Michael Weiss, Hassan Hassan. ISIS: Inside the Army of Terror, 288 p., Regan Arts. 2015

Появата в Близкия Изток на толкова мощна терористична групировка като Ислямска държава (ИД), която само за малко повече от година успя да завладее огромни територии в Ирак и Сирия, несъмнено изненада както световната общественост, така и медиите. В резултат се появиха цяла поредица от изследвания, чиито автори се опитват да обяснат този феномен. Сред тях е и новата книга на Майкъл Уайс (анализатор на Foreign Policy) и Хасан Хасан (сътрудник на британския Кралски институт за международни отношения, известен повече като Чатам хаус) "Ислямска държава: вътре в армията на терора". В увода към нея, двамата автори си поставят амбициозната задача да отговорят на въпроса "Как възникна ИД и по какъв начин съумя да постигне толкова много за такъв кратък срок?".  За съжаление, те успяват да я постигнат само отчасти.

Вината на Вашингтон, Техеран и Багдад

На практика, Уайс и Хасан стигат до извода, че за триумфа на ИД следва да виним най-вече САЩ, Иран и Сирия, а също и властите в Ирак - както тези от новия "демократичен" период, така и режима на Саддам Хюсеин. Според тях, вината на Вашингтон е най-вече в това, че е взел решение да свали режима в Багдад, без въобще да разбира, какво представлява тази страна, и в резултат е  посял в нея семената на хаоса, оказал се идеалната среда за всевъзможните джихадисти. На свой ред, Иран и Сирия биват обвинявани, че са били преките спонсори на предшествениците на ИД, използвайки ги за решаването на собствените си външнополитичеки задачи (и най-вече за борбата си срещу САЩ в Ирак). Накрая, иракският режим също помага за появата на ИД тъй като със своя шовинизъм и осъществяваните религиозни "прочиствания" успява до такава степен да озлоби местните сунити, че те предпочитат пред шиитските "сатрапи" в Багдад диктатурата на религиозните фанатици, опиращи се на сенчестите скруктури, създадени още от баасисткия режим. В частност, в книгата доста убедително е показана ключовата роля на лозунга за защита на сунитите от притесненията от страна на шиитите в пропагандата на Ислямска държава. Така, в крайна сметка, авторите стигат до извода, че за триумфа на ИД са виновни именно САЩ, Иран, Сирия и властите в Багдад.

В това няма нищо ново или сензационно, включително за българския читател. През 2003 Джордж Буш младши действаше без да се съобразява нито с мнението на държавите от региона (които бяха наясно, до какво може да доведе колапсът на иракския режим), нито дори с това на собствените си съветници. Що се отнася до наследилият го го в Белия дом Барак Обама, налага се впечатлението, че когато взе решението си за изтегляне на американските войски от Ирак, той беше загрижен повече за собствения си рейтинг, отколкото за стабилността в региона.

Доста по-спорна обаче е тезата на авторите, за уж съществуващите преки връзки на Иран и Сирия с Ал Кайда. Разбира се, няма смисъл да се отрича, че Техеран и Дамаск имаха достатъчно основания да желаят затъването на САЩ в Ирак. В същото време липсват преки доказателства за твърдението на Уайс и Хасан. Освен това, ако Иран и Сирия действително са били чак толкова притеснени от евентуален американски удар, едва ли щяха в разгара на обявената от САЩ война с международния тероризъм да дадат на Вашингтон поредния повод за нанасянето му, помагайки на един от филиалите на най-големия враг на Америка.

В същото време, критиката срещу правителството на Нури ал-Малики изглежда съвсем справедлива. Вместо да се съобразят с интересите на сунитите, след свалянето на Саддам шиитите се опитаха да обърнат ситуацията в Ирак с главата надолу, като изцяло поставят под свой контрол и държавния апарат, и силовите структури, и местния бизнес. В крайна сметка, това можеше да доведе само до крайното озлобление на сунитската общност.

Какво се премълчава

Много по-важно обаче е това, за което Уайс и Хасан предпочитат да не говорят в последната си книга. На практика, те почти напълно игнорират един от основните въпроси, свързани с ИД, а именно за ролята на Катар, Саудитска Арабия, Турция и някои други държави от региона. Дори, ако според тях тази роля е била незначителна, те би трябвало да го кажат открито, да не говорим, че ако тя всъщност е доста сериозна това няма как да се пренебрегва. Нещо повече, в условията на неотслабващото регионално противопоставяне, монархиите от Персийския залив разглеждат шиитския режим в Багдад като протеже на Техеран, което означава, че всяка сила, работеща против иранските интереси, се приема от тях като фактически съюзник, пък макар и временен. В книгата доста убедително е показана ключовата роля на лозунга за защита на сунитите от шиитското потисничество в пропагандата на ИД.

За съжаление обаче, Уайс и Хасан засягат този въпрос само мимоходом. Те например, упорито прокарват тезата, че външната финансова помощ винаги е била само малък дял от приходите на Ал Кайда, а след това и на ИД. В тази връзка се акцентира върху конкуренцията от страна на сирийските опозиционни групировки за оръжейните доставки и финансовата подкрепа от Катар и Саудитска Арабия. Накрая, твърде любопитно изглежда твърдението им, че катарските журналисти няма защо да се страхуват от бойците на ИД, затова пък всеки друг техен колега (включително от финансираната от Саудитите телевизия „Ал-Арабия”), попаднал в ръцете им, го очаква сигурна смърт.

Всъщност, ценното в тази книга е, че авторите предлагат на читателите си доста подробен и изобилстващ с многобройни интересни детайли обзор на случилото се в Ирак и Сирия през последните десетина години. Благодарение на многобройните интервюта с очевидци и преки участници в събитията (джихадисти, правозащитници, военни, хора от специалните служби и политици), те съумяват да очертаят достатъчно пълна, жива и обемна картина на Близкия Изток „след Саддам”, даваща ни представа не само за това, какво представлява ИД, но и за средата в която се развива този феномен. В този смисъл, книгата несъмнено е полезна не само за онези, които не познават добре близкоизточните реалности, но и за експертите, които могат да научат от нея нови факти и подробности.

Грешките на Белия дом и Пентагона

Специално внимание изисква фактът, че в книгата подробно се анализират корените на съвременния  джихадизъм -  така, авторите се връщат към 80-те години на ХХ век и подробно  разказват за арабските „моджехидини” в Афганистан. Според тях, именно тогава се оформя идеологическата платформа на джихадистите и стартира кариерата на мнозина от сегашните им лидери, и на първо място Абу Мусаб ас-Заркауи (чиято подробна биография също присъства в книгата), когото Уайс и Хасан смятат за „баща” на целия проект за създаването на „ислямска държава” в Месопотамия.

В тази връзка авторите правят важен и доста актуален извод, който може да изненада неспециалистите, а именно, че ИД съвсем не е нов феномен и не възниква от нищото. Уайс и Хасан анализират цялата история на тази групировка от момента на създаването и като „Ал Кайда в Ирак”, последващото и превръщане в „Съвет на моджехидините”, а по-късно в „Ислямска държава в Ирак”. Именно в това, до голяма степен, се крие „тайната” на светкавичните успехи на ИД, оказала се много по-силна и опасна от формираната надве-натри „Свободна сирийска армия”. В книгата ясно е показано, че триумфалният възход на ИД съвсем не е случаен, а е по-скоро закономерен: става дума за мощна нелегална структура, с опитно ръководство, фанатично предани привърженици и солидни материални ресурси, която няма как да не се възползва от хаоса, възникна в региона в резултат от „арабската пролет”.

В книгата се акцентира върху това, как САЩ създават условията за появата на ИД. Уайс и Хасан подобно описват ролята на иракските затвори за формирането на джихадистката мрежа и най-вече на създадения от американците лагер за заподозрени в тероризъм Camp Bucca, превърнал се в своеобразен "университет" за екстремистите. Много по-важно е обаче това, което двамата предпочитат да не споменават в книгата си. Както вече посочих, те например почти изцяло игнорират ролята на Катар, Саудитска Арабия и Турция.

Впрочем, авторите изброяват и редица други грешки, допуснати от американските окупационни власти, които не са наясно нито със структурата на неформалните връзки, нито с ролята на племената, нито със сложния характер на сунитско-шиитската вражда в съвременен Ирак. Уайс и Хасан обясняват, защо след като САЩ на практика предават съюзниците си от сунитското опълчение "Сахва", помагащо им в борбата с Ал Кайда, те вече не са в състояние да мобилизират сунитите (и най-вече племената) за борба с Ислямска държава. Авторите изразяват съжаление, че в резултат от грешките и пропуските на администрациите на Буш-младши и Обама САЩ са се оказали в толкова нелепо положение, посочвайки, че Багдад се е превърнал от враг (който почти открито се сражава с американците) във фактически съюзник на Вашингтон, помагащ му в битката с ИД.

Уайс и Хасан анализират и ролята в ИД на бившите баасисти, тяхната мотивация (реваншизмът, желанието на бившите офицери да припечелят някакви средства за издръжка на семействата си): "Саддам, Асад, Ас-Заркауи и Бин Ладен бяха наясно, а американците платиха скъпо за да го разберат, че най-сериозната заплаха за правителството в Багдад, не е свързана толкова с джихадизма или баасизма, а със сунитския реваншизъм".

Интересна е тезата им, че ИД не е само терористична организация, но и своеобразна мафия, умело използваща създадените още по времето на Саддам контрабандни канали за петрол и оръжие. Според тях, американците подценяват значението на средното звено офицери-баасисти, тъй като генералските длъжности в армията на Саддам често се получават не за заслуги, а чрез връзки или подкупи.

Справочник за съвременния джихадизъм

Следва да добавим още няколко щрихи, касаещи съдържанието на отделните глави в тази книга. Първите от тях разглеждат предпоставките за появата на ИД.

Ясно е показано, че този феномен възниква на основата на джихада срещу съветските войски в Афганистан. Авторите започват анализа си с кратък портрет на покойния идеолог на ИД Абу Мусаб ас-Заркауи, превърнал се от млад криминален престъпник в убеден салафит, който, след като като не успява да се включи в афганистанския джихад, продължава борбата в Йордания и Ирак. Впрочем, те отделят доста място и на идеолога на Ал Кайда Айман ас-Зауахири.

Специално внимание заслужава четвъртата глава на книгата им, в която подробно се анализират връзките между Иран и "Ал Кайда в Ирак", които са малко известни у нас. Пак там се разглеждат и източниците на приходи на въпросната организация, като според авторите през 2005-2010 последните са достигали до 200 млн. долара годишно като само 5% от тях са идвали от нейните спонсори от монархиите от Залива, а останалите - от криминалния и бизнес.

Петата глава пък е изцяло посветена на феномена на сунитскити милиции "Сахва" ("Пробуждане") и ролята им в борбата с Ал Кайда. Уайс и Хасан със съжаление отбелязват, че "в момента задачата е много по-трудна, защото племената вече не изпитват доверие към Багдад и с малки изключения не са готови да сътрудничат с шиитските милиции в борбата срещу ИД". Според тях, за сегашната криза е виновен най-вече бившият иракски премиер Нури ал-Малики, което се разминава с мнението на редица авторитетни анализатори, че феноменът Ислямска държава е изцяло инспириран отвън.

Впрочем, според авторите, значителна роля за укрепването на "Ал Кайда в Ирак" е изиграла и Сирия, която уж е използвала ислямистите за постигането на собствените си цели в региона. На този въпрос е посветена седмата глава на книгата. Уайс и Хасан твърдят, че след 2003 режимът на Башар Асад е използвал ислямистите за "сдържането" на САЩ, така че те да затънат в Ирак и да се откажат от идеята си за смяна на властта в Дамаск. Впоследствие, на Вашингтон е било предложено прекратяването на подкрепата за джихадистите в Ирак срещу смекчаването на икономическите санкции срещу сирийския режим.

Най-интересна обаче изглежда осма глава, която съдържа доста полезна информация, включително подробна биография на сегашния водач на ИД - Ибрахим Ауад ал-Багдади, известен като Абу Бакр ал-Багдади. Според авторите, избирането му за лидер на Ислямска държава се дължи на три причини: принадлежността му към влиятелното племе на курейшитите (от което е и пророкът Мохамед), членството му в Съвета (Шура) на "Ислямска държава в Ирак", както и неговата възраст, тъй като той е много по-млад от останалите потенциални претенденти. Те позиционират Ал-Багдади като своеобразен наследник на Саддам, обединил идеите на "такфиризма" (т.е. обвиненията в "неверничество") и на панарабския национализъм. Уайс и Хасан внимателно анализират състава на ръководния елит на ИД, посочвайки, че в него има много бивши военни и хора от специалните служби на Саддам.

В девета глава пък се проследява началото на сирийската "революция" и контрадействията на режима. Авторите се опитват да докажат, че бунтът срещу Асад не е бил инспириран отвън. Що се отнася до появата на групировката Джабхат ан-Нусра, според Уайс и Хасан, тя още от самото начало е била проект, одобрен от Ал-Багдади, разчитащ с нейна помощ да спечели подкрепата на сирийците за ИД.

В десета глава се анализират различните типове привърженици на ИД. За целта се използват интервюта с бойци на тази организация, включително объркани от ислямистката пропаганда тинейджъри, бивши умерени ислямисти, политически мотивирани сунити (смятащи, че ИД ги защитава от шиитите), прагматици (разчитащи, че ИД ще гарантира реда в завладените от нея територии), чуждестранни джихадисти и просто авантюристи.

Структурата на държавата на терора

В четиринайста глава, авторите разглеждат различните аспекти на функционирането на ИД, както и поглъщането на т.нар. Свободна сирийска армия от Ислямска държава. Отделно се анализира "заинтересоваността" на режима на Асад от укрепваето на ИД уж за да могат ислямистите да унищожат светската опозиция и умерените ислямисти.

Доста любопитен е разделът за икономическия модел, създаден от ИД в завзетите от нея територии. Според Уайс и Хасан, основните изпочници на приходи на групировката са петролната контрабанда, данъците и таксите, военната плячка и

търговията с антики на черния пазар. Те посочват, че "Макар средствата от чуждестранните спонсори да формират незначителен дял от приходите и, богатите индивиди (чуждестранни донори или членове на ИД) продължават да спонсорират организацията". Както се вижда, авторите упорито избягват въпроса за чуждестранното финансиране на джихадистите.

В заключение, те констатират, че засега в Ирак липсва сила, способна да се противопостави ефективно на ИД. Дори подготвените от Иран отряди, подкрепяни от американската авиация, все още не могат да нанесат решително поражение на ислямистите, или поне да ограничат сферата им на влияние: "Повече от 12 години след интервенцията на САЩ в Ирак, тази смъртно опасна групировка, натрупала огромен опит в различни видове войни, демонстрира жизнеспособност, умение да се адаптира и готовност да продължи борбата си".

*Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Сред най-важните въпроси на полската политика – както вътрешната, така и външната – е украинският въпрос. Той непрекъснато се повдига и касае една нация, пробудила се за самостоятелен живот през ХIХ век, чиито народен диалект постепенно беше трансформиран в литературен език и която, в крайна сметка, съумя да създаде самостоятелно гражданско общество. Така погледнато, появата на украинска държава на картата на Европа изглежда само въпрос на време и то не на много.

Това схващане обаче е прекалено опростено. В обичайната си трактовка, украинският въпрос е заложен далеч отвъд рамките на актуалните национални проблеми: като чисто национален въпрос той е  много по-малко интересен, отколкото като политико-икономически, от чието решаване зависят важни неща, касаещи бъдещото разположение на силите не само в Европа, но и в света. Затова всички следва да разберат именно този му аспект, най-вече за да могат формулират своя осъзната позиция по него в контекста на собствените си цели.

Всеки национален въпрос, включително украинският, следва да бъде разглеждан от две гледни точки. На първо място, какво представлява конкретната нация от гледна точка на езика, цивилизацията и историческата традиция, а на второ – кой против кого и с каква цел се опитва да създаде тази нова държава? И от двете гледни точки украинският въпрос изглежда твърде сложен и, съответно, много интересен.

Украйна като нация

Думата „Украйна”, с която доскоро се обозначаваха периферните територии в югоизточната част на Полша, напоследък придоби ново значение в политическия език. В съвременната интерпретация на украинския въпрос под Украйна се разбира една значителна територия, мнозинствата от чието население говори на различни малоруски наречия и, на която живеят около 50 млн. души.

Източнославянските наречия, известни като „руски”, първоначално не се различават особено едно от друго, като броят им значително нараства в резултат от колонизацията на слабонаселените територии от Карпатите до Тихия океан и асимилацията на тяхното население. По-отчетливото разграничаване между тях на велико- и малоруски (към които задължително следва да добавим и белоруското) става едва след разрушаването и опустушаването на Великото Киевско княжество от номадските кумански племена. Великоруският, т.е. руският език се формира в гористата зона между Волга и Ока, на която славянските заселници постепенно се смесват с местните фино-угорски племена и, която в течение на два века се намира под господството на монголците. Той става официалния език на Московската държава, а след това и на Русия, и дава на света огромна, богата и оригинална литература.

В същото време малоруското наречие, става наречие на Югозапада, който все повече се превръща в част от полската сфера на влияние и от полската държава. Това е наречието на Подкарпатския район, който за кратко има и своя собствена държава – т.нар. Кралство Галиция (втората половина на ХIII век) , както и наречието на заселниците, които под прикритието на полската мощ се установяват все по на Изток, отвъд Днепър – от т.нар.Червена Рус, през Подолието и района на Киев, до Черниговското и Полтавските воеводства, интегрирайки в себе си и различни степни етноси. След като Полша губи тези воеводства, както и след подялбата на самата Полша в края на ХVІІІ век, експанзията на тези заселници на Изток, отвъд Дон, както и на Юг – към Черно море, не спира, а заедно с това продължава и разпространението на малоруското наречие. Така се оформя грамадното пространство, което в момента се обозначава като Украйна.

Малоруското население се отличава от великоруското не само по специфичното си наречие. Самият факт, че последното колонизира предимно гористи пространства, смесвайки се с фино-угорските племена, докато експанзията на първото се осъществава в степни райони, поглъщайки местното номадско население, води до появата на сериозно различие между тях. Още по-голямо пък е различието, породено от различната им историческа съдба. Докато великорусите през дълъг период се намират под монголско влияние, малорусите са подложени на, къде по-силното, къде по-слабото, западно, т.е. полско влияние и дори значителна част от от тях се оказват обвързани чрез църковна уния със сферата на влияние на Римската църква. Може да каже дори, че исторически обусловените различия в характера и психологията са по-големи, отколкото чисто езиковите различия.

Следва обаче да отбележим, че между отделните райони, в които се говори на малоруско или, както казват днес, украинско наречие, съществуват множество различия в природните условия, както и още по-големи различия в историческата им съдба. Като започнем от подкарпатските територии, които още преди хиляда години са принадлежали на Полша, а от времето на Казимеж Велики (1333-1370) до първата подялба на Полша (1772) неизменно са част от полското кралство и никога не са била под руска власт, и свършим с Черноморското крайбрежие и късно колонизираните земи на изток от Полтавска област, които никога на са виждали полско управление, можем да разделим зоната, където се говори малоруско наречие, на седем или осем отделни единици, всяка от които има съвсем отделна история. Тоест, налице са дълбоки, духовни, културни и политически различия между отделните части на населението, говорещо малоруско наречие, докато общото между тях е твърде малко.

Украинският въпрос радикално се различава от всички други национални въпроси. Във втория случай обикновено става дума за няколко милиона относително монолитно население, докато в първия можем да говорим за десетки милиони хора, разделени обаче на твърде разнородни териториални групи. При наличието на подобна разнородност, много трудно може да се говори за съществуването на някакъв „украински народ”. От друга страна, самият факт на съществуването на етническа общност, която ясно се отличава от съседните или живеещите редом с нея на същите земи, по своите обичаи, характер и, накрая, по своята религия или религиознните си обреди, сам по себе си е достатъчен за поставянето на нейния „национален въпрос”, който (както става сега) при наличието на благоприятни условия бива повдигнат в политическото пространство или в резултат от усилията на плеяда от личности, произлизащи от въпросната етническа общност, или пък в резултат от машинациите на съседни (или по-далечни) държави, преследващи собствени интереси. Това бе неизбежно и по отношение на зоната на малоруското наречие.

