Както е известно, Сомалия и Етиопия са разположени в стратегическия регион на Африканския рог, който е кръстопът на най-важните комуникации с глобално значение и представлява южна периферия на очертания от американските геостратези т.нар. „Голям Близък изток”. През 70-те и 80-те години на миналия век регионът бе сцена на изключително остро геополитическо съперничество между САЩ и СССР, а напоследък все повече се превръща в един от основните театри на бойни действия в рамките на глобалната война на САЩ срещу международния тероризъм.

Независимата сомалийска държава, появила се на картата през 1960, просъществува почти трийсет години, като през този период основната обединяваща идея за сомалийците беше национализмът, т.е. сливането в единна нация на сомалийските племена, имащи общ език и култура.

Навремето, процесът на деколонизация доведе до обединяването само на две части от целия сомалийски етнос – териториите на бившите Италианска и Британска Сомалия. Така, част от сомалийците останаха в земите на съседните Етиопия, Кения и Джибути. Мечтата за т.нар. „Велика Сомалия”, която да обедини всичките пет части на нацията, се превърна в национална идея, символ на която е и бялата петолъчка на син фон на сомалийското знаме. Но, след провала на сомалийската инвазия в Етиопия, през 1978, национализмът постепенно изгуби ролята си на водеща обединителна идеология. След поражението в етиопско-сомалийската война от 1977-1978, централното правителство в Могадишу постепенно започна да губи контрола си над страната. Така, в началото на 90-те на територията и възникнаха шест квазидържавни образувания – Сомалиленд, Пунтленд, Галгмудуг, Нортленд, Маакир и Джубаленд. На практика, от Сомалия се откъсна северната част на страната, под името Сомалиленд, както и самообявилата се държава Пунтленд, на изток, която днес експертите смятат за основна база на сомалийските пирати. Останалата част на страната формално се управлява от изключително слабото централно правителство, а на практика – от непрекъснато воюващите помежду си местни военни командири. Между другото, показателно е, че началото на фактическия разпад на сомалийската държава съвпадна с появата на съобщения, за доказано големи запаси от петрол в Сомалия и породеният от тях засилен интерес на САЩ към тази страна.

В условията на задълбочаваща се анархия, сомалийското население са оказа беззащитно пред сушата, като милиони местни жители трябваше да оцеляват на ръба на глада. ООН се опита да осъществи мащабна мисия за спасяване на гладуващите, като стартира доставки на храни и лекарства за Сомалия. Предвид царящият в страната хаос обаче, провеждането на хуманитарните операции се оказа невъзможно и през 1992 в Сомалия, под флага на ООН, бяха изпратени 26 000 чуждестранни военни, включително повече от 7 000 американски морски пехотинци.

Както можеше да се очаква, местните командири отказаха да се подчинят на чужденците, в резултат от което през 1993 загинаха няколко десетки войници на ООН, а американският президент Бил Клинтън реши да разреже „сомалийския възел” като нареди залавянето или ликвидирането на генерал Айдит, лидер на най-влиятелната сомалийска въоръжена групировка. Операцията, която бе възложена на специалните части „Делта” обаче се провали: бяха свалени три американски хеликоптера, 18 командоси загинаха, а 77 бяха ранени. При това бяха убити над триста сомалийци, а около 700 – ранени, като повечето се оказаха мирни жители. За Белия дом, провалът в Сомалия се оказа особено унизителен, защото ударът по „Делта” бе нанесен не от редовна армия, а от сомалийските криминално-кланови групировки. Затова не е чудно, че няколко години по-късно именно САЩ обявиха Сомалия за „провалена държава” и база на току що заявилата за себе си Ал Кайда (беше съобщено например, че именно на сомалийска територия е била базата на терористите, взривили американските посолства в Кения и Танзания през 1998).

През март 1994 всички американски части напуснаха Сомалия, след което бе прекратена и хуманитарната операция на ООН, оказала се най-скъпата и най-безславната за цялата история на Световната организация, заради финансовите разходи и броя на жертвите. След провала и, властта в страната окончателно попадна в ръцете на криминалните кланове, а острият недостиг на храни стана повсеместен. Всичко това провокира масово бягство на населението, като близо 1/3 от 7-те милиона сомалийци напуснаха страната, пръскайки се по света.

Ислямът като заместител на националната идея

След фактическия разпад на сомалийската държава, единствената идея, която можеше да обедини многобройните местни племена и кланове и така да възстанови единството на нацията и държавата се оказа ислямът. През 1999 в страната се появи т.нар. Съюз на ислямските съдилища (СИС), който обедини местните ислямистки групировки, опитващи се да сложат край на насилието, упражнявано от отрядите на племенните вождове. Ползващият се със значителна финансова подкрепа от влиятелни местни и чужди (включително арабски) бизнесмени СИС бързо си извоюва популярност сред обикновените сомалийци, уморени от дългия период на хаос и безвластие.

В продължение на няколко години, ислямистите водеха партизански действия в южната част на страната, след което минаха в настъпление и, на 5 юни 2006, отрядите им влязоха в столицата Могадишу, изтласквайки оттам племенните отряди на военните командири от т.нар. „Алианс за възстановяване на мира и против тероризма”,  които контролираха града цели 15 години. Според някои експерти, „Алиансът” е създаден с помощта на САЩ, което донякъде предопределя и поражението му през 2006.  Лишени от подкрепата на местното население, отрядите на Алианса напуснаха Могадишо. Мнозина смятат, че ако САЩ не бяха организирали нова военна намеса в Сомалия, този път използвайки етиопската армия, сомалийските ислямисти вече щяха да са превърнали страната в ислямска държава, като съседен Судан или Афганистан по времето на талибаните.

СИС обаче успя да задържи властта само до края на 2006, когато стартира военната операция на регионалния американски съюзник – Етиопия, формално сложила край на процеса на възраждане на сомалийската държавност, на основата на исляма. Главната цел на операцията беше ограничаването на нарастващото влияние на радикалния ислям по южната периферия на „Големия Близък изток”, включително и на територията на Етиопия. Освен това, успехът на етиопците в Сомалия трябваше да донесе на САЩ и определени дивиденти, в чисто пропаганден аспект, особено на фона на нерадостната картина в Ирак и Афганистан.

Само за една седмица етиопците разгромиха военните сили на СИС, като на 28 декември 2006 влязоха в Могадишо без нито един изстрел. Това стана възможно, след като двата най-големи местни клана Абгал и Хабр Гедир, които на практика контролираха столицата, решиха да скъсат отношенията си с ислямистите и предадоха града на етиопската армия. На СИС не помогна дори подкрепата на съседна Еритрея (традиционно враждебно настроена към Етиопия), изпратила 2000 бойци в помощ на ислямските радикали. В крайна сметка, около 3000 въоръжени ислямисти се оттеглиха към южното крайбрежие на Сомалия.

Две години по-късно, т.е. в края на 2008, умерените ислямисти и централна власт постигнаха негласен компромис, като тогавашният президент Абдула Юсуф Ахмед подаде оставка и бе заменен (през януари 2009) от умерения ислямист и основател на СИС Шариф Ахмед. През март 2009, сомалийското правителство взе решение за въвеждане на нормите на шариата в страната, което бе сред основните искания на СИС.

Кой печели от пиратската активност

Проблемът със сомалийските пирати отдавна вече не е регионален, а международен, което налага и по-сериозния анализ на този феномен. Чак до есента на 2008, за съвременното пиратство не можеше да се говори като за глобално явление, т.е. измеренията на пиратската заплаха бяха по-скоро регионални. Впрочем, регионалният му характер се запазва и днес, само че последните събития, свързани с промените в маршрутите на товарния трафик между Европа и Източна Азия, прехвърлят проблема в по-глобална плоскост. Според мнозина анализатори, случващото се в акваторията на Африканския Рог е своеобразно продължение на борбата между най-големите световни „играчи”, доколкото са налице достатъчно основания да смятаме, че сомалийските пирати, разполагащи със съвременно навигационно оборудване и средства, са проект, сходен с Ал Кайда или Движението „Талибан” в Афганистан.

В известен смисъл, пиратството действително е средство за оцеляване за населението на тази невъобразимо бедна африканска страна. Икономиката и, която никога не е била просперираща, се намира в пълен упадък, малкото индустриални предприятия отдавна не работят, а инфраструктурата е почти напълно унищожена. Международната хуманитарна помощ пък се присвоява от чиновниците и клановите елити. Тоест, бедственото положение на местното население наистина е една от причините или най-малкото формира благоприятна почва за разцвета на пиратството. При всички случаи обаче, активното масово пиратство не е феномен с локална мотивация (бедност, насилие, безвластие и т.н.), а по-скоро инструмент в икономическата и политическа игра на определени (и по правило излизащи далеч извън рамките на конкретния регион) достатъчно мощни сили. При това, в съвременния свят, в който играчите са принудени да се съобразяват (пък дори и само формално) с приоритета на международното право, тези сили, по разбираеми, причини не се изявяват открито.

Налице са редица фактори, които, взети заедно, формират ситуацията в района на Африканския Рог и могат да ни помогнат да си отговорим, на кого е изгодна нейната дестабилизация .

На първо място, Сомалия има важно стратегическо (включително военно-стратегическо) значение. Това е било ясно още в Древността, като за пореден път се потвърждава по време на Втората световна война, когато германският съюзник Италия, макар и за кратко, овладява Африканския Рог, поставяйки под контрол трафика към Суецкия канал и пролива Баб-ел-Мандеб, който свърза Аденския залив с Червено море, т.е. пътя от Европа към Южна и Източна Азия и Австралия. Днес стратегическото значение на тази територия е още по-голямо, предвид огромния по размерите си морски търговски транзит през Суецкия канал и Червена море. През Аденския залив минава 50% от световния транзит на насипни товари, около 30% от контейнерните превози и почти 25% от петролния трафик. Между бреговете на Сомалия и Йемен, в посока към Суецкия канал, всяка година преминават около 20 хиляди кораба, превозващи близкоизточен петрол за Европа и Америка и индустриални товари, произведени в Азия. При това, основната част от този поток е търговията между Европа и Източна Азия, включително Китай, Япония, Индия, Южна Корея и т.н. Естествено, сегашните набези на сомалийските пирати се отразяват най-болезнено именно върху икономиката на ЕС и споменатите по-горе държави, които са сред основните геоикономически конкуренти на САЩ.

На второ място, стремежът на САЩ да разположат по-близо до Африканския Рог наскоро създаденото Африканско командване (AFRICOM) – естествено, „с цел да бъдат ограничени и предотвратени конфликтите на Африканския континент”, засега не се увенчава с успех. Повечето африкански държави открито дадоха да се разбере, че смятат за основна цел на AFRICOM защитата на американските стратегически интереси и, най-вече, контрола върху добива и транзита на африканския петрол.

В тези условия, запазването на нестабилността в региона би могла да послужи на САЩ като аргумент за съществуването и активизирането на AFRICOM. През октомври 2008, командващият военноморските сили на САЩ в Европа и Африка адмирал Марк Фицджералд заяви, че Вашингтон не възнамерява да създава наземна база в Африка, за целите на новото командване AFRICOM „най-малкото в близко бъдеще”. Според него, от военноморска гледна точка, зоните, на които AFRICOM следва да обърне най-голямо внимание, са Гвинейския залив и района на Сомалия.

На трето място, ислямистите и пиратите често принадлежат към едни и същи кланови структури и в специфичните условия на Африканския Рог мирното съвместно съществуване между тях е задължително условие за оцеляването на целия клан и е предпоставка за взаимни компромиси. Важна особеност на съвременния тероризъм в региона на Африканския Рог е и тясната връзка между престъпните организации и държавните структури. Подкупът на държавни чиновници на всички възможни равнища е отдавна утвърден подход в пиратския бизнес, тъй като за постигането на политическите си цели, чиновниците се нуждаят от значителни средства, каквито могат да им предоставят само терористите-пирати. На свой ред, последните се нуждаят от по-модерно оборудване (малки маневрени и високоскоростни кораби), оръжия (автомати, пистолети, гранатохвъргачки, ракети). Както е известно, в миналото ислямистите демонстрираха силен интерес към завзетото от пиратите оръжие. В частност, имаше информация, че терористите от радикално-ислямистката групировка „Аш Шабаб” са поискали от пиратите да им предадат част от оръжието, с което бе натоварен украинския кораб „Фаина”, пленен от тях през септември 2008. Няколко месеца преди това, „Аш Шабаб” получи 5% от 1,5-те милиона долара, платени на пиратите за освобождаването на един испански кораб.

И ислямистите, и пиратите са силно зависими от външнополитическата подкрепа и икономическата помощ, която вероятно им оказват близки до тяхната ориентация кръгове. Всеобщата корупция позволява и на ислямистите, и на пиратите да защитават икономическите си интереси чрез подялба на сферите на влияние по мирен път. Неслучайно, редица журналисти и сътрудници на хуманитарни неправителствени организации, действащи в Сомалия, свидетелстват, че някогашните жалки рибарски селца в Пунтленд, след превръщането им в пиратски бази, демонстрират истински потребителски бум.

Истината е, че управляващата върхушка в самообявилата се държава Пунтленд не разполага с никакви легални източници на приходи, способни да гарантират властта и. И дори местното наркопроизводство, както твърдят редица експерти, преживява много сериозна криза, след като пазарите за него се оказаха в ръцете на далеч по-силни световни „играчи”. Затова, делът от пиратските приходи, срещу осигуряването на бази за „пиратските флотилии”, са оказва много важен за властите в Пунтленд.

На четвърто място, разрастващите се мащаби на сомалийското пиратство могат да се окажат изгодни за всевъзможни авантюристи от рода на бившите „диви гъски” или частните охранителни компании, някои от които (като развиващата активен бизнес в Ирак американска “Blackwater”) разполагат със собствени военни кораби и хеликоптери. Част от тези компании, които работят в Африка, неведнъж бяха обвинявани, че провокират междуплеменни конфликти, с единствената цел после да ги „разрешат” срещу съответното заплащане.

