David Engels. Auf dem Weg ins Imperium: Die Krise der Europäischen Union und der Untergang der Römischen Republik. Historische Parallelen, 544 Seiten. Europa Verlag München. 2014.
Макар че мнозина от онези, които сериозно са се посветили на историята, не са склонни да го признаят, историческите паралели действително съществуват. А най-потресаващото е, че от техния пример могат да се извлекат сериозни поуки – например, че военните кампании срещу Русия никога не са били добра идея.
Алчността не е нещо положително, защото руши инфраструктурата, системата на здравеопазването, или дори цели армии. Защото пазарите не регулират сами всичко това, което би следвало, с помощта на икономиката. Ако при разпределението на доходите, получени от националните икономики, възникнат прекалено големи различия и, съответно, усещане за несправедливост, вътрешното спокойствие в обществото бързо се изпарява, а породеното от това напрежение нерядко се трансформира в крайно деструктивни социални борби. Вероятно могат да се цитират десетки подобни примери.
Един често срещан в историята феномен
Малко по-диференцирани са историческите паралели, които представя в новата си книга "По пътя към империята" професорът по антична история от Свободния университет в Брюксел Давид Енгелс. В нея той сравнява къснорепубликанския Рим с днешния Европейски съюз, откривайки редица общи и за единия, и за другия кризисни симптоми. Несъмнено, в центъра на изследването му е твърде подходящият за конкретния случай и често срещан в историята феномен: ако една общност започне да губи специфичната си културна идентичност, нейната сплотеност се оказва застрашена. Ако при това въпросната общност престане да се интересува от ценностите, които я отличават от останалите общности, упадъкът и става неизбежен. За по-късните историци този феномен се превръща в обект на анализи, опитващи се да обяснят, как е станало възможно една велика култура да бъде ерозирана и да рухне толкова бързо?
Не е много трудно да открием достатъчно исторически примери за подобно стечение на обстоятелствата. Така например класическата Атинска държава съумява да се справи с натиска на огромната Персийска империя само защото нейното общество е в състояние само да се грижи за своите богове, своя произход и своите ценности, а след това съумява да използва тази мощна вътрешна сплотеност за създаването на собствена империя.
През V век в Галия, както и в другите части на Римската империя, вече никой не е склонен да се занимава сериозно с въпросите, касаещи общността, в широкия смисъл на понятието, което пък неизбежно води до разпадането на нейната западна половина.
В своя, добил широка популярност списък на разнообразните фактори за краха на Римската империя, германският историк Александър Демандт посочва над 200 причини, сред които и такива като баните, гастрономията или стремежът към рентиерство, макар че те, разбира се, играят по-скоро маргинална роля. За разлика от тях, културното нивелиране и индивидуализацията, както и културната невроза, гръцките влияния и волевата парализа, са сред онези ключови причини, които, несъмнено, силно се доближават до идеята за загубата на културната идентичност.
Както посочва в новия си паралелен анализ на историята Давид Енгелс, "сплотеността и ценността на политическата общност се основават на силата на нейната идентичност". Според него, днешна Европа се сблъсква с проблема за оцеляването си именно, защото "в крайна сметка съществуването на Европейския съюз не е застрашено толкова от икономическата криза, колкото от отдавна тлеещите кризи на идентичността, както и от смисловата криза на нашата цивилизация, които днес, като никога досега, отчетливо се проявяват в хода на ожесточената борба за разпределяне на ресурсите".
Към това свое наблюдение, Енгелс добавя и тезата, че "съвременната криза на идентичността на Европейския съюз съвсем не е уникално историческо събитие".
Древните гърци не са били политически коректни
Впрочем, от проблемите на идентичността се интересуват още такива известни антични автори като Полибий, Тит Ливий, Цицерон и Тацит. В новата си книга Давид Енгелс си поставя за цел да направи "аналогия между днешното състояние на Европейския съюз и падането на Римската република, както и да анализира произтичащите от това възможни последици за собственото ни бъдеще".
Следва да признаем, че авторът се е справил отлично с така формулираната задача. В книгата си той привежда убедителни и добре премерени аргументи, като нерядко го прави, използвайки сравнителните методи на Джамбатиста Вико (1668-1774), Освалд Шпенглер (1880-1936) или Арнолд Тойнби (1889-1975). Енгелс, в частност, цитира редица примери за използването на вулгаризиран латински в миналото и на вулгаризиран английски днес, изтъквайки технократичните изкривявания като първостепенна опасност за демократичните структури както в миналото, така и в настоящето.
