Потребителски рейтинг: 5 / 5

Ако вземем под внимание съображението, че геополитическият анализ се основава най-вече на териториалните характеристики и населението на дадена държава, задачата на настоящото изследване се оказва твърде сложна. Византийската империя, както условно ще назова държавното формирование, възникнало през втората четвърт на ІV век, е непосредствен исторически, идеен и политически приемник на късната Римска империя. Това обстоятелство изисква да се потърси генезиса на римовизантийската геополитика от времето, когато се формира този държавен субект – епохата на първия принцепс-император Гай Октавиан Август (30 г.пр.Хр.- 14 г. сл.Хр.).

Римската империя в ерата на експанзия

Империята на Октавиан Август се разпростира на три континента с изключително разнородно население, наброяващо близо 70 милиона. Свързващото начало в този конгломерат от различни етноси и географски зони с различни културни нива и историческо самосъзнание са римските закони и единната имперска администрация, която все още носи белезите на гръко-римската полисна структура. В по-далечно бъдеще римляните ще оценят това време като „Златен век”, впечатлени от неимоверното разрастване на града-държава в Лациум, покорил целия познат им “Оrbis terrarum”, който, като територия, население и военна мощ, далеч надвишава собствения му потенциал.

След като сваля царете, Рим поверява върховната власт на консулите, които имат едногодишен мандат на управление. Именно те правят велик града-държава. Много по-късно Рим се корумпира от излишеството на роби и лукс, за които отивали средствата, разпределяни по-рано между войниците и истинските граждани. Всъщност, Републиката съществува докато Рим се ограничава с териториите на Италия, защото всеки войник притежава земя и пази родината си. Все пак, илюзията остава и при завоюването на Гърция. Елините съзират в Рим мегаполис, наподобяващ собствените им по-малки полиси и не приемат римското владичество като загуба на собствената си свобода. Завладените територии, перфектните закони и несломимата мощ на легионите създават прословутото римско самочувствие за превъзходство, което знаменитият френски юрист Мирабо формулира с парадоксалната фраза - „Величието на Империята погуби Републиката”.

След едикта на Каракала, през 214, римското гражданство става привилегия на всички обитатели на империята, а онези, които не я получават – воюват за нея. Римляните са убедени, че държавата им е създадена за да господства. Но още в първия век на първото хилядолетие става ясно, че при тогавашните съобщителни средства управлението на империята е изключително трудно. В края на дългото си управление Октавиан Август пожелава границите и да не се разширяват повече. Въпреки това, инерцията от поредните победи над варварите подтиква иначе разумният държавник Траян (98-117) да премине Дунав и завладее царството на даките. Приемникът му Адриан (117-138) пък разширява римските владения в Британия до шотландския вал и нахлува в Армения, нарушавайки предварителните споразумения с партите.

Траян е първият император, който не произхожда от Италия. Потомък е на римска колониална фамилия, установила се в Испания. След завладяването на Дакия се насочва на Изток (116), на хиляди километри от столицата, и покорява арабска Набатея. Мотивът на това рисковано начинание е създаването на сухоземна връзка между Сирия и Персийския залив, който в онази епоха не притежава съвременните геостратегически предимства. С това се достига до кулминацията на териториалното разширение на Рим. За Антонините (най-великата римска императорска династия, управлявала през 98-192) е ясно, че трайното удържане на новозавладените земи е невъзможно без участието на местни династи, които, запазвайки културологичните характеристики на региона, действат като васали на Рим.

С умелото си управление император Траян прави много за благоденствието на Рим. Той е убеден, че империята трябва да респектира не само с военната си мощ, а и със справедливите закони и опазването на мира. След подтискащото безвремие на „цезарите-чудовища” (14-98), римският Сенат присъжда на Траян званието „най-добър император”. Блестящата политика на Антонините е продължена от император Адриан (117-138), възпитан и обучаван от Траян, което го кара да се откаже от поставянето на свои протежета в Армения – ключова зона във взаимоотношенията с държавата на партите. Директната власт в западната зона на Близкия Изток се преценява като неуместна и Адриан се оттегля до река Ефрат. Важната крепост Едеса става пограничен град, а превесът на Изтока вече става забележим за римските императори.

По това време, другата сила със световно значение – Китай, установява контрол върху Таримската котловина (Такламакан), запазвайки го до появата на кушаните, принудили „Поднебесната империя” да се оттегли на Изток, където се съхранява в естествения кондоминиум на своето влияние.

Император Антонин Пий (138-161), чието име носи династията на Антонините, притежава забележителни качества на спокоен и мъдър управник. При вече реалното съсредоточие на власта в ръцете на императора, индивидуалните му качества стават определящ фактор за геополитиката на държавата. Стремежът му да запази мира и справедливостта на законите в завоюваните територии, както и отказът да прибягва до насилия, издигат авторитета на Рим сред полиетническото множество на империята. Твърде лабилната, в началото на Августовския принципат, идея за едноличната власт, се утвърждава окончателно именно при Антонините. Дори и най-заклетите републиканци не могат да отрекат просперитета на Рим, когато съдбините му се ръководят от подходящ, макар и едноличен, управник. За съжаление поредицата от забележителни императори, войни и държавници приключва с предпоследния от Антонините Марк Аврелий (161-180). Възцаряването му осъществява древната мечта на гръко-римските интелектуалци да видят начело на обществото владетел-философ. Още Платон, в разсъжденията си за идеалната държава, предвижда „благоденствие за всички” ако „философите станат царе, а царете са философи”.

В най-голяма степен тези критерии въплъщава личността на император Марк Аврелий – образцов стоик, проникновен писател и извисен интелектуалец, останал с непомрачено съзнание, въпреки предоставената му огромна власт. В близо двайсетгодишното си управление начело на най-голямата държава в Западното полукълбо, Марк Аврелий създава ред, а званието римлянин вече принадлежи на всеки, който иска да работи за общото благо. Въпреки това, във втората половина на ІІ век, Рим е прехвърлил връхната точка на своето величие и се озовава в обкръжение на твърде активни противници. Първостепенна и основна грижа на императорите става не консолидацията на разнородната империя, а нейното опазване от връхлитащите по всичките й граници чужди народи, които целят унищожението й.

През 166, германското племе маркомани се появява в околностите на Аквилея – голям и важен за държавата търговски център в Илирия. За да отблъсне варварите, Марк Аврелий продава императорския гардероб и мобилизира преторианската гвардия. Изходът от тази война предвещава победа, но върлуващата чума покосява императора във Виндобона (днес Виена), в периода на най-динамичната подготовка срещу маркоманите. Значението на субективния фактор веднага проличава в управлението на наследилия го Комод (180-192), който избързва да сключи неизгоден мир, скоро нарушен от варварите. Някои по-придирчиви изследователи на римската история твърдят, че това е края на империята. Фактически, той настъпва през 476 и е пресилено да се твърди, че през този период Рим изцяло е загубил инициативата в борбата срещу своите противници. Във всеки случай, след Комод, империята постепенно намалява териториалния си обхват и се бори предимно за своето оцеляване. В края на ІІ век Рим се оказва обсаден град – обстоятелство, което винаги е създавало чувство на страх у „световните господари”

Империя в криза

Сред най-съществените причини за зараждащата се криза е прекомерното разширяване на империята и невъзможността да се управлява от един център. В края на ІІ век, Европа, Близкия Изток и Северна Африка са много по-различни от епохата на Октавиан Август. Така наречените „нови народи”, в навечерието на Великото преселение на народите, не приемат римската доминация и в желанието си да намерят „място под слънцето” разрушават единствената възможна система, която е в състояние да установи траен мир в тогавашния цивилизован свят на Запада.

Римляните с тревога установяват, че броят на варварите непрекъснато нараства, което изисква увеличаване броя на легионите и тяхната издръжка, ставаща все по-непосилна за фиска. Централизацията и универсализацията на Запада се оказва асиметрична на реално осъществяващата се, под натиска на варварите, партикуларизация на Римския свят. Несъмнено, просветената монархия на Антонините допринася за благополучието на Рим, но това е един строг режим, основаващ се на „божественото право”, което е непонятно за неговите противници. В своята „Римска история”, писана през 229, Дион Касий определя римските императори като „самовластници”, които, въз основа на притежаваните от тях качества или недостатъци, пряко влияят върху съдбините на империята.

Около ІІ век сл. Хр. цивилизованият свят е скупчен около Средиземно море – акватория с интензивно плаване и стари връзки, а сушата около него е покрита с гъста мрежа от пътища и големи градски центрове. При наличието на силна власт и вътрешен ред, тези райони благоденстват, тъй като неприятелите биват държани далеч зад границите, в респект и подчинение. Основна ценност в тази епоха, както и по-късно, е храната и нейното производството. То може да се осигури, благодарение на спокойните комуникации, от районите с по-голяма производителност до тези, в които производството на храни е недостатъчно. Така например, мегаполисът Константинопол годишно консумирал около 175 000 тона пшеница, доставяна предимно от Египет. Всяко забавяне или прекъсване на житния подвоз провокира бунтове и сътресения с фатални последици. В по-малки мащаби, същото се отнася и до други селищни райони.

За една империя с етнически пъстро население, говорещо на много езици и изповядващо какви ли не култове, някои от които твърде странни за римския манталитет, религиозното единство е от особена важност. По отношение на расите и религиите, римляните се изявяват като толерантни владетели, но още първите цезари опитват да универсализират етичните ценности чрез почитане гения на императора. И докато при Юлиите обожествяването на императорите е по-скоро акт на надменност, по времето на Антонините се внушава, че не друго, а добродетелността на императорите ги прави божествени. Така мъдрият Траян се представя като Херкулес, докато Нерон скандализира все още гражданския Рим, уподобявайки се на Слънцето, с една колосална статуя.

Моралното преосмисляне на тази позиция говори за еволюция на ценностите, която ще бъде напълно завършена с приемането на християнството. При Антонините всички образовани римляни говорят и пишат на латински и гръцки, познават и литературата на двата езика. Това създава усещане за дълговечна традиция, която е сред поводите за римското самочувствие. Марк Аврелий пише основните си съчинения на гръцки, което се схваща като интелектуално изящество и съпричастност с древните постижения на културата. Може би и поради това, в края на ІІ и началото на ІІІ век, се извършва синтезът на гръкоезичната култура, която, на свой ред, формира устойчивостта на класическата традиция през Средновековието. Наред с това се забелязва намалялата роля на Италия, докато Изтокът реновира философията и настойчиво търси нови пътища на развитие. С времето, строгият ред, налаган от Запада, и разрастващата се бюрокрация се превръщат в задържащи развитието фактори. И ако при Адриан се набелязват контурите на очертаваща се политическа криза, през ІІІ век вече е налице мащабна идеологическа, стопанска и духовна криза.

През ІІІ век римското общество окончателно осъзнава опасността от нарастващата агресивност на варварите. Нейни носители са главно германите, въпреки романизацията на широка ивица от десния бряг на Рейн. През 20-те години на миналия век, проф. Михаил Ростовцев обрисува „кризата през ІІІ век” като „най-влиятелното събитие в Късната античност”, родило Европейското Средновековие. Тази всеобхватна криза има много измерения, но като че ли доминира социалнополитическият и аспект, формирал определението „епоха на войнишките императори”.

След „Златния век” на Август, римляните очевидно започват да странят от тежката военна служба, отдавайки предпочитание на търговията и охолния начин на живот. Това налага създаването на професионални армии, които обаче се превръщат в опасност за императорите, тъй като военните все по-настоятелно се домогват до пряко участие във властта. За да намалят заплахата от узурпации на „войнишки императори”, цезарите разреждат легионите по границите, което пък улеснява нападенията на варварите. С управлението на император Комод (180-192) приключва блестящият период от историята на Рим. Прекратява се и поредицата от просветени монарси. Армията и преторианците се превръщат в политически фактор, възраждайки най-лошите спомени от епохата на Юлиите и Клавдиите.

Политическата разруха и упадъкът на императорската власт правят уязвима вътрешността на империята. Режимът на „войнишките императори” се превръща в егалитарна монархия, довела до дестабилизирането на средната класа – основния крепител на имперската сигурност. През 271, алеманите нападат Италия, предизвиквайки истинска паника в Рим. Император Аврелиан (270-275) нарежда градът да се огради с крепостна стена, което в миналото изглеждало напълно излишно. Временният победител между войнишките претенденти за престола Септимий Север (193-211) се сочи като създател на „военната монархия”, тъй като се опира изцяло на армията. Администрацията бива поета от военните, а Сенатът губи значението си на законодателен орган. След Септтимий, империята се управлява от сирийските му роднини, което я довежда до ръба на катастрофата.

За по-малко от половин век, между 235 и 284, Рим се управлява от 15 императори, от които само един умира от естествена смърт. Някои от тях дори не успяват да влязат в столицата, изпреварени от поредния любимец на легионите. Разюзданото поведение на армията и разгулът на администрацията окуражават още повече умножаващите се врагове на Рим. Активират се франките, гето-сарматите, както и Персия – основния претендент за господство в Близкия Изток. През 224, един местен династ - Ардашар от Фарс, в дълбокия персийски юг, заема престола и поставя началото на Сасанидската династия, която бързо възражда военно-стопанската мощ на някогашната империя на Ахменидите. Новата управляваща върхушка в Сасанидска Персия се стреми към пълно господство в Близкия Изток и отхвърля изцяло западното влияние, наричайки го „гръцка наметка”. Единствено Армения запазва проримската си ориентация, въпреки огромните трудности в борбата с Персия.

Рим достига дъното на упадъка при управлението на Валериан (253-260) и Галиен (253-268), първият от които дори попада в плен на персийския шах, а Галия, на Запад, и Палмира, на Изток, се обособяват като самостоятелни държави. Краят на кризата поставя последния „войнишки император” - илириецът Гай Валерий Диоклециан (284-305).

Освен политиката и социалната сфера, кризата от ІІІ век силно засяга и икономиката на империята. Непрекъснатото увеличаване на данъците разорява дребните арендатори и оземлените войници-ветерани. За да набавят необходимите попълнения в армията, императорите привличат наемници от по-слабо култивираните провинции - Тракия, Илирия, Малка Скития, Северна Галия, Скития и от планините на Мала Азия и Испания. Въпреки това, напорът на „новите народи” не може да бъде спрян. През 410 е изоставена Британия, а през 480 - и Галия. Мирът, който империята се опитва да подържа, е напълно чужд на варварите, както и на основните римски противници на Изток – Палмира и Персия. В края на Античността Рим и Китай са единствените големи държави, опитващи се да създадат оазиси на мирно гражданско общество, като и двете са заобиколени от противници, чието съществуване се определя от войната.

Нашествията на варварите и войните с персите

След формирането на военния съюз на готите от Долния Дунав (248) и възраждането на Персия (224), както и поради зачестилите набези на германите през река Рейн, Рим е принуден да воюва почти едновременно на всичките си граници. Пораженията следват едно след друго – през 251, при Абритус , близо до днешния Разград, в битка с готите загива император Деций Траян, а след пленяването на император Валериан шах Шапур І превзема Антиохия – ключово средище в района на Близкия Изток. От времето на император Адриан политиката на империята е изцяло подчинена на отбранителната доктрина, като войската достига колосалното число от 600,000 бойци. Такава армия е непозната за епохата на Античността и Ранното Средновековие. Милитаризация с подобни мащаби превръща армията в първостепенен фактор. Офицерите изтласкват чиновническата бюрокрация, унищожавайки последните остатъци от гражданското управление. Осъществява се преход от гражданство към поданство, което раздалечава още повече съсловията на „уважаваните” (honestiores) и простолюдието (humiliores). Новото във взаимоотношенията между двете съсловия е дълбоката разлика не само в идеологията и социалната сфера, но и в юридическият им статут.