Междувременно, в някои медии се появиха съобщения за формирането на охранителни структури за борба с пиратството, чиято принадлежност все още не е съвсем ясна. Паралелно се изгражда и своеобразна редовна брегова охрана на чисто търговска основа. Така, през май 2008, тогавашният шеф на сомалийското временно правителство  Абдула Юсуф подписа предварително споразумение със “Sicopex” – частна компания, работеща в сферата на сигурността и създадена от високопоставени бивши офицери от елитните части на френската армия и специалните служби.

На пето място, обвиненията на САЩ към Сомалия, че страната се е превърнала в база на Ал Кайда не са съвсем безпочвени. Добре известно е, че радикалният ислямизъм активно използва кризисното състояние на редица мюсюлмански държави за да набира свои привърженици, посочвайки като основен виновник за всичките им проблеми (и, съответно, за първа мишена на „джихада”) „неверниците” от развитите западни държави, и най-вече САЩ. Тоест, не бива да изключваме и версията, че сомалийският пиратски бизнес се захранва именно от този източник.

Шефът на Службата за национална сигурност на американското ФБР Филип Мъд изрази, през март 2009, тревогата си от зачестилите случаи на вербувани от ислямистите млади американци от сомалийски произход и последващото им изпращане в Сомалия, където се подготвят в лагерите на движението „Аш Шабаб”. Според него, съществува реална опасност те да се върнат с САЩ с цел да осъществят там терористични нападения. Мъд посочва, че в мрежите на ислямистите попадат не само млади хора на възраст 17-25 години, но и 12-14 годишни деца. В момента в САЩ живеят 200 000 души от сомалийски произход, като всички са напуснали Сомалия през 90-те години на миналия век. Почти половината от тази общност е съсредоточена в щата Минесота.

На 19 март 2009, водачът на Ал Кайда Осама бин Ладен призова действащите в Сомалия радикални ислямистки групировки да свалят правителството на умерения ислямист Шариф Шейх Ахмед, подчертавайки, че „той по нищо не се различава от другите арабски лидери, които са се продали на враговете ни”. Според Бин Ладен, организациите на сомалийските ислямисти  формират „първата линия на отбраната ни, в югозападната част на мюсюлманския свят”.

Междувременно, стана известно, че в последно време мрежата на Бин Ладен частично е преориентирала потока от арабски доброволци, стремящи се да се присъединят към джихада, от Афганистан към Сомалия и други страни. Според наличните данни, в края на март 2010, в редовете на въоръжените формации на „Аш Шабаб” е имало до 450 чуждестранни доброволци (на 31 декември 2008 те бяха само 100). Подобен лавинообразен ръст на чуждестранните „моджехидини” неизбежно ще доведе до ескалация на бойните действия в Сомалия, резултатът от които трудно може да се

прогнозира. Чужденците пристигат в страната най-вече от САЩ, Европа, Близкия Изток и Азия, като използват за целта редовните авиолинии, свързващи „външния” свят със самопровъзгласилата се държава Пунтленд, както и с пристанищата Мерка и Кисмайо, в южната част на страната. Според повечето експерти, активизацията на Ал Кайда в Сомалия може да създаде проблеми и за съседните държави, тъй като, след като етиопските войски се изтеглиха от страната (през януари 2009), ислямистите са с развързани ръце и спокойно могат да планират терористични нападения на териториите на Кения, Джибути или самата Етиопия.

Тук следва да споменем още един регионален аспект. Египет, където с всяка изминала година нараства политическата нестабилност, много силно зависи от приходите от товарния транзит през Суецкия канал (15 млн. долара дневно). И дори загубата на част от тях, може да промени силовия баланс в тази страна в полза на местните ислямисти.

Новата роля на сомалийските ислямисти

Инцидентът с руския танкер „Московски университет”, който бе превзет от сомалийските пирати на 5 май 2010, а след това освободен от руските специални части, при което пленените пирати са били обезоръжени и пуснати с лодката си в открито море, като по-късно са потънали, предизвика доста противоречиви коментари, включително негативната реакция на т.нар. „преходно правителство на Сомалия”, и отново разпали дискусията за методите и средствата за борба с морския тероризъм в района на Африканския Рог. Не е ясно, какво е накарало руснаците да пуснат пиратите толкова далеч от брега и без особени шансове да се доберат до него. Както посочва руският експерт по Близкия изток Евгени Кирсанов, най-вероятно не става дума за предварително обмислена стратегия, а се е действало интуитивно. В същото време, мнозина смятат, че тъкмо това е единствения реален и ефективен начин за борба с пиратството. Като в случая не става дума за стратегия, а по-скоро за тактиката на тази борба. Защото стратегията изисква съвършено различни глобални механизми за въздействие върху ситуацията. Те би трябвало да включват цял комплекс от мерки, като започнем с правните (защото пиратите действат активно вече доста години, а и досега липсва необходимата юридическа база, нито пък съществува някакъв международен орган, на който могат да бъдат предадени заловените престъпници) и свършим с чисто военните, които задължително трябва да включват бомбардирането на наземните бази на пиратите и унищожаването на флота им и може би тъкмо затова са толкова непопулярни. Ясно е, че причината за липсата на правна база не е само мудността на чиновниците от ООН, но и скритото противопоставяне на създаването на международен „антипиратски” съд от редица държави, като например африканските страни от региона, Йемен или някои държави от Персийския залив. Като всяка от тях има собствени мотиви за това.

Всъщност, както посочва Кирсанов, проблемът е, че пиратството се е превърнало за твърде много хора, както в самата Сомалия, така и извън нея, в изключително доходен бизнес и инструмент за политическо влияние. Според някои експерти, пиратството може да се смята за сомалийски феномен, само по чисто географски признак. Всъщност зад него стои международна престъпна мрежа, разполагаща със свои хора в правоохранителните органи и диспечерските служби на много страни (включително в част от европейските средиземноморски държави). Нападенията срещу корабите в региона, по правило, не се осъществяват спонтанно, а след щателно предварително проучване. И тълпата мръсни и неграмотни пирати, които гледаме по телевизията, са само видимата част на айсберга, т.е. редовите изпълнители, чиито живот не се цени особено. Основните действащи фигури следва да се търсят на съвсем други места: в банките, застрахователните и логистичните компании, и не на последно място – в ислямистките духовни центрове и терористичните бази в „племенната зона” на афганистанско-пакистанската граница. Тоест, очертава се опасно съвпадение на интересите на ислямисткия терор с криминалния бизнес и идеолозите на религиозния екстремизъм. Една тема, която все още чака своите задълбочени изследователи.

И така, налага се изводът, че изначално сбърканата тактика на борбата с морското пиратство е съдействала за появата на ново, международно предизвикателство пред цивилизования свят, подобно на печално известния „Меделински картел” в Колумбия. В тази връзка, нека припомним едно обстоятелство, което може би обяснява негативната реакция на „преходното правителство на Сомалия” на гибелта на пиратите, опитали се да завземат руския кораб. Както е известно, в момента в тази страна се води яростна битка за преразпределяне на сферите на влияние, включително и в пиратския бизнес. А за потъналите пирати се смяташе, че са свързани с изключително силния местен играч – партията „Хизб ул-Ислам”, или по-скоро с нейното крило в района на Рас Камбони, което наскоро подписа таен договор за сътрудничество с преходното правителство. Водачът на тази група, смятана за една от най-боеспособните местни групировки и обединяваща представители на племето огаден, шейх Ахмед Мадобе се разглежда от властите в Могадишу и Найроби като един от основните инструменти за военно противодействие на радикално-ислямистката формация „Аш Шабаб” в районите на Джуба и Гедо. Освен това, решението на Мадобе да скъса с организацията-майка „Хизб ул-Ислам”, доведе до фактическото разпадане на последната. А тя, заедно с „Аш-Шабаб” се смяташе за един от основните проводници на идеите на Ал Кайда в Африка.

Да не забравяме също, че сред причините за конфликта между доскорошните съюзници в джихада срещу неверниците (през 2009, „Хизб ул-Ислам” и „Аш-Шабаб” заедно щурмуваха столицата Могадишу) бе тъкмо подялбата на зоните на влияние и то именно там, където процъфтява морското пиратство. Така, през октомври 2009, „Аш Шабаб” изтласка с въоръжена сила привържениците на Мадобе от най-голямото пристанище Кисмайо. Впрочем, след като последният сключи договор за сътрудничество с преходното правителство, той бе възнаграден с контрола върху няколко по-малки пристанища.

В тази връзка си струва да споменем още един факт, който малцина свързват с възхода на морското пиратство в региона. Става дума за значителното намаляване на маковите посеви в Афганистан, станали жертва на неизвестното химическо вещество, което напоследък пръскат американските самолети, и което, наред с опиумния мак, унищожава редица други селскостопански култури. Този факт поставя под въпрос финансовото благополучие както на талибаните, така и на ръководството на Ал Кайда в Пакистан. Все още не е известно до каква степен са засегнати постъпленията им от наркопроизводството и наркотрафика, но можем да предположим, че сред последиците от това развитие ще бъдат, от една страна, повишаване цената на наркотиците в Европа, а от друга – Ал Кайда и талибаните ще бъдат принудени да търсят нови източници на финансиране. Затова можем да предположим, че ожесточената борба между двата доскорошни стълба на сомалийския джихад се води именно за това, кой да поеме функциите на основен ковчежник на мрежата на Бин Ладен. От което пък следва, че Сомалия се превръща в една от основните бази не само за набиране на нови джихадисти, на и в нова „финансова опора” на глобалния ислямизъм. Особено имайки предвид географската и близост с централите на саудитските банки, някои от които отдавна са се специализирали в прането на мръсни пари.

Другите възможни играчи

Както е известно, за решаване на проблема с пиратството, ЕС отдавна лансира идеята за „интернационализацията” на Червено море, която обаче среща изключително негативната реакция на редица арабски държави. Така, на провелата се през ноември 2008 в Кайро, среща на държавите от басейна на Червено море, участниците категорично декларираха, че „присъствието на каквито и да било международни сили в региона застрашава стабилността в арабския свят”.

Имайки предвид тези настроения, се правят опити проблемът да се реши с увеличаване на военноморското присъствие на заинтересованите държави в Аденския залив. В тази връзка, през октомври 2008, Съветът за сигурност на ООН прие резолюция, позволяваща на чуждестранни кораби да навлизат в сомалийски териториални води за борба с пиратите, след което там се появиха кораби на НАТО. На свой ред, през ноември 2008, ЕС взе решение за провеждането на съвместна антипиратска операция с участието на бойни кораби на Великобритания, Франция, Германия и Испания. Междувременно, Индия, Малайзия и Русия също изпратиха свои военни кораби в близост до бреговете на Сомалия. Повечето анализатори обаче смятат, че тези мерки са съвършено недостатъчни за решаването на проблема с пиратството в района.

Да не забравяме, освен това, че нестабилната ситуация в Сомалия е доста изгодна за всевъзможните търговци на оръжие, без значение дали става дума за държавни или за частни компании. Така, още през ноември 2006, в Съвета за сигурност на ООН беше представен скандален доклад, анализиращ оръжейните доставки за Сомалия. Според изводите на експертната комисия на Световната организация, Иран и Сирия са снабдявали с оръжие споменатия по-горе Съюз на ислямските съдилища (СИС), контролиращ по онова време по-голямата част от територията на Сомалия. Срещу това Техеран е разчитал да си гарантира достъп до сомалийските уранови рудници и така да подсигури продължаването на ядрената си програма. В доклада на ООН се посочваше също, че освен Иран и Сирия, местните ислямисти са били снабдявани с оръжие от Саудитска Арабия, Египет, Либия, Еритрея и Джибути. На свой ред, Етиопия, Уганда и Йемен са осигурявали оръжейните доставки за временното правителство, официално признато от световната общност и контролиращо, по онова време, малка територия в Югозападна Сомалия.

Накрая, както вече посочих, няма никакви съмнения, че сомалийските пирати са свързани с международната организирана престъпност. Според официален представител на преходното правителство в Могадишу: „Разполагаме с достатъчно данни, че пиратските действия в Аденския залив се координират от международните престъпни групировки. Имаме данни за такива организации, които снабдяват пиратите с информация, участват в преговорите да освобождаване на заложниците и получаване на откупа за тях. Но дори и да нямахме подобна информация, трудно можем да повярваме, че малък катер с 12 човека на борда може да завладее танкер или голям кораб, като украинския „Фаина” например. Не вярвам, че подобен кораб, натоварен с оръжие, е бил избран случайно. Очевидно някой е координирал и насочвал действията на пиратите. Изправени сме пред международна престъпна мрежа, използваща младите сомалийци като наемници за най-мръсната работа”. Източници от Могадишу твърдят, че пиратите получават само малка част от получения откуп. Така, след завземането на поредния кораб, за чието освобождаване компанията-собственик е платила милион и половина долара, 15-те преки извършители на акцията са получили само 200 хиляди, докато основната част от сумата е останала у посредниците (и организаторите). Впрочем, за Сомалия това са невероятно много пари, а и готовността на компаниите да плащат значителни суми като откуп допълнително поощрява пиратската активност.

Косвено потвърждение за отличната организация на пиратския бизнес и големите технически възможности, с които разполагат пиратите, бе и прекъсването (през юни 2009) на оптичния кабел прокаран по дъното но морето, в резултат от което цяла Източна Африка, и то за доста значителен период от време, се оказа лишена от повечето си интернет-ресурси.

Американското присъствие в региона

В началото на януари 2007, край бреговете на Сомалия се появиха три американски бойни кораба – ракетните крайцери „Бънкър Хил” и „Енцио”, както и десантният кораб на въздушна възглавница „Ешленд”, които трябваше да отрежат пътя за отстъпление по море на съпротивляващите се на етиопските войски местни ислямисти. Междувременно, Съветът за сигурност на ООН, който бе свикан на извънредно заседание, така и не съумя да излезе с ясна резолюция за ситуацията в Сомалия и се задоволи само да призове участниците в конфликта да прекратят бойните действия. Последваха активни преговори в рамките на Африканския съюз за евентуалното изпращане на миротворчески контингент в страната. Причината беше, че етиопското военно присъствие провокира нарастващо недоволство сред сомалийците, заплашвайки да разруши крехката коалиция между местните кланове, възстановена след дълги и мъчителни преговори. Както е известно, преди настъплението на ислямистите, именно тя контролираше фактическата власт в Сомалия.

