По време на военната си кариера, полковникът от резерва на САЩ Ралф Питърс (роден през 1952) служи известно време в канцеларията на зам. началника на Щаба на разузнаваето, където отговаря за разработването на методите за водене на бъдещите войни. Преди да оглави отдела за Евразия, той се занимава почти изключително с тактически проблеми.

Питърс е магистър по международни отношения от Колежа към Командването на американските въоръжени сили и Генералния щаб (United States Army Command and General Staff College). По време на военната си служба, той посещава над петдесет държави от петте континента, включително България. През периода на студената война, работи десет години в Германия като офицер от военното разузнаване на САЩ, след което става експерт по Съветския съюз и постсъветското пространство. Напуска армията през 1998. Питърс е известен не само като специалист в сферата на националната и глобална сигурност, разузнаването и военната стратегия и тактика, но и като автор на военни романи-антиутопии, отразяващи (макар и в друга форма), представите му за близкото бъдеще.

Концепцията на Питърс за "постоянния конфликт"

Гледната точка на този известен американски стратег е особено интересна, защото той достатъчно откровено излага принципите на съвременнитеамериканската глобална хегемония и средствата за налагането и. Нещо повече, последните събития в арабския свят са съвсем пряко свързани с концепциите на Питърс и се вписват в руслото на представите му за политиката на САЩ в този регион, както и в света, като цяло. Статията му "Постоянния конфликт", публикувана в настоящия брой на "Геополитика", която най-отчетливо отразява основата на използвания от него подход към анализа на съвременния геополитически момент, се появява през 1997 в американското военно списание "Parameters" и съдържа в най-чистия им вид основните геополитически постановки на своя автор.

В нея Питърс характеризира ситуацията, възникнала след края на студената война, като нарастваща нестабилност. Светът става все по-конфликтен и не се очертава никакъв "край на историята". Нещо повече, паралелно с процесите на глобализация се развива и процес на глобална "трайбализация". В статията си "Завръщането на племената", появила се в списание Weekly Standart (1), той посочва, че макар глобализацията да формира нов световен елит, милиарди хора, които не виждат за себе място в тази система, откриват това място именно в рамките на новата тенденция, представляваща своеобразна антитеза на глобализацията - трайбализацията, сред чиито белези е възраждането на етническите и религиозни конфликти. В резултат от това се формира многомилионна прослойка от "войни" - терористи (2), партизани, участници в доброволни нелегални формирования и наемници, действащи извън организираните системи на националните армии, която отправя открито предизвикателство както към националните държави, така и към американската доминация в света. Вследствие на това последният става все по-опасен и нестабилен.

Според Питърс, развитието на глобализационните процеси ще доведе до поляризация на света и затвърждаване на разделението му на печелившо малцинство и губещо мнозинство. Към последното той причислява както всички държави от "бедния Юг", така и значителна част от населението на "богатия Север", където непрекъснато ще нараства разликата в доходите и нивото на социално осигуряване между богатите и бедните (3). В статията си "Културата на бъдещия конфликт", Питърс пояснява, че бъдещите войни и конфликти ще се обуславят от неспособността на националните правителства да се превърнат в ефективни системи за разпределяне и контрол на наличните ресурси. В конкурентната борба, губещи ще се окажат цели култури. В резултат от това, класовите войни (при това в мащаби, каквито не би могъл да си въобрази дори Карл Маркс) ще се съчетават с конфликтите между културите (4). Те ще се превърнат в характерен белег на сегашното столетие, определяйки стила и насочеността на конфликтите през ХХІ век, по същия начин както през ХХ век това прави идеологическото противопоставяне.

Задълбочаващата се информатизация на обществото има не само положителни, но и негативни последици. За първи път идеите могат да се разпространят по-бързо от най-опасните и смъртоносни епидемии, впрочем те самите пораждат нов тип епидемии. На фона на непрекъснато нарастващия поток от информация, нейната достъпност и скоростта на процесите на комуникация, някои общества, като например Русия, Сърбия, държавите от Черна Африка и Близкия Изток, които се оказват недостатъчно гъвкави при усвояването и и неспособни да разграничат различните качества на информацията, са обречени да загубят (5). И тъй като, както посочва Питърс в статията си "Постоянният конфликт", днес мястото в глобалната йерархия се определя от това как съответната култура се справя с информацията, или ако искаме да сме по-точни - как се адаптира към епохата на постмодерна и информационното общество, "в най-важна задача се превръща управлението на информацията. Онзи който може да подрежда, усвоява, синтезира и използва релевантните знания, постига професионални, политически, военни и социални върхове. Ние, победителите сме малцинство". "Обществата, които се боят и затова не са в състояни да управляват свободния информационен поток, са обречени да си останат неконкурентоспособни. Те могат да притежават технологиите, необходими за гледането на видео или телевизия, но ние ще сме тези, които ще пишат сценариите, ще ги продуцираме и ще събираме авторските хонорари. Нашата креативност е разрушителна".

Тоест, напук на либералните митове, съвременните глобализационни процеси съдействат за доминацията на едни култури и за хаотизацията и деградацията на други. В тази връзка Питърс съвсем откровено определя демокрацията като "специфична либерална форма на империализма" (6). Според него, съпротивата срещу Съединените щати ще става все по-яростна. "Хората във всяка държава или регион, които се оказват неспособни да разберат новия свят, да извлекат печалба от неговата неопределеност или да се примирят с динамиката му, са обречени да се превърнат в яростни противници на своите некомпетентни правителства, на своите по-успешни съседи и, в крайна сметка, на Съединените щати. Навлизаме в новия Американски век, в който ние, американците ще бъдем още по-богати, още по-безпощадни в културно отношение и още по-могъщи. Затова ще предизвикваме безпрецедентна омраза" (7).

"Сред определящите противоречия на бъдещето ще стане сблъсъкът между господарите на информацията и нейните жертви" - още по-откровено разкрива Питърс същността на описания по-горе процес. Тук в основно оръжие на САЩ ще се превърне американската масова култура и нейните запазени марки, след които, при необходимост, ще идва и военната намеса. "Същността на гения, на тайното оръжие на американската култура е тъкмо в това, заради което я презират елитите - нейната масовост. Тя акцентира върху комфорта и удобството - т.е. върху простотата - и генерира удоволствия за масите. В този смисъл, ние сме едновременно и реализираната мечта на Карл Маркс, и неговият кошмар.

Дори и най-силно презираните от интелектуалния елит американски филми, показващи невероятни жестокости или откровен секс, се оказват най-популярното ни културно оръжие, което се купува (или пък се тиражира с "пиратски" средства) навсякъде по света.

Използваме технологиите за да разширим богатството, властта и възможностите си. Участта на останалите е поп-културата. Ако религията е "опиум за народа", видеото е неговия кокаин".

Най-важното в този свят на постоянния конфликт не е поддържането на реда, а силовото потискане на конкурентите, като мястото на дългосрочните и глобални стратегии се заема от локалните и тактически сметки. Според Питърс, "предстои ни да се сблъскаме не с традиционните войни в духа на real politik, а с конфликти, пораждани от колективни емоции, локални интереси и системни колапси". "Във всеки момент от последващия ни живот, в целия свят, под различни форми, ще избухват множество конфликти. Конфликтите с използване на сила ще доминират в заглавията на медиите, но културната и икономическа борба ще бъде по-ожесточена и, еднозначно, по-решаваща. На практика, ролята на американските въоръжени сили ще се свежда до поддържането на света стабилен за нашата икономика и открит за културното ни настъпление. И за да постигнем тези цели, ще убиваме толкова, колкото е необходимо".

Новите войни на Америка

В труда си от 2008, озаглавен "Никога не напускай битката" (Newer quit the fight) Ралф Питърс отбелязва, че новите войни, които ще водят САЩ, са войни на изтощение, т.е непрекъснати войни, целящи пълното унищожаване на противника (8). Според него, за да спечели глобалната постмодернистка война, Вашингтон следва да се откаже от отговорността за това, което се случва на териториите, където се води тази война.
Питърс обаче настоява, че във всеобщия хаос Америка не бива да се ограничава само с локални действия за поддържане на своето превъзходство. Тя има мисия (10) и тази мисия за всеобщата демократизация на планетата не трябва да остава на заден план, дори ако един или друг авторитарен режим демонстрира преданост и вярност към Вашингтон. САЩ са длъжни да налагат демокрацията, интегрирайки всички в глобалната информационна демократична мрежа, без да се замислят особено за последиците от това за другите държави.

В светлината на продължаващите вълнения в арабския свят е интересна и статията на Питърс от 2003, озаглавена "Нашите истински врагове", в която той анализира ситуацията в Афганистан и Ирак, твърдейки, че истинските врагове на САЩ не са толкова терористите, колкото правителствата на мюсюлманските държави, т.е. онези, с които Америка поддържа бизнес отношения. Според него, Вашингтон следва да се обърне против тези "тлъсти котараци", превръщащи своите региони в източник на постоянна заплаха и демонстриращи пълната си неефективност. "Ние, на практика, предоставихме на арабските тлъсти котараци лиценз да ни убиват, крадат и предават" (11) отбелязва Питърс, аргументирайки необходимостта да бъдат отстранени от властта диктатори като Мубарак например.

Друга много известна негова идея е за прекрояването на световните граници. Питърс е автор на нашумялата карта на "Големия Близък Изток", появила се в неговата статия "Кървави граници. Как би могъл да изглежда един по-добър Близък Изток", публикувана в списанието на американските въоръжени сили "'Armed Forces Journal".

Интересно е, че измежду всички световни лидери, Ралф Питърс смята за най-голям враг на САЩ руския президент Владимир Путин. В статията си "Защо трябва да се притесняваме от Путин", той го нарича "най-ефективния национален лидер, вписващ се в традициите на агресивния руски национализъм. Путин възражда имперската мощ на Русия и затова следва да бъде ликвидиран" (12). Впрочем, в някои от антиутопиите на Питърс, след 2020 Русия просто няма да съществува.

На фона на теоретичните постановки на Питърс във връзка с перманентно конфликтното състояние на бъдещия свят, тезите му за демократизацията, за необходимостта от отстраняване на "имперски ориентираните лидери", за прекрояване на границите и за нарушаването на националния суверенитет (понятие, което самият той обикновено дава в кавички), звучат доста заплашително, да не кажа зловещо. Разбира се, те биха могли да се приемат само като умозрителна теоретична конструкция, родена от екстравагантото мислене на американския военен експерт и писател, само че осмислянето на съвременните международни процеси очертава сходна картина на състоянието на света. Което не звучи никак успокоително.

Бележки:

1.  Peters R., Return of the Tribes. The resistance to globalization runs deep, Weekly Standard Sер 4, 2006, Vol. 11, № 47.

2.  Peters R., The New Warrior Class,/ Parameters, US Army War College Quarterly, Summer 1994.

3. Питърс Р., Постоянният конфликт, сп. "Геополитика", бр.6/2012

4. Peters R., Fighting for the Future. Mechanicsburg, Pennsylvania: Stackpolе Books, 2001. р.2.

5. Peters R., The Plague of Ideas — historical analysis of the effects of change and innovation.

6. Питърс Р., Постоянният конфликт, сп. "Геополитика", бр.6/2012.

7. Питърс Р., Постоянният конфликт, сп. "Геополитика", бр.6/2012.

8. Peters R., Never Quit the Fight. Mechanicsburg, Pennsylvania: Stack pole Books, 2008 р.13.

9. Peters R., Never Quit the Fight. Mechanicsburg, Pennsylvania: Stack pole Books, 2008 р.23.

10. Peters R., The American Mission, Parameters, autumn 1999, pp. 2-8.

11. Peters R., Our True Enemies, www.travelbrochuregraphics.com/extra/our_true_enemies.htm.

12.  Peters R., Why Putin should scare us, USA Today. September 17, 2008.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Днес вероятно малцина си спомнят, че преди повече от десетилетие, с рядко за ООН единодушие, Генералната асамблея на Световната организация прие предложението на тогавашния президент на Иран Мохамед Хатами 2001 да бъде обявена за "година на диалога между цивилизациите". Тази нормативна визия се стремеше да формира нова етична парадигма на международните отношения и действително мултикултурна международно общност, базираща се на простия принцип за "единство в многообразието", на политическата подкрепа и изявата на присъщия за света културен плурализъм, коренящ се в стремежа за междукултурно уважение и разбирателство.

"Диалогът на цивилизациите" апелира за "дискусия и преразглеждане на основите на днешния, ориентиран към Запада, либерален световен ред" и в този смисъл "представлява мощно нормативно предизвикателство към съвременната политическа ортодоксалност, съдържаща се във всички мащабни политически дискурси на бъдещия световен ред" (Petito 2009, 12).

Вместо към диалог, към сблъсък между цивилизациите?

Печално, а в ретроспектива и трагично е, че въпросното предложение не можа да се реализира на практика, нито да получи някакво теоретично или политическо развитие, той като събитията изпревариха хода на политическия процес.

По ирония на съдбата, след трагедията от 11 септември 2011, "Международната година на диалога между цивилизациите", стана по-известна като годината на "цивилизационния сблъсък" и като преломна точка, поставила началото на "войната срещу тероризма", прокламирана от САЩ и другите западни държави. Някои я наричат "дългата война", но по същество става дума за хегемонистична битка, целяща принуждаването на "черните дупки", "държавите-парии" и организациите на мюсюлманския свят да приемат либералния, космополитен и доминиран от Запада политически и икономически световен ред. В този контекст, международният тероризъм беше предсказуема реакция (и симптом за нарастващото значение на културната идентичност), протест и отговор на прокарваната от Запада социално натрапчива и агресивна неолиберална глобализация и модернизация. Случващото се беше масово възприето като отказ от исторически детерминирания и триумфалистки либерално демократичен "край на историята", провъзгласен от Френсис Фукуяма, с неговото разрушително налагане на оказалата се фалшива "универсалност" и еднородност, и като реабилитация на прословутата културалистка теза на Самюел Хънтингтън за "сблъсъка на цивилизациите", в качеството и на теоретична парадигма за разбиране на международните отношения след края на студената война.

Дори и Хънтингтън обаче посочва, че единственият начин да се избегнат, или поне да се ограничат последиците от този "цивилизационен сблъсък" е изграждането на многополюсен и мултицивилизационен световен ред, ангажиран с процеса на поликултурния диалог между отделните цивилизации. Според него, цивилизациите се организиратг около т.нар. "основни държави" (или "ядра от държави"), гарантиращи реда във въпросните цивилизации, доколкото страните, принадлежащи към тях, ги разглеждат като "културно близки". Хънтингтън подчертава, че "светът, в който отделни ядра от държави играят водеща или доминираща роля, представлява свят на сферите на влияние". Тези "основни държави" действат като ключови играчи и посредници между цивилизациите, формирайки световната политическа система (Huntington 1996, 156). Структурните реалисти обозначават тези държави като "велики сили", а светът на сферите на влияние - като "многополюсен". "Диалогът на цивилизациите" се отличава от парадигмата на цивилизационния сблъсък по това, че се стреми да предотврати нормативно, или поне да смекчи, въпросния сблъсък.

Ползата от цивилизационния дискурс

Цивилизационният дискурс се превръща във все по-полезен аналитичен инструмент за изследователите на международните отношения и дипломатите във връзка с отслабващата доминация на политико-икономическа идеология при формирането на индивидите, държавите и геополитическите блокове или съюзи след края на биполярната студена война и възраждането на значимостта на културата както за формирането на самосъзнанието, така и за ръста на конфликтите и напрежението, възникващи на основата на етническата, племенна и религиозна специфика и различия. Признавайки значението на теорията на Хънтингтън или на неговия съвременник Александър Панарин, както и на по-ранни теоретици, като Фернан Бродел, Освалд Шпенглер и Арнолд Тойнби, при залагането на своите основи цивилизационният дискурс еволюира отвъд рамките на Хердеровото и изцяло примордиално и есенциалистично определение за цивилизациите като унитарни и неизменни играчи, предопределени да градят отношенията си, най-вече на основата на конфликта.

Ето защо можем да дефинираме цивилизацията като "висше културно образувание на народите и максимално широко ниво на културна идентичност", характерни за което са "общият език, история, религия, обичаи, институции, както и субективната самоидентификация на хората" (Huntington, 1996, 43). Тя представлява "най-широката и вместителна обвивка на културните признаци, свързани пряко или косвено, явно или неявно с географското разположение и времевите промени. Цивилизацията е равнозначна на културата, изразена в пространството и във времето, но най-вече в пространството. Времето придобива решаващо значение при опитите да се обозначат промените в начините на производството и закономерностите на влиянието, характеризиращи цивилизациите от предсъвременната до съвременната фази в историята (Lawrence, 2010, 157). Цивилизациите са както множествени, така и вътрешно плуралистични, т.е. възникват, развиват се и отмират. Доколкото представляват частични първични социални конструкции, те могат да придобият и политически измерения, особено когато си взаимодействат с другите цивилизации (Katzenstein, 2010, 6-7). Те се сблъскват, сътрудничат си, взаимно се обогатяват, развиват се и се преплитат в отношенията си с другите цивилизации. При това конфликтите вътре в отделните цивилизации се случват дори по-често, отколкото между "основните" държави от отделните цивилизации или между линиите на активен междуцивилизационен разлом. Цивилизациите са по-скоро свободни и вътрешно диференцирани, отколкото последователни, едноронни и единни, те представляват интерсубективни културни комплекси, които нямат ясно определени предели или граници и често се пресичат една с друга. Като културни образувания, те, по своята същност, не представляват политически играчи, но включват в себе си държави и други социални формирования, както и личности, които действат по този начин от тяхно име. На свой ред, цивилизациите се разглеждат като съществуващи не в рамките на системата, определяна от анархията, а в по-широката географска и историческа глобална вселена с няколко възможни съвременности - или под формата на глобално управление, или, както предлага Айзенщад, в рамките на по-голяма единна цивилизация на съвременността, т.е. технологичен и светски обществен ред, създаден от международната държавна система, международните организации и глобалната търговия (Eisenstadt, 2001).

Краят на "еднополюсния момент"

Както в научните среди, занимаващи се с международните отношения, така и в кръговете непосредствено осъществяващи външната политика, е прието да се смята, че "еднополюсният момент" за който говори Чарлз Краутхамър, вече е приключил и глобалната хегемония на западната цивилизация преживява упадък. Последният се проявява по две основни направления.

На първо място, в обременяването на обществените ресурси, както и на моралния и политическия авторитет на Запада, с военните и меметични конфликти, които наблюдаваме в целия ислямски свят и които сякаш нямат нито граници, нито край. На второ място, в глобалната рецесия от 2008, която продължава да тормози Запада и която изостри и ускори тенденцията за изместване на глобалният икономически център на тежестта от Запада към Изтока. Тя демонстрира провала на Запада, предвид неспособността на неговата неолиберална политико-икономическа идеология да изгради справедлив и стабилен световен ред, създадената от Запада глобална система на виртуални и паразитиращи финанси и неговите огромни държавни и публични дългове и дефицити. Новият многополюсен свят е все още в началния си стадий, когато "основните" велики държави и регионалните полюси разполагат само с примерни потенциални сфери на влияние, съвпадащи (съгласуващи се) в общи линии с различните цивилизации и основните държави, теоретично дефинирани в цивилизационния дискурс на международните отношения, каквито са Русия, Китай, ЕС, САЩ, "Боливарианската" Латинска Америка, Индия, ислямския свят и, възможно, Африка на юг от Сахара.

Концептуализацията на цивилизационния диалог

Концептуализацията на "диалога на цивилизациите" отново се проявява като алтернативен способ за теоретична обосновка на възможността за по-справедлив и разнообразен многополюсен световен ред, гарантиране на глобалния мир и сигурност, както и управлението на неизбежното напрежение и конфликтите между великите държави или основните цивилизационни държави, който се оказва по-подходящ, отколкото реалистичното балансиране на "съюза на властта". Тоест, "диалогът на цивилизациите" е нормативен и идеалистически, но не и утопичен, тъй като не зависи от абсолютизираната вяра в прогреса, фалшивия универсализъм или вярата в постоянното усъвършенстване на човека, типични за либералния космополитизъм. Моделът на алтернативния световен ред, вдъхновен от "диалога между цивилизациите", се определя от три различни измерения (Petito, 2009, 52). На първо място от мултиполярността, като ориентация в пространството, което на практика представлява нео-регионалистично възраждане на идеята на Карл Шмит за "Grossraum" (т.е. за "голямото пространство"), или силата, балансираща макрорегините по цивилизационен признак, както и на "многостранните преговори между държавите като нормативен източник и демократична легитимация на процесите на регионална интеграция" (Mouffe, 2007 и Zolo, 2007, 7). Този силов баланс, подложен на изкушението да "влиза в конфликти", ще се съчетава (със силен акцент) с второто нормативно измерение на "диалога на цивилизациите" - новото текстурирано "междукултурно" международно право (правото на народите), подкрепящо принципите, заложени в Устава на ООН, за суверенитета на държавите и ненамесата във вътрешните работи - т.е. отхвърляйки намесата въз основа на ревизионистичната западна концепция за "отговорността за защита" (R2P), западните представи за т.нар. "универсални" човешки права и характерния за съвременното международно право юридически позитивизъм, в полза на междукултурния диалог за нравствеността, признаването на културните различия и социалната етика на "реално съществуващите общности" (Dallmyr, 2004, 47). Третото измерение на "диалога на цивилизациите" е твърдата привързаност към каузата на мира, чрез активния мултикултурен и мултицивилизационен диалог и дискурс на различни равнища и в различни сфери. Тоест, "диалогът на цивилизациите" цели не изграждането на стени или прегради за сдържане и разделение между цивилизациите, а по-скоро прокарването на мостове на взаимното разбирателство. "Активната политика на междуцивилизационен диалог представлява свързващ механизъм между мултиполярността и новото "междукултурно" международно право, като начин за изначално понижаване на риска от културно обособяване (капсулиране) и, в резултат от това, за диалогично включване на мнозинството" (Petito, 2009, 6).

