След края на студената война, под напора на освободените емоции, гражданите на Европа ентусиазирано подкрепиха политическия проект за създаване и развитие на единно европейско пространство, даващо възможности за социално развитие, незастрашено от постоянна военна заплаха, но разполагащо със средства за защита в съответствие с новата парадигма за сигурност. В интензивно глобализиращия се свят, проектът „Европейски съюз” придоби очертанията на възможен глобален играч, при това в уникална интеграция с политико-военния съюз НАТО, който в процеса на своята трансформация започна да формира неговата (на ЕС) подсистема „отбранителна сигурност”. Едновременно с това, в условията на изграждащото се евроатлантическо единство и видимо еднополюсната геостратегическа среда, нарасна броят и се задълбочиха въоръжените конфликти и военните действия в различни райони на света, включително продължаващата дезинтеграция и дестабилизация в Близкия Изток. На фона на тези конфликти, политико-военната криза в Украйна, започнала през 2014, направи видим за всички развиващият се в тази страна процес на държавна дезинтеграция в резултат на налагания продължително време от местните управляващи олигархичен модел. Активизирането на процесите за решаване на съществуващите проблеми в определен момент (т.нар. Евромайдан“) беше резултат на многофакторни усилия, направлявани от нееднозначно дефинирани вътрешнодържавни и геополитически интереси, което бе и една от причините за избухването на гражданска война в Украйна. Напълно се потвърждават думите на Пол Хърст[1]: „Стана банално да се разсъждава за бъдещето, което ни очаква след началото на новото хилядолетие....В известен смисъл такива периоди са неизбежни... Суверенната териториална държава се променя през по-голямата част от изминалото хилядолетие, особено през последните четиристотин години. Затова разсъжденията за бъдещето са не просто модерни, но и необходими”.
В това се състои и уникалността на човешката същност – в умението ни, въз основа на действията, извършени в миналото, и днешните резултати от тях, да се анализира средата, в която се развиваме и да се прогнозират възможните тенденции. От философска гледна точка, се потвърждава тезата, че настоящето е резултат от миналите ни действия, а със сегашните си градим своето бъдеще, тоест, че минало, настояще и бъдеще представляват неделимо цяло, определяно още като „пространствено-времеви континиум“.
Какво се случва и каква е причината, 25 години след края на блоковото противопоставяне и 70 години след Втората световна война опустошила територията и обезкръвила населението на Стария континент, в Европа и евроатлантическото пространство отново да се появи призракът на студената война? Коя е причината на фона на военните действия в Украйна да възкръсне риториката от онова време, едни или други държави да бъдат обявявани за „врагове”, а призракът на унищожението, макар и с „документирано” минало, да бъде допуснат като възможност за реализирането на едно разрушително бъдеще? В контекста на непрекъснатия характер на процеса на развитие и взаимната зависимост между неговите елементи, отговорът на този въпрос следва да се даде въз основа на задълбочен и системен анализ, като оценката за всяко събитие бъде съобразена със съществуващите причинно-следствени връзки, което понякога се „изкривява“ под въздействие на емоциите или на криво разбраната политкоректност.
Ситуацията в евроатлантическото пространство
В контекста на гореизложеното, как бихме могли да определим случващото се в евроатлантическото пространство? Какви решения, от кого, как и защо се вземат в така създалата се ситуация, за която има достатъчно основания да бъде определена като „стрес-тест”? За да се даде отговор, различен от традиционния: „защото това е лошо/неправилно, а това добро/правилно”, се налата първо да си изясним съдържанието на понятията „стрес” и „тест”.
В психологията като стрес[2] се определя реакция на организма (обществото)[3]на изискваща адаптация ситуация , в която човекът(обществото) е претоварен(о) или когато е налице рязка промяна в условията на съществуването (на човека, или обществото) му. Що се отнася до тълкуването за „тест“, освен - както еднозначно е определян от всички - като проверка/изпитание, по своята същност[4] това може да бъде: проверка на умственото развитие и интелигентността на човека(обществото)[5]; специално разработена система от задачи (за проверка); разработена система за откриване на болест.
В този смисъл, е необходимо да бъдат определени факторите, които създават и характеризират ситуацията в евроатлантическото пространство като стресова. За да го направим, е нужно да си изясним не само настоящата ситуация, но и произтичащите от нея тенденции. Отговорите на въпросите относно съдържанието на „теста”, пред който са изправени страните от евроатлантическата общност, ще определят, от една страна, зрелостта на обществото, а от друга – следва да потвърдят достоверността на основите и концепцията, върху които са изградени Европейският съюз и НАТО, като военнополитически съюз.
