 млрд. щ. д. От идването на власт на аятолосите през 1979, САЩ провеждат политика на икономически санкции, включващи в т.ч замразяване на валутните сметки на иранската Централната банка. През 2008 ЕС се присъединява към режима на санкции, но иранците успяват да изнесат 70-80 млрд. щ.д. от своите резерви в „безопасни” зони. Иран е удачен пример за държава, принудена да намали дела на щатски долар в националните си валутни авоари и да търси възможност за разплащания в национални валути с външните контрагенти поради режима на санкции.

Русия се опасява, че също може да стане обект на подобна крайно решение и предприема мерки за изтегляне на част от своите международни резерви от американските и западноевропейски банки. В момента съотношението на резервите на Централната банка на РФ по валути в процентно съотношение е 43% щ.д., 43% евро, 9% лири стерлинги, 2.9% канадски долари, 1.1% австралийски долари. От тях 27.6% се  намират в американски банки, 34.3%  в германски банки, 17.6% в британски банки и 8.6% в руски банки 10.9% в банки на други държави.  Руската стратегия за защита на валутните резерви включва разширяване на кръга от международните финансови институции и инструменти, в които да се влагат руски валутни активи.

В условията на външен търговско-икономически и кредитно-финансов натиск, Кремъл решава да създаде и своя национална платежна система. Това решение назря веднага след като Visa и MasterCard по неоповестени причини спряха за няколко дена обслужването на издавените от тях международни кредити карти на руския платежен пазар. Двете компании обработват транзакциите на руските държатели на платежни карти извън пределите на Русия, в САЩ. Руското правителство реагира като прие през май 2014 специален закон, който стартира процес на изграждането на самостоятелна система за безналични разплащания на територията на Руската Федерация. Основният недостатък, е че държателите на издаваните от руските банки платежни карти няма да могат да ги използват за теглене на  средства от посттерминали и за безналично разплащане за стоки и услуги зад граница. Друга мощна санкция срещу Русия може да стане блокирането на международните разплащания на страната  чрез SWIFT системата. Подобна стъпка обаче би затруднила значително продажбата на руски ресурси на международните борси и вероятно като следствие от това би ерозирало доверието към международната валутно-финансова система.

Заключение

Усилията на редица водещи незападни държави за намаляване тежестта на Запада в управлението на международната валутно-финансова система се вписват в   съвременната геополитическа динамика. В обозримо бъдеще щатският долар ще запази позициите си на световна резервна валута в световната икономика и финанси. Размествания може да настъпят само по отношение на другите резервни валути. Позициите на китайския юан в международната валутно-финансова система ще се засилват, но това ще става постепенно. МФБ и Световната банка ще останат инструмент за доминация на държавите от „златния милиард” в краткосрочен и средносрочен план. На този геополитически фон неизбежно ще се засилват тенденциите за изграждане на паралелни международни валутно-финансови институции, борси и пазари като противовес на съществуващото статукво. В същото време, в процеса на реализацията на АБИИ, Пекин многократно подчерта, че с нея се цели не подкопаване или минимизиране ролята на съществуващите международни кредитно-финансови институции, а разширяване на възможностите за разгръщане на мащабни инфраструктурни проекти в полза на развитието на световната икономика. Китай даде ясно да се разбере, че в съществуващата сложна и противоречива международна обстановка ще се стреми да внесе в световната геополитика повече икономически елемент и намали политическо противопоставяне.

Москва и Пекин имат споделен интерес за развитие на валутно сътрудничество в рамките на БРИКС, което не следва да се преекспонира. Няма изгледи то да кулминира в създаването на клубна резервна валута на БРИКС в близко бъдеще.  Ето защо е неправилно да се мисли, че Русия и Китай се опитват да „разтворят“ долара в многополярна валутна кошница.

Санкциите на САЩ и ЕС срещу „непослушни” държави карат последните се борят за финансов суверенитет и да разработват стратегии за защита на международните си валутни резерви. В този смисъл се очаква увеличаване дела на златните запаси в техните национални резерви. Очертава се тенденция за ръст на разплащания в национални (нерезервни) валути в двустранните търговски и инвестиционни операции, но делът им ще остане сравнително малък.

Литература:

Панева, Г. (2009) Какво представлява валутата на Международния валутен фонд ? Investor.bg [oнлайн:  http://www.investor.bg/za-nachinaeshti/126/a/kakvo-predstavliava-valutata-na-mvf-89984/ Извлечено на 15.04.2015]

Вести: Экономика (2015). Моисеев: объем рублевых расчетов будем увеличивать. [oнлайн: http://www.vestifinance.ru/articles/42686 Извлечено на 15.04.2015]

Вести: Экономика (2015). Путин поддерживает продажу нефти и газа за рубли [онлайн: http://www.vestifinance.ru/articles/45847 Извлечено на 17.04.2015]

Володин, А.  (2015) Бездолларовые международные торговые операции России США назвали "экономикой средневековья". Военное обозрение. [oнлайн: http://topwar.ru/57856-bezdollarovye-mezhdunarodnye-torgovye-operacii-rossii-ssha-nazvali-ekonomikoy-srednevekovya.html Извлечено на 17.04.2015]

Катасонов, В. (2015) Международные резервы России под «дамокловым мечом» санкций. ИА Regnum [онлайн: http://www.regnum.ru/news/polit/1888993.html Извлечено на 17.04.2015]

Цатурян, С. (2015) Россия и Китай возглавили операцию „антидолар”. ИА Regnum [онлайн: http://www.regnum.ru/news/polit/1913431.html Извлечено на 17.04.2015]

Cuierman, A. (2015) The Crisis and the Renminbi’s International Role. VOX  CEPR's Policy Portal [online: http://www.voxeu.org/article/global-crisis-and-global-renminbi Извлечено на 17.04.2015]

Greenspan, A. (2014) Golden Rule: Why is Beijing Buying? Foreign Affairs, Sept. [online: http://www.foreignaffairs.com/articles/142114/alan-greenspan/golden-rule Извлечено на 17.04.2015]

Janson, K. (2015) China, Gold, SDRs And The Future Of The International Monetary System. BullionStar.com [online: https://www.bullionstar.com/blogs/koos-jansen/china-gold-sdrs-and-the-future-of-the-international-monetary-system/ Извлечено на 17.04.2015]

Snyder, M. (2015) De-dollarization: China is Now Advertising the Renminbi as the “The New World Currency”.  Emerging Equity. [online: http://emergingequity.org/2015/03/08/de-dollarization-china-is-now-advertising-the-renminbi-as-the-new-global-currency/ Извлечено на 17.04.2015]

*Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Турция е ключов международен играч и един от претендентите за регионална лидерство в Големия Близък Изток (1) и, в частност, в Предна Азия. За това има редица не само военно-политически и икономически, но и исторически причини. Турция е държава с имперско минало, това е последният "Халифат", обединяващ мюсюлманите с различен етнически произход от Западните Балкани до Арабския полуостров. За разлика от Иран - другият традиционен лидер в ислямския свят, който от ХІХ век бива поставен под контрола на Руската и Британската империи и започва да възстановява самостоятелната си роля едва след ислямската революция през 1979, Турция, макар че е смятана навремето за "болния човек на Европа" и е дестабилизирана и отслабена под въздействието на редица вътрешни и външни фактори, доста дълго и успешно продължава да контролира редица "проблемни" региони от Западните Балкани до Предна Азия.

Както е известно, опити за дестабилизирането на Големия Близък Изток чрез ускоряване разпадането на Турция се предприемат още през ХІХ век. По-късно, в резултат от тайните споразумения, постигнати в хода на подписването през май 1916 на прословутия договор Сайкс-Пико за подялба на арабските владения на Османската империя, се залага превръщането на Палестина в регионален "барутен погреб" [2, c.40]. Тази подялба води до появата на арабски национални държави върху територии, населени с различни етноконфесионални групи, включително такива от неарабски произход. Именно тези последици от разделянето на териториите на Предна Азия наблюдаваме днес в Сирия и Ирак. Така Първата световна война и разпадането на Османската империя се оказват сред причините за превръщането на Предна Азия и Големия Близък Изток, като цяло, в "зона на перманентна нестабилност" и "Евразийски Балкани" [1, c.65]. Най-мащабен и, едновременно с това, жесток пример за балканизацията на този регион е сегашната война с т.нар. Ислямска държава.

Ислямска държава като пореден опит за глобално преустройство

Гражданската война в Сирия, в която Турция, съвместно с арабските монархии, застана на страната на противниците на законния президент Башар ал-Асад, не само наруши дългогодишния принцип на турската външна политика за "нулеви проблеми със съседите" [24], но и доведе до появата на нов общ враг на целия регион в лицето на Ислямска държава (ИД). Създадена първоначално като балансьор на ислямисткия Фронт Ан-Нусра, ИД, в чиито редици по-късносе вляха множество бивши военни командири от армията на Саддам Хюсеин и членове на партията БААС, днес олицетворява съвременния ислямски фундаментализъм, успешно ползващ модерните и ефективни политически и PR-технологии, както и принципите за водене на мрежови войни. Освен това ИД се занимава с нелегална търговия с петрол и петролни продукти, като по данни на турското Министерство на петролната индустрия, само през първите две седмици на юли 2014 приходите и от тази дейност са надхвърляли милион долара дневно [25]. Както се посочва в един анализ на списание Foreign Policy, терористичната активност на ИД може да доведе до преразглеждане на границите в Близкия Изток, формирали се след Първата световна война [17; 16] в резултат от краха на Османската империя.

За Анкара тази ситуация е опасна не само от гледна точка на регионалната сигурност, тъй като терористичната активност на ИД цели по-нататъшната дестабилизация на Сирия и Ирак, представляващи своеобразни "слабини" на Турция, но и в чисто икономически план, защото по-нататъшната ескалация на конфликта се отразява върху инвестиционната привлекателност на региона и може да доведе до пренасочване на капиталите в други "по-стабилни" зони. Тревогите на Анкара имат и геополитическо обяснение. Днес е налице ясна тенденция към промяна на съществуващия световен ред: ипотечната криза в САЩ през 2008 и последвалата я "Нова Голяма депресия" демонстрираха пред света несъстоятелността на икономическата система, в чиято основа е финансовият капитал. Както посочва в речта си пред т.нар. "Валдайски клуб" руският президент Владимир Путин, смяната на световния ред (а именно на такъв мащабен феномен сме свидетели днес), по правило, се съпровождат ако не с глобална война или глобален сблъсък, с поредица от интензивни локални конфликти [3]. На практика, ситуацията с ИД в Предна Азия и Големия Близък Изток, като цяло, на фона на очевидната несъстоятелност на модела на финансовия капитализъм, органично се вписва в тази логика: аналогичните финансови кризи през 1913 и 1929 водят до двете световни войни и провала на съществувалите в онези периоди модели на световния ред. Крахът на световния ред, в резултат от Първата и Втората световни войни, укрепва позициите на финансовия капитал благодарение на мощните инвестиции в разрушените икономики, чиито гръбнак е индустриалният капитал (нагледен пример за това е Планът Маршал за Европа след Втората световна война).

Днес в света се очертава аналогична ситуация: икономиката на САЩ, в чиято основа е финансовият капитализъм, изграден - според американския икономически експерт Дийн Хендерсън - върху спекулациите и „принципа на казиното" [12], започва да губи позициите си, доказателство за което е, че Китай вече е на първо място в света по обем на БВП, изпреварвайки САЩ. На този фон можем да разберем логиката на Съединените щати и другите държави, в основата на чиито икономики е финансовият капитал: да създадат условия, в които държавите, където доминира индустриалният капитал, да се окажат зависими от тях (също както след двете световни войни).

По странно стечение на обстоятелствата, ситуацията с ИД се развива в един регион, чиито местни икономики се основават именно на индустриалния капитал. Това се отнася и за икономиката на Турция, която още преди началото на кризата на сегашния световен ред започна да усеща негативното влияние на системната криза на финансовия капитализъм върху своята икономика: още през 2013 експертите посочваха, че обвързването на турския бизнес с банковата система на ЕС създава сериозни пречки пред турските оператори и финансови групи да изпълняват нормално задълженията си (причина за което е нестабилността на финансовия пазар на ЕС) [10]. Така, натрапваната на Турция необходимост да влезе в пряк конфликт с ИД, чиито въоръжени отряди достигнаха до обширни зони по нейните южни и югоизточни граници, очевидно предледва две цели: геополитическа - преформатирането на Големия Близък Изток, а чрез него и на целия Евразийски суперконтинент, и икономическа - връщане към епохата на тотална доминация на финансовия капитал чрез ерозия и отслабване позициите на индустриалния, включително турския.

