Критика на информацията, Скот Лаш, 350 стр., ИК “Кота”, София, 2004.

Поводът за тази статия, е сравнението на тезата и подхода към социалната информация, приложен от Скот Лаш (1) в книгата му “Критика на информацията”, и тезата, която самият аз отстоявам в подготвената си за печат книга “Информацията - същност и фактор на развитието: Икономически подход към икономическата теория”.

* * *

Преминавайки към труда на Скот Лаш, ще подбера само малка част от онова което е основно в неговата теза, но дава възможност за дискусия. Именно оригиналността и изключително богатото съдържание на книгата, както и излагането на основните тези на високо теоретично ниво, ме импулсираха да откликна. Ще съпоставям моето станище с аналогичнота на Лаш, като правя кратък коментар. И още нещо. Напълно съм съгласен с високата оценка за книгата която прави Румяна Гладичева в предговора на българското издание. Впрочем, написаното показва и нейната собствена висока ерудиция и научни възможности, защото в много кратък текст е съумяла да предаде същностните характеристики на книгата.

Съпоставяйки двете книги, (моята, която предстои да излезе, и тази на Лаш) веднага се налага едно основно заключение. Първата е посветена на теорията, а втората на описанието, първата на същността, втората на , функционалността, първата на вътрешното, присъщото на информацията, а втората на следствията в обществото, но общата идея и на двете е информацията.

Още в самото начало (с. 29) - в част първа, със заглавие, “Информацията” (и подзаглавие “Що е информация”), Лаш пише “Да обсъдим, най-напред основните параметри на информационната епоха”. Тъкмо това е предметът на неговото изследване, изключително актуално, оригинално и изложено със собствени, понякога парадоксални, изрази. Истината обаче е, че отговор на фундаменталния въпрос, какво всъщност е информацията, той не дава. А този отговорът произтича от разгледаните промени и параметри, характеризиращи новата епоха: “Но какво става в епоха, когато символната власт вече не е идеологическа …Какво става, когато символната власт до голяма степен всъщност е информационна?”. И по нататък: “Информацията трябва да се разбира в пълна противоположност на други, предишни социокултурни категории, като например: наратив, дискурс, монумент, и институция.. Основните качества на информацията са поток, изтръгнатост от средата, пространствена компресия, времева компресия, отношения в реално време. Именно затова - не само, но основно в този смисъл - ние живеем в информационна епоха.”(с. 30) Не мога да допусна, че Лаш отрича, информационната същност на дискурса, на разказа, на теорията и идеологията въобще, и т.н., т.е. да отрича, че те са информация. Той ги противопоставя на новите главни, и същностни носители на информация (присъщи на информационната епоха), като поток, изтръгнатост от средата, пространствена компресия, времева компресия и др.. Но не разглежда теоретичните обяснения на така очерталата се противоположност, т.е. на новото в явлението. Ще се опитам по нататък да дам отговор на този проблем.

Преди това обаче, ще приведа един по-дълъг цитат от книгата на Лаш, в който ясно се очертават няколко от основните му тези, по които може да се разисква:

“За да съществува “медийна теория”, най-напред трябва да има “информационно общество”. Информационното общество не е общество, в което, преди всичко, производството на информация замества производството на стоки. Не е и общество, в което, преди всичко, знанието или информацията стават най-важният производствен фактор. Вместо това то е ред, при който принципът на “обществото” се измества от принципа на “информацията”. Ред, при който социалното се измества от определена “информационалност”. Социалното е дълготрайно и близко. Информационалността е краткотрайна и от разстояние. Бързотечните потребителски стоки, бързият монтаж и “мушинг” на поп-музиката, трийсетсекундните телевизионни реклами и бързо декомпозиращото се инсталационно изкуство, са информационални в същата степен, в която това важи за файловете с бази данни, дигитални изображения, прикачени текстови файлове и софтуер. Самите социални отношения все по-малко са въпрос на социалност и все по-вече на информационалност. ….Когато информационалността замени социалното, като господстващ принцип, налице е информационно общество. Голямото противоречие на информационното общество е, че нещо, което е произведено с най-висши познания и рационалност, в своите непреднамерени последици води до повсеместно разпространение и претоварване с пределна (също информационна) ирационалност. Тоест, става дума за resinformierte Informationgeselschaft (дезинформирано информационно общество)” (с. 115) И още една мисъл “Както и обществото все по-вече заприличва на информация, така и теорията все по-вече заприличва на медия”(с. 116)

Първият генерален проблем, на чиято основа могат да се приемат, или отхвърлят, тезите на Лаш, е собственият му отговор на въпроса “какво е информационно общество?”. Според него, това е “ред, при който принципът на “обществото” се измества от принципа на “информацията”. Самите социални отношения все по-малко са въпрос на социалност и все по-вече на информационност” Следователно, отговорът на горните две тези се крие в разбирането за “информационност”. Не само от приведения цитат, а и според логическата линия на цялата книга, това, което противопоставя информационалността на социалността, е нейната краткосрочност (моментност). Всичко става от разстояние, но в момента (“in time”). Социалното изисква време и пространство, то е свързано с теория, определения, с рефлексия. Иформационността е нещо съвсем различно, то е мимолетно и в него се съдържа и същността, и теорията, и рефлексията, като разликата е “в трайността на първите спрямо ефимерността на вторите“ (с. 102). Ето защо, според Лаш, теорията изчезва и се появява нещо ново -“медийна теория”, тема на която той отделя изключително внимание.

Дали Лаш действително има основания да лансира подобни твърдения? Отговорът е положителен, ако явленията се разглеждат сами за себе си, ако промените в реализираната чрез социокултурните процеси информация са такива, че всичко става моментно, че “комуникациите действат с някаква веднагичност” (използвайки определението на Гладичева от увода към книгата). Противопоставено на предишните, много по-статични, трайни, опредметени носители на социална информация, може, извън контекста на приетото в социалните науки, да се твърди, че информационалността измества социалността. Това твърдение се основава на явлението, на проявата, на функционалността, то не търси по-дълбоко теоретично обяснение. Защото при Лаш теорията по принцип се замества от изявеното, проявеното, т.е. от действието, а не от обяснението и практиката.

На тези изводи и заключения могат да се противопоставят други., разкриващи по-дълбоката същност на промяната която характеризира “информационното общество”. Първото твърдение, от което ще тръгна, е, че “социалното е преди всичко информационно”. Двете не могат да се противопоставят, защото се намират в отношение на явление към същност. Социалното - това е човекът, социалната общност и външната, “очовечена” предметна среда. Не е необходимо да доказвам, че човекът, за разлика от другите живи същества, не само получава и предава информация но я преработва чрез мисленето и създава продукти като идеи, потребности, творби и др. Външната предметна среда, създадена от човека, е опредметено знание и сръчност, т.е. опредметена информация. Това не е мъртва среда, а активен субект за комуникиране, както между обектите, като такива, така и между тях и хората, което поражда и определени веществено-технически отношения на зависимост. Лаш многократно подчертава това (с. 84, 85 и др.). Общността – т.е. третият източник на социална информация, е посредникът между човека, като мисъл, и опредметеното знание. Така се раждат взаимоотношения (а това са преди всичко комуникации) и определени норми на поведение, в това число и отношения на размяна (комуникация) и на разграничаване (собственост върху предметното богатство) и подреждане, създаване на ред (власт, иерахия, съподчиненост и т.н.). Именно това е социалността, това е социалната информация, това е социалната материя, това е идеалното, базиращото се на знанието, опредметеното и символното, езиковото (в смисъл на реч) и мисловното (също реализиращо се чрез езика). Това, според мен, е азбучна истина и не бих допуснал, че Лаш може да го отрича. Тогава, в какво, според него, се състои промяната, налагаща извода за изчезването на “социалността”. Тук вече моят отговор е различен от този който е даден в книгата. Човекът става човек, когато опредметява своето знание и сръчност в нови оръдия на труда. Усъвършенстването и опредметяването на трудовия опит (знание и сръчност) е движещия информационен механизъм на социалния прогрес. Но именно опредметяването на мисълтта, на познанието, на натрупаната сръчност, превръща предметните фактори на живота в определяща форма на богатството и собствеността. Така вещите покоряват човека, натрупването на богатство измества естествените човешки потребности, интересът е отрицание на потребността и това, в своята съвокупност, превръща човека в не-човек, създава робството, експлоатацията, както и всичко останало: и благата, и злините; и мира, и войните, т.е. всичко, което ограничава (извращава) естествените творчески наклонности и свежда човека до винтче в общия индустриален производствен ритъм. Самият Лаш, на много места в книгата си, ясно разграничава собствеността върху средствата за производство от интелектуалната собственост, както и противоположността на потребността и интереса и на интелектуалното и материалното, но не ги разглежда като определящо начало на промяната. Макар че промяната е съществена. Защото човекът се освобождава от господството на вещите - съответно от капитала и произтичащата от това експлоатация. Творчеството измества труда като процес на опредметяване. Днеса човекът е носител на знанието, като текущо (а не опредметено), това е т.нар. “интелектуален, човешки капитал” (термин, който има свое собствено, вътрешно отрицание). Така на сцената на първо място излиза и става видна информацията (опредметената в средствата за производство информация е скрита). Става ясно че човекът я създава като творчество, ново знание, изкуство и т.н. Каква е същностната промяна – тя е, че днес доминира текущата над опредметената информация, (знание), творчеството над физическия, индустриален, опредметяващ се труд. Водещото начало днес е човекът-творец, а не средствата за производство. “Интелектуалната собственост”, като обществено отношение, измества собствеността и йерахичния ред на зависимост, която тя създава.

С две думи, в доинформационното общество (каквито са индустриалното и всички преди него) доминира опредметеното в продукти на труда и, преди всичко, в средства за производство, знание. Поради опредметения характер на информацията, тя е пространствена и времево разграничена, отразява се в описания и теоретични обобщения и намира израз в явно диференцирани, но личностни, непосредствени връзки. Каква е причината за фундаменталната промяна? На мястото на опредметеното знание, на господството на собствеността върху средствата за производство, се явява силата на текущото знание, като лично умение и познание на отделната личност или колектив. Не опредметеното, а личното текущо творчество (интелектуалната собственост - по Лаш) е главната доминанта. Тоест, не опредметяването на труда, а производство на знания за създаване на нови знания.

В следващите редове ще се спра на някои по-главни характеристики, които Лаш дава на информационното общество. Те са верни и самият аз ги възприемам, но причината за появата им не може да се обясни с “мигновенността на информацията” - с това, че тя съкращава времето и пространството, за разлика от предишните социо-културни носители на информацията. Още веднъж ще подчертая, че и тази първопричина, според Лаш, произтича от факта, че главният, доминиращ източник на социална информация днес е човекът и създадените за целта информационни (комуникационни ) средства, в това число и медиите.

Цитирам: “Индустриалният капитализъм се задвижва от логиката на стоковизацията (разменната стойност)… Логиката на информационализацията обаче е напълно различна. За разлика от стоковизацията тя не е дуалистична, а иманентна ….Тази вездесъща иманентност на информализацията не е старото “тъждество на инструменталната рационалност и стоката.” (с. 38)…..Информацията премахва разликата между потребителската и разменната сойност, както сочи Марк Постър (1955) в книгата си “ Втората епоха на медиите”.

По този цитат ще направя няколко кратки бележки. В случая Лаш цитира Маркузе, а след това Марк Постър, но цялата книга е подчинена на теоретични и преди всичко терминологични справки с цитати и мисли на всички известни социолози и философи от древността до днес и това я прави изключително интересна, представяйки в същото време високата ерудиция на автора. За илюстрация, ще приведа пасаж от увода: “От седма до десета глава, книгата за миг оставя на страна шума и действието на информационния ред и се посвещава на въпроса за критиката. Тази книга е колкото за информацията, толкова и за критиката. За едно по-старо поколение критическата теория означава “немската теория” на Франкфурската школа - творчеството на Теодор Адорно, Макс Хоркхаймер, Херберт Маркузе и Юрген Хабермас. За едно малко по-младо поколение тя означава “френската теория” - Мишел Фуко, Жак Лакан, Емануел Левинс, Жак Дерида.”

От момента, когато главното и доминиращото за живота на обществото става текущата, а не опредметената информация, трудовата теория за стойността губи своя смисъл. Вече не може продуктите на творческата дейност да се оценяват като “средно-обществено необходимо количество, абстрактен труд” (определение, дадено от Маркс за стойността на стоките на пазара). Една скица на Пикасо, направена за две минути, се продава за десетки хиляди долара. Творческият труд е индивидуален неповторим и несравним и тъкмо поради това, на мястото на “стоковия дуализъм” идва “иманентността”, творческото ново, като същностна информация. Тоест, не количеството като опредметено знание, а качеството, като същност на творчеството, измеряемо вече от индивидуалната оценка.

Съществен момент в белезите на информационната епоха са измененията във властта, неравенството и експлоатацията. Цитирам: “В информационния ред властта и неравенството придобиват (ако изобщо е възможно) още по-грозен и насилнически облик и критиката на информацията трябва да се заеме с това.

Нещо повече, критическата теория в информационната епоха трябва да бъде утвърждаваща, а не просто отричаща.” (с. 33)… “При информационния ред неравенството все по-малко се определя от производствените отношения между капиталисти и работници в дадена фирма или фабрика. Такава е парадигмата на неравенството в индустриялния ред. При информационния ред централна роля има не толкова експлоатацията, колкото изключването. А изключването се определя преди всичко спрямо информационните и комуникационни потоци, информационните и комуникационните структури.” (с. 32)….”Собствеността върху средствата за производство носи и правото да експлоатираш. Интелектуалната собственост носи правото да изключваш. …Тя става въпрос на достъп не до средствата за производство, а до средствата за изобретяване.” (с. 53). Едва ли се налагат някакви бележки по тези твърдения на автора.

Много важна методологична характеристика в цялостното изложение на книгата е строгото спазване на диалектическото правило на противопоставянето. На ползата - вредата, на информираността - дезинформираността, на организацията - дезорганизацията, на собствеността като настояще - интелектуалната собственост като бъдеще, от нервна система към комуникационна система, на метафизичното и безкрайното срещу емпиричното и крайното, “ако социалното се състои от норми, то културата се състои от ценности и символи” (с. 245), асоциация - социация и т.н. Невъзможно е в рамките на тази статия да се разгледат всички тези характеристики на новата информационна епоха, заедно с ражданите от промяната техни противоположности. Тук ще изложа своето виждане по някои от тези противоположности, свързани с социалното въобще и, по-специално, с информационалността.

Винаги всяко благо е и зло, и “всяко зло е за добро”. Народна мъдрост, която изразява многоаспектността на всяко социално явление. Няма едназначна определеност на социалното явление. То е безкрайно множество от определения (според Енгелс). Това е най-общата постановка. Доброто и злото, и въобще единството на противоположностите са в същността на явленията и тяхното развитие. Разбира се, конкретният анализ на всяко явление разкрива техните вътрешни характеристики. Много често последиците от едно добре замислено действие могат да се окажат едновременно и добри и много отрицателни. Пример за това е използването на атомната енергия за развитие на обществото и атомните бомби за ликвидиране на света. Так че това е характеристика на социалното развитие, а не само на прехода от индустриалното към информационното общество. Ще се спра на две основни противоположности. Тезата на Лаш за “дезинформираното информационно общество”, която по принцип е вярна, бих искал да допълна от гледна точка на основната причина. Това е съотношението между информация и ентропия, подреденост и безредие. Ако в резултат на съзнателната дейност на човека се създава някакъв ред (произвежда се мисъл, предмет, писмо и т.н.) и ако тази създадена информация, изчислена като количество, се съпостави с количеството нарастнала ентропия, то съотношението е едно към милиони, милиони , милиони …. Това е в количествен аспект. Но колко по-голямо е това различие в съдържателен аспект.? Едно се мисли, като изказ излиза нещо друго (възприето като съобщение), а пък тълкуването му е нещо трето. Разликите са съществени. Напълно естествено е при нарастването на информацията, произтичаща от човека, като главна характеристика на съвремието, социалната ентропия да нараства многократно, и информационното общество да е дезинформирано.

И още едно допълнение. Става дума за организацията и дезорганизацията. Цитирам: “Аз обаче искам да застъпя тезата, че организаците и съпътстващата ги власт, дори индивидуализацията - такава каквато я познаваме - всъщност са западащи социални форми. ...Сега се зараждат не толкова организации, колкото дезорганизации, не толкова индивидуализация, колкото социалност и не толкова власт, колкото насилие. В тази глава искам да обърна внимание на дезорганизациите и като очертая донякъде какво представляват те, да обсъдя социалността, противопоставяйки я на индивидуализацията и насилието като противоположност на властта.” (с. 67). “Какво представляват дезорганизациите? Дезорганизациите не са отсъствие на организация, а упадък на организациите. Залезът на организирания капитализъм повлича със себе си залеза на организацията и възход на индивидуализма. Той повлича обаче и възход на определени неорганизационни, често дори и неинституционни, форми на социалност. Така дезорганизациите не са отсъствие на социация, а специфични форми на социация. Те не са нито хаос, нито са хаотични.” (с. 68). Организациите са свързани с норми. Дезорганизациите са свързани с ценности.” (с. 69). Изцяло подкрепям тези изводи и заключения на Лаш. Моите бележки са като допълнение. Не може ли например, вместо “дезорганизации” да се използва термина “самоорганизация”? В съвременното глобално общество изключително голяма е ролята на малките предприятия, образуващи мрежата на деловата активност около гигантските транснационални корпорации. При тях ( а това вече се забелезва и в големите стопански организации) йерархията се замества с хоризонтална структура, властта отстъпва място на екипността, вътрешната съподчиненост се замества от думата на този, който е признат като най-добър, тясната специализация е заместена от едновременното извършване на изследователска, производствена и маркетингова дейност и всичко това е подчинено на производството на иновации, като непрекъснат процес. Не мога да се простирам повече, но бих отбелязал, че въпросът за самоорганизацията отива по-нататък - до намаляване на вътрешните функции на държавата, (също както в глобалното общество намаляват и външните и функции), за сметка на самоинициативата на гражданските колективи (наричани от Лаш социации, а не асоциации). Това не означава, че самоорганизациите са освободени от всеобщата характеристика на всичко социално - дезорганизацията, но вече не в смисъла на Лаш.

Струва ми се, че тази забележителна книга би спечелила ако в методологично отношение се обогати с определени теоретични постулати -преди всичко за същността и определението на информацията, а не само за социалните следствия.

Задачата на моята монография е да представи една по-различна теза за същността на информацията и нейното определение и да защити идеята, че тя е същност и фактор на развитието, на еволюцията от началото на света, до днес.

Информацията

На природата, или на материята въобще, е присъщо да отразява.Да разгледаме един пример. Слънцето огрява една скала. Лъчите се отразяват от скалата, но вече носят “следата”, т.е. “образа” на самата скала. Отразените лъчи, отразяват гънките и профила на скалата в строго подредени светлосенки. Безспорно, това е една нова подреденост на слънчевите лъчи, която попадайки в езерото, което лежи под скалата, създава огледалния й образ. Този огледален образ на скалата в езерото, осъществен от отразените слънчеви лъчи, реално съществува, независимо от нас. Тоест, при определено взаимодействие на две или по-вече материални системи, винаги има някакво отражение, има “отразена подреденост”.