В резултат, на 2 януари 2007, беше обявено за прекратяване на военните действия в страната. Само седмица по-късно обаче (т.е. на 9 януари), военен самолет на САЩ АС-130 нанесе ракетен удар по сомалийското село Хайо, където, както се твърдеше, са били разположени части на ислямистите от СИС. По непотвърдени данни, в резултат от това нападение са загинали няколко десетки души. По-късно, американските военни обявиха, че цел на въздушния удар е бил „лидерът на Ал Кайда в Източна Африка, както и други високопоставени лица от терористичната мрежа”, организирали нападенията срещу посолствата на САЩ в Кения и Танзания, през 1998. Последва нов въздушен удар – този път, нанесен от хеликоптери на американските ВВС. През юни същата година, военноморските сили на САЩ обстрелваха „обекти на Ал Кайда” в провинция Пунтленд, в Североизточна Сомалия.

На 3 март 2008, американски самолети атакуваха градчето Добли, в Южна Сомалия, близо до границата с Кения. Източници от Пентагона отново заявиха, че мишена са били „неколцина известни терористи”. Впрочем, местните жители потвърдиха, че по време на нападението в града се е намирал духовният водач на местните ислямисти Хасан Турки, който е трябвало да се срещне с местни военни командири, подозирани от американците, че са замесени в нападенията срещу посолствата в Кения и Танзания.

„Съединените щати са изпълнени с решимост да идентифицират, локализират, арестуват или ликвидират, при нужда, терористите, навсякъде, където те действат, подготвят се, планират акциите си или се укриват – обяви след поредната въздушна атака официалният представител на Пентагона Браян Уайтмън, като даде да се разбере, че САЩ съзнателно не обявяват всичките си специални операции на сомалийска територия.

Тоест, на практика, американците отново се ангажираха открито в сомалийския конфликт, макар че този път гледат да не повтарят предишните грешки. Затова се включиха едва след като етиопската армия вече беше спечелила войната с ислямистите.

През януари 2009 етиопците се изтеглиха от Сомалия, заради крайно негативното отношение на местните жители към тях. САЩ обаче, продължават да претендират, че могат да влияят върху случващото се в страната. Не тайна, че в американските операции в Сомалия активно участват подразделенията, дислоцирани във военната база на САЩ в Джибути, включително за осъществяване на въздушни удари или разузнавателни мисии. Напоследък в някои медии се появи информация, че американски специални части са разположени в региона, както и на кораби край сомалийското крайбрежие, при това не само на военни. Между другото, през април 2009, при опита си да завладеят поредния американски търговски кораб, местните пирати бяха неприятно изненадани от присъствието на командоси от специалните части на борда.

Пиратските структури в Сомалия

По данни, изнесени от сомалийски официални представители, в териториалните води на страната в момента действат около 25 пиратски групировки, като всяка от тях включва 10-12 членове на екипажа на пиратския катер, плюс още 3-4, които осигуряват „бреговото обслужване”. Смята се, че всички принадлежат към един и същи род или клан, като повечето експерти твърдят, че не съществува някакво общо обединение на пиратските формации.

Най-известни днес са следните пиратски групи:

-          Морските пехотинци на Сомалия (или Стражите на сомалийските води) се смятат за най-ефективната групировка, способна да осъществява нападения срещу кораби, плуващи далеч от брега. Твърди се, че именно тази група е осъществила 80% от всички нападения през 2007. Основните и бази са пристанищата Харадере и Ейл. Според някои данни, групата е организирана като поравоенна структура и, дори си има главнокомандващ, титулуван „адмирал”.

-          Националната доброволческа брегова охрана – групировка, базираща се в Кисмайо, която атакува предимно малки кораби, включително и рибарски.

-          Групата от Мерка: обединение на няколко пиратски банди, чиято база е малкото сомалийско пристанище Мерка. Смята се, че е доста по-зле организирана от другите, но пък предприема дръзки нападения далеч навътре в морето.

-          Групата Пунтленд се базира на много изгодно стратегическо място – по северното крайбрежие на Африканския Рог, в едноименната автономна провинция. Групата претърпя сериозни загуби през април 2008, когато силите за самоотбрана на местното правителство атакуваха завзетия от пиратите товарен кораб „Ал Халиджи”, а властите обявиха, че ще екзекутиран всички пленени пирати.

По данни на Международното морско бюро, сомалийските пирати използват четири базови кораба, чиито външен вид е добре известен. Снимките на два от тях – риболовни траулери – са качени на сайта на антипиратския център на Бюрото, като името на единия е Burum Ocean, а на другия Arena (или Athena). Възможностите на съвременните спътникови технологии позволяват да се добие достатъчно ясна представа за цялата инфраструктура на сомалийските пирати. Така, израелската компания-оператор ImageSat International N.V. успя да получи, с помощта на миниспътника EROS B, снимки с пространствено разрешение до 0,7 метра на крайбрежната акватория на Сомалия, на които съвсем ясно се виждат пленените от пиратите кораби, както и селата и пиратските бази по бреговете на страната, а също кейовете, където са закотвени техните катери и лодки. Впрочем, и в това отношение ситуацията с пиратите отразява един от парадоксите на днешното време, когато огромните технически възможности на съвременната цивилизация не се използват за решаването на политическите и икономически проблеми на региона.

Новата американска стратегия за борба с пиратите

Американските военноморски сили също разполагат с точни данни за пиратските бази на сомалийския бряг и следят движението в тях, но засега не планират някакви конкретни действия. Това обяви още през октомври 2008 командващият военноморските сили на САЩ в Европа и Африка адмирал Марк Фицджералд. Според него, ежегодно край бреговете на Сомалия преминават около 20 хиляди кораба, чиято защита изисква присъствието на такива военноморски сили, каквито нито Вашингтон, нито международната общност не може да си позволи да изпрати. „Тоест, ние знаем къде са пиратските бази на брега, но мисля, че ще си останем с това” – посочи адмиралът.

По информация на телевизия АВС, от април 2010, която цитира анонимни източници от Пентагона, в момента САЩ анализират възможностите да използват нови методи за борба със сомалийските пирати. В частност, може да бъде увеличено американското военноморско присъствие в района, с изпращането там на малки стражеви кораби, разполагащи с артилерия, които да патрулират в крайбрежните води. Предлага се също да започне кампания за унищожаване на „корабите-майки”, превозващи пиратските лодки  на големи разстояния, включително и за осъществяване на атаки срещу търговски кораби далеч в открито море. Все още обаче не е взето окончателно решение.

Преди това, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете адмирал Малън потвърди, че САЩ гледат изключително сериозно на пиратската заплаха и възнамеряват да преразгледат стратегията си за борба с нея. Той подчерта, че макар в района да патрулират бойни кораби на 16 държави, те просто не са в състояние да контролират огромното водно пространство с площ над един милион кв. км. Така, след пиратската атака срещу американския товарен кораб Liberty Sun, на есминеца Bainbridge бяха необходими цели няколко часа за да се добере до мястото – време, напълно достатъчно на пиратите да се скрият.

На свой ред, шефът на Пентагона Робърт Гейтс също призна, че ситуацията около Сомалия представлява много сериозен международен проблем, който продължава да се влошава. При това той отбеляза, че тук няма да може да се използва опитът в борбата с пиратството, натрупан в Югоизточна Азия (т.е. в Малакския пролив), защото там, за разлика от Сомалия, местните правителства са в състояние да контролират ситуацията на сушата. Специално внимание заслужава твърдението на Гейтс, че нараства броят на експертите, предлагащи занапред САЩ да работят не толкова със слабото централно правителство на Сомалия, а да заложат на контактите с реално функциониращите местни власти в крайбрежните райони на страната, където са и основните пиратски бази. Засега обаче, по този въпрос Пентагонът и Държавният департамент са на различни мнения.

В същото време, САЩ не изключват и вариантите за силово решаване на проблема с осъществяване на сухопътна операция, макар самият Гейтс да заяви в тази връзка, че страната му не разполага с достатъчно разузнавателна информация за осъществяването на ефективна наземна операция срещу сомалийските пирати. Според него, организирането на подобна операция „под егидата на ООН”, при която да бъдат „минимизирани” възможните загуби сред мирното население, е възможна само ако бъдат предварително „идентифицирани” местните кланове, занимаващи се с пиратска дейност.

Впрочем, държавният секретар по отбраната едва ли е съвсем искрен. Защото има достатъчно информация, че американското военно командване само чак сигнал от президента Барак Обама за да пристъпи към пълното унищожаване на наземните бази на сомалийските пирати. Поне така твърди американското издания Daily News. На свой ред, бившият специален пратеник на президента в Сомалия Робърт Оукли съобщи, че Командването на силите за специални операции на САЩ вече е разработило детайлен план за „прочистване” на пиратските бази на сушата и сега очаква одобрението на президентските съветници по национална сигурност за да го стартира. „Отдавна ни сърбят ръцете да ги ликвидираме, но още нямаме разрешение да го направим” – посочи той. Според Оукли, специалните части „Делта” са в състояние „да се справят с пиратите за 72 часа”. Впрочем, от Командването на силите за специални операции отказват да коментират твърденията му. Що се отнася до позицията на т.нар. централно правителство в Могадишу, според служителя на неговото Външно министерство Мохамед Ханула: „Ние смятаме, че пиратите представляват изкуствено създадена международна мафия, която не иска в този регион да има ред и сигурност. Новото сомалийско правителство ще се бори с всички сили срещу тази заплаха и разчита на помощта на международната общност”. Според него, правителството активно работи за разрешаването на проблема с пиратството в териториалните води на Сомалия като за целта предлага да бъдат създадени коридори, по които да се движат чуждестранните търговски кораби, съпровождани от международен военен ескорт. „Всички кораби, които се движат извън тези коридори, автоматично ще се смятат за пиратски и ще бъдат третирани според изискванията на международното морско право” – посочва въпросният сомалийски дипломат.

В тази връзка, редица медии отделят специално място на лансираната от правителството стратегическа програма за възраждането на Сомалия, предвиждаща „предоставяне на четири равни квоти за участие на основните външни партньори на Могадишу: САЩ, ЕС, Китай и Русия, плюс още една квота за всички останали, желаещи да се включат в реализацията и”. Според централното правителство, „тези квоти се отнасят за всичките ни минерални ресурси и външната политика”. А, както е известно, Сомалия разполага със сериозни находища на петрол, природен газ, злато, платина, желязна руда, уран и други полезни изкопаеми. Сериозен потенциал има и селското и стопанство, особено традиционните му отрасли – животновъдството и риболова, осигуряващи основната част от официалните приходи на държавата. В тази връзка, правителството в Могадишу се стреми да привлече чуждите инвеститори за да възроди рухналата национална икономика, да подготви кадри за всичките и отрасли, както и да възстанови кадровия корпус на националната армия и полицейските служби на страната. В тази посока са направени само първите, но твърде важни за възраждането на държавата стъпки. При всички случаи обаче, дали сомалийското правителство ще съумее да постигне реални успехи при реализацията на плановете си в тази посока, както и за цялостната стабилизация на ситуацията в региона, до голяма степен зависи от координираните и навременни действия на световната общност в района на Африканския Рог.

* Българско геополитическо дружество

Когато става дума за „китайския модел”, той обикновено се свързва в съзнанието на хората с грандиозните успехи, постигнати през последните 30 години на реформи и политика на „отворените врати”, провеждани в тази страна. Впрочем, за мнозина понятията „политика на отворените врати” и „китайски модел” са синоними. Всъщност, в основата на политиката на реформи е тезата на Дън Сяопин „да преминаваме реката, напипвайки камъните”, т.е. „да осъществяваме прехода изключително внимателно и предпазливо”. Някои смятат, че спецификата на „китайския модел” е тъкмо в тази предпазливост и постепенност. Което обаче също не е съвсем вярно. Защото Китай действително осъществява реформите максимално внимателно и предпазливо, но това не дава отговор на въпроса, какво точно представлява „китайския модел” Акцентирайки върху „предпазливостта и постепенността”, без да се обръща необходимото внимание на посоката, е дълбоко погрешно и всеки опит да се разбере „китайския модел” само от тази гледна точка носи по-скоро съмнения и разочарования.

На микроравнище, хората не са съвсем наясно с подтекста на прослосвутата фраза на Дън Сяопин, защото реформите винаги имат цел („да преминеш реката”). Съвсем очевидно е, че в китайския случай тази цел е изграждането на пазарна икономика. Как обаче може да се „премине” към нея? В това отношение, китайците наистина следват стриктно указанията на Дън и осъществяват преминаването „крайно предпазливо, стъпвайки от един камък на друг”. Впрочем, самият Дън Сяопин винаги е подчертавал, че целта на реформите е „изграждането на социалистическа демокрация”. Само че какво точно представлява тя, как би могла да бъде изградена и, какво е общото между нея и пазарната икономика?

„Китайският модел” в исторически план

Сега, нека анализираме „китайския модел” на макроравнище. Онези, които се опитват да го анализират само от гледната точка на последните 30 години на реформи, не са в състояние да добият достатъчно ясна и точна представа за него. Когато говорим за „китайския модел” се налага да си изясним, какво се случва преди да стартира „политиката на реформи” – т.е. поне трийсет или дори шейсет години преди това. Действително, ако не анализираме „китайския модел” в исторически план, няма да сме наясно, дали такъв модел въобще съществува, нито пък какво точно представлява. Неслучайно, когато се говори за „китайския модел”, се акцентира върху думата „китайски”, защото той е своеобразно въплъщение на китайската цивилизация и култура в съвременната епоха. В този смисъл, ако виждаме в „китайския модел” само новите социални и обществени институции, появили се в Китай след началото на реформите, няма как да схванем същността му. Тоест, ако искаме да разберем, какво представлява „китайския модел”, трябва да анализираме начина, по който китайската цивилизация възприема и инкорпорира тези нови институции.

Разглеждайки този модел в исторически план, бързо откриваме, че той всъщност е съществувал и преди и така започваме да разбираме, какво е основното в него. Въпреки че „китайският модел” е изключително многостранен, в основата му е специфичното китайско политико-икономическо устройство, в чиито рамки тези два фактора (политическият и икономическият) са много тясно свързани, усилвайки се взаимно. Успехът на „китайския модел” се дължи именно на баланса между различните фактори, като евентуалното нарушаване на това сложно равновесие неминуемо води до криза и последващ я упадък.

