Както е известно, преди повече от 110 години един от "бащите" на геополитическата наука Хилфорд Макиндер формулира знаменитата си теза за контрола над "хартленда" ("осовия регион") на Евразия като ключ към глобално господство. По онова време, този "хартленд", повече или по-малко, съвпада с територията на Руската империя, заемаща територията на Централна и Северна Евразия. Макиндер е силно загрижен за възможността бързо индустриализиращата се и експанзионистично настроена Русия да отправи открито предизвикателство към базиращото се на морската мощ превъзходство на Запада ( и най-вече на родната му Великобритания и в по-малка степен - на САЩ), използвайки за целта гигантските територии на Вътрешна Евразия. Всъщност, Москва се оказва неспособна да осъществи подобен "пробив" - нито по време на династията на Романови, нито по време на болшевишката диктатура. Мнозина анализатори смятат, че тя едва ли е способна да го направи и днес, когато мощта и е далеч по-малка от онази през имперските и съветските времена, да не говорим за икономическите и проблеми.
Това обаче не отменя актуалността на тезите, лансирани в началото на миналия век от Макиндер, тъй като през последните десетилетия се очерта нов претендент за контрол над "хартленда" в лицето на друга континентална империя - Китай. В крайна сметка, макар че китайците успешно проникват в Африка и Латинска Америка, основното поле на тяхната експанзия е именно Евразия, при това стратегията им до голяма степен се вписва в теорията на британския геополитик.
Новият път на коприната
На първо място, Китай усилено се опитва да възроди т.нар. Път на коприната, разглеждан в Пекин като своеобразна евразийска магистрала, преминаваща през "хартленда" и свързваща страната с другите части на суперконтинента, включително с Южна и Югоизточна Азия, Близкия Изток и Европа. За финансирането на този изключително амбициозен проект, китайците създадоха редица мощни финансови институции, като Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (AIIB) и Фонда на Пътя на коприната (Silk Road Fund) с капитал от 40 млрд. долара. Ключова роля в новия Път на коприната се отрежда на железопътните мрежи. Както е известно, Китай бързо разширява собствената си жп мрежа и вече е глобален лидер в сферата на строежа на високоскоростни жп линии, като изгражда такива линии и в съседните държави. Засега, като основна цел на този гигантски проект се очертава Централна Азия, където се работи по строежа на нови жп линии, магистрали, тръбопроводи и други елементи на инфраструктурата. Друго възможно разклонение на Пътя на коприната е продължаването му в северна посока - например, чрез изграждането на 7000-километрова високоскоростна жп линия, която да свърже Москва и Пекин, намалявайки времепътуването между тях от 6-7 дни до само 33 часа.
Ако китайската железопътна експанзия се окаже успешна, Пекин ще докаже, че Макиндер е бил прав, твърдейки, че "трансконтиненталните жп линии променят качествено състоянието на сухопътните държави и никъде другаде не са толкова ефективни както в затворения хартленд на Евразия". Акцентирайки върху предимствата на жп мрежата пред морските маршрути, Макиндер посочва, че "континенталният жп вагон може да осъществява превози непосрествено от работещите за износ фабрики до складовете на вносителя", което днес е известно като "превоз от врата до врата". Очевидно Китай се готви не само да инициира, но и да се превърне в най-важния възел на изграждащата се евразийска транспортна мрежа. От ключово значение в случая е, че тази континентална евразийска мрежа ще бъде почти недосегаема за основния китайски съперник САЩ, чиито флот контролира глобалните морски маршрути. Това поражда обоснована тревога в Пекин заради възможната блокада на китайската търговия, която и в момента се реализира най-вече по море.
Така очертаната трансконтинентална жп мрежа с център Китай, се допълва от океанските маршрути, свързващи китайските пристанища с отдалечените брегове на Евразия. Най-важен сред тях е Морският път на коприната, минаващ край бреговете на Югоизточна Азия и през Индииския океан. В тази връзка си струва да спомена, че скоро може да стартира изграждането на "Тайландския канал" (Kra Isthmus Canal), който трябва да пресече провлака Кра в южната част на Тайланд (впрочем, има вариант той да мине малко по на юг, през територията на Малайзия). Финансирането му ще се поеме от Китай, а в резултат от изграждането му Морският път на коприната ще минава в непосредствена близост с такива приятелски настроени към Китай държави като Камбоджа, Тайланд и Мянма. Това ще позволи да се избегне контролирания от американския флот Малакски пролив. Китай проявява интерес и към Северния морски път, който минава през контролираната от руснаците арктическа акватория, а Москва се превръща във все по-близък "стратегически партньор" на Пекин.