Заключение

В сравнение с провала на непривлекателната еднополюсна и унифицираща либерална хегемония на Запада и модела на глобализация, задвижван от неолибералния икономически редукционизъм и експлоатацията, от една страна, и възможните геополитически сблъсъци в рамките на формиращия се многополюсен свят, базиращ се на крехкия баланс на "съюза на властта" - от друга, истинският "диалог на цивилизациите" ще осигури повече възможности за борба с наистина глобалните проблеми, като изчерпването на ресурсите, влошаващото се състояние на околната среда и климатичните промени. Държавите от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) и от Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) вече разполагат със структура, членска маса и ясно артикулирани принципи, които ги превръщат в положителен институционализиран пример за такъв мултикултурен и мултицивилизационен диалог и сътрудничество, осъществяващ се на практика. На свой ред, евразийството е пример за идеология и международно обществено движение, включващи тези принципи. Този тип мултикултурно конституирани процеси и структури на регионалната интеграция и цивилизационното сътрудничество до голяма степен съдействат за налагането на един, основаващ се на мира, световен ред, тъй като представляват своеобразна профилактична "противоотрова" срещу евентуална негативна политизация на културните различия в глобален мащаб, осигурявайки необходимите законни "канали" за изразяване на несъгласие и непозволявайки на противоречията да придобиват онези крайни форми на инакомислие, които днес биват дефинирани като "културно-фундаменталистки тероризъм". Тоест, дискурсът на "диалога между цивилизациите" не възниква от политическия или теоретичен вакуум, а в отговор на глобалните проблеми и кризи, пред които сме изправени днес и, в частност, на очертаващата се криза на сегашния световен ред, съчетана с нарастващата в целия свят политическа демонстрация на културния плурализъм и различията (Petito, 2009, 53, 60). "Диалогът на цивилизациите" представлява възможен отговор на тези явления, доколкото става дума за международна политическа теория за нормативното структуриране на мултикултурната и многополюсна международна общност.

Литература:

1. Dallamyr, Fred (2004). Peace Talks — Who Will Listen? Notre Dame, IN, USA: Notre Dame University Press.

2. Eisenstadt, S.N. (2001). «The Civilizational Dimension of Modernity: Modernity as a Distinct Civilization,» International Sociology, 16(3): 320-340.

3. Fukuyama, Francis (1992). The End of History and the Last Man. New York: Free Press. 

4. Huntington, Samuel (1996). The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order. London, UK: Simon and Schuster.

5. Katzenstein, Peter J. (2010). Civilizations in World Politics: Plural and Pluralist Perspectives. London, UK: Routledge.

6. Krauthammer, Charles (1991). «The Unipolar Moment,» Foreign Affairs, no 1:23-53.

7. Lawrence, Bruce B. (2010). «Islam in Africo-Eurasia: A bridge civilization,» in Katzenstein, Peter J. Civilizations in World Politics: Plural and Pluralist Perspectives. London, UK: Routledge, 157.

8. Mouffe, Chantal (2007). «Carl Schmitt’s Warnings on the Dangers of a Multipolar World,» in Odysseus and Petito (eds.) The International Political Thought of Carl Schmitt, 147-153.

9. Petito, Fabio (2009). Civilizational Dialogue and World Order: The Other Politics of Cultures, Religions and Civilizations in International Relations , New York: Palgrave, co-edited with Michalis S. Michael.

10. Zolo, Danilo (2007). «The Contemporary Use of the Notion of Empire,» in Odysseus and Petito (eds.) The International Political Thought of Carl Schmitt, 154-165.

* Авторът е американски геополитически анализатор

{backbutton}

Възникващите през последните години нови държавни предприятия (state-owned enterprises – SOE) и предприятия, ползващи се с подкрепата на държавата (state-supported enterprises –SSE), се превърнаха в сериозни глобални конкуренти. Върху това, в частност, акцентира и секретарят на АРСАС (Азиатско-тихоокеанския съвет на американските търговски камари) (1) Дебора Макарти, по време на последната американско-азиатска конференция, провела се във Вашингтон, през март 2012. Според нея, държавният капитализъм се превръща в ново предизвикателство за съвременната икономика, използвайки предимствата на откритите свободни пазари и, в същото време, "затваряйки" за останалите ключови сектори на националната индустрия. "Той мобилизира ресурсите на държавата, стимулира създаването на съвместни предприятия между чуждестранните и националните компании за трансфер на знания и технологии и, в същото време, осъществява контрол върху ключовите предприятия, субсидирайки развитието и експанзията им в чужбина" (2).

В последния доклад на UNCTAD също се посочва тази тенденция, като се подчертава, че инвестициите от развиващите се държави представляват 29% от преките глобални инвестиционни потоци (3). Това се потвърждава и от други източници. Така, през 2004 в списъка на 50-те най-големи глобални компании на британския "Times" нямаше нито едно държавно предприятие, докато през 2011 броят им беше вече 11. При това, по такъв показател като капитализацията, те заемаха второ (Petro China), четвърто (Industrial & Commercial Bank of China), пето (бразилската Petrobras) и седмо (China Construction Bank) място (4). Мексиканската Cemex, която е третата в света циментова компания, притежава повече чуждестранни активи, отколкото Dow Chemical или Alcoa например. Стойността на активите на бразилската миннодобивна компания Vale пък е по-голяма от тези лидерите в отрасъла, като Roche, Anglo-American и BHP Billiton.

Възходът на държавните корпорации и укрепването на позициите им в световните рейтинги се потвърждава и от други източници, като "Forbes" или "Fortune". През 2005, сред 500-те най-големи корпорации на планетата в списъка на списание "Forbes", имаше 67 държавни компании, а през 2011 броят им нарасна до 106. През 2012 в списъка на двайсетте водещи глобални компании на същото списание имаше 6 държавни корпорации, при положение, че през 2008 нямаше нито една. Само за периода 2004-2008, сред 2000-те глобални компании се появиха 117 държавни предприятия от Бразилия, Русия, Индия и Китай. В същото време 239 корпорации от САЩ, Япония, Великобритания и Германия са изпаднали от списъка. Делът на тези компании в пазарната капитализация на развитите държави е паднал през този период от 79% до 50% (5). В тази връзка, Дебора Макарти посочва, че 13-те най-големи петролни компании, които контролират 3/4 от петролните запаси в света, също са държавни.

Впрочем, успешни държавни корпорации можем да открием практически във всички икономически отрасли. Така например, China Mobile е гигант в сферата на мобилните връзки, като броят на абонатите и е 600 млн. души. Саудитската Saudi Basic Industries пък е сред най-печелившите химически корпорации в света. На свой ред руската Сбербанк е третата банка в Европа по мащабите на пазарната си капитализация. Dubai Ports пък е третият пристанищен оператор в света. Авиокомпанията Emirates притежава най-младия самолетен парк, който нараства с 20% годишно. Според експертите, въпреки интензивната приватизация и след 2000-та в страните от ОИСР държавата е запазила контрола си върху 62% от приватизираните предприятия (6).

Държавният капитализъм може с пълно основание да причисли към активите си най-успешната голяма световна икономика. През последните 30 години БВП на Китай е нараствал годишно с 9,5%, а обемът на международната му търговия с 18%. През последото десетилетие БНП на страната е нараснал повече от три пъти, достигайки 11 трлн. долара. Китай изпревари Япония, превръщайки се във втората икономика в света, както и САЩ - по обема на пазара на потребителски стоки. Китайската държава е най-големия акционер в 150-те водещи корпорации в страната, да не говорим, че ръководи още хиляди компании. Чрез курса на своята валута Пекин директно влияие върху световните финансови пазари.

Освен Китай и близкоизточните петролни държави, сред най-интересните привърженици на държавния капитализъм е Бразилия - една несъмнено демократична страна, чиято икономика притежава много характерни черти на англосаксонския капитализъм. Може да се каже, че именно тя се е превърнала в родината на новите инструменти на държавния капитализъм.

За по-голямата част от съвременната история на Бразилия е характерна държавната индустриализация. Едно проучване от началото на 80-те години на миналия век отбелязва наличието на 500 държавни компания в страната. През 90-те в Бразилия стартира мащабна приватизационна програма с цел борба с хиперинфлацията, намаляване на бюджетния дефицит и повишаване на икономическата ефективност. По-късно обаче, се очерта точно обратният процес. Държавата започна да инвестира във водещите национални компании, най-вече в сферата на природните ресурси и телекомуникациите. На практика, Бразилия лансира нов модел на индустриална политика, заменяйки прекия контрол и мажоритарната държавна собственост с миноритарна и контрол, осъществяван чрез бразилската Банка за национално развитие и нейният инвестиционен филиал BNDESPAR.

Миноритарната собственост има няколко предимства. На първо място, тя ограничава възможностите на държавата да използва компаниите като инструмент в социалната си политика, тъй като частните акционери са в състояние да блокират подобни опити. В същото време този модел позволява на държавата да влияе върху голям брой компании. През 2009 стойността на всички пакети акции на предприятията, собственост на BNDESPAR, достигна 53 млрд. долара, или 4% от стойността на бразилския фондов пазар. Заради недостатъчно развитите капиталови пазари, бразилските компании, по правило, не горят от желание да инвестират в ново производствено оборудване. В тези условия, държавните холдинги им осигуряват необходимите средства (7).

Държавата се стреми да накара компаниите (и, в частнос, Petrobras) да използват оборудване, доставяно от местните производители. Освен това, тя стимулира процеса на създаване на национални икономически „лидери” по пътя на сливания и поглъщанията. Така бяха създадени компанията BRF в хранителната индустрия (чрез сливането на Sadia и Perdigo), Oi - в телекомуникациите и Fibria - в целулозно-хартиената индустрия (чрез сливането на VCP и Arucruz).

Друга държава, където държавният капитализъм е утвърдена практика, е Южна Африка (петият член на т.нар. група BRICS). Огромна част от ключовите инфраструктурни отрасли на страната (железниците, пристанищата, летищата, производството и преноса на електроенергия, комуналните услуги, радиостанциите) са в ръцете на държавата или на държавни компании. Нещо повече, държавата е най-големия акционер в националния телекомуникационен гигант Telcom.

През 2002, В Южна Африка беше създадена националната петролна компания Petroleum,

Oil and Gas Corporation of South Africa (PetroSA), занимаваща се с добив на енергоносители в страната и в чужбина и притежаваща най-големия в света завод за втечнен природен газ в Мосел Бей. През 2007 южноафриканското правителство създаде African Exploration, Mining & Finance Corporation (AEMFC) като първа стъпка към формирането на национална рудодобивна компания. Планира се тя да се превърне във водещ производител на въглища, хром, диаманти, злато, желязна руда, манган, никел, платина, титан и уран.

Нов тип държавен капитализъм възникна и в Сингапур. Ли Куан Ю, който над 30 години беше премиер на страната и е известен като твърд привърженик на "азиатските ценности", привлече в местната икономика водещите световни транснационални корпорации, отхвърляйки, паралелно с това, идеята за "неограничения от нищо свободен пазар". В резултат от това, Сингапур се превърна във високоразвита държава със смесена икономика, доминирана от държавния капитализъм. Държавата контролира пакети от акциите на компании, чието съвкупно производство осигурява 60% от БВП на страната. При това Сингапур има едни от най-високите показатели на жизнено равнище и БВП на глава от населението. През 1960-2000 темповете на икономическия растеж бяха 8% годишно, а нивото на безработица - 2,2%. През 2010 темповете на растеж (около 18% годишно) бяха най-високите в света. През 2011, Сингапур беше на второ място в света по ниво на глобална конкурентоспособност (8). Неслучайно тази иновационна устойчива форма на икономика, съчетаваща икономическото планиране със свободния пазар, е известна като "сингапурския модел" (9).

Дори в такава чисто пазарна държава, като Чили най-големият производител на мед - компанията Codelco, все още е държавна собственост. В САЩ, националният железопътен превозвач Amtrak също е държавен, както впрочем и различните локални и крайградски превозвачи. Съществуват и големи държавни компании-производители на електроенергия, най-известна измежду които е Tennessee Valley Authority (10).

Тоест, държавният капитализъм очевидно е във възход, разполагайки с парична ликвидност и стимулиран от бушуващата глобална криза. Държавните компании държат 80% от фондовия пазар в Китай, 60% от този в Русия и 40% - в Бразилия. Те осъществяват над 1/3 от преките чуждестранни инвестиции в развиващите се страни и почти 50% от сделките, свързани със сливания и поглъщания. Четири държави компании (три китайски и една японска) влизат в десетката на най-големите корпорации в света по обем на оборота, докато там присъстват едва две европейски компании (вж. таблица 1).

Таблица 1. Най-големите компании в света през 2010 по обем на оборота, в млрд долари

Източник: "Fortune 500".

Ако към това добавим и суверенните инвестиционни фондове, се очертава ясна картина на своеобразно отстъпление на либералния капитализъм. Държавният капитализъм се налага като усилваща се тенденция. Дори младите икономисти от Световната банка и другите международни институции стартираха дискусия за новата индустриална политика (11). Председателят на влиятелната консултантска компания Еurasia Group Йън Бремър твърди, че всичко това бележи "края на свободния пазар" (12). Което, разбира се, е преувеличение, но истината е, че невидимата ръка на пазара все повече отстъпва на видимата и нерядко авторитарна ръка на държавния капитализъм.

Малко история

От публикациите в популярните медии може да възникне впечатление, че намесата на държавата в икономическата активност напълно е отсъствала в течение на значителен период от време. Нещо повече, мнозина експерти, наблюдаващи последната вълна от национализации и държавна подкрепа за банките, се опасяват от неизбежното завръщане на неефективните държавни предприятия от миналото.

Един от най-разпространените митове е, че държавната намеса в корпоративния сектор е била следствие от Голямата депресия през 30-те години. Привържениците му смятат, че до 1929 и особено до 1914 светът на корпоративните финанси е бил свободен от държавна намеса. Така ли е наистина?

Още през септември 1789, тогавашният американски президент Джордж Вашингтон назначава Александър Хамилтън за първи държавен секретар по финансите на САЩ. Две години по-късно, Хамилтън представя пред Конгреса "Доклад за обработващата индустрия", т.е. собствения си план за развитие на националната икономика. Той не е имал време да изучава идеите на Адам Смит за "невидимата ръка на пазара". По онова време САЩ се нуждаят от защита, с помощта на протекционистки тарифи, на все още младите си индустриални отрасли, ако разчитат те да се развият успешно.

Всъщност, държавният капитализъм е повсеместно явление и е толкова стар, колкото и самият капитализъм. Англосаксонците обичат да се представят за вечни и ортодоксални защитници на свободния пазар от европейската и азиатска "ерес". Истината обаче е, че всяка икономика разчита на държавата за даде тласък на развитието си или поне за да защити по-уязвимите си отрасли. Дори Великобритания, този своеобразен авангард на идеологията на неограничената от нищо свободна търговия, създава още през 1600 гигантски национален "лидер" в лицето на Остиндийска компания. Държавната намеса в икономическия живот е, практически, повсеместно - и във викторианска Англия, и в републиканска Бразилия, и в бисмаркова Германия. В различните страни държавата се стреми да създаде стимули за инвеститорите, купуващи ценните и книжа - от банките до железниците и другите обекти на инфраструктурата. Така например, ако през 1840 около 80% от железниците по света са в частни ръце, през 1910 държавата вече контролира 60% от тях (13).

Важно е и, че в много страни държавата активно подкрепя частните компании, произвеждащи обществени значими стоки и услуги (например, пристанищни съоръжения, канали, комунални мрежи и т.н.) с помощта на т.нар. гаранции. Нерядко държавата субсидира лихвените плащания по корпоративните облигации. Тоест, ако сте собственик на такива облигации, получавате фиксиран доход от 6% годишно, независимо от състоянието на компанията.

Държавата действа и като застрахователен агент за кредиторите на подкрепяните от нея компании. Ако компанията получава непредвидени приходи, тя има правото да разполага с по-голямата част от тях. Разбира се, компаниите, ползващи се с държавни гаранции, биват подлагани на по-щателни проверки и следва да спазват по-сурови финансови изисквания.

В трудовете си, професорът по история на икономиката от Манчестърския университет Робърт Милуърд показва, че още през ХІХ век, когато не съществуват социалистически партии, общинските и федерални власти в държавите от Западна Европа са собственици на компаниите за комунални услуги (14). Държавната собственост на тези услуги е особено разпространена през първите десетилетия на ХХ век. След Втората световна война, държавната намеса в икномиката се възприема като признак за цивилизованост. Европейците създават индустриални гиганти и изграждат т.нар. "държава на всеобщото благоденствие". Азиатските държави пък влагат ресурсите си в своите национални "лидери". Тази продължителна епоха на държавна активност в икономиката, оставя много силно наследство, въпреки по-късно наложилата се мода на приватизация и дерегулация. Така например, държавата държи 85% от акциите на енергийния гигант EDF във Франция, 50% от тези на Japan Tobacco в Япония, 32% от Deutsche Telecom в Германия. Като цяло, стойността на държавните компании в страните от ОИСР достига 2 трлн. долара, като в тях работят 6 млн. души.

Вместо да стимулират конкуренцията, много правителства позволяват на държавните си предприятия да функционират в монополен режим или като олигополи - в периодите, когато във въпросните страни е налице недостиг на валута, необходима за вноса на дефицитни ресурси (като въглища или черни метали например). Така например, във Франция през 50-60-те години на миналия век петролният пазар се контролира от Френската петролна компания (CFP) и компанията Elf-Erap, 70% от които са държавна собственост. Във Великобритания пък, Националният въглищен борд и компанията British Gas контролират енергийния пазар чак до създаването, през 1975, на компанията British National Oil Corporation.

В периода на т.нар. "импортозаместваща индустриализация", развиващите се държави акцентират върху създаването на търговски бариери, които защитават зараждащите се индустриални предприятия и компании. Те разчитат, че вътрешното производство на индустриални стоки е път към просперитет, а в стратегически значимите сектори на икономиката и отраслите, непредставляващи интерес за националния бизнес, държавните компании са предпочитан политически инструмент. Компаниите, произвеждащи стомана, химически продукти или електроенергия, са създадени или национализирани от държавата.

Твърде бързо обаче, моделът на доминираща държавна собственост в индустрията и търговският протекционизъм започват да губят актуалност. Без да се сблъскват с конкуренция на пазара, държавните предприятия все по-често се оказват неефективни. Те активно се използват като инструмент за борба с безработицата, наемайки персонал без наличието на производствена необходимост. Субсидиите започват да се предоставят без да се следи доколко ефективно се използват държавните средства, а корупцията става повсеместна. Както посочва професорът от Принстънския университет Джон Уотърбъри, силно различаващи се държави, като Египет, Индия, Мексико или Турция, се оказват в една и съща яма (15).

Тъй като по-голямата част от страните по света биват въвлечени, в една или друга степен, в процеса на икономическо планиране, държавата поставя пред предприятията цели, към чието постигане техният мениджмънт не демонстрира особен интерес. В резултат, предприемаческият дух постепенно бива ерозиран. В тези условия все по-често започват да се чуват призиви за реформи. Роналд Рейгън и Маргарет Тачър налагат в целия свят модата на приватизацията на държавните отрасли, ерозирайки устоите на "държавата на всеобщото благоденствие".

С настъпването на кризата от 2008, срутила Lehman Brothers и заляла развитите държави, триумфът на ерата на свободния пазар стигна до закономерния си край. Както посочва британското списание "Еconomist, кризата на либералния капитализъм допълнително се задълбочи с появата на сериозна алтернатива в лицето на държавния капитализъм, който се стреми да създаде сплав от предимствата на държавата и тези на капитализма (16). Никога досега държавният капитализъм не е оперирал в такива мащаби и използвайки толкова ефективни инструменти.

Формите на съвременния държавен капитализъм

Държавният капитализъм (особено в развиващите се стрени) оправдава подема си със стремежа да компенсира несъвършенствата на пазара. Частните компании, напротив, виждат в появата на новите държавни предприятия заплаха, тъй като, според тях, държавата може да ги използва за да упражнява въздействие върху пазара (например, определяйки ценовата стратегия или предоставяйки им привилегирован достъп до ресурсите, недостъпни за частните компании). На срещата на ръководителите на редица водещи глобални компании, организирана от Харвардската бизнес школа, държавният капитализъм и държавната подкрепа за националните "лидери" в икономиката (частни или държави) бяха заклеймени като една от най-големите заплахи за пазарния капитализъм (17).

Всъщност, знаем твърде малко за новите форми на държавна намеса в икономиката. Нещо повече, липсват концептуални подходи към анализа на съвременния държавен капитализъм и разнообразните му форми.

Най-общо казано, под държавен капитализъм се разбира влиянието на държавата върху икономиката както под формата на собственост на мажоритарни или миноритарни пакети акции на компаниите, така и чрез предоставяне на субсидирани заеми или друга подкрепа за частните компании. Очевидно е обаче, че доминиращият в началото на ХХІ век модел на държавния капитализъм съществено се отличава от този през втората половина на ХХ век.

В миналото, държавната намеса в работите на предприятията придобива формата на командна икономика и пряко преразпределяне на стратегическите ресурси. Днес, колкото и да е парадоксално, приватизацията и либерализацията от 80-те и 90-те години на миналия век помогнаха за създаването на нови хибридни разновидности на капитализма, когато държавата оказва влияние върху инвестиционните решения на частните компании, притежавайки миноритарен дял в тях.