В това взаимодействие участвуват три фактора: отразяващ (въздействуващ) - в нашия случай това е слънцето; отразявано - това е скалата (белезите на нейния профил) и отразено – в случая образът на скалата във водата.

Съгласно втория закон на термодинамиката, ЕНТРОПИЯТА е мярка на неподредеността на елементите на дадена структура.При всяко действие част от енергията се превръща в топлинна, като КПД е по-малък от 1. Нека да приемем че понятието ИНФОРМАЦИЯ изразява процес обратен на ентропията, т.е. че тя е мярка на подредеността на елементите на дадена система. Какъв е проблемът? Може ли да се твърди, че едновременно с нарастването на ентропията (всеобщ природен закон) нараства и информацията? Енергията на всяка материална система се състои от свободна енергия и такава, която не може да се използва за работа, Съгласно закона за съхраняване на енергията, при всеко действие, общото количество енергия се запазва, но намалява тази, която може да извършва работа. Тогава не може ли да се допустне, че в една относително обособена система, свободната енергия, т.е. тази, която може да се използва за работа, може да нараства, а паралелно с това да нараства и деструктурираната енергия, разпиляна в средата около нея? Термодинамиката не дава отговор на този въпрос, но еволюцията, като преход от по-прости към по-висши форми на организация на материята, показва, че това е единствената възможност за развитие, промяна и зараждане на нови структури (нови материални форми), характеризиращи разнообразието на света.

Резултатът (следствието) от всяко взаимодействие е, от една страна, информация, нова степен на подреденост за системата и, от друга, нова неподреденост - ентропия, нарастване на деструктурираната енергия (обикновено в средата), която не може да се използва за работа. Обикновено, при всеко действие на дадена система расте ентропията, а при взаимодействие между материални системи расте информацията – т.е. степента на подреденост.

Определение

а)Ентропията (Е) и Информацията (И) не са веществено-енергетични процеси, те са резултатът от тях. Те не са нито вещество, нито енергия, те са следствието от процесите и настъпилите веществено-енергетичните промени в материалните системи. Именно като следствие (като резултат) те посочват по-висока степен или на хаотичност, или на подреденост. Дали ще нарасне Е, или И зависи от материалните характеристики на взаимодействащите си системи. Именно поради това Е и И са отразен резултат на определено взаимодействие между материални системи.

б)Преди осъществяването на каквото и да е енергетично действие, всяка материална система има определена величина на ентропия. Обратното на ентропията, като атрибутивна характеристика на всяка материална система, е негентропията, (антиентропия). За разлика от негентропията, информацията не е атрибутивна характеристика на материята, тя е придобита и е резултат (следствие) от определено взаимодействие между материалните системи. Тя е ново ниво на подреденост. Което може да се изрази по следния начин:

+ІsI= Н(Х) + Н(У) - Н(Х,У) > 0,(1)

при което: +ІsI e прираст на структурна информация, Н(Х) и Н(У) са величини на ентропята в системите Х и У, а Н(Х,У) е общата сума на ентропията след взаимодействието им.

Това може да се запише така:.

+ІsI = Н max - Hr, (2)

при което: +ІsI e количеството прираст на подредеността на системата – т.е. информация, Х max е ентропията при равновесно състояние на системата, или това е негентропията с обратен знак, а Нr - е реалната ентропия след взаимодействието.(1)

И така информацията е нов прираст на подредеността, над съществуващата в системата негентропия.

в)Всяко повишаване на нивото на подреденост на дадена система е условие за реализиране на икономия на енергия, т.е. за да се съхрани част от енергията – способна да се изразходва за работа, която би се загубила, ако нивото на ентропията нараства. Общото количество на енергията се е запазило, но свободната за работа енергия е нарастнала Тази икономия на енергия се превръща във фактор (условие, възможност) за развитието на системата. Това е друг израз на един всеобщ закон, валиден за всички материални системи - стремежът към енергийна ефективност. Този закон не отменя всеобщия закон на термодинамиката за непрекъснато нарастване на ентропията при всяко енергийно взаимодействие. Когато говорим за енергийна ефективност, разбираме онова, което става в дадена относително изолирана система, докато ентропията нараства многократно в средата около нея.

г)За да се избегне възможно недоразумение, понятието "ентропия" се използва в неговото еднозначно определение, дадено от Болцман и приложението му в квантовата механика.

д)Информацията като отразена подреденост, може да се разглежда и като “качество”, и като “количество”. Като качество, тя отразява характеристики на въздействащата система и е новото в отразяваната система - като структура, като разнообразие, като промяна, като нова подреденост. Тази качествена характеристика, е свързана с онова което обикновено се определя като “съдържание на информацията” - “семантичното”, в смисъл на “смисленото” от човешка гледна точка, т.е. това е и познанието за външния свят, и самопознанието при хората. Това е отразеното, това е съобщението, което носи системата за външния свят. Формулата на Клод Шенон за количеството информация изключва съдържанието на получената информация, разглеждайки я като вероятностно попадение на един от възможните изходи на системата. Количеството на информацията не ни паказва (и не може да покаже), какво е отразеното, каква е новата структура и новото разнообразие в системата, изобщо каква система е отразена и какво съобщение идва за нея. Така че най-важното в информацията - нейното съдържание, остава извън възможностите на математическата теория на информацията създадена от Шенон. Което е от съществено значение за теорията на информацията. Всички нейни определения, анализи и интерпретации, основаващи се на теорията на вероятностите (като израз на количественото измерение на информацията), по принцип, остават само “частен” случай, те са непълно и, поради това, невинаги надеждно средство за информационен анализ на други системи. Като познавателен метод количественото изчисление на информацията е много полезно но определено едностранчиво и ограничено.

е)Информацията, като количество, е израз на свободната енергия, т.е. енергията, която може да се използва за “работа”. При всяко взаимодействие, когато нараства нивото на подреденост, нараства и енергията, която може да се използва за работа. Тази допълнително освободена в резултат от взаимодействието енергия ще наречем “икономия”. Това е необходимата енергия за промени, т.е. за развитие на системата. В каква насока ще бъде това развитие, какви ще са структурните промени, как ще се измени системата – всичко това няма отношение към “икономисаната енергия”, т.е. към икономията, като основна функция на информацията. Икономията, респективно информацията разглеждана от тази своя характеристика, е фактор на развитието, но тя определя само неговите темпове, но не и посоката, характеристиката и неговите съдържателни особености. Икономията е количествената страна на информацията и тя може да се изчислява и то не само чрез формулата на Клод Шенон, като израз на вероятностно попадение, а и като абсолютна величина, измерима, очаквана и преследвана (2).

Вселената

В тази част ще разгледам информацията в неорганичната природа, като ползвам изводите, до които достига Стивън Хокинг в книгите си (издадени: 1993; 1994; 2002; и 2003 - заглавията са отбелязани в списъка на използваната литература.)

Вселената има начало и ще има и край. За начало се приема Големият взрив, а за край обратното - Големият срив. Цитирам: “....В някакъв момент от миналото (преди 10 - 20 милиарда години) разстоянията между съседните галактики трябва да е било нула. В този момент, който наричаме Големия взрив, плътността на Вселената и кривата на пространството - времето би трябвало да са безкрайни. ...Тази точка е пример за това, което математиката нарича сингулярност." (1993, с. 56) С това се слага начало на Вселената, на времето и пространството. И по-нататък: " ...в твърде ранната Вселена е имало период, когато Вселената е била толкова малка, че повече не бихме могли да пренебрегнем дребномащабните ефекти от друга важна частна теория на двадесетото столетие - квантовата механика" (1993, с. 60) В младата Вселена и хаосът, и неравността са били много големи. Независимо че Вселената се разширява, което означава, че ентропията непрекъснато нараства, започва и процес на свиване и като резултат - във Вселената вече има повече от сто милиарда Галактики, а всяка Галактика има по-вече от сто милиарда звезди. Следователно, успоредно с процеса на нарастване на ентропията, расте и информацията, така както я приехме, т.е. като обратен на ентропията резултат.

Разгледани като процеси в една плоскост, се получава следното: разширяване – хаос - (ентропия) – обратно – свиване - подреденост - (информация)

За живота на нашата планета

Ще припомня, че: "Материята във Вселената е направена от положителна енергия. Но цялата материя привлича сама себе си чрез гравитацията.... Така че, в известен смисъл, гравитационното поле има отрицателна енергия. ....Тоест, пълната енергия на Вселената е нула.” (2004, с. 136, 137). За нашата планета обаче, това правило не е валидно. Тя се върти около Слънцето и получава част от излъчваната от него енергия, но тази енергия веднага се излъчва обратно в пространството. С това нараства ентропията около нашата планета. Особеното е, че малка част от тази енергия, получена от слънцето или от космическото пространство, не се излъчва обратно, а се задържа на Земята. Тази съхранена енергия е послужила за осъществяването на определени структурни изменения на планетата, откриващи възможности за нови качествени промени в материалните системи, в материята и енергията, а с това и на живота и човека. Ще пропусна анализа на “сложността на живота” и на “материалния състав на живите организми”. Ще отбележа само, че Вселената се състои от от сто милиарда галактики, а човешкото тяло има хиляда пъти повече клетки. Всяка галактика има повече от сто милиарда звезди, а “галактиката” на човешката клетка има хиляда пъти повече молекули.

И така, за да съществува животът на Земята, за да функционират нейните флора и фауна, са необходими потоци от енергия и вещество, в тяхното сложно взаимодействие, характеризиращо новите високи форми на организираност на материята, но при всички процеси (химически, физически, геологически, биологически и т.н.) са налице двата резултата - ентропия и информация.

Да започнем от способността на клетката да се размножава. Това става периодично, чрез деление. Има най-различни, тясно специализирани във функционално отношение, клетки, и всички те са с най-разнообразен химически и биологичен строеж При делението им обаче, се очертава една обща характеристика, запазва се степента на подреденост, независимо от енерго-веществените носители на последната. Тоест, информацията не е просто резултат, а отразена подреденост, памет. И най-важното, тя се запазва с поколенията от нови клетки. Клетките умират, раждат се нови и те умират, но отразената подреденост остава. Информацията, като отразена подреденост, придобива собствено битие - памет. Отразената подреденост (самоподобието) остава независимо от смяната на нейните веществени или енергетични носители.

Информацията е подреденост, и точно това се съхранява, предава или пренася. Отразеното, не е вещество и не е енергия, а е белег, образ. По информационната верига се движи отразената подреденост. А отразената подреденост носи белезите на въздействащия фактор. Следователно това, което обикновено наричаме съдържание на информацията, са белезите на нещо друго. Съдържанието на информацията е съобщение за нещо друго. А съобщението е функция на информацията.

Но съобщението не е същностна характеристика на информацията, то е нейна функционална характеристика. Информацията, по своята същност, е отразена подреденост, притежаваща собствено битие, която е инвариантна на веществото и енергията. Информацията, като такава, е само степен на подреденост (отразена подреденост), придобила собствено битие като памет. Съобщението, т.е. информацията, която то носи, се отнася до характеристики на материалните системи и техните процеси. Онтологично, а не функционално, информацията няма друго съдържание освен, че е отразена подреденост. Поради това считам, че когато се говори за съдържание на информацията, се има предвид именно съобщение. Това съобщение е за факти, за процеси, за данни, за знание, за наука, които могат да се записват по най-различен начин. Това е съобщение за безкрайното разнообразие на материалния свят, но то не ни обяснява, какво е информацията, каква е нейната същност, а само каква е основната и функция. Понятието "съдържание на информацията" има смисъл само като характеристика на съобщението, на данните и фактите, които то носи.

Социалното – адаптация и трудова дейност

И така първото, от което трябва да се започне в логиката на възникването на човека, т.е. на социалното, е отрицанието на биологичната адаптация. Социалното, като противоположно на биологичното, започва от момента, когато един нов вид - човекът, няма възможност да се приспособи, да се адаптира към променената външна среда и за да съществува започва да адаптира (променя) външната среда за нуждите на собственото си съществуване. Биологичната адаптация се сменя със "социална адаптация", човек започва да създава собствена социална среда (очовечена природа). "В трудовата дейност се крие социалното могъщество на биологически безпомощния човек" (Василев, Н., 2003, с.402) За да оцелее, той просто не е имал друга алтернатива, освен да пристъпи към трудова дейност - единствената възможност да приспособи външната среда към своите потребности.

Тук няма да разглеждам, трудовата дейност, като такава, а за информационната същност на труда вече споменах по-горе, в качеството и на процес на усъвършенствуване и опредметяване на знание и сръчност (трудов опит). Това е определящият информационнен механизъм на социалното развитие, съдържащ в себе си и собственото си отрицание. Силата на човека е в знанието, и притежаваният от него талант, но чрез този механизъм, той опредметява и отчуждава от себе си тази своя сила (което всъщност го прави човек), предава я на вещите, а те, от своя страна, се трансформират в богатство, което пък подчинява човека. Този механизъм е определящ в създаването на предметната среда (т.е. на очовечената природа) но именно тя обрича човека на робство и икономическа зависимост от вещите и парите. Това е задължителен етап на цивилизационното развитие, но, в крайна сметка, настъпва момент на освобождаването на човека и това се случва, когато науката и текущото знание станат доминиращата форма на богатство и главен фактор на развитието. Когато свободното от материалното производство време се превърне в мярка за човешкия прогрес.

Социалната информация - обособяване и качествена определеност

Социалната информация произтича от биологичната (респективно, от генетичната) информация, но се обособява, и става нейно диалектическо отрицание. При човека се оформя мисленето, като нов източник, ново средоточие на памет и нов тип подреденост, изобщо ново качество, различно от биологичните форми. Не може да се говори за “социална” информация при животните, защото става дума за скок, т.е. за нещо качествено различно. Преходът от биологична към социална информация е сходен по мащабите си на прехода от неорганична форма на развитие към биологична(3).

Социалната информация като познание

Социалната информация като подреденост на отразеното е познание. Тя е отражение на външната среда в съзнанието на човека. Отражение на материалния свят, който започва свой втори живот в човешкото съзнание. Субективен образ на обективната действителност. Идеален образ на материалното. Този образ, именно като субективен и като идеален, не е точно копие на външния свят. Това може да бъде фетишно, фантастично, религиозно-мистично отражение, или пък истинно, или близко до истинното. Безкрайно-много са възможностите на мисловното.

Извън задачите на тази статия обаче, са процесите както на формирането на психичното, така и на познанието като отражение на външната реалност.

Трите източника на социална информация.

Мисълтта,която формира човешките потребности или сътворява идеи, е първият източник на социална информация. Вторият източник е външната предметна среда. Чрез действието познанието се материализира, намира външна изява. Действието се реализира чрез игри, религиозни процеси, разговори, полови контакти, но главното условие за съществуването на човека е трудовата дейност. Чрез труда, познанието се опредметява, като опредметеното знание поражда ново познание. Тоест, създава се условие за непрекъснат прогрес.

Третият източник на социалната информация са връзките на индивида с членовете на социалната общност. Това са обществените взаимоотношения - многообразие от връзки въздействия, разменени съобщения, размяна на блага, колективен труд и т.н. Чрез тях се развиват начините и формите на комуникация, уточняват се правилата на поведение, създават се критерии за добро, лошо, правилно и неправилно, за красиво и грозно, за честно и нечестно и т.н.. Средството за комуникация е съобщението

Социалната информация,е: мисловна (психична), опредметена (веществена) и общностна (обществена). Мисловната информация е субективна и има най-различни форми на реализация - познание, идеи, творчество, талант, желания, потребности, и др

Опредметената форма на социална информация е опредметеното знание. Тя е обективна, вещна и външна за човека. Веднъж създадени, вещите имат присъщи на самите тях връзки и зависимости. Зад вещите стоят хора и чрез тях се реализират отношенията между вещите – т.нар. вещни отношения.

Общностната информация се реализира чрез “обществените взаимоотношения”, пораждайки и определени институции, като пазара, собствеността, държавата, религията и др.

Това означава, че причинно-следствената връзка на развитието се реализира като взаимодействие между трите източника на социалната информация: субекта, предметната среда и социалната общност. Познанието трябва да се формира и да ползва и трите източника.(Виж Бункина, с. 232-239)

Информационните механизми

Вече посочих, че в основата на еволюцията е механизмът (формираще се при всяко взаимодействие), чиято същност е повишаване нивото на отразената подреденост. Това дава възможност да нарастне икономията от енергия, като необходим фактор за нови промени. Новите промени (пак в резултат на взаимодействие) повишават нивото на подреденост и т.н. Този всеобщ информационен механизъм намира конкретното си развитие и обособяване като разнообразие от информационни механизми на социалното развитие.

Взаимодействието между опредметеното познание, което непрекъснато се разнообразява и обогатява като външна предметна среда, оказва обратното въздействие за нарастване на познанието и знанието у индивида и общността. Именно това е движещия механизъм на общественото саморазвитие. Но, ако този информационен механизъм е главен за социалното развитие, то усъвършенствуването и опредметяването на трудовият опит, са определящи. Формират се и активно функционират и редица други информационни механизми, които са резултат на всеки от трите източника на социална информация. И всички те носят собственото си отрицание и ограничение.

От всичко казано дотук, можем да направим следното обобщение: социалното – това е социалната информация, която на своя ред е социалната материя.

Преходът от биологичното към социалното, е свързан с:

• Невъзможност за адаптация на човека към природата, а адаптация на природата към човешките потребностите за съществуване;
• Трудова дейност;
• Енергетична ефективност, осъществявана чрез мисленето.

И така, социалната информация - това е човекът който мисли в образи и символи. Това е външната, създадена от човека, предметна среда - опредметена потребност и полезност, опредметяване и усъвършенстване на трудовия опит, богатство, интерес, собственост, стойност, пари и т.н. Социалната информация е социалната общност, език, правила на поведение, структурираност на общността, обществено съзнание, (бит, етнос) и т.н. В крайна сметка, социалната материя - това е мислимото, образното, символното - тя винаги има веществен носител, но нейната субстанция (същност) е социалната информация като ниво на подреденост и като икономия - индиферентна към веществото и енергията.

С тези няколко реда, исках да подчертая най-вече необходимостта от свързване на същността на информацията (и като фактор на развитието) с характеристиките на новото което се формира - информационната епоха.

* Българско геополитическо дружество

Бележки:

Скот Лаш е професор по социология и директор на Центъра за културни изследвания към Голдсмит колеж в Лондонския университет

Виж: Николов, И., Кибернетика и икономика, С., 1968, където са отразени проблемите на информацията до края на 60-те години на миналия век, с.92-102.

Обратното се поддържа от много известни и сериозни учени. Виж например книгата “Тайният живот на растенията” от Питър Томпкинс и Кристофър Бърд, части от която бяха публикувани в сп. “Съвременник”, кн.3, 2003., с.458-504

{rt}

Бившият съветник на президенка Картър по националната сигурност Збигнев Бжежински е своеобразно олицетворение на приемствеността в американската външна политика, независимо от това, който точно обитава в момента Белия дом – републиканец или демократ. Голям поклонник на Хенри Кисинджър, Бжежински винаги се е придържал към двата ключови принципа в дипломацията, препоръчвани от неговия “учител”: теорията за баланса на силите (формулирана навремето от Метерних) и доктрината на “сдържането”, разработена от Джордж Кенън. Именно поради това, той и днес не спира да настоява за “стратегическото обкръжаване на Русия”, чрез дестабилизацията на нейните гранични региони. Всъщност, цялата геополитическа доктрина на този блестящ стратег се основава на формулирания от него абсолютен императив за оцеляването и просперитета на Американската империя: завоюването на Евразия.