Малоруският (украинският) въпрос възниква в средата на ХIХ век едновременно в две отдалечени едно от друго места. Първото е в Украйна на изток от Днепър, където се оформя стихийно движение, подкрепяно от чисти и безкористни хора, опитващи се да намерят подходящия културно-литературен израз на специфичния дух на своя народ. Негов основен представител е поетът Тарас Шевченко (1814-1861).

Не е случайно, че именно този район се превръща в люлка на това движение. Старинните Черниговско и Полтавско воеводства олицетворяват най-стилната Украйна, която е и най-ясно изразената в етнически план и най-развитата – в духовен. През първата половина на ХIХ век именно тези земи дават на света великия писател Николай Гогол, който макар и да пише на руски изразява духа на Украйна в творчеството си. Именно този район се превръща и в огнището на украинското движение в рамките на руката държава.

На свой ред, руското правителство не пречи на това културно-литературно движение, макар че внимателно наблюдава развитието му. В Москва го смятат по-скоро за регионално, отколкото за национално по своя характер. Затова пък поляците, по съвсем разбираеми причини, изпитват много сериозен интерес към него и всячески поощряват превръщането му в политическо. Стремежът им е да го използват срещу Русия и този стремеж е напълно логичен. От полска гледна точка, в една държава, в която руската стихия надделява над всички останали, следва да бъдат подкрепени всички стремежи към национално и културно противопоставяне на Русия, тъй като това би защитило полските интереси. От полското въстание през 1863 (когато на знамената на въстаниците, освен полския орел, може да види и образът на Свети Михаил, който е символ на Киевското княжество) до Руската Дума, където по примера на полската парламентарна фракция, се формира и автономна група от украински депутати, между полската политика в рамките на Руската империя и украинското движение съществува определена симпатия.

Второто място, където възниква украинският въпрос, е попадналата след подялбата на Полша в границите на Австрийската империя Източна Галиция. В Галиция обаче, този въпрос има съвършено различни корени и произход. Австрийското правителство създава „руския”, т.е. украинския въпрос с цел да отслаби позициите на поляците в тази част на империята. Както казват в Галиция, „русините бяха създадени от граф Стадион (губернатор на Галиция и австрийски вътрешен министър през 1847-48 – б.р.)”. Тоест, още в самото начало „украинският въпрос” там бива поставен най-вече като политически, докато усилията за осъществяването на „културно възраждане” се разглеждат само като спомагателни.

Този въпрос възниква като изцяло локален, т.е. касаещ политиката на австрийската държава, включваща по онова време Източна Галиция и Северна Буковина – така „русините” (или „рутените”, които са потомци на древноруските племена) получават политико-правен статут на един от етносите в рамките на империята. Не всички обаче признават този статут, като освен от местните поляци (смятащи русините за част от полската общност), той се отхвъля и от значителна част от самите русини (т.нар. „старорусини”), които се самоопределят като руснаци, използват руския в културния си живот и смятат малоруския за местен диалект. Тази тендения се подкрепя и от Русия, която преди началото на Първата световна война разглежда Източна Галиция като бъдеща териториална придобивка.

Едва в края на ХIХ век започва да се говори за „украинска националност”, населяваща както Източна Галиция, така и юга на Руската империя, тъкмо тогава възниква и „украинският” въпрос, като въпрос за политическото бъдеще на земите, населени с тази националност. Пак тогава в австрийския политически език думата „русини” набързо бива заменена с новото понятие „украинци”.

Украйна в германската политика

Парадоксална е лекотата с която Виена заменя тясно локалното понятие „русини” (Ruthenen) с далеч по-широкия термин „украинци”, придавайки по този начин на вътрешноавстрийския „руски въпрос” международно измерение и трансформирайки го в „украински”. Тя може да бъде обяснена само в контекста на големите промени, настъпили в края на ХIХ век в положението на Хабсбургската монархия. По онова време Австро-Унгария, която в течение на няколко години е свързана с тесен съюз с Германия, заменя този междудържавен съюз с една много по-дълбока и по-тясна връзка, която позволява, от една страна, на германците и унгарците в дуалистичната монархия, чиято доминация над останалите нации в нея остава ограничена, да получат подкрепата на германците, доминиращи в Западна Полша, а от друга страна – води до подчиняването на австро-унгарската дипломация на външната политика на Германската империя. Още тогава, тези действия на австрийската политика, които изглеждат неразбираеми дори за мнозина във Виена, намират своето логично обяснение в Берлин.

Така, по същото време, в немските политически среди се активизира разработката на концепцията за една нова държава - Велика Украйна. Паралелно се създава германско консулство в Лвов, но не за да обслужва германските граждани, каквито там няма, а с цел политическото сътрудничество с украинските националисти. Паралелно са активизират действията по руското направление на т.нар. Съюз за защита на Източните покрайнини (както поляците обозначават териториите на днешните Западна Украйна, Западна Беларус и Литва, които през 1918-1939 са част от Полша - б.р. ), създаден в Германия за борба с полското влияние във въпросните територии.

Тази подмяна на "руския" с "украинския" въпрос, съвпада с изместването на центъра на "украинската политика" от Виена към Берлин. Тук е мястото да си зададем въпрос, защо Германия, в която няма руско (малоруско) население, толкова активно се ангажира с този въпрос? Разбира се, не заради безкористното желание да бъде подкрепено украинското "национално възраждане", а по причини, тясно свързани с експанзионистичните стремежи на Втория Германски Райх. Тоест, в това отношение Берлин преследва собствените си геополитически интереси. Против кого са насочени те обаче?

Както е известно, в навечерието на Първата световна война, Германия разглежда Русия като своя "икономическа зона" и сфера на немското политическо влияние. Впрочем, някои в Берлин дори виждат в Русия част от една по-широка Германска империя. От тази позиция, Германия се стреми към отслабването на Русия, както в политическо, така и в икономическо отношение, така че тя да не може да и се противопоставя сериозно в нито една от двете сфери.

На свой ред, в самия край на ХІХ век, Русия, за която дотогова основното богатство на малоруските територии е невероятно плодородният им чернозем, започва активно да екплоатира и откритите там богати залежи на желязна руда и въглища, изграждайки на тази основа собствено производство, което да покрива не само руските потребности, но и тези на далеч по-обширните източни пазари. За Германия обаче, това означава не само съкращаването на руския пазар за нейните стоки, но и появата на нов конкурент на азиатските пазари.

От друга страна, в края на ХІХ век Германия укрепва позициите си в Турция, полагайки сериозни усилия за пълното и подчиняване. И в това отношение позицията на Русия в Черно море и на Балканите се оказва голяма пречка пред тези планове.

В Берлин смятат, че всички тези заплахи и проблеми могат да бъдат премахнати с реализацията на смелия проект за създаването на голяма и независима Украйна. Освен това, предвид национално-културната слабост на украинското население, липсата на монолитност и наличието по черноморското крайбрежие на множество разнообразни етноси, нямащи нищо общо с "украинството", както и на значителен брой немски колонисти (в района на Херсон и в Крим), германските стратези разчитат, че новата държава лесно ще бъде подчинена на силното немско влияние, поставяйки под контрол експлоатацията на природните и богатства и нейната политика. Тоест, смята се, че бъдещата независима Украйна ще се превърне в икономическа и политическа колония на Германия.

От друга страна, в Берлин отчитат, че лишената от житото, въглищата и желязото на Украйна Русия ще си остане голяма държава в географски план, но в икономически тя ще бъде невероятно слаба и лишена от каквито и да било перспективи за суровинна самодостатъчност, т.е. ще бъде обречена на вечна зависимост от Германия. А след като бъде "отрязана" от Черно море и Балканите, тя автоматично ще престане да играе сериозна роля и по отношение на Турция и балканските държави. Така, последните ще останат под пълното е безпрекословно влияние на Германия и нейния младши партньор - Хабсбургската монархия. От гледна точка на целите на "руската политика" на Германия, всичко това би могло да се реализира с появата на зависима от нея Голяма Украйна. Русия обаче не е единствения германски противник, с който в Берлин разчитат да се справят, реализирайки своята "украинска стратегия".

Когато, през втората половина на ХІХ век, полският въпрос слиза от дневния ред на международните отношения, превръщайки се във вътрешен въпрос на трите, разпаднали се след Първата световна война империи, германската политика е единствената, която продължава много внимателно да следи неговото развитие. В Берлин не споделят оптимизма на Москва и Виена и не престават да се опасяват от актуализирането на полския въпрос. Това не се крие от Бисмарк, а един от наследниците му - Фон Бюлов, открито декларира, че Германия води борба не само срещу "своите" поляци, но и с целия полски народ.

Германците са наясно, че бързите успехи на немската политика в света, пораждат много сериозен конфликт. Както и, че вследствие на големите сблъсъци между държавите, проблемите останали в сянка през периода на относителен мир в Европа отново ще излязат на повърхността. Полският въпрос не е дотолкова потиснат, че вече никога да не може да възникне отново - така например, в края на ХІХ век в Полша започва мощно движение на политическо възраждане, като на всички окупирани територии се формира общ голям национален лагер, което показва, че новите поколения поляци все пак са си взели поука от миналото и са се научили да говорят на онзи истински политически език, който изглеждаше забравен в страната ни.

Връщането на поляците, като велика нация, на международната сцена би представлявало обаче огромна катастрофа за германската политика. Затова в Берлин смятат, че след като полският народ не може да бъде унищожен, ще се наложи той да стане "малък". А най-простият начин за това е създаването на украинска държава, чиито граници да бъдат изместени далеч на запад, навътре в полските земи, чак дотам, докъдето могат да се открият хора, говорещи на малоруско наречие. По такъв начин, украинският план на Германия цели нанасянето на мощен удар едновременно и по Русия, и по Полша. И този план бива реализиран, поне на хартия, под формата на мирния договор, подписан през 1918 в Брест-Литовск между скалъпената ad hoc делегация на т.нар. Украинска република, от една страна, и Германия, Австро-Унгария, Турция и България, от друга. Всъщност, той наистина си остава само на хартия, най-вече защото могъщата доскоро Германия по онова време вече е само сянка на някогашната си мощ. Така, документът се превръща в своеобразно завещание на рухналия няколко месеца по-късно Втори Райх, очаквайки някой все пак да се заеме с практическата му реализация в сложния следвоенен период.

Украйна в световната политика

След болшевишката революция през 1917 украинският въпрос навлезе в нова фаза. Във федеративното устройство на съветската държава, онази част от нейната територия, на която по-голямата част от населението говори на малоруско наречие, се превърна в Украинска съветска република със спорен диапазон на автономия и с "украинския" като държавен език.

В същото време, след възстановяването на Полша от разрушенията, получени през Първата световна война, част от някогашната полска държава (Rzeczypospolitа), населена с рускоговорящо население, включително бившата Източна Галиция, известна като важно огнище на украинското движение, влезе в границите на нашата страна. В така създалата се ситуация, украинският въпрос продължи да се смята за нерешен, както от украинците, така и от онези, които по една или друга причина са склонни да им помагат. Усилията за повдигането на украинския въпрос не секнаха, нито пък напъните, целящи изолацията на руските (украинските) земи както от Съветска Русия, така и от Полша. От полска страна, тези усилия провокираха дори знаменития поход към Киев през 1920, чиито повод и политически цели и досега нямат адекватно обяснение. Принципно, той не промени нищо в състоянието на украинските проблеми, като изключим, че последвалият го Рижки договор от 1921 установи западната граница на Съветска Украйна, лишавайки Полша от значителна част от територията, която тя на практика беше заела.

Впрочем, през първите години след Световната война и Руската революция още не беше станало ясно, че украинският въпрос съвсем скоро ще придобие световно значение.

Както е известно, войната от 1914-1918, която, на първо място, привнесе в Източна Европа, дълбоките политически сътресения, характерни за останалия свят и особено за Западна Европа, се оказа и грандиозен икономическо преврат. Тя изигра тази роля не само като опустоши значителна част от националните богатства и дезорганизира съществуващите преди началото и икономически отношения, но и (дори в още по-голяма степен) като значително ускори вече започналия процес на индустриална децентрализация на света. Последният имаше крайно негативни последици за държавите, в които по онова време индустрията все още беше силно централизирана.

Всички тези следствия от войната, които първоначално не бяха оценени адекватно (защото икономическата слабост изглеждаше само временна), започнаха да се усещат много по-силно с течение на времето. Днес (статията е писана през 1930, т.е. в разгара на Голямата депресия 1929-1933 - б.р.) вече е съвсем ясно, че правителствата не са в състояние да се справят с тях, а пряко заинтересованите представители на едрия капитал демонстрират бясна енергия и смайваща изобретателност, отчаяно търсейки средства за спасение.

Основната идея, върху която в момента работят много от най-големите (при това не толкова в политическата, колкото във финансовата сфера) умове, е свързана с разпределението на труда между държавите посредством серия постигнати по мирен път споразумения, определящи, кои държави да бъдат производители и кои - потребители на една или друга конкретна стока. Тоест, става дума за това водещите в момента в икономически и политически план държави, които изкуствено оскъпяват производството си, да бъдат защитени от конкуренцията на други държави, способни да произвеждат по-евтино и успешно развиващи индустрията си през последните години.

Оказва се обаче, че не е никак лесно тази необичайна и несправедлива идея да бъде реализирана на практика, въпреки наличието на Обществото на народите и редица други институции. Сред най-големите препятствия пред това е Съветска Русия. Тя очевидно гледа с насмешка на отчаяните опити на капиталистическа Европа и Америка да спасят съществуващият в света модел на търговия, доказателство за което в частност е и последната реч, произнесена от Сталин в Москва. Разбира се, никой нямаше да гледа сериозно на тази руска позиция, ако Съветите не разполагаха с мащабните находища на въглища и желязна руда, намиращи се в Украйна. При това положение, евентуалното откъсване на Украйна от Русия би било равнозначно на лишаването на руската мечка от зъби, т.е. би я изключило от глобалната икономическа конкуренция, обричайки я вечно да пребивава в ролята на прост консуматор на чужда промишлена продукция.

Тук следва да споменем и друг изключително важен фактор. Сегашното значение на автомобилите и самолетите, включително по въпросите за мира и войната, както и  широкото използване на бензиновите двигатели (най-вече от военните кораби) превърнаха доскоро неособено ценния петрол в най-важната суровина, добивана от земните недра. Ако държавите, които в момента доминират в световната икономическа система, съумеят да съсредоточат в свои ръце целия или почти целия петрол, това би могло задълго да гарантира господството им над планетата, поне до момента, когато поредната техническа революция не свали петрола от сегашния му пиедестал.

Именно с това е свързана идеята за подялбата на света между няколкото държави, контролиращи петролните находища и в резултат от това разполагащи с привилегировани позиции, и останалите, намиращи се в неблагоприятно положение, които или ще могат да получават петрол с благословията на първата група, или въобще ще бъдат отрязани от него, например в случай на война. Както е известно, в момента (т.е. в началото на 30-те години на ХХ век – б.р.) основните петролни находища се контролират пряко или косвено от САЩ и Великобритания. Третата по добив на петрол държава в света обаче е Съветска Русия (на която принадлежат каспийските петролни находища в района на Баку). Така и втората велика идея, в рамките на англо-американската стратегия за подчиняване на света, се сблъсква със съпротивата на Москва. Както е известно, в Украйна почти няма петрол, но ако разгледаме в по-широк план нейното пространство, достигащо почти до Каспийско море - както вече се опитват да ни внушават някои (виж картата на Голяма Украйна, издадена в Австро-Унгария през 1918), става ясно, че откъсването на Украйна от Русия може да доведе от прекъсване достъпа на последната до Кавказ и „освобождаването” на кавказкия петрол от руски контрол.

Всичко това много тясно обвързва украинският въпрос с най-актуалния световен въпрос – този за контрола над петрола.

Австрийска карта на "Голяма Украйна" от 1918, включваща и района на река Дон и "отрязваща" Русия от Кавказ и каспийските петролни находища

Перспективите на украинската държава

И така, украинският въпрос вече не може да се интерпретира като въпрос на първата успешна нация, пробудила се за самостоятелен политически живот през ХIХ век. По своето значение, той превъзхожда всички останали национални въпроси заради голямото население, говорещо малоруски, както и поради ключовата роля на заеманата от него територия и нейните природни богатства в световната политика.

Още в края на ХIХ век украинският въпрос заема важно място в стратегията на Германия, която прави много за поставянето му на дневен ред в международните отношения. Възстановяването на полската държава през 1918 не само че не намали, но дори повиши значението на този въпрос в германската политика: в Берлин например продължават да се надяват на бъдеща промяна на сегащната немско-полска граница, свиване на територията на Полша и превръщнето и в напълно зависимо от Германия квазидържавно образувание. За днешна Германия, с нейните гигантски стопански проблеми, икономическият аспект на украинския въпрос (който играе сериозна роля и в стратегията на монархията на Хохенцолерните) е още по-важен. Несъмнено, тъкмо това е имал предвид и германският канцлер, когато в едно скорошно свое изказване заяви, че политическата ситуация на изток от границите на Германия е от жизненоважно значение за нея в икономически и финансов план.

През последните години, благодарение на въглищата и железните руди на Донецкия басейн и (достъпа до) кавказкия петрол, Украйна се превърна в обект на изключителното внимание на представителите на европейския и американския капитал, заемайки специално място в плановете им за бъдещо световно икономическо и политичество господство. Към това следва да добавим – което ми се струва не по-малко важно – ролята, която Украйна, а също и Полша, където живее значително еврейско население, играят за реализацията на т.нар. ционистки проект, както и претенциите на онези, които в резултат от болшевишката революция в Русия загубиха поземлените си владения и другите контролирани от тях ресурси в Украйна (като сред тях е и униатската църква).

В тази връзка, изглежда несъмнено, че ако нещата действително опрат до откъсването на Украйна от Русия, редица изключително мощни външни сили биха използвали своето влияние и ресурси за да не допуснат този процес да приключи с появата на една сравнително малка украинска държава. Защото само една голяма, дори огромна Украйна би могла да помогне за решаването на очертаните по-горе проблеми, придаващи на украинския въпрос толкова широк (световен) смисъл. Така погледнато, една бъдеща, отделена от Русия, Украйна наистина би могла да разчита на „голяма кариера”. Дали обаче, това се отнася и за украинците?

Поради неголемия обем традиции, концепции, усещания и инстинкти, с които разполагат, и които превръщат човешката маса в народ, както и вследствие липсата на политически опит и властови навици, младите пробуждащи се нации, когато биват изправени пред предизвикателствата на самостоятелното държавно управление, често се оказват неспособни да се справят със свързаните с него трудности. Дори ние, поляците, които не престанахме да бъдем велика историческа нация, вследствие на краткото историческо прекъсване на нашата държавност, след възстановяването и през 1918 се сблъскахме със сериозен недостиг на опит и компетентност, при опитите си да решим задачите, пред които бяхме изправени.

Републики, временно възникнали на територията на днешна Украйна през 1918

Легенда

Синьо - Украинска народна република

Сиво - Западноукраинска народна република

Бяло - Одеска съветска република

Зелено - Донецко-Криворожка република

Бележка: Одеската и Донецко-Криворожката република не се смятат за част от Украйна

По правило, немногобройните и населяващи сравнително неголяма територия нации, създават малки държави, в чиито рамки им се налага да решават по-малко сложни задачи. Украйна обаче, не е Литва с нейните два и половина милиона жители, чиито най-сериозни проблеми са финансови и могат да бъдат решени с продажбата на по-голямо количество дървен материал например. Още в самото начало, т.е. през периода на безуспешните опити за формиране на собствена държавност (1917-1921), Украйна се оказа изправена пред изключително сложните въпроси, характерни за всяка голяма държава. На първо място, тези въпроси бяха свързани с Русия. Руснаците биха били пълни идиоти, ако се бяха примирили просто така със загубата на огромната територия, където се намират най-плодородните им земи, както и запасите им от въглища и желязна руда и, която им осигурява достъп до Черно море, както и до каспийските петролни находища. Голям проблем за Украйна представлява Черноморското крайбрежие, което в етнически план не е украинско, а също отношението и към района на река Дон, неукраинския Крим и дори към Кавказ. Руският народ, благодарение на историческите си традиции и забележителния си държавнически инстинкт, постепенно беше успял да се справи с тези проблеми, използвайки за целта свои специфични методи. На новия украински народ обаче би се наложило незабавно да намери свой начин за решаването им, като в резултат много бързо би му станало ясно, че това просто не е по силите му. Разбира се, вероятно биха се намерили кандидати да се заемат с тази непосилна задача и тъкмо тук нещата придобиват трагични измерения.