В пространствено-времеви и икономически план развитието на евроатлантическите взаимоотношения след периода на студената война би могло да се охарактеризира с наличието на всеобща подкрепа за целите и развитието на проекта за ЕС[6], отговарящи на очакванията за осигуряване възможност за развитие чрез „насърчаването на балансирания и устойчив икономически и социален прогрес, постигане на по-висока степен на заетост, в частност, на територия без вътрешни граници и укрепване на социално-икономическото единство”. Именно тази подкрепа създава последващите условия за активното институционално развитие на ЕС през разглеждания от нас период, а едновременно с това – и на новите страни членки и кандидатите за присъединяване се дава възможност за вземане на своевременни, жизненоважни за обществото вътрешнополитически и икономически решения. От една страна се създава усещане за непрекъснато постъпателно икономическо развитие на ЕС в естествена взаимовръзка с всички държави от Черноморско-Кавказкия регион, в това число Грузия, Русия, Турция, Украйна, и активиране на трансконтиненталните връзки и взаимоотношения. Това даде възможност за средносрочно и дългосрочно планиране, както на съюзните политики, така и на тези на отделните държави. От друга страна, нееднократно споделяната идея за развитието на ЕС, озвучена от Вивиан Рединг[7] ( в британския "Дейли телеграф"), спорд която: "кампанията за превръщане на ЕС в Съединени европейски щати, т.е. в истински политически съюз, ще бъде най-доброто оръжие срещу евроскептицизма", утвърди развиващата се визия за Европа, като територия без вътрешни граници(чието „ядро“ е Шенгенско пространство) и укрепване на социално-икономическото и политическо единство. Това на практика потвърди същността на новата парадигма на сигурността, акцентираща върху важната роля на подсистемата за вътрешна сигурност, чиято икономическа основа е един от ключовите фактори за развитието на обществото.
Така изложената най-обща географско-икономическа и политическа характеристика би следвало да се допълни с реализирането на структурния елемент от средата за европейска сигурност, осигуряващ военната защита на споделяните ценности и интереси. Възможността за защита от външни заплахи създава условия за осъществяване и поддържане развитието на обществото в рамките на Съюза, като цяло, и в отделните държави членки. Тази задача по естествен начин бе възложена на съществуващия военнополитически алианс НАТО[8], чиято основна функция - защита интересите на страните членки от военна заплаха, остава непроменена и до днес. По същество, при използването му като военна система за сигурност се следва тенденцията, характерна и за ЕС - формиране на области от общи/съюзни ценности и интереси, които, в определена степен, отговарят на националните интереси на страните членки. Това определя и необходимостта от създаване и развитие на съюзен ресурс, който по същество дава възможност, от една страна, съществуващият вече алианс (НАТО) да се трансформира според условията на „еднополюсния“ свят, а от друга предлага незабавна алтернатива за военна защита на бързо формиращото се единно икономическо и политическо пространство на ЕС.
Общият извод, който бе официализиран, макар да остава нееднозначен и спорен бе, че след края на студената война светът е станал еднополюсен, а доминиращата концепция за неговото развитие е тази, прокарвана от САЩ. В същото време беше възприето схващането, че сигурността на ЕС се базира най-вече на неговото икономическо развитие, а ефикасността на отбраната му се гарантира от съюзните сили.
Казаното дотук характеризира представата, която всеки отделен субект (ЕС, НАТО, държавите членки/техните граждани, съседните държави и светът,като цяло) си бе изградил. При това, тази ситуация беше възприемана като неизменна и дори да се допускаше възможност за промяна, се смяташе, че тя няма да изисква кардинални промени в новите концепции, подходите и създадените структури.