В икономическата сфера, в Китай действа смесен модел, характерно за който е присъствието както на държавни, така и на недържавни отрасли, като правителството и пазарът следва да съхраняват стриктно установения баланс, тъй като ако той изчезне, всичко ще рухне, подобно на къщичка от карти. Никъде по света няма икономически модел, който да прилича на китайския и при който, в течение на толкова дълъг исторически период, да присъства такъв мощен държавен сектор, или където в ключовите икономически сфери държавата да играе толкова директна роля. Държавният сектор изпълнява множество функции, свързани с дейността на държавата, като изграждането на обществени инфраструктурни обекти, помощ за преодоляването на различни видове кризи, уравновесяване на пазарните сили и т.н. Между другото, всички тези негови функции са достатъчно ясно описани още в епохата Хан (206 пр.н.е. – 220 н.е.), в известния трактат „Янтелун” („Трактат за солта и желязото”, посветен на дейността на императорите У-ди и Чжао-ди през ІІ-І в.пр.н.е., в който се разглеждат основните принципи на управление на държавата, политиката и икономиката), и, на практика, се спазват в Китай през последните поне две хиляди години. Подобно разбиране за ролята на държавата не съществува на Запад. Някои свързват държавния сектор на китайската икономика с командно-плановата икономика от времето на Мао Цзедун, но това няма нищо общо с историческата истина. Мао просто абсолютизира до крайност исторически съществуващата роля на държавата в Китай.

Мнозина се опитват да оценяват китайския икономически модел през призмата на западния, предполагайки, че именно налагането на западния икономически модел е истинската цел на реформите в Китай. Само че, ако Китай се превърне в Запад, би изчезнал и специфичният „китайски модел”. По всеобщо мнение, в момента в Китай функционира преходна икономика: от планова към пазарна, от държавна – към частна. Истината обаче е, че онези, които мислят така, не схващат същността на „китайския модел”. В Китай никога няма да се осъществи приватизация по западен маниер, именно защото в страната съществува толкова силен държавен сектор. В исторически план, частната или „народната” икономика, т.е. икономиката на дребния предприемач, винаги е съществувала в Китай, но той никога няма да тръгне по западния път на „тоталната приватизация”. Мнозина икономисти (включително у нас, в България) твърдят, че приватизацията решава всички проблеми, но подобни твърдения са безкрайно далеч от китайските реалности. В Китай бе приватизирана само част от икономиката, за която при това е характерна не напълно частната нито изцяло държавната форма на собственост. Само смесената икономика е нормална за Китай. И решаването на въпросите, стоящи пред китайската икономика, може да стане, само въз основа на тази предпоставка. В същото време, за смесената икономика са характерни и някои изкривявания. Често може да се констатира, как в периоди, когато държавният сектор и политическата власт поемат абсолютното лидерство, недържавният сектор и пазарът биват подложени на силен натиск и не могат да играят обичайната си роля, което пък може да доведе до криза. За разлика от Китай, икономическите кризи на Запад, по правило, възникват, когато „невидимата ръка на пазара” изцяло поеме управлението на икономиката, а „видимата ръка” на правителството не може да се справи ефективно със ситуацията с помощта на законите и наличния икономически инструментариум.

И все пак, що се отнася до икономическите дискусии за „китайския модел”, нещата все още са разбираеми, трудното започва когато те се прехвърлят в политическата сфера, което е изключително труден и деликатен въпрос. На практика, китайският икономически модел много трудно може да бъде разбран, ако не си наясно с китайския политически модел, макар че всички дискусии за този модел (поне в самия Китай) са „табу”. Междувременно, мнозина на Запад концентрират критиките си именно върху китайския политически модел, а и редица китайски икономисти демонстрират недоверие към политическата система в страната.

Традициите на китайската политика

Както е известно, в политически план, на Запад отдавна се е наложил демократичният модел с характерната за него многопартийност и разделение между трите видове власт: законодателна, изпълнителна и съдебна. В момента, в китайската политика се осъществяват промени, в резултат от които тя се намира в състояние на преход, като в различните сфери в различна степен се възприемат и инкорпорират отделни елементи на демократичния модел, осъзнавайки ползата от плурализма и системата на делегираните пълномощия. Но, въпреки всички тези промени, Китай никога не е бил и няма да стане държава, напълно възприела и покриваща изискванията на западния модел.

И така, в какво се заключава спецификата на китайския политически модел? Отговорът на този въпрос, също следва да бъде даден в исторически контекст. В по-ново време, след като установява достатъчно тесни контакти със Запада, Китай се опитва да изгради политическа система по западен образец, но търпи провал. Впоследствие, по време на почти половинвековния период на войни и революции, традиционната власт, принадлежаща на императора, постепенно се трансформира в по-съвременната власт на Партията. Не е трудно да се убедим, че традиционната власт на императора много наподобява днешната власт на Партията. Така например, както императорът, така и Партията са факторът, който обединява силите на китайското общество, въплъщавайки в себе си политиката на „великата културна общност”, като основна опора на китайската меритократична (меритокрацията е принцип на управление, според който ръководните постове следва да се заемат от най-способните и достойни хора, без оглед на социалния и икономическия им произход – б.р.) система. В същото време обаче, във властта на Партията присъстват и елементи на съвременната епоха, които липсват при властта на императора. Така, императорската власт може да се развива само в една посока, против течението, и не може да се демократизира. За разлика от нея, партийната власт е доста по-гъвкава и се основава на системата на съвременната централизация (т.е. на концентрирането на държавната власт в единен център), като е способна да осъществява и достатъчно мащабни демократични преобразувания.

Що се отнася до западния политически модел, характерно за него е решаването на въпросите чрез изваждането им на повърхността, което обяснява и съществуването на опозиционни сили и опозиционни партии. В Китай всичко е по-различно. И за традиционната власт на императора, и за съвременната власт на Партията е характерна „сакрализацията”, т.е. интериоризацията на решенията на външните въпроси посредством свободния политически процес. Тоест, партийната власт е гръбнака на китайската политика. И без да сме наясно с първото, няма как да разберем и второто.

От историческа гледна точка, всеки от тези два модела има своите достойнства и недостатъци. На Запад, демокрацията е ядрото на демократичния модел, но да не забравяме, че едва след продължилата няколко столетия еволюция, тя започва да изглежда така, както изглежда и днес. В една държава със стабилен и балансиран социално-икономически растеж, демокрацията може да функционира достатъчно добре. Макар че във властта се сменят различни политически партии, от чисто политическа гледна точка те притежават редица общи признаци и характеристики. Причина за което е наличието на Запад на достатъчно мощна прослойка от представители на т.нар. средна класа и, независимо коя партия е на власт, всички те защитават нейните интереси. Често се твърди, че западните партии обединяват и представляват различните обществени сили, но истината в повечето случаи е, че именно средната класа обединява тези партии и не допуска тяхната прекалена радикализация. Впрочем, в общественото развитие достатъчно добре се очертава и поляризиращата функция на многопартийността. В периодите, когато икономиката върви надолу, обществото силно се фрагментира, а средната класа отслабва и намалява, като при определено развитие може почти напълно да изчезне. В подобни условия многопартийността се превръща в сила, която по-скоро разединява обществото, достатъчно примери за което можем да отрием в редица африкански, южноамерикански и азиатски държави.

В някогашния „традиционен” Китай политическите процеси също протичат достатъчно открито. Въпреки че цялата централна власт принадлежи на императора, по места управляват специфични административни структури. Без оглед на това, че са изключително силно бюрократизирани, те са напълно отворени за обществото. А историята свидетелства, че колкото по-отворена за обществото е една администрация, толкова по-ефективно е и управлението на съответната държава. И обратното, ако администрацията е недостатъчно отворена и са налице търкания и напрежение между императорската и местната власт (т.е. авторитетът на императора намалява), това неминуемо води до криза. За властта на Партията е характерна същата особеност. Ефективността на управлението зависи от това, доколко Партията е отворена към всички социални слоеве и склонна да работи за общата полза. Паралелно с това, ефективността на администрацията зависи и от нейната структурираност и „специализираност”. Като всеки друг модел, и „китайският модел” постоянно прогресира и еволюира. В съвременната епоха на глобализация, енергията на преобразуванията, която въздейства върху „китайския модел”, е особено голяма. Превръщайки се в част от световната система, „китайският модел” непрекъснато и разнопосочно взаимодейства с другите модели, като или активно се учи от тях или пък пасивно се поддава на влиянието им. От тази гледна точка, това е обща за всички модели тенденция. Само че еднаквите тенденции невинаги водят до идентични преобразувания. Макар и подложен на силно външно влияние, „китайският модел” съхранява присъщата си специфика и въпреки промените запазва първоначалната си същност. Което впрочем се отнася и за останалите модели.

* Българско геополитическо дружество

Румен Георгиев, Кризата изисква системна промяна, 108 стр., „Софтрейд”, София, 2010

Ще започна с това, че тази книга насочи мислите ми към фундаменталния въпрос за ролята на учения в съвременния живот. Масираното залитане към технократския подход, който изживява науката през последното десетилетие, като че ли не позволява да възприемем онази функция на учения – да задава и разработва неудобните въпроси, които обществото все още не смее или не е готово да постави. Това, което откриваме чрез настоящето издание, е добре свършената работа на автора. Защото във включените в нея поредица от разработки, проф. Румен Георгиев разкрива умението си да прави наука. Той поставя правилните въпроси, в правилното време и на базата на изследвания дава свои отговори на тях.

Позицията, от която авторът тръгва и защитава, и която ние – читателите, можем да открием във всички разработки, включени в книгата е, че светът вече върви към оформянето на нов тип икономика - икономика с нов порядък, изискващ качествено различна система за управление и взаимодействия. В тази връзка, бих искал да обърна вниманието на читателите върху идеята за т.нар. финансизация на икономическите отношения, развита от проф. Георгиев още в началото на кризата. Опитността на автора му е позволила да открие едно постепенно зародило се противоречие, а именно това между засиленото влияние на финансовите елементи в живота на икономическите агенти, от една страна, и все по-малката информираност и възможност за въздействие на същите тези агенти – от друга. Според него, резултат от финансизацията на икономиката е появата на дълбоки структурни диспропорции, чиито анализ в книгата е толкова задълбочен, че ни дава основание да говорим за появата на нова парадигма. Лично аз бих определил откритата и защитена от проф. Георгиев теоретична интерпретация на системния анализ на причините за съвременната икономическа криза като „тенденция на главната структурна диспропорция”, чиято същност е силното разминаване между рентабилността (печалбата) на финансовите потоци и рентабилността на потоците от продукти и услуги в реалната сфера (стр. 35, 58 и др.). Това разминаване поражда противоречия, които, ако не бъдат регулирани, естествено водят до кризисни състояния, а пряк резултат от проявлението на тенденцията е липсата на иновативна среда за развитие на нови инвестиции.

Генезис на кризата в световната и българската икономика

Според автора, основната причина за сегашната криза е натрупаният от десетилетия дебаланс между БВП, съвкупния дълг, доходите на населението, лихвените проценти и корпоративните печалби в американската икономика (стр. 19-20). Именно този дебаланс направи традиционния монетаристки (проф. Георгиев го нарича „кешов”) подход за управление на икономиката неефективен за справяне със ситуацията. Затова и всяко използване на традиционния инструмент за управление – промяната на базисния лихвен процент, престана да предизвиква промени в другите макроикономически показатели. Следователно, необходими са нови политики в управлението на икономиката, които да насочат обществените усилия към преодоляване на трупаните с десетилетия дебаланси.

Системният подход за анализ на проф. Георгиев му позволява още в началото да диагностицира онези противоречия в банковата система, които неминуемо, дори и ако не биха предизвикали криза, биха усилили въздействието и върху българската икономика. Първото противоречие, което се натрупва в банковата ни система през първото десетилетие на ХХІ век, е изключителният ръст на потребителското кредитиране. Това предизвиква ситуация, при която в основата на банковото дело бе поставено състезанието за срокове и лихвени проценти, а не качествата на кредитополучателя и последиците от невръщането на кредита. Което, естествено, води до засилен риск за банковата система (стр. 16-18). Второто противоречие пък е създадено от собствеността на банките – почти изцяло чуждестранна, което води до невъзможност за адекватна масирана реакция на българската държава за подпомагане на една или друга банка.

В книгата си, авторът не е пропуснал да направи и някои, макар и по-общи, анализи за развитието на фондовия пазар. Той стига до извода, че неприлагането на сериозни методи за анализ и определяне стойността на акциите е сред съществените недостатъци на българския фондов пазар и важна причина за срива в цените на акциите на българската борса (в пъти по-голям, отколкото спадът на другите фондови пазари). Бих доразвил идеята на проф. Георгиев по отношение ограничаването на емитирането на ипотечни книжа, издавани от физически лица (стр. 33-34), допълвайки, че в България тези книжа не успяха да се наложат преди кризата, затова и не предизвикаха затруднения на фондовия пазар. Появиха се обаче акции на акционерните дружества със специална инвестиционна цел (АДСИЦ), които, по своята същност, също са ценни книжа, нямащи пряк източник на доходност. Преди кризата, пазарната капитализация на АДСИЦ можеше да се съпоставя с пазарната капитализация на производствените предприятия, което означава, че огромен обществен ресурс е бил вложен в имоти, които, по логиката на проф. Георгиев, са неефективно разходване на обществено богатство. Затова смятам, че балонът при АДСИЦ също е важен фактор за резкия спад на българския фондов пазар.

През целия, период, в който са създавани и публикувани събраните в това издание разработки, авторът последователно и системно развива и налага тезата си, че кризата не е плод на временни промени в един или друг сектор, а естествено следствие на главната структурна диспропорция. На тази основа, той идентифицира основните дебаланси, които на практика са проявления на тази тенденция в България. На първо място е дебалансът, породен от дефицита по текущата сметка, следван от този в капиталовата сметка, противоречията в структурата на съвкупния дълг на страната, породени от засилената роля на частния външен дълг, както и дебалансът във външната търговия. Отчитайки тенденцията на главната структурна диспропорция, равновесие може да се постигне, само ако дефицитът в търговския баланс е съпоставим с вноса на инвестиционни стоки. У нас това равновесие е нарушено.