Бжежински е роден във Вършава през 1928, в семейството на полски дипломат, като на десетгодишна възраст се преселва в Канада, където е изпратен баща му. Завършва университета Макджил в Монреал и получава докторска степен в Харвард през 1953. Малко по-късно става американски гражданин и сключва брак с дъщерявата на бившия президент на Чехословакия Едуард Бенеш.

Между 1966 и 1968 Бжежински е член на Съвета за политическо планиране на Държавния департамент, където разработва прословутата си стратегия за “мирната конвергенция” по отношение на Съветския съюз, в рамките на студената война. През 1966 именно той убуждава президента Джонсън да промени стратегическите си приоритети, поставяйки “разведряването” пред обединението на Германия.

По време на президентската кампания от 1968, Бжежински ръководи работната група по външната политика на демократичния кандидат Хюбърт Хъмфри, който обаче губи от републиканеца Ричард Никсън.

Раждането на Трилатералната комисия

В началото на 70-те години Бжежински лансира принципно новата идея за появата на световната сцена на нови актьори в лицето на обединена Европа и Япония, чиято икономика демонстрира бърз ръст след края на Втората световна война. В една статия, публикувана във “Foreigh Affairs” през 1970, той излага собствената си визия за този “нов световен ред” така: “Необходим ни е нов и по-смел подход – създаването на общност на развитите държави, която да може ефективно да обсъжда най-сериозните проблеми пред човечеството. Освен САЩ и Западна Европа, в него трябва да бъде включена и Япония... Един съвет с участието на техни представители, се редовни срещи между правителствените им ръководители, както и между по-второстепенните участници би бил добро начало”. Същата година Бжежински подробно формулира предложението си в книгата Between Two Ages (1), където заявява, че епохата на силовия баланс отстъпва мястото си на епохата на световния политически ред, опиращ се на тристранните икономически връзки между Япония, (Западна) Европа и САЩ. Според него, техническата революция и трансформацията на тежката промишленост, измествана от електрониката, неминуемо ще доведе до разрушаване на политическите системи и смяна на управляващите елити. Въодушевен от концепцията на Бжежински, Дейвид Рокфелер, го варбува за създаването на т.нар. Трилатерална (тристранна) комисия, назначавайки го за неин директор. Тази общност, официално създадена през 1973, обединява видни личности, свързани с международната търговия, банковата система, представители на правителствата и големите медии от Северна Америка, Европа и Япония.

По време на първата петролна криза, избухнала през същата година, основна грижа на тези кръгове, управляващи световните финанси, е освобождаването им от отговорността за огромния дъл на развиващите се страни, чрез укрепване ролята на Международния валутен фонд (МВФ). За САЩ, които са деморализирани и отслабени от поражението във Виетнам, целта е да съхранят позициите си на двата противоположни края на Евразийския континент, където влиянието им след Втората световна война е особено силно, за да запазят и разширят своята доминация. Погледната отстрани, тази мисия създава на Бжежински имиджа на защитник на мира, разведряването и многостранния подход във външната политика, а в очите на американската крайна десница – на човек, силно повлиян от марксизма. За да се реализират целите на Трилатералната комисия обаче, е необходимо един от членовете и да стане президент на САЩ.

Картър и двойната игра

От създаването на Трилатералната комисия, фермерът Джими Картър е сред приближените на тандема Рокфелер-Бжежински. Инициативата му да открие търговско представителство на щата Джорджия в Брюксел и Токио, го прави според тях идеалното въплъщение на основополагащата концепция на комисията (2). За лансиране и налагане кандидатурата на Картър от Демократичната партия на президентските избори през 1976, Рокфелер използва огромните си връзки и влияние на Уолстрийт, а Бжежински – престижа си на университетски преподавател. Разбира се, след избирането на Картър, Збигнев Бжежински получава ключовият пост на президентски съветник по националната сигурност (3).

Веднага след влизането си в Белия дом новият президент обявява за свой приоритет съкращаването на ядрения военен потенциал на двата противостоящи си блока (ръководени от САЩ и СССР). Кризата, свързана със съветските ракети СС-20, насочени към Европа, заставя обаче Картър да реагира с разгръщането на американските ракети “Пършинг” и така усилията му (искрени, или не) рухват, като двата блока продължават да се гледат с растяща подозрителност. Истината е, че по онова време Москва действително има основание да подозира противника си, че води двойна игра: военното поражение във Виетнам, кара американците да действат предпазливо във военен и стратегически план, докато Бжежински усилено разработва план за вкарването на руснаците в продължителен конфликт по периферията на собствената им сфера на влияние. Дестабилизацията на комунистическия режим в Афганистан и въоръжаването на първите антикомунистически опълчения на местните ислямисти през 1979 е една от причината (както разчита и самият Бжежински) за навлизането на съветската армия в страната. В тази операция, съветникът на Картър се опира на влиятелните служби на пакистанското разузнаване ISI. Чак през 1998, в интервю а френското списание “Нувел Обсерватьор” Бжежински признава, че въоръжаването на антируските отряди на Бин Ладен е предшествало съветската интервенция и е целяло да провокира тъкмо тази реакция на Москва. Ето част от въпросното интервю:

Бившият директор на ЦРУ Робърт Гейтс твърди в мемуарите си, че американските специални служби са започнащи да помагат на афганистанските муджехидини шест месеца преди съветското нахлуване. По онова време, Вие бяхте съветник на президента Картър, което означава, че се изиграли ключова роля в тази операция. Така ли е?

- Да. Според официалната историческа версия, подкрепата на ЦРУ за моджехидините започва през 1980, т.е. след нахлуването на съветската армия в Афганистан на 24.12.1979. Истината, която до днес се пазеше в тайна, е друга: всъщност президентът Картър подписа първата директива за оказване на тайна подкрепа за противниците на просъветския режим в Кабулл още на 3 юли 1979. В същия ден аз изпратих докладна записка до президента, в която му обясних, че според мен подобна помощ би могла да доведе до съветска военна намеса... Но ние не сме карали руснаците да се намесват, ние просто съзнателно увеличихме шансовете те да го направят.

- Когато Москва се опита да оправдае интервеницята си с необходимостта да се предотврати тайната американска намеса в Афганистан, никой не им повярва. Сега се оказва, че това е било истина. Вие самият, за нищо ли не съжалявате днес?

- За какво да съжалявам? Осъществяването на тази тайно операция беше великолепна идея. Целта и беше руснаците да бъдат примамени в афганистанския капан, а вие ме питате, дали съжалявам. В деня, когато съветските войски официално пресякоха границата, написах на президента Картър следната бележка: "Сега имаме отличната възможност да осигурим на Съветите техен, собствен Виетнам”.

- Сигурно не съжалявате, че така сте помогнал за възхода на ислямския фундаментализъм, както и, че сте снабдявали с оръжие и сте подготвяли бъдещите терористи?

- Кое е по-важно от историческа гледна точка? Талибаните, или падането на съветската империя? Няколко смахнати ислямисти, или освобождението на Централна Европа и края на студената война?"(4).

Споменавайки за "появята на няколко смахнати ислямисти", Бжежински обаче очевидно недооценява мощта на Ал Кайда, повтаряйки един мит на американските неоконсерватори, оправдаващ кръстоносния им поход срещу Москва. Разбира се, днес членът на американския Съвет по международните отношения (Council on Foreigh Rerlations) със сигурност би се въздържал от подобни категорични твърдения.

Мълчаливият съюз с Китай и безусловната подкрепа за иранския шах

Ако Никсън и Кисинджър не се колебаят да използват страха на Москва от стратегическото обкръжаване на Съветската империя, стартирайки процеса на нормализация на отношенията между Вашингтон и Пекин, част от хората около Картър не одобряват този подход, който обаче самият Бжежински твърдо възнамерява да продължи.Влизайки в Белия дом, Картър заявява, че предпочита диалога със СССР и, че ще държи на разстояние китайците. Неговият държавен секретар Сайрън Ванс обаче, скоро се сблъсква с антируската мания на Бжежински, така че по време на целия си мандат президентът е принуден да изглажда противоречията в собствената си администрация. С ролята на посредник между двата полюса се нагърбва Ричард Холбрук, бъдещият представител на САЩ в ООН (по времето на Клинтън) и съветник по външната политика на кандидата на демократите на последната президентска кампания (2004) Джон Кери, заедно със сина на самия Бжежински Марк. Според Сайръс Ванс и останалите привърженици на диалога с Москва, като например ветерана Аверил Хариман, логиката на тристранното обкръжаване би довела в най-добрия случай до недоразумения в отношенията с Москва, ако не и до война. Затова те подкрепят диалога по въпросите за разоръжаването и сътрудничеството с руснаците, стпемейки се да пресекат конфликтите в Третия свят.

Въпреки това, нормализацията на отношенията с Китай продължава и Бжежински дори разработва програма за съвместно стратегическо сътрудничество, поддържайки добри лични отношения с Дън Сяо-пин, благодарение на което и днес продължава да се ползва с добри позиции в Пекин.

Същото недоверие на Бжежински спрямо Москва, можем да открием и в позицията му по отношение на Иран, който по времето на шах Мохамад Пахлави се смята за бастион срещу съветското влияние в Близкия изток. Бжежински уверява шаха, че има пълната му подкрепа при това в момент, когато част от администрацията на Картър (включително държавният секретар Ванс) иска владетелят да се оттегли, и дори настоява за американска военна намеса за оставането му на власт. Конкретните действия на Вашингтон обаче, все пак се определят от Държавния департамент и, въпреки преговорите с генералите, които свалят шаха, да наложат един умерен режим, последвалото възстание довежда на власт аятолах Хомейни (1979).

Междувременно, Бжежински участва заедно с Картър в преговорите в Кемп Дейвид през 1977, изигравайки немалка роля за подписването на мирния договор между Израел и Егихеп, макар че не участва активно в обсъжданията, за разлика от въпросите, касаещи СССР.

Възраждането на руската заплаха и американската доминация

През 1989 Бжежински напуска Колумбийския университет, където предодава от 1960, за да се посвети на разработването на план за независимост на Украйна, с което стартират и усилията му да не допусне възраждането на Русия като супер-държава.

Напротив, той се обявава за интеграцията на Москва в западната система и налагането на "геополитически плурализъм" в пространството на рухналия Съветски съюз. В същото време Бжежински разработва и т.нар. "План за Европа", предвиждащ разширяването на НАТО на Изток и присъединяването на балтийските държави към пакта. Усилията му се оправдават напълно, когато няколко години по-късно (през 2002), трите екс-съветски републики действително биват интегрирани в НАТО.

През 90-те години на миналия век, той е специален пратеник на американския президент за осъществяването на най-големия петролно-инфраструктурен проект в света - петролопровода Баку-Джейхан (5). Проектът е великолепна практическа реализация на собствените му стремежи да попречи на Москва "отново да стъпи на крака". Едновременно с това, от 1999 насам Бжежински ръководи "Американския комитет за мир в Чечения", който всъщност е поделение на Фондация "Freedom House". Според него, така той помага за мирните преговори между руското правителство и чеченските сепаратисти. Истината обаче е, че за подобни "демократични цели" се крие оказването на тайна подкрепа за кавказките сепаратисти и ислямисти и поддържането на поредната "периферна война", чиято цел (също както някога в Афганистан) е отслабването на Русия и изместването и от контрола върху ресурсите на Каспийския регион.

Реализацията на прословутата геополитическа доктрина на Бжежински, според която "Държавата, доминираща в Евразия, ще контролира двата най-развитие и икономически продуктивни региони на света", е свързана с разширяването на НАТО на изток, за което администрацията на Клинтън работеше особено усърдно (наследилият го Буш просто пожъна резултатите от тази работа).

Впрочем, според Бжежински, европейците също са заинтересувани от успеха на подобна стратегия. В обширен анализ, публикуван през 2000 в "National Interest", той посочва, че "Европейският регион, който е разположен на западната граница на Евразия и в непосредствена близост до Африка, е подложен на много по-силен риск от страна на нарастващия глобален хаос, отколкото далеч по единната политически и несравнимо по-мощна във военно отношение Америка. Като рискът за европейците ще нарастне допълнително, ако въшната политика на Москва се определя от шовинистичния руски империализъм" (6). Всичко това сочи, че разполагането на частите на НАТО покрай руските граници действително следва да се тълкува като превантивна мярка. И ако Москва реагира, като приеме съответните отбранителни мерки, според Бжежински, това би означавало, че тя наистина иска да възстанови империята си и отново да стане тоталитарна държава.

Работейки едновременно като консултант на Бритиш Петролеум-Амоко (BP-Amoco) и Freedom House, в края на 90-те Бжежински отговаря в Азербайджан за подобряване имиджа на президента (и бивш комунистически водач) Гейдар Алиев. За целта, той не се колебае да определи стариа диктатор за "добро момче" в интервюто си, дадено за "New York Times" (7). Оправдавайки американо-британската подкрепа за диктатурата на Алиев (чието място, след смъртта му бе заето от неговия син), Бжежински обикновено лансира аргумента, че след 70 години комунистическо управление, не би могло да се очаква, че Азербайджан и останалите постсъветски

републики ще станат демократични толкова бързо. Независимо от факта, че през последните години репресиите на режима в Баку нарастваха пропорционално на спадащите надежди за размера на каспийските ресурси, Азербайджан успешно премина от категорията на "несвободните" страни в тази на "частично свободните", според класификацията на "Freedom House" (8).

Като доказателство за това, през 1999 любимата ученичка на Бжежински и тогавашен държавен секретар на САЩ Медлин Олбрайт, лично кани покойния Гайдар Алиев на юбилейните чествания на НАТО. По същото време и със същата цел (улесняване проникването на НАТО и гарантиране на американските енергийни интереси в региона) Грузия, Азербайджан и Украйна провеждат съвмесни военни учения в рамките на програмата на пакта "Партньорство за мир" (9).

По инициатива на "Американския комитет за мир в Чечения", чиито ръководител е Бжежински, през 2002 в Лихтенщайн се провежда среща на основните лидери на чеченската съпротива. Срещата става два месеца след преговорите между покойние чеченски "премиер" Масхадов и "кавказкия терорист №1" Шамил Басаев, по време на които двамата се споразумяват за съвместно командване на "военните сили на

Чеченската република Ичкерия". Участниците в срещата декларират, че Чечения не може да остане в състава на Руската Федерация, че републиката се нуждае от по-голяма автономия, както и, че се необходими нови преговори с Масхадов. Остава неясно, дали терористичната акция в Беслан, последвала през септември 2004, отговорността за която бе поета от Басаев, е била част от процеса за извоюване на независимост за Чечения, или (което е по-вероятно) от процеса за дестабилизация на Русия (10). Тъй като основната последица от тази акция беше ръста на напрежението между Северна Осетия и съседната и Ингушетия (т.е. още по-голямата "балканизация" на региона), тук възникват редица, съвсем основателни, въпроси.

Днес Збигнев Бжежински активно си сътрудничи с Центъра за стратегически международни изследвания (CSIS), оставайки си обаче основния идеолог на външнополитическата програма на опозиционната американска Демократическа партия, доказателство за което, впрочем, са демонстрираните в президентската кампания през есента на миналата 2004 от кандидатите на демократите Джон Кери и Джон Едуардс твърди антируски позиции. Следвайки съветите на Марк Бжежински, Кери и Едуардс решиха да превърнат в свой първостепенен приоритет ядреното разоръжаване на Русия, при това в момент, когато руснаците възстановиха равнището на петролното си производство до онова, отпреди рухването на СССР, а огромните печалби, свързани със скока в цените на петрола позволиха на Москва да удвои бюджета си за отбрана. Тоест, идеята лансирана от двамата Бжежински за това, колко опасно е съхраняването на руския ядрен потенциал в условията на икономическа разруха на страната, днес просто не е актуална.

Напоследък на Бжежински (който вече е 77 годишен) става все по-трудно да убеждава световната общественост, че именно Русия олицетворява "абсолютното зло" и, че ако тя не бъде подчинена на Запада, отново ще се върне към тоталитаризма (11). Само че за да се случи нещо подобно, очевидно ще трябва да бъде провокирана реакцията на Москва и то по същия начин, който вече бе изпробван от самия Бжежински в Афганистан през 1979, тъй като (за разлика от САЩ) руснаците разполагат с излишък от енергоресурси за десетилетия напред. Което вероятно обяснава и очевидното разместване в понятийната система на самия Бжежински, който съвсем наскоро си позволи в пристъп на ясно осъзнато безсилие да квалифицира в "Wall Street Journal" руския президент Путин като "новия Бенито Мусолини". Личната война на известния американски геополитик продължава с пълна сила, макар и с прогресивно намаляващи шансове за макар и частичен успех.

Бележки:

[1] Between two Ages : America's Role in the Technetronic Era par Zbigniew Brzezinski, Harpers, 1971.

[2] Тристранната комисия заставя и френския президент Жискар д’Естен да назначин за министър-председател един от нейните членове – Раймон Бар, който е професор по икономика без политически опит.

[3] Бжезински включва в екипа си и Медлин К.Олбрайт (чиито баща участва в правителството на неговия тъст Едуард Бенеш), както и двамата изтъкнати теоретици на концепцията за цивилизационния сблъсък - Бърнард Луис и Семюъл Хънтингтън.

[4] Le Nouvel Observateur n° 1732, от 15-21 януари 1998, p. 76.

[5] См. 'L'Azerbaidjan, un poste colonial avancе', Arthur Lepic, Voltaire, 10 септември 2004. (www.reseauvoltaire.net/article14866.html)

[6] Цитирано в статията 'Bribing Montenegro - It didn't work', George Szamuely, antiwar, 15 июня 2000. (www.antiwar.com/szamuely/sz061500.html )

[7] 'Freedom spells B-A-K-U', Counterpunch Magazine, 1999. (www.counterpunch.org/baku.html )

[8] Виж: 'Freedom House, quand la libertе n'est qu'un slogan', Voltaire, 7 септември 2004. (www.reseauvoltaire.net/article14830.html )

[9] Статията 'U.S. and NATO goals in the Balkans', Lenora Foerstel, International Action Center, 1999. (www.iacenter.org/warcrime/lfoerstl.html)

[10] Статията 'La responsabilitе anglo-saxonne; Beslan' от Маривиля Караско и редакцията на списание Voltaire, 27 септември 2004.