Някои нови тенденции
По-задълбоченият анализ обаче очертава няколко неособено забележими вътрешни тенденции, които също следва да бъдат взети под внимание. Първата е, че описаната по-горе „картина“ се характеризира с изграждането и развитието на мащабни взаимовръзки и взаимозависимости между двата съюза ( НАТО и ЕС) чрез създаване на „общосъюзни“ способности, чиято ефикасност се гарантира от изключително високата степен на интегриране между националните и съюзни цели и военни способности. Основни характеристики на високата степен на интеграция са: многонационалната организационно-йерархична структура за управление и многонационалните формирования, подготвени по единни стандарти и изисквания, в това число и единни системи за съюзен контрол. На определен етап това поражда тенденция за нарушаване на баланса и невъзможност за постигане на желаните национални (т.е. на страните членки) политики и отбранителни способности. От своя страна, това би могло да доведе до „неприемливи“ (в определена степен) икономически и политически последствия особено за малките държави членки. В същото време високата степен на взаимозависимост на въоръжените сили на страните членки в системата на Алианса не благоприятства развитието и реализацията на идеята за единни Европейски въоръжени сили, способни да решават самостоятелно конкретнии задачи, освен в случаите, когато те са съгласувани с политическите и военни органи на НАТО. Разбира се, възможно е да се приеме, че създаваните в различни формати и в рамките на ЕС сили представляват развитие на идеята за „обща европейска политика за сигурност и отбрана”, но те могат да бъдат използвани само съгласувано с НАТО. Предпоставка за изграждане на самостоятелни Единни европейски сили е превръщането на ЕС в единна общност под формата на „Европейски съединени щати”, т.е. на конфедерация със самостоятелни цели и политика. В този контекст, заслужава внимание становището на американския геополитик и президент на Агенция Стратфор Джордж Фридман за влиянието на Северноатлантическия алианс върху промяната в междунационалните и човешки взаимоотношения на базата на единството на целите: “ Това, което НАТО осигури (на държавите членки)[9], беше безценен и неочакван страничен продукт от всичко което се случваше през годините[10] - другарство, разбирателство и единство на целите от двете страни на Северния Атлантик”.
Към настоящия момент можем с достатъчна увереност да твърдим, че трансформираният военнополитически съюз НАТО се е наложил като „отбранителна” подсистема на Европейската система за сигурност и държавите членки, особено малките, са зависими от него. В същото време, според Фридман[11], за американците участието на страната им в Северноатлантическия пакт е свързано с убеждението, че съюзът ще реши всички проблеми, с които САЩ се сблъскват при реализацията на своите интереси.
Що се отнася до становището на Фридман[12] за изграждането на една напълно единна Европа, под формата на конфедерация - според него, това не би могло да се осъществи „без провеждането на единна външна и отбранителна политика“, което се обяснява с факта че Европа е континент съставен от държави с различни интереси.
Вторият важен момент е, че „няма значение, че държавите членки имат различни данъчни ставки, проблемът е, че ако на Съюза (европейската конфедерация) се налага да прибегне до военни действия за да защити интересите си, но не всички негови членове са съгласни, а някои директно отказват, това означава, че не става дума за истински съюз, а по-скоро за група държави, които си сътрудничат както намерят за добре, съобразно собствените си национални интереси“. Именно с това е свързан ключовият въпрос за единството на ценностната система на Съюза, т.е. за съвпадането на националните и съюзните цели.
Евроатлантическата система в режим на „стрес-тест“
Анализирайки перспективите за социално обществено развитие, особено в сегашната епоха на бурни глобални промени и сблъсък на интереси, които тук няма да разглеждаме, какво би могло да бъде съдържанието/въпросите пред евроатлантическата система, намираща се режим на „стрес-тест“?
Като начало бихме могли да започнем с националната позиция на България по ключовия въпрос, дали светът ще остане „еднополярен” или ще се трансформира в „многополярен“ („мултицентричен“), както и за степента ни на готовност за приемане на съюзна оценка, която е различна от националната позиция и за отстояване на национална позиция, различна от предлаганата от Съюза.
Ако следваме постановките на Стратегията за национална сигурност на Съединените щати (публикувана през февруари 2015) е очевидно, че те се придържат към концепцията за еднополярен свят под тяхно ръководство: „Американското лидерство е глобален положителен фактор и е обосновано от трайните ни национални интереси, както са формулирани в Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2010[13]”.
От друга страна, във Военната доктрина[14] на Руската Федерация се допуска използване на военни средства, само след изчерпване възможностите на политическите, дипломатически, правни, икономически, информационни и други средства с ненасилствен характер. Оценката на обстановката на глобално и регионално нива е охарактеризирана като сложна, което според Москва е резултат от поетапното преразпределяне на сферите на влияние в интерес на нови центрове на икономически растеж и политическо влияние.
