През 1919 президентът на САЩ Удроу Уилсън възлага на теолога Хенри Кинг и проспериращия чикагски бизнесмен Чарлз Крейн да изготвят доклад за ситуацията в Близкия Изток. На фона на краха на Османската империя след Първата световна война, политическото бъдеще на региона изглежда крайно неясно, но се смята, че двамата ще съумеят да изпълнят поставената задача, комбинирайки теологичните познания на първия с бизнес нюха на втория. Кинг и Крейн трябва да изяснят най-вече, какъв тип държавно управление предпочитат жителите на региона. Това е представлявало и своеобразен тест за теориите на президента Уилсън, силно вярващ в правото на национално самоопределение. Идеята му е, че всеки народ трябва да има собствена държава с ясно обозначени граници.
След като в течение на три седмици водят продължителни разговори с религиозните и обществени лидери в Сирия, Ливан, Палестина и Южна Турция, Кинг, Крейн и техният екип предлагат свой вариант за разчленяване територията на Османската империя, показан на горната карта. Няма нужда да споменавам, че предложенията им остават без нужното внимание. В съотвестние със споразумението Сайкс-Пико, което Великобритания и Франция подписват тайно още през 1916, Близкият Изток бива разделен на зони на влияние, т.е. на територии с британски или френски мандат за управление. Във френската зона по-късно възникват независимите държави Ливан и Сирия, а в британската - Израел, Йордания и Ирак.
Днес мнозина изследователи са убедени, че продължаващите непрекъснато вече цяло столетие насилие и нестабилност, чиято кулминация са днешните опити на т.нар. Ислямска държава да изтрие границите на близкоизточните страни, са могли да бъдат избегнати, ако всеки народ в региона беше получил независимост още след Първата световна война. Но, както установява през 1919 групата експерти, начело с Крейн и Кинг, етническите и религиозни групи почти никога не са се опитвали да прокарат ясни разграничителни линии помежду си. Освен това, принадлежащите към тези групи никога на са споделяли обща позиция относно собственото си държавно устройство.
Докладът на комисията Кинг-Крейн и до днес представлява огромен интерес, не толкова заради съдържащите се в него идеи за държавно-политическото устройство на Близкия Изток, колкото като илюстрация на фундаменталната дилема, свързана с необходимостта от прокарването на ясни граници или с липсата на такива. Авторите на доклада акцентират върху необходимостта местните народи да бъдат накарани да съществуват съвместно с помощта на сложни правни конструкции, които силно напомнят много от по-късно лансираните идеи за устройство на региона.
Освен всичко друго, Кинг и Крейн стигат до извода, че разделянето на Ирак на етнически анклави е прекалено абсурдна идея, за да бъде обсъждана сериозно. Според тях, гърците и турците следва да формират обща държава, тъй като "тези два народа се допълват взаимно". Мюсюлманите и християните в Сирия пък трябва "да се научат по някакъв начин да живеят заедно", тъй като "целият опит на съвременното обществено развитие доказва необходимостта да се отнасяш с разбиране към "другата половина", което може да се случи, само при наличието на тесни взаимоотношения между тях".
Впрочем, участниците в комисията са били съвършено наясно, че няма как просто така различни етнически и религиозни групи да бъдат обединени в една държава, тъй като това може да доведе до кървави последици. Затова в доклада си те лансират различни идеи за многопластово съвместно управление или за създаването на двунационални федеративни държави, стигайки в крайна сметка до един модел, който, в зависимост от отправната точка, може да се разглежда или като "преднационален", или като "постнационален".
Освен очертаването на няколко автономни региони, Кинг и Крейн предлагат Константинопол (днешният Истанбул) да се превърне в международна територия, управлявана от Обществото на народите, тъй като "нито един народ не е в състояние да се справи със задачата" да управлява този град и околностите му, "най-малкото турците, с техният богат опит на изключително лошо държавно управление". Макар че на Кинг и Крейн е възложено да очертаят новите граници в Близкия Изток, сблъсквайки се с множеството проблеми, свързани с идеята за самоопределение на нациите, те решават да възприемат един по-гъвкав подход към държавността и националната принадлежност. Разбира се, основната причина за това са разногласията между жителите на региона относно собственото им бъдеще. Пътувайки от град на град, членовете на комисията се срещат с местните лидери и приемат техните петиции, като паралелно с това проучват настроенията на обикновените хора. В резултат е събран изключително ценен материал, даващ представа за настроенията на арабското население по онова време и представящ широк спектър от мнения, които понякога се пресичат, а друг път се оказват непримирими.,
Така, около 80% от анкетираните се обявяват за създаването на "Обединена Сирия". Този вариант, който очевидно няма нищо общо с идеята за самоопределение на народите, поставя пред комисията критично важния въпрос, каква ще бъде съдбата на малцинствата в една такава държава. Мнозина християни, живеещи на територията на хипотетичната "Обединена Сирия", особено в района на Ливанските планини, рязко се противопоставят на идеята да станат част от една доминирана от мюсюлманите държава. Затова някои от тях призовават за създаването на "Независим Голям Ливан", чиято територия в общи линии съответства на тази на днешната ливанска държава.