Няма човешка сила, способна да попречи на това, откъснатата от Русия и провъзгласена за независима държава Украйна да се превърне в притегателна точка за аферисти от целия свят, които в момента не се чувстват комфортно в собствените си страни, съмнителни бизнесмени, и търсачи на капитали, индустриалци и търговци, спекуланти и интриганти, както и откровено криминални елементи: германци, французи, белгийски, италианци, британци и американци, както и представители на съседните народи - руснаци, поляци, арменци гърци, да не забравяме за евреите.

Всички тези авантюристи, с помощта на най-предприемчивите и безскрупулни украинци, биха формирали елита на новата украинска държава. Това обаче ще бъде един много специфичен "елит", защото нито една държава не би могла да се похвали с подобна богата колекция от международни аферисти и мошеници.

В резултат, една независима Украйна би се превърнала в язва на тялото на Европа, а хората, мечтаещи за формирането на културен, здрав и силен украински народ, съзряващ и усъвършенстващ се в границите на собствената си държава, бързо биха се убедили, че вместо със собствена държава, са се сдобили с международна мошеническа корпорация, а вместо здраво и органично развитие ги чака бързо задълбочаващ се разпад и загниване.

Онези, които си мислят, че предвид географското положение на Украйна и обширната и територия, както и  на състоянието, в което се намира т.нар. украински етнос и неговите духовни и материални ресурси, а също и предвид ролята, която играе в момента украинският въпрос в съвременните икономически и политически противоборства в света, нещата мога да се развият по някакъв различен начин, просто не са наясно със ситуацията.

Украинският въпрос има много и различни привърженици както в самата Украйна, така и извън нея. При това повечето от последните са съвсем наясно, какви цели преследват, прокарвайки идеята за независима украинска държава. Има обаче и такива, които хранят някакви илюзорни надежди, че този въпрос може да бъде решен с откъсването на Украйна от Русия. Аз лично бих ги определил като безкрайно наивни хора с провинциално мислене и настоятелно им препоръчвам да стоят по-далеч от тази страна.

Русия и Украйна

От всичко казано дотук за украинския въпрос не следва, че и украинският народ, и въобще всичко свързано с този въпрос, биха способствали за отделянето на Украйна от Русия.

Що се отнася до народа, следва да признаем, че предвид културното ниво, на което се намира в момента населението на тази част от Европа, единственото, което реално го интересува, е собственото му икономическо оцеляване, а отношенията му с държавата зависят от начина, по който държавата би помогнала (или пък не) за решаването на неговите икономически проблеми. Що се отнася до всичко останало, да не забравяме, че дори в най-цивилизованите държави политическите стремежи на нацията са преди всичко стремежи на нейните просветени слоеве.

Когато става дума за интелигенцията, произлизаща от малоруското население на Южна Русия, следва да признаем, че значителна част от нея се смята просто за руска: тя не само твори на руски, но и изповядва "руска" политическа идеология, разглеждайки малоруското наречие като диалект на руския език. Друга част - като броят на тези хора напоследък бързо нараства - се смятат за украинци, работят за развитието на украинския литературен език и искат той да бъде признат за държавен език, но въпреки това мнозинството от тях смятат Украйна за неотделима част от руската държава. Отношението им към днешна Съветска Русия пък зависи от това, че някои от тях са станали болшевики, а други не искат да го направят, или дори активно се борят с болшевизма.

Що се отнася до руснаците, като изключим самоубийствено настроените доктринери-интернационалисти, сред тях няма такива, които да признават правото на Украйна да се отдели от Русия и да създаде собствена независима държава. Някои от тях смятат малоруското население за също такива руснаци, каквито са и те, самите. Други пък се отнасят с разбиране към опитите на малоруското население да създаде свой литературен език. Накрая, има и такива, които признават правото му да разполага, в една или друга степен, с определена политическа автономия, но всички смятат Украйна за част от руската държава, свързана завинаги с нея.

Това, разбира се, не означава, че украинският въпрос, както и всички онези, които го повдигат и подкрепят, не представляват сериозен проблем и дори заплаха за Русия. В качеството и на най-важната от икономическа гледна точка част от руската държава, Украйна е територията, от която зависи цялото бъдещо развитие на Русия. Не по-малко впрочем е значението на Украйна по време на война.

Сегашната Съветска Русия, подобно на бившата Руска империя, представлява изключително силна, във военен план, световна сила. На нейната армия често се гледа най-вече като на "Червена армия", предназначена да реализира т.нар. "световна революция" в тясно взаимодействие с болшевишките елементи на планетата. Впрочем, самото правителство в Москва изглежда иска на съветския милитаризъм да се гледа именно по този начин. Истината обаче е, че това е преди всичко руска армия, чието съществуване и чиито размери и мощ са свързани с необходимостта от запазване единството на държавата и защитата на нейните граници.

Днес различни руски региони за застрашени от евентуални бунтове. Наскоро например, станахме свидетели на такъв бунт в Азербайджан - република с предимно турско население. И той не е първия, нито ще бъде последния. Азербайджан - това е Баку, Баку пък се асоциира с петрола. А както споменах по-горе, стремежът на англичаните и американците да контролират петролните находища на планетата, провокира силни политически брожения и води до кръвопролития. Впрочем, освен тях, има и други народи - и на първо място германците, които смятат, че и те имат всички основания да се включат в битката за контрол над петрола.

Проблемът със защитата на руските граници от евентуална външна агресия изглежда особено сериозен в района на Далечния Изток. В момента Русия е изправена пред перспективата или да наложи болшевизма в Китай, или да очаква китайска военна атака, която изглежда неминуема, ако Гоминданът или което и да било друго националистическо китайско правителство, успее да се справи със своите комунисти. Веднага след това, Китай вероятно ще се опита да притисне Русия и да я изтласка от позициите и в Далечния Изток. Съветската власт очевидно е наясно с това, затова Китай е на първо място в списъка на приоритетите на Москва.

В момента Китай е предимно селска страна, но някога е била голяма индустриална сила, загубила позициите си заради пагубната политика на Пекин за самоизолация от света. Сега обаче китайците усилено усвояват европейските технологии и методи, което означава, че евентуалната бъдеща война с Китай ще означава за Русия война с една индустриална сила, което драстично променя ситуацията. Ако междувременно Русия бъде лишена от Украйна, т.е. от нейните въглища и желязо, а вероятно (във връзка с това) и от азербайджанския петрол, шансовете и за успех в подобна война биха спаднали драматично.

Всичко казано по-горе обяснява защо Русия - независимо какво правителство управлява в тази страна, ще защитава Украйна до последния си дъх като своя собствена територия, съзнавайки, че загубата и би била смъртоносен удар за руската държавност.

Перспективите за откъсването на Украйна и последиците от това

Независимо от цялото значения на Украйна за Русия и далеч отиващата готовност на последната да я защити, както и въпреки цялата военна мощ на Русия, откъсването от нея на тази скъпоценна територия не е невъзможно. Руската военна мощ би се оказала недостатъчна за успешна война на два фронта, т.е. евентуална атака от запад при положение, че Русия вече е ангажирана във военни действия в Далечния Изток например (нещо, което изглежда напълно възможно дори в близка перспектива), би приключила твърде плачевно руснаците. При подобно развитие, "украинската програма" може да се реализира на практика.

Във всеки случай, за да може да се осъществи откъсването и овладяването на Украйна от Запада, вероятно ще бъдат използвани Полша и Румъния. Ако големите световни сили решат да откъснат Украйна от Русия и са готови да положат много сериозни усилия за това, желанията им рискуват да си останат само "добри намерения", ако за основни изпълнители на техните планове не бъдат избрани поляците и румънците, или най-малкото, само поляците.

Тъкмо тук обаче, започва да се очертава цялата сложност на реализацията на "украинската програма". Румънците са наясно, че ще им се наложи да платят за създаването на голяма независима украинска държава най-малкото с отказа си от Буковина. Те знаят също, че апетитите, които отвреме навреме Съветите демонстрират към Бесарабия, се коренят не в Москва, а в Харков и Киев. При това, ако не са спирачките, които Москва поставя пред апетитите на Киев, ситуацията с Бесарабия вече щеше да е много по-остра. За Букурещ е по-безопасно да има за съсед голяма държава като Съветска Русия, чиято политика все по-често се обръща към Азия, отколкото по-малка, чиито интереси обаче са концентрирани изцяло в Черноморския регион. Затова ще е трудно Румъния да бъде накарана да се ангажира в проекта за откъсването на Украйна от Русия.

Още по-важен фактор в случая е положението и политиката на Полша. Сред най-големите полски нещастия е, че първото десетилетие след нейното възстановяване като държава през 1918 се оказа недостатъчно за да се формулира ясна и последователна национална стратегия, съобразена с реалното положение и интересите на Полша. Политическото раздвоение, от което страдаме и което се прояви толкова отчетливо по време на Първата световна война, все още не е преодоляно напълно, макар че краят му вече се вижда. Политическият абсурд, който - заради връзките с централноевропейските държави (т.е. с Германия и Австро-Унгария) преди и по време на войната, доведе до съобразяването на цялата полска стратегия с техните интереси и представи, не беше премахнат веднага. Нещо повече, вътрешнополитическата логика доведе до това, че лагерът, който поддържаше този абсурд, привлече множество крайно разнородни елементи, които го подкрепяха и по редица външнополитически въпроси, макар че не разбираха същността им, или пък ги смятаха за маловажни. Това даде възможност на този лагер да наложи на страната своята външнополитическа стратегия, в която далеч не всичко беше предварително осмислено, а много беше просто израз на старите навици, от които инертният ум трудно може да се освободи.

Това обяснява, че в политиката на полската държава е налице силна съпротива срещу това, което се диктува от логиката на ситуацията и произтича от нея, както и постоянни опити тази политика да се върне към утъпканите коловози, в които тя се развиваше преди и по време на войната, съвместно с централноевропейските държави. Това се отрази негативно върху международния авторитет на полската държава и определено оказа негативно влияние върху отношенията ни с нашия ключов съюзник - Франция.

За щастие, опитът от първото десетилетие след възстановяването на полската независимост и съзряването на полския политически елит, който доскоро нямаше ясна представа за същността на външната политика, позволиха на интелектуалните ни среди сравнително бързо да постигнат единство по тези въпроси. Впрочем, по отношение на украинския въпрос, полското обществено мнение също изглежда близко до пълното единство.

Позицията ни в това отношение е много ясна. Дори и да нямахме точна представа за украинските стремежи и претенции, разполагаме с писмен документ, който представлява официалната програма на украинската държава. Това е Брест-Литовския договор от 1918. Опитващите да си гарантират полска подкрепа украински националисти могат (искрено или не) да ни обещават много неща, но една реалистична и здравомислеща политика не може да се основава на декларациите на отделни хора или организация, нито дори на официалните представители на цялата нация. Тя следва да вижда на първо място това, което е заложено в стремежите на народите и логиката на нещата. Каквото и да представлява възможната бъдеща независима украинска държава, тя винаги ще се стреми да обхване всички територии, където може да се чуе руска (малоруска) реч. И ще се опитва да го постигне на всяка цена, не само защото това са мечтите и стремежите на украинското национално движение, но и защото, в желанието си да може ефективно да се противопостави на Русия, която никога не би се примирила с нейното съществуване, Украйна трябва да разполага с максимално голяма територия и колкото се може по-голяма и мощна армия. Така ще се окаже, че Полша ще заплати много по-висока цена, отколкото Румъния, за участието си в създаването на независима украинска държава.

Това обаче е само едната страна на въпроса.

Една независима Украйна неизбежно ще се превърне в държава, в която ще доминира германското влияние. И това няма да се дължи само на факта, че украинските националисти опитват да се споразумеят с Германия и да получат подкрепата и, нито пък само на това, че в Берлин мечтаят за подобно развитие, разчитайки на живеещите на украинска територия етнически немци, които биха могли да се превърнат в опора на германската експанзия, но също и най-вече, защото пълната реализация на "украинската програма" за сметка на Русия, Полша и Румъния намира своя естествен и най-вероятен гарант именно в лицето на Германия, което автоматично и трайно обвързва новата независима украинска държава с германските интереси. При появата на една такава Украйна, Полша би се оказала между Германия и германската сфера на влияние, т.е. би се превърнала в немски протекторат. Няма нужда да обяснявам, какво точно би означавало това и как би променило облика на страната ни.

Накрая, както вече споменах по-горе, елитът на тази хипотетична нова Голяма Украйна няма да има украински характер, нито ще гарантира стабилността и. Така тя действително би се превърнала в язва на тялото на Европа, съседството с която ще има катастрофални последици за Полша. Истината е, че народ като нашия, който съвсем наскоро възстанови държавността си и който тепърва трябва да бъде възпитан да може  успешно да реализира своето предназначение, е по-добре да има за съсед могъща, пък макар и съвсем чужда  и силно враждебна държава, отколкото "международен публичен дом".

От всички тези гледни точки, програмата за независима Украйна не би трябвало да разчита на полската подкрепа, още по-малко пък, че поляците ще проливат кръвта си за нейната реализация. И това много добре се разбира от полското обществено мнение в момента. Можем да бъдем недоволни от източната си граница, определена ни от Рижкия договор през 1921, но това не играе ключова роля в полската политика. Можем да изпитваме състрадание към нашите сънародници, които компактно населяват някои райони на Съветска Украйна, както и съжаление за загубените полски имоти там, но тези чувства не могат и не бива да ни отклоняватт от пътя, който ни диктува необходимостта да гарантираме целостта на Полша и нейното бъдеще.

Ето защо, въз основа на нашата позиция като съсед на Русия и, в частност, на Съветска Украйна, ние следва да сме напълно наясно, че реализацията на "украинската програма" (целяща създаването на независима Голяма Украйна) изглежда не само съмнително, но и просто опасно от гледна точка на полските национални интереси.

* Авторът (1864-1939) е известен полски консервативет политик, дипломат и геополитик, почетен доктор на Кембриджкия университет. Статията му е писана през 1930.

{backbutton}

Както е известно, стратегията на ЕС за диверсификация на газовите доставки предвижда не само намирането на алтернативни на руския Газпром източници на транзитиран по тръбопроводи природен газ, но и замяната на конвенционалния газ с втечнен (LNG). В Брюксел планират делът на LNG на европейския газов пазар да нарасне до 30-35%. Тази стратегия е обусловена не само от стремежа за гарантиране на алтернативни доставки, но и от напрегнатата геополитическа ситуация, свързана с изострянето на отношенията между ЕС и Русия.

На свой ред, Газпром си поставя като стратегическа цел да съхрани сегашния си дял от 33% на европейския газов пазар. Амбициите на руския газов газов гигант обаче, пораждат определени опасения в Брюксел, които вече накараха евробюрократите да стартират мащабна кампания, целяща да убеди европейците, че скъпият американски LNG може да се окаже реална алтернатива на евтиния руски газ.

Газовата геополитика на Брюксел

В технологично отношение ЕС е готов за увеличаване вноса на LNG. Капацитетът на европейските LNG-терминали за регазификация (т.е. за връщането на газа в нормалното му състояние) е запълнен едва на 30%. Според експертите на специализирана информационна агенция Platts, водещата американска LNG-компания Chenierе Energy би могла да покрие 5% от европейския газов пазар, доставяйки на Стария континент по 16 млн. т. втечнен газ годишно. Между другото, Chenierе планира да изгради нови мощности за производството на 31,5 млн. т. LNG годишно, като постепенно увеличи това количество до 60 млн. т.

САЩ вече се превърнаха в износител на втечнен природен газ (LNG), чието търсене в света продължава да нараства. Така, през януари 2015 танкерът Energy Atlantiс потегли от пристанището на Ню Орлиънс с първата пратка LNG за Япония. Американските компании вече имат договори за подобни доставки с почти десет държави, предимно от Източна Азия. При това във Вашингтон са наясно, че началото на износа на LNG от САЩ ще изостри конкуренцията на газовия пазар и, според Financial Times: "ще откаже конкурентите от намерението им да изградят LNG-заводи и терминали по източното крайбрежие на Африка (Мозамбик и Кения), в Русия и на тихоокеанското крайбрежие на Канада". Тук е мястото да посоча, че износът на американския LNG стартира в период на рязко понижаване цените на газа на световния пазар, което според редица експерти може съществено да намали рентабилността на четирите руски проекта за производство на LNG (като изключим проекта Ямал-LNG). Тоест, излиза, че за американците не са толкова важни високите цени на газа, колкото възможността да бъдат спрени руските проекти, с всички произтичащи от това последици за Русия.

Самите САЩ пък разчитат, че до 2020 ще се превърнат в третия най-голям износител на LNG след Катар и Австралия. Като основни американски клиенти се очертават Япония, Южна Корея и редица държави от ЕС, начело с Великобритания. При това, по данни на BP, доказаните американски запаси от природен газ в момента се равняват на 10 трлн. тона, като е възможно цифрата да нарасне до 15 трлн. Разбира се, вътрешното потребление в САЩ също нараства, но с по-слаби темпове от прогнозираните.

Това е свързано и с бързо увеличаващото се търсене на възобновяеми енергоносители и продуктите от тяхната преработка на вътрешноамериканския пазар, като това се отнася най-вече за биоетанола (произвеждан от биомаса), както и с ръста на търсенето на електромобили. Държавата, както и отделните щати, всячески стимулират производството и използването на продуктите на алтернативната енергетика, намаляващи нивото на замърсяване на околната среда и необходимостта от петрола. Както е известно, САЩ са на първо място в света по производство и използване на биоетанол, както и по брой на електромобили.

Между другото, дългосрочната американска стратегия за развитие на производството и износа на втечнен природен газ е формулирана още в периода 1945-1955. Още тогава, въз основа на щателния анализ на тенденциите в индустрията и енергетиката на САЩ, експертите стигат до извода, че не традиционният, а именно втечненият газ (като газов продукт с висока добавъчна стойност) ще се търси все по-усилено след 15-20 години (всъщност това става значително по-късно). Ето защо Съединените щати започват да се готвят за този период, постепенно изграждайки необходимите мощности за производството, а след това и за износа на LNG. Сега те най-сетне влизат в действие.

Междувременно, в средата на 60-те и началото на 70-те години на миналия век, големи заводи и терминали за LNG бяха изградени с френска и американска помощ и в Алжир и Либия, а след това и в редица държави от Югоизточна Азия, Карибския басейн, Катар и Австралия. Впрочем, първият танкер за транспортиране на американски LNG на далечни разстояния е построен в Ню Орлиънс още през 1959.

Планира се мащабният износ на LNG от САЩ за Европа да стартира с доставки от терминала на компанията Sabine Pass, като първият получател на американския втечнен газ е Литва. В различни фази на строителство са още четири завода на Cheniere, като плановете са през 2020 обемът на изнасяния от САЩ LNG да достигне 84 млн. т. Основният проблем обаче си остава рентабилността на доставките за производителите, както и икономическата целесъобразност на закупуването на американски втечнен газ за потенциалните му получатели.

Впрочем, смята се, че почти половината от американския LNG, който ще се доставя в Европа, вероятно ще се препродава на други пазари. Тези решения обаче, ще се вземат от европейските компании. Американците не се чувстват достатъчно сигурни на пазарите на Китай и Индия, затова предпочитат европейците като по-предсказуеми и надеждни потребители. На свой ред, Европа би могла да препродава американския LNG в Азия или Южна Америка. При това, европейските клиенти няма да бъдат обвързани със САЩ с ангажименти от типа "вземай или плащай", а само ще поемат заплащането на задължителните разходи по втечняването на газа. В същото време, това не е само въпрос на експортния бизнес на ЕС, но и на газовата му зависимост от Русия.