Икономическите взаимоотношения между Турция, Иракски Кюрдистан и ИД

Можем да предположим, че ескалацията на конфликта в Ирак от момента, когато частите на ИД атакуваха Мосул в началото на януари 2014, насам, е убедила Анкара, колко погрешна е била политиката и за формиране на алианс с радикалните ислямисти за свалянето на Башар Асад, затова президентът Ердоган  и правителството на Давутоглу, въпреки имперското минало на Анкара и превръщането на концепцията за "неоосманизма" в държавна политика (2), не са склонни да ангажират Турция във военен сблъсък с бойците на ИД, а използват за целта опълчението на иракските кюрди - "пешмерга".

Турция е принудена да участва, макар и косвено,  в битката с ИД именно заради Иракски Кюрдистан, с който Анкара напоследък разширява сътрудничеството, опитвайки се да играе все по-голяма роля във вътрешната политика на тази автономна зона в Северен Ирак, придобиваща за Турция статута на "стратегическа дълбочина" - т.е. територия на съседна държава, представляваща част от зоната на преки интереси на друг международен играч [4].

Фактът, че Анкара смята Иракски Кюрдистан за своя "стратегическа дълбочина" в Ирак би могъл да се характеризира като своеобразна "енергийна геополитика" [4, c.232-235], т.е. комбинация между чисто геополитически [3] и петролногазови икономически интереси - така, от началото на миналата 2014, независимо от протестите на Вашингтон и Багдад, Анкара и Ербил преговарят за изграждането на газо- и петролопроводи към Турция, въпреки забраната на официалните иракски власти [7]. Енергийните интереси на Анкара в Иракски Кюрдистан са свързани със стремежа и да диверсифицира източниците на петрол и газ за своята индустрия. В момента 58% от целия доставян в Турция природен газ идва от Русия [41]. Това, както и прекалено високата цена на иранския газ, който в момента е единствената реална алтернатива на руския от гледна точка на обемите на доставките [4] (505 долара за 1000 куб. м за иранския газ, срещу 400 долара за руския) [26], обяснява интереса на Турция от по-нататъшната диверсификация на газовите доставчици, а потенциалните доставки на газ от Иракски Кюрдистан биха могли да намалят зависимостта на Анкара от Техеран и Москва, включително в чисто геополитически план.

В същото време, именно енергийната сигурност постави Анкара в толкова сложна ситуация по въпроса за нейното участие (или неучастие) в кампанията срещу ИД: ако първоначално Турция беше критикувана, че доставя незаконно кюрдски петрол на международния пазар и, в частност, за Израел, което дори принуди турския енергиен министър публично да се оправдава [22], напоследък зачестяват обвиненията, че Анкара тайно си сътрудничи с терористите от ИД при препродажбата на петрола, добит в завладените от ислямистите находища в Северен Ирак, както и при доставката на дизелово гориво, произведено от иракски петрол в контролираните от ИД преработвателни заводи на територията на Сирия [25]. В тази връзка, Анкара, макар и без всякако желание, все пак склони да предостави на "пешмерга" коридор през собствената си територия към граничния сирийски град Кобани, обсаден от бойци на ИД.

Икономическите причини за неучастието на Анкара във военната операция срещу ИД

Въпреки това, не става дума за пряко участие на турската армия в сраженията с ИД, както даде да се разбере и президентът Ердоган по време на миналогодишното си посещение във Франция [11, c.1]. Според генералния директор на Международния институт за стратегически изследвания в Москва Ариф Асалъоглу, отказът на Анкара от пряка военна намеса е свързан и с корупционния скандал, разтърсил Турция в навечерието на изборите през лятото на 2014. Според него, в момента основните усилия на Ердоган и премиера Давутоглу са насочени към вътрешнополитическите проблеми, а не към гасене на пожара, бушуващ край границите на неспокойните провинции в Южен и Югозападен Анадол, населени предимно с кюрди, които (за разлика от Ирак) не са лоялни на Анкара.

Според мен обаче, това съвсем не е единствената причина за нежеланието на Турция да влезе в открит военен сблъсък с ИД. Използването на "пешмерга" позволява създаването на балансьор на силите на сирийските кюрди, които при евентуална успешна военна кампания могат да натрупат политическа тежест и отново да поставят въпроса за кюрдска автономия в Северна Сирия, което би представлявало сериозна опасност за Турция [15], тъй като ще създаде още един прецедент в процеса на еманципация на кюрдите и ще даде основание на турските кюрди, подкрепящи сирийските си съплеменници, да поискат създаването на аналогична автономна зона и в Турция. Тоест, ангажирайки се косвено в борбата срещу ИД, Анкара се опитва да прави изпреварващи ходове. Въпреки това, да не забравяме, че политиката е концентриран израз на икономиката. Анализът на материалите, публикувани от водещите турски медии, показва, че косвеното турско участие в борбата срещу ИД се обяснява най-вече със сложната ситуация в икономиката на страната [9; 19; 24]. Така, можем да посочим следните икономически причини за нежеланието на Турция да се включи активно във войната с ислямистите:

- Понижаване  индекса на потребителското доверие. Както е известно, този индекс е показател за готовността на населението да изразходва средства за закупуване на потребителски стоки. По данни на турската статистическа агенция, през октомври 2014 показателите на този индекс се паднали с 4,6%, в сравнение с предходния месец. Анализът на данните сочи, че е налице спад във всички подкатегории на индекса на потребителското доверие в Турция. Индексът на очакванията за общата икономическа ситуация през 2015 е паднал с 10%, само за един месец, което означава намаляване на обективните фактори за потенциален растеж на турската икономика. В същото времен индексът на очакванията за безработицата през 2015 е спаднал с 6,3% , в сравнение със септември 2014. Причината е все по-големият брой турци, опасяващи се от ръста на безработицата. Тези опасения са основателни, тъй като през юли 2014 нивото на безработицата достигна 9,8%, т.е. над три пъти повече от допустимото равнище в ЕС, към който Турция вече над петдесет години безуспешно опитва да се присъедини. Спад с 1,1% в рамките на един месец демонстрира и индексът на очакванията за нарастване на семейните приходи през 2015. Изключение от тази тенденция е повишаването на индекса за ръста на спестяванията с 9,4%, макар че той достига едва 26,1 пункта, което говори за песимистична прогноза (за оптимистична прогноза може да се говори, ако този показател варираше между 100 и 200 пункта). Следва да отбележим и, че общата динамика за 2014 беше низходяща, с едно изключение през септември, когато беше фиксиран ръст на потребителското доверие [23].

- Турция се срина с четири места надолу в рейтинга за деловата активност (Doing Business) за 2015 (5). Въпреки че през предходната година Турция подобри показателите си в рамките на този рейтинг с три позиции, предвид ескалацията на конфликта по южните и граници Световната банка, която изготвя въпросния рейтинг, прогнозира, че тя ще слезе с четири места надолу. Това вероятно ще се отрази отрицателно върху инвестиционната привлекателност на страната и може да доведе до изтичане на капитали от нейната икономика (Анкара се сблъска с нещо подобно и по време на уличните схватки с полицията на истанбулския площад Таксим и редица други големи градове през 2013).

- Общото влошаване на външноикономическите отношения заради недалновидната външна политика на Анкара. По данни на асоцацията на турските износители, заради терористичната активност на Ислямска държава, износът на Турция в Ирак през 2014 е намалял. В резултат от това турската ниша е била заета от доставчици от Великобритания. Това е силен удар по позицията на турските износители, тъй като Ирак е втория най-голям пазар за турските стоки.

Заради външнополитическия конфрликт, Турция намали стокооборота си с Египет и Сирия. Досега турската икономика не се е оправила от спада на стокооборота с Дамаск с 69% след началото на сирийската гражданска война. В Египет пък, заради подкрепата на Ердоган за сваления президент Мохамед Морси и "Мюсюлманските братя", местните медии продължават да призовават за бойкот на турската продукция. Освен това, пак по същите причини, управляващите в Кайро обявиха, че няма да продължат действието на споразумението за международна търговия, чиито срок изтече през април 2014. Това означава ускъпяване на превоза на турски стоки с тирове, до 12000 долара за камион, което в крайна сметка ще понижи конкурентоспособността им.

Песимистичните прогнози на експертите относно "мъгливите перспективи пред износа на турска продукция", изтласкването на Турция от водещите и позиции в Ирак от страна на Великобритания и усилващото се китайско присъствие в държавите от Предна Азия могат да доведат до съществено влошаване на ситуацията в турската икономика и да станат допълнителен фактор за изтичането на капитали към "по-благоприятни за бизнес региони", което напълно съответства на плановете на международните играчи, в чиято икономика ключова роля играе финансовият капитал.

Заключение

Анализът на геополитическата ситуация в Предна Азия, особено отчитайки и икономическата ситуация в Турция, говори за това, че нежеланието на Анкара да се ангажира пряко с въоръжения сблъсък с Ислямска държава е породено от опасенията, че това би влошило още повече икономическите и показатели. Историческият опит обаче сочи, че отслабването на турските позиции обикновено води до ескалация на конфликтите в региона на Предна Азия. Този факт, в комбинация с вътрешнополитическото напрежение, породено от корупционния и другите скандали около Ердоган, очевидните грешки във външната политика, обвиненията в икономическо сътрудничество с Ислямска държава и опасенията за изостряне на кюрдския проблем в самата Турция, доведоха до това, че Анкара се ограничава само с дипломатически действия и предоставяне на иракските "пешмерга" коридор през своя територия до сражаващите се с ислямистите сирийски кюрди. По този начин Турция се опитва да предотврати понижаването на инвестиционната си привлекателност и жизненото равнище на своите граждани, което вече се очертава, предвид спада на индекса на потребителското доверие. Така обаче, тя ерозира престижа си на международен играч, претендиращ за лидерски позиции в целия Голям Близък Изток, което постава Анкара в ситуацията на "Вилицата на Мортън" (т.е. ситуация, когато  противоречиви аргументи водят до едно и също неприятно заключение - б.р.), което очевидно не е изгодно за нея. Тази ситуация обаче е изгодна за друг претендент за лидерска роля в Големия Близък Изток - Иран, който благодарение на активността си в борбата срещу ИД ще укрепи външнополитическите си позиции, лишавайки Анкара от възможността да диверсифицира петролните и газовите си доставки за сметка на Иракски Кюрдистан, където напоследък нараства популярността на опозиционното към лоялното на Анкара правителство в Ербил и очевидно проирански настроено Движение за промени (Bizutinewey Gorran).

На фона на очертаващата се трансформация на световния ред, Турция, както и преди сто години, е изправена пред свързаните с подобна глобална промяна заплахи, най-голямата от които е крахът на нейната икономика, чиито гръбнак е индустриалният капитал. Тази ситуация може да се промени ако Анкара радикално преразгледа външната си политика и се ориентира към сътрудничество с основните международни играчи, противопоставящи се на финансовия капитал - Китай, Русия и Иран. Макар мнозина експерти да смятат, че поради редица исторически, идеологически и геополитически причини Турция не може да търси сближаване с Иран, опитът показва, че подобен прецедент имаше място през 2010-2011, когато Анкара стана гарант за прозрачността на урановата сделка между Иран и Бразилия и започна да демонстрира тенденция към изместване на акцента във външната си политика към Азия [18]. Тогава, тези нейни действия породиха "сериозни опасения" на Запад, демонстрирайки реалните възможности на Турция. Впрочем, през последните две години Ердоган неколкократно постави ултиматум на ЕС, декларирайки възможността страната му да преразгледа външнополитическия си курс и да предпочете вместо евроинтеграцията членството в ШОС.

Тези заявление на Ердоган, укрепването на икономическото сътрудничство с Русия на фона на ескалиращото икономическо и геополитическо противопоставяне между Москва и Запада [6], както и ситуацията с Ислямска държава, към сблъсък с която Западът съзнателно тласка Турция, дава основание да предположим възможно ново обръщане на Анкара към идеите на евразийството, което би позволило на страната да си гарантира достойно място във формиращия се евразийски геополитически силов център в новия многополюсен свят.

Литература:

1. Бжезинский З. Великая шахматная доска: главенство Америки и её геостратегические императивы. М.: Международные отношения, 1999. 256 с.

2. Маначинский А. Ближний Восток: никогда не прекращающаяся война. Ретроспектива (1982-2006). – М.: Центр стратегической конъюнктуры, 2014. 350 с.