Въпреки крайно нестабилната ситуация в страната, Афганистан бързо се придвижва към китайската сфера на влияние, а планираният петролопровод Китай-Мянма може да промени цялата конфигурация на транзита на енегоносители в Евразия. И това е само част от създаването на "новия икономически пояс на пътищата на коприната" и т.нар. Морски път на коприната. Тоест, става дума за изграждането (в повечето случаи буквално "от нулата") на смайваща по мащабите си инфраструктура, която ще свърже Китай с Централна Азия, Близкия Изток и Западна Европа. Наред с възраждането на древния Път на коприната през Централна Азия, то включва и развитието на икономическите коридори Бангладеш-Китай-Индия-Мянма и Китай-Пакистан, през Кашмир.
Китайската експанзия в Европа
След като PSA, IBM, Club Mediterаnee, летището на Тулуза и пристанищего на Пирея станаха собственост на (или се управляват под аренда от) китайски компании, в началото на 2015 China National Tire & Rubber купи 26,2% от акциите на италианския производител Pirelli и обяви, че възнамерява да се сдобие и с останалите. През март пък, група китайски компании купиха комплекс от 18 бизнес сгради в Берлин за 1,5 млрд. евро. Както посочва в тази връзка френският икономист Антоан Брюне (президент на AB Marchés), "през последните двайсетина години Китай успешно настъпва по много направления, като целта му е да овладее ключови позиции в икономиките на водещите западни, държави и евентуално да ги дестабилизира, както и постепенно да отнеме хегемонията на САЩ". За успешното проникване на китайците в европейската икономика има поне две основни причини.
Първата е, че във всички западни държави големите компании са заинтересовани от укрепване на връзките с Китай. Значителна част от печалбите им са свързани с огромния марж от износа на произведената в Китай продукция, както и с динамиката на продажбите на вътрешния китайски пазар, който е огромен. Предвид на това, влошаването на отношенията между тяхната собствена държава и Пекин може да се отрази негативно на техните приходи, борсовите котировки и бонусите на ръководствата им. Затова те всячески се стараят да не допуснат потенциални конфликти между своите страни и Китай. Тоест, на практика китайците се възползват максимално от разрива между интересите на транснационалните компании и тези на националните държави, където те се базират. Въпросните компании се превръщат в най-големите лобисти на китайските интереси и Пекин съзнателно ги използва за да попречи на западните правителства да регират адекватно на стратегията му за завоюване на все нови и нови позиции в техните икономики, макар че тази стратегия все повече ерозира основите им.
Втората причина пък е, че Китай се старае да подбира най-ефективните инструменти за влияние върху всяка конкретна държава. Цитираният по-горе Антоан Брюне дава за пример "сделката между Пекин и Лондон, в рамките на която китайците обещаха лондонското Сити да се превърне във финансовия център на планетата, след като Китай и юанът изместят САЩ и долара от сегашните им доминиращи позиции. Срещу това Китай си гарантира подкрепата на британците, които в това отношение играят по-скоро в полза на Пекин, а не на съюзниците си от Вашингтон. На свой ред, споразумението на Пекин със Сеул и Берлин гарантира привилегирован достъп до китайския пазар на корейските и германски компании срещу отказа на Южна Корея и Германия да подкрепят усилията на американската дипломация за ограничаване на китайската икономическа експанзия. Накрая, Париж и Рим вземат все по-големи заеми от Китай, което ги стимулира да си сътрудничат с Пекин".