[11] Статията '115 atlantistes contre la Russie', Thierry Meyssan, Voltaire, 1 октомври 2004. (www.reseauvoltaire.net/article15119.html )

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Както е известно, в продължение на двеста години Русия полага огромни усилия за да се закрепи в Черноморския и Кавказкия региони и в Централна Азия. В резултат от поредицата руско-турски войни, Кавказката война и походите в Туркестан, приключили с присъединяването на Хива и Бухара към империята, тази задача изглежда постигната. Ключов елемент в руската доминация във въпросните региони винаги е бил контролът над стратегическите комуникации, свързващи Европа и Азия. Между другото, Кавказката война (по време на която Чечения и Дагестан окончателно са присъединени към Русия) също е свързана със стремежа на Москва да се сдобие с достатъчно надеждни комуникации в Грузия, която е централното звено в Южнокавказкия коридор. За икономическата, политическа и военна интеграция на Кавказкия регион в Руската империя обаче, единственият съществуващ път по оста Север-Юг (т.нар. Военногрузински път), очевидно не е достатъчен. Затова в продължение на половин век руснаците изграждат прословутата Черноморска брегова линия, като в същото време воюват (или сключват съюзи) с черкезите и абхазците, строят многобройни крепости и казашки селища, прокарват просеки през непроходими дотогава гори и поддържат многочислени гарнизони (чиито личен състав постоянно се топи от епидемии или в сблъсъците с планинските кланове). В резултат от това е създадена, и постоянно се усъвършенства, цяла комуникационна мрежа, благодарение на която Южен Кавказ става част от руското икономическо, политическо и културно пространство.

Съветският съюз също отделя голямо внимание на развитието на комуникациите и укрепването на военните си възможности в Южнокавказкия регион. Както е известно, в епохата на студената война Варшавският пакт и НАТО разработват различни планове за възможна война в Европа. В тях Северноатлантическият алианс очертава три основни направления на своите отбранително-настъпателни действия: Северна, Централна и Южна Европа.

Южноевропейският театър на военните действия, представляващ изключително удобен плацдарм за нанасяне на удар срещу СССР и сателитите му, фигурира практически във всички сценарии за евентуална война, разработвани в рамките на НАТО и проигравани по време на тактическите учения на пакта. Стратегическото му местоположение дава възможност на армиите на НАТО, в случай на война в Европа, да предприемат активни настъпателни действия в региона, облекчавайки положението на западните сили на Централноевропейския фронт и застрашавайки южния франг на войските на Варшавския договор, разгърнати в Централна Европа. От Юг се е подготвял и първият удар срещу самата съветска територия в Южен Кавказ, като настъплението на обединените сили на НАТО е трябвало да бъде подкрепено от 6-ти американски флот.

В плановете на Северноатлантическия пакт са очертани и четирите най-удобви за бързо военно настъпление в Южен Кавказ проходи – Чорохският, Келкитският, Карс-Арзинджан-Сивас и Каракес-Муш-Елязиг. Първите два са непосредствено на територията на Грузия. Проходът Карс-Арзинджан-Сивас, който минава през арменската територия, би позволил на частите на НАТО да получат необходимият им оперативен простро само в слчуай, че преодолеят укрепения рубеж Ахалкалаки в Грузия. На свой ред, Съветският съюз разработва военни планове със сходен характер. Неслучайно, именно в Ахалкалаки, Ахалциха и Батуми са съсредоточени големи военни групировки, прикриващи всички възможни пътища, по които биха могли да се придвижат войските на НАТО и, едновременно с това, представляващи плацдарм за евентуално съветско настъпление в Турция. Аналогична е и ролята на голямата съветска военно-въздушна база в Гудаута.

След разпадането на Съветския съюз обаче, цялата тази сложна и градена в продължение на десетилетия система, започва бързо да се руши. Като руските позиции в региона допълнително се влошават от отказа на Грузия да влезе в ОНД и да сключи нови военни договори с Москва, в резултат от което военните бази на последната се оказват без ясен статут. След грузинско-абхазката война окончателно са блокирани железопътните и шосейни комуникации, свърващи Русия с Южен Кавказ, а основният руски съюзник в региона – Армения, попада в почти тотална транспортна изолация. Все пак, през 1993-1995 Москва успя, донякъде, да възстанови позициите си в Южен Кавказ, тъй като срещу руската подкрепа за своя режим, грузинският президент Шеварднадзе включи страната си в ОНД, подписа Договора за колективна сигурност и дори Споразумението на запазване на руските военни бази в Грузия. Паралелно с това, руснаците съдействаха за идването на власт в Баку на лоялния (както изглеждаше тогава) към Москва Гейдар Алиев. Така, към 1994, политическите и военни възможности на Русия определено доминираха над тези на нейните конкуренти, САЩ, ЕС и Турция. В края на същата година обаче, ситуацията започна постепенно да се променя и то не в полза на Москва. Като това бе пряко свързано с проектите за нови комуникации за износ на петрол от Каспийския регион и Централна Азия за Европа, заобикалящи Русия.

През септември 1994 Азербайджан сключи с Международния петролен консорциум изключително важен договор за разработването на петролните находища в каспийския шелф на страната. По онова време Русия, като правоприемник на СССР, беше един от двамата (другият бе Иран) гаранти на споразумението за шелфа и имаше юридическата възможност да не допусне реализацията на този проект. Вместо това обаче, руският петролен гигант “Лукойл”, който държеще 10% от акциите в Международния консорциум, успя да повлияе върху правителството в Москва да не пречи на споразумението. За това помогна и фактът, че западните участници в Консорциума гарантираха на руската страна, че основния петролопровод ще минава през Северен Кавказ към руското пристанище Новоросийск, откъдето кайспийският петрол ще се пренася с танкери през Босфора за Европа. На Москва бе обещано, че вторият петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан ще има само спомагателна роля, а освен това по маршрута му бяха разположени няколко руски военни бази. Скоро обаче, на руснаците бе дадено да разберат, че няма да има никакъв износ на петрол през Новоросийск, докато Москва не постави под контрол и не гарантира сигурността на чеченския участък на петролопровода. Вероятно тъкмо това бе и една от причините Елцин да нареди началото на военната операция срещу Чечения от 11.12.1994, която неочаквано за руснаците се трансформира в кървавата и продължителна Първа чеченска война. През това време западните партньори на Москва направиха всички възможно за да превърнат грузинския маршрут от второстепенен в основен. Турция, в частност, под предлог, че иска да гарантира своята екологична сигурност, реши да ограничи преминаването на танкери през Проливите. Така, поетапно, беше решен въпросът за преориентацията на транскавказките стратегически комуникации от Русия към Турция и Запада. Естествено, икономиките на страните от региона – Грузия и, особено, Армения, сериозно пострадаха от прекъсването на традиционните комуникации, свързващи ги с Русия. И дори мащабната западна икономическа помощ, която трябваше да гарантира икономическата и политическа преориентацията на Южен Кавказ, не успя да компенсира големите им икономически загуби. Така, по различни оценки, през 2004, грузинският БНП е достигнал едва 60% от този през 1991. Западът (и, преди всичко САЩ) обаче, успя да постигне основната си цел, поставяйки под контрол политическия елит на Грузия, както и всички механизми, гарантиращи функционирането на държавата. Що се отнася да т.нар. “революция на розите” в Грузия, тя бе резултат от обстоятелството, че в заключителния етап от ротацията на властта в страната, президентът Шеварднадзе се опита за разиграе своя, собствена игра за да гарантира приемственост във властта при по-изгодни за себе си условия. За целта, той се опита да поднови контактите с Русия и да се опре на аджарския лидер Абашидзе (Аджария е автономна република в западната част на страната, населена с грузинци-мюсюлмани – б.р.). Вероятно, тъкмо поради това Шеварднадзе, въпреки несъмнените му заслуги в налагането на американските (западните) интереси в Южен Кавказ, не можа да се задържи на президентския пост до края на мандата си.

Междувременно, след като стана очевидно, че процесът на комуникационната (а като последица – икономическата и политическа) преориентация на Южен Кавказ към Запада започва да придобива необратим характер, Русия активизира усилията си за реанимация на т.нар. Черноморски път. Така, през 1997, тогавашният руски външен министър Евгений Примаков усилено лансираше идеята да изграждането на тръбопровод през територията на Абхазия, свързващ новоросийския петролопровод с петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, което според Москва би компенсирало поне частично стратегическите и загуби от изграждането на основния петролопровод. Тогава идеята бе подкрепена от правителството на Грузия, а също от представителите на САЩ и Турция, надяващи се да я използват за връщането на Абхазия под контрола на Тбилиси. За целта те издигнаха редица предварителни политически условия за осъществяването на руския проект. Абхазия обаче отказа да ги обсъжда, а и руското правителство, базирайки се на горчивия опит от подобни сделки с американските си партньори, също постепенно изгуби интерес към идеята.

Истанбулското споразумение от 1999 за изтегляне на руските военни бази от Грузия, както и силният американски натиск това наистина да стане до 2008 (въпреки емоционалните възражения на Москва), свидетелстват, че Вашингтон категорично не приема наличието на руски бази по маршрута на новите стратегически комуникации в региона.

Междувременно, Москва предприе отчаяни усилия да обърне хода на нещата. В частност, с усилията на руската дипломация, беше възстановена транзитното железопътно съобщение през територията на Абхазия, позволяващо да бъде деблокиран основният съюзник на Русия в региона – Армения и да се възстанови икономическото (а оттам и политическото) влияние на руснаците в Южен Кавказ. Именно поради това обаче, изглежда малко вероятно, че САЩ ще позволят на правителството в Тблиси да търси реално решение този проблем, въпреки несъмнената изгода за грузинската икономика от осъществяването на проекта. Тоест, може да се очаква, че преговорите, за възстановяването на железопътното съобщение, които се водят в рамките на работните групи от Сочи, едва ли ще имат позитивен резултат. Най-вероятно Тблиси ще продължи да издига очевидно неприемливи за руснаците условия (например за връщането на бежанците и предварителното политическо урегулиране на грузинско-абхазкия конфликт) за да проточи до безкрайност решаването на въпроса.

Изграждането, с активно американско участие, на нови комуникации, които да свържат страните от Черноморския регион и Централна Азия с Европа, заобикаляйки Русия, напоследък придобива особено широк размах. Към тях, в частност, все по-активно се включват Украйна, Молдова и Румъния. Но не само те. Интересното в случая е, че САЩ упорито се опитват да включат в тези проекти и ЕС, или поне държавите от т.нар. “нова Европа”. Макар да е ясно, че преоблаващата част от въпросните проекти отговорят най-вече на американските интереси, а не на европейските потребители. В частност, идеята за използването на украинския петролопровод Одеса-Броди за транзит на каспийски петрол в Европа се вписва изцяло в концепцята на Вашингтон за установяването на контрол върху основните транспортни и енергийни комуникации в Каспийския региотн (като проекта ТРАСЕКА, петролопровода Баку-Джейхан и т.н.) и повишаване зависимостта на транзитните и богатите на суровини страни от постсъветското пространство от САЩ. Освен това, подкрепата на Вашингтон за тези проекти цели безпроблемното снабдяване на американските военни контингенти, които в скоро време ще бъдат прехвърлени от Германия в Полша и Румъния, в рамките на планирата “реконфигурация” на войските на САЩ в Европа.

Междувременно, повечето западноевропейски експерти са единодушни, че транзитът на каспийски петрол по маршрутите, заобикалящи Русия, е нерентабилен. Според тях, петролопроводът Одеса-Броди би донесъл печалба, само ако транзитът на по него надвишава 7 млн. тона годишно (капацитетът му е 14,4 млн. тона). Подобно количество свободен каспийски петрол обаче няма и не се очертава да има. Като ситуацията допълнително се усложнява от пускането в експлоатация през октомври т.г на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, който вече има много сериозни проблеми с покриването на своя капацитет. И едва ли Международният консорциум, който изразходва за изграждането му 4 млрд. долара, ще се съгласи, част от предназначения за него петрол да се прехвърли към украинския петролопровод. В тази връзка, на Брюксел е ясно, че евентуалната европейска финансова помощ на амбициозните украински планове за “освобождаване” от руската енергийна зависимост, би била изразходвана неефективно, допълнително обременявайки бюджетите на водещите европейски държави.

Твърде сдържана е и позицията на Казахстан за евентуалното му участие в украинските проект. Неговият президент Назарбаев смята, че проблемът с транзита на казахстански енергоносители към Европа, през Украйна, трябва да се решават само в рамките на т.нар. “единно икономическо пространство”.

Не демонстрират особен интерес към закупуването на лек каспийски петрол и полските нефтопреработвателни концерни (за разлика от правителството във Варшава, което очевидно се ръководи не толкова от икономически, колкото от често политически съображения). Причината е, че полските нефтопреработвателни заводи са пригодени най-вече за преработката на руски петрол “Urals” и не могат да работят ефективно с друг. Освен това, според оценки на полски експерти, цената на един тон каспийски петрол в Броди (т.е. на украино-полската граница) ще струва почти 40 долара повече, отколкото един тон руски на белоруско-полската граница (Адамова Застава).

Междувременно обаче САЩ и част от страните от т.нар. “нова Европа” продължават да работят за ограничаването и постепенното ликвидиране на руското политическо и военно присъствие в Черноморския регион и Южен Кавказ. В Грузия и Украйна успешно приключиха т.нар. “цветни революции”. В Молдова пък бе направено всичко за укрепване властта на президента Воронин ( разбира се, след като последният реши да се обяви против Москва). Паралелно с това се решава въпросът за изнеглянето на руските военни части от територията на тези държави. Както вече споменах, ликвидирането на руските военни бази в Грузия ще приключи до края на 2008. На свой ред Украйна вече обяви, че няма да удължи договора за аренда на руската военно-морска база в Севастопол, който изтича през 2017. Съветът на Европа и САЩ настояват и за изтеглянето на руските войски от Молдова. В същия аспект би следвало да се разглеждат и американските усилия (подкрепяни и от някои западноевропейски държави) за разрешаването на грузино-абзахзкия, грузино-осетинския и приднестровския конфликти чрез връщането на непризнаните абхазка, осетинска и приднестровска републики в състава на Грузия и Молдова.

За целта се предприемат конкретни мерки за ограничаване на руските възможноси в преговорите за решаването на въпросните конфликти. Става дума, най-вече, за разширяване формата на самите преговори с включването на ЕС в тези за Приднестровието и „Групата на приятелите на генералния секретар на ООН” в тези за карабахския конфликт между Армения и Азербайджан и за бъдещето на Абхазия.

Появата на т.нар. “план Боден” и Женевския механизъм, в които на “Групата на приятелите” се предоставя водеща роля, също е насочена към отслабване позициите на Русия като посредник и доказва, че политическият натиск върху Абхазия със сигурност ще продължи да нараства.

Показателно е, че този фон отново се лансира идеята за реализацията на предица петролни проекти на територията на Абхазия, с участието на американската компания Adarco и руската Лукойл, която получи разрешение от правителството в Тбилиси да разработва петролните находища в абхазкия шелф, в района на Очамчира и Гудаута. Ситуацията много напомня сценария за създаването на азербайджанския петролен консорциум, в резултат от което бяха ерозирани руските стратегически интереси в Южен Кавказ. В случая с Абхазия, Лукойл, стремейки се, към бързи печалби, също би могъл да съдейства за появата в тази република на силен конкурент на Москва.

Като цяло, ситуацията в Абхазия изглежда доста опасна, макар че изострянето на противопоставянето между Русия и САЩ (и Запада, като цяло) за доминация в региона, дава и определени възможности автономната република да закрепи статута си на фактически независима държава, за което между другото, свидетелства развитието на сътрудничеството и с Москва и съседните руски региони, съвместните социални програми и проекти за възстановяване на комуникациите и транспортното съобщение, осъществявани от руснаците на територията на Абхазия. В крайна сметка, това може да доведе до превръщането на републиката в основна опорна база на Русия в Южен Кавказ.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Потребителски рейтинг: 5 / 5

В Средиземноморския регион се зараждат и срещат повечето човешки цивилизации, религии и култури. Той винаги е привличал и редица съседни ареали. Уникалният характер на това гигантско пространство, където се събират три континента – Европа, Азия и Африка – съдейства за формирането в него на изключително своеобразна социоисторическа и етнокултурна ситуация. Историческите данни, които ни предоставят археологията, етнографията и антропологията, свидетелстват за рядко многообразие от етноси, религии, раси, култури, социално-политически и стопанско-икономически модели, сменящи се последователно в басейна на Средиземно море и тясно свързаният с него Черноморски регион. Именно наличието на подобна връзка определя и значимото участие на Източна Европа и Кавказ в процесите в Средиземноморието. Така богатата и, сама по себе си, достатъчно пъстра етнокултурна мозайка на региона става още по-разнообразна, поради изключителната му притегателна сила, въвличаща съседните страни и народи в политическите, икономически и цивилизационни процеси, които винаги са протичали изключително интензивно в средиземноморското пространство.

Обяснението за това не следва да се търси само в твърде благоприятните климатични и природо-географски условия на Средиземноморието, но и в уникалната възможност за общуване между етноси и култури, които то предоставя. От най-древни времена хората са се страхували много по-малко от водата, отколкото от мъртвите пустини, високите и трудно преодолими планини и непроходимите гори, гъмжащи от хищници. Затова, колкото и да е парадоксално, водните пътища (независимо от бурите и корабокрушенията) открай време са функционирали по-редовно, отколкото тези по суша, особено когато е ставало въпрос за големи разстояния. Именно благодарение на това, Средиземноморието се превръща в единственият на планетата ареал, в който всеки етнос или култура са могли да общуват не само с един, двама или трима съседи, а едновременно с десетки чужди етноси и култури. Естествено тези контакти не винаги са били мирни и често са приключвали с унищожителни войни. Въпреки това обаче, те са съдействали за всестранния прогрес на народите в региона и развитието на конкуренцията помежду им, взаимното влияние на техните езици и традиции, стопанския, политическия и културния им опит.

При това специфичните култури, дори и при сблъсък с далеч по-силен противник, рядко са изчезвали напълно. Показателно е, че именно известният специалист по историята на Средиземноморския регион Фернан Бродел открива т.нар. фактор на “съпротивление на културите”, които напук на всички опити за пълното им изкореняване, “се появяват отново и отново, упорито стремейки се да оцелеят” (1). Както е извество, в Източното Средиземноморие културните образувания възникват доста по-рано, отколкото в Европа, притежават по-дълбоки корени и поради това се отличават с по-висока устойчивост. Като пример бих посочил древноегипетската цивилизация, която преодолява последователно нашествията и владичеството на “хиксосите” през ХVІІ век пр.н.е., на “морските народи” през ХІІІ век пр.н.е., на етиопците през VІІІ век пр.н.е., на асирийците през VІІ век пр.н.е., на персите през VІ век пр.н.е., на македонците през ІV век пр.н.е. и на римляните през І век пр.н.е. И едва през ІV век византийците довършват унищожаването на основната част от древноегипетското наследство (най-вече с решимостта си да изкоренят древноегипеската религия, съпротивляваща се на християнството).

Тоест, цивилизацията на Древен Египет се съпротивлява успешно почти две хиляди години, през които страната не само осем пъти бива покорена от различни нашественици, но и постепенно асимилира различните чужди етнически групи, обитаващи собствената и територия (роби, номади, наемници, насилствено преселвани жители на завоюваните области) и активно си взаимодейства със съседните региони. Области като Нубия, Либия, Сирия, или Палестина постоянно са били или под властта на Египет, или пък са обект на неговата експанзия. Египтяните са научили на много неща другите народи, но и те самите усвояват много от тях. Тяхната култура, подобно на културата на другите средиземноморски народи, е била създадена и се е развивала в условията на силни външни влиняия.