3. Путин В.В. Мировой порядок: новые правила или игра без правил?  http://geopolitica.ru/article/mirovoy-poryadok-novye-pravila-ili-igra-bez-pravil#.VFHUNjSsXSk/

4. Рашид А. Талибан. Ислам, нефть и новая Большая игра в Центральной Азии. Пер. с англ. М. Поваляева. М.: Библион Русская книга, 2003. 368 с.

5. Шарипов У.З. Американская концепция «Большого Ближнего Востока» и национальные трагедии на Ближнем и Среднем Востоке / Институт востоковедения РАН. М.: Центр стратегической конъюнктуры, 2013. 280 с.

6. Тарасов С. Проснется ли у Турции ностальгия по Евразии. http://www.iarex.ru/articles/51019.html.

7. Ankara and Arbil intensify talks over oil deal. Hürriyet Daily News. Weekend. March 15-16, 2014. P. 8.

8. Ankara forces Arbil to close Turkish schools in KRG // Today’s Zaman.March 11, 2014. http://www.todayszaman.com/newsDetail.action;jsessionid=ijjTYW9KKPlPbgOg1h3zkdGH?newsId=341826&columnistId=0>

9. Consumer confidence sees considerable decrease in October // Today’s Zaman. October 30, 2014. http://www.todayszaman.com/business_turkish-oct-consumer-confidence-drops-to-703-points_363002.html/

10. Dombey D. Turkey: GDP boost masks some scary numbers // The Financial Times. Sep. 11, 2013. http://m.ft.com/beyond-brics/2013/09/11/turkey-gdp-boost-masks-some-scary-numbers>

11. France, Turkey: ISIL not just about Kobane // Hürriyet Daily News. Weekend. November 1-2, 2014. pp. 1, 9.

12. Henderson D. Fed: US rich-poor gap at highest level since 1800s (Interview to Press TV dated 17 Oct. 2014). https://www.youtube.com/watch?v=Zddqhd06pbU.

13. Macedonian ambassador praises Turkey's support for NATO bid // Today’s Zaman. February 19, 2014. http://www.todayszaman.com/news-339835-macedonian-ambassador-praises-turkeys-support-for-nato-bid.html.

14. Okumuş O. Turkey dependent on Russian gas via Ukraine. http://www.al-monitor.com/pulse/originals/2014/03/turkey-still-needs-russian-gas-via-ukraine.html.

15. Peshmerga troops enter Kobani from Turkey, draw criticism from Syria // Today’s Zaman. October 30, 2014. http://www.todayszaman.com/anasayfa_first-peshmerga-forces-enter-syrias-kobani-from-turkey_363012.html.

16. Senior Pakistani Taliban leaders pledge allegiance to Islamic State// Foreign Policy. The South Asia Daily. Tuesday, October 14, 2014 http://southasia.foreignpolicy.com/posts/2014/10/14/pakistani_taliban_leaders_pledge_allegiance_to_isis_india_pakistan_armies_establish.

17. Sharifi N. ISIS Makes Inroads in Afghanistan, Pakistan // Foreign Policy. The South Asia Daily. Monday, October 6, 2014. http://southasia.foreignpolicy.com/posts/2014/09/30/isis_makes_inroads_in_afghanistan_pakistan?utm_source=Sailthru&utm_medium=email&utm_term=*AfPak%20Daily%20Brief&utm_campaign=2014_The%20South%20Asia%20Daily.

18. The great mediator // The Economist. Aug 19th, 2010. http://www.economist.com/node/16847136.

19. Turkey falls 4 places in ‘Doing Business 2015’ ranking of WB // Today’s Zaman. October 29, 2014. http://www.todayszaman.com/business_turkey-falls-4-places-in-doing-business-2015-ranking-of-wb_362952.html.

20. Turkey Manufacturing PMI 2011-2014. http://www.tradingeconomics.com/turkey/manufacturing-pmi/.

21. Turkey rises 3 places in WB’s ‘Doing Business 2014’ ranking // Today’s Zaman. October 29, 2013. http://www.todayszaman.com/business_turkey-rises-3-places-in-wbs-doing-business-2014-ranking_330110.html.

22. Turkish energy minister: We did not sell Iraqi oil to Israel // Today’s Zaman. October 28, 2014. http://www.todayszaman.com/business_turkish-energy-minister-we-did-not-sell-iraqi-oil-to-israel_362894.html.

23. Turkish Statistical Institute Press Release. Consumer Confidence Index, September 2014. http://www.turkstat.gov.tr/PreHaberBultenleri.do?id=16101.

24. Türkmen I. Turkey’s growing regional alienation hampering trade // Today’s Zaman. October 29, 2014. http://www.todayszaman.com/anasayfa_turkeys-growing-regional-alienation-hampering-trade_362982.html.

25. US says working with Iraqi Kurdistan to stop ISIL oil smuggling // Today’s Zaman. –October 30, 2014. http://www.todayszaman.com/business_us-says-working-with-iraqi-kurdistan-to-stop-isil-oil-smuggling_363004.html.

26. Yıldız: Iranian gas prices higher than int'l markets // Today’s Zaman. March 12, 2014. http://www.todayszaman.com/business_yildiz-iranian-gas-prices-higher-than-intl-markets_341897.html.

Бележки:

1. Понятието "Голям Близък Изток" или "Голям Среден Изток" се използват в съвременната теория на международните отношения за обединяване в един голям регион на Северна Африка, класическия Близок Изток и Централна Азия [5].

2. Въпреки провала и в България [24], на Балканите реализацията на неоосманистката политика, базираща се на концепцията за "меката сила", като цяло, върви успешно [13].

3. Става дума за реализацията на концепцията за "новия османизъм": още преди избирането си за президент, Ердоган постигна политическото подчиняване на Иракски Кюрдистан, принуждавайки властите в Ербил да затворят всички турски училища в тази част на Ирак, създадени със средства на основния му политически и идеологически опонент Фетхула Гюлен [8].

4. Налице е и азербайджанският газ на цена 330 долара за 1000 куб. м, но той не е достатъчен за да покрие нуждите на турската икономика [26].

5. Рейтинг на Световната банка за условията за осъществяване на бизнес в 189 държави по света.

* Преподавател в Запорожкия национален университет, Украйна

{backbutton}

Надя Бояджиева. Русия, НАТО и средата за сигурност след Студената война. Част I. 1989-1999. 384 стр., Издателство „Даниела Убенова”, София, 2014.

Отношенията между НАТО и Русия са практически замразени от около година. През миналата пролет Северноатлантическия пакт и Москва навлязоха в период на враждебност, който напомня времето на студената война. На този фон е още по-важно да си припомним сложната и нееднозначна история на връзките между НАТО и Русия през последното десетилетие на миналия век, когато средата за сигурност в Европа се променя из основи и довчерашните противници в двуполюсното глобално противопоставяне търсят нова формула за отношенията помежду си. И тогава, и сега Източна Европа е в центъра на разногласията между НАТО и Москва. В края на миналия век обаче, под това название са обединени бившите източноевропейски членки на съветския блок, а сега става дума за бившите съветски републики, разположени в Европа, и най-вече – за Украйна, Грузия, Молдова.

Колкото и да е изненадващо за скептиците, едно от най-сериозните изследвания за отношенията НАТО-Русия е дело на български автор. Става дума за книгата „Русия, НАТО и средата за сигурност след Студената война. Част I. 1989-1999” от Надя Бояджиева – професор, завеждащ катедрата по международно и сравнително право в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Изследването е е базирано не само на съществуващата огромна историография по темата, но и на събствените проучвания на авторката в няколко руски и американски архиви – Руския държавен архив за съвременна история, Руския държавен архив за социално-политическа история, Архива на фондация „Горбачов” в Москва и Архива на Института Хувър в Станфорд, САЩ. В Приложение към книгата са публикувани няколко важни документа, сред които са Външнополитическата концепция на Русия от 1992, Основните положения на военната доктрина на Руската федерация от 1994 и Концепцията за национална сигурност на Руската федерация от 1997. Книгата е структурирана не само на хронологичен, но и на тематичен принцип. Изложението на авторката не се свежда до просто изброяване на факти, което е често срещана слабост в българската историография.

Едно от най-големите достойнства на книгата е избягването на широко разпространения западноцентричен и НАТО-центричен поглед към темата за отношенията между Запада и Русия след края на Студената война. Бояджиева се абстрахира от всякакви политически и мирогледни предпочитания и анализира проблема от привилегированата гледна точка на безпристрастния научен наблюдател.

Проблемите, породени от разширяването на НАТО на изток

За мотивацията на НАТО да се разширява на изток и да закрепи победата си в студената война чрез навлизане в зоната на влияние на разпадналия се Съветски съюз е писано много. По-малко изследвана е руската гледна точка към този международен сюжет. Именно това ни предлага настоящата книга, в която има отделна глава за разпадането на СССР и създаването на Руската Федерация като самостоятелен юридически субект. Авторката се спира на основните моменти в Горбачовата „перестройка”, Беловежките споразумения и създаването на ОНД и дава своя принос в голямата научна дискусия относно причините за дезинтеграцията на Съветския съюз като акцентира върху нерешителността на Горбачов да прави радикални реформи и задълбочаващите се противоречия между Центъра в Москва и съюзните републики.

Един от основните сюжети, разгледани в книгата, е този за вписването на Руската Федерация в новата европейска среда за сигурност след 1991. В това отношение особено любопитен е анализът на дебата в московските политически кръгове от началото на 90-те години на миналия век. Бояджиева отркроява три основни лагера – „атлантистите” около външния министър Александър Козирев, които смятатат, че западните държави са естествени партньор на Русия и тя трябва да влезе в НАТО; „реалистите”, залагащи на многовекторна външна политика; и „консерваторите”, ратуващи за обръщането на Русия към Азия и държавите от ОНД. До края на 1993 доминираща е групата на „атлантистите”, към която с някои уговорки можем да причислим и самия президент Борис Елцин. В този период Русия е в геополитическо отстъпление. Москва не играе почти никаква роля в най-сериозния военно-политически конфликт в Европа след края на студената война – този в бивша Югославия, а американската доминация в НАТО е повече от очевидна.

Бояджиева откроява тенденцията за намаляване относителната роля на другите регионални организации в Европа за сметка на тази на НАТО. Така например, въпроси, които до началото на 90-те години са се решавали от ОССЕ, постепенно преминават в сферата на действие на Северноатлантическия пакт. В тази обстановка Москва осъзнава, че дистанцирането от НАТО би я поставило в дипломатическа изолация и предприема стъпки за установяване на контакт и диалог с алианса. Така Русия става член на Съвета за северноатлантическо сътрудничество, а две години по-късно се присъединява към програмата на НАТО „Партньорство за мир”.  През 1997 е създаден и Съвместният постоянен съвет НАТО-Русия.

През 1993 е приета новата военна доктрина на Руската Федерация. Тя предвижда активно участие в структурите за колективна сигурност, включително използването на въоръжените сили за учстие в мироопазващи операции.

Централно място в монографията на Бояджиева заема въпросът за разширяването на НАТО през 90-те години на миналия век и реакцията на Русия спрямо тази експанзия. Подробно са проследени и анализирани възприятията на различните слоеве от руския елит и на общественото мнение спрямо този процес, както и еволюцията на официалната руска позиция. Подчертан е фактът, че най-яростни противници на разширяването на НАТО са военните кръгове в Москва. Те смятат, че това ще доведе до промяна на баланса на силите в Европа в ущърб на Русия и ще подкопае формиращия се нов режим за контрол върху въоръженията на Стария континент. Геополитическите последици от разширяването, които „докарват” НАТО в сърцето на Централна Европа, засилват руската чувствителност относно засегнатите национални интереси. Създаването едновременно на по-голям и сплотен ЕС и Северноатлантически пакт , като при това нито една от двете организации не е отворена за приемането на Русия, нестабилността на руския Юг (Чечения) и рисковете от сблъсък с Турция в Черно море създават у Русия комплекс за несигурност и ограничават стремежа и за участие в европейската система за сигурност.

В крайна сметка през 1999 се случва първата вълна от разширяването на НАТО на изток – Полша, Чехия и Унгария се присъединяват към алианса. Това става въпреки волята на Москва, но истината е, че през 90-те години Русия няма нито политически, нито военни ресурси да предотврати този негативен геополитически сценарий. До известна степен леснината, с която се случва тогавашната експанзия на Северноатлантическия пакт, поражда илюзията, че същото може да се повтори в наши дни по отношение на бившите съветски републики Украйна, Грузия и Молдова. Разликата в обстоятелствата обаче е съществена. Разширяването на северноатлантическата геополитическа зона в края на XX и началото на  XXI век засяга само три непосредствени съседи на Русия – малките прибалтийски държави Литва, Латвия и Естония. Сега става дума най-вече за Украйна – голяма славянска държава, която за Русия има по-голяма стратегическа важност от всичките източноевропейски държави от бившия съветския блок, взети заедно.