След като пое ръководството на Китай през 2012 президентът Си Дзинпин обяви, че страната му ще спре да харчи печалбите от външната търговия за да трупа ценни книжа (най-вече американски) и ще започне да ги използва за закупуване на най-различни чуждестранни активи. Действително, през последните три години обемът на придобитите от китайците ценни книжа не само че не нараства, а намалява. Китай демонстрира все по-малко желание да изкупува европейски дългове, в същото време неговите държавни и частни компании разширяват изкупуването на всевъзможни европейски активи: инфраструктура (летището на Тулуза или един от терминалите на атинското пристанище Пирея), агропромишлени комплекси (големи площи лозя около Бордо, или винарните Жовре Шомбертан в района на Дижон), автомобилната индустрия (Volvo, PSA Пежо Ситроен, в което участва китайската Dongfen, или Pirelli), високите технологии (закупуването на части от IBM и Motorola от китайската Lenovo), производството на луксозни стоки (китайската Trinity държи 10% от Ferragamo ) и туристическия бизнес (през февруари 2015 китайския гигант Fosun купи за близо милиард евро международната верига от хотелски комплекси Club Méditerranée).
Официално, от 2012 насам Китай предпочита реалните активи пред държавните ценни книжа. Всъщност, стратегията му отива много по-далеч, като основната и цел е допълнително да укрепи доминиращите позиции на страната в глобалната производствена сфера и така да привлече нови държави към своята орбита.
За да го постигне, Пекин се старае постепенно да постави под контрол наземния, морския и въздушния транспорт, т.е. да контролира глобалния товаропоток. Освен това, Китай трябва да си гарантира непрекъснатия приток на продоволствени стоки, особено след като през последните години изпитва сериозни проблеми с качеството на питейната вода и състоянието на земеделските си земи. Освен това стратегията предвижда създаването на гигантски китайски компании, които да са в състояние да си извоюват доминиращи позиции в съответните отрасли, по примера на американските корпорации в периода от 20-те до 70-те години на миналия век. Така например, благодарение на технологичната база на компании като Volvo и PSA, Китай ще може да създаде корпорация, която да е в състояние да се конкурира на равни начала с гиганти като Toyota или Volkswagen. Технологиите на Pirelli пък ще помогнат на китайците да изпреварят Michelin и Bridgestone. На свой ред Lenovo вече е истински световен гигант в компютърната сфера, а пък Huawei е на път да се превърне в кошмар за американските си конкуренти. Китай очевидно не се задоволява с това, че на територията му е съсредоточена по-голямата част от световното индустриално производство. Както вече споменах, след 2012 плановете му се промениха и той вече иска принадлежащите му компании (и то не само тези на китайска територия) да поставят под контрол по-голямата част от световното производство. Ни повече, ни по-малко!
Амбициите и проблемите на Пекин
През последните трийсетина години най-малко 300 милиона китайци са се преселили от селските райони в бързо разрастващите се градски зони, а други 35 милиона се готвят да ги последват през следващите няколко години. В момента в китайските градове живеят поне 700 милиона души, а очакванията са, че през 2030 броят им ще надхвърли милиард. Това е свързано с огромни проблеми за градовете, инфраструктурата и икономиката, като цяло, както и с почти катастрофално ниво на замърсяването на въздуха в най-големите мегаполиси на страната.
Вече 160 китайски градове имат население от над един милион души (в цяла Европа броят им е 35). От 1990 насам 250 китайски града са утроили своя БВП на глава от населението, а реалният доход на гражданите им е нараснал трикратно.
Впрочем, днес в Китай не може да се говори за отделни градове, а по-скоро за "градски клъстери", т.е. нарастващи градски агломерации с население от над 60 милиона души. Така например, районът Пекин-Тяндзин на практика включва 28 града. На свой ред, най-новият миграционен мегаполис в южната провинция Гуандун - Шънджън, се е превърнал в ключов "хъб" на друг подобен клъстер. В момента в Китай има над 20 такива клъстери, всеки от които е с размерите на средна или голяма европейска държава. Съвсем скоро в основните клъстери ще бъде концентриран 80% от китайския БВП и 60% от населението. Както изграждането на скоростна железопътна мрежа в страната, така и другите смайващи инфраструктурни проекти, са част от инвестициите на обща стойност 1,1 трилиона долара в 300 държавни проекти, целящи оптималното управление на въпросните клъстери.
Сред негативните последици от този процес е печално известният на Запад феномен, известен като "балона с недвижимите имоти", който до 1998 беше невъзможен в Китай, тъй като дотогава цялата недвижима собственост на практика беше държавна. След либерализацията обаче, средната класа в страната започна да купува собствени жилища, включително със заеми. И тъй като става дума за стотици милиони хора, диспропорциите на пазара на недвижими имоти нямаше как да бъдат избегнати, в резултат от което възникнаха цели "градове-призраци" и множество пустеещи молове.