В същото време, не можем да не отбележим, че в позицията на страните членки на ЕС към провежданите от тях политики по отношение на военните конфликти след края на студената война и визията за характера на света се очертава по-скоро тенденция за приемане на тезата за многополярния и многоцентричен свят. Неин израз е стремежът на националните правителства за използването на различни подходи за урегулиране на кризите в зоните от взаимен интерес и изграждане на националната отбрана. Това е причината Германия, Франция или Унгария, дефинитивно да търсят мирно политическо решение на сегашната криза в Украйна. Пак това е причината един от първите членове на НАТО –Турция, да следва една до голяма степен самостоятелна политика (включително и военно-техническа).
Сравнявайки основните, току що приети документи в сферата на сигурността на САЩ, които са глобална сила, и тези на Русия, която не се определя като лидер, но ясно дефинира разбирането си за многополярен свят и за приоритет на ненасилствените средства при решаване на възникващите въпроси, ясно се вижда геополитическата „пропаст“ между техните две визии и е лесно да се прогнозират тенденциите към противопоставяне в средносрочен план, което впрочем е отразено и в двата посочени по-горе стратегически документа.
От друга страна, стремежът на основния икономически „двигател” на ЕС (оста Германия- Франция) да се придържа към по-самостоятелна политика при решаване проблемите в Европейския регион очертава тенденция за наличие на „конфликтна” зона със САЩ по отношение „организирането” на световния ред.
Следващият момент е свързан с оценката и мнението на страната ни за разразилата се финансова криза, засегнала много от държавите в еврозоната и особено такива като Гърция, чието състояние генерира, особено през последната година, политическа нестабилност и ангажирането на мащабни политически и финансови усилия в ЕС, с тенденция те окажат определено влияние върху националните и съюзни отбранителни способности и политическото единство на Съюза.
Друг важен въпрос е за отношението ни към усилващия се външен миграционен натиск върху външните граници на ЕС, каквато е и тази между Българи и Турция, и проявите на нетърпимост на национално ниво в общото европейско пространство, както и усилващите са настроения за възстановяването на вътрешните граници в ЕС.
На свой ред, събитията в Украйна биха могли да се считат за обобщаващ „въпрос“ с няколко съставляващи:
- до каква степен е възможно формиране на самостоятелна национална политика, съобразена със собствените ни интереси, в системата на съюз (ЕС и НАТО);
- в каква степен могат да бъдат защитени националните интереси при прилагане на политики от съюзните решения за санкции (икономически, политически, военни) и как се възприема това от гражданите на страните членки, включително на България;
- каква е степента на национална самостоятелност и единство при вземане на решения за укрепване и развитие на националната и съюзна отбранителната подсистема (НАТО) и оказване на военно съдействие извън задачите за защита на непосредствените националните интереси на държавите членки.
- какво е нивото на амбиции на САЩ, които са „гръбнака“ на военнополитическия съюз НАТО, пактът да бъде използван като един от инструментите за защита на собствените им национални интереси: „Правителството на САЩ няма по-голяма отговорност от защитата на американските граждани. Нашите задължения не свършват до
границите ни. Приемаме нашата отговорност за гарантиране на международната сигурност, защото това служи на нашите интереси”[15].
- до каква степен политиката към Русия се формира като резултат от неприемане на стратегемата за еднополюсния свят и свързаните с това последици. Какви двустранни национални дългосрочни тенденции биха могли да се развият в областта на културно-историческите традиции и взаимоотношения между България и Русия?
Отговорите на тези въпроси могат да бъдат определени като критерий за достоверността на общочовешките ценности и политически намерения, заложени като основа на двата съюза (ЕС и НАТО) и дефинираните на тази основа съюзни интереси и ценности. Именно те определят устойчивостта на двата основни компонента на евроатлантическото развитие
Възможните сценарии[16] са разглеждани неведнъж, но бихме могли да определим няколко основни въпроса от „стрес-теста“, които, ако бъдат решавани със средствата на „силовата политика“, могат да ерозират изграденото до момента евроатлантическо единство и да породят дългосрочна негативна и дори разрушителна тенденция.
На първо място е „нежеланието“/неприемането на многополярния свят и поддържане на желаното от някои държави състояние на еднополярен, доминиран от една концепция и комфортен за управление свят.
На второ място е ограничаването от страна на ЕС и НАТО на реализирането на националните политики, съобразени с дълготрайните икономически интереси на страните членки, което - ако няма ясна и реална алтернатива - би могло да се приеме от тях като опит за „силово“ разкъсване на междудържавни, етнорелигиозни и, културно-исторически взаимоотношения и ново налагане на идеологизиран[17] „модел“ на управление на обществото.