На практика, в периода 1996-2000, делът на компаниите, контролирани от държавата, в страните от ОИСР не е намалял (18). Във Франция и Италия, тези компании осигуряват до 25% от БНП, в Дания и Финландия з - 35%-37%, в Германия - 54%, а в Полша - 58% (виж таблица 2).

Таблица 2. Ролята на държавните предприятия с мажоритарно и миноритарно държавно участие в икономиката на страната

Източник: OECD, Corporate Governance of State-Owned Enterprises: A Survey of OECD Countries. OECD, Paris//2005.

Не по-малко значима е ролята на държавните предприятия в развиващите се страни (виж таблица 3).

Таблица 3. Ролята на държавните предприятия в икономиката на редица развиващи се страни

Източник: Aldo Musacchio, Sergio G. Lazzarini. Liviathan in Business: Varieties of State Capitalism and their Implications for Economic Performance. Boston, Massachusetts, May 2012.

От таблицата се вижда, че делът на държавните компании варира от 12% в Сингапур до 30% в Бразилия и 34% във Виетнам. При това, позициите на Русия по този показател (20%) съвсем не са водещи. Икономистите обикновено сравняват държавния капитализъм или с либералната пазарна икономика, или със свободния пазар, като цяло. Така, Лудвиг фон Мизес, който е сред най-влиятелните представители на австрийската икономическа школа, приравнява държавния капитализъм към социализма и дори към "плановата икономика" (19). На свой ред, ключовата фигура на американското либерално движение Мъри Ротбард посочва, че: "разликата между капитализма на свободния пазар и държавния капитализъм е това, което отличава, от една страна, мирния доброволен обмен, и от друга - насилствената експроприация" (20).

Първият, опитал се да постави основите на концептуалния подход към разбирането на различните форми на въвличане на държавата в съвременната икономика става Йън Бремър. Той разграничава държавния капитализъм както от командната икономика с нейното централно планиране и преразпределяне на ресурсите от държавата, така и от икономиката на свободния пазар с минимална държавна намеса. Според Бремър, държавният капитализъм е система, в която "държавата използва различни видове държавни предприятия за да управлява процеса на използване на ресурсите, както и за създаването на голям брой нови работни места. Държавата помага на частните компании да заемат доминиращи позиции в определени сектори на икономиката. Тя използва т.нар. суверенни фондове за инвестиране на излишната наличност и извличане на максимална печалба" (21).

И Бремър обаче противопоставя държавния капитализъм на идеализираната форма на либералния капитализъм, в която държавата не се меси в текущата дейност на корпорациите или в преразпределянето на ресурсите.

Съвременните държавни предприятия могат да бъдат разделени на две големи групи (виж таблица 4).

Таблица 4. Форми на държавния капитализъм

Към първата група, която е близка до традиционната представа за държавния капитализъм, спадат предприятията, в коита държавата е мажоритарен собственик и управител. Държавните компании се разглеждат като предприятия, тъй като следва ефективно да произвеждат и продават стоки и услуги. С това те се отличават от другите държавни образувания, призвани да предоставят обществени услуги (съдилищата, националните системи за здравеопазване и др.), които често нямат корпоративни форми и директно зависят от указанията на държавата.

В компаниите с мажоритарна собственост, държавата обикновено осъществява собствен контрол, назначавайки мениджърите и съвета на директорите. Президенти на някои компании пък са представители на съответните министерства.

Както се вижда от таблици 2 и 3, в много развити и развиващи се страни, държавата пряко контролира голям брой компании. Разбира се, ядро на държавния сектор са националните петролни компании: 13 от тях държат 3/4 от световните запаси на петрол и газ (виж. фиг.1). Те или изцяло принадлежат на държавата (например, Aramco в Саудитска Арабия или Pemex в Мексико), или се контролират от нея (ENI в Италия, Statoil в Норветия, Sinopec в Китай, Petrobras в Бразилия). Акциите на компаниите, които се контролират от държавата, но не са негова пълна собственост, по правило, се котират на фондовите пазари.

Следва да отбележим, че държавните петролни компании също променят облика си. Така, саудитската корпорация Aramco, която контролира над 10% от световните петролно-газови запаси, се управлява също толкова ефективно, колкото и компаниите от частния сектор, като ExxonMobil например. Държавата съкрати персонала на компанията, назначи професионални мениджъри, отдаде на различни подизпълнители извършването на спомагателните и сервизни операции и формира алианси с различни международни компании (22).

Националните петролни компании вече "не си седят вкъщи", а все по-активно действат в чужбина за да си гарантират поръчки за доставка на енергоносители и формират алианси със специалистите от частния сектор, с цел да си гарантират достъп до новите идеи, експертизи и технологии. Така, руският Газпром купува петролногазови активи в Източна Европа и Азия. През 2008, той се сдоби с 51% от акциите на сръбския енергиен гигант Naftna Industrija Srbije.

Китайските петролни компании сключват мащабни сделки в Африка: през 2006, Sinopec купи гигантско анголско петролно находище за 700 млн. долара. Държавата използва и различни пирамидални структури на собственост или пък държавни холдингови компании за да управлява пакетите си в голям брой други компании. В Китай, т.нар. Комисия за надзор и управление на активите (SASAC) функционира като холдингова компания, осъществяваща контрол върху над сто самостоятелни и холдингови компании. В ОАЕ контролираните от държавата компании се намират под "чадъра" на две големи холдингови компании - Dubai World и Investment Corporation of Dubai. Освен това, последните са собственици на суверенните фондове на страната - Istithmar World и Dubai International Capital.

Държавата може да влияе и косвено върху икономиката на предприятията, в качеството си на миноритарен собственик или кредитор на частните компании. Напоследък, все по-голямо разпространение получава именно миноритарното държавно участие в корпорациите. Съществуват няколко канала, по които държавата осъществява миноритарен контрол: притежавайки акции в частично приватизирани компании, притежавайки миноритарни пакети в държавни холдингови компании, предоставайки заеми или владеейки акциите, чрез държавните банки и банките за развитие, или пък чрез суверенните и другите държавни фондове.

Частично приватизираните компании (PPF) възникват в резултат от програмите за приватизация, когато държавата се стреми да запази приватизираните компании, в качеството им на национални икономически "лидери", намиращи се под влиянието на държавната политика в индустрията. Държавата може да държи т.нар. "златни акции" в тези компании, които и гарантират право на вето при вземането на инвестиционните решения. Частично приватизираните компании играят важна роля и в случаите, когато държавата помага за реализацията на сделки по поглъщане или сливане, използвайки за целта своя пакет акции или конвертирайки отпуснатите преди заеми в миноритарни пакети акции с цел подкрепа за работещите на загуба частни компании.

Държавният капитализъм обхваща и голям брой компании, които формално са частни, но получават (пряко или косвено) огромна подкрепа от държавата. Това е характерно например за сектора на информационните технологии в Китай. Така, китайската Lenovo се смята за частна компания, но навремето Китайската академия на науките и предостави началния капитал (а и досега държи голям пакет акции в нея), а пък държавата постоянно и оказва помощ (в частност, през 2004, и помогна да се сдобие с голям брой персонални компютри на компанията ІВМ за 1,25 млрд. долара).

Бразилската Vale също се смята за частна компания, но държавата я разглежда като национален икономически „лидер” и, тъй като притежава златните и акции, принуди преди време президента и Роже Аньели да подаде оставка, заради несъгласието му с държавната стратегия в сектора.

Дългият списък на националните "лидери", действащи в сянката на държавата, включва и китайската автомобилна корпорации Geely, телекомуникационната Huawei, производителя на потребителски стоки Hаier и други.

Освен това, държавата създава "пирамидални" холдингови компании за управление на миноритарните пакети на компаниите от различни икономически сектори. Типични примери за такива холдинги в развиващите се страни са малайзийската Khazanach National Berhad и китайската SASAC. В Малайзия, под егидата на Khazanach National Berhad през 2010 бяха концентрирани акциите на 52 компании, като в 26 случаи става дума за миноритарни пакети във финансовата, транспорната и комуналната сфери (23).

Тъй като държавните банки и банките за развитие широко се използват в качеството на източници на дългосрочен капитал за частните компании, няма нищо чудно, че те участват в управлението на въпросните компании. Макар че либерализацията и приватизацията през 90-те години доведоха до съкращаване мащабите на дейността на банките за развитие, в много страни те не само оцеляха, но и действат все по-активно. Според редица оценка, през 2011 в света е имало 288 банки за развитие, най-вече в Южна и Източна Азия (30% от всички банки), Африка (25%) и държавите от Латинска Америка (18%) (виж таблица 5). С настъпването на кризата през 2008, дори в САЩ се чуха призиви за създаването на банка за разватие с цел подкрепа и финансиране на големите инфраструктурни проекти (24).

Таблица 5. Брой на банките на развитие в света през 2011

Източник: S. Lazzarini, A. Musacchio, R. Bandeira-de-Mello and R. Marcon. What do development banks do? Insper Working Paper, 2012.

Справка. Агенциите за развитие включват инвестиционни агенции и центрове за подготовка, предоставящи техническа подкрепа на определени икономически сектори (но не и заеми). Общите банки за развитие се специализират в отпускането на заеми или инвестиции за индустриалните и инфраструктурни компании. Те, освен това, предоставят гаранции на тези компании за получаване на частно финансиране. Те могат да са междурегионални, като Inter-American Development Bank, или национални, като Korea Development Bank.

Специалните банки за развитие пък са финансови институции, предоставяши кредити за селското стопанство, малките и средни предприятия, или на населението за закупуване на жилище - в случаите, когато няма възможност за получаване на ипотечни заеми от обикновените търговски банки. Тази категория включва селскостопанските банки (като египетската The Principle Bank for Development and Agricultural Credit или

филипинската The Land Bank), както и банки с по-широки цели, като индийската National Housing Bank.

В група D влизат обикновените търговски банки, чиито портфейл включва капитали за финансиране на специфични икономически сектори по препоръка на държавата.

Така например, Бразилската банка за развитие (BNDES) действа не само като кредитор, а и като миноритарен акционер на редица компании, чрез частното си специализирано инвестиционно поделение BNDESPAR. Отлична илюстрация за ролята на Бразилската банка за развитие като инструмент на държавното влияние, съвместно с локалните държавни инвеститори (като пенсионните фондове на държавните предприятия например), е дейността на компанията Vale - третата по големина в света рудодобивна корпорация. Когато, през 2009, тогавашния бразилски президент Луис да Силва публично принуди компанията Vale да инвестира в местните металургични мощности и да купува кораби, произведени в Бразилия, частните инвеститори се обявиха против. Компанията Vale беше частично приватизирана през 1997, но Бразилската банка за развитие и държавните пенсионни фондове си запазиха миноритарни пакети акции, които общо формираха над 50% от контролния пакет. Затова, след публичните дебати и обществената критика, частните акционери в компанията бяха принудени да отстъпят пред натиска на държавата, а главният "опозиционер" - президентът на Vale Роже Аньели беше уволнен от Съвета на директорите.

Държавният капитализъм обаче не се изчерпва само с търговските компании. Част от него са и огромните капиталови ресурси, управлявани от суверенни фондове (SWF). Такива фондове се появиха само преди десетина години в петролните държави и Сингапур. В момента, те представлява изключително мощни обединения на капитали. Така норвежкият Government

Pension Fond контрлолира 430 млрд. долара, Dhabi Investment Authority – 400 млрд. долара китайската China Investment Corporation – 330 млрд долара (виж таблица 6). Общо, суверенните фондове управляват около 5 трлн. долара, като до 2020 тази цифра ще нарасне до 10 трлн.

Суверенните фондове се делят на две групи: фондове на спестявания, занимаващи се с търсене на ефективни инструменти за инвестиции, и фондове за развитие. Така например, китайската China Investment Corporation акцентира върху търсене на оптимален портфейл на финансови активи, докато фондът Abu Dhabi Investment Authority е заинтересован от финансирането на регионалното икономическо развитие, подготвяйки се предварително за времето, когато петролните запаси ще се изчерпат. През 2008 Abu Dhabi Investment Authority създаде специализиран фонд за инвестиции във високотехнологични компании както вътре в страната, така и в чужбина. Първата сериозна стъпка на новия фонд беше формирането на алианс с американската компания Advanced Micro Device, довел до създаването на най-големия в света производител на полупроводници GlobalFoundries.

Финансовата криза през 2007-2008 рязко усили позициите на втората група суверенни фондове. Така, китайската China Investment Corporation внезапно откри, че всичките и вложения в американски инвестиционни банки са се изпарили. Суверенните фондове на петролните държави значително увеличиха инвестициите си в научни изследвания и разработки. Така, фондовете на Кувейт, Катар, Китай, Казахстан и Ирландия засилиха подкрепата си за националните финансови институции. Почти всички фондове активизираха участието си в управлението на компаниите, чиито акции притежават, чрез представителите си в техните директорски бордове (25).

Според експертите, развитието на суверенните фондове на развиващите се държави неизбежно ще промени глобалната финансова система и ще ускори прехода от модела на двата световни центъра - Ню Йорк и Лондон, към модел на множество, свързани помежду си, центрове (26). Днес суверенните фондове предпочитат да работят непосредствено един с друг, вместо с посредници от развитите държави. През 2009 China Investment Corporation и Qatar Investment Authority подписаха споразумение за създаването на съвместно предприятие. През 2010, консорциум от девет фонда, включително Държавната инвестиционна корпорация на Сингапур, China Investment Corporation и Abu Dhabi Investment Council, вложи 1,8 млрд. долара в бразилската инвестиционна банка BTG Pactual, клон на швейцарската банка UBS.

С бързото развитие и разпространение на суверенните инвестиционни фондове, като алтернативен инструмент за високодоходни вложение на държавните спестявания, миноритарните пакети акции в публичните компании все по-често започнаха да се превръщат в обекти на въпросните фондове. По-голямата част от инвестициите на суверенните инвестиционно фондове са предназначени за инвестиции в чуждестранни активи. Някои фондове обаче, инвестират средствата си в компании от собствените си страни. Така, Китайската инвестиционна корпорация купува миноритарни пакети акции на китайски компании и банки. Сингапурският фонд Temasek пък инвестира над 30% от капитала си в местни компании, като Singapore Technologies Telemedia, Singapore Communications, Singapore Power, Singapore Airlines и други (27). Суверенният инвестиционен фонд от Абу Даби Mubadala активно инвестира в мащабни проекти за развитие на енергийния, телекомуникационния, здравния и други сектори (28). Представа за най-големите суверенни инвестиционни фондове в света дава таблица 6.

Таблица 6. Най-големите суверенни инвестиционни фондове в света по обем на управляваните от тях активи през 2010, в млрд. долари

Източник: A. Musacchio and E. Stayov. Sovereign wealth funds: barbarians at the gar or white knights of globalization?, Harvard Business School note No 9-712-022, 2011.

Много значителна е и ролята на другите държавни фондове (пенсионни, застрахователни и т.н.) в съвременната икономика. Така, в Индия държавната Корпорация за животозастраховане (LІC) представлява най-голямата холдингова компания в страната. Тя е активен инвеститор на фондовия пазар с обем на инвестициите от 50 млрд. долара (през 2011). Държавата контролира LIC и назначава членовете на директорския и борд, както и членовете на висшето ръководство. Тя нерядко кара компанията да инвестира в акции на държавни предприятия, особено в случаите, когато търсенето на ценните книжа на въпросните предприятия на първичните ІРО не е достатъчно голямо. През 2011, с помощта на LIC, държавата инвестира свои капитали в 25 компании, под формата на миноритарни пакети акции, което се равнява на 4% от общата капитализация в страната. До април 2012, в хода на частичната приватизация, LIC се сдоби с акции на такива индийски компании, като NPC, NMDC, SJVN, Engineers India, Power Grid Corporation, Shipping Corporation of India, PTC India, Financial Services и ONGC (29).

В Бразилия, пенсионните фондове на държавните предприятия притежават миноритарни пакети акции в редица публични компании и често играят ролята на активни инвеститори, влияещи върху стратегията на тези компании и дори иницииращи процеси на сливане.

Изброените дотук примери доказват наличието на най-разнообразни форми на държавен капитализъм в съвременната икономика. Държавата може да участва в своеобразни коалиции на собственици с цел да влияе върху поведението на компаниите или да преразпределя заеми и акции при условие, че компаниите се ангажират с изпълнението на конкретни задачи, поставени от държавата (30).

Транснационализацията на държавния капитализъм

Последното изследване на UNCTAD очертава тенденция към активна транснационализация на държавните предприятия, които се превръщат в съществен елемент от глобалните потоци на преките инвестиции. Според UNCTAD, транснационалните държавни предприятия се дефинират като компании, разполагащи с предприятие-майка и негови дъщерни филиали, в които държавата има контролен дял (пълен, мажоритарен или значителен миноритарен), независимо, дали предприятието се листва на фондовата борса или не. Смята се, че е налице държавен контрол, когато държавата владее 10% или повече от акциите с право на глас на предприятието или участва в него като най-голям акционер (31). При това държавното участие може да е в национален, регионален, провинциален или общински формат. През 2010 в света е имало 650 държавни транснационални компании, с 8500 чуждестранни филиали. 19 от тях влизат в списъка на 100-те най-големи транснационални корпорации на планетата. Петнайсетте най големи държавни ТНК представляват известни и лесно разпознаваеми марки (виж таблица 7).

Таблица 7. Най-големите държавни ТНК през 2009

Източник: UNCTAD.

Държавният контрол в тези компании е различен - от пълна собственост до съществено влияние. В около 44% от държавните транснационални корпорации държавата е мажоритарен акционер.

В 42% от компаниите държавата държи под 50% от акциите, като в 10% има дял 10% и по-малък. В тези компании държавата е най-големия миноритарен акционер или пък е собственик на златни акции, оказвайки решаващо влияние върху състава на директорския борд и мениджмънта на предприятието.

В географски план, 56% от държавните предприятия се намират в развиващите се страни (виж таблица 8).

Таблица 8. Разпределяне на държавните транснационални корпорации по страни и региони

Източник: UNCTAD.

В тази класация води Южна Африка с 54 транснационални компании, следвана от Китай (50) и Малайзия (45 компании). В Русия има само 14 такива компании, т.е. по-малко, отколкото в Обединените арабски емирства, Кувейт и Индия. Тоест, страховете за прекалена държавна намеса в руската икономика са силно преувеличени. Всъщност, в Русия има по-малко държавни ТНК, отколкото в повечето европейски страни. Така, в Швеция те са 18, във Финландия - 21, във Франция -32, а в Дания - 36. Броят на всички действащи в различните държави държавни предприятия пък е (като минимум) с цял порядък по-голям: във Франция те са около 900, а в Китай 154 хил. (32).

Държавните ТНК разполагат с най-значими позиции във финансовия сектор и капиталоемките отрасли на индустрията (виж. таблица 9).

Таблица 9. Структура на държавните ТНК по отрасли на икономиката

Източник: UNCTAD.

Ако значителната роля на държавата в тежката индустрия и инфраструктурата не поражда особено учудване, водещата роля на финансовия сектор, по брой на държавните ТНК, изглежда поразяваща, а най-вероятното и обяснение е, че в много страни на този сектор се придава стратегическо значение. Вероятно за редовия източноевропеец, който през последните двайсетина години бе приучен да вярва безпрекословно на неолибералните икономически концепции, изглежда е необяснимо, защо броят на държавните предприятия в такива "свободни" и "пазарни" отрасли, като търговията, или операциите с недвижими имоти, е по-голям, отколкото в автомобилната индустрия, металургията и химията. Всъщност, истината е, че все още познаваме твърде слабо западната пазарна икономика.

Общо, в сферата на услугите, която е символ на постиндустриалното общество, функционират почти 70% от всички държавни ТНК, докато в обработващата индустрия - само 22%, а пък в добивната (включително петролната) едва 8,6%.

Защо съществува държавният капитализъм

Защо моделът на държавния капитализъм продължава да съществува и дори получава все по-широко разпространние? Има няколко обяснения на този феномен.

На първо място, държавният капитал е важен инструмент за поправяне "грешките" на пазара, нарушаващи оптималния характер на производствените инвестиции. Днес са известни два източника на подобни грешки, като единият е свързан с капиталовия пазар. В страните с недобре развит финансов пазар съществува остър дефицит на частни инвестиции, особено когато става дума за реализацията на дългосрочни проекти с продължителен период на изплащане (33).

Държавата може да действа като кредитор или венчърен инвеститор при недостиг на частни източници на финансиране. Държавните банки и банките за развитие смекчават кредитните ограничения в частния сектор и помагат за реализацията на проекти с положителна чиста приведена стойност, които при други условия, не биха могли да се осъществят. Нещо повече, в страните, където има съществен капиталов дефицит, държавното финансиране може да компенсира недостига на частен капитал и да стимулира предприемаческата активност за развитието на нови или модернизация на съществуващите икономически отрасли (34).

Вторият източник на "грешките" на пазара е свързан с проблемите на координацията. Носителят на Нобелова награда за икономика Пол Кругмън смята, че частното инвестиране в индустриалните предприятия ще бъде по-ефективно, ако са налице евтини суровини и ефективна транспортна инфраструктура (35).

За да се стимулира икономическия растеж, във веригата на добавената стойност следва постоянно да се изграждат прави и отбратни връзки. Следвайки тази логика, за стимулирането на координираните взаимнодопълващи се инвестиции от страна на държавата, е необходим своеобразен "силен тласък". Проблемите с координацията се изострят в условията на недостатъчно развити финансови пазари. Ако е налице достатъчен по размери частен капитал, държавата би могла да стимулира създаването на нови отрасли просто с помощта на диференцирани данъчни режими и временна защита на пазара. Но при положение, че частният капитал не достига, за стимулирането на взаимнодопълващите се инвестиции е необходимо прякото или косвено инвестиране на държавен капитал. Така, държавните предприятия и инвестиции се оказаха най-важния инструмент за индустриализацията и промишленото развитие на Бразилия в условията на дефицит на частен капитал и нежелание транснационалните корпорации да бъдат допуснати в определени стратегически сектори на икономиката (36).