Междувременно в САЩ се осъществява преход на доставчиците към толинг система на производство, предвиждаща освобождаването на износителите от пазарните рискове. За целта се въвежда нов ценови маркер Henry Hub (т.е. пазарните цени на природния газ в Северна Америка се формират до голяма степен от динамиката на цените на газа, търгуван през газовия хъб Henry Hub в щата Луизиана - б.р.). Въпреки това,изглежда много спорно, че придобиването на потенциално скъпи енергоносители с единствената цел да бъде осъществена прословутата "газова диверсификация", на фона на слабата пазарна активност, ниското търсене, голямата конкуренция между доставчиците и наличието на достатъчно други алтернативни варианта, е от полза за държавите от ЕС.

Между другото, Литва, за която споменах по-горе, е отличен пример за това, как отказът от руското "газово робство", на практика води до още по-голямата зависимост на страната от други (включително американски) доставчици. Така, след като тази страна подписа договор с норвежката Statoil за доставката на LNG, сега е принудена да се примирява с факта, че наскоро изграденият в Литва LNG-терминал работи едва с 20% от капацитета си. От друга страна, литовското правителство нареди на местните предприятия да покриват 25% от потребностите си, купувайки скъпия неруски газ. Което пък доведе до ръст на таксите за електро и топлоснабдяване в Литва. В резултат, Вилнюс беше принуден да стартира преговори за предсрочно прекратяване на договора със Statoil и то само малко повече от година след подписването му.

Истината е, че конкуренцията предлага на европейските потребители по-малко изгодни за тях варианти за газови доставки, в сравнение с руския Газпром. Реализацията на поставените от Брюксел цели за замяна на руските енергоносители се очертава като доста рискована, тъй като става дума за енергийната сигурност на Европа. Въпреки това, много западни медии продължават да прогнозират скорошното освобождаване на ЕС от сегашната газова зависимост от руснаците, посочвайки като повратна точка в това отношение именно старта на американските доставки на LNG за Литва през 2016.

Мнозина експерти предполагат, че на фона на сегашното геополитическо напрежение, Вашингтон ще усили натиска си върху Брюксел с цел отслабване позициите на Газпром на европейския пазар. И макар че този сценарий беше успешно реализиран в Украйна, когато Киев по чисто политически причини се отказа да купува газ от руската компания, предпочитайки да внася по-скъпия "реверсивен" газ от Европа, той едва ли ще проработи и по отношение на ЕС. В крайна сметка, колкото и високоразвити да са европейските държави, техните бюджети (както и в останалия свят) са ограничени. Ето защо американските компании могат да бъдат предпочетени като основни газови доставчици на пазара на ЕС само, ако цените им бъдат по-ниски, или поне еднакви с тези на Газпром.

Колко струва газовата независимост на Европа

Тоест, по отношение на ЕС, ценовият критерий при избора на газовите доставчици ще си остане приоритетен. По данни на агенция Platts, американският LNGможе да се окаже конкурентоспособен и при сравнително ниски цени на енергоносителите. Смята се например, че доставчикът Cheniere ще получава по 2 долара печалба от всеки милион БТЕ (британски термични единици), при цена на газа в рамките на 6,5 долара за милион БТЕ. Разходите на американските компани по втечняването на газа не са големи, като варират между 600 и 800 долара за метричен тон. Австралийските им конкуренти например, плащат за това 3 хил. долара.

При организирането на американските LNG-доставки за Европа цените ще се определят от няколко елемента. До 15% от цената са разходите за втечняването на газа (2,25-3,5 долара за милион БТЕ), като - както вече споменях - те се покриват от купувачите. Разходите за доставка пък са в рамките на 1 долар за милион БТЕ, а тези за регазификацията на LNG - около 50 цента.

По данни на британската компания BG Group, която планира да купува американски LNG, тя ще може да го препродава с оглед на началната му себестойност от 2,2 долара, като в този случай крайната цена на газа ще включва разходите за втечняването, транспорта и регазификацията му, като вероятно ще достигне 6,3 долара за милион БТЕ, което поне на теория изглежда доста добър вариант. Да не забравяме, че в качеството си на първия контрагент, сключил подобен договор със САЩ, британската компания ще може да купува газа при привилегировани условия. Следва да отчитаме и сегашните ниски цени на газа в САЩ, което обяснява и сравнително ниската, т.е. напълно приемлива стойност на американския LNG.

От гледната точка на доставчиците обаче, цената от 2,2 долара за милион БТЕ няма да може да покрие дори разходите им по добива. За да се гарантира поне минимална икономическа ефективност, тази цена следва да бъде поне 3 долара. Само че в този случай разходите за доставката на газа в Европа (включително втечняването, транспорта и регазификацията) ще достигнат 4,45 долара за милион БТЕ. Някои експерти смятат, че и при това положение американските доставки могат да се окажат рентабилни, посочвайки, че договорите между ЕС и Катар за доставка на LNG предвиждаха крайна цена малко под 4 долара, която се приема като максималния долен праг на рентабилност по отношение на газовите доставки за Европа. Други обаче твърдят, че при себестойност на американския LNG от 3 долара, след доставката му в Литва например, неговата цена ще достигне цели 9 долара за милион БТЕ, т.е. около 320 долара за хиляда куб. м. Което означава, че доставчиците на практика няма да имат никаква печалба, което няма как да се случи. Именно това обяснява, защо доставяният в момента от Statoil на Литва втечнен газ и струва толкова скъпо.

Експертите констатират, че и в момента стойността на LNG на европейския пазар достига 6,5$ за милион БТЕ. Т.е. за да бъдат рентабилни доставките на американски втечнен газ на континента, цената му не трябва да е по-ниска от 8-8,5$. Което означава, че при всички случаи, тръбопроводният газ ще излезе по евтино на ЕС. Дори при сегашния спад на цените на горивата, като цяло, съотношението между цените на LNG и на традиционния газ ще си остане същото. Това се обяснява най-вече с разходите за изграждането в САЩ на необходимата за производството и транспортирането на газа към Европа инфраструктура. Едва ли обаче, ЕС ще приеме повишаването на стойността на американския LNG, независимо от стратегическата цел за диверсифициране на енергийния сектор.

Близкоизточните конкуренти на САЩ

Не бива да пренебегваме и традиционните проблеми, свързани с усвояването на всеки нов пазар. Такъв проблем за САЩ е конкуренцията на близкоизточните доставчици на LNG. Пример за това са първите доставки на катарски втечнен природен газ за Полша, където в края на 2015 официално беше открит терминал за LNG в балтийското пристанище Швиноуйшче. Доставчик е катарската компания Qatargas, получател - полската PGNiG, а оператор на доставките е съвместната компания Polish LNG. В рамките на първата доставка поляците получиха 210 хил. куб. м  газ, а втората доставка стана факт през февруари 2016. В рамките на двайсетгодишния договор, Полша разчита да получава по милион тона катарски LNG годишно. При това, в терминала в Швиноуйшче ще се доставя и втечнен газ не само за полските потребители, но и за другите източноевропейски държави. Във Варшава разчитат, че катарският LNG ще се превърне в сериозна конкуренция на тръбопроводния газ на Газпром, чиито дял на местния пазар е почти 80%.

Планове за доставка на втечнен газ в Европа има и Иран. Впрочем, в Техеран лансират и идеята за изграждане на газопровод към ЕС, ако ценит на енергоносители продължат да падат. Това, в частност, обяви ръководителя на международния отдел на Иранската национална газова компания Азизола Рамезани в началото на 2016. Повечето експерти обаче, не виждат сериозни възможности за практическата реализация на подобен проект. Включително, защото подобен газопровод би трябвало да минава през територията на Турция, а както е известно през миналата 2015 Техеран и Анкара не можаха да се споразумеят нито за условията на газовия транзит (турците не искат да са просто транзитна държава за иранския газ), нито за условията, при които Иран би могъл да продава газа си на Турция, а тя след това да го препродава в Европа.

Ако пък става въпрос за газопровод през други територии, там се водят активни военни действия. Прокарването му през Ирак и Сирия няма никакъв смисъл, тъй като той или пак ще трябва да минава след това през Турция,     или пък да стига до сирийското крайбрежие, където да се изгради терминал за втечняването му, в което също няма смисъл. Просто защото Иран би могъл да изгради такъв терминал на собственото си крайбрежие в Персийския залив и оттам да изнася LNG с кораби за Европа.

Както е известно, европейската енергийна стратегия включва изискването страните членки на ЕС да имат поне три различни източници на газови доставки (възможно е дори да бъде приета съответна европейска директива за това). Наред с доставките от Русия и тези на LNG, Иран би могъл да стане евентуалния трети газов доставчик на ЕС. Само че в Брюксел очевидно не са склонни да инвестират за изграждането на съответната мрежа нито в Иран, нито в зоната между него и Европа - т.е. в кюрдските райони на Турция, където в момента се води истинска гражданска война. Впрочем, в един регион, където според експертите всеки момент може да избхне мащабен военен конфликт между сунити и шиити, липсата на инвеститори за подобни проекти изглежда съвсем логична.

Освен това, миналата 2015 за пореден път демонстрира на Брюксел, че не си струва ЕС да става прекалено зависим от Турция, която от една страна демонстрира нарастващи амбиции, а от друга - става все по-нестабилна. Ръководството на Съюза е наясно, че Анкара е в състояние просто така, т.е. по чисто политически мотиви, да дестабилизира ситуацията в цяла Европа, както го направи през миналата година, провокирайки мощния мигрантски поток през Балканите, а вероятно ще го повтори и през 2016. Освен това Турция не се оказва особено предвидим газов транзитьор, тъй като Анкара е склонна както да повишава транзитните такси, така и да спира временно газовия транзит, ръководейки се от собствените си политически съображения. Тоест, Турция се превръща във все по-опасен партньор на ЕС и в Брюксел са наясно с това. Особено след като преди време, в присъствието на канцлера Меркел, Ердоган си позволи да заяви, че опитът етническите турци, които са германски граждани, да бъдат задължавани да учат немски език, е "покушение срещу тяхната етническа идентичност". Според него, те трябва да си останат турци, дори и да живеят в Германия. Оттогава насам в Берлин изпитват все по-силни съмнения по отношения на турския си "партньор".

Вторият вариант за доставки на газ от Иран за Европа изглежда по-реалистичен и той е свързан с изграждането на заводи за втечнен газ, като тук пред иранците се разкриват повече възможности. Но само при условие, че санкциите срещу режима на аятоласите действително паднат, както и ако бъдат привлечени достатъчно инвеститори, които да завършат първия ирански завод за втечнен газ и изградят поне още няколко. Едва тогава Иран би могъл да стане износител на LNG, който сам да избира, къде да насочи доставките си - към Европа (неслучайно на последните правителствени преговори между Иран и Испания присъстваха и представители на испанската петролно-газова компания Rapsol), или към Азия, включително в Индия, където газовият пазар непрекъснато нараства. Впрочем, за Техеран би било най-добре да не се обвързва само с един конкретен пазар, а да диверсифицира енергийните си доставки.

Поне за момента обаче, иранските декларации за газопровод към Европа най-вероятно са просто блъф. Още повече, че на фона на все по-активната иранска политика в Близкия Изток, Техеран вече не изглежда в очите на Запада (включително на САЩ) чак толкова надежден партньор, както по време на подписването на споразумението за ядрената му програма през лятото на 2015. Непрекъснато нараства напрежението между Иран и Саудитска Арабия, като двете страни вече водят скрита война в Йемен, заплашваща да прерасне в регионален сунитско-шиитски военен сблъсък. На този фон, остава неясно, откъде иранците биха получили пари и технологии за да довършат поне вече започнатия си завод за LNG. В тази връзка мнозина експерти смятат, че най-голям шанс да получи ирански газ има не Европа, а Китай. Както е известно, иранците довършиха газопровода до Пакистан и, ако успеят да увеличат достатъчно газовия си добив, Китай би могъл да финансира продължението на газопровода от Пакистан към своите граници. Между другото, китайците са силно заинтересовани от реализацията на този проект, тъй като са наясно, че не могат да разчитат само на доставките на LNG (които лесно могат да бъдат блокирани по море от САЩ), ето защо те вероятно ще упражнят силен натиск върху Техеран за да му наложат своите условия. Което пък окончателно ще сложи кръст на надеждите на ЕС за доставки на ирански газ.

Обоснован ли е оптимизмът на Брюксел относно доставките на LNG

В момента, дори и най-оптимистичните разчети на американските и европейските енергийни компании сочат, че доставките на LNG в Европа биха имали нулева или минимална рентабилност за САЩ. Най-многото, на което би могла да разчита американската страна е постигането на цена, съпоставима със стойността на руския тръбопроводен газ, но това ще означава, че доставчиците от САЩ няма да получат никави печалби от тази операция.

В момента, склонност към радикална промяна на досегашните схеми за внос на природен газ демонстрират най-вече държави, оказали се през последните години в изключително силна зависимост от западната (и най-вече американската) политика. Най-ярки примери в това отношение са Литва и Украйна, които за да реализират фикс-идеята си за пълно прекратяване на газовия внос от Русия са готови за поставят под въпрос собствената си енергийна сигурност, както и да понесат сериозни финансови загуби, без при това да разполагат с каквито и да било финансови ресурси за да могат да си го позволят.

Истината е, че в момента динамичното развитие на пазара на LNG в Европа се диктува единствено от политически, а не от икономически причини. Тоест, при при евентуална промяна на глобалната ситуация и възможното затопляне на отношенията между Брюксел и Москва, и без това съмнителната печалба за ЕС от преминаването му към втечнен газ, може да бъде сведена до нула, тъй като при подобно развитие единственият критерий за избор на доставчици ще си остане финансовата изгода, каквато - както видяхме по-горе, няма откъде да се появи. В съвременните икономически условия е илюзия да смятаме, че втечненият газ може да стане по-евтин от конвенционалния, транзитиран по тръбопроводи.

Nord Stream-2, като алтернатива на американския LNG

С това очевидно са наясно не само повечето големи западноевропейски енергийни компании, но и ключови държави на континента, като Германия например. Така, в края на декември 2015 Берлин взе политическо решение, което, според мнозина анализатори, слага точка на дебатите относно проекта Nord Stream-2 (Северен поток-2), предвиждащ изграждането по дъното на Балтийско море на още един, успореден на досегашния (Северен поток-1), газопровод с капацитет 55 млрд. куб м годишно, който да свързва руското балтийско пристанище Уст-Луга с централноевропейския газов хъб в германския град Баумгартен. На 18 декември Федералната антимонополна агенция (Bundeskartellamt) одобри покупката на дялове от компанията-изпълнител на проекта Nord Stream-2 AG (регистрирана през юли 2015 в швейцарския град Цуг, като 100%-на дъщерна компания на руския газов гигант, като първоначално се наричаше New European Pipeline AG) от страна на европейските партньори на Газпром: Wintershall, Shell, E. ON, Engie и OMV. Показателно е, че това решение беше прието в същия ден, когато на срещата на ЕС в Брюксел лидерите на редица южно- и източноевропейски държави (като особено активни сред тях бяха италианският премиер Матео Ренци и председателят на Европейския съвет Доналд Туск) се обявиха против този проект.

Газопроводите Nord Stream 1 и 2

На първо място сред очевидните причини за съпротивата на Брюксел срещу проекта са опасенията на държавите, разположени по трасето на руския газов транзит през Украйна, че ще загубят приходите си от транзитни такси, ако след изграждането на Nord Stream-2 необходимостта от износа на газ през Украйна отпадне. При подобно развитие загубите на Словакия например ще бъдат около 400 млн. евро годишно. Неслучайно след острите спорове на срещата на върха на ЕС в Брюксел на 17-18 декември 2015, словашките медии отправиха толкова остри нападки срещу "германския егоизъм". Впрочем, ако загрижеността на немския бизнес и правителството в Берлин за икономическия просперитет на Германия може да се квалифицира като "егоизъм", наистина можем да приемем, че германците действат егоистично. От друга страна обаче, в Братислава или Варшава едва ли биха могли да разчитат, че вземайки решения по ключови въпроси на своята енергийна сигурност, Берлин ще се ръководи не от своите собствени, а от техните интереси.

Що се отнася до прословутата енергийна зависимост на ЕС от Русия, която според мнозина би нараснала още повече в резултат от реализацията на проекта Nord Stream-2, истината е, че става дума по-скоро за взаимозависимост, което не е чак толкова лошо от геополитическа гледна точка и германците очевидно го разбират.

Още на другия ден след като Федералната антимонополна агенция взе решението си за проекта, вицеканцлерът и министър на икономиката на Германия Зигмар Габриел (който е социалдемократ) заяви пред Frankfurter Allgemeine, че "Nord Stream-2 е в сферата на германските интереси и в това отношения аз подкрепям федералния канцлер". Според него, проектът е икономически важен не само за страната му, но и за Франция, както и за останалите членове на ЕС.

В чисто юридически план, сред плюсовете на Nord Stream-2 е, че той не попада под ограниченията на Третия енергиен пакет на ЕС, който не позволява на една и съща компания да добива газа и да го транспортира. Що се отнася до споровете, дали това е икономически или политически проект, те нямат особен смисъл. На практика, от гледната точка на общите бизнес интереси на петте най-големи европейски енергийни компании и на Газпром, както и на гарантираните за десетилетия напред непрекъснати газови доставки за Европа, става дума за грандиозен икономически проект, както впрочем заяви и канцлерът Меркел в влизайки в задочен спор с противниците на Nord Stream-2. В същото време обаче, проектът несъмнено е и политически, при това далеч не само заради политическите страсти, които поражда в Киев или във Варшава.

Политическото значение на този икономически проект се дължи на това, че той очертава общата сфера на икономически интереси на Германия и Русия. Както е известно, Берлин се отказа от ядрената енергетика и се нуждае от екологично чисти енергоносители, какъвто е природният газ. На свой ред, Русия, която разполага с най-големите в света газови запаси, е готова да го доставя на европейските пазари. Именно тази взаимност на икономическите интереси прави проекта и жизнеспособен, и перспективен.

За германците, изборът на енергоносители е важен и от гледна точка на политиката, свързана с климатичните промени, чиито цели за пореден път бяха потвърдени на последната Конференция за климата в Париж. Още през 2007 Германия пое антажимент до 2020 да намали емисиите си на въглероден двуокис в атмосферата с 40%. На свой ред, в края на 2015 ЕС си постави по-скромни цели - намаляване на вредните парникови емисии с 40%, но до 2030. При всички случаи обаче, това няма как да стане, ако европейската енергетика (която генерира 40% от вредните емисии) не се откаже окончателно от въглищата за сметка на природния газ.

Ето защо, фактът че проектът Nord Stream-2 очевидно не се харесва на Варшава, нито на Вашингтон, а вероятно и на мнозина в Брюксел, не отменя факта, че интересите на Германия и Русия по него съвпадат.

Полша променя отношението си към Nord Stream-2?

Впрочем, съзнавайки, че независимо от съпротивата и, проектът вероятно все пак ще бъде реализиран, Варшава предприе в началото на 2016 неочакван демарш. Така, в интервю за германския вестник Bild полският външен министър Витолд Вашиковски, заяви: "Бихме искали например, бъдещите газопроводи от Русия към Западна Европа да минават и през територията на Полша. Това би било ясен знак за солидарността и партньорството между ЕС и държавите от Централна и Източна Европа".

Това предложение е в рязък контраст официалната позиция на Варшава, която, както вече посочих, досега са изявяваше като един от най-яростните противници на проекта за разширяването на газопровода Nord Stream. Дали обаче то означава, че поляците са се отказали от плановете си на всяка цена да спрат реализацията му?