Китайският инфраструктурен ажиотаж се финансира от инвестиционни фондове, зад които стоят централното и местните правителства, държавните предприятия и частният сектор. Строителният бизнес, който е сред най-големите работодатели в страната, ангажира пряко или косвено над 100 милиона души, а 22% от всички национални инвестиции в капиталови активи са именно в сектора на недвижимите имоти.
Освен всичко друго, Китай модернизира и производствената си база, която през последните трийсет години е нараснала 18 пъти. Днес страната произвежда 80% от всички климатици, 90% от персоналните компютри, 75% от слънчевите панели, 70% от мобилните телефони и 65% от обувките в света. Производството осигурява 44% от китайския БВП, като в него пряко са ангажирани 130 млн. души. Освен това в Китай се осъществяват 12,8% от глобалните изследвания в света, като в това отношение той далеч изпреварва Великобритания и по-голямата част от западноевропейските държави.
Както е известно обаче, в последно време акцентът в китайската икономика се измества към бързо нарастващият вътрешен пазар, което ще означава още по-мащабни инвестиции в инфраструктурата, нужда от голям брой качествени инженерни кадри и бързо развиваща се база от доставчици. Доколкото Китай започва да се сблъсква с редица нови проблеми - нарастване стойността на труда, все по-сложната верига на глобалните доставки и волатилния пазар - той агресивно се стреми да преориентира икономиката си от нискотехнологичното сглобяване на произведени в чужбина части, към високотехнологичните производства. По-голямата част от китайският износ вече се формира от смартфоните, двигателите и автомобилилите (очаква се скоро към тях да се присъединят и самолетите). В хода на този процес се наблюдава и чисто географското изместване на производството от южното крайбрежие към Централен и Западен Китай. Така например, град Ченду в югозападната провинция Сечуан се превръща във високотехнологичен клъстер, в чиято основа е активността на компании като Intel и Hewlett-Packard.
Тоест, Китай преследва амбициозната цел да трансформира производството както вътре в страната, така и в глобален план. В миналото китайските компании бяха ангажирани най-вече с доставките на евтини масови стоки за бита с приемливо качество. Сега много компании бързо променят технологиите си и се орентират към градовете от "първо и второ ниво", докато чуждестранните фирми, опитвайки се да намалят разходите си, се оттеглят към градовете от "второ и трето ниво". Паралелно с това ръководството в Пекин иска още през следващите десетина години китайските компании да се превърнат в наистина транснационални. Впрочем, 73 китайски компании вече влизат в класацията Fortune Global 500, като в това отношения страната се нарежда плътно зад САЩ.
Разсъждавайки за китайските предимства, не бива да забравяме, че бъдещето на глобалната икономика очевидно е свързано с Азия, където е налице рекорден ръст на доходите на средната класа. Така, докато през 2009 в Азиатско-Тихоокеанския регион са живеели само 18% от принадлежащите към глобалната средна класа, през 2030 (според Център за развитие на ОИСР) тази цифра ще нарасне до смайващите 66%. За сравнение, през 2009 в Северна Америка и Европа са живеели 54% от средната класа в света, но през 2030 този дял ще падне само до 21%.
Китай има над 15 трилиона долара в банкови депозити, като този обем нараства с цели 3 трилиона годишно. Валутните му резерви пък се оценяват до 4 трилиона. Липсват ясни данни за това, как точно циркулира тази финансова маса в Китай по различните проекти, компании, финансови организации и държавата. Никой например не знае, колко и какви кредити е отпуснала Китайската селскостопанска банка. Големите пари, държавният капитализъм и еднопартийното управление се преплитат и сливат в китайската финансова сфера, където реалната политика се пресича с наистина гигантски парични средства.