Според него, акцентът на Европейския съюз върху географията, като обединяваща връзка, представлява "интелектуална капитулация". В същото време, някои от тезите му не звучат съвсем убедително, особено, когато разсъждава за брака и семейните отношения в Римската република и в ЕС. Така например, днешният висок процент на разводите в Европа не е толкова израз на морален упадък (както смята Енгелс), колкото на променените представи при формирането на брачното партньорство.
Що се отнася до основния въпрос обаче, в книгата на Енгелс можем да открием достатъчно убедителни доводи в полза на защитаваната от него теза. Ето само един пример: през юни 2004 двайсет и трима от тогавашните двайсет и петима външни министри на държавите от ЕС решават да зачеркнат цитата от прочутата реч на Перикъл (достигнала до нас благодарение на Тукидид), който дотогава се използва като лозунг и ключов елемент на проекта за европейска конституция. Ето и въпросният текст: „Ние имаме свое държавно устройство… Наричаме го демокрация, т.е. власт на народа, защото тази власт се опира не на шепа хора, а на мнозинството от тях“.
Швейцарският пример
Днес се смята за азбучна истина, че жените в Атина, а също чужденците и робите, са били лишени от граждански права и не са можели да гласуват. Съществувалите в други исторически периоди общества също не са били толкова съвършени, колкото би ни се искало. Все пак е несъмнено, че именно в атинския демократичен модел от времето на Перикъл можем да открием корените на съвременното политическо устройство.
Заради споменатото по-горе решение обаче, античните източници на демокрацията, както я разбираме днес, бяха обявени за „политически некоректни“, което, на практика, доведе до своеобразна идентификационна самокастрация. В края на краищата, какво спечелиха европейските парламентаристи в стремежа си към абсолютен културен и обществен неутралитет? Нищо! Като изключим, може би, че това тяхно поведение ерозира сплотеността в рамките на ЕС.
Всъщност, тази съвременна европейска „добавка“ е нещо, което не може да се срещне при древните римляни и вероятно няма никакви исторически паралели: „ако ще се разпадате, поне го правете политически коректно“.
Книгата на Давид Енгелс отправя едно доста просто послание: само ако Европейският съюз и неговите граждани съумеят открито да потвърдят привързаността си към своята обща култура и история, с всичките и възходи и падения, и ако това стане възможно без постоянното апелиране към мнимата политическа коректност – само в този случай ЕС ще може да продължи да съществува. Ако това не стане, Европейският съюз, като общност, е обречен да рухне.
Според автора, за да осъзнаем и приемем идеите, формиращи европейската общност, съвсем не е нужно да се обръщаме далеч назад в историята, чак до епохата на Древния Рим, защото едно възможно решение има своя паралел непосредствено в „европейския дом“.
Както е известно, когато швейцарците, на чиято територия хората говорят четири различни езика и почти всяка отделна долина има свой, собствен начин на живот, решават да формират една общност, те раждат една гениална идея – т.нар. Клетва на Рютли (На 1-ви август 1291 три швейцарски кантона: Ури, Швиц и Унтервалден, сключват "Вечен съюз", поставяйки началото на Швейцария. Съюзът е сключен на „поляната на Рютли“, която и до днес е място на тържествени празнични церемонии, на които се произнася “Клетвата на Рютли“, която знае всяко дете – б.р.). В драмата си „Вилхелм Тел“ големият немски поет Фридрих Шилер цитира тази клетва, която изглежда напълно подходяща и за днешна Европа: „Нека бъдем народ от граждани-братя, в бури и в беди, единни и неразделни“. Впрочем, остава открит въпросът, доколко обосновани са всички паралели между Европейския съюз и късната Римска република, представени в книгата на Давид Енгелс. Няма никакво съмнение обаче, че тази умна и проницателна книга е отличен стимул за размисли за нашето собствено европейско бъдеще.
* Авторът е доцент по история на културата в Хумболтовия университет в Берлин и анализатор на „Зюддойче цайтунг“
{backbutton}