Кризата се влошава и от разразилата се, през втората половина на ІІІ век, в пандемични размери, чумна епидемия. Силно оредялото население не може да попълни липсите в армията, което дава нови шансове на варварите. Не достигат и роби, а те все още са основната производителна сила в рудниците, работилниците и обширните латифундии, набавяни в миналото от завоевателните походи. Въпреки строгите разпоредби по техния статут, собственото им възпроизводство не решава набавянето на свежа работна ръка. Управляващите са принудени да издават едикти за закрепостяване на работното население и социалното му обездвижване, лишавайки го от правото да преминава от една в друга социална прослойка.

В края на кризата, все по-отчетливо надига глава и твърде подценяваното от императорите християнство. Възползвайки се от общото недоволство и срутените имперски митове, християнството предлага религия на утешението и любовта, крайно дефицитни и затова все по търсени в онази размирна епоха. Предприетите мащабни гонения срещу новата религия от Диоклециан и цезаря Галерий, между 303-311, постигат обратни на очакваните резултати. По признание на властите, в началото на ІV век, християните са 10% от населението, което кара наследника на Диоклециан - Константин Велики (305-337), да преосмисли изцяло следваната спрямо тях политика. След издаването Едикта на веротърпимостта, през февруари 313, от двамата августи Константин и Лициний, християнството се превръща в толерирана религия. Седем десетилетия по-късно, при император Теодосий І (379-395), християнската църква е обявена за ecclesia triumphalis (тържествуваща църква), а Imperium Romanum все по-често се назовава Imperium Christianum. Това е тотална промяна на модела, което неизбежно рефлектира и във философията на римовизантийската геополитика.

Константинопол- новият мегаполис

Повечето изследователи основателно приемат Константин Велики за създател на Византийската империя. Като едноличен управник, след 324, той премества държавния център в стария Византион, получил неговото име – Константинопол. По това време, Рим все още е мегаполис, но в едно изоставащо обкръжение и без обещаващо бъдеще. В периода на кризата и интензивните варварски нападения, Изтокът остава сравнително по-малко засегнат. Големите градски центрове, като Александрия, Антиохия, Бейрут, Кесария, Атина, Солун и Константинопол, запазват икономическите си възможности, традиционните способи на управление и така превръщат Изтока в предпочитано място за живот и културна дейност. Всъщност, Диоклециан полага началото на „ориентализацията” на империята с преместването на императорската резиденция в Никомедия - малък град в Северозападна Мала Азия, в близост до бъдещата имперска столица Константинопол. Всеобхватните му реформи в областта на управлението, администрацията, императорския институт и стопанската дейност са в основата на формиращата се Източна Римска империя, която италианските хуманисти от ХV-ХVІ век наричат Византия.

Реформите на Диоклециан са насочени основно към управленската структура на империята, целейки премахване неправомерната намеса на армията и издигането във властта на случайни личности. Условно, империята е разделена на две половини – Pars Orientis u Pars Occidentis, начело с двама августи. За себе си Диоклециан запазва Изтока и титула maior august (старши август), а Западът предоставя на съратника си Максенций, с титула august. Двамата върховни управители се подпомагат от двама цезари, които, след предварително определения мандат на августите, трябвало да заемат техните места и на свой ред да изберат други двама цезари. Така се създава управленски екип от четирима висши управители, наречени тетрарси. С въвеждането на тетрархията се постигат две важни цели: по-оперативно управление на обширната империя и легитимно предаване на властта по начертания от Диоклециан сценарий, след изтичането на мандата. За дата на това събитие е определен 1 май 305, когато приключва 20-годишният срок на тетрархичното управление.

Само няколко десетилетия преди това, провеждането на подобна реформа би срещнала ожесточената съпротива на Сената, но в края на ІІІ век римското общество е изморено от безконечните граждански войни и амбициите на „войнишките императори”. Очевидно е, че реформата орязва политически функции на армията и я прави послушен инструмент в ръцете на императора. Реформата „слиза и по-надолу” като предвижда създаването на четири префектури (по две във всяка половина на империята), 16 диоцеза и 101 провинции. Обикновено, диоцезите се създавали върху исторически и етнически обособени територии, които по-късно очертават териториалните граници на Средновековна Европа. Такива например са Мизия, Тракия, Илирик и др.

Реорганизацията на административното управление внася промени и в командването на войските. Те са подчинени на дуцеси, чийто военни окръзи не съвпадат с териториите на провинциите или диоцезите. Така се избягва възможността за противопоставяне на централната власт от административните и военните управители на съответните единици. В общи линии, армията бива разделена на два основни контингента – подвижни войски (comitatenses) и гранични войски (limitanei). Последното премахва мобилността на легионите и те се срастват с местното население, поради обвързаността с дадените от им за лично ползване държавни земи.

Привидната партикуларизация на властта, всъщност създава строго централизирана структура, в която, по линията на компетенциите, цялата власт се съсредоточава в ръцете на „старшия август” Диоклециан. Самият той заявява, че с реформата желае да реформира императорския институт и да „разпредели отговорностите” по управлението в една твърде динамична международна обстановка.

Независимо от стройно изградената военноадминистративна система и подобрената комуникация между местното и централното управление, благосъстоянието на населението не се подобрява, тъй като богатствата на империята продължават да са разпределени твърде неравномерно. В западните провинции те попадат в ръцете на малобройна група от супер богати магнати, докато на Изток разпределението им изглежда по-справедливо. Породената от социално-икономическата обстановка диспропорция на доходите поражда корупция и напрежение в регионите, което кара Диоклециан, през 301, да въведе непазарна система за регулиране на цените.

Реформата, изцяло завършена при Константин Велики (305-337), поставя в съвършено нова ситуация върховния носител на властта. Съществуващите дотогава квазирепубликански традиции на магистратско управление са изоставени и са възприети будещите доскоро присмех персийски дворцови церемониали, представящи владетеля като божество с неограничена власт. Диоклециан не вижда по-подходяща форма за санкциониране на върховната власт от добре познатата елинистическа адорация на владетеля, почитан от поданиците като „цар-бог”. Самият той се представя като Йовий (юпитеров), а западният му колега Максенций - като Херкулий (херкулесов). Много показателна е и официалната промяна в обръщението към върховния владетел - „Dominus et dues nоster” (Господар и бог наш). Вече никой не си спомня времената, когато на императора се гледа като на висш магистрат, притежаващ само авторитета на пръв гражданин.

Преместването на имперския център на Изток Диоклециан мотивира с идеята, че можеш да бъдеш римлянин и без да си стъпил във великия град. В този контекст, императорът се разглежда като сюблимат на империята, при което сакралният топос – Градът, няма значение. Столицата се определя от резиденцията на императора, била тя в Милано, Трир, Еборакум, Никомедия, т.е. там, където се установява неговият двор.

След оттеглянето на Диоклециан от властта (1 май 305), тетрархията се разпада. Между августите и цезарите започва борба за надмощие, чиято крайна цел е заграбването на цялата власт. В нея, Константин побеждава Максенций, син на бившия август Максимиан, и в края на 312 овладява Рим. През февруари 313, в Медиолан, Константин и източният август Лициний обявяват „Едикта на веротърпимостта”, даващ равни права на всички религии, в това число и на християнската. Поради важността на това събитие, Пиер Гримал определя активното вмешателство в политиката на Константин Велики като „разделна граница в историята на Римската империя”. Според малко пресиленото становище на автора, Медиоланският едикт бележи „края на Римската империя”. Официалното признание на християнството, както и фактическото преместване на имперския център в Константинопол поставят началото на постримския период на Запад и раждането на една по същество нова държавна формация на Изток – Византия. През 324, Константин премахва източния август Лициний, а шест години по-късно тържествено открива новата столица в древния Византион (11 май 330) с името Nea Romae.

Новата столица, става команден пост между европейските и сирийските легиони, поради засиления интерес към регионите на Близкия Изток. Италия и Рим губят предишното си значение на ядро и основен стопански, политически и културен фактор на империята. Императорът и неговият двор (sacrum palatum) се превръщат в реален център на властта. Не висшите магистрати, а личното обкръжение на императора ръководи държавата, с което древната римска републиканска идея за Senatus populusque Romanus бива напълно изоставена. Мъртва е и гръко-римската идея за гражданствеността и свободата, като исконни социалнополитически атрибути на гражданството. В панегиричните речи в чест на императора все по-често се среща недопустимото в миналото обръщение „свещеннейши” (sacratissimus). Дворцовият церемониал изисква от удостоените да присъстват на него „възхищение” (veneration) и обожание (adoratio) към императорската особа. Последното окончателно лишава “първия гражданин на Рим” от обичайната му публичност. Налага се убеждението, че императорът е притежател на Res publica Romani, на която гледал като на „частно дело” (res private). Съдейки по „Списъка на ранговете” (Notitia dignitatum), числеността на бюрократичния апарат, пряко обслужващ императора, се увеличава многократно.

В много по-голяма степен от предшествениците си, Константин Велики осъзнава, че единствената възможна и ефективна санкция на необичайната за римското мислене върховна власт е религиозната, но не и езическата, адорация на владетеля като „бог”. Въз основа на християнските принципи, императорът изисква обожание на властта, а не на нейния носител, което всъщност е трудно различимо като поведение от страна на поданиците. Новият ред повече наподобява елинистическо-сасанидските традиции на Изтока, облечени в християнските норми на менталност, което ярко разграничава новата от старата империя на римляните.

Източната римска империя

В края на първата половина на ІV век западните части на някогашната Римска империя се разпадат на отделни държави от варварски тип, оглавявани от своите племенни “конунги”. Източният дял се запазва сравнително по-хомогенен и там варваризацията върви много по-бавно. Общо е впечатлението, че водещата в миналото Средиземноморска цивилизация, със старите си центрове, отстъпва място на онези райони, които в миналото са смятани за периферни, като днешните Северна Германия, Франция, Средна и Северна Русия, Иран и по-късно – Pax Mongolica.

Нарушаването на компактността на някогашния Orbis Romanis, липсата на сигурност и състоянието на перманентни военни конфликти внасят сериозни промени в стопанския живот. Интензивното стопанство е подменено от примитивното, чувства се осезателна липса на работна ръка и поради рязкото намаляване на населението. Новите пришълци се романизират само повърхностно, което снижава културните нива на живот и съдейства за натурализацията на стопанския и социален бит. Всяко стопанство се стреми да произвежда необходимото му, без връзки с останалите, специализирани в различни отрасли, региони. Поради упадъка на градовете, аристокрацията се затваря в своите вили-кастели. Изчезва средната класа, която в миналото създава благосъстоянието на империята. Античният свят бавно умира и върху руините му се ражда новият свят на Средновековието.

Упадъкът на гръко-римската цивилизация променя мисленето на хората. На Изток, причините за кризисните периоди обикновено се търсят във външните фактори. Така например, каситите унищожават Вавилонското царство, за упадъка на Египет като виновници се сочат хиксосите, за този на Асирия – персите, на Хетското царство – траките, а на Фригийското царство – кимерийците. Въпреки това, съвземането става по-бързо поради по-големите ресурси на местното население. На Запад, и по-точно в Рим, мислят по друг начин. В продължителните години на възход Рим няма съперници и установеният от него ред се смята за вечен. Никой дори и не помисля, че обществото има друг път на развитие, освен установения. Това деморализира аристокрацията и тя се привързва към некреативния начин на живот и празните удоволствия. Затова, когато варварите връхлитат империята тя се оказва неподготвена. Новите елити от ІV век се издигат предимно чрез даваните от императора титли и служби, което им отнема инициативата за лична себеизява.

От времето на император Марк Аврелий (161-180), центърът на античната цивилизация постепенно се измества на Изток. Въпреки това,  преместването на държавната столица в Константинопол формално не нарушава представата за единството на империята, още повече че до политическото завещание на Теодосий І (379-395) двете части се управляват еднолично от приемниците на Константин Велики. Официално признатото християнство набира все повече мощ и за няколко десетилетия се превръща във важен фактор на обществено-политическия живот - най-вече на Изток. На свикания от император Теодосий Велики Втори вселенски събор, през 381, християнството е обявено за държавна религия. Вторият Рим (Константинопол) трябвало да слее политическото наследство на римляните с духовния потенциал на елините в единна християнска империя. Това е една от основните характеристики в развитието на източните римски провинции, която формира зараждащата се Византийска империя.

По същото време, в латинските провинции на Запад достига само ехото на събитията. През ІV век, в социалния пейзаж на западното общество преобладава аристокрацията. По същия начин се устройва и Римската църква, в която през цялото Средновековие по-високите длъжности в клира традиционно се заемат от аристократи. Все пак, интелектуалците от ІV-V век, като Авзоний от Бордо, Боеций, Йероним Блажени и други, напомнят, че Западът не е изчерпал докрай потенциала си. Непоносимостта към „новите хора”, които западняците откровено наричали „варвари”, затруднява интеграцията, което пък кара последните да се държат деструктивно към завареното наследство. Това е и една от причините култът към светците-войни да не получи широко разпространение. Показателно е, че в „Житието на св. Мартин” се акцентира на войнските му добродетели едва в по-късните преписи, когато Западът е подвластен на рицарската мода.

През последната четвърт на ІV век възниква и готският проблем. Началото му поставя ударът на хуните при река Волга, принудил готите панически да търсят спасение в земите на Мизия и Тракия. Лошата организация на снабдяването и корупцията на бюрокрацията водят до злощастният за източната половина на империята сблъсък при Адрианопол, на 9 август 378, когато римската армия е разбита и самият император Валент намира смъртта си. Повече от един век готите ще приковават вниманието на източните римски императори, принудени на големи отстъпки и осигуряване на свободен достъп за готските вождове до командните постове в армията.

Строгият панонец Валентиниан ІІІ (425-455) е последния истински римски император на Запад. След него варварите проникват дълбоко в управленската структура на империята, а заемащите престола са по-скоро техни марионетки. Водени от завоевателните си инстинкти новите господари на Запада нямали и намерение да опазват мира. Чувстващи се победители, но изолирани от омразата на местното население и старите елити, те трудно се интегрират сред едно общество, свикнало да живее със закони. От друга страна, наложената им дистанцираност ги консолидира, което пък обяснява продължителното господство на готи и бургунди.

Интересен паралел в това отношение представлява създаденият, при аналогични обстоятелства, ред в Далечния Изток. През ХІІІ век монголите успяват почти напълно да окупират Китай, но вместо да се дистанцират от завоевателите, китайците правят успешен опит да ги асимилират и натурализират, съгласно своите традиции. Това създава впечатление, че старите династии продължават да управляват без видими разлики от епохата преди монголското нашествие.

Друга причина за враждебността спрямо варварите е приемането на арианството, което прекъсва общението им с Римската църква. Изключение правят останалите верни на православието франки, което канонично трайно ги обвързва с официалната църква. В края на ІV век, фактическото разделяне на номинално единната Римска империя става административна и военна необходимост. Двете половини тръгват по различни пътища на развитие. Чувството за солидарност избледнява, затова и малцина са изненадани от нашествието на Аларих в Италия, през 402, извършено от този доскорошен военен управител на Илирик. Разбира се, чуват се и гласове в защита на целостта на империята и пълното отстраняване на варварите, както настоява Синезий от Кирена в съчинението си „За монархията”. Всъщност, обособяването на двете половини, след 395, очертава и културната граница между Изтока и Запада, съхранена в общи линии чак до наши дни.

През 408, фактическият управител на Западната римска империя Стилихон е наклеветен пред император Хонорий, който нарежда екзекуцията му. Оставен без надеждни защитници, Рим пада в ръцете на Аларих, на 24 август 410. Сред съвременниците, случилото се предизвиква истински потрес, защото предвещава „края на света”. В Константинопол е обявен тридневен траур, а император Теодосий ІІ (408-450) нарежда изграждането на крепостна стена, която ще пази мегаполиса до превземането му от турците през 1453.