Освен това трябва да се отчете, че руската икономическа и военно-политическа мощ нарасна значително през първите 13 години на ХХI век. Не е без значение и силното лидерство на върха, в Кремъл. Така че Русия от 2014-2015 съвсем не е онази, която не можа да спре процеса на разширяване на НАТО от средата на 90-те години на миналия век.

Пренебрегването на тези дълбоки промени в геополитическата позиция на Русия доведе до изненадата и неподготвеността, с която бяха посрещнати от Запада решителните действия на Москва в Крим и в Източна Украйна от миналата година. Наистина, както ни показва книгата на Надя Бояджиева, 90-те години са изключително важен период, в който НАТО и Русия съумяват да преодолеят наследството на конфронтацията от студената война, да дадат импулс на процеса на контрол и съкращаване на въоръженията, да решат въпроса с „ядреното наследство” в бившите съветски републики извън Русия. Но при анализа на днешните европейски реалности в сферата на сигурността трябва да се оттласнем от „инерцията от 90-те”.

Впрочем, Надя Бояджиева вече работи върху втория том от изследването на отношенията между НАТО и Русия. Той е посветен на периода, в който стопанин на Кремъл е Владимир Путин. Така че в скоро време можем да очакваме авторката да хвърли „мост” между процесите от 90-те години и тези от наши дни. Освен че са новаторски за българската историография, изследванията на проф. Бояджиева са напълно конвертируеми и на международния научен терен.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

София - новото старо име на града ни. Старо е, защото градът, наречен не иначе, а вече София, бива споменат за първи път през 1329. Ново е, защото още по онова време, преди осем века, Сердика-Средец има зад гърба си цяло хилядолетие заявено, признато градско минало. Това отдавнашно начало на града съвпада с изграждането на базиликата „Света София“, овенчаваща силуета на града още от VI век насам. В първоначалните си скромни архитектурни версии черквата се е родила заедно с града.

Защо обаче „женихът“ град Средец приема девичето име (на базиликата Св.) София едва след хилядолетно съжителство?

Божията невеста

Според разпространена навремето си легенда, Jacques de Molay - великият майстор на Ордена на тамплиерите, успява през 1299 да отвоюва Йерусалим от сарацините – велико военно дело (според съвременните историци, това е по-скоро легенда, свързана с набезите на монголците, които били подкрепяни от тамплиерите, в Светите земи – б.р.). Въпреки тази голяма заслуга към вярата, той бива примамен обратно във Франция и в един петъчен ден на 1314, е изгорен жив по заповед на своя сюзерен - крал Филип IV. Подобна разправа спохожда десетки тамплиери – една много многократно (пре)разказвана и станала банално всеизвестна история.

Това, с което този разказ отпраща към града София е, че тамплиерите са обвинени в тайно почитане на (въображаемо[2]) мерзко същество, наречено Bahomet. То не е производно от Мохамед, а според една находчива интерпретация  Bahomet е кодираното име на Sophia- въплъщение на Божията премъдрост, Божията невеста Sophia - “the bride of God”!

Тази неканонична представа е изповядвана, както от тамплиерите[3] , така и от катарите. А и от българите-богомили? Векове преди тях тя присъства в т.нар. гностични евангелия[4]. Дали преименуването на Средец в София не е реабилитация на женското Начало в социокултурния ни код след вече провиждащия се през XIII век край на средновековния обскурантизъм в Европа?

Западна Европа, така и защитници на представата за равнопоставеността на женското и мъжкото Начала (“ ...проповѣдвали сами помежду си, мѫже, както и жени.” [1]). Благодарение на ересите, вкл. и на богомилската, преходът от върховенството на Богинята-Майка в митологичната йерархия към това на (старозаветния) Бог-Отец се оказва оспорим и до днес незавършен, а за мнозина - даже обратим. В мохамеданството обаче този преход се домогва до своя окончателен, радикален завършек.

Трябвало е едно цяло (първото християнско!) хилядолетие да изтече преди женското Начало наново да заяви себе си, както е било обичайно в ранното християнство, преобразувано от (ретроградни, „старозаветни“[5]) мъже в религия, доминирана от мъже. Така стигаме до основ-ното събитие, въвело християнството в епохата на Модерността – Реабилитацията на разго-вора за  равноучастието на мъжа и жената, както в живия живот, така и в каноническите построения. На последвалата този разговор успешна реабилитация на женското Начало дължим устремния възход на християнска Европа, включително Ренесанса и Просвещението.

Ожесточаващата тема Bahomet↔Sophia става актуална (тъкмо?) на междата на XIII-XIV век, точно, когато се утвърждава[6] и новото, но вече женско, име на града ни. Гротескното изобра-зяване на Bahomet е защитна реакция на назадничавото status'quo на мъжкото канонично върховенство от същото онова време. Връзката между двете наименования Bahomet↔ София (като градско име) не е само в тяхната близка по време, едновременна и даже еднопричинна поява. Тя може да бъде открита и в находчивата тяхна интерпретация чрез древния еврейски шифър A T Ba Sh[6], „уличаваща“ ги в тъждественост! (вж Таблицата).

Идеята да се разгадае произхода на името Bahomet с помощта на шифъра A T Ba Sh принад-лежи на изследователя на еврейските ръкописи от Мъртво море Hill Schoenfield. Други анали-затори свързват Bahomet със Sophia чрез посвещението-инициацията, морето-водата (смис-ловото гнездо МАР), т.е. опосредствено чрез предхристиянските представи за (по-)знание. Sophia потвърждава  приемствената(?) връзка гностици → богомили→ катари→ тамплиери. Общо между тях  е, че всичките са посветени в (уж?) тайно познаниe (= γνῶσις= gno-sis), недостъпно за профаните. Не просто знание, а висше познание, даже интелектуален дар.

Образ 2. Текст. Две развития в противоположни посоки.

Горе, вляво: Фило-Sophia. Стенопис, 1914. Източното християнство почита (неосъзнато?) Великомъченица София като инкарнация на платоническия Разум (→ Премъдрост Божия), чиито построения биват претворени в живота от платоническата Душа. Християнството изобразява  душевното богатство като (пак женска!) триада: Вяра, Надежда и Любов. Иконографската профанация на връзката  Фило-Sophia ↔ Великомъченица София е неизговореното условие(?) предхристиянското мисловно наследство да бъде включено в канона. Направено е от просветени християнски водители и иконописци.

Долу, вдясно: Черната PR-практика на мачисткото охулване на София и даже на злонамере-ното (днес бихме го нарекли сексистко) преиначаване на образа Sophia в гротеската Bahomet бива използвана и за  компрометирането на (ранохристиянските гностици и) средновековните т.нар. ереси, че и на Ордена на тамплиерите. Последните биват обвинявани, че уж почитали този мерзък образ.

Богинята-Майка→ Фило-Sophia→ Бог-Отец

A T Ba Sh-преобразуването на Sophia в Bahomet, т.е. на практика тяхното отъждествяване, e само остроумно разкритие-находка,  онагледяваща свръхнивото, което Sophia заема в мирогледната система на ранохристиянския човек, раздвоен между (нео-)платонизма и структуриращия се в движение християнски канон. Това твърдение би трябвало да бъде потвърдено и от текстове от рода на каноническите евангелия на Матей, Марко, Лука и Йоан – четирите стълпа, носещи (често буквално) купола на християнската „сграда“. Но в тях Sophia не бива спомената поименно и то не защото е „само“ светица, а защото, бидейки Разумът, тя стои опасно високо/начело в Началото на съзиданието. Докато в т.нар. гностични евангелия на Юда, Тома, Филип, че и на Мария (Богородица/Магдалена?), темата за женското Начало, даже изначалното женско присъствие в Мирозданието, е твърдо застъпена.

Нещо повече, в гностичните евангелия Sophia е даже бинарно и равностойно противопоста-вена на/даже допълваща самия Христос: “ Sophia и  Христос онагледяват тази връзка на всички нива. Sophia като невестата; Христос като женихът... От най-малката душевна искрица до величествените световни явления всичко е сдобрено в Едното./... / Sophia е божествената искра.- Христос е светлината, озаряваща всеки човек./ Sophia е душата на жената./ Христос е мъжкият дух./ Sophia е църквата, Христовата невеста.- Христос е женихът, оглавяващ църквата./ Sophia е човечеството.- Христос е последният Адам./ Sophia е женското в Господ.- Христос е цялостта, образът на Бащата.“[13] [7] ... „Sophia е „солта“ на всеки [вкл. и на божествения] дар[12].”

Според гностичния разказ, Sophia е повече от само Христова невеста [7]. Тя е пряко творение на Върховната сила (= Едното според Платон), а и самата тя е прародител на боговете, включително и „баба“ на Бог Йехова! Sophia прави опита сама, без съпружеска помощ, да роди и успява да даде живот на Създателя-Demiurg'ът на целия днешен несъвършен и порочен материален свят. Това твърдение може да бъде прочетено в евангелието на Юда.[8] Ненадживяните матриархални времена конструират и пазят/препредават гностичната „тайна“ за това, че дори и самият Христос е рожба на Sophia. Аналогията със Изида, която е сестра и съпруга на Озирис, а и го връща към живота (“ражда“), е плътна.  Sophia е образ, който се корени, даже е тъждествен с архаичната представа за Богинята-Майка или даже нейно превъплъщение в новонастъпващите християнски времена.

В йерархията Sophia е колкото Богинята-майка, толкова и Майка на боговете.  Тя присъства, даже участва при Мирозданието и поради това в (посочения по-долу пример[7] на) небесната гностична подредба[9] Sophia бива предшествана само от: Върховната Сила, която е напълно безразлична към човешките дела и поради това делегира тези грижи на създания, т.нар. eon'и, едно от които е Sophia. В желанието си да се самовъзпроизведе, тя зачева сама от себе си и поради това ражда несъвършенния, даже злобен, лош и станал причина за всички несъвършенства на земята Създател – Демиург. Негов „син“ е Старозаветния Яхве, Jehovah, YHWH. Зовем го Бог-Отец. Синът[10] му Христос е Бого-човекът, Спасителят на човеците.

В трите висши гностични нива прозират//биват открити трите платонически равнища:       

Едното (Всеединството, Единицата) ↓

Разума (= Sophia) ↓

Душата.

Платоническата Душа бива преформулирана от източното християнство по един поетично уважителен начин. Нейното душевно богатство бива представено като триадата Вяра+Надежда+Любов. Изпълненото с обогатяващи компромиси (с неоплатонизма) развитие на догмата обаче не спира дотук.

Sophia срещу мачотеизма.

Даже и по време на борбата с настъпващия старозаветен мъжки монотеизъм, Sophia има силата-самочувствието да заяви в гностичния текст „Гръмотевицата“: „Защото аз съм първото и последното/аз съм почитаната и презряната/аз съм уличницата и светицата/.../аз съм тази, чиято венчавка бе велика, и тази, която не си взе съпруг.“[5] Тези думи са свидетелство, както за подкрепата, на която се радва, така и на тежките упреци срещу нея, изговорени от настъпващия мъжки монотеизъм. Неговият, макар и неосъществен докрай европейски триумф, бележи победи от рода на „The descent [= упадъка, англ.] of Ischtar, the fall [= пропадането, англ.] of Sophia,...”[11][5]. Sophia не е била самотна жертва, битката се е водила срещу женското Начало и даже само присъствие, олицетворявано от Богинята-Майка, а в последвалите исторични времена - от Изида, Ищар. Sophia е устоялото тяхно превъплъщения в новонастъпващите християнски времена.