Най-вероятно не. Според повечето анализатори, в интервюто си за Bild полският външен министър просто е искал за пореден път да призове Германия, която е сред инициаторите на изграждането на газопровода, да демонстрира паневропейската си солидарност. Доказва го и съдържащият се в същото интервю коментар на Вашиковски относно разполагането на бази на НАТО в Полша с цел защитата и от потенциална руска заплаха, както и призива му към Берлин да съдейства за положителното решение на този въпрос.

Тук е мястото да напомня, че в самия край на 2015 се провали поредният опит на Варшава да постигне съдебна забрана за изграждането на Nord Stream-2. Поляците се опитваха да докажат, че двете нови тръби на газопровода ще бъдат пречка за влизането на големи танкери в балтийското им пристанище Швиноуйшче, където - както споменах в началото, наскоро беше изграден терминал и завод за регазификация на LNG. Хамбургският съд обаче отклони иска на полското Управление на морските пристанище, с аргумента, че спорният участък на газопровода ще бъде положен в германски териториални води.

Още преди това, през ноември 2015, Полша, Унгария, Румъния, Чехия, Словакия, Литва, Латвия и Естония изпратиха в Брюксел съвместно писмо, в което разкритикуваха плановете за изграждането на Nord Stream-2. Както е известно, въпреки натиска, България отказа да се присъеди към тях. Според въпросите 8 държави, проектът за газопровода може да усили зависимостта на Европа от руския газ и сериозно да ерозира енергийната сигурност на страните от Централна Европа и ЕС, като цяло, което пък ще доведе до по-нататъшната дестабилизация на ситуацията в Украйна.

Поне засега обаче, Берлин не изглежда склонен да се вслушва в тези призиви, доказателство за което е и споменатото по-горе решение на Федералната антимонополна агенция от 18 декември 2015. То премахна поредната преграда пред практическата реализация на проекта Nord Stream-2. Сега, за да могат да спрат изграждането на новите тръби и удвояването на капацитета на северния руско-европейски газопровод, противниците му ще трябва да разчитат само на решението на Европейската комисия, която е единствената все още способна да попречи на реализацията му.

Междувременно, Москва предприе поредна важна стъпка за отстраняване на пречките пред проекта. През януари 2016 La Stampa съобщи, че руският президент Путин и италианският премиер Ренци са обсъдили възможността и италианска компания да се включи в Nord Stream-2. Както е известно, сред възраженията на Европейската комисия срешу реализацията на проекта е, че в момента в него участва само Германия, а делът на австрийските и холандски компании е незначителен. Затова руснаците разчитат, че включването на италианска компания в реализацията му ще реши този проблем. Впрочем, изборът на Кремъл се обяснява и с факта, че именно Ренци се обърна към Европейската комисия през декември 2015 с молба да провери германското участие в Nord Stream-2, след което страната му се превърна в "един от основните играчи в тази изключително важна енергийна игра". Впрочем, според анализаторите на La Stampa, италианското участие в проекта напълно отговаря на интересите на страната, чиято икономика демонстрира известно подобрение през 2015, в резултат от което потреблението на природен газ е нараснало с 15%. Очаква се, че през 2016 то ще нарасне още повече, но вътрешният добив намалява, тъй като правителството не разрешава разработката на новите находища по причини, свързани с екологията. И след като проектът за газопровода "Южен поток", на който Италия толкова разчиташе, окончателно беше прекратен, сега страната може да получи необходимия и газ от Nord Stream-2.

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

{backbutton}

След краха на Съветския съюз и на двуполюсния свят, чиито основни контури бяха очертани по време на Ялтенската конференция през 1945, навлязохме в еднополюсна епоха ("еднополюсен момент", според Чарлз Краутхамър). Това оформи и стратегическата парадигма на света, в който живеем днес.

Залезът на еднополюсния свят

Напоследък обаче, мнозинството експерти смятат, че еднополюсният модел е само епизод от геополитическата история, който така и не се превърна в нещо достатъчно надеждно и устойчиво, т.е. в истински "край на историята". Въпреки това, все още живеем в условията на този еднополюсен свят. Епохата му обаче вече приключва. Вместо еднополюсния свят се очертават различни алтернативни версии за организиране на стратегическото пространство на планетата, но нито една от тях все още не се е наложила като очевидна и доминираща. Тоест, ние все още сме в рамките на еднополюсния момент, макар и вероятно във финалната му фаза. И все пак...

Историята има отворен характер и в нея нищо не е строго предопределено. Което означава, че процесът на края на еднополюсната епоха може и да се проточи. Освен това, очертаващата се тенденция, може в крайна сметка да не получи развитие. Затова онези, които правят прибързани изводи, твърдейки, че еднополюсният свят и, съответно, северноамериканската хегемония са останали в миналото и ние вече живеем в условията на постеднополюсен период, не са съвсем наясно с реалността. Всъщност, това просто не е вярно. Истината е, че все още живеем в условията на еднополюсния свят, който представлява геополитическо и стратегическо статукво. Американската доминация във военно-техническата сфера си остава неоспорим факт. В планетарен мащаб либерализмът и либералната демокрация продължават да са доминираща и дори "задължителна" идеология. Западът продължава да определя нормативните кодове, т.е. правилата в икономиката, политиката, културата, технологиите и информационната сфера, а конкурентите му (и, в частност, Китай и Русия) са принудени да играят в рамките на тези правила.

В същото време обемната синтетична монополярност е подложена на активна ерозия, формираща условия, които бихме могли да дефинираме като залез на еднополюсния свят или "квантова" монополярност.

По принцип, монополярността следва да се възприема обемно: тя включва и военно-стратегическия баланс, и геополитиката, и икономиката (либералния капитализъм), и ценностите (либерализма), и технологиите, и образователните и научни парадигми (еписистеми), и политическия стандарт (либералната демокрация), и всичко останало. Демокрацията и (либералният) капитализъм са също толкова специфично западни феномени, както и блокът НАТО например, но днес цялото човечество ги възприема като нещо "подразбиращо се от само себе си", което пък означава и, че еднополюсният момент, допускащ наличието на само един доминантен полюс в планетарен мащаб, запазва влиянието си. Тоест, днешният свят е еднополюсен, но тази монополярност следва да се разглежда в по-широк план, отколкото е прието. И все пак, именно тази обемна, синтетична монополярност е подложена на активна ерозия, което създава условията, позволяващи ни да говорим за залеза на еднополюсния свят или за "квантова" монополярност.

Монополярността си отива, но вместо нея идва нещо, чиито очертания все още изглеждат неясни, а истинското бъдеще все още ни очаква "от другата страна на полунощ". Което поражда философския въпрос за същността на този залез: дали това все още са само вечерни сенки, или можем да говорим за първите лъчи на утрото? Струва ми се, че първото е по-вярно. Това, което ни очаква, е нощта на цивилизацията и онези, които не усещат наближаването и, очевидно са в плен на догматичния сън на либерализма и все още са във властта на неговите призраци. При всички случаи, светът върви към края на еднополюсния момент, но тепърва му предстои да премине през неговата "полунощ", т.е. през най-тъмния период на този преход.

Структурата на еднополюсния момент, в неговото обемно възприемане, се формира в резултат от победата на либерално-капиталистическия Запад в "студената война" срещу т.нар. "социалистически лагер". Изтокът капитулира и едната половина на двуполюсно районираният свят се превърна в единствен полюс. Това означаваше преход от баланса между двата полюса (разглеждащи се един друг като "плюс" и "минус") към един нов модел. В теорията на международните отношения биполярността беше канонизирана от неореалиста Кенет Уолц, а монополярността - от друг представител на неореалистичната школа - Робърт Гилпин. Така преминахме от геополитиката на двете пространства (плюс-минус) към геополитиката на едно, единствено пространство с модулации на принципа "по-близо/по-далеч от ядрото" (център-периферия). В теорията на международните отношение това означаваше преход от Уолц към Гилпин.

В център се превърна доминираното от САЩ атлантическо пространство. Останалите зони пък се конституират според отдалечеността им от ядрото в посока към периферията. В рамките на тази стратегическа монополярност САЩ притежават най-важното - полюсът, т.е. командния център, а всички останали зони са длъжни да се инкорпорират в тази единна "униформена" система. Това е т.нар. Pax Americana, в която двуполюсната стабилност на Уолц бива заменена от еднополюсната хегемонистка стабилност на Гилпин.

Либералните теоретици на международните отношения обикновено анализират ситуацията, използвайки "идеалистични" термини и предпочитайки да говорят за "глобализация", вместо за монополярност. Неореалистите пък акцентират върху военно-политическата и стратегическа хегемония на САЩ и техните съюзници (младши партньори) от НАТО. Либералите описват същия процес като разпространяване на либералната демокрация, пазара, идеологията на индивидуализма и човешките права. Тоест, те предпочитат да разглеждат ситуацията като "безполюсна" (Ричард Хаас), подчертавайки, че Западът вече не е застрашен от симетрични и формални идеологически противници, затова смятат, че целият свят вече се е превърнал в "глобален Запад". Тази "безполюсност" обаче, само прикрива западната хегемония, която е толкова мащабна и всеобхватна, че нито една нейна алтернатива няма шансове да придобие пространствено въплъщение, достатъчно за да претендира за статут на нов "полюс".

На свой ред, неомарксисткият анализ, присъстващ например в теорията за "световната система" (или "света-система") на Иманюел Уолърстийн, описва същия този еднополюсен модел, използвайки терминологията на политическата икономия. Според него, Богатият Север (т.е. САЩ и държавите от Западна Европа, плюс Япония) концентрират на своя територия основните богатства, високите технологии и финансовите инструменти, извличайки печалба от икономическата активност на цялото човечество. Тоест, Богатият Север консумира това, което произвежда Бедният Юг. Това също е монополярност, но разглеждана като географска (пространствена) структура на съвременния финансов капитализъм.

Технологичната монополярност пък се базира на това, че Западът (контролиращ и управляващ процеса на иновациите и тяхното внедряване) си остава основния източник на високи технологии. Останалото човечество е принудено да се включи в този технологичен процес (разпространението на кюмпютърните технологии и мрежи, банковите карти, мобилните телефони, смартфоните и т.н.), в резултат от което зависимостта му от Запада още повече нараства.

Социална програма на монополярността е агресивният индивидуализъм. Този феномен най-ярко присъства в политиката на т.нар. „джендър мейнстрийминг” (интегриран подход за равно третиране на двата пола), където либералната битка срещу всички форми на колективна идентичност логически води до опционалното разбиране за "джендъра" (т.е. пола на човека) като предпоследна форма на колективна идентичност, която трябва да бъде ликвидирана в хода на прогресиращия либерализъм (последната такава форма е принадлежността към човешката общност, откъдето следва и либералният императив за "преодоляването на човека" и прехода към „постхуманизма” и „трансхуманизма”). Тоест, това е своеобразна "джендърна" монополярност, в чиито рамки принадлежността към "прогресивният лагер" се определя от степента на толерантност към сексуалните малцинства и законодателната легализация на еднополовите бракове, срещу което "по инерция" се съпротивляват консервативните (и, съответно, обявени за "изостанали") общества. Така, единствен полюс (център) на този модел са обществата с висока "джендърна толерантност" и съответното законодателство, докато всички останали автоматично се причисляват към "периферията".

Именно това е структурата на сегашния "еднополюсен момент", като тя има няколко основни измерения:

- геополитическо (военната доминация на САЩ и НАТО);

- идеологическо (нормативното разпространение/налагане на либерализма и либералната демокрация);

- икономическо (окончателната интернационализация на световната либерално-капиталистическа система, т.е. глобализацията);

- технологично (неизбежността на адаптирането на високите западни технологии);

- ценностно (джендърната политика).

Ако анализираме тази структура в нейната цялост, от една страна лесно можем да видим признаците за нейния край, но от друга е очевидно, че в много отношения тази система демонстрира доста активен прогрес като интензивно атакува "периферията" и продължава да брани доминацията си.

Геополитическата доминация и икономическото превъзходство на Запада обаче, стават все по-относителни в резултат от активния възход на държавите от Втория свят (като тези от БРИКС например). Освен това либерализмът все повече се отхвърля от традиционните общества. Така, в хода на "демократичните революции" в мюсюлманските държави (т.нар. "арабска пролет") на власт в тях все по-често се оказват откровено фундаменталистки и екстремистки сили. От друга страна, налице е сериозно технологично развитие и извън рамките на "глобалното ядро". Накрая, "джендърната политика" провокира нарастваща съпротива не само извън пределите на Европа, но и в самата нея. Всичко това са все признаци за наближаващия край.

В същото време обаче, САЩ все още са хипердържава. Либералната демокрация се приема от почти всички страни в света, където пазарната икономика и демократичните институции (парламент, избори и т.н.) не се поставят под съмнение. Либералният капитализъм се е наложил в глобален мащаб. Без западните технологии не изглежда възможно съществуването на нито едно съвременно общество. "Джендърните революции" се разпространяват все по-далеч от границите на Европа и САЩ. Именно затова и краят на еднополюсния модел съвсем не е толкова очевиден и изисква по-щателен анализ.

Субективността на края на "еднополюсния момент"

Това, което изглежда безусловно в анализа на състоянието на сегашната монополярност, е нейната субективна оценка. Тя е еднозначно песимистична. Дори ако все още продължава да преобладава тезата, че либералната демокрация е "по-малкото зло", днес - при липсата на формална опозиция - акцентът все повече се измества от думата "по-малкото" към  думата "зло". Еднополюсното статукво се признава от по-голямата част от човечеството, но това мнозинство е наясно, че ситуацията става все по-тревожна. Важното в случая е, че тази ситуация вече не поражда ентусиазъм, а - напротив - пробужда все повече страхове, опасения и неприятни изненади. Да, светът е такъв, какъвто е, но става все по-ясно, че това е някакъв сбъркан свят, стоящ на ръба на нещо страшно. Субективният фактор е от огромно (ако не и решаващо) значение за обществото и цивилизацията. Ако разглеждаме едно събитие като успех, то наистина ще бъде успех, ако пък го смятаме за провал, то става провал. А днес "еднополюсният момент" почти единодушно се определя като провал, като край или като предверие към катастрофа, макар че - ако се дистанцираме от субективната оценка - всичко в света е изградено така (или почти така), както са го планирали либералите и апологетите на глобалната победа на Запада. Тоест, тази победа е факт, но тя се оказва много по-различна от очакваната. И това е крайно интересен момент. Обективно, еднополюсният свят, като цяло, е стабилен и от формална гледна точка тази комплексно разбирана монополярност не е застрашена от нищо, но в същото време оценките за нея стават все по-мрачни, а тезата за "края на еднополюсния момент" се споделя дори от най-последователните и убедени апологети на монополярността (като споменатия по-горе Чарлз Краутхамър например). Дори Френсис Фукуяма очевидно е изпаднал в ужас от собствената си прогноза за "край на историята" и побърза да я преразгледа, осъзнавайки обратната страна на толкова подробно описаните от самия него явления и тенденции.

Според мен, става дума за следното. Анализаторите и експертите са притеснени не от състоянието на еднополюсния модел, което е достатъчно стабилно, а от очертаващите се хоризонти в случай, че сегашните тенденции се запазят. Тоест, ако не днешният, то утрешният ден ни дава основание да говорим за края на еднополюсния момент. Вчера глобалистите искаха днес (т.е. тогавашното им утре) да изглежда точно както в момента. Но когато това се случи, станахме свидетели на криза на футурологията, която вече не може да гледа на бъдещето със същия оптимизъм, както през предишния етап. Изглеждаше, че краят на двуполюсният свят и изчезването на Съветския съюз ще дадат отговор на всички въпроси. И ето че това се случи и отговорите на практически всички въпроси (в духа на либералната универсалистка догматика) действително бяха получени. В субективен план обаче, това породи само объркване и тревога, вместо очакваната радост и чувство на удовлетворение. Разтревожени и възмутени от днешното статукво са дори онези, които навремето най-много съдействаха за появата на "еднополюсния момент" - Бжежински, Кисинджър, Сорос и т.н. Техните прогнози за бъдещето стават все по-алармистки и катастрофални. Така, монополярността - в нейния широк смисъл - приключва не защото вече е изчерпала възможностите си, а защото разкри такъв слой от реалността, който субективно ужаси самите и създатели. При това субективността на подобна оценка не бива да ни смущава: тази реалност следва внимателно да бъде анализирана и да се опитаме да си изясним нейната структура.

Точката на бифуркация: мултиполярността

Въз основа на субективния (!) край на "еднополюсния момент" можем да дефинираме сегашното положение, в което се намира глобалната система, като точка на бифуркация. Оттук нататък или съществуващите тенденции ще продължат да се развиват в досегашното русло, т.е. еднополюсният момент ще продължи (или по-скоро ще продължи да "приключва"), реализирайки всички, съдържащи се в него възможности, или пък историята ще направи рязък завой и монополярността внезапно ще приключи, отстъпвайки мястото си на алтернативна - и вече не еднополюсна - система на устройство на света.

И двете възможности лесно могат да се прогнозират, ако внимателно анализираме същността на еднополюсния момент.

Какво означава изборът на алтернатива? Ако предположим, че монополярният период приключи, какво ще го замести? В сегашните условия това може да бъде само многополюсен модел. Той няма да е двуполюсен (както по времето на СССР), нито пък връщане към Ветстфалската система, в чиито рамки всички национални държави разполагат с реален суверенитет. Мултиполярността ще означава принципно нов тип райониране на планетата и фиксиране на силовите центрове. Новият момент в този модел е свързан с утвърждаването на цивилизационния плурализъм, напук на подразбиращата се универсалност, на която се основава еднополюсният модел. Тоест, става дума за замяната на универсума с плуриверсум (цитирайки Карл Шмит). Като тази трансформация засяга всичко: геополитиката, ценностите, икономиката, технологиите, идеологията, политиката, джендърните стратегии, социалността и т.н.

"Еднополюсният момент" се гради върху глобализацията на Запада. Западната цивилизация, в сегашния и вид, се признава за универсална и нормативна, а самият процес на глобализация е нагледно потвърждение за това: успешната колонизация и стабилната хегемония се използват като историческа обосновка на претенциите на Запада за универсалността на неговия исторически, културен, политически и икономически опит.

На свой ред, мултиполярната алтернатива - опираща се както на традиционализма (Рене Женон, "консервативната революция" или "евразийството"), така и на антропологията (Франц Боас или Клод Леви-Строс) и постмодернизма (Мишел Фуко или "неограмшизмът") - тотално ерозира тази процедура на "самосбъдващо се пророчество" на Запада, конституирайки самия Запад просто като е една от многото локалности на планетата. Следва нормативното утвърждаване на алтернативните локалности и правото им да бъдат различни. Своеобразен връх на този процес е утвърждаването на множество съвместно съществуващи цивилизации, които са напълно самостоятелни, но осъществяват помежду си активен диалог и формират своеобразен плуриверсум.

На практика, това намира израз в симетричните отрицания на цялата структура на "еднополюсния момент":

- вместо геополитическата доминация на САЩ и НАТО - наличието на няколко военни блока: северноамерикански и отделно от него (!) - европейски, а също руско-евразийски, китайски, индийски, латиноамерикански, ислямски, африкански и т.н.;

- вместо задължителния либерализъм и либерална демокрация - гарантиране на свобода на съществуване на всички идеологии, включително националната, монархическата, теократичната, социалистическата и, разбира се, либералната - но само като локални, а не универсални феномени;

- вместо хомогенния либерален капитализъм - организиране на автархични "големи пространства" (в духа на Фридрих Лист) с най-различни типове икономика: от феодална до социалистическа, ислямска, аграрна и т.н. (и тук либералният капитализъм присъства, но само като регионален феномен, а не като задължителна съдба на цялото човечество);

-  вместо технологичния прогрес - плурализъм на избора на цивилизационна ориентация, както в посока към развитието на технологиите и материализма, така и ориентирани повече към идеализма и съзерцанието;

- джендърната политика и социалният морал се градят въз основа на принципите на всяка конкретна цивилизация: от архаичните племена с техните джендърни практики до световните религии или светските общества, като във всеки случай съдържанието на джендъра се определа исторически, т.е. без налагането на някакъв задължителен за всички модел.