Така геополитиката на римския свят придобива нови измерения. Линията на противопоставяне се измества от оста Изток-Запад в посока Север-Юг. Както вече бе посочено по-горе, през 410, Рим изоставя Британия, а през 480 и Галия. Възникналата огромна степна империя на хуните, начело с Атила, само поради стечение на обстоятелствата не ликвидира още в средата на V век отслабената Западна римска империя. Провалът на отбраната идва от политическото отчуждение на армията, изместена от пребогатата клика на висшите държавни светски сановници. Неслучайно двамата най-велики управители на епохата – Анастасий (491-518) и Юстиниан І (527-565) са императори от “цивилен тип”.

На фона на пълния разпад на върховната власт на Запад, Църквата, в лицето на папа Лъв І Велики (440-461), се опитва да спаси останките от римския универсум. Тази тенденция, която определя сюзеринитета на властта, ще господства сред западните общества чак до края на ХІV век. През 475, главнокомандващият в Италия Орест обявява за император сина си Ромул Августул. Година по-късно друг варварски военачалник – Одоакър, снема от марионетния император владетелските инсигнии и ги изпраща в Константинопол. Това е и фактическият край на отдавна загубилата римския си облик Западна римска империя.

За Запада, V век е време на стеснени хоризонти и постепенното затваряне на регионите, което предпоставя появата на феодалните отношения. Загубената представа за целокупния Orbis Romanis отстъпва пред желанието да се съхрани малкия свят с близката околност. В същото време, на Изток, съдбините на империята се развиват по съвършено друг начин. Балканите, Мала Азия, Сирия, Северна Месопотамия, Палестина и Египет живеят пълноценен стопански живот, съхранени са имперските институции, натрупват се резерви, които в епохата на Юстиниан Велики (527-565) ще провокират идеята за възстановяване на Pax Romana.

Реконкистата на Юстиниан

Макар и владетел на една по същество източна империя, Юстиниан се самосъзнава като римски цезар. Формалното допитване до неговите съветници, как да оползотвори огромните златни запаси от времето на Анастасий І, съдържа предопределен отговор – възстановяването на Римската империя в целият й блясък от епохата на Антонините. Ромейският самодържец обаче не отчита настъпилите дълбоки промени на Запад, превръщащи амбициите му в анахронизъм.

Бунтът „Ника”, през зимата на 532, в Константинопол е първото сериозно изпитание в дългото управление на Юстиниан. Възникналото недоволство изглежда спонтанно само на пръв поглед. Натрупаното напрежение прераства в стихиен метеж поради силно накърнените граждански права и прекомерната централизация на властта. Засилената роля на императора намира израз в променения декор на дворцовата церемониалност, издаваща източния вкус на сасанидския двор. Налага се впечатлението, че централна фигура в управлението е особата на императора, който упражнява еднолично властта. По негово усмотрение всички финансови и военни ресурси на държавата биват поставени в служба на плануваната Реконкиста. Нов акцент в тези амбициозни проекти е мечтата на Юстиниан да припокрие териториално и политически Римската империя с Християнското ойкумене.

В Близкия Изток обаче, императорът не е сам в намеренията си. През втората четвърт на VІ век, засиленото влияние на Сасанидска Персия  (при шаха Хозрой Аноширван – т.е. “Безсмъртната душа”) застрашава византийското присъствие по Източносредиземноморското крайбрежие. Лесната победа над Картагенското вандалско кралство и обнадеждаващото начало във войната с италианските остготи се дължи на неподозираната дотогава слабост на варварските държави. С Персия обаче нещата стоят по друг начин .

Заплахата от добре смазаната парсийска военна машина и невижданата по мащабите си чумна епидемия парализират завоевателните стремежи на императора. И когато шах Хозрой се насочва към „перлата на Изтока” Антиохия, войната в Италия отива на заден план. Впрочем, персите също си дават сметка за възможностите на стария си противник. Неслучайно в шахския дворец в столицата Ктезифон (на 55 км южно от Багдад) са поставени три празни кресла – за императора на Китай, за великия хаган на степните номади и за римския император. Когато, през 568, персийските войски разгромяват номадската империя на ефталитите (белите хуни), шахът сече монета с надпис „Иран (вече) е свободен от страха”. Но въпреки огромните територии на Североизток достигащи до еките Окс и Инд, ядрото на персийската икономика си остава прилежащата до границите с Византия Месопотамия – регион с огромна креативна сила. Могъщите военни укрепления в зоната на границата, чийто руини и днес респектират с направата си, говорят за високото напрежение между двете велики империи. В същото време, въпреки войната, установените още в предишната епоха културни контакти не секват. Още повече, че Персия е живата връзка между същинския Изток и Запада. Индийските легенди за Буда добиват известност на Запад като историята на „Варлаам и Йосафат” от „Бодхисатва”. И не само това. Почти всички дуалистични учения във Византия (и Средновековна България), в генезиса си, съдържат ирански заемки.

Заетостта на Византия с Реконкистата на Запад и изострящият се конфликт с Персия изискват нова дислокация на войските, която снема отбранителните легиони от Дунавския лимес. Това дава шанс на зачестилите славянски нападения в Мизия и Тракия, които в следващите десетилетия, ведно с тези на аварите и прабългарите, ще променят демографската картина на Балканите.

В Италия Юстиниан получава подкрепа от Римската църква но не и от местната аристокрация. Това показва сериозното разминаване в социалнополитическата ориентация на двете доминиращи съсловия, първото от които се стреми да съхрани имперския универсум, а второто – да се освободи час по-скоро от опеката на автократична Византия.

След щастливото начало на управлението си, през последните две десетилетия от него Юстиниан се оказва в капана на собствения си имидж. Едно обстоятелство, което се проявява още в първите години на домината, достига при Юстиниян своята кулминация – едноличното управление лишава огромния апарат на бюрокрацията от собствена изява. Просперитетът в службите се постига само по волята на автократора, независимо от личните качества на сановника. Това изцяло пренастройва ритъма и компетенциите на държавната администрация, а когато, през последните години от своя живот, Юстиниан разхлабва желязната си хватка - анархията и корупцията водят до гибелни последици.

Създадената с неговите усилия цивилна империя съчетава по странен начин величие и немощ, които ще характеризират управлението на приемниците му чак до първата четвърт на VІІ век. Византийските дипломати от VІ век твърдят, че след като дипломацията е също толкова важна, както и войната, тя трябва и да струва поне колкото нея. Самият Юстиниан неведнъж заявява, че дори най-бляскаво спечелената война е далеч по-скъпа от добре заплатения мир. Това е нов манталитет, отличаващи се от милитаристичните нагласи на римските цезари. Византийският император държи да изглежда като миротворец и човеколюбец, съвсем в духа на християнските трафарети. На войната се гледа като на неизбежно зло или като средство за налагане на християнското вероучение сред езичниците.

Векът на Юстиниан се приема за край на Късната античност. Контаминацията на римските морални ценности с новата християнска нравственост бележи епохата с характерна двойнственост, намерила израз в съставения „Свод на гражданското право” (Corpus iuris civilis), определен от самия император като най-бележитото постижение на неговото време.

Юстиниановата Реконкиста бива забравена скоро след смъртта на императора. През 568, лангобардите в Италия и вестготите в Испания заличават следите от ефимерното византийско присъствие. Създадените, по времето на Маврикий (582-602), екзархати (военноадминистративни окръзи) в районите на Картаген (Северна Африка) и Равена (Северна Италия) са последните бастиони на византийското владичество на Запад. При все това, отделни части от Южна Италия са удържани в границите на империята чак до 1071. Изтокът и главно Анатолия (Мала Азия) постепенно се превръщат в гръбнак на средновековната византийска държавност. С оттеглянето на Византия от Италия настъпва и сериозна преориентация в поведението на римските папи – най-сигурните дотогава поддръжници на римовизантийският универсум. По този повод, папа Григорий Велики (590-604), който с тревога наблюдава превземането на Рим от лангобардите, пише: „Свършекът на света не е загатнат, той е очевиден”.

Последните от германската група варвари, нахлули в Италия, се отличават с невиждана жестокост, породена от големите различия в интерпретацията на моралните ценности. Лангобардите приемат твърде повърхностно християнството, поради което клановото им общество сериозно се разминава с обичайните социални отношения на Запада. Говори се, че пиели вино от черепите на убитите си врагове и забивали копията си около гробовете на загиналите бойци. Това ужасявало римляните. Цитираният по-горе папа Григорий Велики дори приписва на лангобардите пренасянето на чумната епидемия на Апенините. Разоренията и масовите издевателства над местното население обезлюдяват обширни територии, което довежда стопанството до катастрофа. Лангобардското нашествие слага край на политическото единство на Италия, трайно възстановено едва в средата на ХІХ век.

В недалечно бъдеще римските първосвещеници ще изоставят Византия с нейните проблеми на Изток и ще потърсят закрилата на франкските владетели, чрез които ще реновират, под егидата на апостолическия престол, старата имперска идея на Запад.

Първата половина на VІІ век донася на Византия нови тревоги от Изток. След смъртта на шах Хозрой І Аноширван, престолът му наследява неговият хаотичен внук Хозрой ІІ Апарвец (Победоносния) (591-628). Под предлог, че отмъщава за убийството на приятеля си император Маврикий, Хозрой ІІ нахлува в Сирия и, през 613, превзема Антиохия. Година по-късно пада Йерусалим, а през 619 персите покоряват и Египет. Походът на шаха поставя началото на продължителна война с Византия, бореща се за своето оцеляване. Северна Месопотамия, Сирия, Палестина и Египет, станали обект на персийската експанзия, са най-богатите и стратегически важни провинции на империята. Чрез излаза на Средиземно море, Персия реализира старата си стратегия да постави под контрол най-важните в епохата морски търговски пътища. Без тях пък, Византия вече не може да има решаващата дума в жизнено важния за нея Близък Изток и региона на Източното Средиземноморие. Най-критичният момент настъпва през 626, когато перси, авари, славяни и прабългари обсаждат столицата по суша и море по време, когато император Ираклий (610-641) набира войски за решителната схватка с Персия в Източна Мала Азия и Армения. Императорът дори е съветван да изостави Константинопол и се приюти в оцелелите територии на Южна Италия и все още подвластния му Картаген. Благодарение намесата на Църквата и предприетите радикални мерки по реорганизация на войската и администрацията, империята бива спасена. В знаменателната битка при Ниневия (629) персийските войски са разбити, а последвалият династичен хаос завинаги отстранява опасния съперник в Близкия Изток. В създадения вакуум обаче, само няколко години по-късно се настаняват арабите.

Междувременно, Ираклий се завръща в Константинопол с отвоювания от персите Свети Кръст и бива посрещнат като римски триумфатор. Съвременният поет Георги Пизидийски го възхвалява като „нов Херакъл” и „нов Константин”, но истината е, че изтощителната война между двете велики сили в Близкия Изток предопределя победата на Халифата. Създаването на Дунавска България, през 681, пък прави траен пробив на Дунавския лимес и Византия е принудена да се свие в гръкофонското си ядро в Мала Азия, Егейските острови и Континентална Гърция. Така, с римското начало бива приключено. Византия навлиза в епохата на Средновековието като първостепенна, но регионална, сила, доминиращи фактори в която са елинската култура и християнската религия.

Заключение

В края на VІІ век приключва Великото преселение на народите, което окончателно прекроява политическата и етническа карта на Европа и Средиземноморието. От някогашната единна, централизирана и военно респектираща Римска империя остава само споменът, фиксиран в тържествената титулатура на Константинополските императори от Ираклий насетне – „В Христа Бога верни самодържавни василевси на ромеите (римляните)”. Началото на Европейското Средновековие коренно променя стопанския живот, в който господстващо положение заемат хилядите дребни съществувания. Основно богатство стават земята и обработващите я селяни.

За Византия, VІІ век е и период на гърцизация. Латинският език окончателно е изхвърлен от употреба, а източното православие и гръцкият език стават най-съществените елементи на специфичната византийската идентичност. На Изток се появява нов фактор – Ислямският халифат, чиято религиозна и политическа несъвместимост с източнохристиянска Византия ще определи през близките три века статуквото на междудържавните отношения и формирането на три често противопоставящи се цивилизации – гръкоезичната източноправославна Византия и нейните културни сателити, латиноезичния католически Запад и арабоезичния ислямски Изток.

Литература:

Аммиан Марцеллин. История, вып.І-ІІІ, Киев 1906-1908

Барсело, П. М. Тачева, П.Делев. История на древните общества. София 1992

Браун, П. Светът на късната античност 150-750 г. сл.Хр. София 1999

Гримал, П. Римската цивилизация. София 1998

Корсунский, А.Р. и Р. Гюнтер, Упадок и гибель Западной Римской империи и возникновение германских королевств. Москва 1985

Макивиди, К. Атлас по история на стария свят. София 1996

Моммзен, Т. История Рима т.І-ІІІ, т.V Москва 1936-1941,1949

Ростовцев, М. История на стария свят т.ІІ Рим. Изд Анубис 1994

Хунгер, Х. Империя на новото средище. Християнският дух на византийската култура. София 2000

Штаерман, Е.М. Кризис античной культуры. Москва 1975

Chastagnol, A. La fin de mond antique, Paris 1976

Dagron, G. Aux origins de la civilization byzantine: langue de culture et langue d’Etat.- Revue Historique CCXLI,1969

Garnsey, P. R. Saller, The Roman Empire, London 1987

Gottleib, G. Ost und West in der christlichen Kirche des 4. und 5. Jahrchunderts. München 1978

Mango, C. Le development urbain de Constantinople, Paris 1983

Matthews, J.F. Western Aristocracies and Imperial Court, Oxford 1975

Remondon, R. La crise de l’Еmpire romain, Paris 1964

Piganiol, A. L’Еmpire Chrétien.- Histoire romaine IV,2 Paris 1947

* Статията на големия наш византолог е първа уводна част от изследването му върху геополитиката на Византийската империя – едно от малкото, посветени на тази тема, в световната историография

{rt}

Историческият период преди Първата световна война (т.е. от средата на ХІХ век до 1913) се характеризира със значителни промени в картата на света – появяват се нови държави, други пък се обединяват. В Европа бушуват революции, Съединените щати, Канада и Русия разширяват териториите си. С прокарването на железниците и въвеждането на телеграфа, светът започнва да изглежда по-малък. Нови градове, като Ню Йорк, Буенос Айрес, Йоханесбург, Бомбай и Шанхай, се превръщат във важни икономически, политически и културни центрове.

На този динамичен фон, не само с площта, която заема на световната карта, но и с изключителната си икономическа и политическа мощ изпъква младата република САЩ.

Отхвърляйки всякаква външна (т.е. европейска) намеса, не само в Северна, но и в Южна Америка, САЩ всъщност се опитват (и успяват) да създадат огромно, доминирано от тях икономическо пространство в двете Америки. Подпомагайки освободителното движение на Симон Боливар срещу испанското и португалското господство в Латинска Америка, както и мексиканското революционно движение в края на ХІХ век, те съумяват да сложат ръка върху пазарите и ресурсите на Централна и Южна Америка. САЩ дори налагат продължителна икономическа политика на изолационизъм и независимост от развитите европейски държави. През втората половина на ХІХ век, те разширяват териториалното си пространство на юг и запад, унищожавайки основната част от автохтонното индианско население. През 1867, руският император Александър ІІ им продава Аляска – големият полуостров в северозападната част на Северна Америка, с богатите му ресурси, в резултат от което пространството на младата държава се разширява значително. Същевременно, САЩ развиват железопътната си система и през 70-те години на ХІХ век свързват това пространство с модерни транспортни артерии. Така (заедно с доминираните от тях зони на Южноамериканския континент) те формират едно от най-големите икономически пространства на планетата, още в края на ХІХ век.