Големите китайски държавни банки - Централната банка, Индустриално-търговската банка, Строителната банка и Селскостопанската банка, възникнаха като чисто правителствени институции и се превърнаха в полукорпоративни държавни предприятия. Те силно разчитат на връзките си с правителствените среди и наследените активи, а действията им се определят от специфична комбинация от чисто търговски и стратегически държавни цели. Именно те са инициаторите на гигантския процес на трансформация на китайския икономически модел, която се осъществява в момента. Тук следва да напомня и, че по съотношението на държавния си дълг към БВП, Китай се намира зад Япония и САЩ в класацията на Standard Chartered Bank, при това за разлика от развитите западни държави, потребителските кредити са малка част от целия дълг. Разбира се, и в Китай съществува т.нар. "сенчесто банкиране" (т.е. кредити, отпускани извън регламентирания банков сектор), но този тип операции осигуряват едва 28% от БВП, докато според МВФ в САЩ например, този процент е много по-висок.
Истината е, че сериозните проблеми на Китай са свързани предимно със сфери извън икономиката, където комунистическото ръководство изглежда склонно да предприема погрешни стъпки. Пример за това е осъществяваното от него т.нар. "настъпление на три фронта": укрепване на идеологическия контрол на Компартията в страната под предлог да не се допусне налагането на "западните ценности", усилването на контрола върху онлайн-информацията и социалните мрежи и по-сериозния контрол над етническите малцинства и особено уйгурите, живеещи в ключовата западна провинция Синдзян. На поне два от тези "фронта" - противодействието на "западните ценности" и контрола над Интернет, пекинското ръководство вероятно би постигнало повече по пътя на дебатите, а не на репресиите - особено предвид огромния брой млади хора, които са добре образовани и са свързани с глобалната мрежа, но те очевидно не са сред инструментариума на Компартията. Що се отнася до третия фронт и в частност до малцинствата в Синдзян, проблемът не е толкова в реализацията на трите принципа на етническата политика, обявени от президента Си Дзинпин: jiaowang, jiaoliu, jiaorong ("контакт" - "комуникация" - "смесване"), тъй като местните китайски кадри в Синцзян, често са склонни да разглеждат коренното уйгурско население като "попаднало под влиянието на екстремистите". От друга страна, ако Пекин не се справи с интеграцията на Синдзян, това би поставило под въпрос цялата му стратегия на "новите пътища на коприната", доколкото провинцията е ключово свързващо звено в китайския проект за интеграция на Евразия, както и важен канал за потока от енергоносители от Централна Азия и Русия към Китай.
Русия като "младши партньор на Китай?
В китайската "евразийска стратегия" икономическите съображения са тясно преплетени си геополитическите. В икономически план Китай печели от формирането на гигантска интегрирана и доминирана от него територия. В стратегически план, тази нова континентална зона на китайско влияние ще бъде трудно уязвима за САЩ при възникването на сериозна криза в китайско-американските отношения. Както е известно, Вашингтон разполага с най-мощния военен флот в света, който може да нанесе много сериозни поражения в периферните зони на китайската геоикономическа империя, но той на практика няма да може да атакува континенталната и част, разположена около евразийския "хартленд".Междувременно, през ноември 2014, президентът Си Дзинпин осъществи изключително важна геополитическа промяна, чиято същност е, че Китай вече не смята САЩ и ЕС за основни стратегически приоритети, а фокусира вниманието си към своите азиатски съседи и приятелските държави от BRICS - Бразилия, Индия, Южна Африка и най-вече Русия, които китайските анализатори наричат kuoda fazhanzhong de guojia (т.е. "водещи развиващи се държави"). Тук е мястото да отбележим и, че самият Китай вече не се смята за "развиваща се държава".
Анализаторите са единодушни, че Китай няма да може да формира достатъчно мощна зона на доминация в Евразия без сътрудничеството или поне съгласието на другата голяма континентална държава - Русия. Макар че последната е доста по-слаба от някогашната Руска империя, както и от наследилия я Съветски съюз, тя все още контролира значителна част от основния "хартленд", включваща както собствените и териториии в Северна Евразия, така и руските сфери на влияние в Централна Азия и Източна Европа.