По отношение на държавния външен дълг, ситуацията сякаш е по-оптимистична. Когато обаче проф. Георгиев акцентира не върху държавния, а върху съвкупния външен дълг на страната, изводите стават тревожни (стр 51-53). Защото обемът на дължимите краткосрочни кредити се изравнява с експорта, т.е. съотношението на износа към съвкупния външен дълг е на опасно ниво.

Анализите на автора водят до категоричното заключение, че бързото развитие на българската икономика през първото десетилетие на ХХІ век изцяло се е основавало на нарушаване на балансите. Това води до диспропорции, непозволяващи по-нататъшното възходящо развитие. Тоест, необходим е последователен стратегически план по регулиране на балансите.

Проф. Георгиев е категоричен, че ако е необходимо, следва да се пристъпи към крути мерки (допуска се дори и временна национализация на закъсалите предприятия), но в никакъв случай не бива да се допусне ефекта на доминото, при който невъзможността за разплащане у едни икономически агенти се отразява по цялата производствена верига. Всъщност, общата стратегия, която предлага авторът, „се свежда както до стимулирането на вътрешното потребление, така и до насърчаването на експортни производства и иновации по овладяването на нови пазарни ниши, не само и не толкова в ЕС, колкото извън него. Такава тенденция вече се заражда. С това България не само би намалила външните си финансови дебаланси, но и би допринесла за увеличаването на принадения продукт на ЕС и укрепване на собствения си рейтинг и позиции на европейския и световните пазари”.

Какво да се направи за преодоляване на кризата?

Сблъсъкът на интереси при приложението на паричната и фискалната политика е сред най-големите предизвикателства за съвременните макроикономисти. Особената роля на централната банка у нас, породена от системата на валутен борд обаче прави невъзможно приложението на традиционните подходи за провеждане на парична политика. Това състояние изисква и специфични методи за управление. За съжаление, както сочат и анализите на проф. Георгиев, българската централна банка не е изнамерила такива. По този начин, паричната политика е изцяло зависима от фискалната и така се губят възможности за активно въздействие върху икономиката.

На първо място, определянето на основния лихвен процент е пасивно, следователно той изобщо не е инструмент за управление. Нещо повече, спецификата на неговото определяне води до ситуация, при която централната банка не може да участва в управлението на риска в икономиката въобще, чрез този инструмент.

На второ място, в българската икономическа практика, определянето на лихвената надбавка също има своята специфика. Въз основа на неговия анализ, авторът стига до следните изводи (стр. 75-79):

-                      наблюдава се толерантност към кредитния риск;

-                      налице е ръст на приходите на търговските банки при приемливо ниво на лихвения марж;

-                      поддържат се нормални стойности на разходите по издръжка на банките;

-                      плавно намаляват печалбите на търговските банки, което е породено от необходимостта от провизиране;

-                      рисковите експозиции на банките са в зоната на допустимия риск.

Всичко това говори за стабилност на банковата ни система. Както отбелязва и проф. Георгиев обаче, това не е основание да очакваме бъдещо по-съществено снижаване на лихвените равнища. То не може да се постигне и с призиви на различни субекти към банковата система едностранно да намали лихвите. Не е рационално и очакването за устойчиво понижаване на лихвените равнище вследствие на евентуално повишаване на кредитния рейтинг на страната ни. Подобно повишаване е цел на правителството и то ще се стреми да я постигне с всички сили. Според автора обаче, няма пряка връзка между рейтинга на страната ни и лихвените равнища, по които се отпускат банковите кредити. Причината е, че банките или набират средства от вътрешния пазар, или от банките-майки, чиито кредитни рейтинги са съвсем различни от този на България. Така, кредитният рейтинг на страната ни влияе само върху цената на финансирането на правителствените проекти, докато цената на ресурса на търговските банки почти не се влияе от него.

Основните фактори, влияещи върху бъдещото движение на лихвените проценти, които проф. Георгиев изтъква като решаващи за сегашния етап от икономическото ни развитие, са: лихвените проценти по депозитите, ликвидността на банките и рисковата надбавка на кредитите в чужбина. Лихвените проценти по депозитите са силно завишени поради депозитната война между банките, но тя вече отминава и очакванията са за плавно спадане. Ликвидността на банките пък е значително подобрена, доказателство за което е спадналата активност на междубанковия пазар. Следователно, отново можем да очакваме движение към понижение. Третият елемент – рисковата надбавка на кредитите в чужбина, е обвързана с банките-майки, които са собственици на търговските банки, опериращи у нас, и тук също се засилват очакванията към лек спад (стр. 79-84).

Откъснатото от другите пазарни условия снижаване на лихвите обаче, не е панацея за икономиката, напротив, възможно е да възникне нова рискова ситуация, ако лихвените нива спаднат до стойности, които да доведат до изтегляне на паричните средства от банките и насочването им от икономическите агенти към закупуване на валута или други възможности. Затова авторът смята, че следва да се върви към „създаване на технология на действена парична политика, базираща се на конкуренцията и изкуството на баланса”. В тази връзка, правителството и другите държавни органи трябва да поемат по-ясни отговорности не само за насочването на средства от фискалния резерв за подкрепа на ликвидността на банковата система и насърчаване на кредитирането, но и за „използването на средства от българските социални фондове и целеви външни държавни кредити за възвратно финансиране, чрез държавни банки и фондове, на ефективни, контролирани от тях програми и проекти”. Приемането на такива конкретни отговорности, авторът смята за едно от водещите условия за системна и резултатна парична и лихвена политика (стр.84).

Системността на политиките за преодоляване на кризата

В книгата си, проф. Георгиев разглежда паричната политика като част от цялостната система от конкретни публични политики и програма за действие на публичната и бизнес администрацията в страната, на първо място, по регулирането на финансовото взаимодействие на националната икономика с глобалния свят, и, на второ, по утвърждаването на производителността на икономическите системи по паричен поток за единица време вътре в страната като водещ критерий за всички управленски решения, касаещи кризата. Авторът вижда системния инструмент за това в организацията на решенията, на различните равнища на управление, на принципите на проектния мениджмънт и програмното бюджетиране не само при използване на средствата от ЕС, а и при всички други видове финансирания. Става дума за насърчаване на програми и проекти в областта на: производството и износа на екологично чисти земеделски продукти, лекарства и медикаменти; внедряването на системи за тотално управление на качеството в основните звена на медицинския, научно-образователния, туристическия и застрахователния сектори; създаването на съвременна индустриално-логистична мрежа, оптимизираща транзакционните разходи на икономическите агенти; реализирането, чрез публично-частен интерес, на крупни, но и системообразуващи за българската икономика проекти; защитата на населението от ценови шокове в енергопотреблението и др. (стр. 94-95).

От системни позиции, моделът за излизане от кризата на проф. Румен Георгиев е модел на „потока и трансформацията” и е отворен за допълване с други „конкретни предложения за програми и проекти, пряко влияещи върху максимизирането на производителността на системата по паричен поток за единица време, за чието реализиране държавните органи трябва да поемат своя дял от отговорността” (стр. 94). Ако трябва да отговоря на въпроса, до какви промени води този модел, според мен той дава икономическа рамка за систематизиране на производството и подбора на конкретни публични политики и програми за действие за излизане от кризата и активно следкризисно развитие на страната ни. Читателят сам може да прецени, доколко това е важно за българската икономика, като „част от обкръжаващата среда от глобален финансов и икономически поток” и как би съдействало върху „способността ни за самоорганизиране, промяна и самообновление” и за „стремежа към тъждественост” с процесите, определящи развитието на световната икономика.

Вярвам, че тази книга ще бъде полезна за изследователите, студентите, макроикономистите, изкушените от науката хора, както и за всеки, за когото темата не се изчерпва само с въпроса „Кога ще се оправим?”. Тя ни кара да се замислим, променя представите ни за действителността и ни доближава с една съществена стъпка по-близо до истината.

* Преподавател в Стопанска академия, Свищов

Сегашната ситуация в Сирия е тясно свързана с промяната в баланса между основните силови центрове в Близкия изток. Става дума, преди всичко, за усилващата се роля на Турция, като нов регионален лидер, и рязкото отслабване на аналогичната роля на Саудитска Арабия и Египет. Между другото, сред причините за това отслабване е амортизираният политически елит в двете последни държави, който вече не е в състояние да реагира достатъчно бързо на очертаващите се предизвикателства. Това стана съвсем ясно по време на последната война на саудитската армия с бунтовницете-зейдити от Йемен, която имаше изключително негативните последици за регионалния имидж на Ер Риад. По отношение на Египет, нещата изглеждат още по-объркани. Според управляващите в Дамаск, в средносрочна перспектива, той няма да може да претендира за ролята на регионален лидер, включително и заради неясната ситуация с наследника на 82-годишния президент Хосни Мубарак. Сирийците очевидно не смятат сина му Гамал за достатъчно силна фигура, имайки предвид, че значителна част от египетския бизнес-елит е много недоволен от монополизацията на ключовите сектори на националната икономика от президентското семейство. Освен това, напоследък Кайро е склонен да следва израелската политика спрямо Хамас, а това е много чувствителна тема за Дамаск. Ето защо, в момента, сирийският пазар, на практика, е затворен за египетския капитал.

От държава-парий към ключов регионален фактор

В момента, Сирия демонстрира парадоксална за една „държава-парий” (за каквато доскоро я обявяваха САЩ) способност сериозно да влияе върху вътрешнополитическите процеси в Близкия изток. Фактът, че към разположението на Дамаск напоследък се домогват едновременно и Египет, и Турция, и САЩ, и Франция, и Иран, и Саудитска Арабия, се обяснява най-вече с географско положение на страната. Именно с него е свързано значението на сирийската позиция по трите основни геополитически проблеми в региона – перспективите за постигане на израелско-палестинско споразумение, ситуацията в Ливан и бъдещето на иранската ядрена програма. И трите са от ключово значение за реализацията на основната американска цел – прословутото „близкоизточно урегулиране”.

За сравнително кратък период, Дамаск измина пътя от държава, застрашена от чуждестранна (т.е. американска) военна интервенция, до страна, от чието приятелство се нуждаят редица ключови световни играчи. В тази връзка е достатъчно да си припомним френското предложение Сирия да получи статут на „асоцииран член на ЕС”, или пък последните сондажи на американския Държавен департамент. И тъй като нищо на този свят не е безплатно, сирийците засега предпочитат да изчакват и усилено се пазарят с възможните контрагенти.

Превръщането на Сирия от „парий” в регионален фактор стана възможно най-вече заради промяната в политиката на Вашингтон (където решиха да сменят тоягата с морков), настъпила с идването на власт на Барак Обама. Именно това бе и основната причина за новия сирийски статут. И значителният поток от инвестиции, който напоследък залива Сирия, съвсем не е свързан с икономическата привлекателност на местния пазар. Защото инвестиционният климат в тази страна е многократно по-лош, отколкото в Йордания, Ливан или ОАЕ например. Тук всичко се решава лично от президента и неговата благосклонност определя условията, при които чуждият инвеститор ще може да развива бизнеса си. Тук е мястото да отбележим, че икономическата система в Сирия доста се е променила от времето на покойния Хафез Асад - бащата на сегашния президент Башар. Първото, което направи последният, след като пое властта през 2000,бе да сложи край на монопола на петте сунитски фамилии върху всички важни икономически и финансови проекти в страната. Разбира се, те не бяха отрязани изцяло от бизнеса, а просто изтласкани към по-второстепенните отрасли. Всички основни сфери (строителството, инфраструктурата, логистиката, летищата, безмитните магазини, таксиметровите компании, комуникациите и т.н.) вече се контролират от братовчеда на Башар Асад (по майчина линия) Рами Махлюф, превърнал се в „личния ковчежник” на президента. В тази връзка, всички основни икономически инвестиционни проекти (и, на първо място, тези свързани с енергоносителите) са в прерогативите единствено на президентското семейства. Между другото, причината за враждата между фамилията Асад и саудитския принц Бандар, която се отрази негативно и на отношенията по оста Дамаск-Ер Риад, бе именно поставянето на  редица имоти на принца в Сирия под контрола на президентския клан.

Естествено, в хода на тази трансформация, Башар Асад трябваше по някакъв начин да притъпи недоволството на засегнатата от нея част на сунитската търговска върхушка. Такова недоволство съществува и е доста сериозно. Президентският монопол върху всичко повече или по-малко ценно, не се посреща никак добре от представителите на петте  сунитски семейства, особено имайки предвид статута им по времето на Асад-старши. За да реши проблема, Башар Асад предостави на петте фамилии, както и на местната християнска върхушка, почти целия среден и дребен бизнес в страната. Което даде възможност на последните да се сдобият с вили на френския Лазурен бряг, но очевидно не е достатъчно за да контролират вътрешнополитическите процеси в Сирия.

На второ място, на християните и сунитската „петорка” беше даден и бизнесът в Ливан, което моментално ги направи особено чувствителни към ливанската политика на Дамаск и, в същото време, отряза възможностите за формиране на опозиционен на фамилията Асад сунитски съюз. И тъй като на първо място за тях са собствените им интереси в Ливан, появата на каквито и да било антисирийски настроения там само дава нови козове на управляващата в Сирия алевитска върхушка.

Специален интерес представлява и военната реформа на Башар Асад. В резултат от нея, сунитите бяха допуснати до редица длъжности в средния команден състав на армията. При това обаче, доминацията на алевитите във висшия команден и при сержантския състав се запазва, просто малко се „разрежда” на средно равнище. Не на последно място, определена роля за тези реформи изигра и съпругата на президента Асма, която е сунитка.

Освен това, важна роля за стабилността на режима играе ръководителят на сирийските специални служби генерал Рустам Газали, който е роднина на президента, негов довереник и основния му съветник по отношение на Ливан. Между другото, в миналото той отговаряше за дейността на сирийските служби в тази страна и се смята, че я познава отлично.