Независимо от това многовековно потисничество-оклеветяване, обожанието на Sophia остава както многолико (споменахме мимоходом само някои от многото хипотетични йерахични връзки-отъждествявания и противопоставяния), така и несломимо, защото животът ни предлага вечния и несравним пример на майчинството. И въпреки това, в името на налагащия се мъжо-монотеизъм, то е трябвало да бъде забравено, заличено и даже преследвано. Както физически, така и морално. Така възниква черната PR-конструкция на Bahomet, чиято цел е да дискредитира първичното, а то е женското Начало. Не е било лесно, още по-малко пък постигнато, защото ранната християнска църква почита жената като равна, а понякога и като превъзхождаща мъжа: “Peter [12] … questioned … about the Savior … Did He prefer her [=Мария] to us [= останалите апостоли- мъже]? Отговорът на Лука: „ ... If the Savior made her worthy, who are you indeed to reject her?... Hе loved her more than us.” [11]

Sophia = Премъдрост Божия

Тази формула на компромиса сякаш задоволява всички, защото, от една страна, обособява, а от друга – отъждествява двете Начала: (тогава налагащото се) Мъжко и (дотогава доминиращото) Женско, а като Фило-Sophia отчита и се съобразява и със светското, неоплатоническо мислене. Това е широко скроена концепция, включваща в общ поток наглед несъвместими виждания. Така си остава до настъпването на средновековния западноевропейски обскурантизъм, отличаващ се с доминацията на мъжкото («юнашкото“, в добрия си вариант станало и рицарско) Начало.

Налагането на  мъжо-монотеистичното Начало е наследен недъг от старозаветната догма, която християнството успява с жертви, но в крайна сметка - щастливо (след едно хилядолетие) да преодолее, благодарение на нестихващите и борчески импулси, идващи от живия живот. „ ... мѫже и жени сѫ отивали въ пламъцитѣ на костеритѣ [= кладите, бълг. чужд.]. Съ такива примѣри е изпълнено само началното християнство, на което богомилитѣ се смѣтали истински послѣдователи...” [1] Изповядваното и практикувано от богомилите равенство на мъжете и жените е тяхна велика заслуга за развитието на християнска Европа. Пълноценното зачитане и на двете човешки половинки води до тяхното пълнокръвно участие-принос в обществения живот на християнския свят. Това е решаващото предимство, което лежи в основата на бурното развитие на (западната и нашата!) Европа, която в IX, Х и XI век все още отстъпва по своето развитие на близкоизточната[13], тогава вече помохамеданчена, цивилизация. Подобна психо-пренагласа все още предстои на днешния мохамедански (религиозен, станал интегрален) възглед, развил се в последното хилядолетие като строго монотеистичен и по-точно като мъжо-монотеистичен. Възглед, който успява да премоделира гражданското поведение, че и житейско-битовите практики на близкоизточните общества. Общества, които още от зората на човешката история, са възприемали и двете Начала (мъжкото и женското) като  равнопоставени (с жени-фараони като Хатшепсут и Клеопатра или като сирийско-палмирската императрица Zenobia).

На осъзнаването на неизбежността от реабилитацията на женското Начало (Светът върви напред!) се дължи днешната фрустрация на мохамеданския мачо-мъж. Това си проличава си по натиска, упражняван от него спрямо жените-мюсюлманки, който е толкова силен, колкото и спрямо чуждите (християнски, еврейски, будистки, хиндуистки) символи-практики.

Актуален, при това оптимистичен послеслов

Не мъжете, а „Изида-Ищар-Sophia”, т.е. жените, ще променят социокултурния код на мюсюлманския свят, за който мнозина християни-европейци-консерватори твърдят, че бил враждебен по дефиниция на християните: „Не всички мохамедани са терористи, но повечето терористи[14] са мохамедани“ е както погрешно твърдение, така и фатално, защото несправедливо стигматизира милиони хора, част от които са се опазили до днес като крипто-християни.

Подобна пренагласа на социокултурния код е преживял и старият Средец, станал София още през ХIV век. „Прѣзъ X век намираме богомили въ [днешното] Софийско... По-късно, въ София се настанява и тѣхниятъ епископъ — Дѣдьць Срѣдьчьскыи...”[1] Преимену-ването на града е афишираната (съзнателно или стихийно постигнатата?) реабилитация на Sophia. То документира отказа от мъжо-монотеистичните (тогава по нашите земи - християнски) юначества в полза на балансираното Мъжко-Женско и поради това равно и устойчиво, модерно поведение на софиянци.

Това става точно навреме, 53 години преди мачисткият (и поради това  отблъскващ, защото е анахроничен) ислямски мъжо-монотеизъм да завладее града през 1382. Тогава София (заедно с  България) е била вече с променен социокултурен код. Там, където това не е било постигнато, например в Мала Азия, двата мачо-мъжо-монотеизми: завареният елински и настъпващият-турски, са се идентифицирали взаимно като сродни. Това им е позволило да развият и запазят  (отвъдконфесионално!) едни и същи битови практики, преливащи една в друга. Така, почти неусетно християнска Мала Азия изчезва.[15] За разлика от нея, нашите земи „принадлежат“ на Pistis Sophia.

Но защо Pistis? Защото е изстраданата мъдрост на даряващата живот. Богинята на живота, инкарнация на самия Живот. Това е авторовото, емоционално обобщение на  различните академични, но все пак еднопосочни тълкувания на няколкото преводи на Pistis, представящи я като ПЪРВОИЗТОЧНИК→ неутомима ЖИЗНЕНОСТ→ ПРЕГРЕШЕНИЕ от добронаме-рена самоувереност→  сурово ИЗКУПЛЕНИЕ→ и осмислената МЪКА→ (носеща Пре-) МЪДРОСТ (= Sophia с душевното и богатство, родител) на ВЯРАТА, и на НАДЕЖДАТА и на ЛЮБОВТА. Разумът и неговата Душа!

Одухотвореният Разум - Патрон на града ни.

Извори:

1. Иванов, Йордан.  Богомилски книги и легенди, http://promacedonia.org/ji/ji_uvod_5.htm

2. Петканова, Донка. Българско творчество в традициите на апокрифите, Тайна книга на богомилите,   http://macedonia.kroraina.com/bg_ap/dp_42.html

3. Презвитер Козма. Беседа против богомилите, самиздат. Григор Симов, grigorsimov.blog.bg/

4. Dragon, Ordre des Templiers, Mystères autour de l'Ordre du Temple, http/www. paranormal-fr.net.

5.  Yamauchi, Edwin M. The descent of Ishtar, The fall of Sophia, and the jewish roots of gnosticism,  Tyndale Bulletin 29,1978.

6.  Schoenfield, Hill. –, Youtube,...

7.  Baphomet,  Wikipedia, the free encyclopedia

8.  Pistis Sophia, Wikipedia, the free encyclopedia

9.  Baf'omet is not Sofia, en.wikipedia.org/wiki/Talk%3ABaphomet

10.  Judas: „Another Gospel“ by John Oakes , http://evidenceforchristianity.org/judas-another-gospel/ Posted on May 23, 2006.

11.  The Gospel according to Mary, http://www.piney.com/GnostGospMary.html

http//:gnosis.org/library/marygosp.htm

12.  The Gospel of Philip. (Introduced and translated by Wesley W. Isenberg), theologywebsite.com

13.  The non canonical Gospel of Thomas introduces:  The Bridal Chamber – Becoming One, http://www.angelfire.com/dc/universalism/bridalchamber.html

[1] ... означавало "... great androgynous [= безполов, англ.] light. Its male name is designated 'Saviour, begetter of all things'. Its female name is designated 'All-begettress [= всеоплодителка, англ.] Sophia'. Some call her 'Pistis'. [8]

[2] Bahomet – Черна PR-конструкция на католическия клир и на френската светска власт, целяща дискредити-рането на Ордена на тамплиерите.

[3] „...Over 100 different charges had been leveled against the Templars. Most of them were dubious, as they were the same charges that were leveled against the Cathars.“[7] И по-точно: "L'idolâtrie fut l'un des principaux chefs d'accusation portés contre les templiers. Ils auraient idolâtré la représentation d'un être dans un culte plus ou moins démoniaque, en tout cas non chrétien. Le nom de Baphomet n'a jamais été prononcé que ce soit par les templiers ou leurs accusateurs, seulement l'adjectif baphométique fut entendu à l'époque... "[4

[4] Християнската църква почита евангелията на Матей, Марко, Лука и Йоан – четирите стълпа на вярата. Текстове като евангелията на Тома, Юда, Мария (Богородица или Магдалена?), Филип, както и Pistis Sophia са забранени и унищожавани, но и крити и сега преоткривани. Те са наречени гностични,  т.е. съдържащи познание, но (уж достъпно) само за посветени. Това е препятствало църквата в нейното мисионерско дело.

[5] Изобразяването на жени е забранено от/за ортодоксалните евреи. В техните издания  Angela Merkel е била заличена от снимката на политиците, застанали начело на марша Je suis Charlie в Париж, 11.I.2015 г.

[6] За пръв път градът ни е назован София в приписката към Средечкото евангелие от 1329 г.

[7] "Sophia and Christ illustrate this marriage on every level. Sophia as the bride; Christ as the bridegroom (=  женихът, англ.)... From the smallest inner spark to the grandest universal realities all is reconciled together into One./... / Sophia is known as the divine spark. - Christ is the light that lighteneth every man./ Sophia as the feminine soul. - Christ as the male spirit. / Sophia as the Church, the bride of Christ. - Christ as bridegroom, the head of the Church./ Sophia as humanity. - Christ as the last Adam. / Sophia as the feminine of God. - Christ as the all, the image of the Father."[13]

[8] “In Gnosticism (and in neo-Platonism), the true, spiritual God is a lofty [= високомерен, англ.]being, far separated from the world. ... The real God is so distant from human beings that out of his thoughts he created lesser beings, known as "aeons" ... One of the aeons is Sophia ... To Gnostics, Sophia's thoughts [да създаде себеподобие без помощта на съпруг!] led to the creation of an evil god, Ialdabaoth ..., who later created the god of Genesis, YHWH, Jehovah. All of these neo-Platonic characters are found in the Gospel of Judas. This bumbling [= несръчен, англ.] evil god created a disastrous world in which little sparks of the divine are trapped inside an evil body.   From neo-Platonism we get Gnostic philosophy/religion, from which we get the Gospel of Judas... In the final analysis, Gnostic "Christianity“ is not Christian at all, and neither is the Gospel of Judas Christian... Gnostic belief is based on an amalgam of the popular philosophy and religion of the Eastern Mediterranean, with only a thin veneer [= лустро, англ.] of pseudo-Christian teaching. Gnostic teachers are called the antichrists..." [7]

[9] Християнската църква отрича трите висши гностични нива, които са заемки от средиземноморски езически пантеони и вярвания и даже–  фолклорни импровизации. Те биват забранени, ще рече - силом забравени.

[10] Според богомилската версия Бог-отец има за син и Сатана(-ил), причинил всички беди на земята.

[11] The Thunder [= Гръмотевицата, англ.]: "... For I am the first and the last./I am the honoured one and the scorned one./I am the whore and the holy one./I am the wife and the virgin./I am the mother and the daughter./I am the members of my mother./I am the barren one and many are her sons./I am she whose wedding is great, and I have not /taken a husband."[5]

[12] Той става първият епископ на Рим (30 - 67 г.).

[13] Халифът Харун-ал-Рашид (*763, +809) изпраща за подарък на Карл Велики часовник, макар и воден.

[14] А Брейвик, избил повече от всички мохамедански терористи в Европа, взети заедно?

[15] За да стане безостатъчно турско-мохамеданска и то след като в ХI век там пришълците от Централна Азия са били само 400 семейства.

{backbutton}

Американският професор Майкъл Хъдсън е президент на Института за изследване на дългосрочните икономически тенденции (ISLET) и преподавател по икономика в Университета на Мисури в Канзас Сити. Той е сред най-авторитетните финансови анализатори от Уолстрийт, бил е икономически съветник на правителствата на Исландия, Латвия и Китай. Майкъл Хъдсън е автор на няколко книги, включително бестселърите "Суперимпериализмът: икономическата стратегия на Американската империя", "Търговия, развитие и външен дълг", "Митът за финансовата помощ", "След финансовия балон" и "Проблемите на финансовия капитализъм".

Интервюто с професор Хъдсън побликуваме с любезното съдействия на TRNN.

- През последните месеци на миналата 2014 руският президент Владимир Путин посети Индия, където обсъди редица споразумения за доставка на военна техника. След това той се появи в Турция за да обяви преориентацията на газопровода "Южен поток" от Югоизточна Европа към Турция. На последната среща на Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество в Пекин пък, Путин уточни подробностите около мащабното споразумение с Китай за доставки на руски петрол и природен газ. Очевидно Русия се преориентира към Евразия, какви, според Вас, ще бъдат последиците от това?

- Действително, в последно време сме свидетели на радикални промени в световната геополитика, модела на търговия и военните алианси. Както споменахте, по-голямата част от тях са свързани с решението на Москва да остави Европа на заден план и да преориентира търговията си с петрол и природен газ, както и с военни технологии, а също и военните си алианси към Евразия. Президентът Путин ясно заяви, че вече няма смисъл да преговаря с европейските лидери - според него, занапред следва да се разговаря с онзи, който определя поведението им - т.е. директно със САЩ. Той подчерта, че докато европейските държави продължават стриктно да следват указанията на Вашингтон, за Русия е по-добре да се обърне директно към американците. Виждате, какви действия предприема Москва.