Според редица (включително и руски) анализатори, изглежда все по-вероятно, че въпреки собствените си геополитически амбиции в Евразия, Москва едва ли ще работи активно против континенталния проект на Пекин. След като беше въвлечена в ожесточена борба със Запада (и най-вече с американско-британската ос) във връзка с украинската криза, Русия едва ли има друг избор, освен да се ориентира към сближаване с Китай. Ниските цени на петрола и западните санкции могат да ерозират руската финансова система. Поне на пръв поглед, Пекин е склонен да и помогне. През октомври 2014 руската и китайската централни банки се споразумяха за осъществяване на валутни суапи на обща стойност 25 млрд. долара, което позволява на руснаците при нужда да прибягват към китайските юани. През декември 2014 външният министър на Китай Ван И, обяви, че страната му ще окаже помощ на Русия, ако се наложи. Въпросът обаче е, при какви политически и икономически условия би го направил. Най-вероятно китайците ще поискат от Москва привилегирован достъп до руските природни ресурси и военни технологии, както и руснаците да не пречат на реализираните от Пекин икономически проекти в постсъветските държави от Централна Азия.
Ето защо, дори онези руски експерти, които се отнасят положително към укрепване на връзките с Китай, признават, че проектът за новият Път на коприната не е свързан само с бъдещите икономически ползи от него, а има и ясно изразени геополитически измерения, като се разчита в Евразия да бъде създадена "база за растежа" на бъдещата континентална суперсила. Не е ясно обаче, как това би се отразило в дългосрочен план върху Русия и нейните собствени амбиции, както и дали двата евразийски суперпроекта (китайският и руският) могат да се реализират съвместно.
Според проф. Дмитрий Тренин от Московския център Карнеги, китайската инициатива за новия Път на копринатае в състояние да "погълне" ключовият за Русия проект за Евразийския съюз: "енергийното, инвестиционното и индустриално-технологическото партньорство между Китай и Русия може да промени формата на Евразия и да доведе до нов силов баланс, който да изместни гравитационния и център от Москва към Пекин".
Тази група руски експерти мрачно прогнозират, че ако страната им има късмет, може в крайна сметка да се превърне в "младши партньор" на Китай (какъвто например е Канада за САЩ), т.е. в гигантски резервоар на природни ресурси, които Москва ще продава на могъщия си южен съсед, запазвайки до голяма степен своя суверенитет. Според най-лошия вариант на този сценарий обаче, тя може да се окаже по-скоро "васал" в рамките на китайската евразийска континентална империя. Между другото, през 1904 Макиндер допуска подобно развитие, подчертавайки, колко опасно би било то за Запада: "Ако например, китайците - организирани от японците, се окажат способни да премахнат Руската империя и да овладеят нейната територия, те вероятно биха се превърнали в истинска "жълта опасност" за целия свят, тъй като така биха добавили към ресурсите на великия континент и обширни морски граници". В тази своя прогноза обаче, британския геополитик очевидно бърка по отношение ня Япония - в момента Токио не само, че не се ангажира с "организирането" на една доминирана от Китай суперимперия в Евразия, а тъкмо напротив - опитва се да предотврати формирането на алианс между Москва и Пекин, съзнавайки какво би означавало това за бъдещето на Япония.
Възможно ли е формирането на евразийска суперимперия
Бившият външен министър на Сингапур Джордж Йео определя очертаващият се нов световен ред като "слънчева система с две слънца - САЩ и Китай". На свой ред, в новата Стратегия за национална сигурност на САЩ, публикувана в началото на 2015, се подчертава, че "макар и да има конкуренция, не смятаме конфронтацията с Пекин за неизбежна". На фона на свърхамбициозните инфраструктурни проекти на Китай, както впрочем и на цялата му стратегия за интегрирането на Евразия, мнозина, включително в ръководствата на т.нар. "водещи развиващи се държави", започват да се питат, дали тази "слънчева система с две слънца" няма да се окаже просто преход към замяната на САЩ от Китай, в качеството му на единствена световна свръхдържава?
Както е известно, историята познава и други опити за създаването на империя, която да контролира евразийското пространство от Тихия до Атлантическия океан. Първата е създадена в резултат от монголското нашествие през ХІІІ-ХІV век и се простира от Японско и Южнокитайско до Средиземно море. Всъщност, това е най-голямата континентална империя в историята, но тя не просъществува дълго като едно цяло и бързо се разпада заради вътрешните си противоречия. И Китай, и Русия са част от тази номадска империя, управлявана от Каракорум в днешна Вътрешна Монголия. По-важното в случая е, че по-нататъшната еволюция на Китай и Русия като държави, както и геополитическото им мислене, са силно повлияни от опита, свързан с монголското господство.