Географският фактор и икономическият растеж благоприятстват активизирането на американската външна политика. Към края на XIX век, САЩ вече са сред водещите сили в международните отношения и започват да следват по-експанзивна външна политика. Условие за това е пълното овладяване и усвояване на западните региони, с което вътрешната експанзия, в рамките на Северноамериканския континент, достига естествения си край към 1890. Осъзнали своите богатства и сила и повлияни от европейската колониална експанзия в Африка и Далечния изток, САЩ надхвърлят рамките на традиционната „доктрина Монро" („Америка за американците") и започват авторитетно да се самоутвърждават в международните отношения.

За американското общество, началото на ХХ век е време на икономическа и външнополитическа експанзия, бурни процеси на промени, обусловили новото място на САЩ както на американския континент, така и в световната геополитика.

Нарастване на американската икономическа мощ

Краят на ХІХ и началото на ХХ век представлява важен етап в историческото развитие на САЩ, особено в икономическо отношение. Победата на Севера в Гражданската война, изиграла ролята на буржоазнодемократична революция, премахва всички пречки по пътя на свободното развитие на капитализма.

Сравнителното изоставане на САЩ по отношение на промишленото оборудване, през първата половина на ХІХ век, се оказва предимство в края на столетието. Избавени от тежестта на старите технологии и морално износения машинен парк, САЩ имат възможност да внедряват в производството нови модерни технологии с най-съвършено за времето си оборудване, позволяващо да се постигне висока производителност на труда[1].

Работната заплата значително превишава тази в най-развитите европейски страни, независимо от непрекъснато усилващия се поток от имигранти в края на ХІХ и началото на ХХ век. През този период, имиграцията в САЩ се увеличава бързо. Въпреки налагането на известни ограничения, потокът от имигранти расте, а успоредно с това расте и общият брой на населението. Ако през 1870 в САЩ живеят 39.8 млн. души, а през 1890 - 62.9 млн.,  през 1910 населението вече е 91.9 млн. души[2].  Увеличаването му, от една страна, решава, до известна степен, проблема с работната ръка, а, от друга, създава широк вътрешен пазар за непрекъснато нарастващото производство. Друг благоприятен фактор за развитието на американската икономика е разумната митническа политика. Американската промишленост е защитена от чужда конкуренция с изключително високи мита, стигащи при някои стоки до 49% от стойността им[3].  В същото време се създават благоприятни условия за внос на чужди капитали в страната в отраслите, където те не достигат. Така, в навечерието на ХХ век, в американската икономика са инвестирани 3.4 млрд. долара (основно британски капитали) докато американските капиталовложения в чужбина, главно в Карибския басейн и Латинска Америка, възлизат на около 700 млн. долара.

Сред важните особености на икономическото развитие на САЩ през този период е превръщането на страната в индустриално-аграрна. Докато, през 80-те години, на селското стопанство все още се пада около половината от общата стойност на произведената продукция, през следващите години индустриалните стоки преобладават, за да се стигне в годините преди Първата световна война до съотношение 2/3 за промишлеността и 1/3 за селското стопанство[4].

Важна роля, като общ стимулатор за развитието на индустрията, играе железопътното строителство. За темповете му говори фактът, че ако през 1870 САЩ разполагат с около 53 000 мили жп линии, през 1900 дължината им вече е 199 867 мили, а в навечерието на войната – 391 142 мили. Още през 90-те години на ХІХ век, четири трансконтинентални линии съединяват западното и източното крайбрежие, въвличайки в икономическия оборот много нови райони. Характерна особеност на американското жп строителство е широкото участие на чужди капитали в него – от 1/4 до 1/3[5]. Железопътното строителство стимулира общото развитие на промишлеността и особено на тежката. Така, в края на века, САЩ се оказват първата развита капиталистическа държава, в която производството на тежката промишленост превишава това на леката.

Бурните икономически процеси през втората половина на XIX век са свързани с рязкото покачване на обема на промишленото производство и развитието на съвременните технологии. Към началото на новото столетие САЩ стават основния производител на чугун, стомана, въглища и други ключови промишлени стоки. Американската промишленост е водеща в областта на организационните форми на управление на производството и реализация на продукцията. Най-важната характеристика в развитието на американската икономика през този период е нейната монополизация. Именно в САЩ, в най-голяма степен, се развиват процесите, характерни за прехода от свободния капитализъм към империализма в икономическата област. Вече са създадени големите тръстове, които успяват да добият контрол върху пазарите, цените и заплатите. Те изместват малките фирми, като основен елемент на икономическите процеси, което води и до сериозно социално разслоение. Така постепенно се налагат в световното стопанство и започват да играят решаваща роля, както в големите индустриални държави, така и на световния пазар. С доходите от семейните си тръстове, магнати като Ендрю Карнеги и Джон Рокфелер са сред най-богатите хора на планетата. Стоманодобивната корпорация на Карнеги носи в началото на ХХ век доход от 10 млн. долара годишно – при положение, че годишната средна заплата на американските работници се движи между 450-500 долара[6]. Най-големите сливания в бизнеса по онова време обаче минават през Джон Морган, наследил банкова мрежа с клонове из целия свят, от която произлиза днешната инвестиционна банка „Джей Пи Морган Чейс”. През 1892, от „Едисон дженеръл електрик” и „Томпсън-Хюстън електрик” се ражда днешният гигант „Дженеръл електрик къмпани”. През 1901, с покупката на „Карнеги стийл”, Морган прави сливане, което и днес се смята за най-голямото в историята на икономиката. Междувременно, той вече си е извоювал репутацията на спасител на американския финансов пазар. При големия борсов срив през 1893, Морган пренарежда железопътната мрежа на САЩ, гарантирайки си още по-голямо икономическо влияние. Две години по-късно, когато финансовата система отново е застрашена от колапс, той успява да скалъпи синдикат, който допълва резервите на хазната и така предотвратява сгромолясването на пазара[7].

Новите технологии и методи на производство променят облика на промишлеността. Производителността на труда нараства с 12%, през първото десетилетие, и с още 7,5%, през второто десетилетие на XX век. Появяват се нови отрасли, като най-впечатляваща е автомобилната индустрия.

Повишената производителност на американската икономика в началото на века води до пълно задоволяване на вътрешния пазар и поява на излишъци, за които трябва да се търсят пазари в чужбина. От края на ХІХ век, стойността на американския износ неизменно надвишава тази на вноса, като тенденцията непрекъснато се задълбочава. Важна характеристика на американския износ в началото на ХХ век е промяната на структурата му. Докато преди преобладават предимно произведенията на селското стопанство, в навечерието на Първата световна война индустриалните стоки дават над две трети от общата стойност на износа.

Ръстът на външната търговия се съпровожда и от засилен интерес към външни капиталовложения, особено в страните от Централна Америка, въпреки че в това отношение САЩ все още изостават значително от големите европейски кредитори, като Великобритания, Франция и Германия. През 1914 САЩ са вложили извън страната около 5 млрд. долара, докато вътре в нея са вложени чуждестранни капитали на стойност 7.2 млрд. долара.

Експанзионистичната външна политика на САЩ

В общи линии, до последното десетилетие на ХІХ век, американската външна политика остава неособено активна и по-скоро маркира границите на бъдещите интереси на САЩ, но от края на 80-те и началото на 90-те години темата за експанзията отново излиза на преден план. В основата на засиления интерес към въпросите на експанзията стоят големите икономически промени и свързаното с тях увеличение на американския експорт. Един от видните привърженици на експанзионизма, сенаторът Албърт Бивъридж, заявява през 1899: „Днес произвеждаме повече, отколкото можем да използваме. Затова трябва да намерим нови пазари за своята продукция, нови места за капиталите и нова работа за работниците си.”[8]

Непосредствен израз на активизирането на американската външна политика през последните години на ХІХ век е „поправката” в доктрината Монро, направена от държавния секретар Олни през 1895, и появата на т.н. „доктрина Олни”, касаеща дългогодишния спор между Великобритания и Венецуела за границата на Британска Гвиана. В тълкуването на Олни, наред със защитата на Американския континент, се съдържа и амбицията Западното полукълбо да се контролира от САЩ, т.е. да се установи северноамериканската хегемония върху целия континент и Съединените щати да могат да се намесват в работите на Латинска Америка. Трактовката на Олни на доктрината Монро е плод на нарасналите икономически възможности на САЩ и стремежа им към нова експанзия на Американския континент. Тя може да се тълкува като първа заявка на вече икономически и индустриално най-могъщата страна за световно господство. Този първи официален опит е контриран от мощта на Великобритания (с нейната система от съюзи), която отхвърля правото на САЩ да се месят в отношенията й с Венецуела. В нотата си по този повод, британският премиер напомня на американците, че доктрината Монро не е международно признат акт, следователно САЩ не бива да смятат, че интересите им са засегнати винаги, когато се касае за спорове в Западното полукълбо.

Новият курс на експанзия е най-ярко изразен в района, където САЩ имат най-силни икономически, политически и стратегически интереси – Американския континент и, по-специално, Централна Америка. Няколко основни събития маркират пътя на постепенното налагане на американското господство в него.

На 15 февруари 1898, в Хаванското пристанище, при неизяснени обстоятелства е потопен американският броненосец „Мейн”, което става повод за кратката испано-американска война, завършила през август. Парижкият мирен договор от декември същата година отнема на Испания Куба и Пуерто Рико в Карибско море, както и Филипините и Гуам в Тихия океан. Срещу 20 млн.дол. САЩ получават Филипините, Гуам и Пуерто Рико. Съдбата на Куба е определена по-късно с известната „поправка Плат”, превърнала острова във фактически американски протекторат, при формално запазване на кубинската независимост[9]. Завладяването на важни стратегически пунктове в Карибския басейн активизира американската политика по отношение на трансконтиненталния канал. Американският контрол върху него се регламентира с подписания, през 1901, с Великобритания договор (Хей-Поонсфът), с който тя отстъпва правото си на контрол върху бъдещия Панамски канал на САЩ. Договорът инспирира нови демонстрации на сила и ускорява режисираната революция в Панама от 1903, дала на САЩ изключителни права върху зоната на канала. Бързата американска реакция в панамските събития е дело на енергичния президент Теодор Рузвелт, чиято политика (съвсем в стила на любимата му поговорка за „голямата тояга”) води до нова, съществена поправка на доктрината Монро.

Тезата за „голямата тояга”, лансирана от Рузвелт, влиза като постоянно средство в арсенала на американската политика към останалите американски държави, особено в района на Карибския басейн. Въпреки че, формално, тази политика е изоставена по времето на президента Тафт, като е заменена с т.нар. „доларова” дипломация, американските въоръжени сили осъществяват акции в Централна Америка през целия предвоенен период и даже в годините на Първата световна война. Обект на американска намеса стават Санто Доминго, Куба, Хондурас, Никарагуа, Мексико, Хаити, Гватемала. Успоредно с прилагането на сила в страните от Латинска Америка, основен белег на американската експанзия е и икономическото проникване. Формално, „дипломацията на долара” е лансирана едва в президентското послание на Тафт от декември 1912, в което се казва: „Дипломацията на сегашното правителство се стреми да отговори на съвременните изисквания в търговските отношения. Тази политика се характеризира с това, че доларите изпълняват ролята на щикове.”[10]

В началото на ХХ век правителството във Вашингтон не се задоволява само със защитата на американските интереси, а се стреми да подпомага активно дейността на търговските и финансови кръгове, да създава благоприятни условия за изгодни американски инвестиции навън. В резултат, външните капиталовложения на САЩ, които през 1897 се оценяват на 634 млн. долара, в навечерието на войната достигат 2652 млн. дол.[11] Преобладаващата част от тези средства са вложени в Латинска Америка, като застават на второ място след британските. Същата тенденция показва и развитието на американския експорт – от 1902 до 1914 САЩ увеличават търговията си с Европа с 32%, с Азия - със 77%, със страните от Карибския басейн - със 158%, а с Южна Америка - с 237%.[12]

Нов подход в американската политика се налага и от сложния комплекс от проблеми в Далечния Изток. Необходимо е да се намерят методи за преодоляване на външно- и вътрешнополитическите затруднения и, в същото време, ефективно да се провежда американската експанзия, при това съобразявайки се с факта, че става дума за експанзия на територии извън Американския континент. Така се появява доктрината, наречена „политика на отворените врати”, която несъмнено е съобразена с американските интереси. Ликвидирането на всякакви ограничителни мерки и поставянето на всички заинтересувани от китайските пазари в равни позиции е в полза на икономически по-силните, т.е. (както смятат в Белия дом и Държавния департамент) на американците.

„Политиката на отворени врати” предвижда запазване целостта на Китай, която, на границата между двата века, е поставена под заплаха. Това отговаря на американските интереси, но, в същото време, е и в интерес на Китай. Този факт е използван широко от американската пропаганда, която противопоставя хуманния характер на американската политика в Далечния Изток на агресивните стремежи на останалите велики сили и най-вече на Русия и Япония, чиято политика предвижда откъсване на отделни китайски провинции. „Политиката на отворени врати” има и друга важна черта, предназначена да неутрализира вътрешнополитическата опозиция.

Проблеми, подобни на руските, съществуват и в Япония, следваща естествената посока на своята експанзия – първоначално Корея, а после Китай. Най-сериозният и съперник е Русия и това става ясно след Японско-китайската война от 1895, когато японците са принудени да отстъпят част от завоеванията си, под натиска на Русия и подкрепящата я Франция. Експанзията на Япония в Корея и Китай принципно отрича „политиката на отворени врати”, но тъй като се нуждае от британска и американска подкрепа срещу руската конкуренция, правителството в Токио дава съгласието си за американската инициатива. През март 1900, държавният секретар Хей излиза със заявление, в което тълкува отговорите в благоприятен за Вашингтон смисъл и обявява американското предложение за окончателно прието, подчертавайки, че САЩ са успели да постигнат международно споразумение само с дипломатически средства. Декларацията на Хей се посреща със задоволство и от заинтересованите от икономическото проникване в Китай кръгове, смятащи, че действията им вече няма да бъдат възпрепятствувани от другите велики сили[13].

Обстановката в Далечния Изток продължава да се усложнява и, през 1904-1905, там се води Руско-японската война. Отношението на Теодор Рузвелт и администрацията му към войната и Портсмутския мир са показателни за новите моменти в американската външна политика. Формално, Рузвелт следва духа на изолационизма, като не се обвързва договорно, но по време на войната ясно дава да се разбере, че всяка намеса в подкрепа на Русия ще срещне американската съпротива. Подкрепата за Япония продължава и при сключването на Портсмутския мирен договор. Безспорният дипломатически успех на Рузвелт, донесъл му Нобелова награда за мир, не се превръща обаче в стратегически успех на американската външна политика. На практика, прояпонската политика на президента цели да подкрепи доктрината на „отворените врати”, която, според американците, Русия нарушава[14]. В същото време, японският възход в не по-малка степен заплашва проектираното проникване на американския бизнес в Далечния Изток. Американското задоволство от сключеното, през 1905, споразумение Тафт-Кацура, с което се признава японския протекторат над Корея и американския суверенитет над Филипините, скоро се разсейва от агресивната политика на Япония и бързото й израстване като морска сила.

САЩ и Европа в навечерието на Първата световна война

Нарастващата икономическа мощ на САЩ, увеличаването на влиянието им на американския континент и новият подход към експанзията в Далечния Изток съвпадат с промяната на силовия баланс в Европа, в края на ХІХ и началото на ХХ век. Новият курс на американската външна политика е свързан и с нови моменти в отношенията на САЩ с главните европейски държави. Това се вижда най-ясно в американо-британските и американо-германските отношения[15].