Съдейки по всичко, основният резултат от промените е появата на мощно противодействие срещу онова, на което се основава американската стратегия през последния половин век - идеята за разделянето и завоюването на Евразия чрез настройването на Русия срещу Китай, изолацията на Иран и недопускане на Индия, Близкият Изток и другите азиатски държави да се обединят за да създадат своеобразна алтернатива на доларовата зона. На практика, американските санкции и неоконсервативната политика на нова студена война тласкат тези азиатски държави към асоциация с ШОС, като алтернатива на НАТО, докато БРИКС се опитва да формира алтернатива на активността в доларовата зона на МВФ и Световната банка, прокарващи американската политика.

Що се отнася до Европа, настойчивото искане на Америка тя също да възприеме политиката на нова студена война, въвеждайки санкции срещу Русия (и, в частност, блокирайки руския петрол и газ), наред с политиката на сурови икономии, превръща еврозоната в своеобразна "мъртва зона". Неслучайно в края на миналата 2014 няколко десетки водещи германски политици, дипломати и дейци на културата се обърнаха с открито писмо към канцлера Ангела Меркел (публикувано в Die Zeit), в което протестират срещу нейната проамериканска политика и твърдят, че направляваната от САЩ политика на НАТО и новата студена война не само заплашват да разрушат икономиката на Германия, но и да разединят Европа. Така, вместо да постигнат съхраняването на доминацията на САЩ и да ерозират мощта на останалия свят (и най-вече на Европа и Азия), американските политици излъгаха сами себе си и на практика тласкат света към формирането на отбранителен антиамерикански алианс, което пък се възприема от Вашингтон като военна заплаха. Дрънкайки оръжие по цялата територия на планетата и предлагайки тежко въоръжение на Украйна, НАТО генерира военна заплаха за Европа. Нещата са прости - всичко това е отражение на американската външна политика през последния половин век. Лошото е, че в самите САЩ тази ситуация въобще не се дискутира.

Междувременно, става все по-ясно, че Турция вече излиза от американско-европейската орбита, разчитайки на Русия за покриване на енергийните си потребности. Тръбопроводът "Южен поток" се пренасочва от Южна Европа към Турция. Иран също върви към формирането на алианс с Москва, при това не само заради петрола и природния газ, но и заради атомната енергетика и въоръженията, като упорито се стреми да стане член на ШОС. Индия, както посочвате самият вие, води мащабни търговски преговори с Русия.

Така, вместо да нанесат реални и то мащабни вреди на Русия, санкциите окончателно убедиха руснаците, че трябва да имат собствено производство, независимо от Европа, от вноса на продоволствени стоки от Франция и другите европейски държави. Резултат от това е сегашната бедствена ситуация, в която се оказват латвийските селскостопански износители и другите като тях, наивно разчитащи на европейския пазар и прибързано обърнали гръб на руския. Истината е, че през последния почти четвърт век, от разпадането на Съветския съюз насам, основната идея беше да се сближат пазарите на Западна Европа и Русия. Америка обаче не допусна това да стане факт.

В същото време, случилото се обръща с главата надолу всичко, на което ни учат учебниците по политология. Там се казва, че държавите не трябва да имат врагове или приятели, а само национални интереси. Америка обаче заяви на Европа, че трябва да забрави за своите икономически интереси, защото има приятели в лицето на американците. Тоест, че следва да прави това, което и казва Вашингтон, защото и Европа, и Америка имат общ враг в лицето на Русия. Това означава европейците да се откажат от надеждите да внасят петрол и газ от Русия и да продават там своята продукция - селскостопанска и друга, за да платят за руските енергоносители, и вместо това да разчитат на Съединените щати. Само че това са просто мечти, които са технологично неосъществими, защото просто няма как Америка да достави толкова газ и петрол за да покрие енергийните потребности на Европа. Тоест, цялата стратегия на неоконсерваторите, опитващи се да сплашат Русия, води до рискови и непредсказуеми последици.

Основната идея на американските стратези беше елементарна. Струва ми се, че още по времето на Олимпиадата в Сочи администрацията на Обама беше наясно, че Русия иска да се обърне с лице към Европа. Президентът Путин акцентираше върху необходимостта от по-тесен алианс с Европа. След това обаче, Кремъл попречи на плановете на Белия дом да нападне Сирия. И тъкмо това накара неоконсерваторите да стигнат до извода, че след като не са в състояние открито да се конфронтират с Русия, могат да я ударят болезнено, откъсвайки от нея Украйна. Те разчитаха, че това или ще провокира открита руска военна намеса (което би позволило на Вашингтон да докаже на европейците, че се нуждаят от САЩ и НАТО за да гарантират сигурността си, но условието за това е да се обърнат срещу Москва), или пък ще отслаби Русия, ще провокира там валутна и финансова криза, Путин ще загуби популярността си и, в крайна сметка, ще се стигне до смяна на режима в Москва, като вместо сегашния президент, на власт ще дойде някой подобен на Елцин.

- Но, както сам казахте, стратегията на САЩ е тази на студената война. Нима тя не сработи, поне частично, след като спадът в цените на петрола със сигурност ограничава възможностите на Русия за експанзия? Нима не станахме свидетели на драматичен срив на курса на рублата? Какво означава всичко това?

- Рублата действително се срути. Това обаче не повлия кой знае колко на руската икономика, тъй като тя оперира с рубли, а не с долари. През последните две години Путин съзнателно работеше за независима рубла, впрочем Китай и други държави също се стремят да освободят валутите си от доларовата зависимост. В резултат от това днес Русия наистина разполага с по-малко долари, но те не са и нужни, тъй като външната и търговия е деноминирана в рубли, също както китайската – в юани. Тоест, търговията на Русия с Китай, с Турция и с всички недоларови държави се осъществява без долара, което означава, че необходимостта от долари непрекъснато намалява.

Ефектът от спадът на курса на рублата е, че в Русия нарастват цените на вносните стоки. А руският отговор е, че следва да се субсидира собственото производство. В резултат производството на руски селскостопански стоки бързо нараства, заменяйки вносните, идващи от Литва, Франция и други европейски държави. Путин декларира, че ще субсидира собственото производство, тъй като страната му не може да зависи от германците, французите или другите европейци, т.е. от тяхната индустрия. Вместо това, тя ще разчита донякъде на Китай, на Турция, но най-вече на собственото си производство. Тоест, на практика, санкциите срещу Русия се оказват полезни за нея, защото и дават възможност да направи това, което и ние, американците бихме искали, но не можем заради международните правила – да субсидираме и защитаваме собствената си индустрия.

От последните изказвания на Путин става ясно, че Русия е принудена да обърне гръб към Европа, защото тя на практика се командва от САЩ, и да субсидира своята индустрия така, че да може да покрива сама основните си потребности и да не зависи от курса на рублата и на долара. Москва въвежда своя клирингова система за руските банки, като алтернатива на американската, и обединява валутните си суапи с други държави. Тоест, на практика, Русия и останалите азиатски страни защитават икономиките си от САЩ, което е пълен разрез с американската стратегия, целяща да ги направи по-зависими от Вашингтон.

- Все пак, нима обезценената рубла и влиянието на санкциите, както и спадът в цените на петрола, не стесняват силно основата на влиянието на Русия, особено на фона на новите търговски споразумения, за които преговаря Москва? Та нали руснаците се нуждаят от огромни средства за изграждането на планираните тръбопроводи и реализацията на търговските споразумения, за които говорим?

- Капиталът, необходим за изграждането на тези тръбопроводи, се формира по два начина. Единият е под формата на т.нар. вътрешна валута. Тоест, руската Централна банка може да отпечата достатъчно рубли за да плати всички вътрешни разходи. Русия не се нуждае от долари за вътрешните си рублеви разходи. Останалите разходи пък ще бъдат поети от Китай. Така, вместо европейците или американците, изпълнението на споразуменията и доставките на енергоносители за тръбопроводите ще се гарантира от Китай, под формата на кредити. Тези кредити, отпускани от китайците или от други държави, ще се покриват с бъдещите доставки на руски петрол и газ. Тоест, Русия на практика не се нуждае от доларов кредит. Тя създава валутен суап, който ще се изплаща с бъдещите и енергийни доставки. Така онова, което Америка смяташе едва ли не за екзистенциална заплаха за Русия, се оказа просто „хартиен тигър“ – един финансов хартиен тигър, който не застрашава сериозно руснаците.

{backbutton}

През втората половина на ХХ век на международната сцена има два повратни момента, станали причина за преразглеждане на американската външна политика в Близкия Изток: петролното ембарго в периода 1973-1974 и Иранската революция през 1979. Всяко от тези събития има специфично отражение върху американската икономика, обществен живот и политика и успява да насочи общественото внимание към проблемите на региона.

През периода между 1945 и 1973 Съединените щати, с подкрепата на Великобритания, се превръщат в основен партньор на такива ключови държави като Иран, Ирак, Саудитска Арабия и Израел. Сред събитията, които активизират, а по-късно и променят американската политика в региона, са Иранската петролна криза (1951-1953), Суецката криза (1956), Ливанската криза (1958) и „Шестдневната война” между Израел и арабите (1967). Първоначално обаче те нямат съществен вътрешнополитически отзвук, а във външнополитически план не водят до преосмисляне ефикасността на американския политически инструментариум. Така например, Иранската петролна криза и Суецката криза само увеличават желанието на Вашингтон за изолиране на регионалните лидери-националисти, което се смята за полезна политика с оглед осигуряване на мира в региона, макар и да поставя въпроса за морала и скрупулите при упражняването на силова външна политика.

След Втората световна война американската дипломация в региона постепенно натрупва опит, както и нужните аналитични качества, особено в сравнение с военновременния период, когато Близкият Изток е сравнително непознат за Вашингтон. В същото време обаче, липсата на гъвкавост в американската регионална политика е причина за недостатъчното отразяване в дълбочина на споменатите по-горе кризи, което показва колко нечувствителна е тя към променящите се външни фактори. Именно през този период се оформят идеологически ислямистките опозиционни организации, като процесът се ускорява от израелско-палестинския конфликт и смазването на иранските националисти в началото на 50-те. Безапелационната подкрепа на Вашингтон за Израел и нежеланието му да подложи дори на най-малка критика агресивната регионална политика на Тел Авив, отблъскват приятелите на Америка в Близкия Изток и Северна Африка и водят до безпрецедентния колективен отговор на тази политика в началото на 70-те години на ХХ век, когато страните износителки на петрол отправят открито предизвикателство към стабилността на американската икономика.

Следващият етап (1973-1974) започва с арабско петролно ембарго, рязко покачване на цените на петрола, висока инфлация и икономическа рецесия. Ембаргото, национализацията на петролните ресурси и акумулирането на петродолари в ръцете на някои малки монархии, допълнително усложнява международните отношения и представлява ясен знак за необходимостта от преразглеждане на американската политика в региона. Създаването на Ислямската република в Иран през 1979 и задържането американски дипломатически служители в Техеран бележи началото на третия етап на развитие на американската външна политика и провала на инструментите, използвани за осъществяването и. Революцията лишава Вашингтон от контрола върху Иран и дава мощен тласък на растящия антиамериканизъм в мюсюлманските общества. [Halibi, 2009,pp.4-5]. Всъщност, този процес започва още през 1953, когато иранският премиер-националист Мохамед Мосадък е свален от власт с преврат, открито режисиран от ЦРУ и МИ6, за да достигне зенита си в началото на 60-те години на ХХ век.