Опитвайки се да намери решение на този проблем, комисията Кинг-Крейн предлага Ливан да получи "достатъчно широка автономия", за да не бъдат ограничавани правата на жителите му. В същото време обаче, тяхното обяснение, защо подобна автономия е по-добра от пълната независимост, изглежда доста противоречиво, от гледна точка на логиката на националното самоопределение: "Ливан би могъл да оказва по-силно и положително влияние ако е част от сирийската държава и е съпричастен с всички нейни проблеми и нужди, отколкото ако е извън нея и се концентрира само върху собствените си тесни интереси".
Изводите на комисията
Общият извод, до който стига комисията по въпроса за междуетническите отношения, също е в разрез с принципа за самоопределението и предшества сегашните спорове за това, къде точно следва да минават границите на държавите от Близкия Изток. "Несъмнено, бързото механично решаване на проблема ще доведе до раздробяване на народите на малки откъснати една от друга части - посочват Кинг и Крейн - в същото време пълното им разделяне само ще подчертае съществуващите различия и ще задълбочи антагонизма между тях". Дори там, където двамата са склонни да приемат изключение от това правило, например във връзка с "необходимото и неизбежно" разделяне на турците от арменците заради "ужасното масово клане", Кинг, Крейн и техният екип стигат до извода, че "това разделяне е свързано с изключително сложни проблеми" и може да има тежки последици.
Ясно е, че предложенията на Кинг и Крейн се базират на концепцията за европейското и американското (т.е. западното) превъзходство. С помощта на системата от мандати и предоставянето на различна степен на автономия на отделните народи се разчита да бъдат гарантирани правата на малцинствата в многонационалните държави от региона. Създаването на различни мандатни територии, подчинени на една и съща държава - носител на мандата, се оказва прост начин за разделяне на отделните народи, запазвайки административните връзки помежду им: така, авторите на доклада препоръчват превръщането на Сирия и Месопотамия в британски протекторат, а на Турция и Армения - в зона, управлявана от САЩ.
Можем да се отнесем снизходително към тезата на комисията Кинг-Крейн, че "външното" управление е най-добрият начин за гарантиране самоопределението на нациите, но истината е, че то не се отличава кой знае колко от широко разпространената по онова време гледна точка, че такава наднационална институция като Обществото на народите е необходима за гарантиране правата на малцинствата в новите държави от Източна Европа.
В редица аспекти, изводите на комисията Кинг-Крейн не се различават особено от гледната точка на Великобритания и Франция, реализирана на практика в споразумението Сайкс-Пико, че продължаването на имперското управление в региона е необходимо за преодоляването на разногласията на местно ниво. Ехото от тази антинационалистическа имперска носталгия може да се усети и днес. Отчасти, това се обяснява с факта, че британците и французите се чувстват твърде удобно, очертавайки произволно границите в региона, тъй като са уверени, че винаги ще могат да изглаждат отношенията между подвластните им местни народи. В това отношение, тогавашният британско-френски империализъм се основава върху "управлението на границите" и потискане на опитите за самоопределение в Близкия Изток, докато комисията Кинг-Крейн изглежда по-заинтересована от постигането на баланс между тях.
Легенда:
Тъмнорозово - зона на пряк британски контрол
Светлорозово - зона на британско влияние
Тъмносиньо - зона на пряк френски контрол
Светлосиньо -зона на френско влияние
Заключение
Впрочем, този баланс не е постигнат до ден днешен. Мнозина днес твърдят, че ще е по-добре, ако Ирак бъде разделен на по-малки държави и, че Сирия е обречена да се разпадне, докато други - включително Ислямска държава - настояват, че следва напълно да бъдат премахнати границите в региона и той да бъде обединен в една държава. Истината обаче е, че и двете решения, както и множество други, си остават фокусирани върху ревизията на границите, а не върху тяхното преодоляване. Между другото, нито разделянето на Сирия, нито обединяването на Сирия и Месопотамия не се ползва с одобрението на местните жители, анкетирани преди почти един век от Кинг и Крейн.
Всичко това предполага необходимостта да се излезе извън рамките на сегашната парадигма за границите. Народът на Шотландия например, наскоро реши, че предпочита да запази сегашните си отношения с Лондон, съчетаващи автономия и зависимост, вместо да излезе от Великобритания, или да предостави на Англия пълен контрол над територията си. В Сирия въвеждането на федеративно устройство с разделяне на контрола върху отделните части на страната без нейното разчленяване вероятно също може до се окаже по-краткия път към мира, отколкото пълната победа на една от страните в сегашната гражданска война.
Разбира се, съзнавайки всички недостатъци на националните държави в Близкия Изток или където и да било другаде, не можем сериозно да смятаме, че ако беше проявена по-голяма далновидност, арабският свят щеше да е в състояние да премине от Османската империя директно към съвременното постнационално европейско държавно устройство. Историческите условия не позволяват реализацията на по-гъвкави алтернативи на системата от национални държави по онова време, като това остава валидно и до днес. В същото време сегашната неопределеност в региона може да изисква не по-малко въображение, отколкото демонстрираното навремето от комисията Кинг-Крейн при анализа на ситуацията в Близкия Изток. Днес, един век по-късно, е съвършено очевидно, че въпросът за това, какъв политически модел би могъл да помогне на народите тук "да съществуват съвместно" си остава все така сложен и трудно решим.
* Авторът е експерт по турска история от Джорджтаунския университет и анализатор на Atlantic
{backbutton}