През последните години на ХІХ век, в отношенията между двете велики световни сили Великобритания и САЩ, съществуват достатъчно проблеми. Наистина, те не достигат степента на противоречията във френско-германските или британско-германските отношения, но са съвсем реални. Въпреки това, тези отношения вече открито се градят на основата на приятелството, свидетелство за което е писмото на Рузвелт до известния американски геополитик адмирал Маън, в което той противопоставя чувствата си към Великобритания на тези към Германия.[16]

И на Американския континент, и в Тихия океан експанзията на американците се сблъсква с тази на германците. Сред най-важните области на германската експанзия е Южна Америка, но тук тя е затруднена от доктрината Монро и новия активен курс на американските делови среди. Връхна точка в сблъсъка на американските и германските интереси в Новия свят става Втората венецуелска криза от 1902, когато германски кораби на два пъти обстрелват венецуелски пристанища.

Освен противоречията на Американския континент и в Тихия океан, президентът Рузвелт е недоволен от Германия и защото смята, че политиката на „отворени врати” е възможна само при наличието на силов баланс в Европа. Така, успехът на новата доктрина се обвързва с противодействието на германската агресивност.

в навечерието на Първата световна война, следвайки силната си изолационистка традиция, САщ не поемат никакви ангажименти по време на острите международни кризи след 1908, довели Европа до ръба на войната (Босненската, Втората Мароканска криза, Балканските войни). Допълнителен аргумент за изолационистите е и негативният резултат от политиката на „отворени врати” в Далечния Изток, тъй като, на практика, американските търговски и финансови интереси в Китай и Корея, вместо да се развиват, бележат тенденция към спад. Търговията силно намалява, а американските капитали не могат да намерят сигурно поле за действие[17]. За ограничаването на американското присъствие в Далечния Изток допринася както нежеланието на останалите велики сили да делят зоните си на влияние със САЩ, така и избухването на буржоазната революция в Китай, през 1911. интересите на преобладаващата част от американските финансисти и търговци са насочени предимно към Американския континент, а не към рисковите операции във външно- и вътрешнополитически несигурните пазари на Далечния Изток.

Въпреки фактическото оттегляне от активна експанзия извън Американския континент, след излизането на Теодор Рузвелт от Белия дом, САЩ продължават да укрепват в икономическо отношение и опитват да налагат влиянието си в южната част на континента. Без да са ангажирани активно, силата им в международните отношения, като потенциален съюзник или противник в една световна война, се вземат предвид от сформиралите се военно-политически алианси в Европа.

В началото на ХХ век, до Първата световна война, в САЩ се провеждат редица либерални реформи в икономическото и социалното законодателство, с което се поставя началото на т.нар. „прогресивна ера”. Те са свързани с името на 28-ят американски президент Томас Удроу Уилсън (1913-1921), изиграл и важна роля във външнополитическата област. Той съумява не само да се ориентира добре в сложните отношения на „европейския и световен концерт” на силите, но и да изведе САЩ от изолационизма, да ги включи в Световната война, а накрая - да представи амбициозна мирна програма и да стане главния инициатор за създаването на Обществото на народите.

Избухването на Първата световна война обаче, остро поставя пред администрацията на Уилсън проблема за ролята на САЩ в световната политика[18]. Официално, нарушаването на военновременното международно право от страна на Германия отваря въпроса за влизането на САЩ във войната. Потапянето на големия британски пътнически лайнер „Лузитания” от немска подводница U-20, провокира масови протести в САЩ, поради големия брой загинали (1198 души). Инцидентът осигурява на американската администрация обществена подкрепа за влизане във войната. Междувременно, като последица от възприетата от Берлин доктрина за блокиране морската търговия на враждебните държави, от немски подводници са потопени и седем американски търговски кораба. Към всичко това може да се прибави и прихванатата телеграма от британското разузнаване, в което германското Вътрешно министерство нарежда на посланика си в Мексико да предложи на мексиканското правителство да се присъедини към Централните сили и да нападне САЩ. Президентът Удроу Уилсън обявява, че войната срещу търговията е война срещу човечеството и декларира влизането на САЩ в световния сблъсък[19].

Според Ноам Чомски, въпреки, че е избрано с платформа за мир, правителството на Уилсън още в началото подкрепя включването във войната и взема специални мерки за да убеди обществото в това. Създава се правителствена пропагандна комисия (комисията Крийл), която само за шест месеца успява да превърне пацифистки настроените американци в „истерична, призоваваща към война тълпа, копнееща да разруши всичко германско, да разкъса немците на парчета, да се бие докрай и да спаси света”[20].

През 1914, „европейският концерт” от велики сили се оказва въвлечен в поредната война между два гигантски военнополитически блока, война водена от европейци, в Европа и в името на европейските интереси и цели. В рамките на „европоцентричният свят” от началото на ХХ век, само две неевропейски държави могат да претендират за статуса на велики сили – САЩ и Япония. И докато Япония се присъединява към Антантата още в началото на конфликта, като ролята и във войната е символична, с разгарянето на военните действия, става ясно, че ако САЩ се ангажират с участие то няма да е никак символично. Така те се превръщат в основен обект на „ухажване”, както от страна на Антантата, така и на Централните сили. След договора от Брест-Литовск, с който болшевишка Русия излиза от войната, се вижда, че изходът й зависи именно от американските действия.

В крайна сметка, участието на САЩ в Първата световна война променя значително както нейния ход, така и историята на самата Америка. За първи път от основаването си, САЩ изоставят традиционния си изолационизъм, намесвайки се в мащабен военнополитически конфликт извън територията им. Нещо повече, на Парижката мирна конференция, САЩ са сред важните участници в уреждането на съдбата на следвоенния свят[21]

Мястото и ролята на американския капитализъм

През историческият период от края на XIX и началото на XX век, в който светът е на прага на световна война, САЩ придобиват достатъчно икономическа и индустриална мощ, за да направят заявка за световно господство. Фактори за това са:

- свободното развитие на американския капитализъм след Гражданската война и навлизането му в нова фаза: формиране на големи индустриални, финансови и търговски обединения (монополи) и още повече – на мощни финансово-индустриални корпорации, които прехвърлят границите на страната и се превръщат в международни;

- воденето на редица войни, с които са присъединени различни територии, и политика, влизаща в разрез с традиционния изолационизъм, но базирана повече на икономически и политически, отколкото на военни средства.

В началото на ХХ век обаче, местата на великите сили вече са заети, светът е разпределен и наместването в него на нова велика сила с международно влияние изисква останалите да бъдат „разбутани”. По-голямата част от планетата е обхваната от колониалните империи на Великобритания и Франция, затова САЩ или трябва да се задоволят с отнемане на територии от по-слаби, и вече бивши, велики сили, или да намерят начин да изместят съществуващите.

В подобна ситуация, великите сили също са принудени да съобразяват политиката си с тази на САЩ, но и самите Съединени щати трябва да се съобразяват с интересите на останалите. Очевидно е, че при прокарването на интересите си, САЩ не могат да действат с методите, прилагани на Американския континент, без това да доведе до конфликт с останалите сили, т.е. политиката на „голямата тояга” тук е изключена. Може да се разчита само на мирни средства, подкрепяни от финансови и търговски лостове, т.е. на „дипломацията на долара”. Но и този модел на американска експанзия се натъква на определени външно- и вътрешнополитически трудности, а проникването на американската търговия и капитали се ограничава от установилите се вече зони на изключителни интереси на останалите велики сили.

Като особено важна проява на американския капитализъм, „доларовата дипломация” е причина преобладаващата част от централноамериканските държави да станат много силно зависими от американския експорт, като в икономиката им се наблюдава нарастваща тенденция за нагаждане на производството изключително към нуждите на американския пазар. Това допълнително ги обвързва към орбитата на американското влияние. Крайният резултат от активизирането на американската политика, от последните години на ХІХ век до началото на Първата световна война, в района на Латинска Америка, извежда САЩ до фактическото положение на континентален хегемон. Особено силно е американското влияние в Централна Америка и Карибските острови, където, фактически, се създава система от формално независими американски протекторати. Част от тази политика е Вашингтонският договор, с който се разтрогва британско-японския съюз, както и поправката към доктрината Монро, запазваща ангажимента на САЩ в защита на държавите от Американския континент срещу намесата на европейските сили, като в същото време дава на Вашингтон правото еднолично да решава, кога да влезе в ролята на международна полицейска сила. Така САЩ се поставят в безпрецедентно положение спрямо останалите американски държави, като от евентуален защитник се превръщат в потенциален агресор.

Въпреки нарастващото американско финансово и търговско проникване обаче, в южната част на американския континент не се установява американска хегемония. Сред главните причини е все още силното британско и, отчасти, германско влияние. Друго обстоятелство е, че в американския финансов сектор все още липсват достатъчно свободни капитали, което предопределя и по-слабата конкурентност на финансистите от САЩ в Южна Америка.

Новото стратегическо положение на САЩ води до промяна на мястото им в системата на международните отношения, с което пък се откриват нови хоризонти пред амбицията да се наложи американската икономическа и политическа система, отначало в Западното полукълбо, а по-късно и в целия свят.

Заключение

в резултат на свободно развиващият се американски капитализъм, с нараснало самочувствие, териториална и икономическа мощ, в навечерието на Първата световна война САЩ заемат мястото си на първа икономическа сила, налагат се като част от великите сили, допринасяйки за поставянето на международните отношения на качествено нова основа, която очертава зараждането на нов световен ред.

Въз основа на анализа и направения преглед на конкретния исторически период, търсейки влиянието на американския капитализъм в световен мащаб, можем да обобщим следното:

- След Гражданската война, САЩ бързо се превръщат в първа икономическа сила в света. Те притежават организирана икономика, работеща с модерни технологии и положила основите на научната организация на производството;

- В периода до Първата световна война, САЩ воюват с Испания и Мексико и провеждат колониална политика по отношение на териториите, които завладяват/придобиват в Тихия океан. Навсякъде политиката им е типично имперско-колониална, а доктрината Монро е част от нея (всъщност, нейно идеологическо оправдание), като целта и е да превърне двете Америки в зона на имперската хегемония на САЩ;

- До Испано-американската война, САЩ се задоволяват само с ролята на наблюдател в Далечния Изток, след което стават една от силите, играещит значителна роля в съдбата на региона, което също ги натоварна с нови ангажименти;

- По отношение на ситуацията в Европа, в навечерието на Първата световна война, в САЩ се формират две основни политически нагласи. Пропагандирайки, от една страна, запазване на дистанция от европейските разпри и придържане към неутралитет в Световната война, а от друга - включване във военния конфликт, като възможност да разширят експанзионистичните си домогвания в световен мащаб, в крайна сметка, САЩ успяват да се ориентират добре в сложните отношения на „европейския и световен концерт” на силите. Позицията им е обоснована с необходимостта от промяна на „несправедливия световен ред”.

Така, в годините преди Първата световна война, именно американският капитализъм е причина САЩ да поемат полагащата им се световна роля, ставайки част от великите сили и допринасяйки за поставянето на международните отношения на качествено нова основа, да инициират зараждането на нов световен ред.

Литература:

1.      Грозев, К, Преди и след “Желязната завеса”, Университетско издателство „Св. Кл. Охридски”, С. 1999, , с. 45-85.

2.      Джонсън, Пол, История на американския народ, С., 2002

3.      История США, т. 1-2, 1877-1918, М., 1995

4.      Козенко, Б., Первая мировая война: дискуссионные проблемы истории. М., 1994

5.      Лан, В.И., США: От испано-американской до Первой мировой войны, М., 1975

6.      Петков, П., САЩ, Световната война и мирната програма на президента Удроу Уилсън, Университетско издателство "Св. Кл. Охридски", 2002

7.      Петков, П., Нови акценти в американската външна политика от Гражданската война до Първата световна война, сп. „История”, С, 1996, кн. 3-4, с. 55-73

Бележки:

1. Петков, П., Нови акценти в американската външна политика от Гражданската война до Първата световна война, сп. „История”, С, 1996

2. История США, т. 2, 1877-1918, М., 1985, с. 180

3. Джонсън, Пол, История на американския народ, С., 2002, с.98

4. История США, т. 2, 1877-1918, М., 1985, с. 183

5. Пак там, с.196-197

6. Грозев, К, Преди и след “Желязната завеса”, Университетско издателство „Св. Кл. Охридски”, С., 1999

7. Петков, П., Нови акценти в американската външна политика от Гражданската война до Първата световна война, сп. „История”, С, 1996, с.70

8. Лан, В.И., США: От испано-американской до Первой мировой войны, М., 1975, с.280

9. Лан, В.И., США: От испано-американской до Первой мировой войны, М., 1975, с. 285

10. Пак там, с.286

11. Пак там, с.286

12. Джонсън, Пол, История на американския народ, С., 2002, с.125

13. Петков, П., Нови акценти в американската външна политика от Гражданската война до Първата световна война, сп. „История”, С, 1996, с.70

14. Пак там, с.71

15. Джонсън, Пол, История на американския народ, С., 2002, с.150

16. Козенко, Б., Первая мировая война: дискуссионные проблемы истории. М., 1994, с.89

17. Петков, П. САЩ, Световната война и мирната програма на президента Удрол Уинсън, УИ"Св. Кл. Охридски", 2002

18. Джонсън, Пол, История на американския народ, С., 2002, с.152

19. Пак там, с.153

20. Петков, П. САЩ, Световната война и мирната програма на президента Удрол Уинсън, УИ"Св. Кл. Охридски", 2002

* Българско геополитическо дружество

{rt}

The Coming Balkan Caliphate: The Threat of Radical Islam to Europe and the West, by Christopher Deliso, 240 pp, Praeger Security International General Interest – Cloth, 2008

Преди да се опитам да отговоря на един толкова труден въпрос е необходимо да направя няколко задължителни уточнения. Първото е, че заглавието на тази статия не е измислено от мен, всъщност това е въпрос, който ми беше зададен наскоро от мой студент. А второто (което ми се струва особено важно) е, че единствената балканска страна, която, според същия този млад човек, със сигурност има бъдеще, е Албания. Защо? Ами, защото е мюсюлманска.

В този смисъл, въпросът, избран за заглавие на статията, касае само немюсюлманските държави на Балканите. Тук е мястото да припомня нерадостния факт, че според мнозина авторитетни експерти Европа е обречена да се превърне в територия, контролирана от радикалния Ислям. Което пък означава, че балканските държави, като част от Европа (макар и недобре позната, неособено обичана и уважавана от западноевропейците) също трябва да сподели тази съдба. И единственият все още неясен въпрос е, кога Балканския регион ще се окаже напълно ислямизиран – дали заедно с останалата част от Стария континент, или още преди това. Според един от най-уважаваните експерти-ориенталисти – професор Бърнард Люис (дългогодишен преподавател в Принстънския университет), радикалният Ислям ще „погълне” Европа до края на сегашния ХХІ век. Между другото, това е и най-благоприятната за континента прогнози. Редица други анализатори смятат, че Историята едва ли ще бъде толкова щедра към европейците, отпускайки им цял век за да се опитат да предотвратят (или поне да отложат) загубата на националната, културна и религиозна идентичност на страните, в които са се родили. Сред тези, песимистично настроени, експерти е и американският журналист и писател Кристофър Делисо, чиято книга „Бъдещият балкански халифат: заплахата от радикалния ислям за Европа и Запада” съдържа многобройни аргументи, подкрепящи тезата му, че ислямизацията на Балканите притежава собствена динамика, способна да ускори този процес (през май 2008, Делисо даде пресконференция в София, на която представи и книгата си – б.р.).

Според него, създаването на политическа структура, базираща се на религиозната система на радикалния Ислям би елиминирало завинаги повечето постижения на европейската цивилизация от последните петстотин години. Причината за подобно обезкуражаващо твърдение е проста: според фанатиците, вдъхновявани от радикалния Ислям, всеки аспект на човешкия живот е предопределен лично от самия Бог и е бил разкрит пред невежото човечество през VІІ век от неговия Пророк. Следователно, няма каквото и да било място за усъвършенстване на управлението, от страна на хората. Интересно е да знаем, как самите радикални ислямисти оценяват шансовете да постигнат основната си цел, която, разбира се, е (ни повече, ни по-малко) глобална и тотална доминация. Един от тях (между другото млад и високообразован човек), на когото Делисо задава този въпрос, отговаря без всякакво колебание: „Ако Америка рухне, останалият свят съвсем скоро ще я последва”.