Промяната в иранската политика на САЩ

В началото на 1961 политическият курс за укрепване на иранските въоръжени сили, следван от президента-републиканец Дуайт Айзенхауер, е ревизиран от наследника му демократа Джон Кенеди, който отправя сериозни критики към антихуманните практики на шаха на Иран Мохамед Реза Пахлави и "лошата" му социална политика. Американските аналитици фиксират развитието на опасни революционни тенденции в Близкия Изток, породени от палестино-израелската криза, разпространяваната от режимите в Египет и Сирия социалистическа идеология и нарастващата социална несигурност у населението. В отговор на отправените критики от кабинета на Айзенхауер, през 1960 Мохамед Реза Шах насрочва парламентарни избори, гарантирайки свободна предизборна кампания. В явно противоречие с тези обещания обаче, иранците биват любезно подканени да избират само между двете одобрени от режима партии – „Мелиун” на премиера Манучер Екбал и опониращата „Мардом”, начело с Асадолла Алам. И двете са инструктирани да водят обществени дебати по определени от шаха теми, което, от една страна, да оправдае доминиращите им позиции в Меджлиса, а от друга – да възроди надеждата за свободен политически живот у иранците, които смятат, че превратът от 1953 е пречупил всички надежди за демокрация. Вместо това обаче, симулацията на демокрация и предизборният театър скандализират допълнително обществото и шахът се оказва принуден да касира резултатите от изборите. Премиерът Екбал е заменен от политическия си опонент от „Мардом” Асадолла Алам. Нова рокада настъпва в резултат от повторните избори през януари 1960. Убедителната победа на „Мелиун” е подложена на ожесточени критики от страна на „Мардом”, „Националния фронт” (партията на Мосадък) и други опозиционни формации, които за пореден път обвиняват режима, че е фалшифицирал изборните резултати[1]. В резултат от провала и на повторните избори настъпва политическа криза, която в много аспекти предопределя поведението на шаха в хода на по-късната ислямска революция. Много политически фигури от близкото минало се завръщат триумфално на вътрешнополитическата арена на Иран, умело заменяйки предишното си политическо амплоа с националистически лозунги, призоваващи населението към бунтове и неподчинение. В хода на тези бунтове, аятолах Хомейни намира и първите последователи на „Ислямското революционно движение“.

Противно на общоприетото мнение, Айзенхауер и Кенеди не са искрени поддръжници на властта на Мохамед Реза, заради постоянната несигурност, лабилността и неконтролируемостта на монарха. Ангажиментите на САЩ в студената война обаче, налагат запазването и подкрепата на такива важни стратегически партньори като Иран в задълбочаващата се конфронтация със СССР, затова въпреки несъгласието си с политиката на шаха, двамата президенти продължават да въоръжават Иран с модерно оръжие и финансират икономическите реформи в страната. Все пак, в предизборната си кампания, Кенеди залага повече на икономическата помощ за сметка на въоръжаването на американските съюзници и остро критикува администрацията на Айзенхауер заради фактическия провал на пакта СЕНТО (обединяващ Иран, Пакистан, Турция и Великобритания, а за известно време и Ирак, напуснал го през 1959) и политическия курс на САЩ в Близкия Изток, като цяло. Тази реторика дава на Джон Кенеди определено предимство пред опонента му от републиканския лагер Ричард Никсън през есента на 1960. Призивите на Кенеди за либерализация на близкоизточните режими и подобряване на социалните политики му спечелват обаче недоверието на традиционните монархии, като Иран, Саудитска Арабия и Либия. Последните смятат, че ярко изразеният авторитарен характер на режимите им е най-ефективното оръжие в борбата срещу съветското влияние региона, което обикновено се опира на най-бедните социални прослойки. Според иранския монарх, за поддържането на силна държава, особено ако тя граничи с комунистическия СССР, на първо място е необходимо модерно въоръжение, а не социални реформи. Именно тези доводи подклаждат последователните и недвусмислени претенции на Мохамед Реза към Кенеди. В същото време стъпките на Държавния департамент към затопляне на отношенията с египетския президент-социалист Насър, пораждат съмнения у близкоизточните монарси относно готовността на Америка да поеме лидерската щафета в региона от Великобритания. Сближаването на Кенеди с Египет в самото начало на мандата му говори за съвсем нова тенденция в американската външна политика – стремеж към диалог с радикалните близкоизточни режими, които са и най-податливи на съветските внушения. Тя обаче е обречена на провал, тъй като традиционно близките връзки между САЩ и консервативните монархии като Иран и Саудитска Арабия, не спомагат за укрепване на доверието между Вашингтон и националистическите и леви режими[2]. Освен това започналата война в Йемен в началото на 60-те години и твърдото нежелание на Израел да се откаже от окупираните от него палестински територии допълнително разединяват близкоизточните държави, сериозно ерозирайки доверието помежду им, както и това към САЩ.

Недоверието между Вашингтон и Техеран

Липсата на разбирателство между Вашингтон и Техеран през 1961 подхранва взаимното недоверие между двете правителства. Мохамед Реза смята, че Кенеди не е достатъчно наясно с рисковете, на които са изложени американските съюзници в региона като, вместо да се вслуша в думите на монарха, го принуждава да назначи за премиер кандидата на Вашингтон – Али Амини. Критиките на Техеран към Кенеди се засилват още повече след доставката на ракети „Хълк” за Израел, с което Вашингтон разчита да улесни постигането на стабилен мир в Близкоизточния регион, не осъзнавайки, че в Иран се формират предпоставки за революция с неописуеми последствия, на която местното правителство не може да се противопостави. На свой ред, Кенеди смята, че американската помощ за Иран, отпусната от администрацията на Айзенхауер, е довела само до краткотрайна и недостатъчна стабилност в страната. Това е причината още през първите дни от мандата си, той да поиска пълна справка за чуждестранната американска военна и икономическа помощ, а след това да назначи специализирана работна група, която да фокусира анализите си най-вече върху Иран. Нестабилността на страната в края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век се дължи не само на слабите управленски качества на Мохамед Реза, както се опитват да твърдят от администрацията на Айзенхауер. Отпуснатата спешна помощ след преврата през 1953, с която да се нормализира и успокои живота в Иран до приключване на преговорите с Петролния консорциум, има противоречив ефект и не носи очакваната социална стабилност и икономически подем. Американските средства се оказват крайно оскъдни за да покрият дефицита на Иран, а икономическата ситуация е силно подценена от администрацията на Айзенхауер, тъй като помощта е предвидена само до третата година след сключването на споразумението за петрола, след което Иран следва самостоятелно да финансира растежа си с печалбите от петролния износ. Но към 1958 петродоларите са едва забележим приход за иранската икономика и отиват главно за покриване на административни разходи [Blake, 2009, p.147]. Белият дом реагира негативно на постоянните претенции на Мохамед Реза за по-голяма американска помощ,  но нито Айзенхауер, нито Кенеди виждат реална алтернатива сред опонентите на управлението му.

В началото на 1961 режимът на шаха е разтърсен от серия политически скандали и по думите на американския посланик в Аман:  „Иран се намира в единадесетия час”. Без солидна помощ от САЩ, дните на режима изглеждат преброени, затова монархът отново търси подкрепа от Вашингтон. Веднага след встъпването в длъжност на Джон Кенеди, Мохамед Реза му изпраща писмо, в което настоява за продължаване на американската военна помощ за Иран, посочвайки изрично цената на ирано-американското сътрудничество и партньорството в СЕНТО. Кенеди е смутен от неприкритите опити за изнудване и упражняване на натиск върху Вашингтон, но в същото време с основание се опасява от евентуален метеж на доминираната от комунистите партия ТУДЕ, която в края на 50-те и началото на 60-те години се ползва със силна подкрепа сред преобладаващо бедното население на страната. Въпреки това президентът вярва, че  Иран повече се нуждае от спешна и цялостна икономическа реформа, отколкото от модерно въоръжение. Според него, икономическото развитие и изграждането на стабилни демократични порядки биха били най-добрата защита от комунистическата инфлитрация. Опитвайки се да намери най-подходящия отговор на натиска от Техеран, Кенеди изпраща там през март 1961 известния дипломат Аверил Хариман. Няколко дни по-късно, в писмо до президента, Хариман твърди, че е впечатлен от подобнения жизнен стандарт, образованието и ниската бизработица в Иран. Отбелязвайки високия професионализъм на армията и бюрокрацията, той заключва, че: „от една страна улемите и едрите земевладелци се противопоставят на прогреса, а от друга – националистите са разединени и дават слаби индикации за сформиране на стабилно правителство. В момента шахът е единствената ни надежда за стабилност и прокарване на прозападна политика. Затова смятам, че шахът трябва да бъде подкрепен и третиран честно, а не като нежелано доведено дете” [Barrett, 2007, p.215]. Кенеди приема аргументите на Хариман, но мерките, които предлага за овладяването на кризата в Иран провокират ожесточени дебати в Белия дом. Президентът е притиснат от същите обстоятелства, като предшественика си, принуждаващи го да докаже добрите намерения на Америка, отпускайки поисканата военна помощ, като алтернативата е да продължи да настоява за ефективна борба с бедността в Иран и ограничаване на недемократичните практики на режима. Съобразявайки се с препоръките на Хариман[3], съветникът по националната сигурност Уолт Ростоу очертава следните важни проблеми в текущата комуникация с Техеран. Според него, на първо място, военната помощ ще стимулира бруталните репресии на силите на шаха срещу протестиращите граждани и ще затвърди негативното отношение на иранското общество към САЩ. На второ място, Кенеди трябва да убеди несигурния и мнителен монарх да  изпълни „Петгодишния план” за икономически растеж, който цели да да стесни социалната пропаст между богатия елит и по-ниските непривилегировани слоеве на обществото и да подпомогне изграждането на способна и стабилна политическа прослойка сред преобладаващата и рискова средна класа. Опитвайки се да открие вярната формула, Ростоу търси мнението на известния експерт по Иран от Принстънския университет Т. Кюйлер Янг. Професор Янг смята, че всички гореизброени цели могат да бъдат осъществени само, ако  контролът върху иранския петрол бъде върнат изцяло на Иран и шахът сам финансира икономическите си проекти. Освен това - като още по-голям жест към иранската независимост - Америка следва да позволи по-голяма самостоятелност на иранската външна политика, включително да не се противопоставя на затоплянето на ирано-съветските отношения. Според него, така Кенеди ще си върне престижа и уважението на иранците към САЩ, а Мохамед Реза ще повиши обществения си рейтинг и исканията му за американска помощ ще намалеят. [Barrett, 2007, p.216] Предложението на Янг обаче е отхвърлено, заради несъвместимостта му с тогавашната американска външнополитическа визия, а Кенеди намира решение в издигането на проамерикански настроения технократ Али Амини[4] на поста министър-председател на Иран.

Кабинетът Амини

Кабинетът на Амини представлява хетерогенна група от поддръжници и противници на шаха, чиито идеологически конфликти предизвестяват провала на мандата му. За Кенеди , ролята на Амини в този напрегнат етап на американо-иранските отношения е от изключителна важност по следните причини: на първо място, заради липсата на доверие в шаха и лоялните му кръгове, а на второ – заради убеждението на американците, че превратът през 1953 е нанесъл непоправима травма в отношението на иранското общество към Запада. Подобно на предшественика си Айзенхауер, Кенеди изпитва сериозни опасения, че в Иран се готви революция, която може да отприщи нови, по-радикални и най-вече антиамерикански настроения в иранската политика. На трето място, Амини възобновява диалога с отчуждените от властта духовни среди, споделяйки с тях идеята за жизненоважната роля на религията в съвременното общество. На 24 май 1961 Кенеди одобрява препоръките на специалната работна група към Държавния департамент относно политиката към Иран, потвърждаващи необходимостта от подкрепа за кабинета за провеждане на най-наложителните реформи. Докладът на работната група подчертава още, че икономическото развитие е критично важно за Иран и кабинетът следва да работи най-вече в тази посока. На следващия ден Амини се среща с посланика на САЩ в Техеран Едуард Уейлс, за да поиска 40 млн. долара икономическа помощ за справяне с два неотложни проблема: изчерпването на валутния резерв и прекъсването на някои ключови проекти поради липса на средства. В телеграма до държавния секретар Дийн Ръск, Уейлс настоява, че кабинетът на Амини няма да оцелее без отпускането на тази помощ. Няколко дни по-късно, по време на разговорите във Виена между Кенеди и съветския лидер Хрушчов за забрана на ядрените опити, Хрушчов засяга иранската тема, прогнозирайки скорошно падане на режима, заради влошената икономическа и политическа обстановка. Този коментар вероятно оказва влияние върху мнението на Кенеди и той още по-решително настоява Мохаммад Реза да се съсредоточи единствено върху икономическата, политическата и социална реформа [Blake, 2009, p.151]. Разговорът с Хрушчов дава възможност на президента за първи път да се вгледа по-внимателно във вътрешнополитическите проблеми на Иран. Заключенията на поисканите от него доклади за вътрешната ситуация в страната потвърждават предупрежденията на съветския лидер и засилват страховете на Белия дом от безвъзвратната загуба на Иран, заедно с всички американски грантове и заеми, отпуснати до този момент. По-късно шахът нарича периода 1961-1962 „най-лошият момент на американско вмешателство”, твърдейки, че тогава Кенеди прави опит да „наложи своя модел на управление на други народи [Chubin, 1974, p.103].