Недостатъчно развитият финансов пазар не само че затруднява компаниите да получат необходимия им капитал, но и лишава инвеститорите от корпоративната информация, необходима за мониторинга на дейността на компанията и нейното управление. Той понижава и вероятността за поглъщания и провокира конфликти в управлението. Така, предприятията с мажоритарно държавно участие, по правило, доминират в икономиката в етапите на формиране на фондовия пазар. Редица анализи (в частност, касаещи Индия) свидетелстват, че в страните с недоразвит финансов пазар частните компании невинаги се оказват по-ефективни от държавните (37).

Освобождавайки се от задачите, свързани с максимизацията на акционерната стойност, държавата може да си поставя дългосрочни цели за развитие, което не интересуват частните инвеститори, търсещи единствено краткосрочната печалба. Частните инвеститори могат да намаляват пакетите си акции или дори да изтеглят капитала си от дадено дружество, ако не получават от него удовлетворителни приходи. Много проекти обаче, носят приходи само в дългосрочна перспектива и за реализацията им е необходима един "по-търпелив" капитал, способен да се противопостави на периодите на пазарна турбулентност. В тези случаи, държавата поема ролята на "финансов партньор" и поддържа необходимите проекти с продължителен период на изплащане (38). Експертите подчертават, че ключова особеност на суверенните инвестиционни фондове е именно наличието на "търпеливи" капитали. Тези фондове не са завладени изцяло от "духа на джунглата" и могат по-лесно да се справят с паниката на пазара (39). Държавният капитализъм възниква като реакция на пазара, ориентиран единствено към по-бързата печалба и краткосрочните интереси.

През 90-те години държавните предприятия се изправиха пред нови предизвикателства. С присъединяването на повечето държави към Генералното споразумение за митата и търговията (ГАТТ), а след това и към СТО, търговският протекционизъм стана демоде. Бяха прекратени масираните държавни субсидии, особено в страните, където предоставянето на помощ от Световната банка се обвързваше с искания за съкращаване на държавните разходи и балансиран бюджет. В същото време се откриха нови възможности за заетост в частния сектор за успешните мениджъри от държавните компании, а самите тези компании станаха по-зависими от пазара на ценни книжа, в търсенето на финансиране.

По ирония на съдбата, усложняването на икономическата ситуация в резултат на кризата облагодетелства държавните предприятия. Ограничаването на държавния протекционизъм помогна за преодоляване на неефективния мениджмънт, а заплахата от приватизация сложи началото на нова ера на финансова отчетност: сега държавата е принудена щателно да обоснове евентуалния си отказ да приватизира едно или друго предприятие. Възникна концепцията за "новото държавно управление", акцентираща върху използването от държавните бюрократи на най-добрата управленска практика в частния сектор.

С развитието на финансовите пазари, държавните предприятия започнаха по-често да се обръщат към частните инвеститори за да си осигурят финансовите ресурси, необходими за разширяване на активността им на националните и глобални пазари, а също да емитират корпоративни облигации и да продават част от акциите си.

С други думи, през последните две десетилетия мениджмънтът на държавните предприятия претърпя фундаментални промени. Макар че станаха някак си незабележимо, тези промени доведоха до това, че днес водещите държавни предприятия са напълно конкурентоспособни на пазара, макар че не винаги са толкова ефективни, като аналогичните частни компании.

Сред новите характеристики на държавните предприятия следва да посочим:

• Продажбата на акции на фондовите пазари с двойната цел да се осигури допълнително финансиране и да се контролира дейността на мениджмънта, чрез ежедневната оценка на курса на акциите на предприятието;
• Наличието на независим одит и независими членове на директорския борд;
• Надеждни ограничения върху получаването на държавни субсидии;
• Набиране на персонал от водещите университети;
• Въвеждане на стимули при заплащането на управленския персонал.

Може би най-значимият нов фактор в дейността на държавните предприятия е принципното усъвършенстване на корпоративното управление през последните петнайсетина години. Много държавни компании промениха уставите си, в посока към подобряване на вътрешното управление и контрол, включване на независими членове в директорските бордове и разработването на мерки за стимулиране ефективната дейност на мениджерите.

По-долу ще се спра на дейността на четири държавни компании, постигнали достатъчно високо ниво на производствена ефективност: Indian Railways, бразилската Petrobras, норвежката Statoil и малайзийската Petronas. Те представляват силно различаващи се в културно и икономическо отношение страни и са се превърнали в образец за много други държавни предприятия.

Индийските железници (Indian Railways) обслужват цялата огромна железопътна мрежа на Индия и са най-голямата компания в света, след Wal-Mart, по броя на заетите в нея (1,4 млн. души). Компанията се намира под прякото управление и контрол на индийското Министерство на железниците. През 2001 тя беше на ръба на фалита заради неспособността и да изплаща дивиденти на правителството (става дума за годишните плащания за ползване на капитала, който държава е инвестирала в компанията). Днес обаче, Indian Railways е печеливша компания, чиято чиста парична наличност (след изплащане на операционните разходи) се равнява на 22 млрд. долара, а чистата и печалба (след изплащане на полагащите се дивиденти на държавата и амортизационните отчисления) надхвърля печалбата на много американски корпорации от класацията Forbes 500 (40). Преди всичко, компанията съумя да повиши интензивността на използване на наличните си активи. Тя въведе в експлоатация по-дълги и бързи влакове, купувайки мощни локомотиви и променяйки конфигурацията на вагоните, така че да може да превозва повече товари. Освен това, компанията повиши тарифите си за превоз на товари за износ, като успя да избегне масовите уволнения на служители и повишаване на тарифите на пътническите превози.

Бразилската държавна компания Petrobras e признат лидер в сферата на дълбоководния добив на петрол и природен газ. Освен това компанията инвестира значителни средства за развитие на възобновяемите енергийни източници, най-вече за производството на етанол от захарна тръстика. Интересно е, че до началото на 90-те години Petrobras се сблъскваше със същите проблеми, като другите държавни предприятия. През 1997 държавата отвори националния петролногазов сектор за чуждестранната конкуренция и разреши на Petrobras да търгува акциите си на борсата, като продължи да контролира 51% от акциите и с право на глас. В резултат от това компанията стана по-прозрачна и успешно осъществи експанзия в чужбина, разчитайки на разработваните от нея първокласни технологии. В Бразилия, Petrobras се смята за компанията с най-добро корпоративно управление. Тя напълно отговаря на международните принципи и стандарти за отчетност (GAAP), тъй като се листва на Нюйоркската фондова борса. Директорският и борд включва 5-9 членове, които ежегодно се преизбират (с цел да се ограничат евентуални користни действия на менижмънта). Собствениците на привилегировани (без право на глас) акции имат право да избират един от членовете на борда. Компанията значително понижи нивото на корупция, принуждавайки директорите да се отчитат за всички действия и операции, осъществени с тяхно участие, както и да предоставят детайлна информация за възможната си лична заинтересованост от едни или други сделки. Така, директорите не могат да гласуват по сделки с външни компании, в които държат над 10% от акциите (41).

Statoil е норвежка държавна петролна компания (след сливането си с петролногазовото поделение на компанията Norsk Hydro през 2007, тя се нарича Statoil Hydro). Тя е глобален „мейджър” в сферата на офшорните петролни добиви. В момента компанията оперира не само в норвежкия континентален шелф, но и в Западна Африка, Мексиканския залив и континенталния шелф на Бразилия. Нейна собственост са два големи нефтопреработвателни завода в Норвегия и Дания, а търговията и с бензин покрива пространството от Скандинавия до балтийските държави. Statoil е създадена през 1972 и през следващото десетилетие действа достатъчно ефективно. Въпреки това, когато находищата в Норвежко море започнаха да се изчерпват, възникна опасението, че компанията може да изостане от международните си конкуренти в петролния сектор. Затова, през 2001, норвежкият парламент разреши на Statoil да започне да продава акции в Осло и на Нюйоркската фондова борса. Според експертите, повишеното ниво на отчетност и прозрачност, постигнато благодарение на това, е позволило на компанията да се превърне в глобален технологичен лидер (42).

На свой ред, малайзийската държавна компания Petronas заложи на внедряването в предприятията си на ефективна производствена култура. В резултат от това, за пет години компанията си осигури допълнителни приходи от около 1 млрд. долара. Нещо повече, по такива показатели, като коефициент на използване на наличните мощности, качество и ефективност, Petronas се намира в челната десетка на водещите компании от отрасъла (43).

Реализирайки строга програма за икономии, правителството на САЩ, което стана най-големия акционер в автомобилния гигант General Motors, нареди продажбата на всички, водещи се на топ-мениджърите на компанията самолети. Таванът на заплатите и бонусите за ръководството също се определя от американското правителство. Новият генерален директор на корпорацията Даниел Акерсън признава, че правителството разпределя оптимално средствата на данъкоплатците, то демонстрира интерес към развитието на компанията, но не повече отколкото другите институционални инвеститори (44).

Държавните компании активно формират ново, по-ефективно поколение мениджъри: специалисти, обучаващи се в най-добрите световни бизне школи и притежаващи опит, натрупан в чужбина. Така например, най-голямата китайска металургична компания Baosteel от десетина години насам изпраща водещите си мениджъри на специалните курсове, организирани от МВА и кани специлисти от швейцарската IMD за провеждането на такива курсове в Китай. Китайската петролна корпорация CNPC също изпраща свои специалисти на бизнес обучение в САЩ. Това ново поколение мениджъри променя стила на управление на целия държавен сектор.

Сред най-интересните аргументи в полза на държавния капитализъм е твърдението, че с негова помощ развиващите се страни по-лесно усвояват необходимите им знания и опит от развитите държави. В тази връзка се посочва, че именно кадрите на националните икономически лидери са сред „най-обучаваните”, като процесът на обучаването им се осъществява включително и чрез листинга на акции на компаниите им на чуждестранните фондови борси (предоставящи услугите на най-известните анализатори и банкери в света), както и по линия на поглъщането на чуждестранни компании (които могат да предоставят уникални знания и технологии).

Така, китайската автомобилна компания Geely International си осигури достъп до най-ефективните производствени технологии, купувайки Volvo за 1,8 млрд. долара. На свой ред Shanghai Electric Group повиши значително инженерните си познания и компетенции, купувайки за 1,5 млрд. долара американската компания Goss International и създавайки съвместно предприятие със Siemens и Mitsubishi. Saudi Basic Industries също придоби далеч по-космополитен характер, след като купи десетина известни компании в различни страни по света.

Ръководителите на държавните компании обичат да казват, че вземат най-доброто от двата свята – възможността да се планира бъдещето и способността бързо да се реагира на стремително променящите се вкусове на потребителите. Дори в доклада на американския Национален съвет по разузнаване (National Intelligence Council) се посочва, че държавният капитализъм се оказва ефективен за мобилизацията от страна и държавата на средствата и ресурсите, необходими за развитието на ключовите икономически отрасли. Възходящите държави във все по-голяма степен ще използват това средство за да си гарантират устойчиво икономическо развитие. Ефективността му ще продължава да нараства, паралелно с нарастващият дефицит на ресурси и усилването на конкуренция за тях (45).

Днес държавният капитализъм се различава от този в миналото. На първо място, той се развива на много по-широко пространство: само Китай акумулира 1/5 от населението на планетата. На второ място, значително се ускориха темповете на развитието му. На трето място, той вече разполага с много по-сложни и ефективни инструменти. Накрая, днешният държавен капитализъм използва много по-добре капиталистическия инструментариум за постигане на поставените цели.

В развитието на съвременния държавен капитализъм съществува и определен парадокс. Държавните предприятия стават по-богати и мощни дори в условията на съкращаване на държавния сектор в икономиката, а пък държавата засилва контрола си, дори в условията на развитие и ръст на частния сектор. Концентрацията на икономическа мощ в рамките на държавните предприятия набираше скорост през цялото изминало десетилетие. Така например, стойността на активите на 120-те най-големи държавни предприятия в Китай нарасна от 360 млрд. долара, през 2002, до 3 трлн. долара, през 2010, макар че делът им в БНП на страната през този период е намалял. В разгара на кризата, през 2009, 85% от всички банкови кредити (т.е. 1,4 трлн. долара) бяха отпуснати на държавни компании.

В същото време, държавата се превръща във все по-опитен собственик. Днес съвсем малко държавни предприятия се отчитат пряко пред съответните министри. В повечето страни държавата предпочита да осъществява контрола си в качеството на техен акционер, превръщайки се в най-значимия акционер във всички развиващи се страни, от Китай до Тайланд и от Малайзия до Саудитска Арабия. Държавните предприятия станаха по-ефективни и производителни, благодарение на обмисленото си и успешно осъществено преструктуриране. В Китай например, рентабилността на активите на държавните предприятия е нараснала от 0,7%, през 1998, до 6,3%, през 2006. Освен това, държавните предприятия придобиват все по-ясно изразен транснационален характер.

Заключение

Днес държавните предприятия са изправени пред два сериозна проблема, които тепърва трябва да бъдат решени.

На първо място, въпреки всички институционални успехи от последните години, тези предприятия (особено в стратегическите отрасли, като енергетиката) си остават привлекателни за постигането не само на икономически, но и на геополитически цели.

На второ място, с излизането на държавните предприятия на глобалните пазари отношението към тях на страните-реципиенти може да се промени. Засега то си остава достатъчно позитивно, доколкото се смята, че тези предприятия действат по-малко агресивно, отколкото частните. На практика обаче, това не винаги е така. Доказателство е например скорошният конфликт мажду компанията Petrogas и правителството на Боливия.

Разбира се, не може да се твърди, че всички държавни предприятия са ефективни или, че държавното участие в капитала на частните банки и компании винаги е оптимално. Единственото, което не подлежи на съмнение е, че днешното завръщане на държавата в икономиката има качествено нов характер, тъй като междувременно икономическата среда се промени, а и повечето държавни предприятия очевидно са се поучили от грешките, допуснати в миналото.

Бележки:

1. Asia-Pacific Council of American Chambers of Commerce. Обединява 50 хил. бизнес-ръководители и 20 хил. организации от 20 държави от Азиатско-Тихоокеанския регион.

2. Are State-Owned Enterprises Emerging to Become Serious Competitors? News Blaze March 17, 2012.

3. 2011 World Investment Report. UNCTAD 2011.

4. FT 500, 2011, Financial Times, June 24, 2011.

5. Forbes 2000 за съответните години.

6. B. Bortolotti and M. Faccio. Government control of privatized firms. The Review of Financial Studies, 2009, vol. 22, No 8.

7. Aldo Musacchio, Sergio G. Lazzarini. Leviathan in Business: Varieties of State Capitalism and their Implications for Economic Performance. Boston, Massachusetts, May 2012.

8. The Global Competitiveness Report 2011-2012. World Economic Forum, Geneva 2011.

9. W. Huff. What is the Singapore model of economic development? Cambridge Journal of Economics, Vol. 19, No 6, 1995.

10. State capitalism: Is it rival to market capitalism? Mining Weekly, 30^th March 2012.

11. State Capitalism. Special Report. The Economist, January 21, 2012.

12. I. Bremmer. The end of the free market : who wins the war between states and corporations? N.Y. 2010.

13. Aldo Musacchio. The Return of State-Owned Enterprises. Harvard International Review, April 4. 2009.

14. Robert Milward. Public and Private Enterprise in Europe: Energy, telecommunication and transport 1830-1990. Cambridge University Press, 2005 ; “The Rise and Fall of State Enterprise in Western Europe 1945-90: Economics, Ideology or Technology?”, Session 73, International Economic History Congress, Helsinki, Finland, August 2006.

15. John Waterbury. Exposed to Innumerable Delusions: Public Enterprises and Ste Power in Egypt, India, Mexico and Turkey (Political Economy of Institution and Decisions) Cambridge University Press, 1993.

16. State Capitalism. Special Report. The Economist, January 21, 2012.

17. J. Bower, H. Leonard and L. Pain. Capitalism at risk : rethinking the role of business. Boston : Harvard Business Review Press. 2011.

18. B. Bortolotti and M. Faccio. Government control of privatized firms. The Review of Financial Studies, 2009, vol. 22, No 8.

19. Ludwig von Mises. Socialism: an economic and sociological analysis. Auburn, 2009. (First published 1951).

20. M. Rothbard. A Future of peace and capitalism. Boston, 1973.

21. I. Bremmer. The end of the free market : who wins the war between states and corporations? N.Y. 2010.

22. Данни на корпоративната статистика: http://www.saudiaramco.com/

23. Aldo Musacchio, Sergio G. Lazzarini. Leviathan in Business: Varieties of State Capitalism and their Implications for Economic Performance. Boston, Massachusetts, May 2012.

24. Aldo Musacchio, Sergio G. Lazzarini. Leviathan in Business: Varieties of State Capitalism and their Implications for Economic Performance. Boston, Massachusetts, May 2012.

25. Sovereign Wealth Fund Institute.

26. State Capitalism. Special Report. The Economist, January 21, 2012.

27. Данни на корпоративната статистика www.Temasek.com за май 2012.

28. Данни на корпоративната статистика www.Mubadala.ae за май 2012.

29. S. Vaidyanathan and A. Musacchio. State Capitalism in India and its implications for investors. Harvard Business School Papers, May 2012.

30. Следва да различаваме тези "хибридни" форми на държавния капитализъм от публично-частното партньорство, използвано най-вече за реализацията на специфични инфраструктурни проекти или в сферата на обществените услуги (водоснабдяване, транспорт и т.н.)

31. World Investment Report 2011. UNCTAD 2011.

32. The Size and Composition of the SOE in OECD Countries. OECD, Paris, 2011.

33. R. Levin. Finance and Growth : theory and evidence. Handbook of Economic Growth, Vol. 1, 2005.

34. N. Bruck The role of development banks in the Twenty-First Century. Journal of Emerging Markets, No 3, 1998; Armendariz de Aghion. Development banking. Journal of Development Economics, No 58, 1999.

35. P. Krugman. The current case for industrial policy. In D. Salvatores (Ed.), Protectionism and world welfare. Cambridge; Cambridge University Press, 1993.

36. T. Trebat. Brazil’s state-owned enterprises: a case study of the state as entrepreneur. Cambridge: Cambridge University Press, 1983.

37. J. Sarkar, S. Sarkar and S. Bhaumik. Does ownership always matter? Evidence from the Indian bank industry. Journal of Comparative Economics, Vol. 26, 1998; B. Bortolotti, M. Fantini and D. Siniscalco. Privatization around the world: evidence from panel data. Journal of Public Economics, Vol. 88, No 1-2, 2004.

38. N. Kaldor. Public or private enterprise – the Issue to be considered. In W. Baumol (Ed.), Public and private enterprises in a mixed economy. N.Y. 1980; G. McDermott. Embedded politics: industrial networks and institutional change in postcommunism. Michigan University Press, 2003.

39. A. Musacchio and E. Stayov. Sovereign wealth funds: barbarians at the gar or white knights of globalization?, Harvard Business School note No 9-712-022, 2011.

40. Indian Railway Year Book (2009-2010). Ministry of Raiways. Government of India. 2011.

41. Business Week, 27 January, 2012

42. Annual Report. Statoil. 13 April 2011

43. Improving performance at state-owned enterprises. The McKinsey Quarterly May 2009.

44. Ведомости, 10 юли 2012.

45. Global Trends 2025: A Transformed World. National Intelligence Council. Washington D.C. 2008.

46. Приватизация бессмысленная и беспощадная. Эксперт, № 28, 2011.

47. B. Bortolotti, M. Fantini and D. Siniscalco. Privatization around the world: evidence from panel data. Journal of Public Economics, Vol. 88, No 1-2, 2004; I. Dinc and N. Gupta. The decision to privatize: finance and politics. Journal of Finance, Vol. 66, No 1, 2011.

48. Эксперт, № 28, 2011. 

* Авторът е ръководител на Центъра на индустриални и инвестиционни изследвания към Института за световна икономика и международни отношения в Москва

{backbutton}

Poland’s foreign policy in the 21st century, Ed. by Stanisaw Bielen. 462 p., Difin SA, Warsaw, 2011.

Сборникът, чиито автори са група известни професори от Варшава, не е просто преглед на полската външна политика в началото на ХХІ век. Анализирайки процеса на формулиране и реализация на външнополитическите отношения, авторите засягат всички основни събития и фактори, влияещи върху формирането на курса, който Полша следва в глобалната политика. Сред тях има както учени с богат преподавателски опит, включително в чуждестранни университети, така и държавни служители, дипломати, професионални военни и журналисти.

Основната цел на сборника е да демонстрира, че външната политика представлява процес на формулиране на рационални идеи, обусловени от националните интереси, анализа на международната ситуация и осъзнаването на собствените възможности. Основното и достойнство е стремежът към точност и обективност. Книгата трудно би могла да се впише в рамките на политическата коректност, а тезите на авторите се ръководят от принципа sine ira

et studio (т.е. "без гняв и пристрастие" - б.р.). Те не претендират да формират начина на мислене на управляващия в Полша елит, но анализът им несъмнено би бил полезен в политическата практика.

Основните предпоставки за формирането на полската външна политика

За да разбере основните предпоставки за формирането на полската външна политика, за българския читател вероятно ще бъде добре да прочете първо главата, писана от Ришард Зиемба "В търсене на международната роля на Полша: концептуализация на идеята за "средната" държава". Приоритетите на външната политика в сферата на сигурността и стратегическата визия за международната ситуация пък се дискутират в главата, писана от Болеслав Балцерович - "Полското участие в евроатлантическата система за сигурност".