Но ако всичко това е вярно за древноегипетската култура, която е сред най-консервативните в Средиземноморския регион, то се отнася в далеч по-голяма степен за останалите. Добре известно е силното влияние, което оказват върху културата на Гърция през архаичния период (ХІ-VІ в.пр.н.е.) културите на минойците, ахейците, древните египтяни, финикийците, Сирия, Мала Азия и древна Персия. По същия начин Древният Рим усвоява постиженията на гърци, картагенци и елинистичните държави от Изтока, а още преди това – на етруски, самнити, гали и други средиземноморски народности (2). Тяхното влияние само укрепва древноримската цивилизация, превръщайки я в почти съвършена, и добавяйки определен елемент на плурализъм в местните и варианти. Без наличието на подобни процеси би било невъзможно социокултурното равновесие на гигантската империя, която за първи път (и както се оказва, поне досега, за последен) осъществява политическото единство на целия Средиземноморски регион.

Несъмнено е обаче, че това единство е било подготвено в икономически, психологически и духовен план от предшестващите го 1500-годишни контакти между средиземноморските народности, преплитането на много от техните културни традиции и личните връзки между принадлежащите към тях индивиди.

Ако не беше така, в Рим едва ли биха управлявали императори с либийско-пунически или сирийски произход, Цезар и Марк Антоний едва ли биха намерили общ език с Египет на Клеопатра, гърците Полибий и Плутарх нямаше да се наредят сред най-великите римски историци, нито пък нубидийският цар Юба ІІ или юдейският аристократ Йосиф Флавий биха били привлечени толкова силно от римската култура.

Цивилизационният синтез

Средиземноморието е родината на повечето известни на човечеството синкретични цивилизации, които обобщават и синтезират същностните особености и черти от културите на различни народи и представляват убедителна илюстрация за възможността да бъдат преодолени бариерите между расите, езиците, религиите и духовните мирогледи. Сред първите доказателства за това е егейската, или крито-микенската цивилизация от ІІІ-ІІ хилядолетие пр.н.е., която според Арнълд Тойнби е била създадена в басейна на Егейско море от хора, “принадлежащи към различни антропологични типове” от Азия и Африка, за чиято култура са “характерни смесените мотиви – както либийски така и анадолски”, усложнени допълнително (а, възможно, и формирани) от древноегипетското и шумерско влияние” (3). Към същия културен тип принадлежи и цивилизацията на Картаген (VІІІ-ІІ век пр.н.е.), върху чиято финикийска основа се наслагват множество древногръцки и древнолибийски влияния, очевидно е влиянието на етруските, както и наличието на смесени етнически групи (либийско-финикийски, иберо-финикийски и т.н.). Синкретичен характер имат и всички елинистични култури, представляващи органична сплав между гръко-македонската култура и тази на покорените от Александър Велики народности от Близкия и Средния изток (4).

Този културен синкретизъм едновременно улеснява преминаването на историческото лидерство от една етнокултура към друга и стимулира историческото развитие в региона. Така, Картаген съдейства за въвличането в орбитата на гръцко-римското Средиземноморие на намиращите се под неговото културно и политическо влияние либийци, нумидийци и други африкански народности. В същото време небивалият подем на Рим, до голяма степен, е свързан с обогатяването на латинската цивилизация с постиженията на Картаген и на елинизма. През Средните векове тази традиция е продължена от Византия в Източна Европа и от “Ал-Андалус” (т.е. мюсюлманска Испания)** – в Западна и Южна Европа.

“Постоянното раздвоение между източния и западния свят, преплитането на азиатските и европейските влияния… смесването на гръцко-римските и източните традиции” – това е основната характеристика на Византия, опитала се да възроди единството на Средиземноморието под своята егида. Най-значително е византийското влияние сред славяните и населението на Източносредиземноморския регион (т.е. жителите на Сирия, Ливан и Палестина), които дължат много на тази “западно-източна” империя – и принадлежността си към православното християнство, и иконописната (живописната) си традиция, и църковната си архитектура и част от моралните си норми, и своята политическа култура и естетика, “наред с изкуството да произвеждат стъкло и строят църкви” (5). Не по-малко синкретична, впрочем, е и цивилизацията на “Ал-Андалус” на Иберийския полуостров, където, според Анри Террас, “религията на Изтока се утвърждава и развива в една страна, притежаваща същите структури като съседите и от Западна Европа”. Същото твърди испанският историк Санчес Алборнос, според който “различията между мюсюлманска Кордова и Багдад често са били по-големи, отколкото между Кордова и Париж например”. Колкото и спорни да изглеждат подобни твърдения, следва да ги приемем с разбиране, още повече, че най-големият специалист по проблема Пиер Гишар също посочва наличието на синтез между “източните” и “западните” структури в арабско-андалуското общество, където романският език се е използвал дори в джамиите и в двора на халифите, наред с арабския, където положението на жените е било сходно с това в “християнския Запад от същата епоха”, а културното им ниво е било далеч по-високо, където са съществували съвместно (поне до ХІІ-ХІІІ век) три религиозни общности (християнска, мюсюлманска и юдейска) и далеч повече етноси (включително т.нар. “сакалиба” – славяни, приели исляма) и, където “асабия”-та (т.е. кланово-племенния патриотизъм на арабите) се съчетава с римско-византийските и вестготски правила и норми на градския живот (6).

Но ако, говорейки за Византия, обикновено се налага да доказваме тясната и връзка с Изтока, подчертавайки нейния “ясно изразен източен колорит”, още по-сложно е да докажем наличието на западни корени, т.е. на западен социокултурен субстрат в Ал-Андалус, тази арабо-ислямска държава в Европа, където още през ІХ век епископът на Кордова се оплаква, че: “християните дори са забравили езика си… докато все повече са онези, измежду тях, които могат да говорят великолепно на арабски” (7). Постепенно в Ал-Андалус се формира съвършено нова народност със смесен произход, отличаваща се с нетипичен за епохата етноконфесионален плурализъм. Реконкистата (т.е. отвоюването на Испания от арабите), както и опитът на нахлулите на Пиренеите бербери от Магреб да и се противопоставят, нарушават този процес: от ХІІ век започва масовото бягство от Ал-Андалус на юдеи и християни-моссараби (т.е. арабизирани християни), обвинени, че подкрепят “неверниците”. Въпреки това плуралистичният характер на цивилизацията на Ал-Андалус се съхранява чак до окончателното и ликвидиране през 1492. В този смисъл, безспорно е прав известният руски учен Крачковский, според който “Иберийският полуостров е ярък пример за това, колко крехки са границите между Изтока и Запада, когато става дума за развитието на световната култура” (8). Като приносът на Ал-Андалус в тази култура все още не е оценен по достойнство, независимо от изследванията в тази област на Хуан Вернет или Монтгомъри Уот (9).

Византия и Ал-Андалус, макар и разделени от Средиземно море, са поддържали тесни контакти помежду си. Въпреки че губят повечето си владения в Близкия изток, византийците запазват там определено културно, икономическо и дори религиозно (сред местните християни) влияние, особено в Сирия. Това влияние стига и до Ал-Андалус, където управлява сирийската династия на Омеядите, които между другото наричали Средиземно море “Сирийско”, а столицата си Кордова – “втория Дамаск” или “западния Константинопол”. Византия и Ал-Андалус са поддържали и търговски връзки. От Византия за Пиренеите изнасяли мрамор и мраморни изделия (например 140-те колони за резиденцията на халифа в Кордова, в чието изграждане са участвали 10 хиляди души от различни страни и, най-вече, от Египет). Извършените през миналия век разкопки на този “омеядски Версай”, както и на редица други дворци и замъци в Ал-Андалус, дават основание да се твърди за далеч по-сериозно, отколкото се е предполагало преди, влияние на византийското и сирийско изкуство върху културата на Кордовския халифат (10). Между двата големи културни центрове на Средиземноморския свят през ІХ-ХІ век са се поддържали и чисто интелектуални връзки, най-вече с посредничеството на еврейските търговци, християнските и мюсюлмански поклоници. Войните и търговията с роби между арабите и Византия (особено бойните действия в Италия и средиземноморските острови до Х век) са гарантирали постоянен приток на роби и военнопленници на Пиренеите, сред които са преобладавали византийските наемници-славяни (включително такива от Киевска Русия, изпратени от император Никифор Фока през 963-964 срещу арабите в Кипър, Крит и Сицилия). Приемайки исляма, тези славяни заселват цели квартали в сицилианските градове, откъдето халифите на Кордова набирали личната си гвардия. През Х-ХІ век, именно от тези среди в Ал-Андалус произлизат немалко губернатори и дори полу-самостоятелни феодални владетели, опиращи се на военни и чиновници от собствената си славянска общност, която разполага с определено влиняие на Пиренеите (11).

Арабският Запад

Особено тесни са икономическите, културни, етносоциални и други връзки между Ал-Андалус и мюсюлманска Сицилия през ІХ-ХІ век. По онова време дори са наричали острова “литературната провинция” на Ал-Андалус. Сходството между двете култури обаче е очевидно и в селското стопанство, архитектурата, занаятите и градския живот. Освен араби и бербери, в Сицилия се заселват перси и сирийци, постепенно смесили се с коренното итало-гръцко население, което в значителна степен бива ислямизирано (през 972 на острова са живеели над милион мюсюлмани, повечето от които били местни жители). Тези сицилиански мюсюлмани били подчинени на арабско-берберския елит и използвали труда на многобройните роби от Африка (“абид”) и пленниците от Италия, Франция и Византия (сред последните е имало доста славяни). Някои сицилийски мюсюлмани се преселвали в Ал-Андалус (като например известният поет Ибн Хамдис), тъй като сходството между икономическите модели, бита, военното дело и културата на двете страни било наистина поразително. Не е чудно, че днес над 300 географски названия в Сицилия имат арабски произход, а в съвременния сицилиански диалект на италианския присъстват стотици арабски думи (12). Впрочем, арабската култура процъфтява в Сицилия както по време на арабското господство (859-1086), така и при норманското владичество (1086-1194) и по време на германските крале от династията на Щауфените и, особено, при Фридрих ІІ, който бил едновременно крал на Сицилия и Йерусалим, и император на Свещената римска империя. Показателно е, че Фридрих, както и най-известният измежду норманските владетели на Сицилия – Роже ІІ (1112-1154) били наричани от поданиците си “покръстени султани” заради слабостта им към всичко арабско. По време на тяхното управление арабският език и култура запазват значението си, много ключови държавни постове се заемат от араби, а арабските търговци и занаятчии имали свои квартали и джамии, ползващи се с редица привилегии. Част от кралския двор са били арабските учени и поети, а в търговията се използвали (също както в католическа Кастилия по същото време) и арабски монети, върху които нерядко са изписани мюсюлмански религиозни изречения.

Редица архитекти-араби са участват в изграждането на християнски църкви на острова, използвайки прийомите на архитектурната школа на Ал-Андалус (която в онази епоха била образец за целия Средиземноморски свят), като над изображенията на християнските светци нерядко се изписвали арабски надписи. В двора на Роже ІІ е работил великият арабски географ Абу Абдала ал.Идриси, посветил на краля прочутия си труд “Развлечение на изтощения пътешественик…”, съдържащ най-достоверните за времето си географски и историко-икономически сведения за Европа, Азия и Африка.

Арабският благородник от |Валенсия Ибн Джубаир, който посещата Сицилия през 1185, отбелязва, че крал Вилхелм (внук на Роже) “много напомня на мюсюлманските владетели” по разкоша и обичаите на двора си. Той “изцяло се доверява на местните мюсюлмани и разчита на тях в делата си”, дори се обзавел с харем, а джамиите в Палермо “не могат да се преброят”. Това свидетелство позволява да се коригира тезата на канадския историк Али Ахмад, че при норманите е била налице “симбиоза между гръцките, арабски и латински културни традиции и влияния”. Изглежда, че в тази симбиоза е доминирал именно арабският елемент, което се дължало на непрекъснатите интензивни връзки на Сицилия с Ал-Андалус и Магреб, които според Клод Каен са били “вратите на мюсюлманския Изток” в Европа (13).

Магреб открай време, дори и след началото на Кръстоносните походи, поддържа тесни икономически връзки със Сицилия и Южна Италия (особено през 1123-1160, когато сицилианските нормани владеят по-голямата част от Тунис и Западна Либия, които по онова време биват наричани от жителите на Магреб “Кастилия”). И в Магреб, и в Сицилия по време на норманите, мюсюлманите свободно избират своите кадии (съдии), ползват се от известна автаномия, превеждат на латински, еврейски и други езици (с помощта на християни и юдеи) трудовете на известни арабски географи, историци, философи и математици, включително тези на заселилият се в Сицилия сирийски учен Абу Салта Омея, смятат от съвременниците си за “олицетворения на цялата източна мъдрост”. В западната част на Средиземноморския регион свободните контакти, съпровождани от смяна на поданството (а макар и по-рядко – и на религията), са били в реда на нещата: известно е например, че Ал-Идриси, който прекарва почти целия си живот в Сицилия, се връща в края му в Магреб, също както и адмиралът на Роже ІІ – берберинът Юсуф, който по-късно служи на мароканския халиф Алмохад. Междувременно, мястото му в двора на норманския крал е заето от сирийския християнин Георги Антиохийски, който пък преди това е бил на служба при Зиридите – берберска династия, управлявала Ифрикия (днешен Тунис). Едновременно с това, мюсюлманите от Магреб, Ал-Андалус и Сицилия живо се интересуват от историята, географията и културата на арабския Изток, доказателство за което са трудовете на Ал-Бакри, Ал-Идриси, Ибн Саид, или Ибн Хазам.

По време на норманското владичество, в Сицилия се формира своеобразен (и съхранил се през вековете) архитектурен стил, органично съчетаващ каноните на мавританското и византийското строително изкуство. Много катедрали и дворци от онова време силно си приличат по своите зали и вътрешни дворове, по моделирането и формата на украшенията на колоните (включително надписите на арабски “в името на Аллах” по колоните на някои църкви), арките и куполите, типът на нишите, декорациите и орнаменталните сюжети, с дворците на магребските емири и големите джамии на Тунис и Алжир (14). По време на норманите (както, впрочем, и при наследилата ги династия на немските Щауфени) Сицилия си остава огнище на арабската култура, чието влияние се усеща в цяла Южна Европа. Тук още през ХІ век използват хартия за писане, произвеждана в Шатиба (днес Хатива) в Ал-Андалус, докато в Германия и Северна Италия тя започва да се произвежда едва през ХІV век.

Норманите бързо заимстват от арабите всичко, свързано с военната техника и мореплаването, включително и триъгълното платно, позволяващо да се плува срещу вятъра и погрешно наречено по-късно “латинско”. В Сицилия и Южна Италия (например в Неапол, където има постоянни колонии на арабски търговци, моряци и занаятчии), също както и в Ал-Андалус, трубадурите и менестрелите от Западна Европа черпят сюжети за своите поеми и балади. Оттам пренасят на север много мелодии, музикални теми и инструменти. Арабското влиняние се усеща чак до наши дни в испанските песни и музиката на европейските цигани, в музикалния фолклор на Малта, Сицилия и Сардиния. Според малтийския музиковед Чарлз Камилери, много европейски музикални форми имат арабски произход, като в Южна Европа музикалната култура, която и без това е силно наситена с влиянието на арабо-берберските мелодии и ритми, продължава и днес да изпитва въздействието им (15).

Сицилия и Магреб, а в по-малка степен – Сардиния и Малта (където арабите господстват през ІХ-ХІ век) са основните огнища на арабското културно влияние върху Южна Италия. От 812, т.е. от първото арабско нападение по море, до края на ХІІІ век, край стените на Неапол постоянно е имало арабски войски, или като част от армиите на магребско-сицилианските емири, или като наемни отряди на норманите и Щауфените. В същото време Неапол, Амалфи и Салерно поддържат постоянни търговски връзки с Тунис, Египет и Сирия и в продължение на векове посрещат арабски кораби, получават арабски стоки, използват арабски монети, работят с арабски търговци, инженери, лекари и архитекти. Следите от арабското присъствие на Апенините се запазват векове след това: стилизираните арабски надписи дълго се считат в Европа за образец на изобразително изкуство и често присъстват в картините на световно известните италиански художници от ХІІ-ХV век – Джото, Фра Анжелико, Фра Филипо и др. По време на управлението на Щауфените в Южна Италия, повечето от италианските араби се смесват с коренното население на Сицилия и Апулия, макар че има и такива, които упорито държат на религията и езика си. Така например, сициалинските араби от Джирдженти, които Фридрих ІІ заселва през 1224 в Лучера (Апулия), поне още 40 години стриктно се придържат към предписанията на исляма, включително към петкратните ежедневни молитви. И макар че разговорният арабски в Сицилия изчезва в началото на ХІV век, на отделни места (например на остров Пантелерия, между Сицилия и Тунис), той се запазва чак до ХVІІІ век (16).

Още по-значима за формирането на европейската култура е ролята на арабското наследство на Ал-Андалус: над четири хиляди арабски думи са запазени в испанския език, а повече от хиляда – португалския. Арабското влияние в поезията, фолклора, музиката и архитектурата на Испания и Португалия е неоспоримо, също както впрочем и в художествените предпочитания, кулинарията, бита, етиката и естетиката на народите от Пиренейския полустров. “За непредубения изследовател – отбелязва Монтгомъри Уот – е очевидно, че дори и днешните художници и занаятчии в Испания продължават да черпят вдъхновение от мюсюлманските извори и влияние”. Пак той подчертава “симбиозата”, възникнала в резултат от факта, че християнските кралства усвояват значителна част от материалната и духовна култура на “Ал-Андалус”. Подобна позиция споделят известни представители на испанската култура като Федерико Гарсия Лорка, Висенте Бласко Ибанес, Хуан Гойтисоло и др. (17).

Прованс и Корсика

Доста по-малко се знае за влиянието на цивилизацията на Ал-Андалус върху френската култура. Арабите нахлуват за първи път във Франция през 721, като десет години по-късно стигат до Дижон и на сто километра от Париж. Изтласкани отвъд Пиренеите през 760, те продължават набезите си на френска територия в продължение на няколко столетия едновременно от Ал-Андалус, Сицилия, Сардиния и Корсика. Контролирайки през 890-973 планинския район “Джибал ал-Килял” (“Планински върхове”), разположен източно от Марсилия, и овладявайки в средата на Х-ти век за двайсет години Гренобъл, арабите вземали данък от пътниците и търговците дори в алпийския проход Сен-Бернар. От друга страна, в резултат от франкската контраофанзива, отвъд Пиренеите възниква т.нар. “Испанска марка” като част от империята на Карл Велики (ядрото на днешна Каталуния). Нападенията на франките срещу Ал-Андалус са в основата на прочутия старофренски епос “Песен за Роланд”. Големият средновековен френски философ и мислител Пиер Абеляр (1079-1142) посещава контролираната от арабите Сицилия и Сирия и заимства много от тамошните учени и философи. Мнозина свързват разцвета на медицината в Южна Франция през ХІІ-ХІІІ век с факта, че там са живеели мнвого араби и арабизирани християни (мосараби) от Ал-Андалус, сред които е имало доста лекари и, които са направили известни за европейците трудовете на Гален и Хипократ, превеждайки ги от арабски на латински. Под тяхно влияние още през ХІ век се появява първото френско медицинско училище, което през 1025 се трансформира в първия френски университет – този в Монпелие (парижката Сорбона е основана малко по-късно – през 1050). Всъщност, чак до ХVІ век европейската медицина просто копира арабската (18).