Заиграването с Турция

Общата тенденция на ориентация към Анкара, която напоследък демонстрира наличието на значителен потенциал за възстановяването (макар и под нова икономическо-идеологическа форма) на някогашната Османска империя, е съзнателен избор на Дамаск, който е привлечен и от все по-силната антиизраелска реторика на сегашните турски управляващи. Този избор се обяснява не само от стремежа на сирийците да си гарантира подкрепата на един толкова силен регионален партньор. Решаващ в случая е фактът, че Сирия се превръща в посредник в отношенията между двете основни сили в региона (Турция и Иран), което още повече повишава статута и в него. Разбира се, не може да се твърди, че турско-сирийските отношения са съвсем безоблачни, имайки предвид претенциите на Сирия за района на турското средиземноморско пристанище Искендерун. Те съвсем не са забравени, просто реалностите засега налагат на Дамаск да ги оттегли на заден план.

Що се отнася до Саудитска Арабия, налице е известно затопляне на двустранните отношения, начало на което постави компромисът между сирийците и саудитците по повод на последните парламентарни избори в Ливан. Немалка роля за това впрочем, изигра болестта и политическата изолация, в която изпадна основният противник на Дамаск в саудитското ръководство принц Бандар, и паралелното укрепване позициите на Турки Фейсал (бивш шеф на саудитското разузнаване) и редица други влиятелни фигури в кралското семейство, смятани за привърженици на сближаването със Сирия. Основния мотив, определящ политиката на Ер Риад към Дамаск, е изваждането на Сирия от орбитата на иранското влияние, което е особено актуално предвид очакваните още по-сурови санкции срещу Иран и нормализацията на вътрешнополитическата ситуация в Ливан.

В тази връзка напоследък се наблюдава очевидно активизиране на саудитската икономическа експанзия (включително на най-големите компании от Кралството, като например небеизвестната „Бин Ладен констръкшънс”) в Сирия, в сферите на строителството, инфраструктурата, енергетиката и водоснабдяването. Паралелно с това и очевидно по внушение на Ер Риад, се очертава положителна промяна в развитието на сирийско-ливанските отношения. Така, новият ливанския премиер Саид Харири вече два пъти посети Дамаск, възстановени са дипломатическите отношения, налице е нарастване на икономическия обмен. От принципно значение е и общият подход към израелската политика в региона. Както е известно, антиизраелската позиция е задължително предварително условие за Дамаск при установяването на съюзнически отношения.

Ливанският вектор на сирийската геополитика

Ер Риад винаги активно е използвал финансовите лостове за да прокара едни или други външнополитически цели. По отношение на Ливан, това ясно се илюстрира от поведението на водача на местните друзи Уалид Джумблат, чиято антисирийска реторика отпреди президентските избори коренно се промени и сега той се изявява като убеден привърженик на установяването на доверителни и конструктивни отношения с Дамаск. Тази трансформация се обяснява най-вече с икономическите му интереси – след като саудитците спряха да го финансират, Джумблат бе принуден да си търси нови спонсори. Още повече, че финансовите му затруднения се отразиха пагубно и на политическия му позиции в друзката общност, където дори възникна реална опасност той да бъде изместен от основния си опонент в нея Талят Арслан. При това положение, не му оставаше друго, освен да се преориентира към Дамаск. Впрочем, има и друго – и Джумблат, и Арслан притежават циментови заводи в Сирия. А имайки предвид, че в тази страна всичко се контролира от президентския клан, е много важно властите да разрешат на местните бизнесмени да купуват продукцията им. Докато беше финансиран от саудитците, Джумблат можеше да не обръща внимание на тази подробност, докато Арслан, още от самото начало, беше ориентиран просирийски. Сега обаче, и Джумблат е наясно, колко важно е да поддържа добри отношения със сирийците, още повече че строителният бизнес в Сирия се развива много по-бързо от ливанския. В същото време, подобряването на отношенията с Дамаск се отразява добре и на ливанската икономика – в началото на 2010, обемът на чуждите инвестиции в тази страна (голяма част от които са сирийски) достигна 2,4 млрд. долара. Между другото, определена заслуга за преориентацията на Джумблат има и шефът на сирийските специални служби генерал Газали, който успя по този начин да откъсне друзката общност в Ливан от сунитите на Саид Харари и, ориентирайки я към съюз с „Хизбула”, да ускори формирането на нов просирийски политически блок в тази страна.

Друга цел на сирийската политика в Ливан е постепенното укрепване на влиянието върху местните политически сили, което сериозно пострада по време на кризата след убийството на премиера Рашид Харири. Междувременно, освен старите съюзници, в лицето на „Хизбула” и християнските кланове (Франжие, Караме, Аун), напоследък набира сили новата формация на иранските сунити, ръководена от А.Уахаб и базираща се в Триполи. Уахаб се ползва с репутацията на радикален ислямист, не крие солидарността си с „Хизбула” и откровено се противопоставя на сегашния водач на ливанските сунити – премиера Саид Харири. Разбира се, той няма финансови възможности да се мери с Харири, но пък контролира района на Триполи и има представители в новия ливански парламент.

Не без значение е, че в Бейрут сирийските сунити (от петте фамилии, за които споменах по-горе) и християни действат в местния банков бизнес редом с иранците. От една страна, това ерозира „антишиитския фронт” в Близкия изток и дава възможност на Техеран да заобикаля налаганите му икономически санкции. Ако пък тези санкции станат още по-сурови (както се очертава) Дамаск ще се окаже още по-ценен за Техеран, което без съмнение ще се отрази положително на инвестициите в сирийската икономика.

Ливанският вектор на сирийската геополитика

В момента, общата тенденция е към усилване на сирийското влияние върху „Хизбула”, която все повече съобразява политиката си с Дамаск, за сметка на Техеран. Основната задача на Сирия е създаването на достатъчно мощна и боеспособна сила, в нейно лице, която след това да се превърне в ос за обединяването на всички антиизраелски и просирийски формации. Поради специфичното си географско положение, Дамаск, в по-голяма степен, отколкото Иран, може да гарантира боеспособността и жизнеспособността на „Хизбула”, и в момента се възползва от това, привличайки в собствената си сфера на влияние ливанските шиити. Смята се, че голяма заслуга за това отново има шефът на сирийските специални служби генерал Газали, като някои анализатори свързват с борбата за влияние върху „Хизбула” и вдигналото голям шум убийство на шефа на военното крило на организацията Имад Мугние (в началото на 2010). Мнозина смятат, че именно Мугние е бил основната връзка на „Хизбула” с Техеран и проводник на иранското влияние в нея.

Всичко това обаче не означава, че сирийците се стремят да ликвидират изцяло иранското влияние върху „Хизбула” (което, според някои, става по искане на Саудитска Арабия). Те просто укрепват позициите си сред ливанските шиити, което обаче не изключва връзките на последните с Иран. Нещо повече, неотдавнашните демонстрации, от страна на Сирия, на приятелски чувства към иранския президент Ахмадинеджад са ясен знак към целия свят, че Дамаск не възнамерява да къса окончателно с Техеран. Което е разбираемо, тъй като иранската финансова подкрепа е важен елемент, гарантиращ възможността на Сирия да провежда сравнително независима външна политика. И всички действия на нейния президент Башир Асад напоследък отразяват именно тази концепция, чиято същност е страната му да си осигури достатъчно добро собствено място в новата регионална система, в която водещите доскоро играчи (Египет и Саудитска Арабия) отстъпват позициите си на нови (Турция, Иран, Катар).

* Българско геополитическо дружество

“Лицата, вземащи решения, свързани с формирането на икономическата политика,

винаги са заложници на една или друга теория, даже ако те самите  това не подозират”

Дж.М.Кейнс

1989 сложи началото (както и в другите страни от Централна и Източна Европа), на комплексни икономически и политически промени в България. Те бяха свързани, най-общо,  с  въвеждането на  многопартийна система и преобладаваща частна собственост върху средствата за производство. Започна изграждането на нова система на взаимоотношения между хората. Всичко това се извършваше в условията на  разпадане на социалистическата общност,  СИВ и Варшавския договор.

България, която е малка страна, е силно заинтересована от участието си  в икономическата интеграция в региона като движещ фактор на нейното развитие. В края  на осемдесетте години  на ХХ век  страната ни осъществяваше  с другите страни – членки на СИВ около 80% от целия си външен стокообмен, което беше показателно за ролята на социалистическата икономическа интеграция за положителното развитие на националното стопанство.

Случи се така, че самият аз участвувах активно в дискусиите по обосноваването на курса към изграждане на нови политически и икономически отношения, през първите години  след 1989, в качеството си на депутат и председател на Бюджетната комисия във Великото народно събрание (1990-1991), което прие новата конституция на страната. Тогава икономическата трансформация се разглеждаше като преход от централизирана към социална пазарна икономика, в която виждахме важна характеристика на пътя към Европа и постиндустриалното общество.

Тук ще се опитам да разгледам най-важните елементи на трансформацията, а именно  промяната на собствеността върху средствата за производство  и в институциите за управление, от гледна точка на теорията на институционалната икономика и на транзакционните разходи, с оглед установяване  цената на тази промяна.

Актуалност на институционалната позиция за анализ на промените в икономиката

Новата институционална парадигма  в икономическата наука   се свързва  с  разработките на Роналд  Коуз (САЩ), от 30-те години на ХХ век, и особено на Дъглас  Норт, по-късно[1]. Професор Норт получава Нобеловата награда за икономика през 1993 (заедно с Робърт Фогел) за  обновяване изследването на стопанската история, чрез приложение на икономическата теория и количествени методи, с цел обясняване на икономическата и институционалната  промяна.  Както отбелязват  редица учени-икономисти, същността на новата  институционална икономическа теория се свежда до разглеждане поведението на икономическите агенти, с оглед рационалното използване на ограничените ресурси, като последователност от актове за вземане на решения [2].

Най-общо казано, институциите са съвкупността от  правила и механизми за тяхното изпълнение, което е необходимата рамкова конструкция на организацията на решенията и пазарния стопански  ред.

Постсоциалистическата трансформация на обществения и икономическия  ред е най-голямото икономическо предизвикателство на ХХ и началото  на ХХІ век за страната ни. Актуалността на анализа на трансформацията от позициите на институционалната концепция и на транзакционните разходи е безусловна, доколкото днес успехът на икономическата политика за излизане от кризата и следкризисен просперитет силно зависи от траекторията и ефектите на предшестващото развитие на базовата иновация, а именно промяната  в имуществените права в обществото.

Разбира се, институционална промяна се наблюдава не само при замяната на централизираната планова икономика с пазарна. Промени в правилата и в транзакционните разходи са налице във всички общества, като неотделима част от икономическото им развитие. В средата на осемдесетте години на ХХ век, Дъглас Норт и Джон Уолис изчисляват транзакционните разходи в американската икономика като разходи за подготовка и извършване пазарна размяна на стоки и услуги и защита на имуществените права за период от сто години, с оглед изучаване на връзката им с темповете на развитие. Установява се, че след 1870, за период от сто години, транзакционните разходи в американската икономика, като измерител на промените в нея, нарастват от 24% до 54% от БВП[3].

Важно е да се държи сметка и за това, кои имат изгода от промените. В последната си книга, разглеждайки развитието на финансово-банковата система в САЩ, като най-динамичната част от американския транзакционен сектор през последните десетилетия,   констатирам, че за период от около 30 години тази система е увеличила дела си в корпоративните печалби в САЩ от 14%, през 1981, до над 50% ,в навечерието на световната икономическа криза[4]. Доминиращото прилагане на монетаристични методи в икономическата политика, техниките на финансовия мениджмънт и концентрацията на информационен ресурс, на базата на компютъризацията, съдействаха за съкращаването на индивидуалните транзакционни разходи по сделките за стоки и услуги, но същевременно позволиха сериозно да се обогати финансово-корпоративния елит в САЩ за сметка на населението и малките и средни фирми. Зачестиха и се разраснаха т.н. “финансови балони”,  които доведоха  до последната финансова криза в САЩ, дала начало на последващите катаклизми.

Най-важната част от институционалното устройство, при трансформацията на една икономическа система,  е  преобразуването на правата, във връзка със средствата за производство. Повечето икономисти смятат, че в страните в преход е необходимо трансформацията на собствеността да бъде системна. В тази връзка, научните изследвания се съсредоточават върху обобщаващата икономическа цена на прехода и ползите от промяната на собствеността върху средствата за производство. Те могат да  се подразделят на частни и обществени ползи и разходи. Към първите се отнасят по-голямата свобода за осъществяване на стопанската дейност, по-голямото  участие в печалбите и пр. В обществен аспект, ползите се заключават в повишаването на ефекта за обществото, като цяло, от по-голямата икономическа активност (трансформирането на собствеността  не е  цел, а само средство), отпадането на бюрократичните  спънки и пазарните ограничения, съществуващи при централизираната икономика. Същевременно, за стопанството възникват разходи за приспособяване на индивидите към нови умения,  разходи за безработни,  висок темп на инфлация и т.н..

Как протече преобразуването на правата на собственост в България

Присъединявам се към преобладаващото мнение на учените-икономисти, че трансформационният процес в страните от Източна Европа не протече  системно. В България например, в началото се извърши либерализация на търговията (ценообразуването) без обвързването и с подходящи мерки по финансова (макроикономическа) стабилизация. Към средата на 90-те години, настъпи хиперинфлация и крах на българската банкова система, при което се затвориха  повечето от половината банки, главно държавни, а от 1 юли 1997 се въведе и валутен борд, като левът първоначално се привърза към марката, а впоследствие – към еврото, при определено съотношение. Емисията на пари и сега е ограничена в рамките на наличната чуждестранна валута, като не се допуска кредитиране от централната банка не само на правителствените разходи, но и на самите търговски банки.

Като най-важна цел на прехода се преследваше разбиването на монопола на държавата във всички възможни области. Това доведе до редица пропуски в процеса на приватизация. Самата правна уредба  премина през няколко етапа, като най-напред бе приет Закона за приватизацията от 1992. Целта му беше да се създадат условия за прозрачна и ефективна приватизация, при равнопоставеност на инвеститорите, и осъществяване  на следприватизационен контрол. Държавното участие в капитала на всички търговски дружества се считаше за обявено за приватизация от момента на влизането в сила на Закона, без да се държи сметка, къде това  има и къде няма икономически смисъл. Изключение се правеше за административно включените в обширен списък-приложение предприятия, за които се изискваше специално разрешение. Нямаше нормативна яснота, какво и как ще се прави с тях  по-нататък. Така целият приватизационен процес не доби нужната прозрачност, а се сведе до   груба намеса на политическия елит в процеса.