На въпросите за адаптирането на полската външна политика към изискванията, налагани от членството в доминираните от Запада интеграционни обединения, са посветени главите, писани от Влодзимеж Аньол ("Полша и предизвикателствата на глобалното развитие") и Катажина Коложейчик ("Полските инициативи в ЕС").

Авторите се обединяват около тезата, че основни цели на полската външна политика, на съвременния етап, са консолидиране позицията на страната в ЕС и укрепване на доверието към нея, като достатъчно зрял участник в интеграционния процес. Според авторите на сборника, историческите и геополитически фактори несъмнено са предпоставки за това Полша да се изявява като конструктивен участник в развитието на интензивен диалог между ЕС и партньорите му в Източна Европа.

На проблемите за формирането и еволюцията на визията за мястото и ролята на Полша в съвременния свят е посветена главата, писана от Станислав Пажимес - "Успехите и провалите при формирането на западна идентичност на Полша" и тази, писана от Константин Войташик - "В търсене на полската идентичност в ЕС".

Изброявайки постигнатото, авторите посочват и редица недостатъци, които не позволяват на полската политика пълноценно да се възползва от потенциала на страната и конструктивно да развива възможностите за сътрудничество. Според тях, днес вече е време Полша да се възползва конструктивно от стратегическото си положение. Те смятат, че най-близък съюзник и най-важен икономически партньор на Варшава е Германия, а в отношенията си с Русия, Полша успешно разрешава старите исторически противоречия, разчиствайки основата за взаимноизгодно и продуктивно партньорство. Днес Варшава е по-близо до Берлин и Москва, отколкото са те помежду си, затова и отношенията на Полша с всяка от тези държави следва да бъдат по-добри, отколкото отношенията между Германия и Русия. Въпреки това, практиката сочи, че всяко сближаване между Германия и Русия продължава да поражда атавистичен страх у поляците. Според авторите на сборника обаче, вместо да се поддава на тази "исторически мотивирана" паника, би било много по-полезно страната да се концентрира върху мониторинга и оценката на променящия се политически пейзаж. Днешна Полша се нуждае от повече реализъм и внимателен анализ на международния силов баланс.

Необходимостта от зряла външнополитически визия

На въпросите за формирането на външнополитическия курс на страната са посветени главите, писани от Артур Новак-Фара - "Конфликтът между властите в сферата на полската външна политика" и Кшищоф Зуба - "Ролята на идеологията и политическите партии в процеса на формулиране на полската външна политика". Двамата автори прокарват една доста смела хипотеза за недостатъчната ефективност на действията на Варшава на международната сцена, свързвайки ги с липсата на зряла визия за външната политика у полския елит. Днес провежданият от него политически курс представлява по-скоро реакция на текущите събития, без дълбокото им осмисляне и дефиниране, на тази основа, на адекватна стратегия за бъдещите действия. В съвременните условия, външната политика, базираща се на традиционното геополитическо мислене, нерядко се оказва контрапродуктивна. Връзката между властта и географията е нееднозначна и реализацията на държавните интереси невинаги се осъществява с помощта на директен контрол върху територията. Далеч по-важен, ефективен и евтин се оказва контролът върху капитала, медиите и инструментите на "меката сила".

В условията на съвременния свят, традиционните фобии губят смисъла си. Полше не притежава собствена визия за мястото си в Европа, т.е. ясно определена и добре обмислена концепция за своята международна идентичност. В основата на полския (външно)политически стил все още е заложен принципът за съперничеството, въз основа на който всички играчи се делят на приятели и врагове. Той се базира на разпространената и сред чуждестранните партньори на Варшава анахронична представа за страната, като жертва на тоталитарните режими през ХХ век. В разбирането си за света, полските политици все още са далеч от другите модели на политическа активност - консенсусния и кооперативния. Много често, липсата на достатъчно ресурси, включително и военни, се прикрива с излишни жестове и амбиции на отделни полски политици.

Проблемите с изработването на подходящите инструменти за ефективна реализация на въшната политика на страната, се анализират в главата, писана от Богуслав Залески - "Проблеми на професионализацията на полското Външно министерство".

Базирайки се на собствения си опит в сферата на академичната и професионална активност, авторите в сборника твърдят, че полският управляващ елит недооценява научния и интелектуален потенциал на обществото, който може да се използва за модернизацията и по-нататъшното развитие на държавата. Нерядко политическият анализ в Полша се превръща в своеобразно надлъгване с политиците, които не искат или не могат да използват помощта на специалистите и експертите.

Въпросите, касаещи съдействието на научно-експертната общност при формулирането на полската външна политика, се разглеждат в главата, писана от Яцек Чапутович и озаглавена "Политическата експертиза в Полша, във външнополитическата сфера".

Новата геополитическа среда

За ефективната подготовка и формулиране на външната политика на страната, авторите препоръчват да се обърне специално внимание на геополитическите промени, трансформиращи политическото и обкръжение: намаляващият интерес на САЩ към Европа (и особено към Централна Европа) и концентрацията на вниманието им (а и не само тяхното) към Русия, постепенното отслабване на ЕС и кризата на идентичността и ефективносттта, поразила НАТО. Всички тези фактори влияят върху положението на Полша и карат нейната дипломация да търси адекватен отговор, ориентирайки се към активен и новаторски подход при формирането на външната политика на страната. В тези условия, игнорирането на гледната точка на полските съседи, за сметка на визията на най-силната в света, но разположена твърде далеч свръхдържава (САЩ), говори не само за необяснима самонадеяност, но и за неразбиране на процесите в развитието на глобалната полиитика, което би могло да има неблагоприятни последици за Полша.

В този смисъл, особено интересна е онази част от книгата, която е посветена на отношенията на Варшава с Берлин и Москва. Става дума за главите, писани от съставителя на сборника Станислав Биелен - "Полша между Германия и Русия: детерминизъм или геополитически плурализъм" и от Анджей Шептицки - "Новата фаза на полското мисионерство на Изток". Авторите акцентират върху това, че Полша се намира в пресечната точка на две важни плоскости на геополитическите взаимоотношения, влияещи върху ролята и в международните отношения - става дума за отношенията между Германия и Русия, както и за тези между ЕС и САЩ.

От една страна, следва да отбележим, че Полша и Русия са разделени от различното виждане за историята и различните политически традиции. От друга обаче, реалността е, че Полша, несъмнено, продължава да се намира в руската зона на влияние (100% от внасяния в страната газ и 95% от петрола идват от Русия). В подобна ситуация се налага да се направи избор, или страната да предприеме сериозни стъпки за намиране на алтернативни доставчици на ресурси, или да се примири със съществуващото положение и да прекрати словесните войни с основния си енергиен партньор. В противен случай, тя рискува да бъде поразена от своеобразна "геополитическа шизофрения".

В отношенията между Полша и Русия следва постоянно да се търси баланса между ценностите и интересите. Варшава би трябвало да е наясно, че колкото по-добри са огношенията и с Москва, толкова по-ефективно става полското влияние върху източната политика на ЕС, както и обратното. Стратегическото положение на страната и дава възможност да играе ролята на посредник между ЕС, от една страна, и Русия, Украйна и останалите държави от постсъветското пространство, от друга, и този потенциал би трябвало да се използва максимално.

Парадоксът на полската външна политика е, че докато си търси приятели на Запад, Варшава често прекалява с антируския "уклон". На свой ред, Русия се чувства обкръжена от своеобразен "санитарен" кордон от държави, тъй като САЩ проектират влиянието си в зоната на руските жизнени интереси с помощта на страни, като Полша, Украйна или Грузия. Неслучайно, коментирайки полските инициативи в постсъветското пространство, авторите на сборника логично посочват, че всеки съюз на Полша с малките държави от ОНД няма сериозни шансове за успех заради голямата стратегическа тежест на Русия в региона. Нито един проблем в постсъветското пространство не може да бъде решен без руско участие и в този смисъл всички антируски инициативи означават напразно изразходване на ресурсите на полската държава и са вредни за стабилността на целия регион.

Рискът от "провинциализация" на Полша

Сред фундаменталните тези, лансирани в тази книга е, че разпадането на Съветския съюз не е довело до пълната промяна на полската геополитика, а само до нейната модификация. Въпреки трудностите, Русия си остава най-големия играч в региона и единственият начин да се балансира влиянието и, е укрепване позициите на Полша в ЕС и задълбочаване на връзките с доминиращия в Съюза френско-германски тандем.

Въпреки очевидния прогрес в интеграционните процеси, проблемът с разделението на Европа по линията Изток-Запад продължава да съществува. Затова, посочват авторите на сборника, полските политици следва да отчитат позициите на другите участници в международните отношения. В противен случай, Полша рискува да остане неразбрана и да се окаже в изолация.

Това твърдение на авторите е още по-актуално, тъй като по време на кризата мнозина в Полша внезапно осъзнаха, че съществува сериозна вероятност страната да "изпадне" от западната сфера на влияние и да се върне в източната. Днес Полша е изправена пред риск от "провинциализация". Във визията на полските геополитици за положението на страната, интеграционната еуфория от първите години на ХХІ век, отстъпва пред осъзнаването на обективния факт, че страната всъщност не е разположена в центъра, а в периферията на Европа, т.е. на границата между Европа и Изтока.

В тази връзка, посочват авторите на сборника, установяването на конструктивни отношения с Русия се превръща във все по-важна и актуална тема. Следва да се осъзнае, че докато Москва се стреми към по-тесни връзки с ЕС, тя не представлява заплаха за Полша и в интерес на Варшава е да съдейства, а не да пречи на това сближаване. Както посочват авторите, ХХ век отдавна отмина и Полша се нуждае от свежи идеи за практическата реализация на своите интереси. А страхът от Русия е лош съветник при очертаване основните ориентири на полската външна политика.

В този смисъл, сборникът под редакцията на проф. Станислав Биелен е смела и многообещаваща стъпка към осъзнаване мястото и ролята на Полша в европейската политика. Тя може да помогне и на българските читатели да разберат по-добри процеса на формирането и реализацията на полската външна политика.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Светът навлиза във века на постоянния конфликт. Информацията се е превърнала едновременно и в стока и в най-дестабилизиращия фактор на съвременната епоха. Досега историята беше търсене и придобиване на информация, днес обаче главната задача е управлението на информацията. Онзи, който може да сортира, усвоява, синтезира и използва релевантните си знания, си гарантира достъп до професионалните, финансови, политически, военни и социални върхове. Тези победители обаче са нищожно малцинство. За широките народни маси в света, опустошени от информацията, която не са в състояние да управляват или да интерпретират достатъчно ефективно, животът е "отвратителен, жесток и ... изкуствено скъсен".  Мощният темп на промените изглежда потискащ за мнозина, а информацията е едновременно знак и двигател на тези промени. Хората във всяка държава или регион, които се оказват неспособни да разберат новия свят, да извлекат печалба от неговата неопределеност или да се примирят с динамиката му, са обречени да се превърнат в яростни противници на своите некомпетентни правителства, на своите по-успешни съседи и, в крайна сметка, на Съединените щати. Навлизаме в новия Американски век, в който ние, американците ще бъдем още по-богати, още по-безпощадни в културно отношение и още по-могъщи. Затова ще предизвикваме безпрецедентна омраза.

Век на множеството истини

Живеем във век на множеството истини. И онези, които ни предупреждават за опасността от «сблъсък между цивилизациите», несъмнено са прави. В същото време ни предстои да видим непознати досега максимално високи нива на конструктивно общуване между цивилизациите. Бъдещето е великолепно, но е и много мрачно. Много хора (повече от когато и да било в миналото) ще се наслаждават на добро здраве и благосъстояние, в същото време много повече ще живеят в бедност и смут, най-малкото по демографски причини. Ще има повече демокрация (тази специфична либерална форма на империализма), както и нарастващо масово неприемане на демокрацията. А сред определящите противоречия на бъдещето ще стане сблъсъкът между господарите на информацията и нейните жертви.

В миналото, притежаването на информацията беше, предимно, проблем на «своите» и «чуждите», почти толкова елементарен, както и разделението на обществото на грамотни и неграмотни. Макар че информационното превъзходство (често въплътено във военните технологии) притежава убийствена мощ през цялата човешка история, ефектът му е решаващ в политически, но не и в личен план. Технологиите се използват предимно за разрушаване защитните стени на града, а не за промяна на самата му природа. Раждането на съвременния Запад сложи край на тази схема. Лишаването от собственост и дислокацията, породени в Европа и извън пределите и от машинизацията на производството и великата епоха на европейския империализъм, доведоха до това, че взривът на дезориентиращата информация проникна дълбоко в «структурите на ежедневния живот» (ако използваме терминологията на Бродел). В исторически план, незнанието нерядко е щастие. Днес, незнанието вече е невъзможно – възможна е само грешката. Съвременната експанзия на достъпната информация е колосална, неограничена и разрушителна както за отделни хора, така и за цели култури, оказали се неспособни да я управляват. Радикалните фундаменталисти-атентатори в Йерусалим или в Оклахома сити, моралните терористи отдясно и диктаторите-мултикултуралисти отляво – всички те са братя и сестри, изплашени от промените, изпълнени с ужас от бъдещето, отчуждавани от информацията, която не могат да примирят със собствения си живот и амбиции. Те мечтаят да се върнат към «златния век», който всъщност никога не е съществувал, или пък да си създадат своеобразен рай, следвайки някакъв собствен, ограничителен проект. Те вече не са в състояние да разберат света и страхът им е променлив и лесно възбудим.

Информацията руши традиционните работни места и култури – тя съблазнява и предава, оставайки си при това неуязвима. Как можете да се противопоставите на информацията, с която ви натоварват другите? Няма друга възможност, освен предприемането на конкуриращи действия. Онези индивиди и култури, които няма да се присъединят или не могат да се конкурират с нашата информационна империя, са обречени на неизбежен провал (обърнете внимание, че за техническит грамотните недоволни, Интернет се е превърнал в същото, каквото е ООН за слаборазвитите държави: той им дава илюзия за доверителност и общност). Опитът на иранските аятоласи да се откъснат от съвременността се провали, макар че «трупът с чалмата», още плаши хората. Информацията от Интернет и видеокасетите не може да бъде ограничена и фундаментализмът скоро няма да е в състояние да контролира собствените си деца – нашите доброволни жертви.

Неконкурентоспособните култури, като арабско-персийския ислям или отхвърлящия «системата» сегмент от американското население, изпадат в ярост. Културите им биват атакувани, скъпите на сърцето им ценности се оказват дисфункционални и преуспяващите прекрасно се оправят и без тях. В този смисъл, уволнената «синя якичка» в Америка и боецът от Движението Талибан в Афганистан са братя по нещастие.

Както е известно, през почти целия ХХ век разривът в доходите между елита и "низините" се стеснява и това касае както индивидите, така и страните, а в някои случаи - и континентите. Страната или индивидът могат да преуспеят просто за сметка на волята и усилията си. Тоест, ако работят по-упорито от другите, могат да се наложат на пазара. Това беше разбираемо и вдъхваше почти вселенска надежда. Този модел вече е мъртъв. Днес, в ерата на спестяващите труда ни машини и технологии, е налице излишък от физическа работна сила. В Америка станахме свидетели, как синдикатите на индустриалните работници, които в миналото заемаха ключови позиции в обществения живот, днес са почти напълно ирелевантни. И тази тендеция е необратима. В същото време, очакванията на масите нараснаха драматично. Възникна глобално усещане за лъжи и неизпълнени обещания. По-голямата част от населението на планетата чувства, че дълго време се е съобразявало с наложените му правила (макар че, на практика, невинаги е така) само за да открие, че междувременно някой си е позволил да ги промени. Американецът, завършил образованието си през 60-те години, очаква да получи добра работа, гарантираща на него и семейството му сигурност и постоянно нарастващо благосъстояние. За мнозина от тези американци светът се е разпаднал, независимо, че медиите продължават да им представят образа на богатия и прекрасен свят, от който обаче те се чувстват изключени. Тези отхвърлени хора чувстват, че правителството им вече не е с тях, а само с "привилегированите". Някои търсят утешение в религията. При това, повечето си остават законопослушни работещи граждани. Други обаче, не.

Новите врагове на Америка

Чуждестранният "близнак" на тези американци - ислямистът или африканецът от Южна Сахара, или пък мексиканецът, току що завършил някой местен университет, се сблъсква с нестабилно правителство, безработица, корупция, рушаща обществото му и потискаща бедност и, на този фон, с потока от информация, показваща му (преувеличено и нечестно), колко добре си живее Западът. В ерата на поп-телевизионните сериали, видеото и сателитните чинии, тези млади и ожесточени мъже получават изкривена представа за нас, американците от безкрайните повторения на "Династията" или "Далас", или пък от спътниците, излъчващи "Спасители на плажа" - т.е. от източници, на които ние самите гледаме с насмешка и въобще не можем да си ги представим като фактори, влияещи върху международните отношения. Истината обаче е, че разрушителният характер на влиянието им не се поддава на словесно описание. Холивуд стига дотам, докъдето никога не е стигал Харвард и чужденецът, неспособен да почувства американската реалност, лесно се поддава на влиянието на безотговорните фантазии на Америка за самата себе си. Той вижда един дяволски очарователен, откровено сексуален, завладяващ свят, от който е изключен - свят на богатства, за който той може да съди, само сравнявайки го със собствената си бедност.

Повечето жители на планетата не са икономисти и възприемат богатството доста праволинейно - като игра с нулева сума. Тоест, ако залязващата Америка (както е показана във филмите) е толкова приказно богата, това е само защото е ограбила някаква група от страни или региони. Към този когнитивен дисонанс следва да добавим и това, че отхвърленият чужденец не може да съвмести моралната деградация на Америка и осмиването на всичко, което той самият е научен да цени, с ужасяващата военна мощ на САЩ. Как може една нация, в която почти всички жени са "курви", да организира такива впечатляващи операции като "Пустинна буря"? Това е оскърбление към Бога и отговорът на този въпрос следва да се търси единствено в конспиративните теории за "световния заговор", в който са забъркани и секуларизираните и корумпирани елити в собствената му страна. Нормално е отхвърленият чужденец да поиска да атакува "Големия Американски Сатана", само че Америка е твърде далеч (засега) и той използва насилието в собствената си страна или регион. Той не е склонен да търси лична вина за неуспехите си, нито пък се замисля за това, че (може би) неговата култура "не работи". Вината винаги се търси някъде навън. Култът към жертвата се превръща в универсален феномен, постоянно подхранващ динамиката на омразата.

Американската култура като оръжие

В средите на глобалния интелектуален елит е модно да ругаеш "американската култура", при това особено усърдни в това отношение са собствените ни интелектуалци. Само че традиционните интелектуални елити губят своята релевантност и постепенно биват заменени от новите когнитивно-практични елити, олицетворявани от фигури като Бил Гейтс, Стивън Спилбърг, Мадона, или пък от нашите най-успешни политици - т.е. от хора, способни да предугаждат или да създават популярните желания, променяйки се напълно, ако това е необходимо. Съвременната американска култура е най-могъщата в историята и най-разрушителната измежду съперничещите си световни култури. Макар че някои култури, като източноазиатската например, демонстрират, че могат да се справят с външния натиск, възприемайки адаптивно поведение, повечето не са способни на това. Същността на гения, на тайното оръжие на американската култура е тъкмо в това, заради което я презират елитите - нейната масовост. Тя акцентира върху комфорта и удобството - т.е. върху простотата - и генерира удоволствия за масите. В този смисъл, ние сме едновременно и реализираната мечта на Карл Маркс, и неговият кошмар.

Светските и религиозни революционери от нашето столетие (става дума за ХХ век - б.р.) допускат една и съща грешка, въобразявайки си, че "пролетариите", или пък вярващите от целия свят едва дочакват края на работния ден за да се приберат в къщи и да изучават там Маркс или Корана. Истината е, че и едните, и другите се прибират в къщи за да гледат "Спасители на плажа". Америка разбра това и съумя блестящо да се възползва от него. Нашата културна мощ ще навреди сериозно дори на онези, култури, които няма да може да ликвидира. Ние просто нямаме "достоен съперник" в културната (или военната) сфера. Нашата културна империя привлича като магнит все повече мъже и жени в целия свят. И те си плащат за привилегията да загубят илюзиите си.

Американската култура често бива критикувана заради непостоянството си, т.е. за бълваната от нея "продукция за еднократна употреба". Но тъкмо в това е нейната сила. Всички предишни култури се опитваха да открият идеала, чието постигане би означавало да се изпадне в състояние на статично съвършенство. Американската култура обаче е култура на средствата, а не на целта - динамичен процес, който създава, разрушава и отново създава. Ако това, което тя произвежда, е неустойчиво, нека не забравяме, че такива са и най-големите дарове, които ни дава животът - страстта, красотата, прозрачността на светлината в някой зимен ден, както впрочем и самият живот. Американската култура е жива.

Тази яркост и жизненост намират своето отражение и в нашата военна мощ. Ние не търсим ултимативни крайни решения, а само постоянното подобрение. Всички предшестващи култури, както в общ, така и в чисто военен план, се стремят да постигнат идеалния начин на живот и да го "циментират" веднъж и завинаги. Американците (както военните, така и цивилните) винаги са предпочитали промените (разбира се, отделни индивиди им се противопоставят, но техният консерватизъм играе ролята на "здравословен ограничител" на националните крайности и излишества). Американската култура е култура на смелите. Освен това, нашата култура е първата, насочена към интегриране, а не към изключване на "другите". Дори и най-силно презираните от интелектуалния елит американски филми, показващи невероятни жестокости или откровен секс, се оказват най-популярното ни културно оръжие, което се купува (или пък се тиражира с "пиратски" средства) навсякъде по света. Американските екшъни, нерядко в изключително нискокачествени копия, са достъпни от Горна Амазония до Мандалей. Те дори са по-популярни от музиката ни, защото са по-лесно разбираеми. Екшъните с участието на Сталоун, Шварценегер или Чък Норис се базират на визуалния наратив и не се нуждаят от кой знае какъв диалог за да се разбере основния сюжет. Те работят на нивото на универсалния мит, на претекста, апелирайки към най-първичните импулси (въпреки това, все още не сме произвели филм, който да е толкова жесток и безпощаден, като омировата "Илиада" например).  Те представят, герои, злодеи, жени, които печелят или губят, както и насилие и секс в огромно количество.