Този отговор обаче, поражда друг важен въпрос: ако подобно твърдение е вярно, тогава не следва ли да приемем и, че антиамериканизмът, който напоследък шества триумфално в много части на Европа, не помага косвено за настъплението на радикалния Ислям? Положителният отговор, който изглежда очевиден, въобще не решава проблема, защото за грешките, довели до сегашния подем на антиамериканизма на Стария континент, са отговорни най-вече самите американски политици.

Един от примерите за това беше (и продължава да е) политиката на САЩ в района на Балканите. Както е известно, твърдият антисръбски курс на Вашингтон по време на етническия конфликт, опустошил преди десетина години Косово, беше подкрепен от американското обществено мнение, по ред съвсем основателни морални причини. Интервенцията в Косово бе възприета от твърде много хора като благородно усилие, целящо да прекрати етническото прочистване, осъществявано от правителството на Милошевич по отношение на албанското население в областта. Още повече, че по всички телевизионни канали можеха да се видят множество доказателства за репресиите и страданията на невинното гражданско население.

Твърде скоро обаче, ситуация се промени радикално. Като този път ескалиращото насилие беше насочено срещу сръбската общност в Косово. Но, за разлика от предходния период, етническото прочистване на сърбите в обявилата се за независима държава не привлича вниманието на американските журналисти и коментатори.

Печатните и електронни медии в САЩ демонстрират странно безразличие към все по-обезпокоителния развой на събитията. Американските телевизионни програми не показваха (не го правят и сега) нито разрушените сръбски къщи, нито осквернените православни църкви и манастири. Медиите пазят мълчание за трагедията на сръбските бежанци, които, без съмнение, са жертва на етническо прочистване, осъществявано по недопустим начин.

Но, демонстрирайки подобна очевидна липса на коректна, добре обмислена и стриктно осъществявана балканска стратегия, САЩ, на практика, съдействат за бъдещата дестабилизация на една изключително чувствителна част от Европа, която е застрашена от най-големия враг на Америка. От друга страна, крайно време е самите балкански интелектуалци да се опитат да запознаят американския народ с всички аспекти на реалностите в региона.

* Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”, в момента е професор по история в Седълбек Колидж, Южна Калифорния. Автор на четири книги, три от които са публикувани в САЩ

{rt}

България{jcomments off}

М. Деведжиев, Геополитиката: талвегът на държавното управление на България

E. Венелинов, Още веднъж за глобалния хоризонт на българската външна политика

М. Найденов, Актуални предизвикателства пред сигурността на България

В. Бошкилов, Отражението на световната финансова криза у нас и мерките за преодоляването й

Балканите

Й. Михалетис, Електроенергийните мрежи на Балканите

Европа

А. Иванов, Завръщането на „отвлечената” Европа

Г. Маринов, Eвропейската геозона и напрежението по оста „ядро-периферия”

Ю. Баранчик, Основните вектори в геополитиката на Беларус

Г. Друзенко, Геополитическите алтернативи пред Украйна

Гореща точка

Ю. Шентов, Руско-украинският газов спор и геополитическите му последици

Светът

М. Либиг, Новата глобална архитектура на сигурност

А. Михайлов, Политическият компромис в Ливан и конфесионалният принцип на управление

А. Тодоров, Геополитическата ос Делхи-Токио

Геостратегия

Н. Хачигян, М. Сътпен, Стратегическото сътрудничество: просперитетът на САЩ и възходът на другите

Ф. Стар, „Новият път на коприната” и геополитическите му измерения

С. Люсак, Железопътният проект Баку-Тбилиси-Карс и геополитическите му последици за Южен Кавказ

Ю. Крупнов, Проектът за Новия Среден Изток като свръхзадача на руската геополитика

Й. Начев, ШОС – основен глобализационен фактор в Централна Азия

Геоикономика

Р. Георгиев, „Кеш” манталитетът и търсенето на изход от световната криза

И. Георгиева, Икономическата мощ като фактор за формиране на американската външна политика до Първата световна война

История и геополитика

Г. Бакалов, Византийската геополитика: Империята срещу варварите (IV-VII век)

Идеи

Ф. Тюал, Геополитиката на Православието

Книги

Г. Гунев, Имат ли бъдеще балканските държави?

Интервю

Джон Чипман за ерата на космическите войни

{rt}

Най-същественият момент при определяне на геополитическата специфика на Православието е, че става дума за Източната Църква. В границите на християнския свят, който, до откриването на Америка, съвпада географски със Северозападната част на Евразийския суперконтинент, Близкия изток и  Северна Африка, ясно може да се проследи демаркационната линия между православното и католическото пространства. Безусловно, това разделение не е историческа случайност. Православният свят, в духовно и качествено отношение, се родее с Изтока, докато католицизмът е специфично западен феномен. Но, ако това наистина е така, то и самите теологични формулировки, заложени в основата на окончателната „схизма”, т.е. разделението между двете църкви, през 1054, би трябвало да съдържат и геополитически, по своя характер, елементи. Спорът за „филиокве” (т.е. за произхода на Светия Дух само от Бог Отец или от него и от Бог Син) в богословската терминология предхожда по-нататъшното развитие на двата типа християнски и постхристиянски цивилизации – рационалистичната и индивидуалистична западна и мистично-колективистичната източна. Приемането от Запада на поправката към Никейския Символ на Вярата относно „филиокве”, окончателно циментира ориентацията му към рационалистическата теология и т.нар. „субординация”, т.е. към въвеждането в Божествената реалност на йерархично съподчинени отношения, които на практика принизяват тайнствената и свръхразумна природа на Светата Троица.

Паралелно с въпроса за „филиокве”, в много сериозна причина за разногласие се превръща идеята за върховенството на Римския престол и приемането на Папата като най-висш богословски авторитет. Впрочем, това също е една от последиците на католическана „субординация”, държаща на строгата праволинейна йерархия дори в онези въпроси, намиращи се под знака на провиденциалното действие на Светия Дух за спасяването на света. Подобна позиция изцяло противоречи на идеята за езиковата автономия на местните (националните) църкви, както и на традиционната за Православието максимална свобода в сферата на духовната реализация.

Накрая, последният измежду най-важните аспекти на църковното разделение между Изтока и Запада е отхвърлянето от Рим на учението на светите отци за Империята, която не е просто светски административен апарат, подчинен на църковните власти (както искат да представят нещата папите), а тайнствен сотериологичен организъм, активно участващ в есхатологичната драма като „преграда пред идването на антихриста” („катехон”, т.е. „задържаша сила”), за което се говори във Второто послание на апостол Павел до солунците.

Свръхразумният характер на Божественото действие (примат на апофатичната мистична теология), духовната и езикова свобода на местните (националните) църкви и учението за сакралната роля на Империята и императорите (т.нар. теория на православната симфония) – това са основните елементи, определящи спецификата на Православието, за разлика от Католицизма, който на практика отрича тези аспекти на християнството. Всички тези различия могат да се забележат дълго преди окончателния разрив, но до 1054 двете страни съумяват да поддържат известен баланс. От този момент нататък обаче, геополитическият дуализъм на християнският „ойкумен” се налага окончателно и двата свята – православният и католическият – тръгват по свой собствен път.

Чак до 1453 (превземането на Константинопол от турците), Православната църква се отъждествява, в геополитически план, със съдбата на Византийската империя. Светът на католицизма пък обхваща Западна Европа. До този момент, Рим и Константинопол представляват две християнски „големи пространства” (ако използваме геополитическата терминология), със собствени геополитически, политически, икономически и културни интереси, както и с ясно фиксирана и недвусмислена философска специфика, отразяваща и предопределяща различията между църквите с цялата им интелектуална догматична еднозначност и логическа взаимообвързаност. Така, Западът се основава на рационалистическото богословие на Тома Аквински, докато Изтокът продължава да следва линията на мистичното богословие и апофатиката, въплътени особено ярко в текстовете на големия атонски исихаст свети Григорий Палама. Палама срещу Тома Аквински – ето богословската формула, отразяваща същността на геополитическия дуализъм на християнския Изток и християнския Запад.

Мистичното съзерцаване на Таборската светлина (т.е. тайнствената светлина озарила лицето на Христос при неговото преображение –б.р.), симфонията на властите и литургичното многогласие на националните църкви (Православието) срещу рационалистическата теология, папския диктат в светските дела на европейските монарси и доминацията на латинския, като единствения свещен литургичен език (Католицизма). Тоест, налице е геополитическо противопоставяне между два свята, с разнопосочна културна ориентация, културна доминанта и различаващо се специфично политическо устройство.

Това е най-общата схема на основите на православната геополитика. Очевидно е, че в подобна ситуация основната задача на Византия и Православната църква е да съхранят своята структура, за защитят границите на политическото и духовното си влияние и да отстоят своята самостоятелност. При това, в тази ситуация, Православието е изправено срещу двама основни геополитически противници:

- нехристиянският свят, чиито натиск се проявява както в набезите на варварите срещу периферията на Империята, така и в масирания натиск на ислямизираните араби и тюрки;

- християнският свят на Запада, който се разглежда не просто като „територия на латинската ерес”, но и като свят на отстъпници, чиито жители са познали истината и спасението, но са се отказали от тях и са ги предали.

В тази първоначално и сравнително пълна картина на геополитическото място на Православието лесно можем да видим и всички онези геополитически проблеми, които ще вълнуват Източната църква и православните държави в продължение на дълги векове, вече след разпадането на Византия. В определен момент, византийските императори се сблъскват с двойна заплаха – „турският тюрбан или латинската митра”. Отчитайки спецификата на теологичното отношение към Запада и Рим, лесно можем да разберем онези православни, които избират именно „турския тюрбан” в случаите, когато пред тях действително няма трета възможност. Впрочем, мнозина православни приемат падането на Константинопол като Божие наказание за геополитическата стъпка на Византия, опитала да се сближи с Рим с приемането на „филиокве” в т.нар. „Флорентинска уния”.

Поствизантийското Православие

След падането на Константинопол, цялата геополитическа картина рязко се променя. Въпреки че Константинополският Патриарх остава глава на Православната Църква, стройният характер на цялата и структура бива нарушен. Нека напомним, че един от крайъгълните камъни на Православието е учението за сотериологичната функция на Империята, а тъй като Православната Империя (и, съответно, православният Император - Василевс) вече не съществува, Църквата бива принудена да навлезе в нов, специфичен и достатъчно парадоксален период от съществуването си. От този момент, целият православен свят се разделя на две части, между които има дълбоки различия, не само от геополитическа, но и от често богословска гледна точка.

Първият сектор на поствизантийския православен свят се формира от онези Църкви, които се оказват в зоната на политическия контрол на неправославни държави, особено в Османската империя. Чак до разпадането на империята, тези църкви са част от т.нар. „православен милет”, включващ православните гърци, българи, сърби, румънци, албанци и араби. За върховна фигура в тази общност се смята Константинополският Патриарх, макар че редом с него съществуват Патриархът на Александрия (върховен духовен водач на православните гърци и араби, живеещи в Египет) и Патриархът на Антиохия (водач на православните араби на територията на днешните Сирия, Ирак и Ливан). Със специален статут разполагат малкият Йерусалимски Патриархат, както и автокефалните църкви на Кипър и планината Синай. Константинополският Патриарх се смята за духовен водач в целия православен свят, макар че в него липсва пряката йерархия, характерна за католицизма, и автокефалните църкви разполагат със значителна самостоятелност. Както е известно, резиденцията на Константинополския Патриархат се намира в истанбулския квартал Фенер, откъдето идва и събирателното название на подчинения му гръцки клир – „фанариоти”. Следва да отбележим, че след 1453 този сектор от православния свят се намира в двусмислено положение, както в геополитически, така и в богословски план, тъй като отсъствието на православна държавност директно влияе върху есхатологичната визия на православните за политическата история и означава, че Църквата съществува в един „свят на отстъпници и неверници”, в който вече нищо не може да попречи на мистичното пришествие на антихриста. Неизбежният отказ от православната симфония на властите превръща гръцката Православна Църква (както и другите църкви, чиято политическа съдба е свързана с нея) в нещо различно от онова, което е представлявала първоначално. А това означава, че нейната богословска и геополитическа ориентация се променят. Променя се и сакралната и природа.

Именно ясното разбиране за взаимната връзка между богословието и политиката в пълноценната православна доктрина кара Русия да поеме по пътя, който следва от ХV век насам и който много тясно е свързан с теорията за Москва като „Третия Рим”. Именно Русия и Руската Православна Църква представляват втория сектор на поствизантийското източно християнство, притежаващ съвсем различна (от първия) геополитическа и дори духовна природа.

Установяването на Патриархат в Русия и провъзгласяването на Москва за „Трети Рим” има съвсем пряко отношение към мистичната съдба на Православието, като такова. След падането на Константинопол, Русия остава единственото геополитическо „голямо пространство”, където съществува и православна политика, и православна Църква. Така Русия се превръща в наследник на Византия и от богословска гледна точка, и на геополитическо равнище. Само там се запазват трите основни елемнти, които правят Православието това, което е, за разлика от латинския Запад и от политическата доминация на нехристиянските режими. Следователно, заедно с мистичния статут на „преграда срещу идването на антихриста” Москва наследява и целия спектър на геополитическата проблематика на Константинопол. Също както и Византия, Русия се сблъсква с две враждебни геополитически реалности – със същата „латинска митра” и със същия „турски тюрбан”. В този случай обаче, цялата историческа отговорност пада върху руските царе, руската Църква и руския народ. Фактът, че, след падането на Константинопол, тази отговорност преминава към Москва, придават на цялата тази ситуация особен есхатологичен драматизъм, който се отразява не само върху руската психология, през последните пет века, но и върху специфичната геополитическа ориентация на руската държава и руската Църква. Паралелно с това се формира и концепцията за руската народ като „богоносен народ”.

В същото време възниква и нов проблем – за отношенията с православния свят, отвъд границите на Русия и за статута на Константинополския спрямо Московския Патриарх. Неруските православни се оказват пред дилемата, или да признаят Русия за „ковчег на спасението”, нова „свещена земя” и „катехон” и, съответно, да се подчинят на духовния авторитет на Москва, или, напротив, да отхвърлят възможността за съществуването на „православното царство”, като такова, и да се отнасят към Москва като към нелегитимен узурпатор на византийската есхатологическа функция. В съответствие с този избор изгражда отношенията си с останалите църкви и Москва. Може да се каже, че, на практика, от този момент нататък православният свят се разделя на две части, различаващи се както геополитически, така и теологически. Както е известно, в сферата на влияние на Константинопол се налага антимосковската линия, т.е. фанариотският клир адаптира православната доктрина към условията, в които и дума не може да става за политическата и проекция. С други думи, гръцкото Православие променя природата си, превръщайки се от интегрално духовно-политическо учение, в чисто религиозна доктрина на индивидуалното спасение. Оттук нататък съперничеството между Константинопол и Москва става, по същество, противопоставяне между две версии на Православието – пълноценно Православие (московският случай) и редуцирано Православие (константинополският случай).

Нещо повече, качествената промяна в гръцкото Православие го сближава, в известен смизъл, с линията, провеждана от Рим, тъй като един от трите основни въпроса, определящи догматичните противоречия (този за „катехона”) отпада от само себе си. Духовното сближаване между фанариотите и Ватикана се съпровожда и от политическото им сближаване с турската администрация, в която мнозина православни гърци традиционно заемат високи постове. Това раздвоено съществуване, съпроводено от съперничеството с Руската Църква за влияние над православния свят, на практика, лишава гръцкото Православие от самостоятелната му геополитическа мисия, превръщайси го в един от многото второстепенни геополитически фактори в по-широкия неправославен контекст на политическите интриги на османските власти и папските легати.