Руските геополитици нерядко твърдят, че Русия е наследник едновременно на Византийската империя и на империята на Чингис хан. Именно руските владетели се опитват да създадат втората евразийска империя, простираща се от Балтийско море до Босфора и от Централна Европа до Манчжурия и бреговете на Тихия океан (включително и американските, доколкото Аляска също е руско владение в течение на векове). Те обаче постигат само частичен успех в тези свои усилия, тъй като така и не успяват да се доближат плътно до превръщането на Руската империя в доминираща сила на евразийския суперконтинент, сблъсквайки се със съпротивата на големите европейски държави на Запад, на Османската империя на Юг и на Япония на Изток. На свой ред, Съветският съюз, като наследник на Царска Русия, в географски план е евразийска държава, но заради универсалистката си идеология, се стреми по-скоро към глобална доминация. В момента Москва отново до голяма степен е възприела евразийската идея, но поне засега и липсват необходимите ресурси за да я превърне в реалност.
Ето защо някои смятат, че е дошъл ред на Китай да се опита да реализира собствената си версия на "евразийска континентална супердържава". За разлика от предшествениците си - монголците и руснаците, разчитащи най-вече на военната си мощ, китайците залагат на икономическото превъзходство. Затова, поне засега, е трудно да си представим какво би представлявала "китайската евразийска империя", ако въобще е възможна. Тя би могла да се формира като "добронамерена" икономическа интеграционна общност, чиито център да е Китай, т.е. да наподобява доминирания от Германия Европейски съюз, или на Южноамериканския общ пазар (Mercosur), чиито лидер е Бразилия. Не бива обаче да се изключва, че Пекин може да се опита да наложи по-твърда политическа хегемония в Евразия, т.е. един класически имперски модел.
Мнозина във Вашингтон разглеждат усилията за интеграцията на Евразия под китайска егида като открито предизвикателство и дори заплаха за глобалната хегемония на САЩ. Както преди повече от век Макиндер наблюдаа с тревога нарастващото руско влияние в континенталния "хартленд", така днес американските стратези са обезпокоени от възможността по-голямата част от Евразия да се окаже в сферата на влияние на една азиатска държава, чиито модел силно се различава от западния, а стратегическите и планове изглеждат неясни.
В същото време опитите на САЩ да предложат някаква алтернатива на доминирания от Китай икономически ред в Евразия (предприемани след провала на идеята за Г-2 или "Кимерика", т.е. за "споделената" глобална доминация на Вашингтон и Пекин) не се развиват добре. Толкова рекламираното Транстихоокеанско партньорство все още не е стартирало истински и преговорите по него продължават. На свой ред, финансираният от САЩ "алтернативен Път на коприната", който трябва да свърже Централна и Южна Азия през Афганистан, засега не дава никакви резултати. В чисто стратегически план, американските усилия за използването на Индия като "основен балансьор" на Китай, също се оказват безуспешни, доколкото Делхи отказва да подпише каквото и да било споразумение с Вашингтон, което би могло да се разглежда като опит за "сдържането" на Пекин.
От друга страна обаче, въпреки на пръв поглед неудържимия китайски възход, би било твърде прибързано да говорим за възникването на нова евразийска империя. В тази връзка, си струва отново да се обърнем към Хилфорд Макиндер. Преди сто и повече години и той, и мнозина други смятат, че Русия е на път да се превърне в доминираща световна държава, наред със САЩ. В крайна сметка обаче, вместо "двайсетте мирни" години от които тази страна се нуждае "за да постигне истинско величие" (както твърди убитият малко по-късно от терористи руски премиер-реформатор Столипин през 1907), през 1914 Руската империя необмислено влиза в конфликта, превърнал се в Първата световна война и само три години по-късно се разпада.
Днес Китай е изправен пред подобни вътрешни и външни рискове, способни да го доведат до катастрофа и да сложат край на смайващия му възход. Затова можем да предположим, че през следващите 15-20 години съхраняването на вътрешната стабилност и избягването на опасните външни кризи, могат да се окажат много по-важни за Пекин, отколкото хипотетичните му планове за създаване на собствена евразийска империя.
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