Ако искат, могат да ни ругаят чак до края на света, но истината е, че това се продава. Огромната популярност в чужбина на баналната филмова поредица "Рамбо" говори за човешката природа много повече, отколкото цяла библиотека с философска литература.

Глобалната информационна революция

Когато говорим са световна информационна революция, ефектът на филмовите образи е по-бърз и интензивен, отколкото ефектът на компютъра. Образът запечатва текста в масовото съзнание, докато компютърът си остава текстуален продукт, изискващ специални умения: т.е. компютрите, поне засега, обозначават границата на зоната на привилегированите. Използваме технологиите за да разширим богатството, властта и възможностите си. Участта на останалите е поп-културата. Ако религията е "опиум за народа", видеото е неговия кокаин. Когато "ние" и "те" се сблъскваме, те ни шокират със своята жестокост, но, статистически погледнато, ние винаги побеждаваме.

Колкото повече хора бъдат смазани от информацията или разорени от въздействието на информационните технологии, толкова по-бързо ще нараства насилието. Жертвите на информацията често просто няма да имат друг изход. Трудът все повече ще става умствен, а не физически и онези, които няма да могат да си намерят място, ще реагират ирационално. Ще станем свидетели на разделянето на държавите и континентите на бедни и богати при това въз основа на тенденции и белези, силно различаващи се от тези през ХХ век. Развиващите се държави няма да могат да съществуват за сметка на индустрията, тъй като винаги ще се намерят страни, готови да предложат по-евтина работна ръка. Бедните ще мразят и ще се опитват да атакуват богатите. А ние, американците ще продължим да бъдем възприемани като изключително богати.

Държавите ще се борят за предимства или за реванш, докато обществата им ще кипят. Тероризмът ще се превърне в най-разпространената форма на насилие (измежду традиционните престъпления), но това не означава, че международната организирана престъпност, гражданското неподчинение, сепаратизмът, граничните конфликти и конвенционалните войни ще престанат да тормозят света. За да защитят интересите си, а също своите граждани, съюзници и клиенти, САЩ ще бъдат принудени да се намесят в някои от тези противопоставяния. И ще побеждават винаги, когато демонстрират достатъчно мъжество.

Мир със сигурност няма да настъпи. Във всеки момент от последващия ни живот, по света ще съществуват множество конфликти, под една или друга форма. Конфликтите с използване на сила ще доминират в заглавията на новините, но културната и икономическа борба ще бъде по-ожесточена и, еднозначно, по-решаваща. Фактическата роля на американската армия ще се сведе до поддържането на света достатъчно стабилен за нашата икономика и достатъчно открит за нашето културно настъпление. В името на тези цели ще убиваме толкова, колкото е необходимо. А за да можем да го направим, ще формираме въоръжени сили на информационна основа. Както и в миналото ще ни е необходима немалко груба сила, но в основата на американското военно изкуство ще залегне необходимостта да знаем за противника си повече, отколкото той самият знае за себе си, ефективно и умело да манипулираме наличните данни, като се стараем да не оставяме на опонентите си възможност да се възползват от тези предимства. Това ще изисква нови технологии, но не такива като днешните "бюджетни вампири", каквито са пилотираните бомбардировачи или стратегическите подводници, които продължаваме да купуваме по инерция, заради емоционалната си привързаност, или пък в резултат от мощните усилия на лобистите на военно-индустриалния комплекс. Най-важните ни технологии ще подкрепят американските войници и морски пехотинци, действащи на терена, ще оптимизират решенията на командването, ще ни дават възможности да ликвидираме точно набелязаните мишени и да оцеляваме сред хаоса (например в в условията на сложните градски сражения). В този смисъл, единственото разумно използване на нашите подводници е да се демонтира цялото им въоръжение, да ги пратят в доковете и да ги използват за жилища за бедните американци. Няма да има никакво оправдание и да продължим да харчим милиарди за стратегически бомбардировачи.

Новите предизвикателства пред Америка

В течение на живота на цяло поколение, а може би и по-дълго, САЩ няма да имат достоен противник във военната сфера. Враговете ще ни отправят предизвикателства, използвайки други способи. Насилствените действия ще се осъществяват от малки, враждебни групи, способни да нанасят неочаквани удари, или просто притежаващи смайваща воля за насилие (или пък и едното, и другото). Тоест, трябва да се чувстваме застрашени от предателските елити, а не от чуждестранните флоти. Урбанизацията на глобалния ландшафт представлява по-сериозна заплаха за нашите операции, отколкото която и да било същестуваща или предвидима военна система. Предстои ни да се сблъскаме не с традиционните войни в духа на real politik, а с конфликти, пораждани от колективни емоции, локални интереси и системни колапси. Омразата, завистта и алчността - т.е. повече емоциите, отколкото стратегията - ще диктуват условията на битката.

Ние американците ще оцелеем и ще победим във всеки конфликт, в който не се използва оръжие за масово унищожаване. Но перманентните конфликти, в които ще се намесваме отвреме навреме, ще бъдат нищожни по мащабите си, както и всяка друга форма на военни действия с участието на нашите войници и морски пехотинци. Щикът ще си остане важен и релевантен, но в същото време нашето информационно превъзходство трябва да е по-остро от щика, позволявайки ни да победим повечето си (но никога не всички) врагове, действащи извън пределите на досегаемост на конвенционалната ни военна мощ. Информационното ни превъзходство над останалите държави ще е толкова голямо, че в основна наша задача ще се превърне обуздаването на неговата мощ. Потенциална слабост на Америка може да се окаже неспособността ни да поддържаме нужното равнище на моралните и физическите си сили, необходими за да можем да пронижем с щика сърцето на врага. Пилотите, капитаните и чиновниците от отбранителните институции продължават да се базират на такива модели за бъдещите заплахи, в които едни или други държави се разглеждат като способни, през следващите 10-20 години, да достигнат или надминат военните възможности на САЩ. Забравете за това! Нашата военна мощ има културна основа. Тоест, противниците ни няма как да си съперничат с нас, ако не станат такива като нас. Затова по-умните съперници на Америка дори няма да се опитват да ни победят, използвайки нашите собствени средства. Вместо това те ще гледат, как да избегнат откритата военна конфронтация и да се ориентират към терора и нетрадиционните форми на посегателство срещу нашето национална единство. Само идиот би дръзнал да воюва по правилата срещу САЩ.

Базиращите се на фалшиви предпоставки модели, целящи да убедят Конгреса, че руснаците са спрели само за да си поемат въздух, преди отново да тръгнат срещу нас, или, че китайците са само на няколко мили от калифорнийското крайбрежие, се базират на предпоставката, че докато другите държави вземат правилните решения и продължават да ускоряват темповете на икономическия си растеж, Съединените щати спят. Напротив, САЩ са напълно "в час" и умело направлява втората "индустриална" революция, в сравнение с която първата индустриална революция, чиито връх е великият век на империализма, ще изглежда като репетиция на любители. Само САЩ притежават способността за синтез, законодателна основа и културна гъвкавост, позволяващи им да останат основните "разпределители" на световното богатство.

Не беше чак толкова отдавна, когато руснаците възнамеряваха да ни победят. После се появиха богатите на петрол араби, а след тях японците. Един нобелов лауреат по икономика дори прогнозира, че през следващото столетие в света ще доминира т.нар. "обединена Европа" (би било голяма скука, ако се окаже вярно). Сега пък се опитват да превърнат Китай в американската Немезида. Несъмнено, нашите индустриални Касандри скоро могат да намерят причини да се опасяват и от островите Галапагос. Междувременно, средният американец ще може да се наслаждава на по-висока средна продължителност на живота, осигурена старост и свободен достъп до най-триумфалната култура в човешката история. За повечето ни съграждани, нашата вулгарна, почти хаотична и, в същото време, великолепна култура, е основния двигател на позитивните исторически промени. Защото свободата работи!

Защо САЩ ще продължат да доминират

Във военната сфера, за нашите противници ще се окаже невъзможно да надминат и дори да се доближат до възможностите на САЩ в информационната сфера, защото те, на практика, са продукт на американската култура. Нашата, информационно оборудвана, армия ще продължи да разполага с огромно количество военна техника, но в основата на мощта и ще бъде войникът, а не машината, като американските войници ще притежават навици, които другите култури не са в състояние да репликират. Анализаторите в разузнавателната сфера, които не са склонни да се съсредоточат върху човешкия фактор (вероятно, смятайки го за прекалено сложен), предпочитат да оценяват мощта на противника според онези технически средства, с които той може да се сдобие. Само че да се сдобиеш или да произвеждаш такива средства, не е достатъчно. Това не сработи при Саддам Хюсеин, няма да проработи и в Пекин.

Сложната система на взаимоотношенията човек-машина, разработена от американските въоръжени сили, не може да се дублира извън Америка, тъй като нито една държава не е в състояние да възпроизведе на своя почва информационните способности на нашите войници и офицери. Въпреки всички критики (до голяма степен оправдани) към американската образователна система, цялостната и синергийна природа на образованието в нашето общество и култура формира у бъдещите войници и морски пехотинци естествено възприемане на новите технологии и такава способност да сортират и асимилират огромните количества разнообразна информация, каквато никога няма да постигнат другите нации.

Информационните способности на средния американски гимназист смайват всеки, роден преди 1970. Защото нашите "компютърни деца" функционират на ниво, недостъпно дори за чужсдестранните елити и дължат това, както на училището, така и на телевизионните реклами, CD-ROM и видеоигрите. САЩ успяха да надминат образователната система от ХІХ век по същия начин, по който надхвърлиха досегашното ниво във военната авиация. Междувременно, американските деца успешно преодоляват дарвиновия "естествен подбор", поглъщайки такива количества информации, които биха притеснили мнозина възрастни. Тези деца са бъдещите ни "високотехнологични бойци". И единственото, за което трябва да следим, е да не изостават прекалено с физическата подготовка, за сметка на умствената.

Има един немски израз, който ми се струва доста подходящ за тази ситуация: "Die Lage war immer so ernst", т.е. "Небето става все по-близко". Въпреки страховете и оплакванията ни, трябва да осъзнаем, че сме част от най-могъщата и здрава култура на планетата. Нейната дискретност и противоречивостта и често се оказват и нейна сила. Не ни бива да изпълняваме петгодишни планове, като китайците и руснаците, но това е наш плюс. Американската гъвкавост в потреблението, в технологиите и на бойното поле е сила, каквато нашите съперници никога няма да притежават. Ние се движим напред изключително бързо. Само че, когато настояваме на всяка цена да притежаваме недопустимо скъпи, нео-традиционни оръжейни системи, рискуваме да пропилеем тази непостижима за останалите гъвкавост. Днес сме затънали в сделките по закупуване на вече остарели въоръжения, които няма да ни позволят да развием наличния си човешки потенциал за решаване на бъдещите задачи. До 2015 американската армия ще получава в свое разпореждане въоръжение, което ще и е също толкова необходимо, колкото танковете "Шерман" или витловите бомбардировачи от 40-те години на миналия век например. Тоест, ние не гарантираме бъдещето на нашата отбрана а го парализираме. САЩ ще разполагат с най-бързата и съобразителна армия в света, а ние с всички сили се опитваме да я вкараме в технологична "усмирителна риза".

Днес пред Америка няма никаква "голяма заплаха", такава не се очертава и на хоризонта. Вместо да се готвим за нова "битка за атола Мидуей", би трябвало да се фокусираме върху постоянните конфликти от най-различен вид, които ни очакват (и в които ще загиват американците) у дома и в чужбина- Налице са множество заплахи, но любимите ни "динозаври" вече са мъртви.

Ние ще демонстрирам по-голям творчески и производствен капацитет и, ако се наложи, ще се справим с целия останал свят. Впрочем, можем също да го преосмислим или пък да го преформатираме. Но нашите военни не могат да влязат в ХХІ век, оставайки си вкопчени в моделите от ХХ-ти. Характерният за американската нация глад за информация и опитът ни в използването и, ще позволят на САЩ да надживеят и надминат всички йерархични култури, всички общества, контролиращи информацията и всички отхвърлящи ни държави. Навиците, необходими за просперитета в новия информационен век могат да бъдат получени само като се започне от училищния чин и при условие, че държавата плътно се ангажира с това. Обществата, които се боят и затова не са в състояни да управляват свободния информационен поток, са обречени да си останат неконкурентоспособни. Те могат да притежават технологиите, необходими за гледането на видео или телевизия, но ние ще сме тези, които ще пишат сценариите, ще ги продуцираме и ще събираме авторските хонорари. Нашата креативност е разрушителна.

Ако продължим да акцентираме върху "изпитаните и проверени" подходи във военната сфера, рискуваме да пропилеем най-голямото си национална предимство. Трябва сме сигурни, че нашата нова информационна армия се основава на правилната информация.

Информационната война

В условията на постоянен конфликт и на фона на все по-бързото разпространение на информацията, реакцията на военните може да се опише с една фраза - информационна война. Но, въпреки че непрекъснато текат дискусии за информационната война, те много напомнят на разговорите за секса сред учениците от горните класове - всеки иска да се похвали, но никой няма сериозни познания по темата. Американската държава продължава да дава пари на фирмите от военната индустрия само за да чуем от тях това, което и без това ни е добре известно.

Така, изследванията изследват други изследвания. Днес се е наложило мнението, че информационната война е въпрос на технологии, което е все едно да се твърди, че стереоуредбата ви е по-важна за музиката, отколкото музикантът, който я изпълнява. Но това не е чак толкова страшно. Защото ние, американците сме господарите на информационната война и, в крайна сметка, ще съумеем да и дадем подходящата дефиниция. Така че да оставим това на учените. Когато става дума за американската технология (а всяка технология е, преди всичко, военна), трябва да сме наясно, че руснаците не могат да я създадат, арабите на могат да си я позволят, а пък азиатците на са в състояния да я откраднат толкова бързо, че да съкратят съществуващия разрив между тях и нас. Един голям призрак - Китай, постигна учудващи темпове на икономически растеж, защото китайците със закъснение реализират своята индустриална революция при население от над един милиард души. Но без осъществяването на разтърсваща и променяща собствената им култура преоценка на ролята на свободната информация, китайците никога няма да достигнат равнището на САЩ.

Да, другите култури се опитват да преосмислят своята идентичност (по правило, без особен успех) и се опитват да избегнат американското влияние. Но американската култура е своеобразно "заразно удоволствие", при досега с което може и да не умрете, но собствената ви цялостност и идентичност, както и конкурентоспособността ви ще бъдат ерозирани. Сама по себе си, съпротивата на чуждите култури срещу американското проникване отвлича значителна част от енергията им от стремежа към бъдещето. Затова не бива да се боим от възхода на фундаментализма или на антиамериканските режими. Те просто гарантират провала на своите нации, увеличавайки паралелно с това американското превъзходство.

Разбира се, за висшите американски военни ще бъде трудно да започнат да разбират войната - информационна или каквато и да било друга, в толкова широки понятия. Холивуд обаче, вече е подготвил "бойното поле", където хамбургерите на "Макдоналдс" предшестват куршумите, а бойният флаг върви след търговията. Въпреки капитулацията ни, след като постигнахме военна победа в Могадишо (през 1993), образът на американската военна мощ не само сдържа, но е и важен инструмент в психологическата война, оказващ постоянно въздействие върху противниците ни.

Саддам все още създава проблеми (статията е писана през 1997 - б.р.), но образът на американската армия, съкрушила иракчаните на бойното поле, въздейства по-силно от хиляди бомби, хвърлени в пясъците. Истината е, че всички се боят от нас и действително вярват, че можем да действаме като във филмите. Ако троянците са "виждали" как богиня Атина ръководи гръцката армия, иракчаните "видяха" как Люк Скайуокър насочва танковете на генерал Маккафри. Нашият несъзнателен алианс с културата, притежава убийствена мощ и представлява такъв "множител" на военната ни мощ, какъвто нито едно правителство (включително и собственото ни) не може нито да измисли, нито да си позволи. Ние сме вълшебни и свръхестествени и ще продължим в същия дух.

В рамките на традиционната военна парадигма, движението ни към информационната война би се проточило с десетилетия. Отношението ни към събирането и, особено, към разпространението на данните вътре във военните подразделения, е в разрез със световната военна традиция, според която решаващата информация се концентрира единствено във висшите командни ешелони. Запазвайки вертикалната йерархия, американската армия е "информационно демократична". Способността ни да децентрализираме информацията и вземането на решенията предстовлява революционен пробив във военното дело (преди 1945 германците децентрализират вземането на някои тактически решения, но само в рамките на строго регулирани ограничения, защото не могат да си позволят съществено разпространение на информацията).

Нито един военен елит никога не е допускал подобно доверие към лейтенантите, сержантите и редниците (няма да го допусне и в бъдеще). Истината е, че дифузията на информацията в американските въоръжени сили е много по-голяма, отколкото самите ние можем да си представим. Прагматичното поведение ежедневно дискредитира остарелите структури (като военните подразделения и щабовете например). Старите названия си остават, но поведението се променя. Какво общо, освен знамето, има между една дивизия от 1997 и тези от Втората световна война? Макар традиционалистите да се съпротивляват на реформирането на въоръжените сили, "анархията" на лейтенантите успешно формира армията на утрешния ден. Командирите на батальони не осъзнават на какво са способни техните лейтенанти, а пък генералите ще се лишат от сън, ако разберат, какво знаят техните батальонни командири. И докато спорим за промените на теоретично ниво, армията се променя сама. Морските пехотинци вършат отлична работа, пресъздавайки се наново, докато същността им остава неизменна и това тяхно постижение би трябвало да се приветства от Армията. В същото време, американските военноморски и военновъздушни сили остават строго йерархични.

Културата е съдба. Държавите, клановете и отделните бойци са продукт на своите култури и те или се ползват с доверие, или си остават роби. Мнозинството хора, населяващи планетата, са пленници на собствените си култури и не могат да се разбунтуват срещу несъответствията, които не могат да приемат и избегнат. Самохвалните изявления на някои азиатски лидери за деградацията, слабостта и уязвимостта на американската култура, на които сме свидетели днес, доста напомнят демагогията на японските милитаристи преди Тихоокеанската война. Разбира се, не смятам, че някой от въпросните лидери се готви да ни атакува, смятам, че те просто не са прави. Свободата винаги изглежда като слабост на онези, които се боят от нея.

В навечерието на разпадането на Съветския съюз някои анализатори обявиха, че свободата е победила окончателно и настъпва краят на историята. Всъщност, свободата винаги ще има врагове. Проблемът и е, че винаги е прекалено "свободна" за тираните, независимо дали става дума за диктатори, расови или религиозни фанатици. Свободата отправя предизвикателство към съществуващите порядки, подчертава фанатизма, открива нови възможности и изисква лична отговорност. А може ли да има нещо по-опасно от това за традиционните култури? Настъпването на новия информационен век отвори нова глава в борбата на човечеството за свобода и срещу свободата. И това ще бъде кървава глава, в която ще бъдат унищожени много компютри и още повече хора. През следващите няколко десетилетия, основната задача пред незападните правителства ще бъде да открият начин да овладеят информационните потоци вътре в своите общества. Те обаче ще сбъркат ако тръгнат по пътя на консерватизма и ограничаването на информацията, ерозирайки собствената си конкурентоспособност. При подобно развитие провалът им е програмиран.

ХХІ век действителон ще бъде американски, но ще бъде и много проблематичен. Армията на САЩ вероятно ще извоюва още не една победа. Ние ще водим перманентна информационна война, продължавайки да учудваме онези американски и чуждестранни критици, които ще прогнозират неминуемия упадък на Америка.

1997

* Авторът е известен американски геополитик, бивш полковник от американското разузнаване, където ръководи отдела за Евразия (повече за него, виж "Геополитика", бр.5/2007). Статията му се появява през 1997 в списанието на Армейския колеж на САЩ "Parameters". Публикуваме я, тъй като в нея по безпрецедентно откровен начин се обосновават американските претенции за глобална хегемония, а като основен начин за постигането и се посочват информационните войни.

{backbutton}

Най-характерните представи за Ирландия обикновено са свързани с неизмените зелени пейзажи на острова, огненото ирландско уиски и типичните затъмнени пъбове. За икономистите, преди появата на кризисните симптоми в икономическото развитие на много европейски страни, тъкмо Република Ирландия бе давана като пример за най-бързо развиващата се държава на континента, с постоянно и стабилно нарастващ брутен продукт, благодарение на което тя заслужено си спечели прозвището „келтски икономически тигър”. В разглеждания аспект, обаче, Ирландия може да се възприеме и като европейската държава, в чиято стопанска история се наблюдават най-много икономически кризи, известни като „Големия глад”, прогонили значителна част от жителите на острова към Америка, където днес съществува значителна общност от американци с ирландски проиход и специфичен манталитет. Историците и етнолозите най-често възприемат днешните ирландци като класически наследници на тайнствените келтски племена, пръснати в различни части на Стария континент. От гледна точка на геополитиката, международните отношения, регионалната и националната сигурност, най-отличителната характеристика, категорично фигурираща във „визитната картичка” на острова, представлява т. нар. ирландски национален проблем, разглеждан в контекста на националистическата философия на Ирландия. Най-общо той се определя като продължителен и все още съществуващ (макар и по-слабо изразен от началото на новото хилядолетие) конфликт, който противопоставя ирландските католици-републиканци, в ролята им на доминиращо мнозинство, срещу ирландските протестанти-монархисти, подкрепящи съюза с Великобритания. Във връзка с това католиците, чрез своите действия, се стремят към обединяването на целия остров в рамките на единна държава, докато протестантите се опитват да запазят сегащното статукво. От своя страна, ирландският национализъм се вдъхновява от идеала за обединен ирландски народ с общ език и култура. Националистическата философия в Ирландия е ясно формулирана в края на ХVІІІ век в контекста на събитията, породени от Френската революция, а през ХІХ век приема официалната си форма благодарение на кампанията за суверенна ирландска държава, която да не е контролирана от Великобритания.