Така или иначе, но след ХV век терминът „геополитика на Православието” почти се отъждествява с термина „геополитика на Русия”.

В същото време, би било погрешно да разглеждаме целия неруски православен свят като подвластен на политиката на фанариотите. В различните му части съществуват и противополжни настроения, признаващи богословското и есхатологично върховенство на Православна Русия. Това се отнася най-вече до сърбите, албанците, румънците и българите, сред които русофилските и фанариотските геополитически тенденции традиционно се конкурират. Последното се проявява с цялата си сила през ХІХ век, когато православните народи, влизащи в състава на Османската империя, предприемат отчаяни опити да възстановят националната и политическата си независимост.

Петербургският период

Но, в периода между падането на Константинопол и началото на борбата за независимост на православните балкански народи, се случва едно събитие с огромно значение за Православието, в най-широкия му смисъл. Става дума за руския църковен разкол и непосредствено последвалите го реформи на Петър І. От този момент, в Русия настъпва качествена промяна в статута на Православието, като догматичните основи на Източната църква, останали непоклатими през предишните 200 години, биват разклатени. Всъщност, преместването на руската столица от Москва в Санкт Петербург и ликвидирането на Патриаршията, съпроводено от учредяването на т.нар. Синод, означават, че Руския престава да бъде догматически легитимна Православна Империя, в богословския и есхатологичен смисъл на понятието. На практика, е извършен преход от чисто православния геополитически модел, към своеобразно подобие на протестантска държава. От този момент нататък, Руското Православие също се превръща в двусмислена реалност, която само частично съвпада, на геополитическо равнище, с Руската държава. Но макар че догматичната основа действително е много сериозно ерозирана, общата логика на руската геополитика продължава да следва първоначалната си линия, макар и на друго равнище, тъй като светските и чисто политически интереси започват категорично да доминират над религиозно-есхатологическата проблематика. Междувременно, на Запад, традиционният католически модел също отстъпва мястото си на укрепващите позициите си чисто национално-политически образувания (националните държави), така че и там теологическата проблематика отстъпва на заден план пред по-практичните, меркантилни и тясно политически интереси. Но, геополитическото разпределение, догматически формулирано от църковната схизма между Изтока и Запада, си остава общо взето същото, ако не броим появата на протестантските държави.

В геополитическо отношение, протестантството се разделя на два сектора – пруското лютеранство и англо-швейцарско-холандския калвинизъм. Въпреки външното сходство и синхронността в появата на тези две протестни движения срещу хегемонията на Рим, лютеранството и калвинизмът имат почти полярно противоположно значение. Така, лютеранският лагер, концентриран в пруската държава, се основава (и догматично, и мистично) върху критиката на Ватикана от гледната точка на радикализираните постановки на Новия Завет и, в общи линии, възпроизвежда традиционните за Православието претенции към Католицизма. Географски, лютеранска Прусия е разположена между православна Русия и католическа Западна Европа. На свой ред, калвинизмът, който се превръща в държавна идеология на Англия (а по-късно оказва огромно влияние върху политическото устройство на САЩ), се основава на подчертано старозаветния подход, критикувайки Рим именно от тези позиции. Не е случайно, че и в географски план, калвинизмът и произлизащите от него християнски секти, са обвързани с крайния Запад, както в Европа, така и в Америка.

След Петър І, Русия на Романови е по-близка до пруския модел, т.е. отстъпвайки от чисто православната догматика, тя сякаш спира по средата на пътя към католицизма, още повече, че той постепенно отстъпва позициите си на националните държави. При това положение, основното геополитическо напрежение се концентрира между Русия, от една страна, и Австрийската и Британската империи, от друга. На религиозно равнище, това е противопоставяне между Православието и Католицизма (Австрия) и Пуританизма (Англия). На този фон, абсолютистка (а след това и революционна) Франция играе особена роля, стремейки се да наложи Просвещението и републиканските идеи. Тук е важно да отбележим, че, ако между Русия и Австрия има някакви общи геополитически интереси (в частност, противодействието на Турция), британската стратегия, на практика, във всяко отношение е противоположна на руската (като включва дори подкрепа за Османската империя от страна на англичаните).

Така или иначе, на дори и след реформите на Петър І, Русия продължава да е носител на основните черти на византийската геополитика, макар че догматичната завършеност на концепцията за „Третия Рим” бива нарушена. След този период може да се говори само за инерционното продължаване на онова, което някога е представлявало пълноценния и теологически обоснован исторически път на „богоносния народ”. Паралелно на тази трансформация, материалните и тясно политически интереси започват да играят все по-голяма роля във външната политика, а и самите религиозни фактори нерядко се използват като предлог за един или друг политически ход, ориентиран единствено към „благото на държавата”, в неговия светски аспект.

Националното освобождение на православните народи

През ХІХ век, много православни народи – гърци, сърби, българи, албанци, румънци и т.н. започват активно да се освобождават от турския политически контрол. В този процес религиозният фактор играе значителна роля, превръщайки се в един от основните мотиви на национално-освободителната борба.

Появата на новите православни държави и крахът на Османската империя е следствие на няколко геополитически и идеологически фактори:

-                      Деградацията на турската политическа власт позволява развитието на националното чувство на гърците и другите балкански народи, за което, на свой ред, съдейства и разпространението на идеите на Просвещението, като важна роля в това отношение изиграва Франция – люлката на „модернистичните влияния”.

-                      Като геополитически противник на Турция, Русия активно използва ситуацията за да ерозира позициите на врага си отвътре. Руските агенти в Гърция и на Балканите концентрират усилията си в подкрепа на исканията на православните, което се съпровожда и от външния геополитически натиск на Москва.

-                      Започва своеобразен религиозен ренесанс на православните народи, като идеята за борбата за политическа и национална незавимост се съпровожда с месиански предчувствия, имащи есхатологичен характер. През този период се формират политико-идеологическите концепции за Велика Гърция (т.нар. Megale Idea, т.е. Велика идея), Велика България, Велика Сърбия („начертанието”), Велика Румъния и т.н.

Megale Idea

Привържениците на идеята за Велика Гърция се стремят към отвоюване на всички гръцки територии от турците и създаването на „Нова Византия”, възстановяване на императорската власт и връщане върховната роля на Константинополския Патриарх в целия православен свят. В резултат от националното възтание и продължилите няколко години ожесточени борби, гърците съумяват да създадат, към 1830, малка независима държава в района на Пелопонес и Морея, която през следващите десетилетия и, особено, след Балканските войни, през 1912-1913, удвоява територията си. При това обаче, реализацията на „Великата идея” се сблъсква с геополитическите интереси на другите православни народи, тъй като гърците се стремят към присъединяването на Македония, Тракия и други територии, за които претендират българите и сърбите. Кулминация на тази стратегия трябва да стане освобождаването на Константинопол (Истанбул) от

турците. Проектът обаче приключва катастрофално, след поражението на Гърция във войната и с новата турска държава, ръководена от Ататюрк, който разбива гръцката армия и принуждава гръцкото население в Анадола масово да емигрира на територията на Гърция.

Много важно е да отбележим, че национално-освободителната борба на гърците не среща почти никаква подкрепа и не се вдъхновява от фанариотското духовенство и Константинополския Патриархат, които демонстрират политическа солидарност по-скоро с Османската империя, отколкото с руската геополитика и с балканските народи, стремящи се към освобождение. Нещо повече, разпадането на турската империя има катастрофални последици за духовната доминация на фанариотите в православния свят, извън пределите на Русия. Затова гръцкият национализъм и „Великата идея”, макар и да имат ясно изразен православен характер, още в началото се налагат от специфични тайни организации от масонски тип, в които ключова роля играят руските агенти за влияние, както и привържениците на френското Просвещение. С други думи, православната идея в Гърция, в критичния период на освобождението и от турското господство, се оказва инструмент в ръцете на своеобразна паралелна религиозна структура, свързана с гръцката диаспора в Русия и някои средиземноморски региони. Любопитно е също, че гръцката аристокрация, генетично и политически свързана с фанариотите, вече след извоюването на независимостта, се ориентира повече към Австрия и Германия, докато гръцката буржоазия, в чиито среди съзрява и „Великата идея”, е яростен привърженик на съюза с Русия. Което отново потвърждава наличието на определена солидарност на официалното гръцко поствизантийско Православие с линията на Ватикана.

„Начертанието”

Идеята за Велика Сърбия, базираща се на историческия прецедент на огромната балканска държава, създадена през ХІV век от сръбската династия Неманичи, отново се възражда, в хода на сръбската освободителна борба. Първоначално, възтаналите сърби освобождават от османско господство малка територия (Шумадия), след което започват борба за създаване на независима славянска държава на Балканите, под сръбска доминация и с православна династия. След 1815, сърбите си извоюват известна независимост, която обаче води до появата на две геополитически ориентации, олицетворявани от двете сръбски династии – на Обреновичи и на Карагеоргиевичи. Макар и да са православни, Обреновичи се ориентират към съседна Австрия, като немалка роля за това изиграва активността на определени политически и интелектуални кръгове от Войводина (територия с преобладаващо сръбско население, която е част от Австрийската империя). Карагеоргиевичи, напротив, са силно проруски настроени. През 1903, не без участието на руските специални служби, династията на Обреновичи окончателно е свалена и Сърбия се ориентира към проруска политика. През 1920, при управлението на Карагеоргиевичи, е създадена Югославия – огромна балканска държава, обединила под сръбска доминация много балкански народи, включително католиците хървати и словенци, православните българо-македонци и мюсюлманите бошнаци и албанци. Освен това, в Северна Югославия, под сръбски контрол, се оказват много унгарски католици. Тази геополитическа конструкция обаче, се оказва неустойчива, тъй като неправославните югославски народи (не без помощта на австрийските и турски агенти за влияние) активно се съпротивляват на сръбската етническа доминация и религиозния примат на Православието. Особено остро става това противопоставяне по време на Втората световна война, когато прогерманската Хърватска държава (включваща и Босна) изтребва немалко православни сърби. Както е известно, с разпадането на комунистическа Югославия през 90-те години на миналия век, рухна и великосръбската идея.

Велика Румъния

Проектът за Велика Румъния също се заражда в православна среда, като включва не само пълното освобождаване от турски контрол (макар че Молдова и Влашко, официално, никога не са били част от Османската империя), а и противопоставяне на политиката на фанариотите, опитващи се да подчинят румънския клир. Антитурските и антифанариотски настроения се подкрепят от Москва, което се улеснява от факта, че след 1812 (с известни прекъсвания) населената с румънци Бесарабия е част от Русия. В същото време, след ХVІ век, на територията на Румъния се активизират униатските тенденции. Както е известно, униатството изисква подчиняването на Православната Църква на Ватикана, при съхраняване на православните обреди, но истината е, че при този подход геополитическата печалба е изключително за Ватикана, докато Православието губи еднозначно. Затова не е случайно, че православните виждат в униатството тактически ход на Католицизма, опитващ се да разшири мисионерското, политическото и духовното си влияние на Изток, за сметка на православните народи.

В самата Румъния, униатството, което е особено разпространено в Трансилвания, още в началото е съпроводено от културни тенденции за латинизация, извеждане на преден план „романската” същност на Румъния и латинските корени на румънския език и т.н. Униятството в тази страна се опира на католическа Австрия, а Православието, естествено, се подкрепя от Русия. В същото време е показателно, че православните гърци, т.е. фанариотите, на практика, провеждат в Румъния протурска политика, противоречаща, както на австрийско-католическите, така и на руско-православните геополитически интереси. Идеята за Велика Румъния обаче има еднозначно православен подтекст и под това знаме румънците се борят за националната си независимост. Важно е да отбележим, че румънският национализъм има откровено антигръцки характер, а в конфесионалната сфера униатството, свързано с ориентацията към латинската култура, се стреми към Рим и Западна Европа, докато румънското Православие следва промосковска линия. Интересно е, че след съветизацията на Румъния, през 1948, формално атеистичният комунистически режим еднозначно подкрепя Православната Църква, подчинявайки и униатските конфесии и подлагайки католическите малцинства на репресии.

Велика България

Като начало на движението за православно и, в същото време, национално възраждане на българите можем да определим 1870 (!), когато под натиска и с подкрепата на Русия е създадена Българската Екзархия, поставила си за цел обединяването на православните жители на Балканите в геополитически блок, враждебен политически на Османската империя и духовно противопоставящ се на Константинополския Патриархат и доминацията на фанариотите.

Паралелно с придобиването на геополитическа самостоятелност, България разработва собствен националистически проект за „България на три морета”, предполагащ присъединяването на Македония и Тракия. Макар че е русофилско, българското Православие се отклонява от тази линия в определени исторически моменти в името на реализацията на тясно национални цели и също като униятите в Румъния, династията Обреновичи в Сърбия, гръцката аристокрация и някои други източноевропейски сили, застава на страната на Централна Европа, действайки като съюзник на Австро-Унгария (и Германия) срещу Русия.

Интересно е, че паралелно с появата на нови православни държави на Балканите, тяхната геополитическа ориентация постоянно се колебае между Русия и Австрия, т.е. между Руското Православие и Римския Католицизъм. При това,  формален повод за този неустойчив дуализъм са някои спорни територии и, на първо място, Македония. Заради Македония постоянно възникват търкания и напрежение между България, Гърция и Сърбия, като руската подкрепа за една или друга от страните в този конфликт, автоматично хвърля противната в прегръдките на Австрия.

Православна Албания

През земите, населени с албанци, минава традиционната граница между византийския и католическия свят. В рамките на този народ съществуват четири различни конфесии – сунити (потурчени албанци), бекташити (членове на суфиската организация, която в някои случаи има по-скоро родов, отколкото чисто религиозен характер), католици и православни. Въпреки че православните албанци са малцинство, именно тази група е в центъра на национално-освободителната борба и независимата албанска държава възниква, до голяма степен, благодарение усилията на православния епископ Фан Ноли, който става първия и управник, през 1918. Фан Ноли еднозначно подкрепя Русия и Руското Православие активно подпомага всичките му начинания. Православните албанци обединяват под свой контрол цялата нация, като техни основни съперници се оказват не толкова сънародниците им католици, а гръцкият православен клир, който традиционно разполага със силни позиции в Албания. Ето още един пример за геополитическия дуализъм в поствизантийския православен свят, където си противостоят геополитическите интереси на Гръцката и Руската църкви.

Фан Ноли запазва проруската си ориентация и след болшевишката революция през 1917, заради което е свален от бъдещия крал на Албания Ахмед Зогу. По време на окупацията на страната от фашистка Италия, православните албанци биват преследвани от прокатолическите власти, но след „съветизацията” Православната Църква отново получава подкрепата на държавата – този път на комунистическата. Едва през 1967, в хода на местната „културна революция” и прокитайския уклон на албанското комунистическо ръководство, страната е обявена за „първата напълно атеистична държава в света”, което е съпроводено от масови репресии срещу всички конфесии.

Геополитическите лобита в православните държави

Общият обзор на геополитическите тенденции в балканските православни държави демонстрира важна закономерност: във всяка от тях има, като минимум, две геополитически лобита, чиито характер е свързан с определени религиозни особености.

На първо място, навсякъде съществува проруско лоби, ориентиращо се към геополитиката на Руската Православна Църква, която, на свой ред, наследява (макар и с известни особености) линията «Москва – Третият Рим». Това лоби е враждебно настроено към Рим и е против всякакво сближаване с него (което означава и, че е против Австро-Унгария и католическа Германия, т.е. против католическия «сектор» на Централна Европа), като в същото време заема антитурски и антифанариотски позиции, противопоставяйки се, повече или по-малко, на Константинополския Патриархат. В някои случаи (както е например, в Гърция) това лоби включва не само православни кръгове, но и някои тайни общества от масонски тип.

На второ място, в тези страни съществува и противоположно лоби, което (независимо дали е православно или не) подкрепя сближаването с Рим, ориентацията към Централна Европа (Австрия), а в някои случаи – униатството и дори католицизма.