Южна Франция винаги е била интегрална част от Западното Средиземноморие, чиито региони имат много общи неща в историята и духовното си развитие. В Прованс и Лангедок, които в етнолингвистично отношение са близки с Каталуния и Пиемонт, а също в Южна Италия и Сицилия, на Балеарските острови и Сардиния, в християнска Северна Испания, в Ал-Андалус и Магреб, открай време се наблюдава значително сходство в материалната им култура, архитектурата, стопанските и военни технологии, манталитета и традициите. Същото се отнася за изкуството, музикалния фолклор и, особено, за поезията на т.нар. “хуглари” (пътуващи музиканти и певци, чиито стихове са написани на странна смес между романски и арабски). Между другото, именно те са в основата на традицията на трубадурите и менестрелите (и въобще на рицарската поезия) в Прованс и Лангедок.

Разбира се, определена роля изиграва и близостта на доминиращият в Южна Франция до ХVІ век провансалски (окситански) език, който днес е почти изчезнал, с кастилския и каталунския, които пък изпитват силното влияние на арабския език. Връзките с арабите и фактът, че много араби живеят в Южна Франция, вероятно, е сред косвените причини за появата на прочутата “албигойска ерес” (пренесена в региона от българските богомили – б.р.), която чак до ХV век играе важна роля в живота на Лангедок и (в по-малка степен) на Прованс. В провансалския език има немалко арабски думи, някои от които преминават и в съвременния френски. В местната икономика продължително време се разчита на труда на пленените араби и бербери (а по-късно и турци), като местните жители до днес наричат елдата “сарацинска пшеница” , а рудниците – “сарацински ями”. Във фолклора, танците, легендите, както и в керамичните орнаменти от Прованс лесно можем да открием арабското влияние, също както в традиционните празнични ритуали, шествия и пътуващи куклени представления. “Сарацините, берберите, маврите и турците – всички тези персонажи се смесват, без оглед на мястото и времето, в провансалския фолклор” – отбелязва Филип Сенак (19).

В Южна Франция и, особено, на съседния остров Корсика много фамилии (например Албанел, Моро, Морати, Морети, Морел, Морони, Мороцани, Моручи, Мура и др-) определено имат арабски произход, или пък идват от прякори, дадени по време на войните с маврите (арабите), продължаващи без прекъсване цели осем века. Същото се отнася и за корсиканската топонимика (Миоричо, Моросаля, Морсиля), или пък за името на местния танц “мореска”, а също за “източния резонанс” и “гърлените викове”, характерни за старинните песни на корсиканските планинци. Впрочем, възможно е тези особености да са наследени не от арабите, а от една доста по-древна епоха, тъй като според Жозеф Киари, корсиканските песни “пагелла” (изпълнявани по правило от мъжки хор), “доста напомнят обредите на кабилите, населяващи днешен Алжир. Несъмнено е обаче, че сегашната национална емблема на Корсика (т.нар. “мавърска глава”) изобразява профил на африканец с кърпа на главата. Смятат я за “символ на победата над неверниците”, утвърден като такъв от корсиканското Учредително събрание през 1762. Същият символ присъства и в герба на средновековното испанско кралство Арагон, където със сигурност е имал тъкмо този смисъл. В Корсика обаче, нещата са били по-сложни, имайки предвид, че след оттеглянето на арабите, островът дълги години е бил владение на Пиза, Арагон и Генуа, които не само съзнателно разпалват антимюсюлманските настроения (което не е било особено трудно на фона на непрекъснатите пиратски набези на корсарите от Магреб и Ал-Андалус), но и развиват в особено големи мащаби търговията с роби. Броят на робите в Корсика (пленени в битките, или купени на средиземноморските пазари) винаги е бил голям. Приемайки християнството много от тях се смесват с местното население. В същото време, мнозина корсиканци, пленени от арабите, приемат исляма и дори правят кариера в Магреб, където корсиканецът Хасан Корсо дори управлява Алжир през 1556-57. В съседен Тунис пък, през ХVІІ век, властта се упражнява от династията Мурад, която също е с корсикански произход. Всичко това е било добре известно на острова и едва ли е съдействало за формиране на негативно отношение към мюсюлманите. Между другото, “мавърската глава” става герб на Корсика в разгара на борбата и за независимост от Генуа, по време на която местните жители всячески подчертават, колко са различни от генуезците. В този смисъл, корсиканците несъмнено са се чувствали близки с онези, които Генуа превръщала в свои роби- т.е. с арабите. Едно от доказателствата за тази близост е съхранилата се до днес дума “шаларе” (“нещата вървят на добре”), която редица учени-лингвистви свързват с арабския израз “Иншаллах” (“Ако е рекъл Аллах”). (20).

Средиземноморските острови

Важен фактор за историческото сближаване между различните народи и култури в региона са средиземноморските острови. Например Кипър, който при управлението на южнофренската кралска династия Лузинян (1192-1489) е обект на конкурентната борба (и, съответно, сфера на ивестиции в земеделието, строителството и търговията) между Генуа и Венеция, а също и техен посредник и база в търговските отношения със Сирия и Палестина. Освен това, активност по отношение на Кипър демонстрират Пиза, Анкона и провансалските градове (особено Марсилия и Монпелие), които получават през 1198 правото на безмитна търговия, както и собствеността върху цели села “с всичките им жители и добитък”. След 1291 укрепват връзките на Кипър с Флоренция и Барселона, а също търговията със Сирия и Иконийското султанство на турците-селджуци в Мала Азия. След изгонването на кръстоносците от Близкия изток, Фамагуста се превръща в търговската врата на Европа на Изток, тъй като след 1300 единствено през това главно кипърско пристанище християнският Запад е можел да общува със света на Исляма. Династията Лузинян предоставя редица привилегии на търговците от Италия и Прованс, но налага високи мита на гърците, сирийците, египтяните и търговците от Мала Азия и остров Родос. Наистина, Кипърското кралство понякога воювало с Генуа, но като цяло съдействало значително за европейската търговия с Египет, Сирия, Ливан, разполагайки със собствено “фондако” (резиденция, търговска база и складове) в Александрия. Пиер І Лузинян (1359-1369) дори извършва няколко похода срещу владенията на османските турци, Сирия и Египет, овладява част от Анадола и превзема през 1366 Александрия, разгромявайки мамелюците. Постепенно обаче, позициите на Кипърското кралство отслабват и през 1489 островът е завладян от Венеция, а след по-малко от век – от турците. Това бележи окончателното ликвидиране на позициите на западните католици на острова, където, наред с гърците и арменците, се заселват турци и араби-християни от Ливан и Палестина. Наистина повечето от арабите биват асимилирани, а останалите се връщат в родината си, но през ХVІ век в Кипър все още е имало двайсетина селица на араби-християни, а две столетия по-късно – десет. До ХХ век на острова оцелява само едно арабско селище, докато броят на турците нараства до 120 хиляди (18% от цялото население). Богатата история на Кипър продължава да се отразява и върху езика, и върху архитектурата, и в ред традиции, исторически паметници и местни легенди. И в наши дни спецификата на Кипър се определя най-вече от факта, че това е средиземноморски остров, въпреки разделянето му през 1974 и присъединяването на гръцката част към ЕС през 2004 (21).

Тенденциите към синтез, синкретизъм, взаимна адаптация и осмисляне на разнопосочните приноси в многовековното напластяване на различни култури, се проявява и в другите средиземноморски острови. В Сицилия например, това е свързано с културната памет за гръцкото присъствие, както и за това на Картаген, Рим, Византия, арабите и норманите. В Малта пък, по странен начин се съчетава гордостта от продължителната успешна съпротива срещу нашествието на исляма (т.е. османските турци) с използването на един от арабските диалекти като основа на националния език. В Крит присъстват културните следи от завоювалите острова араби от Ал-Андалус, чиито кораби идват от Египет, споменът за Византия и Венеция, османците и великия местен художник Теотикопулос, който в далечна Испания по-късно става известен като Ел Греко.

Заключение

В Средиземноморския регион винаги се е извършвал активен обмен на културни ценности, като духовното и политическо лидерство последователно е преминавало от Атина към Александрия, от Рим към Константинопол, от Дамаск към Кордова, от Палермо към Йерусалим и от Кайро към Венеция и Генуа. Миграциите на етноси и религии, започнали още в епохата на загадъчните “морски народи” (а вероятно и много преди това), продължават и днес да определят облика на региона, оставяйки значим отпечатък върху състава и характера на населението, неговите езици и наречия, външен вид и начин на живот, мироглед и традиции. Именно поради това жителите на Средиземноморието лесно се асимилират и още от епохата на Омировата "Илиада” са “отворени за всички цивилизации и обичаи”. Което, според роденият в Египет и работещ в Испания французин Пол Балт илюстрира “живата тъкан на възродените привързаности и отново придобитата солидарност” (22).

* Авторът е доктор по история и професор. Ръководи отдела за сравнително-теоретични изследвания на Института за изучаване на Изтока към Руската академия на науките. Има издадени над двайсет книги.

{rt}

През последните години глобалната война с тероризма се изостря почти по същия начин, по който навремето в т.нар. социалистически лагер (с „приближаването” му към комунизма) се изостряше класовата борба. Този паралел ни кара да се замислим не само за непосредствените причини, но и за историческите аналози не толкова на конкретните терористични акции, а на съвременния „екстремизъм”, като цяло. При това неволно възниква усещането за нещо до болка познато, и то от съвсем близкото минало, когато върху територията на почти половината свят се вихреше т.нар. „национално-освободителното движение”.

Вероятно мнозина биха сметнали за крайно некоректно подобно сравнение между „хуманния порив на масите, устремени към свободата” и жестоката терористична кампания, водена в името на мракобеснически, включително религиозни, доктрини. Но, ако анализираме непредубедено динамиката на двете явления, както и резултатите от тях, не можем да не признаем, че между тях има много сходни черти.

Формалното сходство

Анализирайки методите на действие, които използват движенията, определяни днес като терористични, и тези, които по навик наричаме „национално-освободителни”, откриваме поразителна прилика между едните и другите.

На първо място, и едните, и другите се самообявяват за освободителни движения, действащи от името и в интересите на народа, класата или друга значителна група хора. В същото време е показателно, че революционерите и екстремистите рядко се ползват с наистина всенародна подкрепа и тъкмо поради това техният успех почти винаги води до остро социално противопоставяне и кръвопролитни граждански войни.

На второ място, тероризмът като тактика, открай време се използва от различните антиимперски (съзнателно не използвам термина „антиимпериалистически”) сили и движения. По правило, правителствата или страните, оказали се мишена на терористите, действително са или империи, или използват имперски методи в отношенията си с онези, коите се представляват от екстремистите. Колкото и демократична да е държавата, която изпраща свои войски на другия край на света (дори и да го прави в името на „свободата и демокрацията”), там те еднозначно се възприемат като враждебна сила.

На трето място, важен елемент, определящ приликата между съвременните терористични кампании и „национално-освободителните” движения е тяхното откровено негативистко послание. И в двата случая обект на тотално неприемане и отхвърляне са външните сили, като каквито и да било позитивни промени се смятат за невъзможни преди да бъдат унищожени или изгонени чуждите поробители и т.н. Терористите нямат позитивна програма, която да се подкрепя от мнозинството от местното население. Именно поради това те (както и лидерите на някогашните движения за независимост) искат „всичко, тук и сега”.

На четвърто място, феномени като вождизма и авторитаризма са еднакво присъщи на всяко екстремистко движение. Нито в една страна радикалните „освободителни” движения не съумяват да наложат истинска демокрация. Което е разбираемо, защото демокрацията предполага необходимостта да се отчитат мненията както на мнозинството, така и на малцинството, а радикалните „борци” следват единствено собствените си (обикновено утопични) идеи или религиозни догми.

Вероятно мнозина биха възразили, че изброените дотук прилики са чисто формални. Защото те не изключват възможността, днешните терористи и вчерашните „борци да освобождението на колониалните народи” да преследват диаметрално противоположни цели. Истината обаче е, че не става дума за формално сходство и по-долу ще се опитам да обясня защо.

Причините, породили двата феномена и логиката, която те следват

С редки изключения, корените на съвременните терористични движения могат да се открият в страни и региони, които не се вписват в световните тенденции към глобализация и икономически прогрес. Независимо, дали става дума за афганистанските или иракски кадри на Ал-Кайда; за палестинските атентатори-самоубийци; за имигрантите от Сомалия и Еритрея, които се самовзривиха в лондонското метро; за чеченските бойци; за пакистанците и алжирците, плетящи терористичните мрежи в Европа, - всички те произлизат или са свързани с най-изостаналите страни, пред които днес няма почти никакъв шанс поне малко да се доближат до развитите.

Това прави терористичните движения сходни с антиколониалните движения от средата на ХХ век, които радикално се отличават от движенията за независимост от края на ХVІІІ и началото на ХІХ век например. Така, ако американските колонисти не се стремят толкова към независимост от Великобритания, колкото към представителство в Парламента, а населението на латиноамериканските колонии на Испания и Португалия се смята за достатъчно европеизирано за да решава проблемите си от Рио де Жанейро или Лима, а не да изпълнява заповедите на Лисабон и Мадрид, то антиколониалните движения от 50-те и 60-те години, както и съвременните екстремистки сили, се опитват да получат масова народна подкрепа, отхвърляйки самата необходимост да приемат (и дори да уважават) западните ценности. Там, където „новите европейци” идват на власт, резултатите внушават оптимизъм на населението. Там, къдено властта попада в ръцете на онези, чиито основен актив е радикалната антизападна реторика, населението обикновено бива обречено на бедност и безкрайни войни и междуособици.

Оттук следва изводът, че както антиколониалното движение, така и съвременната терористична вълна, са реакция на неспособните да се развиват общества срещу прогреса на западния свят. И в качеството си на реакция, те не се нуждаят от рационални аргументи, нито пък им трябват някакви позитивни програми и планове, а на всичкото отгоре изразителите на тази реакция се самообявяват за изразители на интересите на масите (а не на отделни групи от населението). Всичко това съвсем не се изчерпва с „чисто формалното сходство”.

Целите на тези движения, разбира се, са различни. Но колкото и да са важни поставените цели, от далеч по-голямо значение в политиката има постигането на реален резултат. И в това отношение, между страните, „освободили се” преди половин век от колониализма, и държавите, които днес се смятат за бази на съвременния тероризъм (тук си струва да отбележим, че в някои случаи списъците на едните и другите съвпадат), могат да се открият учудващо много общи неща.

Резултатите

Днес, мнозинството африкански и азиатски държави, постигнали своята независимост в хода на упорита антиколониална борба, се намират в ужасяващо състояние, като жизненото равнище на голямата част от населението е по-ниско от онова в момента на обявяванета им за суверенни. Само в Африка през последните 40 години, в междуособните войни, са загинали над шест милиона души. Повече от две-трети от населението на страните, отхвърлили колониалната зависимост в периода 1957-1963, днес живеят с по-малко от долар на ден, като в същото време разходите за отбрана в тях са средно 6,6% от брутния им национален продукт (БНП).

Малко по-успешни са страните от Близкия изток. За повечето от тях обаче, рекордното равнище на БНП на глава от населението е фиксирано в средата или втората половина на 70-те години на миналия век (!), като днес той е по-нисък оттогава. Военните разходи тук също варират между 6 и 10% от БНП. Демократичните традиции липсват. В най-изостаналите държави от региона – като например Палестинската автономия, или Йемен – безработицата не пада под 40% от трудоспособното население. При това управляващите, както на сравнително младите независими държави в Африка, така и на близкоизточните (полу)диктаторски режими живеят съвсем различно. Така, бившият диктатор на Заир Мобуту Сесе Секо разполагаше с лично състояние от 8 млрд. долара, а сред африканските му колеги има поне още десетина милиардери.

С подобни режими не можеш нито да сътрудничиш, нито да се бориш. Всъщност, историята на „войната с тероризма” повтаря опита на колониалните войни в Индокитай, Ангола и Алжир, а също на американското военно „присъствие” във Витнам, или на съветското в Афганистан. Статистиката на американските загуби във Виетнам (1,9 хиляди през 1961-1965, 6 хиляди през 1966, 11,1 хиляди през 1967, 16,5 хиляди през 1968 и 17,6 хиляди през 1969-1970) или на жертвите на конфликта в Алжир (2,6 хиляди през 1956-1957, 5,1 хиляди през 1958, 7,4 хиляде през 1959, 11 хиляди през 1960-1961) се възпроизвежда почти едно към едно днес. През 1998 в света бяха извършени 274 терористични атаки, през 2000 – 426, през 2002, когато войната с тероризма постигна първите си реални резултати, броят им спадна до198, затова пък през 2004 стигна 650, а в края на тази година вероятно ще нарастне още. Ако извадим от общия брой на жертвите загиналите на 11 септември 2001 в Ню Йорк, оказва се, че броят на загиналите от терористичните акции след 1999 се увеличава с 60-70% годишно, а кръгът на страните, засегнати от терора, постоянно се разширява. Като въпросът не е, кога ще бъде постигната победата в тази война, а по-скоро, кога светът ще разбере, че такава победа е невъзможна.

Все пак, има един проблем, чието съществуване прави аналогията между онази борба, която навремето „освободи” страните от Африка и Азия от европейската колониално присъствие и тази, която днес трябва да „освободи” ислямския свят от западната културно-идеологическа агресия, най-малкото непълна. Ако в първия случай доскорошните колонизатори широко отвориха вратата на ООН пред бившите си васали, опитвайки се да установят равноправен диалог с тях, във втория подобен сценарий очевидно е невъзможен. Затова днес следва да се търсят други възможни изходи и варианти на действие.

Има ли изход?

Всъщност, изход има. И той следва да се търси в радикално променилите се реалности на съвременния свят. А най-голямата промяна е невъзможността да се разделят и обособят отделните части на съвременния свят – нещо, към което винаги са се стремели и продължават да се стремят идеолозите на всяка „освободителна борба”. Но, ако някогашните африкански колонии бяха сравнително слабо зависими от Запада, днес благополучието на мюсюлманските държави пряко зависи от това какви количества петрол (и по какви цени) купуват от тях Съединените щати и европейските страни, а сигурността им – от доставките на западно въоръжение. Стотици хиляди имигранти от Близкия изток и Северна Африка живеят в Америка и Западна Европа и нямат никакво намерение да се връщат в родината си. Глобализацията постоянно размива антизападната насоченост на идеологията, изповядвана от съвременните „освободители”. В крайна сметка, освобождението винаги е било фактор за укрепването на една или друга обща идентичност. Днес обаче идентичностите се умножават и от тази гледна точка дори прословутият „ислямски фактор” не винаги и не във всичко демонстрира достатъчна ефективност.