Площта на остров Ирландия възлиза на 84 400 кв. км. В очертанията му днес съседстват два политически субекта: независимата република Ирландия (Ейре), с площ 70 280 кв. км, и Северна Ирландия (Ълстър), която заедно с Англия, Шотландия и Уелс определя територията на Кралство Великобритания.Островът е поделен и на общо четири историко-географски региона – Мънстър на юг, Конахт на запад, Ленстър на изток и Ълстър на север, който (с изключение на Западен Ълстър) съвпада с очертанията на Северна Ирландия.

Държавната граница между „двете Ирландии” е дълга 412 км. Нейното правно оформление е следствие на сложен геополитически процес, представляващ видим израз на проблемите, породени от ирландския национализъм. Освен това, границата, практически отделяща Ейре от Великобритания, не само разделя два субекта според различията им по отношение на държавното управление (република срещу монархия), но изпълнява и важни религиозни функции: оттук започва религиозната граница в лоното на западното християнство. Тя противопоставя католицизма, представен като водещо религиозно течение сред ирландската общност в Ейре, чийто етногенезис е свързан с историята на келтите, срещу протестантското течение в християнството, изповядвано в Ълстър, където келтската основа е трансформирана от британските колониални завоевания. Далеч по-мирен характер има продължението на тази „невидима” граница на континента, където тя преминава през Белгия, Германия и Швейцария. В тези страни, също както и на остров Ирландия, геокултурното противопоставяне е в посока Север-Юг. С други думи, това противопоставяне представлява регионален вариант на по-общия християнски модел в Западна Европа – протестантския Север срещу католическия Юг, където то е следствие главно от обхвата и културното влияние на Римската империя.

За самото име „Ирландия” съществуват две теории. Според първата, то произхожда от Ирланд (страната на ирите); втората теория пък е келтска – келтите някога наричали острова Ейрин, което означава „западна земя”. На ирландски език, който представлява първи официален език в страната, Република Ирландия е известна като Поблахт на Ейреан. Ирландците празнуват като свой национален празник 17 март – денят на покровителя им Свети Патрик. За прототип на  националния си флаг (зелено, бяло, оранжево) Република Ирландия напълно съзнателно избира републиканския и революционен трикольор на Франция, който служи като незаменим символ в освободителните борби на ирландските патриоти срещу британската корона, чийто традиционни противници са и самите французи. Зеленото в ирландския флаг се възприема като цвета на надеждата за обединена Ирландия, бялото символизира мира и съгласието, а оранжевото е традиционният символ на протестантството. От своя страна, флагът на Северна Ирландия е сходен с този на Англия

Населението на Ейре възлиза на 4,5 млн душа и се характеризира с много еднороден етнически състав и религиозна структура. Около 98 % от него са ирландци, изповядващи католицизма, докато броят на англичаните е ограничен до около 40 000 души. Католиците в Ирландия са твърде фанатизирани и с подчертано национално чувство за принадлежност към ирландската нация, което води до прояви на нетърпимост, организирани в множество сблъсъци и терористични актове на верска основа.

По форма на управление Ирландия е парламентарна република, начело с президент, който се избира за срок от 7 години и по конституция има предимно церемониални функции. Настоящ президент на Ейре (девети в историята и като независима държава) е 70-годишният Майкъл Хигинс от Лейбъристката партия, спечелил изненадваща, според наблюдателите, но съкрушителна победа над основния си конкурент за поста – Шон Галахър. Законодателен орган е Парламентът, състоящ се от две палати – Сенатът (60 сенатори с петгодишен мандат, назначавани от президента, или излъчвани от университетите и представителите на професиите) и Палатата на представителите (166 депутати, също избирани за срок от пет години). Изпълнителната власт е в ръцете на ирландското правителство, начело с министър-председателя (в момента това е Енда Кени).

Проведените в края на октомври 2011 президентски избори отчетоха 1 007 104 гласа в полза на Хигинс срещу 628 114 гласа за Галахър. В началото на миналата година бяха проведени и парламентарни избори, спечелени от популярната на острова дясноцентристка партия „Фина Гейл” („Fine Gael”), която в условията на тежка финансово-икономическа криза формира коалиционен кабинет с лявоцентристката Лейбъристка партия, заела второ място по брой на получените гласове. Големият губещ се оказа другата голяма дясноцентристка формация – партията „Фина Фойл” („Fianna Fáil”), която бе наказана заради неуспеха си в овладяването на кризата. Традиционна в ирландския политически пейзаж е и главната опозиционна сила в Ейре – „Шин Фейн” (буквално „Ние самите”), изразяваща интересите на Ирландската републиканска армия (ИРА).

Като цяло, Република Ирландия провежда политика на неутралитет, поради което не е член на НАТО. Страната обаче членува във влиятелни международни организации като ООН, ЕС (от 1973, заедно с Великоритания), Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) и др. През 2002 Ейре се присъедини към Еврозоната и замени ирландския фунт с еврото.

В рамките на Великобритания, Северна Ирландия (на ирландски Туаискеарт Ейреан) представлява най-малкият като териториален и социално-икономически потенциал елемент (площ 14 120 кв. км и население 2 млн души), но има стратегическо значение за Обединеното кралство. Названието „Ълстър”, с което тази малка територия в североизточния ъгъл на почти компактния ирландски остров, е прието да се възприема, произлиза от древната келтска дума „Uladu”. В етническо отношение приблизително 2/3 от жителите на Северна Ирландия се определят като ълстърци, които имат смесен англо-ирландски или англо-шотландски произход и изповядват протестантството. Около 1/3 от населението са ирландци-католици. В страната действа Регионално събрание, съставено от 108 депутати, с петгодишен мандат на управление. Главен административен, стопански и културен център на Северна Ирландия е Белфаст, а на Ейре – Дъблин.

Генезис и еволюция на ирландския конфликт

Едни от най-ранните обитатели на Ирландия са келтските племена гали (гели), заселили се на острова през ІV в. пр. н. е. Постепенно те създават многобройни княжества и кралства, обединени в пет политически единици – Ълстър, Мийд, Ленстър, Конахт и Мънстър. Начело на тази система от малки държави стои върховен крал, наречен Ард Ри (Ard Ri). За разлика от много други държави и региони от Европа Ирландия не се превръща в римска провинция, като този факт оказва по-скоро негативно влияние в културното и икономическото й развитие, в сравнение с английските земи например, където чак до „стената на император Адриан” на север римляните очертават важни цивилизационни тенденции, свързани със строежа на пътища, въвеждането на съдебна система и т. н. Въпреки че Ирландия остава извън географските рамки на Римската империя, от ІІІ век нататък островът се превръща в един от основните центрове на християнската религия. За сравнително кратък период келтската религия и култура са заменени от християнството; нещо повече – след рухването на Западната Римска империя през 476 Ирландия става център на западноевропейското християнство. Много бързо по цялата територия на острова се установяват християнски ордени, чиято мрежа от запазени и до днес манастири с течение на времето процъфтява и се разраства, развивайки се във великолепната самота на дивата и почти необитаема ирландска природа. В епохата на зараждане и утвърждаване на християнството в Ирландия се откроява фигурата на Свети Патрик, който в периода 432-465 обикаля острова, проповядвайки Божието слово. Благодарение на духовната му мисия се формират основите на ирландската Църква, обединила отделните провинциални църкви. Въпреки това, покръстването не успява да доведе до централизиране на политическите структури, а подобна разпокъсаност способства за нахлуването на викингите (норманите) – северните скандинавски племена, чиито нашествия през VІІІ век опустошават Британските острови. Към края на века викингските набези започват да стават все по-активни и организирани, което все пак води до обособяването на централна кралска власт. Така, през 1014, издигнатият за върховен крал на Ирландия Брайън Бору разгромява норманските войски в битката при Клонтарф, което спира скандинавската експанзия в Ирландия.

През втората половина на ХІІ век в ирландската история се открояват две основни фигури, които проявават апетит към титлата „велик крал на Ирландия” – Дърмът Макмъра и Стронгбоу („Силният лък”). В опитите си да стигне до най-високия пост Макмъра се обръща за помощ към Англия и с тази си постъпка променя Ирландия коренно и завинаги. Като следствие от това, през 1172 английският крал Хенри ІІ събира огромна войска, която отплава за Ирландия. Четири години по-късно Хенри ІІ се самообявява за владетел (лорд) на Ирландия, а през 1177 назначава за такъв сина си принц Джон, чиято основна цел е да подчини острова на английското законодателство. Това оказва силно влияние върху ирландската география, тъй като границите между отделните графства започват да се открояват все по-ясно, а силно разчленената брегова линия започва да се използва като средство за създаване на по-устойчива система за морска търговия и корабоплаване.

Към края на ХІV и началото на ХV век територията, в която английските заселници упражняват своята късносредновековна колонизация в Ирландия, придобива по-конкретни очертания: тя е наречена Пейл (Ограждение) и обхваща източната част на острова, където като главен център израства Дъблин. Основната геостратегическа цел на Ричард ІІ (последният крал от династията Плантагенет) е да превърне тази географска област в преден пост, т. е. в първоначална база за налагането на английската кралска власт над целия остров. През следващите няколко години, обаче, колониалните инициативи на Англия в Ирландия са ограничени от влияниянието на два взаимносвързани фактора: първият е от външнополитически характер – избухването на Стогодишната война (1337-1453), а другият касае сериозните вътрешнополитически проблеми, възникнали вследствие от нея. Техен израз става Войната на розите (1455-1485), както са известни поредицата от граждански конфликти между родовете Йорк и Ланкастър.

През декември 1533 английският монарх Хенри VІІІ (от династията на Тюдорите) скъсва с Римо-католическата църква и обявява за държавна религия англиканството. След като успешно налага новата религиозна политика, подкрепяща Реформацията, той насочва вниманието си към друг важен въпрос – как да управлява английските владения в Ирландия. Неговата основна задача е да превърне целия остров в територия, която трябва да бъде управлявана от него. През 1541, пет години след като е провъзгласен за глава на ирландската Църква, Хенри VІІІ приема званието „крал на Ирландия”, с което започва осъществяването на религиозна реформа в посока утвърждаване на протестантството на острова, но този акт предизвиква силно недоволство сред ирландците, известни като твърди подръжници на католицизма. С възкачването на престола на кралица Мери, управлявала за кратко в средата на ХVІ век, настъпва обратния процес, тъй като нейната католическа обвързаност е почти фанатична. Лекотата, с която ирландците приемат наложената от кралицата Контрареформация, илюстрира колко плитко се е вкоренил протестантският дух в Ирландия. Влиянието му се ограничава единствено в колонията Пейл, която бъдещите английски владетели продължават упорито да поддържат с военни средства.

По времето на Елизабет І, която успява да превърне Англия в най-голямата морско-търговска сила в света, английските колониални владения в Ирландия се разрастват. В края на ХVІ век населението на острова се разбунтува срещу английската колонизация и опитите за налагане на протестантството. Обединителната фигура в този процес е Хю О`Нийл, притежаващ силата и властта на традиционите ирландски върховни крале, който дефинира три основни геополитически постулата: отхвърляне на английското господство, защита на католическата религия и възстановяване на ирландските културни традиции. Упоритата съпротива на ирландските й поданици принуждава Елизабет І да действа безкомпромисно за да си върне Ирландия. Въпреки че от 1585 Англия води морска война с Испания, а след това и с Франция, кралицата успява да овладее положението на острова. Към началото на ХVІІ век английското господство е най-силно изразено на север, в областта Ълстър, но в останалата част от ирландските земи, където водеща религия е католическата, а културните традиции са свързани с тези на келтите, яростната съпротива срещу англо-ирландския интеграционен процес продължава да се вихри с пълна сила.

Ето защо през ХVІІ век моделът на английската геостратегия спрямо Ирландия е свързан преди всичко с активизиране на миграционните движения, подкрепящи колониалните завоевания на острова с верни поданици на короната, изповядващи англиканството. Към средата на века лорд-протекторът Оливър Кромуел издава закон за заселването в Ирландия. Чрез него той насърчава колонизацията, тъй като посяга върху 2/3 от ирландските владения, които се отнемат за английските заселници. След като известно време Англия и Ирландия са управлявани от крал-католик – Джеймс ІІ, приет от ирландците с големи надежди, които обаче не се оправдават, през 1689 владетел става Вилхелм (Уйлям) Орански. Религиозните му възгледи провокират неформалното обединение на Англия (която вече е колонизирала Уелс), Шогландия и Ирландия в единно протестантско кралство. Този факт става причина прогоненият Джеймс ІІ да събере в Корк ирландските войски, подкрепени от французите. Армията му се насочва към Дъблин, където среща още по-голяма подкрепа от католическата общност. След това Джеймс насочва войските си към Ълстър (по-конкретно към Лондондери), главната база на английското протестантство в Ирландия. Решителната битка е при река Бойн на 1 юли 1690, една от най-важните дати в контекста на разглеждания проблем, и завършва с поражение на католическите сили. Като следствие от това ълстърските протестанти установяват върховенството си над ирландските католици и цяла Ирландия става владение на английските аристократи. Впрочем, след загубата при Бойн е подписан договорът от Лимерик, който съдържа две главни клаузи: първата позволява свободната миграция на всички, които са се борили за запазване на католицизма, а втората обещава веротърпимост на всички католици, решили да останат в Ирландия. Голяма част от ирландските дребни благородници се възползва от правото си да напусне острова, което има катастрофални последствия, тъй като в Ирландия, на практика, не остава елит, готов да оглави евентуална католическа съпротива. Този епизод от ирландската история, известен като „бягството на дивите гъски”, дава възможност за интензивно англо-шотландско нашествие в освободните от ирландците земи. Макар че не се превръщат в ирландци по модела на традиционните британски заселници отпреди векове, през следващите десетилетия техните наследници развиват своеобразен национализъм, който с годините все по-здраво ги сплотява около идеала за Ирландия като нещо отделно и различно от Короната.

Периодът на възход на протестантството в Ирландия е важна част от алгоритъма на ирландския национализъм и неговата философия, тъй като обяснява много от последвалите идеологически проблеми, придали съдържание и форма на разгръщащия се сепаратистки акцент сред ирландската общност. Успоредно с това се наблюдават и някои отчетливи различия в икономически план между британските заселници и ирландските католици: развитите и урбанизирани протестантски зони на острова все по-силно започват да се открояват на фона на бедността, характеризираща ирландското село.

Възходът на ирландския национализъм през ХVІІІ и ХІХ век

Несъмнено, Френската революция е събитието, променило хода на ирландската история и национална идея в края на ХVІІІ век.Тогава Ирландия е изправена пред специфична дилема – или да се вдигне на бунт и да се реформира по примера на Франция, или да остане вярна на британската корона. Реформисткият модел изгражда в националното съзнание на ирландците особено чувство, което е възприето най-вече от протестантите в Ълстър. Като водещ привърженик на френския опит в републиканския експеримент изпъква Тиобалд Улф Тоун, наложил нова представа за пътя, по който трябва да поеме Ирландия. Позицията му е, че католиците и протестантите задължително трябва да се обединят в усилията си за изграждане на независима Република Ирландия. Идеите на Тоун намират практическо приложение в Белфаст, главния град на Ълстър, където той създава организацията „Обединени ирландци”, скоро след което подобни групи се появяват и в Дъблин. Водени от републиканския идеализъм в духа на революционната идеология във Франция, протестантите и католиците обаче не успяват да превърнат необходимостта от обединението в реална перспектива.

В началото на ХІХ век става ясно, че протестанската общност, съставена предимно от англиканци и презвитерианци, започва да подкрепя идеята за съюз между Великобритания и Ирландия, но не такава е позицията на католическото мнозинство. През първата половина на века постепенно се откроява фигурата на Даниъл О`Конъл, наречен „Освободителя” (подобно на Симон Боливар в Латинска Америка), който доразвива идеите на ирландския сепаратизъм. Към средата на века става възможно обособяването на по-радикална фракция, известна като „Млада Ирландия”, която, възраждайки идейните насоки на Френската революция, опитва да наложи насилието като метод за постигане на целите си.

Същевременно в Ирландия настъпва жестока икономическа криза („Големият глад”) – явление, което напълно променя същността и философията на живота на острова и води до масова емиграция, съчетана с огромен брой жертви, на фона на засилващите се чувства на антипатия към британското управление. За разлика от останалите географски региони на острова, в историческите предания за Ълстър гладът и кризата не фигурират като централни образи. Напротив, ълстърската индустрия успява да превърне региона в оазис на сравнително богатство и благоденствие, подобен, като показатели, на повечето останали британски региони. Така в средата на века противопоставянето между католическата и протестантската общност се задълбочава все повече не само по отношение на религиозната ориентация и националната политика, но и от гледна точка на икономическите реалности и възможности.

Мигриралите предимно в Америка ирландци следят обстановката на острова с голяма загриженост. Сред тях най-голямо влияние върху политическите процеси през разглеждания период оказват Джон О`Махъни и Джеймс Стивънс, които създават през 1858 т. нар. „Фенианско братство”, чиято цел е независимостта на Ирландия. За разлика от Даниъл О`Конъл фенианците избират курс на поведение, в който насилието става отличителен белег, но за разлика от предшествениците им младоирландци, те действат търпеливо и предпазливо. Когато през 1865 приключва Гражданската война между Севера и Юга в САЩ (1861-1865) в Ирландия се завръщат голям брой ирландци. Постепенно фенианското движение придобива масов характер, мобилизирайки за каузата почти цялото католическо население. Така става възможно избухването на въстание, което е най-дръзкото от всички досегашни. Въпреки че то се проваля, фенианците започват да се възприемат като изразители на националната воля и на стремежа да се отхвърли британското владичество.

В 1870 Айзък Бът, който е протестант, основава Асоциацията за местно правителство, която почти веднага става по-популярна като Лига за самоуправление (Home Rule).[1] Политическата теза на Бът е, че Уестминстър трябва да се откаже да контролира острова и да създаде ирландски парламент, в който проблемите на ирландската общност да се решават съобразно нуждите на независима Ирландия. Заради своите ясни и конкретни цели Лигата започва да се отъждествява в съзнанието на привържениците й, които са значително повече, с идеята за същинско национално самоуправление, а в представите на нейните противниците, доминиращи само в Ълстър, с опит да се унищожи крехкия англо-ирландски съюз и да се отслаби сцеплението на Британската империя. Четири години по-късно голям брой членове на Лигата са избрани в парламента, където формират отделна политическа група – на Ирландската партия за самоуправление, оглавявана от Чарлс Стюарт Парнел, протестант и страстен ирландски националист, убеден в силата на конституционния национализъм. Постепенно позициите на Парнел и фенианската общност, така силна сред ирландците в Америка, се сближават около идеята за конституционни реформи. През 1893 на политическата сцена се появява и Гелската лига (начело с Дъглас Хайд), чиято основна цел е да се насърчи използването на ирландския език в цяла Ирландия. Като твърди, че ирландският език е по-богат от английския и чрез откъси от древни писания и традиции, пресъздаващи образа на една много по-чиста и богата Ирландия, преди съюза и с Великобритания, Хайд успява да наложи представата, че ирландската нация може да благоденства както е било преди векове, свободна от британското управление и влияние.

Ирландският въпрос през ХХ век

Още с настъпването на ХХ век ирландският национален въпрос търпи съществена промяна: през 1905 Артър Грифит основава Шин Фейн – политическа групировка, изповядваща подчертано келтска визия за ирландската нация и стремяща се към пълната и гарантирана независимост на Ирландия от Великобритания. Постепенно, из целия остров възникват малки политически клубове на Шин Фейн, които се опитват да сплотят ирландската нация, но въпреки това, до избухването на Първата световна война, партията не се радва на особена подкрепа, за сметка на Ирландската парламентарна партия на Джон Редмънд. Междувременно, започва да набира сила и мощ най-войнственото националистическо движение в Ирландия – Ирландското национално братство; пряко финансирано от ирландската общност в Америка, като главната му цел е пълното ликвидиране на британското присъствие на острова и създаването на независима ирландска държава. Това провокира северноирландските протестанти и те организират полувоенната организация на Ълстърските доброволци, което по-късно (на 24 април 1916) провокира т.нар. Великденско възстание.

Решаваща промяна в естеството на ирландската политика настъпва през 1910, когато на проведените парламентарни избори във Великобритания либералите успяват да спечелят само две места повече от консерваторите. Следователно, за да може Либералната партия да остане на власт и да образува правителство членовете и трябва да подкрепят ирландските искания за изготвянето на законопроект за самоуправление. Ръководителят на партията Хърбърт Аскуит е наясно с политическите реалности и е склонен да приеме предложенията на Редмънд. Така на 18 септември 1914 законопроектът за ирландското самоуправление се превръща в закон, но поради избухването на Първата световна война влизането му в сила бива автоматично отложено за една година. Към края на войната става ясно, че подкрепата за Шин Фейн бързо е нарастнала и на общите избори през декември 1918, партията печели 73 места, което прави лобито на ирландците в ирландския парламент (Дойл Ерън) внушително[2]. Това дава основание на ирландците едностранно да обявявят независимост. Така през 1919 в Дъблин е прокламирано създаването на Свободната ирландска държава, а за пръв нейн президент (макар този пост да се появява по-късно) е избран Еймън де Валера, който ще остане начело на управлението на страната чак до 1973. Най-важна роля в процеса на прокламиране на Свободната ирландска държава имат нейните военни сили – Ирландската републиканска армия (ИРА)[3].