Лесно можем да си представим един свят, в който традицията се обединява с постмодернизма, радикално противопоставяйки се на западноевропейския и северноамерикански модерн с целия му набор от универсалистки догми и хегемонистични практики. Ерозирайки монопола на сегашния център/полюс на еднополюсния свят, човечеството ще си отвори пътя към наистина свободно развитие, опиращо се на позитивно осмисленото минало, идентичността и свободно избраната посока. В хода на тази фундаментална деколонизация и деуестърнизация, всяка цивилизация ще може да определи и "реставрира" собствените си структури - на времето, пространството, индивида, обществото, държавата, религията, философията, както и своите цели, норми и т.н. След което (и вследствие на което) ще се формира необходимото поле за плуриверсален диалог на различни нива - геополитическо, междуконфесионално, социално, икономическо, културно, технологично и т.н.

При подобно развитие контурната карта на бъдещето ще бъде максимално диференцирана. На нея ще присъстват няколко "големи пространства" (Grossraum на Карл Шмит) - Северна Америка, Южна Америка, Евразия, Европа, Голям Китай, Голяма Индия, Ислямският свят, Пан-Африка и т.н., като всяко ще представлява своеобразна "империя". Без да уточняваме конкретния политико-правен статут на тези качествено разнородни образувания, можем да ги наречем обобщено "политии". Отказът от универсализма дава възможност на тези политии, които геополитически съвпадат с "големите пространства", да организират и оформят своите властово-административни структури въз основа на историческата идентичност и свободния си избор. Едва след това политията придобива по-определен статут - на държава, империя, теокрация, република и т.н. При това, в носител на суверенитета (във всичките му смисли, включително суверенната система от ценности) се превръща именно цивилизацията, представена от конкретната полития. Плуриверсализмът, в качеството си на всеобщ принцип на постеднополюсния, многополюсен свят, гарантира плурализма и вътре в самите политии, доколкото всяка цивилизация се състои от множество различни автономни подсистеми.

Преходът от глобализма и сегашния универсализъм, характеризиращи еднополюсния момент, към тази многополюсна алтернатива съвпада с края на Запада дотолкова, доколкото последният е обвързал историческата си съдба с епохата на модерна. Тоест, подобен обрат би означавал "края на съвременния свят", т.е. края на модерна. Като локален феномен, Западът ще се съхрани, но ще бъде пренуден да промени своята идентичност, отказвайки се от универсалистките и колониално инклузивните си претенции и връщайки се към своите корени и специфика (което, между другото, би могло да го спаси като цивилизация и култура).

Но, за може краят на еднополюсния момент наистина да бъде такъв, т.е. многополюсен, е необходимо - ни повече, ни по-малко - тоталното премахване на сегашната стратегически доминация на САЩ в глобален мащаб, както и "разчленяването" на евроатлантическата общност на Северна Америка и континентална Европа, а също детронирането на либералния капитализъм и глобалната финансова олигархия, отказа от уестърнизираните елементи на незападните общества, отхвърлянето и деконструирането на научния мироглед, реабилитирането на религията и сакралността, разобличаването на либерализма като тоталитарна идеология и тоталното отхвърляне на джендърната политика, връщайки се към традиционните практики на семейството, т.е. необходимо е светът да навлезе в една съвършено нова "постзападна" епоха.

Съществуват ли реални предпоставки за това? Да. Близо ли сме до реализацията на този сценарий? Не, всъщност сме безкрайно далеч от него, защото мащабите на тази програма не се осъзнават напълно не само от обществата, но и от най-авангардните елити, при това дори в онези държави, където противопоставянето на "еднополюсния момент" и американската хегемония е най-силно. Реализацията на този проект изисква глобална революция и, съответно, наличието на своеобразен глобален революционен алианс, в качеството му на нейно интелектуално координационно ядро. Това е възможно и дори необходимо, но на практика не се очертава дори в най-отдалечена перспектива, даже под формата на проект или намерение. Многополюсната алтернатива е кохерентна и логична. Само че засега тя съществува само на теория - в рамките на теорията на многополюсния свят. Това не е малко, но очевидно е недостатъчно за да се изяви като действен фактор за скорошния и дефинитивен край на "еднополюсния момент".

Следователно, ако еднополюсният момент приключи преди предпоставките на плуриверсалния модел напълно да са съзрели, а междувременно подготвителните структури на глобалната многополюсна революция вече са се формирали, неговият край може да се окаже доста по-различен. Какъв по-точно?

Геополитиката на мрака: новите създания и легендата за антихриста

От какво се опасяват либералните анализатори и футуролози, оценявайки еднополюсното статукво? Дали изпитват страх от възможния многополюсен свят? Формално да, затова се стремят активно да противодействат на появата му, потискайки в зародиш и най-малките тенденции в тази посока. Според геополитическата логика, като най-вероятна платформа на тази мултиполярност се очертава континентална Русия - Евразия, която в различни етапи от историята си традиционно играе ролята на основен опонент на Запада. Философията на руските евразийци през 20-те и 30-те години на ХХ век и възраждането на това течение с появата на неоевразийството през 90-те подготвиха идейната почва и очертаха основните тенденции на глобалната антизападна стратегия. Но, и субективно, и обективно съвременна Русия все още е твърде далеч от това да действа пълноценно в посоченото направление, да превърне плуриверсума в свой основен лозунг и да привлече към глобалната антизападна революция и другите общества. Това по принцип е възможно, но е малко вероятно да се случи в близко бъдеще. Тоест, едва ли тъкмо то хвърля в ужас теоретиците на успешно наложения "нов световен ред", карайки ги да говорят за "края на еднополюсния свят", т.е. и за края на същия този "ред". Очевидно те се опасяват от нещо друго.

Независимо че е реалистичен, проектът за плуриверсума, който в общи линии вече е намерил теоретичното си оформление в теорията за многополюсния свят, представлява само рационалната версия на един много по-дълбок и екзистенциален импулс.

Това второ предизвикателство в бифуркационната точка на настоящия момент произтича не от мултиполярността и плуриверсума, а от логическия завършек на онези тенденции, които определят същността на сегашния исторически момент. С други думи, това е иманентния риск от успеха (а не от провала) на глобализацията. Той не произтича от опасението, че еднополюсната глобализация може да бъде прекратена или изместена от някаква алтернатива (т.е. от мултиполярността), а от това, че тя може да достигне до своя логически предел, т.е. да постигне целта си.

Фукуяма например, преразглежда тезата си за "края на историята" не защото смята, че тя е преждевременна или непостижима, а защото осъзнава заложената в нея огромна опасност. За да разберем, какво всъщност би трябвало да ни плаши при успеха (а не провала) на глобализацията, ще постъпим по точно противоположния на горния начин (когато, изграждайки структурата на мултиполярния модел, последователно опровергахме всички основни тези на "еднополюсния модел", очертавайки контурната карта на плуриверсалната алтернатива). Вместо това, нека допуснем, че точката на бифуркация вече е премината в посока към запазването на еднополюсния момент, т.е. че той е съумял да избегне заплахата от глобална многополюсна революция, успял е да укроти Русия, да изиграе Китай, да скара и ерозира БРИКС, т.е. брутално да унищожи в зародиш очертаващия се глобален революционен алианс. При подобно развитие, всички очертани по-горе тенденции, характеризиращи еднополюсния момент, ще достигнат своята кулминация. Какво ще означава това?

Геополитическата доминация на САЩ ще се трансформира в глобална диктатура. Вашингтон ще се превърне в световна метрополия, еднолично управляваща всички процеси на планетата, опирайки се на своите безволеви и зависими васали (проектът за "Лигата на демокрациите" на Джон Маккейн и стратегията на "цветните революции" са ярки примери за какво точно става дума). Върху тази основа, открито ще бъде наложена властта на едно глобално правителство. Либерализмът окончателно ще се утвърди под формата на откровено тоталитарна идеология (третият тоталитаризъм, след комунистическия и фашисткия), която не допуска дори възможността да не бъдеш либерал (т.е. можеш да бъдеш десен, ляв, крайно ляв или крайно десен, но задължително либерал), а онези, които не се съобразяват с това, са застрашени от репресии (вариращи от социален остракизъм до наказателно преследване).

Цялата икономическа власт ще се концентирира в ръцете на глобалната финансова олигархия, която тотално ще "нулира" значението на труда и реалния сектор за сметка на виртуалните финансови манипулации.

Зависимостта на обществото и индивида от технологиите ще достигне такова равнище, че ще възникне истинска симбиоза между човека и машината (т.нар. трансхуманизъм).

Финализирането на джендърната политика с триумфа на субективния избор на пола, който вече ще може лесно и многократно да се променя според собствените предпочитания, ще ерозира тотално ейдетическата (образната) концепция за човека в полза на "чистия индивид", способен да приема най-различни форми (включително машинни, виртуални и т.н.). Всички социални връзки окончателно ще бъдат прекъснати. Нормативността на индивида постепенно ще "еволюира" в нормативност на дивидуума, произволно формираща се от фрагментите на "отворената същност" (ще се върви от "отворено общество" към "отворен индивид", т.е. дивидуум).

Всички граници, предполагащи наличието, в една или друга степен, на някаква плуриверсалност, ще бъдат ликвидирани, а всички различия - премахнати. В рамките на тоталната прозрачност ще изчезнат градациите на светлината и тъмнината, предмета и сенките. Денят на глобалният свят ще стане неотделим от неговата нощ. Центърът ще погълне периферията и ще престане да бъде център, сам по себе си. Еднополярността ще се превърне в безполярност, в която вездесъщата диктатура на тоталитарно-либералното световно правителство ще бъде в състояние да достигне и накаже всеки, който не спазва правилата му, във всяка точка на пространството, включително във виртуалното пространство. При това премахването на границите ще преконфигурира не само сферата на международната политика, но и различията между живота и смъртта, измислицата и действителността, виртуалността и реалността, миналото и бъдещето. Така, абсолютният ред ще се припокрива с абсолютния хаос.

Елементите на този утрешен ден вече са налице и онези, които активно способстваха за това днешният ни ден да е именно такъв, какъвто е, няма как да не се досещат, какво ще се случи утре, ако всичко продължи да "върви по план". Истината е, че анализаторите се опасяват от това бъдеще дори повече, отколкото от възможността либералният проект да бъде провален от революционно настроените привърженици на плуриверсума. Разбира сс, този страх не е достатъчен да накара и най-радикалните либерали да прегърнат идеята на мултиполярността, но е напълно достатъчен да ги кара да гледат с песимизъм на "еднополюсния момент", съзнавайки, че в съвсем обозримо бъдеще той ще донесе на света не "нов световен ред", а световен хаос и "геополитика на мрака".

За да преминем от сегашното състояние на "еднополюсен момент" към утрешното (на безполюсност, а не на мултиполярност), очевидно са необходими нови анализатори, "нови хора", способни да служат безпрекословно и убедено на "геополитиката на мрака", без да се колебаят и изпадат в песимизъм. Възможно е, това да се окаже непосилно за нормалния човек и страхът му да се окаже спирачка пред движението на света към хаоса. Затова ще са необходими нови "постчовешки" същества, пионери на глобалисткото бъдеще, притежаващи съвършено нов набор от качества и компетенции, възпитани във виртуална среда (за предпочитане в рамките на еднополови семейства), усъвършенствани с помощта на свръхмодерните технологии, позволяващи им да виждат по-далеч, да чуват по-добре, да бягат по-бързо и да удрят по-силно.... Тоест, на глобалисткото бъдеще са необходими "позитивни мутанти", способни да излязат извън естествените рамки на развитие на човечеството и да тръгнат по мрачния път на либерализма. Близостта на появата им вече се усеща, във въздуха виси тревожното предчувствие за възникването на "нови същества". Приказката на глобализацията и модернизацията вече почти се е превърнала в легенда, но се оказва, че това е една много страшна легенда - легендата за антихриста.

Когато всичко бъде загубено

И така, намираме се в точката на бифуркация. Говорим за възможна алтернатива и за плуриверсум. При цялата си реалистичност обаче, проектът за плуриверсума, който в общи линии вече е оформен в рамките на теорията на многополюсния свят, представлява само рационализацията на един много по-дълбок и екзистенциален импулс. Макар и да е възможен, многополюсният свят се оказва "прекалено добър" за съвременното човечество, което, както изглежда, просто не го заслужава. И тъкмо поради това, то протака и не бърза да се устреми в спасителната за него посока, докато все още има време и сили да го направи. Плуриверсумът очертава само хоризонта на човешката свобода, но едва ли ще може да се превърне в пътеводна звезда. Човечеството прекалено дълбоко е затънало в съвременността, в Запада, в модерна, за да направи толкова рязък завой и да се върне към сакралните си основи, т.е. към традицията, или пък да подкрепи авангардната (макар и често амбивалентна) критика на онези, които призовават за деконструкцията на съвременното либерално западно общество. Както изглежда, човешкия род е склонен да премине през самия център на мрака в усилията си да стигне дотам, където той свършва.

Така мултиполярността и плуриверсумът, както и глобалният революционен алианс, се превръщат не в инженерен проект за това, как човечеството би могло да се организира за преодоляване на дълбоката криза на еднополюсния свят, а по-скоро в етичен дълг, в есхатологично учение и своеобразен религиозен порив. Трудно може да се каже, как най-ефективно могат да бъдат събудени спящите: дали описвайки им цялата прелест на пробуждането, или предсказвайки ужаса на очакващия ги кошмар. Полумитичният персийски религиозен реформатор Заратустра (VІІ-VІ в.пр.н.е.) се опитва да реши този проблем в началото на прословутата си проповед. В нея той разказва на хората за свръхчовека, опитвайки се да ги впечатли, но се оказва, че никой не го слуша. Тогава, решава да ги уплаши, разказвайки им за "последните хора". Ефектът от това обаче е неочакван - историята толкова се харесва на слушателите му, че те поискали от него: "дай ни тези последни хора". В крайна сметка, това обезкуражило пророка и той се оттеглил в планините.

Както изглежда, във всичко трябва да се стигне до края. И ако в своето отношение към историята хората искат да стигнат до империята на антихриста, няма как да им се попречи. Струва си обаче, дори е задължително, да се опитаме да го направим. Затова следва да работим за утвърждаването на многополюсен световен ред и плуриверсум дори, ако това въобще не е възможно. Още повече пък, когато то все още е възможно.

Както казва италианският писател Курцио Малапарте: "нищо не е загубено, докато всичко не бъде загубено". Със сигурност, все още не всичко е загубено, затова бъдещето оставо отворено и може да се окаже различно от "края на историята" в нейната либерална, еднополюсна интерпретация. Но, ако не се борим с всички сили, след известно време вече наистина ще бъде изгубено всичко. И вместо фините и дълбоко човешки хоризонти на многополюсния свят ще ни остане само безалтернативната "геополитика на мрака" и политологията на империята на антихриста.

* Авторът е един от водещите представители на неоевразийското течение в съвременната руска геополитика

{backbutton}

"Държавата, която доминира в Евразия, ще контролира два от трите най-развити и икономически ефективни региона в света... Тоест, Евразия представлява своеобразна шахматна дъска, на която продължава да се разиграва борбата за глобално господство" (1).

Макар че първоначално думата "Евразия" представлява географско понятие, с което се обозначава континенталната маса на Азия и Европа, днес то често се използва като геополитически термин, отразяващ различните национални интереси по отношение на тази гигантска територия. От западноевропейска гледна точка, с него се обозначава Русия,            в качеството и едновременно на европейска и азиатска държава. Затова думата "Евразия" се използва и за обозначаване на свързващото звено между Европа и Азия. От културна гледна точка пък, с нея се обозначават ценности, които се различават от европейските или западните. В същото време, Казахстан например, се самоопределя като евразийска държава и използва този термин като геополитическо понятие, определящо идентичността на страната. В този контекст Казахстан се утвърждава и налага като държава, представляваща своеобразен мост между Европа и Азия.

Държавите членки на ЕС нямат ясна представа за Евразия и разглеждат Европа и Азия като отделни образувания. В качеството си на регионален съюз, ЕС условно поделя света на региони и формулира политиката си спрямо другите региони и зони без да отчита наличието или липсата вътре в тях на някаква обща идентичност. Следва да отбележим, че Брюксел, повече или по-малко успешно, създава и нови условни региони: така например, той успешно трансформира зоната на Балтийско море в такъв регион, което обаче не може да се каже за Черноморската зона (2). Тази политика се различава от руската, която предпочита да залага на двустранните отношения с другите големи държави, вместо да ги групира в региони. Независимо от присъствието в руската политика на толкова важен вектор, насочен към изграждането на Евразийски икономически съюз, двустранните отношения на Москва с държавите участници в него си остават по-важни за нея, отколкото многостранният (регионалният) формат.

Възраждането на понятието Евразия е свързано с глобализацията и нарастването на икономическата взаимозависимост. Новите предизвикателства пред сигурността, глобалната икономическа конкуренция и необходимостта от икономически растеж, нерядко изискват регионални отговори. Така например, икономическата активност на Китай в Евразия, в контекста на проекта за Новия път на коприната, засили вниманието към този регион. В същото време нарастващите заплахи за сигурността проникват в него от конфликните зони в Афганистан-Пакистан и Сирия-Ирак, както и от редицата слаби държави от региона, които не са в състояние да гарантират икиномическото си благосъстояние. Тези проблеми на сигурността, касаят едновременно и Китай, и Русия, и ЕС.

Централна Азия се намира в самото сърце на Евразия. Това е друг регион, в който ЕС се опитва да съчетава двустранния и многостранния подходи, но с ограничен успех. Регионалната идентичност в него е слабо развита и централноазиатските държави са заинтересовани най-вече от развитието на двустранните си отношения със своите международни партньори, докато Казахстан например, се самоопределя като регионален лидер. Основната концепция на ЕС за неговата външна политика е организирана под формата на концентрични кръгове, достигащи в най-отдалечената си точка до Централна Азия. Тъй като централноазиатските държави не са непосредствени съседи на ЕС, те (подобно на Русия) присъстват в тази концепция като "съседи на съседите" (3). Конфликтът между Русия и Украйна показва, че ЕС игнорира геополитическите последици от своята политика на съседство, както и интересите и влиянието на другите държави в този конкретен регион.

Майкъл Емерсън лансира понятието "Голяма Евразия", което включва Европа, Русия, Централна Азия, както и (останалата)Азия (4). Подобна разширена интерпретация на това понятие може да ни помогне да разберем, как Евразия може да обедини различните региони и каква роля би могла да изиграе за развитието на икономическото сътрудничество и разрешаването на регионалните проблеми. Но, при включването на толкова много различни държави в дефиницията за Евразия, това понятие се оказва дотолкова размито, че напълно губи смисъла си. Ето защо, в настоящата статия предпочитам да дефинирам Евразия по един по-традиционен начин, поставяйки в центъра на тази концепция Русия и централноазиатските държави.

Така, в предмет на анализа ми се превръщат именно страните от Централна Азия, като в неговия контекст ще бъдат разгледани различните визии и действия на ЕС, Русия и Китай в този регион. И тримата големи играчи са част от тази регионална концепция и се опитват да определят границите на Евразия, съобразно своите, собствени представи. Тук обаче ще концентрирам вниманието си най-вече върху европейската визия относно потенциалните възможности и проблеми, свързани с Евразия.

Различните концепции за развитие на Евразия

ЕС, Русия и Китай преследват различни интереси и се придържат към различни стратегии и концепции по отношение на Евразия. За ЕС понятието "Евразия" няма голямо значение тъй като политиката на Съюза е съсредоточена най-вече върху сътрудничеството в контекста на неговата централноазиатска стратегия, насочена към стабилизирането на региона, изграждането на платформа за икономическо сътрудничество и сътрудничество в сферата на сигурността, както и към "износа" на европейските норми и стандарти. На свой ред, в контекста на Евразийския икономически съюз (ЕАИС), Русия съчетава, по отношение на държавите от Евразия, активната политика на сътрудничество и интеграция, в чиито рамки Москва сама определя правилата и действа като регионален хегемон. С помощта на ЕАИС тя се опитва да доминира сред държавите партньори, изолирайки ги от външните влияния. Китай пък се стреми да проникне в региона с помощта на своя проект за "Икономическия пояс на Новия път на коприната", който представлява едновременно доста мъглява и доста гъвкава концепция, очертаваща пред другите страни няколко канала за сътрудничество или участие. Затова може да се каже, че китайският проект за Новия път на коприната, както и сътрудничеството между ЕС и Централна Азия, са инклузивни и отворени за многостранно сътрудничество, докато руската политика в региона изключва алтернативните възможности и цели изтласкването на другите външни държави от региона.