На трето място, навсякъде има остатъчни следи от турското влияние, традиционно поддържано в региона от Великобритания, което означава, че англо-саксонската геополитика, в конкретния случай, има южна ориентация, опирайки се на фанариотските тенденции в съвременното Православие в балканските страни, традиционно свързани с османската администрация.

Разпадането на Югославия е пример за геополитическата ситуация на Балканите. Русофилската линия се олицетворяваше от позицията на Белград и босненските сърби. Хърватия и Словения се ориентираха към Централна Европа, а англосаксонците (т.е. САЩ и Великобритания) активно подкрепяха босненските мюсюлмани, наследници на турците. При това отново се повдигна въпросът за Македония, за която пак спорят Сърбия, Гърция и България. С нова сила беше поставен и албанският проблем – първо в Косово, а след това и в Македония. Проблемът с Приднестровието и антируските настроения в днешна Румъния и Молдова пък отново привличат вниманието към униатското и прокатолическо лоби, което е традиционния носител на антимосковските настроения и про-латинските тенденции в тези райони.

Руската Православна Църква и Съветите

Въпросът за отношенията между Православието и съветския режим е изключително труден. От една страна се смята, че съветският период, въпреки всичко, наследява геополитическата линия на дореволюционна Русия, която в най-важните си аспекти напълно съвпада с геополитиката на Руската Църква. Можем да определим условно това като „сергианство” – по името на Московския Патриарх Сергий, формулирал известната теза, превърнала се в повод за многобройни църковни спорове, продължаващи и днес: „Вашите успехи са и наши успехи” (думи, изречени в обръщение към атеистичния и антихристиянски режим на Йосиф Сталин). Всъщност, тази „сергианска” формула не е чак толкова парадоксална и чудовищна, както я представят православните консерватори. Защото болшевишката революция води до такива промени в църковния живот на Русия, които поразяват със своя символизъм. Така, едновременно се възстановява Патриаршията и столицата се пренася в Москва (символично връщане към идеята за „Москва като Трети Рим”). Чудотворното завръщане на „държавната” икона в Коломенское – московската резиденция на руските царе, пък ознаменува връщането към мистичната, сотериологична и есхатологична функция на царската власт, възстановена в нейното свръхестествено измерение, след двестагодишния санкт-петербургски период. В същото време, болшевиките наследяват цялата руска геополитика, укрепват държавата и разширяват границите и. Паралелно се осъществява духовно обновяване на Църквата, която, чрез гоненията и страданията, възражда позабравения плам на истинското религиозно чувство, практиката на изповедите и подвига на мъченичеството в името на Христос.

Втората гледна точка пък разглежда Съветска Русия като пълна антитеза на Православна Русия и квалифицира „сергианството” като конформизъм с антихриста и отстъпничество. Този подход изключва възможността съветският период да се разглежда като продължение на геополитиката на Православието. Подобна визия е характерна най-вече за Руската Православна Църква в чужбина, както и за сектантската Истинска Православна Църква, чиито позиции се базират на есхатологичното отъждествяване на болшевизма с идването на антихриста. Любопитно е, че подобен подход отрича политическото измерение на Православието и типологично съвпада с позицията на „фанариотите”, отхвърлящи необходимостта от ангажиране на Православната Църква с политиката, което е в основата на пълноценната православна доктрина. В същото време, този подход се съчетава със симпатии към „бялото” движение, което, в геополитически план, се е опирало на подкрепата на Антантата, т.е. на съюза между западноевропейските и, най-вече, англосаксонските държави. Неслучайно, центърът на Руската Православна Църква в чужбина се намира в САЩ. В геополитически план, този „православен” антисъветизъм и „антисергианство” съвпадат с традиционната за Запада атлантическа линия, насочена срещу Русия (съветска, царска, патриархална, модернистка, демократична и т.н.), независимо от идеологическата и система.

* Професор по геополитика в Collège Interarmées de Défense, Париж

{rt}

Известният британски геополитик и стратег д-р Джон Чипман завършва история в Харвардския университет, след което специализира международни отношения в London School of Economics и Оксфордския университет.

В началото на 80-те години на миналия век е анализатор на НАТО, след което работи известно време в Атлантическите институт за международни отношения в Париж.

От 1987 е зам. директор (а след това и директор) на Отдела за регионална сигурност в лондонския Международен институт за стратегически изследвания (IISS), чиито генерален директор е от 1993 насам.

През 2001 е инициатор на регионалния годишен форум „Диалог Шангри Ла”, в който участват военни министри и анализатори от Азиатско-Тихоокеанския регион. През 2004 пък създава още един подобен форум „Диалог Манама”, този път за района на Персийския залив.

Д-р Чипман е автор на стотици статии по въпросите на сигурността в Европа, Близкия изток и Азия, във водещи световни медии. Той е съветник на Националната банка на Кувейт и член на ръководствата на Института Аспен (Италия) и Азиатския институт за политически изследвания (Южна Корея). Автор е на няколко книги, сред които „Южните съюзници на НАТО” и „Френското влияние в Африка”. През 1999 британската кралица го награди с ордена на Свети Михаил и Свети Георги.

-          Малцина у нас познават дейността на ръководения от Вас Международен институт за стратегически изследвания. Кажете нещо за него.

-          Сред членовете на института са представители на академичните структури, правителствата, бизнеса и въоръжените сили на повече от сто страни по света. IISS обединява 2500 независими анализатори, както и 450 постоянни сътрудници. Занимаваме се не само с изследвания и академична дейност, а и реално участваме във формирането на международната политика в сферата на сигурността.

Само допреди седем години в Азия нямаше нито една институция, която да отговаря за реалния пряк диалог между военните в региона. Именно заради това създадохме, под егидата на IISS, „Диалога Шангри-Ла”, в който участват военните министри и началник щабовете на повече от 25 държави. По-късно създадохме подобна структура и в района на Персийския залив – т.нар. „Диалог Манама”. Нейните форуми се провеждат всяка година в Бахрейн, като в тях участват външни министри и съветници по националната сигурност на държавите от региона, както и от САЩ и Европа. Това е място, където се срещат представители например на САЩ и Иран, както и на други страни. Близкоизточният регион е толкова сложен, че много често на формално, т.е. официално, равнище диалогът се оказва прекалено усложнен от съществуващите политически и геополитически проблеми. Затова нашият институт, в качеството си на независима структура и посредник, прави възможно провеждането на наистина всеобхватен диалог.

-          Често казваме, че живеем в епоха на глобализация. В икономическата сфера е ясно за какво става дума. А в политическата?

-          В политическата сфера, държавите и международните институции, за съжаление, не съумяват достатъчно бързо да се адаптират към промените в света и към новите форми на сътрудничество. Затова сме възприели една нова концепция, която бихме могли да определим като своеобразна „приватизация на дипломацията”. В качеството си на много по-гъвкав играч, който може да действа по-бързо, се възприемаме като подходяща неутрална „площадка” за преговори, която при това поддържа връзки с много държави по света. Поставяме си за цел да запълним тази ниша, за да съдействаме за успешното приспособяване на държавите и международните институции към бързо протичащите промени, така че да отговорят на реалните потребности на нашето време.

-          Институтът Ви е известен с доста точните си прогнози. Бихте ли прогнозирали перспективите за поява на нови горещи точки на планетата в места, където все още не се води война?

-          Много възможно е избухването на нови конфликти в Близкия изток. Те са свързани с многобройните противоречия и проблеми между правителствата и различните недържавни групировки. Налице са и определени структурни проблеми: държавите от региона са подложени на непрекъснат натиск както отгоре, така и отдолу. Отгоре им влияят различните транснационални ислямски движения, отдолу пък им въздействат съществуващите религиозни (например между сунити и шиити), племенни и етнически различия. Това обаче не са конфликти, които ще доведат до истински войни с използването на редовни армии, а сблъсъци, в които ще се използват партизански методи.

-          Бихте ли споменали конкретни държави от региона, която могат да бъдат ангажирани в подобни конфликти?

-          Всъщност, това се отнася до почти всички страни в Близкия изток, като започнем от Кувейт, който в момента е относително стабилен, и Ливан. За да могат да бъдат предотвратявани и разрешавани конфликтите, е необходимо да се съчетаят решенията на национално, регионално и транснационално равнище. За да бъде постигнато някакво решение в Ливан например, трябва да се преговаря със Сирия, с Лигата на арабските държави, с движението Хизбула...

Ако пък говорим за класически военен конфликт, такива възможности има в Азиатско-Тихоокеанския регион. Там, за разлика от Близкия изток, именно държавите играят най-важна роля. Много голяма значение се придава на суверенитета и териториалната цялост, затова е по-вероятно конфликтите в региона да имат междудържавен, а не вътрешен характер. Вероятно е, конкуренцията по отношение на енергийните ресурси да провокира възобновяване на конфликтите.

Разбира се, има и позитивни промени. Например споразумението между Япония и Китай за съвместна разработка на енергийни ресурси. Други държави обаче, и в частност Виетнам, са силно загрижени заради териториалните си спорове с Пекин, които също са свързани с разработването и добива на енергоносители.

-          Сега нека се прехвърлим на Запад. Мнозина експерти, включително в Русия, престанаха да се опасявят от разширяването на НАТО на Изток, тъй като, според тях, разширената НАТО става все по-трудно управляема. Освен това, те смятат, че новите членки на пакта, със своите слаби и нуждаещи се от сериозни инвестиции армии, са се превърнали в тежко бреме за НАТО. Така ли е наистина?

-          Във всичко това има нещо вярно. Разширявайки се, НАТО поема определени задължение по отношение на новите членове. От чисто политическа гледна точка, ситуацията също се усложнява, защото много решения се вземат на базата на консенсуса, а разширяването забавя този процес. От гледна точка на оперативното взаимодействие пък, военните действия в Афганистан показват, че НАТО вече не се държи като единен играч, защото отделните страни-членки дойдоха в тази страна със собствени претенции и ограничения – например за използването на техните контингенти в преките военни действия срещу талибаните. Налице са дори ограничения, касаещи оказването на подкрепа от един национален батальон на друг. Затова голямата НАТО не означава и ефективна НАТО.

-          Сред модните теми в международните отношения е т.нар. „битка за Арктика”. Взаимните претенции на държавите с излаз на Северния ледовит океан се усилват. Те вече подготвят специални части, кораби и ледоразбивачи, създават се нови бази, в случай че ситуацията се изостри. Доколко е вероятна една война в Арктика?

-          Разбираемо е, че взаимните претенции на въпросните държави ще продължат да се задълбочават. В същото време, наскоро се проведе среща на заинтересованите страни, на която тези проблеми бяха обсъдени. Струва ми се, че разногласията по отношение бъдещето на Арктика се базират, на първо място, върху спекулациите за големите запаси от ресурси в региона, а на второ – заради промените в климата и топенето на ледовете, което дава възможност за достъп до чуждите териториални води. Мисля, че през следващите 10-20 години политическите разногласия ще продължат да съществуват, но ми е трудно да си представя, че това може да доведе до въоръжени сблъсъци.

-          Друга сравнително нова тема е астероидната опасност за планетата. Някои експерти смятат, че не е необходимо създаването и поддържането на специални части за отразяване на метеоритната опасност, други пък са убедени, че темата е актуална. Необходимо ли е, според Вас, да се готвим за отразяване на подобна опасност и под каква форма могат да бъда обединени усилията на различните държави в тази област?

-          Единственото, което бих могъл да кажа в тази връзка е, че бях свидетел на такива дискусии в САЩ, но повечето от тях бяха чисто бюрократични битки, без отношение към реалната политика.

-          Както е известно, Москва не приема разполагането на т.нар. Трети позиционен район на Националната система за противоракетна отбрана (ПРО) на САЩ в Източна Европа, изтъквайки че в бъдеще в ракетните шахти могат да бъдат разположени американски ракети, предназначени не за отбрана, а за нападение. Възможна ли е подобна метаморфоза?

-          Мнозина на Запад смятат, че решението за разполагането на прихващащи ракети в Източна Европа не беше оптималното, от политическа гледна точка. Между Русия, САЩ и Европа от доста време текат дискусии относно целите на ПРО и за това, чии ракети биха могли да застрашат Стария континент. Затова е жалко, че решението за разполагането на елементи от американската ПРО не беше обсъдено в по-тясно сътрудничество с Русия и не отчете времето, когато предполагаемите заплахи могат да станат реалност. Що се отнася до спекулациите, че противоракетните системи могат да бъдат заменени с настъпателно оръжие, това не ми се струва вероятно. Ако в САЩ беше назряло подобно решение, те можеха да го осъществят и без да разполагат преди това противоракетни системи.

-          Държавите от ЕС обсъждат все по-активно ограничения характер на европейските военни възможности. Какво мислите за това?

-          Институтът ни публикува обширно изследване, в което правим оценка на тези възможности, използвайки нова методология и нов подход към оценката на военните възможности, въобще. Защото военните възможности не са просто сбор на количеството танкове или бойни самолети. В тази връзка, показваме как именно следва да бъдат оценени тези възможности в съвременната обстановка и предвид новите заплахи пред сигурността. В този контекст, за експертите (включително за българските) би било полезно да се запознаят с „Бялата книга” на Франция. Защото това е изключително сериозен, от интелектуална гледна точка, документ, в който присъстват три важни момента. За първи път се признава, че 10 хиляди френски военни трябва да бъдат готови във всеки един момент да се справят с евентуални „вътрешни заплахи”. На второ място се подчертава необходимостта да се подобри събирането на нужната разузнавателна информация, както и да се разработят качествено нови подходи в тази сфера за да могат да бъдат предсказани възможните бъдещи заплахи. На трето място, подчертава се значението на космическото пространство и необходимостта да се развива и укрепва космическо разузнаване. Идеята, стояща в основата на този извод, е, че ако през ХІХ век стратегически най-важен беше контролът над Световния океан, през ХХІ век това ще бъде контролът над Космоса.

Що се отнася до Великобритания, последният сериозен опит да се преосмисли британската военна политика беше направен през 1998, затова не може да говорим за някакъв иновационен подход. Днес Британия е загрижена от това, че армията и действа на предела на възможностите си, имайки предвид участието и в мисии по целия свят и, особено, в Ирак и Афганистан. На практика, командването почти през цялото време е ангажирано с тактически въпроси, касаещи провеждането на конкретни операции в тези страни. След появата на френската „Бяла книга” обаче, стартира дискусия за необходимостта, през следващите две-три години, и Великобритания да направи подобен стратегически обзор. Той следва да отчете и опита на самите британци, придобит в Ирак и Афганистан.

В Европа са налице все повече противоречия между амбициите на отделни европейски държави и реално съществуващите ограничения във военните им възможности. Тези противоречия станаха още по-очевидни, след като френският президент Никола Саркози пое председателството на Евросъюза. Защото той не крие, че иска ЕС да отделя повече внимание на военния елемент в своята обща политика.

- Всъщност, въпросът за създаването на въоръжени части на ЕС се дискутира отдавна. Какво е състоянието днес?

- Единственият нов елемент е решението на Саркози Франция да се върне във военната структура на НАТО. Пак той предложи да бъде създаден Център за оперативно планиране, в рамките на ЕС. Тези идеи възкресиха спора за взаимоотношенията между Европейския съюз и НАТО. Днес обаче, все още не става дума за създаване на европейска армия под флага на ЕС, а по-скоро за необходимостта от усъвършенстване и оптимизиране на европейските възможности при провеждането на съвместни операции, които обаче ще бъдат доста скромни, в световен мащаб.

- В същото време, в седем европейски държави са разположени около 200 заряда тактическо ядрено оръжие. Обсъжда ли се бъдещето на този атавизъм от ерата на студената война?

- По този въпрос, в Европа не се водят някакви сериозни дискусии, които да ангажират хората, вземащи реалните решения в ЕС.

{rt}