Сам по себе, си преходът се състои от две страни – едната, свързана с промяна  във формалните  институции, и другата неформална, свързана с начина на мислене на хората. Съответствието между променените формални институции, от една страна,  и неформалните  институции, идеологии, социални норми, от друга, е сред ключовите фактори, определящи транзакционните разходи, както и реално осъществените реформи в дадена страна .

Икономическият преход в България условно може да се раздели на три основни етапа.

Първи етап  (1990-1996). Време на тъпчене  в кръга на  либерализацията  на търговията и цените и имитации на реформи. Конфронтацията и незрялото поведение на политическия елит задържаха институционалните промени и направиха висока цената на прехода. Време на криминално присвояване на богатите български дружества и декапитализиране на икономиката чрез източване на държавните предприятия от подставени лица и фирми, на входа и изхода им. Поява на първите български олигарси. Време на задълбочаваща се международна изолация на България, в политически и финансов аспект. Провал на редица споразумения с МВФ и СБ. В резултат на всичко това, образно казано,  българският преход стартира с фалстарт. Загубиха се първите седем   години, а понятието демокрация се превърна в почти мръсна дума.  България изостана далеч след други бивши социалистически страни в развитието си.
Втори етап (1997-2001). Най-тежкият, най-трудният, но и най-същественият период на прехода. Постепенно бе овладяна кризата и икономиката започна да се съвзема. Законодателно се осъществиха промени в целия обществено-икономически живот - в икономиката, финансите, социалното осигуряване, здравеопазването, в публичния и частния сектор. Извърши се основната част от приватизацията. Закриха се нерентабилните, губещи предприятия, натрупали огромни задължения и съществуващи, благодарение на държавни дотации под различни форми.
Мащабната данъчна реформа приравни данъчната ни система към най-добрите европейски образци. Създаде се благоприятен бизнес климат и рязко започнаха да се увеличават чуждестранните инвестиции. В крайна сметка, за пет години България успя да навакса, до голяма степен, изоставането си  по отношение на растежа на БВП и почти достигна  по темпове останалите източноевропейски страни. Но на много висока цена. Първо, защото болезнените реформи, тежките и непопулярни мерки концентрираха социалните негативи в пет, вместо в дванайсет години и повишиха социалната цена повече от два пъти. И, второ, защото при извършването на финансовата стабилизация, приватизацията на   банковата система не остави държавен сектор в нея и даде възможност за завоюване на доминиращо участие на чуждестранния финансов  капитал  в търговските банки. По този начин и с въвеждането на валутен борд се създадоха условия държавата трудно да може да играе някаква роля във взаимодействието между фискалната и паричната политика или да влияе върху кредитирането и регулирането на лихвеното равнище в интерес на определена структурна политика за развитието на икономиката.

Трети етап (2001-2009). В изминалите  години, до края на 2009, икономическата трансформация, в общи линии, продължи с довършване на приватизацията, главно в услугите от нетранзакционния сектор (например, БТК), с утвърждаване и развиване на постигнатото в политически и интеграционен аспект. Страната приключи преговорите и стана редовен член на ЕС, от началото на 2007. Понастоящем, стокообменът със страните-членки на ЕС е около 60% от целия стокообмен, което говори за интеграционна насоченост и обвързаност на България с тези страни.

На базата на обобщени данни от Агенцията по приватизацията, към 31.12. 2009, общият размер на  приватизираните дълготрайни активи  в България  възлиза на  65,49%, спрямо размера на всички държавни активи. Общият финансов ефект от сключените за повече от 18 години сделки е 12 193 млн. долара, половината от които (6 095,0  млн.) са договорени за плащане, а останалата сума – за поемане на дългове или бъдещи инвестиции. С други думи, финансовият ефект от приватизацията на 2/3 от държавната собственост съставлява около 6 млрд. долара, което е малко над 12% от годишния БВП. Това е най-синтезирания резултат от  българския преход към нови имуществени права върху средствата за производство досега. Личната ми оценка е, че той говори за нисък пряк икономически ефект от първичната приватизация на държавните активи.

Разбира се, чрез договаряния между икономическите агенти върви и процес на вторично разпределение на собствеността на ресурсите, което,  при правилна политика, може да доведе до по-добри социални и производствени ползи и разходи в икономиката. Засега обаче, спадът в материалното производство още не може да достигне нивото отпреди приватизацията (1989).

В тази връзка ще отбележа, че поради приватизационните техники и несистемната политика,  от първичната приватизация  се  облагодетелства малък слой от управляващата върхушка и силовите структури. За това спомагаха избираните схеми за приватизация с управленско-йерархически характер. Най-много сделки се сключваха чрез т.н “касова приватизация”, т.е. чрез “преки преговори с потенциалните купувачи” и “конкурси” (общо над 75% от сделките са сключени по тези два способа ). Те бяха съпроводени с масова корупция. Процедурата “масова приватизация”  като част от общия процес на ръздържавяване, пък беше проведена при съчетаването на административни  и пазарни принципи. Основен проблем за вложенията на боновете на гражданите в стопанските субекти се оказа асиметричността на информацията за стойността на активите на приватизираните по този начин предприятия и липсата на организиран капиталов пазар през този период. По редица причини, включително споменатите, при първичната приватизация се допуснаха големи транзакционни разходи по сделките и  се  постигна минимален социален ефект.

По изследване на български икономисти, за периода 1997-2003, разходите на транзакционния сектор  в България  са увеличили значително  дела си - от под 40%, през 1997, до над 52%, през 2003 (когато в общи линии завърши приватизацията), спрямо БВП, или с  близо 42% (на база 100)[5]. Констатира се, че с най-бързи темпове (като дялове от БВП) през този период са нараснали разходите в транзакционните услуги на публичния сектор - с около 2,6 пъти, в  транзакционния частен  сектор „финанси” (“финансово посредничество”) – около 2,5 пъти, а в нетранзакционните отрасли в частния сектор – с около 2,2 пъти. Това означава, че в крайна сметка значително са се увеличили и общите транзакционни разходи по всяка  сделка за стоки и услуги в икономическата система. Или, с други думи, първичната приватизация в България потвърждава международните научни изводи, че от позицията на институционалната теория и транзакционните разходи тезата за повишаващата се при този процес икономическа ефективност не е безспорна. Сред важните причини за това е изоставащата промяна в неформалните институции, в резултат от несистемността и грешките, при промяната на формалните институции.

Кризата и по-нататъшното развитие на институционалната среда

Днес по-нататъшното развитие на институционалната среда и организацията на  решенията, вземани от икономическите агенти, е свързано с предизвикателствата на световната икономическа криза, в които съществено отражение намират и отрицателните тенденции при формирането и прилагането на институциите на прехода.

Затова сега можем и е необходимо да говорим  и за четвърти етап на трансформацията (след 2009), в който провежданите конкретни публични политики (Public Policy)[6] за излизане от кризата и следкризисен просперитет следва да се допълват взаимно, и където е необходимо да коригират досегашните институционални промени.

Разбира се, трябва да се предприемат и мерки по “запушването на дупки” и съкращаване на бюджетния дефицит. Ситуацията изисква незабавни решения. Но, без конкретни публични политики, третиращи решаването на фундаментални за системата проблеми, “влаченето по корем” ще продължи дълго. Става дума за политики, на първо място, свързани с това, как да се постигне повишаване на конкурентоспособността и производителността на икономиката, като система,  и на нейните звена. И, на второ място, как да се развият ролята и отговорностите на публичните субекти в по-нататъшното специфициране и защита на имуществените права и рационализирането на транзакционните разходи.

Разглеждайки кризисната ситуация в България и произтичащите проблеми за следкризисния просперитет, подчертавам необходимостта от намаляване на противоречието, свързано с голямото разминаване между рентабилността/печалбата на финансовите потоци и рентабилността на потоците от стоки и услуги в реалния сектор. Необходимо е банковата индустрия не само да расте, но и да служи като катализатор на икономическия растеж. Критичното разминаване между доходността  на финансово-банковия и на реалния сектор доведе, освен до изземване на производителен доход от реалния  сектор,  и до преобразуване на голяма част от дохода във фиктивни или надценени активи. Вследствие на либерално-монетаристичните подходи от последните трийсет години,   финансово-банковата  сфера все повече се превръща в самопроизвеждаща се и самонарастваща сфера, без оглед нуждите на реалния сектор, с гарантирана висока доходност и като индустрия, и като възнаграждения. Следкризисният банков и финансов сектор трябва да е по-добре регулиран, с оглед по-ефективното стимулиране на реалния сектор, който е основа за производството на  масови материални блага и услуги.

Ярък пример за отрицателните тенденции във формираната досега институционална среда са дългосрочно и безконтролно допусканите дефицити в търговския баланс, които, в навечерието на световната икономическа криза, достигаха, за  отделни години, до 1/4 от годишната сума на БВП. Повлияни от доктрината на Найджъл Лоусън (британски финансов министър по времето на Маргарет Тачър), че пазарният  механизъм може да се саморегулира, властта в България доскоро следваше политика на поддържане на икономическия растеж с привличане на външни финансови средства, което доведе до голям размер на външните финансови задължения, превишаващи сумата на  БВП. 75% от тях е делът на чуждестранните кредити за фирмен (частен) дълг, който, в преобладаващата си част, е бързо изискуем. Държавната администрация, в това число БНБ, остави този важен въпрос  на външните дебаланси  (извън държавния дълг) да се развива несистемно и безконтролно.

От сериозна промяна и усъвършенстване се нуждаят и правилата по договарянето и използването на средства от Европейските фондове за България. Към юни 2010, от насочените от ЕС към България ресурси, за периода 2007-2013, са усвоени, по официални данни, едва 3,5%, като редица експерти прогнозират, че за целия период ще се усвоят не повече от 30%. При това, следва да се има предвид, първо, че (освен на тези) на други външни инвестиции, в условията на сегашната криза, страната едва ли може да разчита и, второ, че по предназначението си тези средства са ориентирани именно към създаването и защитата на институционалните норми в обществото и производството на обществени блага, което е единствена функция на държавата, съгласно новата институционална теория.

В тази връзка, конкретните публични политики за по-нататъшно развитие на институционалната среда и повишаване конкурентоспособността на българската икономика биха могли да се сведат до :

- Приоритетно специфициране на институциите, свързани с увеличаване на доходите (влизащите пари) и, на тази база, специфициране на институциите, свързани с разходите в отделните системи и в икономиката, като цяло. Решенията за съкращаване на разходите имат смисъл, само ако увеличават производителността на икономическите системи по паричен поток, за единица време (период от време);

- Динамичен мониторинг на външните финансови дебаланси на страната, от позициите на ефективността на националната икономика и в унисон с промените в световната финансова архитектура.

- Организиране на ефективни канали за целево подпомагане и кредитиране на иновации и експортни проекти в реалния сектор от страна на държавни кредитни институции и в конкуренция с частните търговски банки.

- Последователно внедряване принципите на програмното бюджетиране и проектния мениджмънт в администрацията и предприемачеството, като на тази база решително се усъвършенства и работата по усвояване на средствата от Европейските фондове;

- Рационализиране и развитие на фондовия пазар чрез търговия на ценни книжа, имащи пряк източник на доходност; използване на неговите механизми за мобилизиране на свободни ресурси и създаване на национални корпорации с обществен характер (със специфични механизми на управление) на базата на стратегически важни, сега държавни предприятия

- Съществено усъвършенстване на дейността по защита на ефективно функциониращите имуществени и контрактни  права, борбата с корупцията и спазването на договорните отношения. При това, институционалните механизми би трябвало да обхващат и спазването на договорните отношения от страна  на самата държава, която в момента е силно задлъжняла по договорите си с бизнеса.

В заключение ще отбележа, че от позицията на  транзакционните  разходи усъвършенстването на институционалната среда предполага рационализиране на тези разходи не само по отношение на прякото осигуряване на ефективни имуществени и контрактни права, но и по отношение  на съответстващи издръжки и мероприятия за повишаване качеството на  образованието. Именно то е основата за осигуряване на  качествена информираност на хората за правните, икономически и социални условия на размяната, за превръщане на нормите в ценности и непосредствено съкращаване на издръжките, свързани със социалните, етническите и културните различия между групите в обществото. Ще бъде голяма грешка, ако в стремежа си към превръщане на образованието в пазарна услуга, поставим на заден план и забравим за реалната, в т.ч. ценностна нормотворческа мисия на образователните и изследователските институти - в обществото на знанието те са призвани не просто да определят в какво бъдеще ни предстои да живеем, но и да функционират като предписание (образец) на по-добро бъдеще. В това отношение, икономическите, социалните и правните ни науки са сериозен длъжник на обществото.

Бележки:

1. North D.C. /  Wallis J.J.  “ Integrating Institutional Change and Technical Change  in Economic History – A Transaction Cost Approach”, 1994 и др

2. “Институциональная экономика”, под общ. ред. д.эн.н., проф. А. Аузана, М., 2010, с.13

3.  Wallis J.J. / North D. C. “ Measuring  the  Transaction  Sector  in the American Economy, 1870-1970,” 1986

4.  Р. Георгиев “Кризата изисква системна промяна”, С. 2010, с.10

5. Чобанов Г., Егберт Х., Седларски Т. “ Измерване на транзакционния сектор в българската икономика 1997-2003”, Годишник на СФ на СУ, том 7, С. , 2008.

6. Определението на това понятие най-често се свежда до курс на действие, който има определена цел и е следван от едно или повече лица   при третирането на важен за обществото проблем или въпрос. Виж Anderson, J Public policymaking. Houghton Mifflin, Princeton, 1994, а също Танев.Т ”Анализ на публичните политики”,С., ВИ, 2008

* Преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”, статията се основава на доклада му пред Общото събрание на Международната академия по мениджмънт (IAM), Москва, 8 юни 2010

[1] North D.C. /  Wallis J.J.  „ Integrating Institutional Change and Technical Change  in Economic History – A Transaction Cost Approach”, 1994 и др

[2] „Институциональная экономика”,  под общей ред. д. эн. н., проф. А. А. Аузана, М.,  2010, с. 13

[3] Wallis J.J. / North D. C. „ Measuring  the  Transaction  Sector  in the American Economy, 1870-1970,” 1986

[4] Р. Георгиев „Кризата изисква системна промяна”, С. 2010, с.10

[5] Чобанов Г., Егберт Х., Седларски Т. „ Измерване на транзакционния сектор в българската икономика 1997-2003”, Годишник на СФ на СУ, том 7, С. , 2008.