Ключов за всяка форма на сътрудничество и интеграция винаги е въпросът за това, кой определя правилата. Китай не се стреми да налага ясни правила, демонстрирайки максимална гъвкавост. Той се ръководи най-вече от икономическите си интереси и не поставя политически въпроси, придържайки се към мнението, че всяка заинтересована страна може да се присъедини към проекта със своите икономически интереси. Нито Китай, нито Русия задават въпроси за човешките права или за структурите на държавното управления, които са ключов аспект на политиката на ЕС.

За Москва и Пекин неофициалните правила и споразумения са интегрална част от тяхната политика, което пък води до появата на сериозна корупция, която следва да се разглежда по-скоро като характерен признак за тяхната политическа и икономическа система, отколкото като "изключение от правилото".

ЕС пък е заинтересован от постоянния "износ" на своите правила и норми и следва ясно формулирана стратегия за прокарване на съответния модел на държавно управление, върховенството на закона и борбата с корупцията. Политиката му на сътрудничество и интеграция се реализира в рамките на ясни правила и нормативни стандарти. И макар че Русия също прокарва интеграцията в ЕАИС, частично моделирайки усилията си в тази посока съобразно опита на ЕС, непрозрачните и неформални правила все още надделяват над формалните и Москва предпочита да залага на двустранните отношения с партньорите си от ЕАИС, вместо да се ориентира към многостранния подход. Това, което забелазваме, анализирайки нарастващото ангажиране на Китай в региона на Евразия, в контекста на проекта му за Новия път на коприната, е изместване на акцента от геополитиката към геоикономиката, което изглежда икономически изгодно за всички играчи. В случая политическите въпроси и въпросите на сигурността остават на заден план, а основното ударение се поставя върху икономическото сътрудничество, гарантирането на печалби за китайската икономика и разкриването на нови възможности пред вътрешния пазар на труда.

За разлика от ЕС, политиките на китайското и руското ръководства в региона са обусловени най-вече от вътрешни съображения. Китай се стреми да активизира вътрешния си трудов пазар, особено в слаборазвитите западни региони, и стимулира икономическия растеж чрез финансирането на мащабни инфраструктурни проекти в Евразия. На свой ред, през последните две години Русия развиваше ЕАИС и цялата си политика в Центална Азия с цел да съхрани своята сфера на влияние, както и да защити традиционните пазари от външното влияние. Това означава, че действията на Кремъл, също са насочени към гарантиране на стабилността и обществената подкрепа в страната. В случая с ЕС нещата са по-различни, тъй като Централна Азия не е най-важния пазар за Съюза, а регионът, като цяло, има второстепенно значение за онези, които отговарят за вземането на решенията в Европа, както и за европейското общество, като цяло.

Централноазиатската стратегия на ЕС

В Централна Азия, ЕС и неговата политика се сблъскват с очевидния разрив между амбициите и реалността. Централноазиатската стратегия, формулирана от Брюксел през 2007, породи очаквания за ръст на инвестициите, укрепване на сътрудничеството и засилване ролята на ЕС в региона (5). Приоритетните области, очертани през 2007, касаеха широк кръг въпроси, включително човешките права и върховенството на закона, развитието на образованието, младежката политика, търговията и инвестициите, енергетиката и транспорта, околната среда и управлението на водните ресурси, както и заплахите и предизвикателствата пред колективната сигурност. През 2007-2013 Брюксел отпусна за реализацията на централноазиатската си политика бюджет от 750 млн. евро, очертал рамките на ангажирането на ЕС в региона. През февруари 2012 Германия и Казахстан подписаха договор за партньорство в суровинния сектор, който породи големи очаквания, но също имаше крайно ограничени резултати (6).

Европейският съюз и Централноазиатският регион

Тоест, политиката на ЕС към Централна Азия следва да се разглежда повече като подход, стимулиращ активността в сферата на развитието, отколкото като политика ориентирана към инвестиции. В същото време фокусът на регионалната стратегия на Брюксел е концентриран най-вече около Казахстан, на който се падат 2/3 от търговията на ЕС с държавите от региона. Централна Азия не е приоритет за страните от ЕС, тъй като те не споделят общи интереси в региона, освен това мотивацията им и съответните ресурси не са достатъчни за успешна конкуренция с Китай или Русия. В същото време Русия и особено Китай са важни търговски партньори и играят ключова роля в политиката на ЕС. Стратегията на Съюза относно взаимодействието с държавите извън него все още не е достатъчно ясно формулирана, а много елементи от политиката му на съседство са заимствани, в частност, от политиката на разширяване на ЕС през 2000-те години. Политиката на Съюза в региона е фокусирана в следните основни сфери: антикризисно управление (локални конфликти, върховенство на закона и съответното държавно управление), сигурност (Афганистан, тероризма, борбата с нелегалния наркотрафик), развитие и инфраструктура (управление на водните ресурси, защита на околната среда, транспорт) и ресурси.

След началото на операцията на ISAF (Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан) Централна Азия се превърна в едно от основните звена за транспортиране на войски и военна техника в тази страна. В резултат, фокусът на ЕС се измести към въпросите на сигурността в региона, като основното внимание се отделяше на Афганистан. След изтеглянето на частите на ISAF този приоритет отново се промени, връщайки се към по-традиционните сфери на регионалното сътрудничество, върховенството на закона и развитието и инфраструктурните проекти. Това обаче, въобще не означава, че след изтеглянето на ISAF проблемите на сигурността в региона вече са решени. В бъдеще въпростите на сигурността на централноазиатските държави, както и на Евразия, като цяло, ще стават все по-актуални.

В резултат, днес ЕС е по-скоро наблюдател, отколкото активен играч в Централна Азия и Евразия. Фокусът на Съюза и ключовите държави членки, включително Германия, е насочен към Китай и Русия. Макар че в течение на доста години Брюксел, повече или по-малко, игнорираше както инициирания от Русия Митнически съюз, така и проектът за ЕАИС, в момента, в контекста на украинската криза, ЕАИС се разглежда през призмата на укрепването на взаимодействието с Русия (7). В тази връзка, Беларус и Казахстан се смятат за държави, които могат да помогнат за разширяването на сътрудничеството с Москва, а не толкова за партньори с цел развитието на икономическите отношения в региона. Но, дори ако ЕАИС се развива по-скоро като геополитически, отколкото като икономически проект, той формира определена икономическа реалност, която е от значение за развитието на икономическите отношения на ЕС с държавите членки на ЕАИС. Тоест, има смисъл да се развиват икономическите отношения с ЕАИС на техническо ниво, а не тази институция да се използва най-вече като инструмент на сътрудничесството с Русия в редица други сфери и най-вече за разрешаването на украинската криза (8).

Геополитиката против геоикономиката

Във връзка с неговите икономически интереси в по-широкия евразийски регион, в центъра на вниманието на ЕС се намира Китай, тъй като, в качеството си на търговски партньор, той е много по-важен за Брюксел, отколкото Русия или централноазитските държави. В момента Китай е втория най-голям търговски партньор на ЕС след САЩ (следва го Русия), а ЕС е най-големия търговски партньор на китайците (както впрочем и на руснаците). В контекста на усилващата се роля на Китай е изключително важно да се изясни въпроса, кой ще определя правилата в световната икономика в бъдеще? САЩ все още са най-важната глобална икономическа държава, но темповете на конкуренцията им с Китай само ще нарастват. В този контекст сме свидетели на задълбочаващи се противоречия между страните членки на ЕС и САЩ относно участието в създадената по инициатива на Пекин Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции (АІІВ), защото тя предсталява предизвикателство за такива международни финансови институции като Световната банка и МВФ, доминирани от американците, и може да отслаби трансатлантическото партньорство. Мнозина членове на ЕС обаче са заинтересовани да участват в този китайски проект, защото Китай представлява ключовия регион на глобалния растеж и обещава благоприятни възможности за инвестиции.

Усилването на Китай също представлява предизвикателство за икономическата роля на ЕС в света, което води до ръст на конкуренцията помежду им по отношение на стандартите и правилата. В този контекст Транатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТТІР) се разглежда като важен инструмент за налагането, съвместно със САЩ, на бъдещи международни норми. В същото време ТТІР се обсъжда и като политически проект, укрепващ трансатлантическите отношения, особено в сферата на търговията и инвестициите, както и като общ юридически задължителен за ЕС и САЩ проект. Освен това, TTІР се разглежда като инструмент, който да реагира на нарастващото китайско влияние в глобалната икономика и, възможно, като последния шанс за налагането на общи правила на световната икономика през следващото десетилетие, в контекста на трансатлантическите отношения. Налице е обаче и ръст на скептицизма сред европейските общество относно това споразумение, което би трябвало да представлява компромис между стандартите на ЕС и тези на САЩ. Процесът на преговорите несъмнено силно ще повлияе върху бъдещето на трансатлантическите отношения.

Що се отнася до Централна Азия, САЩ, в общи линии, се изтеглиха от региона. Инициираният от Вашингтон проект за "Новия път на коприната", който целеше най-вече интеграцията на Афганистан, вече е забравен (9). Както е известно, в противоположност на руската и китайската концепция, САЩ прокарваха идеята за транзитен и търговски маршрут между Севера и Юга, вместо свързването на Изтока и Запада (китайският проект за "Икономическия пояс на Навия път на коприната"). След изтеглянето на американските войски от Афганистан и изместването на вниманието към Ирак, Сирия и Иран, тази инициатива вече не е приоритет.

За ЕС е трудно да работи с политически системи, които не са демократични по природа. Държавите членки се разделиха по въпроса, дали Съюзът трябва да води политика, ориентирана повече към ценностите, или икономическа политика, съобразена с реалните интереси. Това отслабва ролята на ЕС в Евразия. Ето защо, в Централна Азия ЕС е активен по две направления. Институциите на Съюза отговарят за политическите отношения и проблемните въпроси за върховенството на закона, демократичните стандарти и човешките права, докато отделните страни членки предпочитат да се занимават с бизне, без да задават излишни въпроси.

Силните страни на Евразия от гледната точка на Брюксел

В основни линии, европейските интереси в Евразия са ограничени и свързани предимно със съседите на ЕС. Съюзът все още е слаб външнополитически играч и ограничава външната си политика или с взаимодействието с непосредствените си съседи, или с прокарването на икономическите интереси на страните членки. Русия е пряк съсед и ключов търговски партньор на ЕС, но това не се отнася за централноазиатските държави. В икономически план, те са интересни заради природните си ресурси. В същото време е налице конкуренция между Русия и Китай в региона, а ЕС в много отношения се оказва най-слабия играч в тази "Нова Голяма игра".

Евразия представлява гигантска континентална маса, свързваща Европа с Китай и Русия, които са важни негови икономически партньори. Като цяло, регионът нерядко бива представян като огромно празно пространство, нуждаещо се от инвестиции в местната инфраструктура и осигуряващо достъп до руските и централноазиатски ресурси и до китайския пазар.

Слабите страни на Евразия

Най-големи пречки пред инвестициите и активизиране действията на ЕС в региона са слаборазвитата инфраструктура, авторитарните модели на управление, липсата на междурегионално сътрудичество и ограничения пазар. Неголямата численост на населението ограничава инвестиционната привлекателност. От гледната точка на Брюксел обаче, най-слабото звено е наличието на авторитарни режими, което означава и слабо правно регулиране, липса на върховенство на закона и широко разпространение на корупцията в политическите и икономически системи, основаващи се на непотизма. Така, по данни на организацията "Прозрачност без граници", индексът за възприятие на корупцията за 2014 поставя Казахстан на 126 място, Русия и Киргизстан - 136-то, Таджикистан - на 152, Узбекистан - на 166, а Туркменистан - на 169, от общо 175 (10). Това е огромна пречка преда привличането на инвестиции в региона.

ЕС предпочита да развива политиката си на регионална основа и поддържа многостранното сътрудничество в големите региони. На свой ред, централноазиатските държави демонстрират ограничен интерес към регионалното сътрудничество, а отношенията им със съседните държави се базират предимно на конфронтацията и конкуренцията. В резултат е налице липсата на единни стандарти и на сътрудничество, което затруднява достъпа до пазара и прави подхода на ЕС по-малко успешен. Евразийският икономически съюз би могъл да промени тази ситуация, тъй като ще създаде зона на общи стандарти и правила. Но, докато ЕАИС е предимно инструмент за създаване на бариери пред сътрудничеството и търговията на страните участници с ЕС, чрез увеличаването на митническите тарифи и налагането на нови прегради пред външната търговия, ползата от това едва ли ще се усети. На фона на сегашната криза между Русия и Запада, провокиран от войната в Украйна, идеята на руския президент Владимир Путин за формирането на единно икономическо пространство от Лисабон до Владивосток се превърна в проект за едно по-далечно бъдеще (11).

Възможностите на ЕС в региона

Слаборазвитата инфраструктура в почти всички сфери дава огромен шанс за инвестиции и износ на технологично ноу-хау от европейските компании. В този контекст китайският проект за Икономическия пояс на Пътя на коприната често се разглежда като отлична възможност за инвестиции, която и европейските компании биха могли да използват за да спечелят от нея. Освен това, подобряването на инфраструктурата в региона, като цяло, може да подобри достъпа до азиатския и, особено, до китайския пазар.

Икономическият растеж в региона може да подобри ситуацията с безопасността в целия регион, при това в дългосрочна перспектива. Страните от ЕС биха могли да доставят това, от което се нуждаят страните в него, и на първо място оборудване, технологии в най-различни сфери, както и висококачествени стоки. От друга страна, Съюзът би спечелил, ако получи възможност да се включи в експлоатацията на ресурсите на региона. Основната цел на централноазиатската политика на ЕС е генерирането на стабилност и растеж в региона и превръщането на държавите в него във фактори за сигурност, а не в заплаха за нея.

Основните заплахи за региона

От европейска гледна точка, основните заплахи за региона са тероризмът и нелегалният наркотрафик от Афганистан, Пакистан и арабския свят. Това е свързано с факта, че много от страните в Централна Азия и по-широкия регион са слаби държави, които не са в състояние да гарантират сигурността си, както и икономическите и социални потребности на своите общества. Лошото държавно управление, слабите икономически показатели и огромните социални диспропорции са типични за региона. Нарастващата конкуренция за такива фундаментални ресурси като водата например, и промените в социалната динамика ще увеличат броя на предизвикателствата пред местните власти и кланове. Икономическите проблеми на Русия и липсата на модел за устойчив растеж имат негативни последици за Централна Азия. Това ще се отразява негативно на опитите за ефективна борба срещу външните и вътрешни заплахи и може да ерозира перспективите за икономически просперитет и инвестиции. Освен това, предвид геополитическата ситуация и огромния обем ресурси, с които разполага регионът, геополитическата конкуренция в него само ще нараства.

Русия несъмнено е основния фактор за сигурността в региона, но в същото време Москва се изкушава да използва конфликтите в него за да гарантира влиянието си. Предвид ниските цени на петрола и газа и западните санкции, в контекста на украинската криза и присъединяването на Крим, Русия вероятно ще разполага с все по-малко ресурси за да гарантира сигурността в целия регион. Това обаче ще има последици за стабилността в постсъветските държави. На свой ред, Китай през последните години много успешно увеличаваше икономическото си влияние в много региони на света, включително в Централна Азия, Русия и постсъветските държави. В същото време, сферата на сигурността остава в периферията на китайската политика. Проектът на Пекин за Икономическия пояс на Пътя на коприната е впечатляващ що се отнася до цифрите и заявените амбиции, но не съдържа рецепти за решаването на неотложните социални предизвикателства и проблемите, свързани със сигурността в отделните целеви държави и региони, дори ако в дългосрочна перспектива гарантира икономическия ръст и стабилността им.

В същото време, докато САЩ концентрират вниманието си към други региони на планетата, като Азия и арабския свят, Евразия губи относителното си значение за тях. Русия и Китай обаче, не запълват този вакуум, а сътрудничеството в контекста на Шанхайската организация или Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), доминирана от Русия, засега не могат да дадат адекватни отговори на предизвикателствата пред сигурността, социалните, икономическите и политическите предизвикателства в региона. ЕС пък изцяло е зает със собствената си икономическа, политическа и институционална криза, която няма да бъде преодоляна в обозримо бъдеще. Това означава, че Съюзът няма никакви стремежи и ресурси за да играе ключова роля в Централна Азия и съседните държави през следващите години, независимо, че бюджетът му за Централна Азия през периода 2014-2020 беше увеличен, достигайки 1,03 млрд. евро (12).

Европа и Евразия: перспективи за бъдещето

Според Заключенията на Европейския съвет относно стратегията на ЕС за Централна Азия от юни 2015, през следващите години Съюзът ще укрепи търговските и енергийните си връзки с държавите от региона и ще подобри сътрудничеството си с тях в сферата на сигурността и стабилността (13). ЕС разполага с всички необходими инструменти за подкрепа на демократичното държавно управление, върховенството на закона, човешките права, укрепването на потенциала в държавното управление и подпомагането на устойчивото икономическо и социално развитие в региона. Това са предпоставки за повишаване на сигурността и постигане на просперитет. Брюксел обаче не е в състояние, нито е готов да упражнява по-сериозно влияние в региона. От друга страна, тази негова политика влиза в противоречие с много от интересите на местните елити и директно се конкурира с политиката на Москва. Русия, в частност, е далеч по-заинтересована от региона, отколкото ЕС, и би могла да ерозира усилията му със своите стратегически подходи. Ето защо ЕС не бива да игнорира руската роля в региона и да се ориентира към подход, залагащ на сътрудничеството с Москва. В същото време, Съюзът следва детайлно да проучи и възможностите за сътрудничество с Китай в региона.

Бележки:

1  Zbigniew Brzezinski,  The Grand Chessboard: American Primacy And Its Geostrategic Imperatives, New York, 1998. p.31.

2. А.Макаричев, Русия-ЕС: конкуриращите се логики за изграждане на регионите, DGAPanalyse 1, Berlin, 2012, https://dgap. Org/de/article/getfullpdf/20801.

3. Майкъл Емерсън, Към Голяма Евразия: кой, защо и как?, Форум за развиващите се пазари на Евразия, Астана, 10-11-09.2013, http://www.ceps.eu/system/files/Towards%20a%20greater%20Eurasia. pdf.

4. Пак там.

5. Европейският съюз и Централна Азия: стратегии за ново партньорство, 31.05.2007,

http://register. consilium. europa. eu/doc/srv? l=EN&f=ST%2010113%20 2007%20INIT.

6. Федералното министерство на икономиката и енергетиката подписа догово за партньорство с Казахстан, http://www. bmwi. de/DE/Presse/pressemitteilungen, did=474650. html.

7. Иван Кръстев, Марк Ленърд, Новият европейски безпорядък. Доклад на Европейския съвет за международни отношения  (ECFR), 20.11.2014, http://www. ecfr. eu/publications/summary/the_new_european_disorder322.

8. Щефан Майстер, Прагматизъм, а не поляризация: в търсене на правилния подход в отношенията с Евразийския икономически съюз, DGAPstandpunkt 4, 29.06.2015,

https://dgap. org/en/think-tank/publications/dgapviewpoint/pragmatism-notpoliticization.

9. Държавен департамент на САЩ: американската подкрепа за Новия път на коприната,

http://www. state. gov/p/sca/ci/af/newsilkroad/.

10. "Прозрачност без граници", Индекс за възприятие на корупцията през 2014. Резултати.

https://www. transparency. org/cpi2014/results.

11. Владимир Путин, От Лисабон до Владивосток, "Зюддойче цайтунг", 25.11.2010.

http://www. sueddeutsche. de/wirtschaft/putin-plaedoyer-fuerwirtschaftsgemeinschaft-

von-lissabon-bis-wladiwostok-1.1027908.