На трето място (което не означава, че е по-малко важно) е нивото на амбициите на САЩ да използват военнополитическия съюз НАТО за реализиране на националните си цели, като глобална сила, и за налагането на нов световен ред[18]. В този случай, НАТО рискува да загуби „същността“ си като „отбранителна“ подсистема на ЕС и интегриращ елемент в евроатлантическото пространство. Това може да стимулира тенденциите към усилване на националистическите движения в страните членки и стремежа за ограничаване или дори отхвърляне на съществуващата система за висока степен на интеграция на съюзните сили до степен да не може да се постигне консенсус при възникване на необходимост от общ съюзен отговор на едно или друго конкретно предизвикателство.
На четвърто място можем да посочим тенденцията за пресъздаване и разпространяване на мита за собствената ни непогрешимост, като една от страните в евроатлантическия съюз, с което отричаме не само правото на другите държави да следват своя собствена политика, преследваща определени национални цели, но дори и правото им да следват свой път на развитие.
Заключение
Динамиката на геополитическите отношения през последните 5-7 години е изключително интензивна, а стремежът на утвърдили се и развиващи се държави и съюзи за постигане на регионално и глобално лидерство и доминация във временно формиралия се еднополярен свят, е силно изразен. Това, от своя страна, не само предполага, а и провокира сериозни финансово икономически сътресения и усложняващи се военни конфликти. Характерна особеност на глобалния свят е, че политиките за реализиране на геополитически цели предизвикват глобален отговор на вече многополярния и многоцентричен свят. Бихме могли да приемем, че благодарение на натрупаните знания, политическия опит и технологичното развитие във военната сфера, краят на студената война даде възможност за промяна не само на парадигмата за сигурност, но и създаде условия за осъзнаване същността на силата, като гарант за реализиране на общественото развитие. Едновременно с това обаче, от гледна точка на културно-цивилизационното развитие, силата става все по-неприемлив аргумент за налагане на решения и политики в интерес на една отделна или на група държави.
Ако сега държавите от евроатлантическата общност, формирали интегрирана съюзна система за социално икономическо развитие и военна защита на основата на ясно формулирани съюзни интереси, не съумеят да „решат“ стрес-теста, предизвикан от самите нас в резултат от сблъсъка на геостратегическите интереси, а вместо това разчитат на отговорите от периода на студената война, „оценката” ще бъде неудовлетворителна. В резултат от това, съществува много висока вероятност да бъде провокирана лавинообразна тенденция на разпад и в двата съюза (EС и НАТО), като държавите членки отново поставят в основата на своите политики националните (а не общоевропейските или евроатлантическите) ценности и интереси и потърсят ново равновесно състояние на средата за сигурност.
Преподавател във Военна академия „Георги Раковски“
[1] Пол Хърст, „Война и сила през XXI век, изд. 2013г, на български език изд. Труд, София, 2014г, с.5[2] www.rechnik.info/стрес,11.019 10.02.15[3] Добавено от автора, във връзка с разглежданата проблематика[4] www.rechnik.info/тест,11.07 10.02.15[5] Добавено от автора, „Обществото” се разглежда като от хора обединени системата на социално политическите взаимоотношения”[6] http://bg.wikipedia.org, Създаден с договорът от Маастрихт(официално Договор за Европейския съюз) от 1992 обединявайки две общности –Европейската икономическа общност, именувана като Европейска общност. Европейската общност за атомна енергия (Евроатом). С Договора от Лисабон(13 декември 2007) ЕС става правоприемник на Европейската общност.[7] http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=2892162 [8] Вашингтон, 4 Април 1949, а Американският сенат го ратифицира на 21 Юли с 82 гласа „за“ и 13 “против“, като наблюдателите посочват, че въпреки очевидните двусмислия и компромиси, договорът успява да отговори на двойния критерий - да успокои европейците и да бъде политически приет в САЩ.[9] Бележка на автора.[10] Пояснение допълнено от автора.[11] Както 7[12] Както в 7[13] National Security Strategy, February 2015, p.2[14] Военна доктрина на РФ, Декември 2014г,т.5,9[15] National Security Strategy, February 11, 2015 с.6 II. Security[16] Е.Люцканов, ‚Тенденции за развитие на НАТО и ЕС и влиянието им върху националната и регионалната сигурност. Нови глобални и регионални съюзи и влиянието им върху средата за сигурност“. Годишен сборник, ВСУ“Черноризец Храбър“-под печат[17] Има се в предвид „марксистката идеология“ определяща се като най-правилна/политически коректна.[18] National Security Strategy, February 11, 2015{backbutton}