Междувременно сянката на съветската заплаха отново пада върху Техеран след официалната визита на Мохамед Реза във Вашингтон през пролетта на 1962, по време на която шахът и държавният секретар по отбраната Робърт Макнамара договарят доставката на американски ракети и изтребители, като добавка към пакета от помощи за Иран. В отговор, Москва предупреждава южния си съсед за последиците от разполагането на подобна военна техника на иранска територия. Паралелно с това, върховата си точка достига и активността на комунистите от ТУДЕ, които официално декларират, че целта им е свалянето на шаха. Мощните демонстрации от 1960 до 1963 привличат прогресивните духовници, начело с аятолах Хомейни, както и много други партии и организации, без движението „Национален фронт”, което организира самостоятелно протестите си срещу режима на шаха и премиера Али Амини (който между другото е бивш активист на Фронта). Повод за ново ескалиране на напрежението става Националният конгрес на ТУДЕ в Източен Берлин на 16 октомври 1961, където се обсъжда организирането на революция в Иран със съветска помощ[5].

Амини е последният независим от режима премиер на Иран, след който Мохамед Реза консолидира властта си, упражнявайки директен контрол върху назначенията и действията на всеки следващ кабинет, чак до падането на монархията през 1979.  На 19 юли 1962, с благословията на Белия дом, Амини е освободен от поста си и шахът назначава отново Асадолла Алам за премиер. Администрацията на Кенеди смята, че въпреки постигнатия напредък, кабинетът на Амини е изчерпал общественото търпение, заради вътрешните търкания и конфликтите с шаха. В разсекретен по-късно документ, озаглавен „Меморандум за националната сигурност №67”, съветникът по националната сигурност на президента Макджордж Бънди разкрива недоволството на Кенеди от представянето на Амини още през лятото на 1961: „Президентът изрази подновените си опасения от похватите, с които кабинетът Амини изглежда е изгубил много от първоначалните си предимства и същевременно постига незначителен напредък в утвърждаването на стабилна политическа основа». Бънди посочва също, че Иран настоява за допълнителна финансова помощ и пита: „трябва ли сега да разглеждаме ситуацията в Иран като кризисна и да назначим ли нова работна група, както направихме с Южен Виетнам? Ако ситуацията изглежда повече  неконтролируема, отколкото подобряваща се, има ли други мерки, които САЩ могат да предприемат в своя полза?” [Kenedy Library,. Memorandum From Robert Komer of the National Security Council Staff to President Kenedy, Washington, July 16, 1962]

Освобождаването на Амини не решава проблема с укрепването на американските позиции в Иран и не хвърля светлина по въпроса за исканите от Техеран допълнителни средства. През септември 1962 Мохамед Реза предприема изненадващ ход за затопляне на отношенията със СССР[6]. Повод за това става Кубинската криза  и новото ескалиране на напрежението между Вашингтон и Москва. Нарастващите съветски тревоги от разположените в Турция американски ракети „Юпитер” и ответната реакция на Кремъл – разполагането на съветски ракетни установки в Куба, довежда двата блока до ръба на фаталния ядрен сблъсък. Иранското правителство гарантира, че няма да позволи появата на чужди ракетни бази на своя територия и по този начин декларира неутралитета си в студената война. От Белия дом не коментират демарша на шаха, заради неутралната му формулировка, но той определено слага край на съветско-иранските спорове и значително подобрява двустранните отношения [Blake, 2009, p.138]. За Кенеди става напълно ясно, че иранската „независима национална политика“ означава нов опит за сближаване с Москва и бъдещо уреждане на отношенията между двете държави. Освен това, Мохамед Реза разчита, особено след свалянето на американското протеже Амини от премиерския пост, да не позволи в Иран да се разиграе нова „кубинска криза“ и да противодейства на евентуалното намерение на САЩ да разположат ядрени бойни глави в американските ракетни бази в страната.

В доклад на американското разузнаване от 7 септември 1962 се твърди, че и след оставката на правителството, шахът е решен да продължи реформите, подети от Амини. Нещо повече, ЦРУ дава висока оценка на шансовете на новото правителство на Алам да пребори консервативната аристокрация, обявила се срещу всякакви социални реформи в Иран, но не изключва и опасността от революция, която да свали режима, или да доведе до принудителната абдикация на Мохамед Реза. Тоталното разногласие сред опозицията обаче, работи в ползаа на шаха тъй като нито в нейните среди, нито сред реакционните сили се намира достоен лидер, който да предложи алтернатива на режима. „При крайни обстоятелства, националистите и консервативните елементи могат да влязат във временен съюз срещу шаха, но е малко вероятно той да прерасне в здрава и стабилна коалиция, поради големите различия между опозиционните единици [Special National Intelligence Estimate 34–62, September 7, 1962. Political Prospects for Iran.].

Вътрешнополитическото напрежение тревожи Белия дом, въпреки позитивните прогнози на разузнаването. С т.нар. „Меморандум за националната сигурност № 228” от 14 март 1963, Кенеди иска от Държавния департамент подробен анализ на ситуацията в Иран и ефективността на американската политика за подпомагане решаването на критичните вътрешни проблеми. Документът, озаглавен „Американска стратегия в Иран”, има за цел да определи до каква степен американският военен ангажимент към Техеран, под формата на току-що одобрения Петгодишен план за военна помощ, е обвързан с по-полезните и жизненоважни икономически и социални стратегии на Вашингтон, с които Иран да бъде подпомогнат за разрешаване на вътрешнополитичската си криза[7].

Причините за американските провали

Разумно обяснение за претърпените провали на официалната американска политика в Иран могат да се открият в някои разсекретени по-късно класифицирани документи на Департамента по сигурността. От тях става ясно, че в началото на 50-те години Америка оттегля подкрепата си за Мосадък, заради крайно националистическата му идеология и политическа философия, която се превръща в опасна пречка за американската победа в студената война. „Политиката на ръба на войната” е изтощителна, а САЩ вече са впрегнали всичките си ресурси за воденето й. Затова Вашингтон започва да гледа на традиционните режими (включително на иранския) като на незаменими партньори. Айзенхауер открито не споделя симпатиите на Труман към идеологията на иранския „Национален фронт” и в резултат от кризата с иранския петрол през 1953 и Суецката криза от 1956, САЩ снемат подкрепата си за националистическите движения, определяйки ги като опасни за американските  интереси, тъй като лесно могат да се обърнат срещу Запада, да преминат на страната на Съветския блок и да национализират собствеността на западните компании. Тази политическа метаморфоза може да се види в един секретен меморандум на Робърт Макнамара, базиран на оценка от доклад на Националното разузнаване от 1961: „Както става ясно в настоящия меморандум, началник-щабовете смятат, че всеки режим, който иска да замести този на шаха, независимо дали е комунистически или некомунистически, ще бъде по-малко прозападно ориентиран, поради което ще навреди на американските интереси в Близкия Изток. Настоящата преценка се основава на липсата на друг конструктивен, прозападен и алтернативен режим. В такъв случай, изглежда, че за момента е в интерес на САЩ да оказват подкрепа на шаха с всички подходящи средства.” Месец по-късно, друг меморандум пояснява, че администрацията на Кенеди не смята за приемливо сподвижници и последователи на сваления премиер Мосадък да заемат постове в следващите ирански правителства. Това би довело до  „ограничаване властта на шаха, евентуално ограничаване ролята на армията и отделяне на радикалните от умерените националисти. Шахът би счел подобен сценарий като доказателство за оттеглената американска подкрепа”. Същият меморандум описва членовете на „Националния фронт” като „индивиди, намиращи се между традиционните ценности и западните традиции, проявяващи склонност към ксенофобия, демагогия и търсене на изкупителни жертви, които непрестанно са разочаровани и недоволни” [Halibi, 2009, p.41]. Публикуването на тези документи внася още по-голяма неяснота около американската подкрепа за режима на шаха през този период. Ясно е само, че за Вашингтон е изключително важно да не се допусне възхода на нова националистическата формация от типа на „Националния фронт“, а режимът на шаха се разглежда като преходен до намиране на подходяща алтернатива.

В крайна сметка трагично прекъснатият престой на Кенеди в Белия дом не успява да постигне положителни резултати в усилията за затопляне на отношенията между иранската общественост и Вашингтон, а симпатизиращият на Израел негов наследник Линдън Джонсън не е склонен към детайлен анализ на ситуацията в Близкия Изток. След преживения от Америка шок от показното убийство на Джон Кенеди,  Джонсън се заема с решаването на неотложните външнополитически въпроси: овладяване на задълбочилата се конфронтация със СССР и започналата война във Виетнам, оставяйки ирано-американските отношения да се носят свободно по течението. Мохамед Реза се възползва от това и преустановеният американски натиск върху социалната политика на режима превръща отново сигурността в региона в основен приоритет на Техеран, с който шахът ентусиазирано се заема.

Източници:

1.  Halibi, Yakub, US Foreign policy in the Middle East: from crises to change, 2009

2.  Blake, Kristen, US-Soviet Confrontation in Iran, 1945-1962, University Press of America Inc., 2009.

3.  Barrett, Roby Carol, The Greater Middle East and the Cold War: U.S. foreign policy under Eisenhower and Kennedy, I.B.Tauris, 2007

4.  1164. Telegram From the Embassy in Iran to the Department of State, Tehran, March 14, 1961

5. Chubin, Shahram and Zabih, Seper, The foreign relations of Iran: a developing state in a zone of great-power conflict, California 1974

6.  Kenedy Library,. Memorandum From Robert Komer of the National Security Council Staff to President Kenedy, Washington, July 16, 1962

7.  Special National Intelligence Estimate 34–62, September  7, 1962. Political Prospects for Iran.

8.  Progress Report, Internal Defense Plan—Iran,” is ibid., DEF 6 IRAN

9.  NSAM Files: Lot 72D, 228 National Security Action Memorandum, Washington, March 14, 1963.

* Докторант в Института по история при БАН

[1] “Мардом“ /Mardom/ и „Меллиун“ /Hezb-e Melliyn/ са близки до шаха политически партии, с чието създаване той цели да установи двупартийна система и да редуцира политическото напрежение в страната. За разлика от „Мардом“, в чиято партийна програма доминират социалните цели, като подобряване стандарта на живот и пр., което отразява страстите на народните маси около темата за поземлената реформа, „Меллиун“ залага на националистическите лозунги за да привлече симпатизантите на „Националния фронт“. През 1975 „Мардом“ е закрита, след решението на шаха да се върне към еднопартийната система.

[2] Мохамедд Реза критикува Кенеди за оказаната подкрепа към неутралните държави, тъй като тази политика отклонява вниманието на Белия дом от подкрепата за съюзниците на САЩ в региона.

[3] По време на разговора между Хариман и Мохамед Реза на 14 март, шахът подчертава, че „Иран е единствената държава в тази част на света, която разполага с икономическия потенциал да достигне нивата на европейските жизнени стандарти, тъй като е слабо населена и има огромен запас от природни ресурси и пустеещи земи. Иран може да послужи за пример, как Западът следва да посреща съветските атаки. Всичко това обаче изисква големи инвестиции в: отбраната и въоръжените сили;  икономическа и техническа помощ; оказване на натиск върху петролните компании да увеличат дела на Иран в световното нефтопроизводство. [1164. Telegram From the Embassy in Iran to the Department of State, Tehran, March 14, 1961]

[4] Али Амини (1905-1992)  е Каджарски принц, бивш посланик на Иран във Вашингтон и личен приятел на Кенеди. Назначението му на премиерския пост на 6 май 1961 се разглежда като успешен ход на американската политика в Иран, тъй като през неговия мандат Белия дом договаря отпускането на общо 90 млн. долара помощ за развитието на иранската икономика, които година по-късно са използвани за реализацията на т.нар. „Бяла революция”.

[5] Това е последният конгрес на ТУДЕ преди окончателното разпускане на партията през 1965.

[6] СССР предлага на Иран да подпише Общо становище за забрана на чуждестранните военни база в пограничните им територии, на което иранците отвръщат изненадващо с контрапредложение да подпишат едностранна декларация, че „Иран няма да позволи разполагането на чужди ракетни бази на територията си“.

[7] Петгодишният план за военна помощ се одобрява след  меморандум, изготвен от специална група на ЦРУ с оценка на ситуацията и необходимостта от употребата на прикрити действия и политически натиск върху опозицията в Иран. ["Progress Report, Internal Defense Plan—Iran,” is ibid., DEF 6 IRAN] От Департамента отхвърлят тази възможност.

{backbutton}