12. Съвет на ЕС. Заключения на Съвета относно стратегията на ЕС в Централна Азия, Съвет по международни огношения, 22.06.2015, с.4,  http://data. consilium. europa. eu/doc/document/ST-10191-2015-INIT/en/pdf.

13. Пак там

* Ръководител на Програмата за Източна Европа, Русия и Централна Азия в Германския съвет за международни отношения (DGAP)

{backbutton}

От последната глобална финансова криза насам, икономистите се опитват да обяснят, защо икономическият растеж в САЩ и другите развити държави неизменно се оказва разочароващ. Те посочват най-различни причини за това: от суровите мерки за икономия до краха на еврото. Едва сега обаче, експертите започват да осъзнават, че едно от главните препятствия е и най-трудно преодолимото. Става дума за демографията.

През 2016 водещите световни икономики ще достигнат критична граница. За първи път от 1950 насам съвкупният брой на населението в трудоспособна възраст в тези страни ще започне да намалява, за което говорят и прогнозите на ООН. До 2050 този спад ще достигне 5%, като трудовите ресурси ще оредеят дори в такива ключови развиващи се пазари като Китай и Русия. В същото време, там рязко ще нарасне делът на населението на възраст над 65 години.

През 1950 на планетата са живеели 2,5 милиарда души. Трудоспособното население е било повече от достатъчно за да гарантира издръжката на децата и престарелите. Жените са раждали средно по пет деца. Днес населението на света е над 7,5 млрд. души. Жените обаче раждат много по-малко – средно по 2,5 деца. През 2050 на планетата ще живеят почти 10 млрд. души. Едва 13% от тях обаче, ще живеят в държавите с високи доходи. Там също ще нарасне делът на възрастните хора. Следователно, най-богатите световни икономики ще се сблъскат с проблема на постоянно намаляващите трудови ресурси.

Предишните поколения се оплакваха, че в света живеят прекалено много хора. Проблемът на днешния ден е, че те са твърде малко.

Това отразява две отдавна утвърдили се тенденции: растящата продължителност на живота и спадът на раждаемостта. Много от икономическите последици обаче, стават очевидни едва сега. Казано по-простичко, компаниите изпитват или недостиг на работници, или на клиенти, или и на двете. При всички случаи това се отразява негативно на икономическия растеж. Населението застарява, а паралелно с това се променят и покупателните навици на хората. Търсенето се измества към такива услуги като здравеопазването за сметка на дълготрайни стоки, като автомобилите например.

Демографията помага да си обясним, защо безпрецедентно слабият подем на икономиката в САЩ се съпровожда със спад на безработицата с цели 50%. Икономиката просто не се нуждае от толкова нови работни места, защото в армията на труда се вливат все по-малко хора. Така например, строителите на жилища се сблъскват с трудности, породени едновременно и от намалялото търсене (тъй като намалява абсолютният брой на семействата), така и от дефицита на работна сила, защото „поколението на бейби бума” излиза в пенсия.

Ето само един пример. Собственикът на компанията Peltram Plumbing (Обърн, щата Вашингтон) Карел Пелтрам има стотина работници, т.е. по-малко отколкото през 2007, когато пазарът работеше на максимум. Въпреки това не му достига работна ръка. Трима са се пенсионирали наскоро, още трима ще скоро ще ги последват, включително експертът по оценка на жилища, а според самия Пелтрам той просто няма с кого да го замени.

Ръстът на пенсиите е сред основните фактори за това редица държави от европейската периферия, като Гърция например, да са натоварени с огромно дългово бреме, както и за нежеланието на Германия да стимулира собствената си икономика, въпреки балансирания бюджет. Междувременно, значително нарасна броят на хората, навлезли в периода на най-големите спестявания в живота си, в резултат от което се формира гигантски балон на спестовните влогове, който пък пречи на повишаването на лихвените проценти и ръста на инфлацията. Именно поради това на централните банки е толкова трудно да стимулират икономическия растеж с помощта на традиционните за целта инструменти.

Смята се, че демографските влияния са бавни и напълно предсказуеми. В исторически план обаче, това не е вярно, твърди експертът по демографски проблеми на Credit Suisse Амлан Рой. Според него, те са "драматични и безпрецедентни". Рой в частност посочва, че са били необходими 80 години преди медианата на възрастовия състав на населението в света да нарасне със седем години, достигайки през 1980 ниво от 30 години. За последващото и нарастване с осем години (т.е. до 38 години) са били необходими едва 34 години.

В света няма лесни отговори на въпроса, как бизнесът и държавата следва да реагират на тези промени и да се справят с новите проблеми, той като всяка отделна страна има свои специфични темпове на застаряване на населението. Причините за това са различни, затова и степента на готовността им да намерят решение също е различна.

Автоматизацията е в състояние да повиши производителността и да осигури издръжката на нарастващия брой възрастни хора. Следва обаче да променим и оценките си за остаряването. Днес типичният 65-годишен човек е също толкова здрав, колкото преди четиридесет години е бил 58-годишният, следователно може да работи по-дълго време.

По-застарелите и богати държави могат да увеличат приема на имигранти от бедните икономики - предимно от Африка и Азия. Това би им позволило да увеличат дела на трудоспособното си население, но само ако успеят да преодолеят нарастващото вътрешнополитическо противопоставяне, на което сме свидетели в момента.

Проблемите на населението отдавна ангажират вниманието на икономистите. През 1788 британският учен Томас Малтус прогнозира, че човечеството ще нараства по-бързо, отколкото производството на хранителни продукти, което ще доведе до масов глад и бедност. Виждаме, че е грешал. През ХІХ и ХХ век населението на западния свят нараства бързо, с изключение на периода 1918-1919, когато то намалява заради Първата световна война и испанския грип. Ръстът на производителността в селското стопанство обаче доказва, че изхранването на това нарастващо население е напълно възможно.

Когато, през 30-те години на ХХ век, се забавя ръстът на населението в САЩ, Алвин Хансен - икономист от Харвардския университет и влиятелен последовател на Джон Кейнс, посочва, че това кара компаниите да инвестират по-малко, защото намалява броят на работниците, които трябва да бъдат подготвени и екипирани с необходимото оборудване, както и защото нарастващият брой възрастни хора в структурата на потреблението предпочитат да харчат парите си за услуги, а не за скъпоструващи къщи и стоки за продължителна употреба.

В знаменитата си реч от 1938 Хансен заявява, че това е довело американската икономика до "продължителен застой", до "слаб икономически подем, умиращ още в зародиша си, както и до депресия, която се самоизяжда, оставяйки след себе си огромна и ненамаляваща безработица". В тази връзка той призовава за увеличаване на държавните разходи с цел възстановяване на пълната трудова заетост. Хансен обаче избързва. Забавянето на ръста на населението през 30-те години е временно следствие от епидемията от испански грип през 1918 и по-суровите правила по отношение на имигрантите, приети през 1924. Втората световна война е причина за рязко нарастване на държавните разходи, което води до пълното възстановяване на трудовата заетост, а пък следвоенният "бейби бум" слага край на страховете за трайно намаляване на населението. Раждаемостта в САЩ, т.е. средният брой на децата, родени от една жена, нараства от 2,3, през 30-те, до 3,6 през 1960.

Следва да отбележим, че населението започва да нараства не само в САЩ, но и в целия свят заради прогреса в здравеопазването и по-качественото хранене. Рязко намалява детската смъртност, а продължителността на живота нараства съществено. Съответно, нарастват страховете от пренаселеност, чието олицетворение е трудът на Пол Ерлих "Демографската бомба", публикуван през 1968, както и докладът на Римския клуб "Ограниченията на растежа" от 1972.

Примерно по това време обаче, раждаемостта започва да спада - както в напредналите, така и в слаборазвитите държави. Макар и със закъснение, част от прогнозите на Хансен започват да се сбъдват, като това е най-видно в Япония. През 1996 трудоспособното и население започва да намалява, а преди няколко години започна да намалява и общата численост на японското население. Разбира се, Япония е специфичен пример, но истината е, че и останалите развити страни, както и много развиващи се, се движат по аналогична траектория. До 2050 населението на света ще нарасне с 32%, но трудоспособното население (от 15 до 64 години) ще нарасне само с 26%.

Така, според прогнозите на ООН за групата на развитите държави, трудоспособното население на Южна Корея ще намалее с 26%, в Япония - с 28%, а в Германия и Италия - с 23%. В тези със средни доходи то ще нарасне с 23%, като най-голям ръст ще има в Индия - 33%. В същото време, в Бразилия населението ще нарасне едва с 3%, а в Русия и Китай ще намалее с 21%.

Най-успешни в демографско отношение сред богатите държави остават САЩ. Там до 2050 трудоспособното население ще нарасне с 10%. В същото време обаче, делът му в общата численост на американското население ще намалее от 66% до 60%, т.е. демографията ще забавя икономическия растеж в течение на десетилетия.

Ръководителят на инвестиционния фонд Ice Farm Capital Майкъл Грийн не крие стремежа на своята компания да спечели от демографските тенденции и в тази връзка цитира данните на статистиката, доказващи, че прогнозите на Хансен действително се реализират на практика. Така, съвкупното население на югозападните американски щати (Калифорния, Невада, Аризона, Ню Мексико и Тексас), което от доста време насам нараства с най-бързите за страната темпове, напоследък се увеличава само с 1,5% годишно, т.е. по-бавно, отколкото през 30-те години например.

По-малко работна сила - по-слаб икономически растеж

Дългосрочният "потенциал" на темповете на икономическия растеж в една страна зависи от две неша: количеството работници и тяхната производителност. Забавянето на ръста на числеността на населението оказва пряко негативно въздействие върху количеството на работната сила. През 2008, когато станахме свидетели на краха на Lehman Brothers, първите "бейби бумъри" започнаха да излизат в пенсия и оттогава насам числеността на пенсионерите рязко нарасна - от 41,4 до 49 млн. души.

Поради тази, изключително важна причина, числеността на работната сила в САЩ от 2008 насам е нараснала само с 0,2%, макар че през предходното десетилетие е нараснала с 1,2%. В същото време нивото на икономическата активност (т.е. делът на хората над 15 годишна възраст, които или работят, или си търсят работа) спадна до 62,4%, което е най-ниският показател от 40 години насам, т.е. от времето, когато броят на работещите жени беше много по-малък.

Първоначално изглеждаше, че тази ситуация е породена от това, че след дълго и безуспешно търсене на работа, безработните обикновено губят надежда и спирят да търсят, изпадайки от трудовите ресурси на страната. През 2006 обаче, група икономисти от Федералния резерв стигна до извода, че това е резултат от дългосрочни фактори. Застаряващите "бейби бумъри" масово ще се пенсионират, постепенно ще секне ръстът на броя на работещите жени, младите хора ще учат по-дълго, а някои неквалифицирани работници ще изпаднат от пазара на труда. Сега, същите икономисти прогнозират, че делът на работната сила от общата численост на населението ще намалее още повече до 2022, достигайки 61%. Според тях, тъкмо това е основната причина очакваните темпове на икономически растеж в САЩ в десетилетията преди глобалната криза да паднат от 3% до 2%. Впрочем, някои икономисти правят още по-мрачни прогнози.

Спестяванията и лихвените проценти

Навиците на хората се променят с възрастта, включително по отношение на паричните спестявания. Когато човек е на 20 или на 30, той е в началото на кариерата си и лесно взема заеми, които изразходва за децата си или пък за да се сдобие с дом. Когато обаче е прехвърлил 40-те и 50-те, ангажиментите му намаляват, а приходите растат, затова той започва да пести повече. След като се пенсионира пък, разчита освен на пенсията и на натрупаните спестявания.

Когато Карла Понсе и съпругът и сключват брак през 1987, първоначално не са спестявали нищо. Купили си къща в Лас Вегас, изцяло на кредит. Както споделя самата тя: "имахме две деца, мъжът ми често сменяше работата си и трудно се оправяхме с ипотеката". Затова се местят в Кеноша, щата Уискънсин, където си купуват нова къща с парите от продадената в Лас Вегас, а Карла започва да пести по 10% от заплатата си, като служител на щатската администрация. Днес тя е на 56, но продължава да пести за може да се пенсионира заедно със съпруга си след четири години и да си позволи покупката на мечтаната от двамата яхта.

Тази повтаряща се в много страни закономерност оказва мощно икономическо въздействие. Обемът на спестяванията в една държава много силно зависи от разликата между дела на населението на възраст 40-65 години и това над 65. Както посочва Майкъл Гевин от Barclays, в САЩ, еврозоната, Япония и шест други водещи икономики тази разлика устойчиво нараства от 80-те години насам. Още по-голяма е тя в Китай, което обяснява и големия му търговски профицит: китайските семейства харчат много по-малко, отколкото печелят, пестейки пари за старини.

Но тъй като капиталовите пазари са глобални, излишъкът от спестявания в една страна, "прелива" в останалите посредством лихвените проценти. Майкъл Гевин подчертава, че ръстът на броя на работещите на зряла възраст спрямо пенсионерите е основната причина, поради която лихвените проценти (след корекцията за инфлация) устойчиво намаляват през последните десетилетия и днес имат отрицателна стойност в повечето развити държави. Това демографско влияние обаче, всеки момент следва да се промени в точно противоположното направление.

Това съвпада с друг демографски фактор: потребителските навици на хората също се променят с възрастта. Така, младите семейства харчат повече за жилище, автомобили и обучението на децата си. При типичните американци на възраст между 35 и 44 години, 8% от всичките им приходи отиват за лихви по ипотеката, докато при тези над 65 години, тези разходи са едва 3,6%. В същото време, типичният американец над 65-годишна възраст отделя 13% от разходите си за здравеопазване, докато при тези между 35 и 44 години за целта се изразходват само 6%.

Намаляването на лихвените проценти принуждава потребителите да избързват с покупките, които преди обикновено отлагаха. Възрастните хора обаче имат по-малко потребности. Така, според президента на Федералния резерв на Ню Йорк Уйлям Дъдли, заради остаряването на "бейби бумърите" американската икономика реагира по-слабо на финансовата терапия на Федералния резерв на САЩ, "защото тези възрастови групи обикновено харчат по-малко за стоки за дълготрайна употреба и жилища".

Тези демографски промени ще оказват мощно въздействие върху частните компании, сред които ще се появят нови победители и нови губещи. Някои, като например споменатият по-горе Карел Пелтрам от Обърн, ще бъдат изправени пред сложна дилема, тъй като работниците му започват да се пенсионират, а броят на младите им заместници не е достатъчен. Други компании, като например Seiyu (японският филиал на американската верига Wal-Mart Stores Inc.) ще се сблъска с проблема на стесняващата се потребителска маса. През 70-те години на ХХ век, когато Япония се развива бързо, въпросната компания отваря първия си магазин на главната улица на град Оцу (административен център на префектура Сига). В периода на най-бурното си развитие, тя разполага с 45 магазина само на тази улица. Сега обаче, когато населението застарява и намалява, броят на магазините е намалял до 30. Според президента на търговската група на Seiyu в Оцу Такехико Терада, тя е била принудена да свива търговските си площи, а през април 2015 окончателно е прекратила дейността в в града.

На свой ред, Майкъл Грийн от инвестиционния фонд Ice Farm Capital коментира, че продажбите и котировката на акциите на световно известния американски производител на облекло Abercrombie & Fitch Co са паднали не защото хората вече не харесват "скъсаните джинси и слабите модели", а просто защото намалява числеността на демографската група на основните и купувачи - тинейджърите. Други компании се оказват в трудна ситуация по същите причини - например Lululemon Athletica, чиито основни клиенти са жените на възраст от 35 до 50 години, както и Budweiser, Anheuser-Busch InBev и Harley-Davidson, разчитащи най-вече на белите мъже от поколението на бейби бума. Затова пък фармацевтичните компании регистрират неочаквано големи печалби, защото броят на рецептите изписвани на средностатистическия американец нараства от 3,3, на 50-годишна възраст, до 4,4 - след 65 години.

Решението на проблема

Динамиката на демографските показатели за следващите 35 години е твърде тревожна, но не е неизбежна. Правилната държавна политика и промяната на обществените настроения могат да доведат на ръст на раждаемостта. Така, през октомври 2015 Китай се отказа от политиката си, разрешаваща само едно дете на семейство. Въпреки това, данните за такива държави като Сингапур и Австралия, или за канадската провенция Квебек, които стимулират финансово раждането на повече деца и отпускат по-щедри помощи за работещите майки, показва колко е трудно да бъде повишена раждаемостта. Като цяло, нейните показатели си остават доста по-ниски от коефициента на възпроизводство (2,1 деца на семейство). Дори ако раждаемостта се повиши, ще минат десетилетия преди демографските тенденции да се променят съществено.

Както посочва президентът на немската Bundesbank Йенс Вайдман, "тъй като раждаемостта в Германия намалява вече няколко десетилетия, онези, които могат днес да мислят за потомство, просто още не са се родили".

Компаниите, сблъскващи се с дефицита на работна сила, могат да разчитат на автоматизацията като едно от средствата за решаване на проблема. Китай се превърна в най-голямата производствена площадка в света благодарение на изглеждащия неизчерпаем приток на трудови ресурси от селските райони във вътрешността на страната. Сега обаче този поток започва да пресъхва, а заплатите в страната бързо нарастват, поради което китайските производители все по-често използват роботи за да повишат производителността си.

Друга възможност е поощряването на имиграцията, но тук съществуват няколко сериозни проблеми. Най-големите "доставчици" на мигранти в САЩ, като Мексико и Китай, също се сблъскват със застаряването и числеността на възрастовата група, която традиционно е склонна да търси по-добър живот в чужбина, постепенно намалява. Ако в края на 70-те години на ХХ век раждаемостта в Мексико е била 5,4, сега тя е паднала до 2,3, а през 2030 ще е само 1,9 - т.е. колкото и в САЩ. Което е под коефициента на възпроизводство.

Държавите с висока раждаемост са предимно в Африка и Азия. През 2050 Индия ще бъде най-гъстонаселенета страна в света. Нигерия ще е на трето място, а Индонезия - на пето. Поне такива са прогнозите на ООН. Само че повечето от тези държави ще продължат да бъдат бедни. През 2050 делът на населението от страните с ниски доходи ще бъде 14% от световното население, докато в момента е само 9%. Следователно, именно тези държави ще бъдат основния "доставчик" на имигранти.

В много богати държави, нуждаещи се от работна сила, компаниите се опитват да наложат приемането на повече имигранти. Но, както твърдят от Международния валутен фонд, за да се стабилизира делът на пенсионерите от общата численост на населението, ще е необходимо незабавно осемкратно увеличаване на имиграцията, идваща от по-малко развитите държави. От политическа гледна точка това е неосъществимо, тъй като съпротивата сращу миграцията нараства дори и при сегашните и темпове. Затова вероятно най-обещаващият начин да се реши проблемът със застаряването на населените е да се стимулират хората да работят по-дълго. Доказва го Япония, където 22% от хората над 65 години продължават да работят. В САЩ този показател е 18%. Тоест, много работещи в Европа и САЩ могат да се пенсионират доста по-късно отколкото сега.

На бизнеса ще се наложи да се адаптира към условията на общо застаряване на трудовите ресурси. Така, през 2007 германската автомобилна компания BMW AG промени конструкцията на линиите за производство на скоростни кутии, улесняващи работата на възрастните и работници, чиито дял значително ще нарасне до 2017. Сред промените са дървени подове и специални обувки, отслабващи натоварването на ставите; подвижни лупи за работа с дребните детайли, както и по-едри визуални образи и шрифт на екраните на компютрите. Благодарение на този тип промени производителността на труда при възрастните работници вече е същата като при по-младите, при това с минимални разходи. Сега този опит се внедрява във всички заводи на компанията.

Всъщност, немалко проучвания показват, че производителността на труда при възрастните работници е същата, а често и по-висока, отколкото при младите. Или, както  посочва Йенс Вайдман от Bundesbank: "младите бягат по-бързо, но старите знаят къде има преки пътища към целта".

* Авторът е известен американски икономист, автор на няколко книги и анализатор на Уолстрийт джърнъл

{backbutton}