[6] Определението на това понятие най-често се свежда до курс на действие, който има определена цел и е следван от едно или повече лица   при третирането на важен за обществото проблем или въпрос. Виж Anderson, J Public policymaking. Houghton Mifflin, Princeton, 1994, а също Танев.Т ”Анализ на публичните политики”,С., ВИ, 2008

Мюсюлманските общности се превърнаха в неразделна част от живота на Европа още преди повече от петдесет години, но това тясно съседство с исляма започна сериозно да тревожи коренните европейци едва през последните десетина-петнайсет години. Напрежението в отношенията нарастваше постепенно, в резултат от което днес и двете страни смятат за нормално непрекъснато да си разменят нападки, включително доста остри и обидни. Междувременно, повечето от събитията и решенията, които променят буквално пред очите ни формиралият се през последния половин век облик на Стария континент, се случват съвсем не в онези страни, където би трябвало, следвайки елементарната логика или очакванията на експертите и анализаторите. Така, в пионери при вземането на отдавна назрелите законодателни мерки, непосредствено засягащи европейските мюсюлмански общности, се превърнаха не Франция или Холандия, където градусът на антиислямските настроения традиционно е най-висок, а неособено склонните доскоро към радикално законодателство в тази сфера държави, като Швейцария и Белгия. Както е известно, първата забрани (след референдума през ноември 2009) строителството на джамии на своя територия, а долната камара на Парламента на втората практически единодушно гласува (на 29 април 2010) носенето на фередже и никаб на обществени места.

Белгийския прецедент

Показателно е, че и в двата случая забраните се представят като мерки от социално-културен характер, които на пръв поглед нямат нищо общо с религиозната сфера. Така, референдумът в Швейцария официално трябваше да съдейства за запазване на историческия културен облик на местните градове, макар че в навечерието му десните партии проведоха активна антиислямска кампания. В Белгия пък, законопроектът, за който гласуваха 136 от общо 138-те депутати, официално беше насочен против онези дрехи, които не позволяват да бъде идентифициран човекът, който ги носи на обществени места. „Не възнамеряваме да налагаме дискриминация, под каквато и да било форма. Забраната засяга само дрехите, които не позволяват да се установи личността на онзи, който е облечен с тях” – подчерта в речта си в белгийския парламент лидерът на франкофонското либерално Реформистко движение Даниел Бакелиен. На практика, както можеше да се очаква, забраната засегна такива разпространени в Европа елементи от облеклото на местните мюсюлманки, като никаба и фереджето, оказали се основните (ако не и единствените) му обекти.

Ако Сенатът утвърди решението на долната камара на Парламента, Белгия ще стане първата европейска държава, в която ще бъдат забранени споменатите по-горе елементи от облеклото. Междувременно, в тази страна бяха проведени предсрочни избори (на 13 юни), повод за които стана разпадането на управляващата коалиция на Ив Льотерм, заради напускането на Фламандската либерална партия, недоволна от липсата на решение за границите на избирателните участъци в столицата Брюксел. На този фон, депутатите от различните партии демонстрираха поразително единодушие, гласувайки за забраната на „неправилните” дрехи. И то при положение, че мюсюлманите, които са засегнати най-силно от закона, са само 3% от населението на страната. След като той влезе в сила, онези от тях, които дръзнат да се появят на обществено място с никаб или фередже, рискуват да отнесат между 15 и 25 евро глоба или да преседят до 7 дни в затвора.

Приетият от белгийските депутати закон моментално беше атакуван от няколко неправителствени организации, включително от базиращата се в Лондон Ислямска комисия по човешките права. „Предложението да се забрани да носят никаб на няколкото десетки жени в тази страна, които на практика си слагат подобни воали, при положение, че в нея живеят 550 хиляди мюсюлмани, не преследва никаква конкретна цел, а просто илюстрира актуалността на антиислямските настроения в Белгия” – коментира закона директорът на комисията Масуд Шаджара, квалифицирайки го, като „светска талибанизация и оправдание за преследванията срещу мюсюлманите”. Както можеше да се очаква, законът беше разкритикуван и от „Амнести Интернешънъл”, чиито представител заяви, че „макар законът да се представя като акт за борба с дискриминацията на жените той, сам по себе си, е дискриминационен акт”.

Впрочем, определяйки закона като „светска талибанизация” и обвинявайки белгийските власти, че използват двойни стандарти, Шаджара, очевидно забравя, че много ислямски организации, активно протестиращи срещу „дискриминацията” на единоверците си в Европа, обикновено използват същите методи, например, когато по никакъв начин не реагират на варварските действия на талибаните, взривяващи древните будистки статуи или атакуващи с отровни газове светските училища, посещавани от афганистанските момичета. Напоследък, почти всеки коментар, засягащ по някакъв начин европейските мюсюлмани, предизвиква яростния отпор на множество различни организации, претендиращи, че изразяват позицията на цялата „световна умма” или на отделни нейни части, докато буквално на пръсти се броят случаите, когато някоя от тях дръзва публично да осъди престъпленията, вършени от талибаните или другите радикални ислямисти, очевидно следвайки неписаното правило, че „дори ислямистите са по-добри от неверниците”. А да не забравяме, че днес тъкмо образът на озлобения и неконтролируем религиозен фанатик, наложил се в Европа и англо-саксонския свят след терористичните нападения от 11 септември 2001, се е превърнал в най-голямото плашило за коренните жители на Стария континент. В съвременния свят информацията се разпространява светкавично, затова, когато швейцарците чуват и виждат зверствата на талибаните в Афганистан, никой от тях не иска същото да се случи и със собствените му деца, или в съседното училище. Нежеланието на мюсюлманските държави, олицетворяващи реалния, а не извратения ислям, да предприемат каквито и да било действия за да помогнат например на частите на международната коалиция, бореща се в Афганистан с фанатиците, изкривяващи основите на учението на пророка Мохамед, неизбежно навежда европейците на мисълта, че дълбоко в душите си повечето мюсюлмани съчувстват на талибаните и подобните им, смятайки ги за своя братя по вяра. При това положение, може ли да изпитваш доверие към жени, които се покриват от глава до пети, ограждайки се по този начин от „неверниците”, и да не се страхуваш от тях?

Ако внимателно анализираме най-новата история на европейския ислям ще видим, че въпреки честите сблъсъци и конфликти между имигрантите-мюсюлмани, започнали масово да се преселват на Стария континент в средата на ХХ век, и представителите на коренното население, дълго време (поне няколко десетилетия) в тези отношения можеше да се открият много неща - неприязън, неразбиране, заинтересованост (най-вече от евтина работна ръка), насмешка, но не и страх. Европейците не се страхуваха от мюсюлманите дори в края на 60-те и през 70-те години, когато, заради необмислената миграционна политика, броят им на континента нарасна неколкократно. Страхът започна да се промъква едва през втората половина на 80-те, след „случая Салман Рушди” във Великобритания, когато огромни тълпи мюсюлмани излязоха по улиците на нейните градове, горейки, заедно с книгите на Рушди, и британското знаме. По-късно, този страх премина на качествено ново равнище, в резултат от терористичните нападения на радикалните ислямисти в европейските и американски градове. Макар че дори и днес, европейците се опасяват не толкова от съседите си мюсюлмани, колкото от радикалите от Ал Кайда или някой от стотиците и филиали, готови по всяко време да взривят британско метро, испанска гара или американски небостъргач.

Днес редовият европеец се страхува, че зад фереджето или никаба може да се крие именно такъв терорист, защото през тесния прорез за очите, няма как да видиш, кой върви срещу теб (макар че, на практика, подобни подозрения са съвършено безпочвени, тъй като ислямистите действат много по-хитро и обмислено). Така или иначе, но приетият от белгийския парламент закон отразява тъкмо тези страхове. Повечето европейци (а това се отнася и за българите) не знаят, нито пък смятат за нужно да знаят, какво представлява истинският ислям за да се освободят от излишните страхове и да са наясно, от какво точно следва да се боят.

Двойнствената позиция на европейските мюсюлмани

Повечето функциониращи в Европа ислямски организации реагират свръхактивно на всички притеснения, които едни или други държави причиняват на отделни части на глобалната мюсюлманска умма, като особено се концентрирът върху израелско-палестинското противопоставяне. В същото време обаче, те почти не обръщат внимание (да не говорим за някаква, дори и елементарна, негативна реакция) на действията на радикалните ислямисти. Ако наистина искат да помогнат на европейците да се освободят от страховете и притесненията си, тези организации, претендиращи, че представляват истинския, а не изкривения, ислям, би следвало рязко да се противопоставят на всички прояви на ислямския екстремизъм, без оглед на това, къде се случват или, какви са причините, стоящи в основата им. Тоест, необходимо е при всеки подобен случай коренните европейци да получават от тях ясен сигнал, че „терористите не са истински мюсюлмани и нямат правото да говорят и действат от името на исляма”. Или поне да заявят, че смятат екстремистите за по-голям враг от „неверниците”.

Вместо това, повечето европейски мюсюлмани предпочитат да преекспонират „страданията” си от нанасяните им обиди и препятствията, с които се сблъскват, защото при всички случаи (освен разбира се, ако не става дума за Дар ул-Ислам, т.е. „територията на исляма”) ролята на жертва се оказва по-удобна и лесна, отколкото съвместните градивни усилия за формирането на добре интегрирано общество. Тоест, налага се да констатираме, че концентрирайки се върху проявите на дискриминация и съзнателно игнорирайки последиците от разрушителната активност на ислямистите, европейската мюсюлманска общност, до голяма степен, вече е пропуснала момента, когато можеше сериозно да повлияе върху развитието на ситуацията по сегашния негативен сценарий. Затова днес и остава само да бере плодовете на бездействието си, припомняйки си арабската поговорка, че „на гърба на обидените може да се пренесе много вода”. Засега в Европа забраняват незадължителните от гледната точка на шариата (който, между другото, разрешава на мюсюлманките да не прикриват лицето, китките и стъпалата си) атрибути на религиозния култ, като фереджето или минаретата, давайки на местната ислямска общност последна възможност да промени поведението си и да престане да се прави на жертва. Тоест, в момента топката е в мюсюлманската половина и европейската ислямска общност следва да се възползва от това, за да започне да гради конструктивни отношения с политическия елит и коренното население на Стария континент, основаващи се на взаимното доверие, подкрепено от перманентното и тотално осъждане на всички действия на радикалните екстремисти, които претендират, че говорят и действат от името на Аллах.

Тук е мястото да напомня, че в Европа има немалко мюсюлмански богослови,  разсъждаващи по същия начин. Един от тях е професорът по ислям в Оксфордския университет Тарик Рамадан (по доста различен начин го оценява Петя Колева, в статията си на стр. – б.р.). Рамадан, който е внук на основателя на възприеманото доста негативно на Запад движение „Мюсюлмански братя” Хасан ал-Бана, нерядко бива критикуван от европейските политици и медии, но със своята дейност успя да си извоюва репутацията на привърженик на интеграцията на мюсюлманите в европейското общество, смятащ че демократичните ценности и ислямските норми са напълно съвместими. Така, в лекцията си, изнесена през март 2010, в Доха, която бе организирана от Факултета за ислямски науки на Катарската фондация, заедно с катедрата по ислямски науки на Оксфордския университет, Рамадан призова европейските мюсюлмани много по-активно да участват в живота на обществото, превърнало се в тяхна втора родина, и да се освободят от „комплекса на жертвата”. Впрочем, според него, последното се отнася и за коренните европейци.: „Днес сме свидетели на паралелна криза на идентичността при мюсюлманите и при европейците. При това и двете страни страдат от „комплекса на жертвата”. След терористичните нападения от 11 септември 2001, все повече хора на Запад се смятат за „жертви на враждебно настроени чужденци, опитващи се да ги колонизират. На свой ред, мюсюлманите също култивират у себе си „защитен” манталитет. Те обаче, трябва много по-дълбоко да осъзнаят принципите и понятията на исляма, за да определят целите и приоритетите на живота си в западното общество. Така например, понятието „ислямски даваат” еднозначно се възприема от коренните жители на Запада като очевиден опит за тяхната ислямизация, макар че всъщност то има много по-дълбок смисъл. Наше задължение, като мюсюлмани, е да се подчиняваме на законите на страната, която ни е приела, ако те не противоречат на религиозните ни убеждения. Освен това, следва да говорим езика на тази страна и да демонстрираме лоялността си към нейната нация. Можем да критикуваме властите само в рамките на закона, т.е. става дума за критична лоялност”.

Както е известно, Тарик Рамадан беше сред организаторите на провелата се на 26 май в Оксфордския университет конференция, чиято основна тема бе „търсенето на пътища и възможности за реформирането на исляма”. В нея участваха известни политици, учени, теолози, и представители на медиите, като целта на организаторите и е тя да съдейства за пробив в диалога между европейските мюсюлмани и коренните жители на континента.

Подобни инициативи на отделни представители на европейската мюсюлманска общност свидетелства, че все още има шанс за промяна към по-добро в двустранните отношения, още повече, че далеч не всички държави от Стария континент бързат да въведат забрани, като тези в Белгия и Швейцария. И макар, че във Франция до есента на 2010 най-вероятно ще бъде наложена забрана за носенето на фередже на публични места, а в Холандия много неща ще зависят от курса на новата правителствена коалиция, поела властта след изборите през юни (на които смятаната за „антиислямска” Партия на свободата постигна голям успех, спечелвайки 24 депутатски места), в Германия властите вече обявиха, че не възнамеряват да въвеждат подобни забрани. Те, в частност, бяха квалифицирани като „неприемлива мярка” от вътрешния министър Томас де Мезиер. В същото време обаче, далеч не винаги всичко зависи от официалните позиции на правителствата, т.е. ограничения могат да бъдат наложени и от местните власти, както стана например в италианския град Новара, общински съвет, още през януари 2010, забрани носенето на паранджа (мюсюлманска връхна дреха, скриваща цялото тяло на жената с изключение на дланите на ръцете и очите – б.р.) на обществени места.

* Българско геополитическо дружество