Разбира се, размива се и идентичността на западните държави. Светът на западните демокрации, който прогресивно се американизира след края на студената война, днес се възприема от останалите като единно цяло. Терористичните акции в Ню Йорк и Лондон, взривовете в Москва и Мадрид, атаките срещу големите хотели в Маракеш и Шарм ел-Шейх, или бомбите в нощните клубове на остров Бали, преследват една цел. Наистина, засега терористите действат избирателно, избягвайки да нанасят удари в Париж или Берлин например, но това е само временно. Терористичното движение не разполага нито с единен център, в който се вземат решенията, нито с обща програма, затова както Афганистан или Палестина съвсем не са единствените инкубатори на терористи, така и мишените на терористичните атаки не се изчерпват със САЩ, Великобритания или Русия.

Колкото и да ни възмущава тактиката на терористите, не можем да не признаем, че, по отношение на страните от Близкия изток, западните държави измениха не само на собствените си принципи, но и на елементарното чувство за мярка. Днес Западът е заинтересован от ресурсите на Изтока повече, отколкото населението на Изтока се интересува и нуждае от постиженията на Запада. И тъкмо това прави малко вероятно разграничаването между тях да се осъществи също толкова безболезнено, колкото бе разграничаването между Запада и държавите от световната периферия, станало факт с разпадането на някогашните колониални империи. Което пък ни дава основание да предположим, че новата „освободителна борба” ще се води не в периферията, а в големите световни центрове. Както и, че това действително ще бъде борба на живот и смърт.

И така, има ли изход от подобна ситуация? По принцип – да. Само че това трябва да е наистина реален изход. Какъвто бе изтеглянето на европейците от Африка, на американците от Виетнам, или на руснаците от Афганистан. Ислямските терористи, за разлика от своите предшественици, съумели да „освободят” африканските земи от западното господство, днес просто не са в състояние сами „да се освободят” от Запада. И в тази ситуация за Запада има един изход: той самият да им помогне да постигнат толкова мечтаната „свобода”, като престане да натрапва на тази част от планетата своите хуманни ценности, своите стоки и технологии и дори своята демокрация.

Близкият изток, както и свързаните с него Централна Азия и Североизточна Африка, е регион, характеризиращ се с мащабни и притежаващи дълга история конфликти, както и с нестабилни правителства. Регион, пренаситен с оръжие и фанатици, горящи от желание да го използват. Затова основният сценарий за Ирак или Саудитска Арабия, при положение, че дестабилизацията им продължи, ще бъде сценарият на Судан и Афганистан. Днес мнозина на Запад се опасяват от евентуален взрив в Близкия изток и такъв взрив е неизбежно ще последва (рано или късно), но той ще представлява не експлозия, а по-скоро имплозия. И, ако арабите правят всичко възможно, това да стане, колкото се може по-скоро, просто не бива да им се пречи. В крайна сметка, опитът от последните 50 години сочи, че Западът нито веднъж не е успял да попречи на държавите от световната периферия да се „освободят” от постиженията на цивилизацията. Що се отнася до петрола от Персийския зали, доставките му ще продължат, също както продължават доставките на диаманти от разрушената от войната и обзета от хаос Либерия.

Вероятните сценарии

Разбира се, очертаната по-горе възможност е само хипотетична и шансовете да се реализира на практика (т.е. Западът да престане да се меси в делата на прогресивно деградиращия Близък изток) са ограничени. Най-вероятно „ войната с тероризма” ще продължи, създавайки маса проблеми както на западната цивилизация, така и на ислямския свят. Но отговорността за нея не се поделя поравно между двете страни, защото именно Западът, като несъмнено по-развитото общество, е в състояние и трябва да осъзнае истинската природа на съвременния терористичен феномен. В чиято основа, според мен, стои най-вече стремежът на мюсюлманския свят да се „освободи” не толкова от агресията и натиска на Запад, колкото от натрапчивото присъствие на атлантическата цивилизация в съвременния свят. Може ли Западът да преодолее острата ненавист, която пораждат у останалите неговите успехи и възможности? Донякъде да. Ако, разбира се, намери достатъчно сили и се опита да сведе до минимум контактите между себе си и „другите”, изключвайки всички действия, провокиращи „освободителната” борба в сегашните и дивашки форми и прояви.

Следва да признаем, че в наше време „освобождението” съвсем не е тъждествено на прогреса, а независимостта на едно общество от друго не прави автоматично гражданите му щастливи и проспериращи. Днес благополучието на държавите и нациите е в пряка зависимост от това, колко по-обвързани (т.е. „несвободни”) са те с останалите. Затова „освободителният” процес през ХХІ век е исторически път без изход. Събитията, случили се в различни региони на планетата преди половин век, показаха, че в сходна ситуация западният свят не само не съумя да се противопостави на онова, което впоследствие се превърна в най-мащабния процес на децивилизация в човешката история, но дори и да осъзнае навреме, до какво би могъл доведе той. Днес обаче ние (казвам ние, защото източноевропейските страни, включително и България, също са част от западната цивилизация) сме длъжни да се поучим от миналите грешки.

Западът не може да цивилизова света на Исляма по начина, по който се опитва да го направи днес. Затова му остава само едно - да не се пречка на пътя на неговата децивилизация, като се опита да минимизира отрицателните последици от този необратим процес. И основната ни задача е да открием конкретните пътища за въпросната минимизация, вместо да се заблуждаваме, че свличането на мюсюлманския свят назад в историята, на което сме свидетели днес, би могло да бъде спряно или избегнато по някакъв начин.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Природният газ е не само важен източник на енергия. По същество той играе ролята на “дубльор” на петрола. Така например, енергийните системи на много американски заводи, промишлени предприятия и ТЕЦ-ове са конструирани да работят както с петрол, така и с природен газ. Подобна двойна система е типична и за много големи европейски предприятия.

От гледна точка на енергетиката, петролът очевидно е ключов фактор. На всички е ясно, че без него не би могла да съществува съвременната икономика. В структурата на икономиката и енергоресурсите, газът по-скоро “дублира” петрола. Но, ако петролният пазар е демонополизиран и на него наистина действат пазарните принципи, газовите корпорации, по правило, разполагат с монополни позиции във всички европейски страни, с изключение на Дания, където (макар и формално) има някаква конкуренция между местните газови компании.

Защо има свободен пазар на петрола и почти пълен монопол върху природния газ? Дори ако изчетем хиляди страници с анализи, ще открием едно, единствено обяснение – че газът, и всичко свързано с този бизнес, носи повишен риск – например от взривове, или от това, че дори дребен технически проблем би могъл да доведе до мащабни икономически, екологични и т.н. катастрофи. Всъщност, нещата съвсем не се изчерпват с това.

По правило нашата цивилилация (и икономика) използва двусмислен език, както и двойни стандарти. От една страна се декларират либералните принципи на свободната конкуренция, пазарния подход, демокрацията и т.н. Само че, за да не могат тези процеси да придобият в някой конкретен момент катастрофални измерения, в съвременната цивилизация има определен сегмент, който се характеризира със съвършено различни принципи. Тоест, когато нещата с либералните принципи и свободния пазар започнат да не вървят както трябва, налице са необходимите механизми, които не просто коригират хода на процесите, но и при нужда ги заменят с други.

Според тази хипотеза, газът изпълнява функциите на резервен енергиен “двойник”. И, ако някой ден станем свидетели на колапс в петролната сфера, породен от проблеми във функционирането на пазарните механизми, или от някакви политически противоречия, газът може да заеме мястото на петрола в енергетиката, предпазвайки световната икономика (и, преди всичко, тази на Запада) от катастрофа.

С други думи газовият отрасъл съвсем неслучайно е монополизиран – газът е резервния енергоносител на световната икономика. Това е много важна негова характеристика и тъкмо затова геополитиката на газа се отличава принципно от тази не петрола. Газовата геополитика е част от по-сериозни икономически цикли, отколкото петролната геополитика, и колебанията в газовата сфера се развиват със съвършено различни темпове и честота, в сравнение с петролния сектор.

Газът и петролът са две много различни неща. Ценообразуването в газовата промишленост е далеч по-непрозрачно, отколкото е този процес в петролната индустрия. Освен това ценообразуването на газа е тясно свързано с другите продукти, т.е. с паралелните енергоресурси: въглищата и петрола. Газът дублира процесите, които се извършват на пазарите на останалите енергоноситетели.

Геополитиката на днешния ден

Всъщност, изследвайки сферата на газовата индустрия, можем да начертаем и принципната, фундаментална картина на днешното геополитическо устроство на света.

Когато говорим за геополитика, не бива да забравяме, че това не е термин без съдържание. Геополитиката не е абстракция, нито пък е синоним на международните отношения. Това е наука, разполагаща със собствена координатна система, своя методология и собствена визия за реалността и смисъла на процесите, които се развиват в съвременния свят. От геополитическа гледна точка, в света се води борба (или има постоянно противостоене) между двата основни типа цивилизации – морският и континенталният, между атлантизма и евразийството, между англо-саксонския и евразийския полюс. Именно това противостоене е в основата на геополитическия мироглед: непреодолимите прониворечия, конкуренцията, противопоставянето, войната, битките, сблъсъка, или съревнованието (наречето ги както искате) между атлантическия и евразийския полюс определят движещата сила на основните процеси в световната политика. Това е геополитическа аксиома. Затова и когато говоря за геополитиката на природния газ, имам предвид, как системата на снабдяването с газ, неговият добив, транспортирането и газовият потребителски пазар се вписват в този геополитически модел.

В съвременния свят се извършват изключително важни, фундаментални геополитически процеси, свързани с формирането на еднополюсен свят, като естествен геополитически резултат от края на студената война. Както е известно, по време на тази война имаше глобално противопоставяне между два основни лагера – западният и източният, което в общи линии съответстваше на традиционния модел на противостоене между Морето и Сушата. В резултат от студената война бе закрепена победата на един от тези полюси – атлантическият, като в случая не е толкова важно, че едната система победи другата, а че един геополитически модел се наложи над друг, оставайки единствен силов полюс на планетата.

Днес, от геополитическа гледна точка, светът представлява еднополюсна реалност, където има един център (САЩ), около който се очертава система от няколко нива (слоя).Най-близкото до центъра ниво е трансатлантическото, второто обединява държавите от т.нар. Трети свят, докато в центъра на четвъртото, което геополитиците-атлантисти (например Бжежински) определят като “черна дупка”, се намира Русия, като основа на евразийското пространство. С други думи, еднополюсният свят се създава за сметка на постепенното отслабване на противостоящата му в миналото реалност – евразийското геополитическо пространство, като все повече части от това пространство биват интегрирани или попадат под контрола на еднополюсния свят. Това е фундаменталният процес на съвременните геополитически трансформации, преход от двуполюсен към еднополюсен модел, от баланс в стратегическото влияние към изместването на света в една съвсем различна плоскост.

Знаем, че съществуват много системи, базиращи се наличието на два полюса. Например, “плюс” и “минус”, “черен” и “бял”, такива са и кръговите системи, където има “център” и “периферия”. Същото се наблюдава и в геополитиката, като в съвременния еднополюсен свят, евразийският континент се превръща, по същество, от субект в обект.

Двигателят на предишното противостоене – вторият полюс, олицетворяван от рухналия Съветски съюз, който днес (макар и в разчленен вид) продължава да съществува в лицето на Русия, се е превърнал в свообразна изкупителна жертва на този процес на преход от двуполюсен към еднополюсен модел. Именно в това е и същността на фундаменталния геополитически процес, която се извършва днес на планетата.

Известно е обаче, че от геополитическа гледна точка прослувутата формула на Халфорд Макиндър (основател на геополитическата наука) продължава да е валидна и днес. А според нея, онзи, който контролира Heartlend-а (т.е. територията на Русия), контролира и Евразия, а който контролира Евразия, доминира и в света.

Разбира се, към подобна класическа (т.е. прекалено опростена и “черно-бяла”) геополитическа визия днес се придържат само най-ортодоксалните съвременни геополитици, като Бжежински например. Водещите американски стратези и дипломати мислят с малко по-различни (макар и близки) категории. И ако разберем логиката на геополитическата им визия, ще ни станят ясни и много закономерности, свързани с газовия пазар, както и с характера на процесите в тази област.

От гледната точка на американската стратегическа доктрина и потенциалните заплахи за националните интереси на САЩ, има три, разположени в евразийското пространство, реалности, които ограничават възможността за устанявоването на тотална американска хегемония към 2050. На първо място това е Китай, който постепенно се превръща в самостоятелен полюс и има много сериозни основания за това: икономически, демографски, културни и политически. Това е и ислямският свят, който е политически антагонист на еднополюсния модел и го отхвърля, тъй като ислямските ценности са несъвместими с неговите (т.е. с либерално-демократичните ценности на Америка). На трето място, това е Европейският съюз (ЕС), претендиращ да се трансформира в нов геополитически субект, със собствена политика и енергийни интереси, който е заинтересован от преки контакти с арабския свят и достъп до арабските енергоносители, без американско посредничество. Този европейски полюс също все повече се осъзнава като антагонист на еднополюсния свят. Но, безспорно, най-значима в тази евразийска система е територията на страните от ОНД и, на първо място, на Руската Федерация.

Опитвайки се направим своеоразен “update” и “upgrade” на класическата геополитическа теория, се изправяме пред следната картина: за пълното утвърждаване на еднополюсния свят, САЩ и техните атлантически съюзници в света се нуждаят от контрола върху споменатите по-горе три пространства – Европа, ислямския свят и Китай, и не желаят да допуснат превръщането им в самостоятелни силови полюси. И тъй като Русия, в значителна степен, играе централна стратегическа роля (свързвайки въпросните три пространства), в основна задача за атлантическия силов полюс се превръща недопускането на Русия да се превърне в нов, мощен геополитически субект, способен на самостоятелни действия, и, съответно, разделянето на Евразийския континент на четири основни “големи пространства”. Тази задача бе формулирана още през 1992 от Пол Уолфовиц и Люис Скутър Либи, в доклада им за потенциалните заплахи срещу интересите на САЩ през ХХІ век. Като най-голяма измежду въпросните заплахи е възможността от възникването на някакъв “континентален алианс”на евразийския континент, способен да провали изграждането на еднополюсния свят. Тоест, ако между тези четири “големи пространства”, плюс някои “странични” пространства (като например Индия, която сама по себе си е цял континент, или Югоизточна Азия) възникне стратегическо партньорство и сътрудничество, моделът на еднополюсния свят ще претърпи провал. Така, евразийското пространство отново се оказва в центъра на вниманието на двете фундаментални световни сили.

В тази връзка не бива да оставяме без внимание създаването в САЩ на Фондация “Евразия”, чиито филиал в Русия действо под името “Нова Евразия”, като през последните месеци американският посланик в Москва Александър Вершбоу активно съдейства за изграждането на нейни регионали поделение в Кавказ (под предлог за борба с фундаментализма), в Западен и Източен Сибир (под предлог, изучаването на демографските процеси и китайската миграция) и т.н. С други думи, САЩ силно се интересуват от Евразия като обект в рамките на атлантическата геополитика. Тоест, става дума за контрола над Евразия и предотвратяване превръщането и от обект в субект на световната геополитика. Налице обаче е и противоположната евразийска позиция, в чиито рамки Евразия се разглежда именно като субект и се лансира алтернативна контра-стратегия. Същността и е в това, да се намерят общите допирни точки между всички големи пространства на евразийския суперконтинент за да се балансира американския полюс и се създаде глобално равновесие.

В началото на Втората война в Залива, американската консервативна фондация “Херитидж” публикува едно много показателна статия на Франц Халстън, озаглавена “Стратегия на брането на вишни”, в която авторът сравнява оформилата се в онзи момент френско-немско-руска ос, противопоставяща се на американската интервенция, с компанията на момиченцето Дорити от известната приказка “Вълшебникът от Оз”. Както е известно, в тази компания влизат същества, сякаш лишени от сериозни качества: Плашилото например има сламен мозък, железният Дървар няма сърце, Лъвът пък е лишен от храброст, т.е. всеки си има някакъв сериозен дефект, но взети заедно и обединени около Дороти, се оказват способни на подвизи. Така, Халстън сравнява Франция, Германия и Русия с въпросните приятели на момиченцето: Германия е без армия, френската икономика е в криза, а Русия въобще е на прага на издиханието, но ако се събере потенциала им, той представлява много сериозна заплаха за САЩ. Затова задачата на Вашингтон е на всяка цена да предизвикат разпадането на оста Париж-Берлин-Москва, включително внушавайки, че подобен съюз е безсмислен и излишен, от него няма никаква полза и той е обречен да се разпадне. Като, в крайна сметка, американците регистрираха известен успех в тази посока.

Съзнавайки, че съюзът между Европа, Русия, Китай, ислямския свят и ред други “големи пространства” може да породи много сериозна конкуренция, проваляйки плановете за налагане на еднополюсния модел, САЩ правят всичко възможно за да не допуснат подобен съюз.

И така, Голямата игра (в съвременното разбиране на това понятие, с което през ХІХ и началото на ХХ век се обозначава геополитическото противостоене между Британската и Руската империи) се води позиционно на цялата евразийско пространство. Като същността и не се променя особено, променя се времето и държавите. Голямата игра на ХХІ век отново се води между атлантистите и евразийците. Атлантистите се стремят да не позволят на четирите основни “големи пространства” на евразийския суперконтинент да формират коалация, която да координира стратегическите си позиции и така да провали пълната доминация на САЩ в света, да промени посоката на глобализационния процес и утвърди многополюсния модел на планетата. От другата страна на “Голямата шахматна дъска” играят силите, опитващи се да създадат нещо пълноценно от няколкото “големи пространства” на Евразия, всяко от които страда от определени недостатъци, също като в приказката за Дороти. Русия например, все още няма прилична икономика и достатъчно политическа воля, на Китай липсват ресурси, същото се отнася и за Европа, докато ислямският свят разполага с ресурси и радикална, пасионарна идеология, но пък няма икономика. Липсва и адекватно разбирателство, т.е. всеки от потенциалните участъци в този евразийски алианс има фундаментални недостатъци и задачата на евразийската геополитика е да преодолее тези различия и обедини въпросния потенциал, създавайки предпоставки за един бъдещ многополюсен (а не еднополюсен) свят. Ето в това е смисълът на Голямата игра, смисълът на геополигтиката през ХХІ век.

Газ и геополитика

Как всичко това се проектира в газовата сфера? Тук веднага се натрапва един интересен момент: основните запаси от природен газ се намират именно в Евразия (70% от всички запаси). На първо място в това отношение е Русия, следвана от Иран и Саудитска Арабия. Големи са и запасите на Туркменистан, Казахстан и др. Разбира се, находища на природен газ има и в други региони на света, но основните количества са именно в евразийското пространство, т.е. в по-труднодостъпни за атака откъм морето територии. В същото време повечето потребители на природен газ са разположение в периферията на Евразийския континент. Ако анализираме европейската икономика, следвайки една необременена от различни политически и национални съображение логика, ще видим, че балансът на газовия пазар би довел до бързо, хармонично и стабилно развитие на всички евразийски пространства. Да си представим например, че Москва отхвърли политическите си задръжки в доставките на природен газ за Европа, Китай или Турция. Чрез такъв чисто теоретичен подход, икономиките на въпросните страни, особено енергозависимите икономики на ЕС и Китай (което и без това са достатъчно активни) ще се сдобият с допълнителна стабилна основа за изключително интезивно, мощно и устойчиво развитие, т.е. получават своеобразна гаранция за бъдещето си.

Ако разгледаме руския природен газ като стратегически потенциал, то колосалните средства, получени от продажбите и доставките на газ, биха могли да се използват за икономическото развитие на страната, да се инвестират в развитието на високите технологии, в създаването на нов тип икономика, нейната модернизация и постмодернизация в конкретни сфери. Грамотното използване на газовите ресурси би помогнало за изравняването на на потенциалите, които съществуват в различните сегменти на евразийския континент.

Либерализацията на газовия пазар в рамките на Евразия би отговаряла на интересите на суперконтинента и въплъщава на практика евразийските геополитически постановки. Единната газова система на Евразия, която би могла да се формира, ако оставим настрана различните геополитически и неикономически фактори, и която съответства на сегашното съотношение между търсенето и предлагането на пазара, създава сама по себе си оптималните условия за икономическото развитие на всички евразийски държави. Именно поради това обаче, е налице стремежът на САЩ (ръководещи се в случая не от икономически или пазарни съображения) да попречат на този процес, включително като използват различни форми на непазарно въздействие.

Санитарните кордони

Как става това? Обикновено за целта се използва традиционната за атлантизма стратегия на санитарните кордони, изпробвана от Великобритания още в т.нар. “Голяма игра” през ХІХ и началото на ХХ век. Става дума за това, че когато в Евразия се появяват двама силни потенциални съюзника, чието обединение представлява сериозна заплаха за третия (атлантическия) полюс, тогава между тях се изграждат санитарни кордони – определена зона, която не е близка до нито един от въпросните потенциални съюзници и представлява разширена конфликтна територия. Ето в това е същността на “стратегията на санитарните кордони”, с чиято помощ изкуствено се създава и поддържа противостоенето между участниците в стратегическия континентален алианс.

Именно такава зона, преследваща тъкмо такива цели, се формира напоследък между Русия и Европа. По ред обективни причини и геополитически съображение Европа и Русия са обречени на сближаване, разбира се в определени рамки. Европа притежава това, от което се нуждае Русия, а Русия, на свой ред, има онова, което е нужно на Европа. Свободният пазарен обмен между тях, включително на определени технологии, ресурси, или потенциал на сигурност – всичко това естествено се вписва в интересите на двете големи пространства, но пък не се вписва в интересите на САЩ. И за да не се допусне подобно, опасно за Америка, сближаване между Европа и Русия се формира онова, което днес наричаме “Нова Европа” – т.е. източноевропейските посткомунистически държави, предсрочно и ексклузивно приети в ЕС и НАТО, които при това се ориентират повече към Вашингтон, отколкото към Берлин, Брюксел или Париж. Повечето от тях са твърдо антируски настроени. Този санитарен кордон се разширява буквално пред очите ни. Част от него, безусловно, са балтийските държави, както и Украйна (след победата на т.нар. “оранжева революция”). В Москва са наясно, че именно страните от “Нова Европа” са основните антируски лобисти на всички европейски съвещания, постоянно призовавайки за максимално твърди мерки против Москва.

Подобен санитарен кордон се изгражда и в района на Кавказ. Тук основната цел на атлантическата стратегия е задълбочаването на напрежението между Москва и мюсюлманския свят, който волю-неволю реагира на случващото се в населените предимно с мюсюлмани райони на Северен Кавказ.

Нещо подобно се случва и в Централна Азия. Наистина, между Русия и Китай почти липсва такъв санитарен кордон, но Синцзян и Тибет са потенциални кандидати да поемат тази функция. В случая негативна роля играе, разбира се, и китайският демографски фактор – т.е. заселването на руския Източен Сибир и Далечния Изток от стотици хиляди китайски имигранти. Всичко това генерира напрежение и поражда проблеми, пречещи за естественото развитие на отношенията между Москва и Пекин.

По този начин, системата на санитарните кордони (като основен елемент на класическата “Голяма игра”) днес отново се използва и то изключително активно. Санитарният кордон, който се формира по руските граници от балтийските държави до Далечния изток, през Кавказ и Централна Азия, е основния инструмент на атлантическото еднополюсно управление на геополитическите процеси в Евразия. С помощта на този кордон се пречи на сближаването между Русия и Европа, ислямския свят и Китай. А именно това сближаване е залог за превръщането на Евразия от обект на външна манипулация в самостоятелен геополитически субект.

Природният газ като интеграционен инструмент

Ето че стигаме и до проблема за природния газ, тъй като именно той е онази фундаментална инфраструктура, която в най-голяма степен засяга континенталния евразийски алианс. Истината е, че руският газ е залог за развитиета на руско-европейските и руско-китайските отношения. Посредством него се реализира фундаменталният далог между тези три големи пространства, които са свързани с природния газ и тъкмо за да не се допусне развитието на тази връзка, се използват санитарните кордори, разположени между тях. Тук възниква един интересен въпрос. Именно природният газ е основният аргумент за решаването на въпроса за запазването или окончателното разпадане на ОНД. Ако ОНД се ориентира към реализацията на евразийския модел, всички страни, пряко зависещи от руските газови доставки – Украйна, Беларус, Молдова, които играят ролята на “мост” между Русия и Европа, автоматично се превръщат в зони на взаимното развитие. Чрез руския газ и сближаването между Русия и Европа те автоматично получават достъп до два фундаментални за собственото им развитие икономически фактора: руската енергетика и европейските технологии. В това е и смисълът от създаването на Евроазиатския икономически съюз – превръщането на тези страни в участници в евразийското развитие. Това е необходимо на Европа (която обаче, все още се страхува да декларира ясно собствените си интереси), то е необходимо и на Русия, но със сигурност не е нужно на американците. И поради това ситуацията около руския газ (особено по отношение на доставките за Украйна и Беларус) и въобще всичко, свързано с тези въпроси, придобива съвършено друго значение, превръщайки се от интегриращ в дезинтегриращ фактор.

Сходна ситуация се очертава и по отношение на руско-китайското газово сътрудничество. Зад всички проблеми, касаещи маршрута на газопровода и цените на природния газ в руско-китайските отношение, се крие определен политически модел. Руският газ гарантира на Китай фундаментален икономически, включително военно-технологичен, ръст. В тази сфера обаче, Русия също следва да се ръководи от собствените си геополитически интереси. Освен това Пекин би трябвало да осъзнае, че като асиметричен ход, е необходимо да се ограничат (или дори да се обърнат в обратна посока) процесите на демографска миграция в руския Далечен изток и Източен Сибир. И това не е просто пожелание, то е част от логиката на истинските дипломатически преговори. За да се изгради добре работещ модел, той трябва да се основава на общите интереси на участващите в него страни. Американците обаче активно се противопоставят на това, тласкайки Китай (чрез инструментите за влияние, с които разполагат) към активното демографско усвояване на Източен Сибир и Далечния изток, като в същото време обещават на Москва своята подкрепа в случай на конфликт с Пекин.

Същият проблем с природния газ е налице и в района на Кавказ. Самата ситуация в Кавказ поражда определен разрив между руските интереси и тези на политическия ислям, макар и на едно по-друго ниво. Както Русия, така и ислямските държави са преди всичко доставчици, а не потребители на природен газ, и потенциалният алианс между тях следва да се основава върху разбирането за общност на геополитическите им цели. В такъв случай могат да се договарят съвместни квоти, тарифи и обща политика на доставките на природен газ към потребителите, като двете страни действат не като конкуренти, а като съюзници, разпределяйки си пазарите, маршрутите на газопроводите и действително стремейки се към получаването на максимална икономическа изгода. Атлантистите обаче всячески се стремят, с помощта на санитарните кордони, да провалят възможността за такава координация.

Ако стратегическа задача на еднополюсния свят е да блокира, с помощта на т.нар. санитарни кордони, естествения пазар на газовите продукти на Евразия, стратегията на многополюсния (евразийския) свят цели точно обратното – деблокирането и ликвидирането на санитарните кордони. Което, на свой ред, изисква няколко неща.

На първо мяста сферата на газовите доставки следва да получи статут на привилегирован геополитически инструмент на Русия. В тази връзка руският мега-концернт “Газпром” трябва да се разглежда не като обикновена икономическа или промишлена корпорация, а като изключително важна политическа и геополитическа институция и ресурс на руското правителство.

Необходимо е намирането в страните от Евразия: т.е. в Европа, Китай, ислямския свят, а също в Индия, Япония и другите азиатски държави, на адекватни партньори и субекти, съзнаващи централния характер на газовата тематика в евразийската стратегия. Това е особено важно, защото аргументацията и правилният избор на партньор, обикновено влияят изключително силно върху хода на процесите.

Необходимо е максимално бързо да се създаде система от евразийски газови консорциуми, които да се заемат с разработването на новите газови находища в Евразия, като за целта широко се използва системата на концесиите (особено що се отнася да вече познатите руски газови находища). Както е известно 80% от добива на природен газ се извършва в Западен Сибир, където са концентрирани най-големите руски находища – Уренгой, Ямбург, Медвежа и Вянгапур. Там обаче е налице тенденция към спад на добивания газ, което пък води до търсене на нови находища – една стратегически важна задача за всеки един евразийски силов център.

Необходимо е също прокарването на нови преки газопроводни маршрути, които да прекратят зависимостта на целия газоснабдителен цикъл от санитарните кордони. Това е принципен въпрос. Ако между реалните силови субекти на евразийската геополитика бъдат установени преки газови комуникации, колкото и скъп да излиза природния газ, транспортиран по тях, стойността му стократно ще се компенсира, докато преминаването на основните газопроводи през Украйна например, е силно уязвимо, именно поради това, че става дума за преминаване през един “санитарен кордон”. С поемането на властта от Юшченко и последвалите процеси, Русия попадна в своеобразен военно-политически капан по отношение на изнасяния от нея природен газ.

Необходимо е съгласуването на ценовата и тарифната политика с всички основни производители от Евразия, т.е. с Иран, Саудитска Арабия, Туркменистан, Казахстан, Азербайджан, като следва да се помисли и за създаването в бъдеще на своеобразен газов аналог на ОПЕК (Организацията на страните-износителки на петрол – б.р.), която би могла да изработи и следва една консолидираща стратегия в тази област, и в която икономическите фактори успешно биха се съчетали с глобалните геополитически интереси.

Газовият фактор в постсъветското пространство

Би могло да се каже, че по отношение на доставките на природен газ днес Русия продължава следва спрямо страните от ОНД старата съветска политика. И тук (както навсякъде в геополитиката на природните ресурси) икономическите и политически интереси се преплитат, но липсва ясна представа, ясна парадигма и модел за това преплитане на интересите в доставките на руски газ за държавите от т.нар. “близка чужбина”. Което пък създава огромно пространство за всевъзможни политически и икономически спекулации. Когато няма ясен модел и не работят нито чисто икономическите, нито чисто политическите закони (или те се смесват), налице е огромно пространство за реализиране на нечисти печалби от всевъзможни посредници, мениджъри и т.н., играещи собствените си тъмни игри на границата между икономиката и политиката. Затова е необходимо формулирането на такъв модел.

Очевидно е, че това състояние на газовия сектор в отношенията между Русия и държавите от ОНД ще се промени и то в най-близко време. Като промените са възможни в две посоки. Така например, Москва би могла да поиска от всички членки на ОНД да плащат реалната цена за доставките на природен газ, което в крайна сметка ще провали интеграционните процеси в постъсъветското пространство, които обаче и без това изглеждат обречени. Другият вариант е създаването на ясен евразийски модел, основаващ се на принципа: “газ срещу интеграция”. Тоест, ако постъсъветските републики искат да получават газ на ниски цени, следва да влязат в Евроазиатската икономическа общност (организация, обединяваща Беларус, Казахстан, Русия и Таджикистан, в която наблюдатели са Армения, Молдова и Украйна – б.р.) и Единното икономическо пространство (включващо Русия, Украйна – под въпрос, Казахстан и Беларус – б.р.), поемайки всички интеграционни задължения и отказвайки се от функциите си на санитарен кордон. Ако не искат да го направят, Москва ще преразгледа цените на своя природен газ. Това би било логично и би дало възможност за успешното развитие на страните от ОНД.

Истината обаче е, че днес Русия не прави нито едното, нито другото и газовата и политика продължава да е крайно противоречива.

Впрочем, с останалите доставчици на природен газ от ОНД следва също да се работи по очертаната по-горе интеграционна схема. Защото понякога е по-изгодно газовите доставки да се реализират в кръстосан режим или на основата на общата собственост върху тръбопроводите и компресорните станции. Между другото, би могъл да се разработи специфичен модел, базиращ се на широка система от привилегии за участниците в евразийската газова мрежа, за онези страни, които подкрепят политическите интеграционни процеси (като например Казахстан), въвличайки едновременно с това (отново на базата на природния газ и ясното осъзнаване на общите интереси в тази сфера) и държави като Туркменистан.

И така, природният газ е изключително важен интеграционен инструмент в постсъветското пространство и трансформирането му в наднационален евразийски алианс, в духа на идеите, лансирани от казахстанския президент Нурсултан Назарбаев.

Природният газ в отношенията с Европа

Потребностите на Европа от природен газ прогресивно нарастват. Нещо повече -руските газови доставки са гарант за развитието на Стария континент като самостоятелен геополитическаи субект. Именно пазарното измерение на евразийския газ е онзи стабилен силов фактор, чието значение за руско-европейските отношения би следвало най-сетне да се осъзнае, защото то е много по-дълбоко, отколкото текущата конюнктура на търсенето и предлагането.

Моделите и методологиите на доставките на руски природен газ за Европа са нещо далеч по-сериозно от простото запълване или незапълване на бюджета. Става дума за бъдещето на Русия, за бъдещето на целия континент и дори за бъдещето на човечеството. Формирането на адекватен модел на продажба на руския газ в Европа, означава изграждането на предпоставки за един многополюсен свят, неадекватният модел – напротив – означава косвена подкрепа за онези, които предпочитат еднополюсния модел.

Природният газ в отношенията с Китай

За Китай достъпът до ресурсите на Източен Сибир е от принципно значение. Пекин поема огромна отговорност, постигайки подобни впечатляващи темпове на развитие при наличието на толкова малки собствени енергоресурси, затова през ХХІ век страната ще може да продължи да съществува, само ако си гарантира достъпа до сибирските ресурси. И Китай ще се стреми да го постигне с всички възможни средство, защото това е вътрешният императив на собственото му развитие. Друг въпрос е, че ако Москва е поне също толкова загрижена за решаването на проблемите на своето стратегическо планиране като Пекин, тя задължително следва да си изработи модел за сътрудничество с китайците в тази област, включващ условията и формата, в който те биха могли да ползват въпросните ресурси. Без съмнение, този процес трябва да бъде съобразен с руските интереси и да протича под контрола на Русия, което автоматично изключва и евентуалните териториални сецесии, и продължаването на китайската демографска експанзия. Китай спокойно би могъл да се разширява демографски в южна (вместо в северна) посока, още повече, че там има достатъчно рядкозаселени територии, а Русия да му предложи сигурен достъп до своите ресурси (изключващ демографската експанзия), получавайки срещу това значителна икономически изгода.

Нека погледнем истината в очите – Русия не може да се отдели с някаква стена от Китай – това е най-близкият и съсед и в сегашната ситуация и двете страни се нуждаят от ясно оформяне на отношенията помежду си на сериозна геополитическа основа. Като именно природният газ може да стане надеждна основа на руско-китайските отношения.

Пазарът на втечнен природен газ

Втечненият газ е сравнително нова форма на газови доставки. Безусловно, втечненият газ е, и ще продължи да бъде, далеч по-ликвиден енергоносител, от гледна точка на преноса му от доставчика до потребителя и в бъдеще пазарът му със сигурност ще се разширява. Транспортирането му е несравнимо по евтино и компактно. И според мен, усвояването на пазара на втечнен природен газ е най-важният инструмент за осъществяването на икономически скок от Русия. Ако Москва отдели необходимото внимание на тази сфера, тя ще може да диверсифицира газовите си доставки, което е особено важно за нея. В газовия отрасъл, втечненият природен газ играе същата роля като флотът в стратегията на континенталната държава. Без флот Русия не би могла да гарантира мобилността си на своите отдалечени територии, а без развитието на доставките на втечнен газ, в новите условия на постоянни геоикономически сблъсъци и дори войни, тя не би могла да гарантира сигурното си развитие в тази област.

Газовият фактор в руската вътрешна политика

Природният газ е изключително важен геополитически фактор и за самата Русия. Нека разгледаме например, наличието на шест ценови зони на природния газ вътре в страната: колкото по-далеч от находищата на природен газ се намира конкретната зона, толкова по-висока е цената и. Тоест, налице е потенциална “социална мина”, заложена в по-отдалечените от газовите находища територии и, съответно, за заплаха за териториалната цялост на Русия. От друга страна, газификацията на руското пространство е залог за социалното, икономическо и инфраструктурно развитие на страната.

Тоест, газовата мрежа може и трябва да бъде инструмент за интеграцията на цялото руско пространство, макар че при определени условия – ако липсва необходимата гъвкавост и ако газовите доставки не бъдат съобразени със социално-политическите процеси и критерии, тя би могла да се превърне и в инструмент за разпада на Руската Федерация. Става дума за нещо принципно:

Либерализацията на цените на природния газ трябва да се извършва изключително внимателно, много по-внимателно, отколкото в останалите отрасли. Ясно е, че либерализация на петролните цени също крие сериозни опасности, но именно природният газ е онзи стратегически фундамент, с който трябва най-много да се внимава. А причината е, че газовата сфера е този неособено видим, но на практика фундаментален подземен компонент на руската геополитическа система.

Затова е изключително важно износът на газ да носи печалба и да се инвестират необходимите средства не само за развитието на самия отрасъл, но и за развитието на пазара и на високите технологии. Ако Русия си остане само доставчик на природни ресурси, тя няма да оцелее още дълго. Москва трябва да използва огромните си енергийни предимства и наличните природни ресурси за да стартира изграждането на наистина действаща, ефективна и съвременна национална икономика.

“Газпром” като символ на нова Русия

В геоикономически смисъл “Газпром” действително е своеобразен символ (и дори синоним) на Русия и затова стратегическото планиране и геополитическата експертиза на проектите, както и анализите на най-високо ниво следва да се превърнат в задължителен елемент от функционирането на концерна. Днес за всички специалисти е очевидно, че това все още не е така. Бихме могли да предположим, че “Газпром” разполага с някакви засекретени висококачествени аналитични екипи, но е по-вероятно, че такива просто няма.

Затова е необходимо връзката между руския президент, властта в страната и “Газпром” да се основава на една добре обмислена и ясно очертана стратегическа парадигма, тъй като и “Газпром” решава редица задачи на държавата, също както и руската държава ежедневно решава задачите на “Газпром”. Това е абсолютно в реда на нещата, въпросът е, каква е точната формула на това взаимодействие, защото нещата обикновено се решавата на базата на личните срещи и разговори. Но онова, което се казва на тези срещи най-често не отговаря на никакви фундаментални логически, идеологически и геополитически критерии. Разбира се, добре е, че властта и “Газпром” понякога действат в синхрон. А лошото е, че далеч не винаги е така. Защото ясно е, че зависимостта от случайните фактори в толкова сложна геополитическа ситуация, като тази, в която се намира Русия днес, е крайно опасна за нея.

* Авторът е сред водещите съвременни руски геополитици-неоевразийци, повече за него – вж. Геополитика, бр.2/05

{rt}