Ирландският сепаратизъм не се приема от политическите кръгове във Великобритания, което води до избухването на Англо-ирландската война (1919-1921), известна като The Black and Tan War. Начело на ирландските сили е Майкъл Колинс, организирал около 5000 от членовете на ИРА, които въпреки малкия си брой имат предимството да воюват и бранят собствените си земи, борейки се за националната кауза на своя народ. Многобройните жертви, които взима войната, стават причина за подписването на примирие на 11 юли 1921.

В опит да възстанови влиянието си в Ирландия, през 1920 британският премиер Лойд Джордж приема закон за ирландското правителство (Government of Ireland Act), предвиждащ конституирането на два парламента – в Дъблин и в Белфаст. Макар и да не са особено възхитени от закона, юнионистите, т. е. подкрепящите съюза между Ирландия и Великобритания, се опитват да го спазват, докато Шин Фейн не приема каквото и да било потенциално разделение на острова. В крайна сметка войната приключва с компромис и, подобно на Канада, Ирландия получава статут на доминион в състава на Британската империя. По силата на англо-ирланския договор, подписан на 6 декември 1921, е определена комисия за да очертае границата между Северна Ирландия и новообразуваната Свободна ирландска държава, която няма право да поставя под въпрос суверенитета на северноирландския парламент. Впрочем, договорът съдържа две крайно дискусионни точки: първо, той провъзгласява не независима Ирландска република, а Свободна ирландска държава (Irish Free State) зависима от Короната, и второ – договорът практически разцепва острова като отделя от страната шест от провинциите (графствата) на Ълстър, останали изцяло под британско управление. След месец на тежки дебати в ирландския парламент, на 7 януари 1922 договорът все пак е ратифициран с 64 гласа „за” срещу 57 „против”. Така разделянето на Ирландия става реален факт, във връзка с което през април същата година започва кратка, но ожесточена гражданска война.[4]

В годините между Първата и Втората светова война двете Ирландии поемат по различен път на развитие: статутът на Северна Ирландия се запазва, а съюзът й с Британската империя (възприеман с гордост от ълстърските протестанти) – все така непроменен, докато поелата по пътя на независимостта Свободната ирландска държава е разкъсвана от вътрешни противоречия от различен характер.

През 1927 Де Валера става ръководител на нова патриотична партия, наречена „Фина Фойл”, която още същата година влиза в ирландския парламент, поставяйки исканията си за единна Ирландия със статут на република, чиято цел е националната стабилност и възстановяването на ирландските традиции, включително използването на ирландския език от цялото население на острова. На 1 юли 1937 Де Валера поставя на всенародно гласуване новата конституция на Ирландия (Bunreacht na hEireann). По този начин е възприето новото название на страната – Ейре (буквално произнасяно Еръ). Новата конституция регламентира същността на младата държава и властовите й структури, обявява ирландския език за официален, премахва поста генерал-губернатор и, като признава върховенството на католическата вяра, признава и гарантира съществуването и на протестантството.

Скоро след края на Втората световна война и по-конкретно в периода 1948-1949 практически са реализирани нови важни промени – приет е закон, обвързващ Северна Ирландия с Великобритания (оттогава в международните среди се използва названието Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия), докато мнозинството пожелае съюзът да просъществува. Това е от значение, тъй като по-голямата част от населението в Ълстър е протестантско и в икономически план силно разчита на британската корона, подкрепяща индустриалното производство, за сметка на предимно селската идилия, все още характерна за Ейре. В Северна Ирландия обаче, представена като малцинство, остава общността на ирландските католици, чиято единствена опора се явяват местните структури на ИРА, упражняващи натиск върху британското правителство с множество бомбени атентати в шестте ълстърски провинции. Другата съществена промяна категорично касае статута на Ейре и превръщането на страната в напълно независима от Великобритания Република Ирландия. В крайна сметка, този закон очевидно подчертава разделението между двете Ирландии, което през следващите десетилетия ще продължи да се задълбочава. Години наред враждебността и недоверието между двете религиозни общности, изразени чрез многобройни атентати и взаимни заплахи, характеризират развитието на острова. На този фон особено се откроява датата 30 януари 1972, останала в ирландската история като „Кървавата неделя”, когато в град Дери британски войници убиват при мирна демонстрация 13 невъоръжени католици, предимно младежи. В резултат ИРА печели множество нови членове във всички северноирландски градове.

През 70-те години развитието на Ирландия е белязано от едно важно събитие и една тенденция, които сякаш подчертават новия геополитически нюанс, като следствие от най-кървавата година в нейната история: събитието има важно икономическо и интеграционно значение – на 1 януари 1973 както Ейре, така и Северна Ирландия (като част от Обединеното кралство), се присъединяват към Европейската общност (от 1993 ЕС); тенденцията пък е свързана със задълбочаващия се процес на секуларизация. Действително ролята на Католическата църква, като основа на националното вероизповедание, не се оспорва, но се ограничава правото й да се меси в политиката и обществения живот на ирландците.

През 1983 правителството на Ейре излиза с инициатива, целяща да се намери някакво решение на проблемите със сигурността в Северна Ирландия и да ограничи активността на Шин Фейн. Тази инициатива прераства във форум, наречен „Нова Ирландия”, който очертава три въможни решения на северноирландския проблем: обединена Ирландия, федерална държава или ирландско-британска администрация. В крайна сметка, британското правителство, оглавявано от Маргарет Тачър, не приема нито една от трите възможности. Те са отхвърлени и от юнионистките партии. Все пак, на 15 ноември същата година, подтиквани от заплахите за сигурността, породени от нарасналата активност на Шин Фейн, както и от явния застой в цялостната ситуация в Северна Ирландия, Дъблин и Лондон подписват спогодба, с която се ангажират да си сътрудничат. През 90-те отношенията между Ирландия и Великобритания се развиват на базата на относителното разбирателство, във връзка с което, през 1995 400 британски войници напускат острова. Когато, обаче, през 2000, мирният процес започва да буксува, в Ълстър отново е въведена британска военна администрация. През първото десетилетие на ХХІ век обстановката на острова продължава да е объркана, а избухването на някои локални конфликти в Северна Ирландия, показва, че окончателното решаване на ирландския национален въпрос е практически неосъществимо на този етап.

Ирландският и кипърският проблеми: сходство и различия в двата края на Европа

Несъмнено, проблемите на националната кауза характеризират геополитическото и геокултурното развитие не само на Ирландия, но и на много други държави и региони на Стария континент – достатъчно е да дадем като пример етноконфесионалните конфликти на Балканите, въпросите, свързани с разнородния етнически състав в Испания (кастилци, баски, каталунци, галисийци), Белгия (фламандци и валонци), дори в самата Великобритания, където четирите съставящи британската система елементи (англичани, шотландци, уелсци и северноирландци) все още не се чувстват достатъчно добре споени. На другия полюс е културният феномен Швейцария, където говорещите немски, френски и италиански швейцарци, изповядващи било католицизма, било протестантството, представляват общност, развиваща се в условията на икономическо благополучие и гарантирана национална сигурност. Сходни са и проблемите, свързани с нарастващата роля и признаване правата на ислямските общности в някои западноевропейски страни: турците в немскоезичното пространство и арабите във Франция.

Твърде близък до ирландския национален проблем в геополитическо, геокултурно, а защо не и в геоикономическо отношение, е кипърският конфликт[5]. Тук ще се ограничим само със сходствата и различията между двата национални проблеми по отношение на техния механизъм и специфичното им проявление:

Основните сходства между ирландския и кипърския конфликт:

Ирландия и Кипър са неголеми по площ и рано заселени острови, а в основата на двата конфликта е геокултурното и геополитическото противопоставяне: ирландци с келтски произход, изповядващи католическо християнство и републикански идеали, срещу смесена ирландско-британска общност (англо-ирландци и шотландо-ирландци), които са протестанти (предимно презвитерианци и в по-малка степен англиканци), стремящи се към съюз с Великобритания. В Кипър противопоставянето е между кипърски гърци (православни християни) срещу кипърски турци (мюсюлмани-сунити)[6].

Крайният геополитически резултат от колонизацията (в единия случай от британци, а в другия от турци) е отделянето на територии, в които, съответно, северноирландците и кипърските гърци представляват малцинствени групи, в северните и по-точно североизточните части, т. е. в близост (по очевидни причини) до Великобритания или Турция – доказателство за това, освен географските карти на двата острова, са наименованията Северна Ирландия и Севернокипърска турска република.

Главно действащо лице и в двата конфликта е Великобритания, която успява да наложи характерната си колониална геополитика „разделяй и владей”.

Друг общ белег е наличието на британски военни формирования и на двата острова – в Ълстър и във военно-морските бази, дислоцирани в Кипър.

В настоящия момент и в двата конфликта - ирландския и кипърския, липсва динамика в развитието, което означава вероятно запазване на статуквото, респективно на разделението, за дълъг период от време.

Основни различия между ирландския и кипърския конфликт:

Основното видимо различие е начинът на разделението на двата острова – докато Кипър е запазил неделимия си политически характер (една държава, макар и с два народа и наличие на „невидима” вътрешна граница, по подобие например на Белгия), Ирландия е поделена на два политически субекта – Ейре и Северна Ирландия, като част от Великобритания. Във връзка с това в Кипър има един основен административен център, в качеството му на столичен град – Никозия, разположена на границата между двете общности, докато в Ирландия със своите уникални функции се открояват два урбанистични центъра: Дъблин и Белфаст.

Територията на целия остров Ирландия е, на практика, част от ЕС (Ейре и Великобритания се присъединяват към Европейската общност през 1973), докато в същата влиятелна организация членува само гръцката част на Кипър (от 2004), респективно вътрешната граница на острова се явява външна за ЕС;

Състоянието на враждебност между двете общности в Ирландия и Кипър следва различен модел: в Ирландия противопоставянето е религиозно (католицизъм на протестантство) и в много малка степен етническо (ирландци-келти срещу британизирани ирландци), а в Кипър то има не само религиозен характер (християни срещу мюсюлмани), но и, като първопричина от това, стабилни етнически корени (гръцки срещу турски киприоти).

Реалната опасност от избухването на нови кръвопролитни конфликти на двата острова би имала различен механизъм: в Ирландия заплахата за сигурността идва от гледна точка на силата (ИРА и доминиращата републиканска върхушка), докато в Кипър тя по-скоро би била следствие от влиянието на ислямския фундаментализъм, т. е. в полза на по-слабо изразения елемент – кипърско-турската общност; географското проявление също би било различно – арена на военните действия съответно ще бъдат Северна Ирландия и гръцката част на Кипър;

ЕС би могъл да стане катализатор за решаването на кипърския въпрос (в случай, че Турция действително иска да се превърне в модерна държава и част от европейското семейство, тя трябва да се откаже от претенциите си към Кипър); но ЕС няма как да упражнява пряко властта си над Ирландия, тъй като и двата политически субекта на острова са страни-членки на организацията.

Тенденции и перспективи пред Ирландия: двата възможни сценария

Имайки предвид спецификата и особеностите на ирландския национален въпрос, неговото възникване, развитие и съвременно състояние, смятам, че в перспектива са възможни два потенциални сценария: реалистичен – запазване на статуквото, и радикален – обединение на Острова на федеративен принцип.

Като доста по-вероятно се очертава запазване на настоящото статукво, т. е. островът ще продължи да бъде разделен на два геополитически субекта: Ейре и Северна Ирландия. Основание за това дават следните факти.

Въпреки че религията продължава да е важен фактор във всекидневието на ирландците, като цяло Църквата, било тя протестантска или католическа, вече е загубила решаващото си влияние в повечето сфери на живота – социална, културна, икономическа и политическа. Оттук се заличава и основната предпоставка за вековния спор между ирландските протестанти и католици.

Развитието на Западна Европа в десетилетията след края на Втората световна война доказва, че регионът, част от който е и Ирландия, се стреми към все по-активни интеграционни процеси в рамките на ЕС. Чрез федеративното изграждане на Обединена Европа политическите граници между отделните страни постепенно ще отпадат и Европа на държавите, макар и бавно, ще кристализира в Европа на регионите. Оттук пък следва, че далеч по-важен приоритет в развитието на Ирландия има не решаването на националния въпрос, а ускореното икономическо развитие на целия остров.

Запазването на статуквото трябва да се разглежда като най-сигурния и ефективен начин за стабилизиране на мирния процес; с други думи сегашното положение удовлетворява и двете страни – доказателство за това е фактът, че от последния бомбен атентат на ИРА измина доста време, както и, че темата за ирландския национален въпрос отдавна не е дискутирана и възприемана като потенциален проблем в британския и ирландския парламенти.

Световната финансова и икономическа криза оказа огромно влияние върху развитието на Ейре – държавата с най-бързо развиващата се икономика в ЕС. Този факт сам по себе си означава, че ирландското правителство и политическия елит придават далеч по-голямо значение на тежките последици от кризата и насочват усилията си не толкова към решаването на ирландския национален проблем, колкото към нейното преодоляване и връщането към славните години на стопански растеж.

За ООН, НАТО, а и за ЕС, ирландският национален въпрос не е проблем с висок прироритет. В този смисъл, границата между двете Ирландии не е охранявана по модела например на вътрешната граница в Кипър, т. нар. „Зелена линия”;

На остров Ирландия действително съжителстват две различни културно-политически реалности: първата е католическо-републиканската, а втората – протестантско-монархическата, която определено обвързва ълстърската общност не толкова с ирландската, колкото с британската политическа, стопанска и културна история, макар от гледна точка на етногеографията северноирландците да не са британци. Ето защо дългата над 400 км гранична линия, отделяща Северна Ирландия от Ейре, все още трябва да се възприема като достатъчно стабилна държавна граница.

Вторият път на развитие, насочен към обединението на острова в единен държавен организъм на основата на федералните принципи, чрез премахването на вътрешноирландската граница, няма как да се осъществи, поне на този етап, по една основна причина - както вече бе отбелязано различията между двете общности са практически непреодолими. В единия лагер са ирланците-католици, издигащи в култ републиканската идея, а в другия са гордите от съюза с Великобритания юнионисти, чийто убеждения са в полза на протестантската религия и кралската институция. Не трябва да подценяваме и ролята на Обединеното кралство, като една от петте постоянни страни-членки на Съвета за сигурност към ООН (наред със САЩ, Русия, Китай и Франция), което е от съществено значение. Лондон винаги ще бъде против отделянето на територии, които са под негова юрисдикция и ще налага вето на възможни решения, свързани с прекрояването на британското политико-географско пространство. Защото то би довело до това Великобритания да загуби водещите си геостратегически позиции на глобален и регионален играч, което, в съчетание със задълбочаващата се икономическа криза в страната, би я принудило да се задоволява само със спомените за времето, когато е била най-великата морска, колониална, индустриална и търговска сила в света. И още нещо, в лицето на Великобритания протестантските й поданици в Северна Ирландия виждат опора срещу потенциалните ирландски заплахи и атентати. Ето защо Лондон няма как да се откаже от правата си върху Ълстър, т. е. да допусне съществуването на единна Ирландия, а с това и да реализира целта на мнозина ирландци, възприемащи обединението на своя остров като справедливо и реално постижимо решение.

Относително мирната обстановка, характеризираща развитието на ирландския национализъм в началото на ХХІ век, показва, че този проблем за момента е практически преодолян или поне няма потенциал, който да го превърне в приоритетен, като най-вероятно това ще бъде негов основен белег и през следващите десетилетия. Несъмнено, трайното запазване на мира в Северна Ирландия, а и на целия остров, ще означава, че националният въпрос е вече решен, но по-важното е мирният процес да бъде доминираща и постоянна величина в културно-политическия живот на ирландското общество.

Литература:

Блек, Дж. История на Британските острови. С., 2008.

Божинов, Н. и др. Светът – карти, имена, числа. С., 2007.

Дюшен, М. История на Шотландия. С., 2008.

Енциклопедия География на страните. С., 2005.

Европа – енциклопедия ТЕМА. С., 2005.

Килюнен, К. Енциклопедия на страните и техните знамена. С., 2007.

Кронин, М. История на Ирландия. С, 2007.

Кюизьоние, Ж. Етнология на Европа. С., 1993.

Геополитически речник на света (под редакцията на Ив Лакост). С., 2005.

Луканов, А. и др. Страните в света, С., 2010.

Маккормак, Дж. История на Ирландия. Хората и събитията, оформили облика на страната. С, 2002.

Морган, К. История на Великобритания. С., 2005.

Прайс, Р. Кратка история на Франция. С., 2011.

Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. С., 1996.

Бележки:

1. Самоуправлението е преобладаваща националистическа философия в Ирландия през 70-те години на ХІХ век и в края на Първата световна война. Идеята за самоуправлението на острова се поддържа и развива от политици като Айзък Бът, Чарлс Стюарт Парнел и Джон Редмънд. През 1914 либералното правителство на британския премиер Аскуит успява да придаде на философията законодателна форма. Целта на самоуправлението е в Ирландия да се създаде отделен парламент или събрание, представляващо всички 32 окръга. Идеята е на този орган да бъдат поверени всички въпроси от вътрешната политика на Ирландия, а Уестминстър да се занимава с международните въпроси.

2. Конституиран през януари 1919, Дойл Ерън (Dail Eireann) е формализиран като държавен парламент според конституцията на Свободната ирландска държава в 1922. Гласуването за Дойл става по пропорционалната система, а избираните депутати се наричат teachtai data (TD). Двете най-големи партии в парламента от възникването му до днес са Фина Фойл (основана през 1926) и Фина Гейл (създадена през 1933) През целия ХХ век Фина Фойл неизменно доминира политическия живот в страната.

3. ИРА е основана в периода след въстанието от 1916, като излиза от ръководна позиция по време на войната за независимост. Макар официално да подкрепя каузата на Дойл Ерън, ИРА на практика представлява неструктуриран съюз на местни организации. Това отчасти обяснява разпадането й по време на гражданската война, в периода след англо-ирландския договор. Неизменната идеологическа цел на ИРА е образуването на република, която да обедини цяла Ирландия – това обяснява защо в гражданската война ИРА се сражава срещу армията на свободната ирландска държава. По време на Втората световна война ИРА предприема усилена кампания от атентати срещу Обединеното кралство, последвана от серия гранични атентати през 1956. С разгарянето на броженията в края на 60-те години на миналия век ИРА подновява дейността си и това води до разрива между ИРА-Официални със седалище в Дъблин и ИРА-Извънредни в Ълстър. През целия период на броженията ИРА-Извънредни водят активна кампания на насилия, макар че през 1994 именно това крило на ИРА обявява прекратяването на огъня. Като реакция срещу участието на ИРА в мирния процес се основават различни отцепнически републикански групировки, които не смятат, че политическите инициативи от 90-те години на ХХ век могат да доведат до установяването на република. Тези организации, например ИРА-Истински, носят отговорността за много от паравоенните насилствени актове от края на миналия век.

4. В този сложен период се преплитат два основни идейни възгледа за развитието на Ирландия, които изключват нейното политическо разделение: републиканството и юнионизма. Републиканството излиза на преден план като част от философията на „Обединените ирландци”, силно повлияни от републиканската идея на националните революции в САЩ и Франция. Най-същественото в него е схващането, че Ирландия трябва да се отдели напълно от Великобритания и да стане независима – аспект, който противоречи на философията на самоуправлението, крепящо се на връзките между двата политически субекта. През ХІХ век републиканството се изповядва от фенианците и става главната идея на Ирландското републиканско братство. То е и водещата политическа философия на въстанието от 1916 и най-ясно се очертава в прокламацията на Републиката. Републиканският идеал се следва от онези, които се противопоставят на договора в гражданската война. Такъв е и идеалът на Шин Фейн и ИРА в съвременните брожения в Северна Ирландия. От своя страна, юнионизмът се заражда в края на ХVІІ век, макар че е свързван предимно със Закона за съюза от 1800. Като действена политическа сила тази концепция излиза на преден план през втората половина на ХІХ век, когато се смята, че исканията за самоуправление застрашават Закона за съюза. Макар и съществен фактор в католическата част на острова през 80-те и 90-те години на века, юнионизмът се отъждествява географски със Северна Ирландия. Между 1900 и 1920, за да станат мощен фактор в британската политика, юнионистите заимстват от философията на протестантството, както и от тази на Оранския орден. През 60-те години на ХХ век юнионизмът се разделя политически между Ълстърската юнионистка партия и Демократическата юнионистка партия, но продължава да представлява схващанията на онези, които са убедени в самостоятелността на връзката между Северна Ирландия и Великобритания.

5. По-подробно за кипърския въпрос виж статията на автора „Геополитически аспекти на кипърския конфликт – предпоставки, развитие и алтернативи”, в сп. „Геополитика”, бр. 5, 2011.

6. Корените на презвитерианството в Ирландия ни препращат към ХVІІ век. В страната това религиозно движение води началото си от миграцията на презвитерианските свещеници от Шотландия в Ълстър. Усилията на презвитерианците да се противопоставят на католиците са възнаградени както от Оливър Кромуел, така и от Вилхелм Орански. Със закон, наложил веротърпимост през 1719, на презвитерианците са дава свободата да се молят в своите храмове. Същите играят важна роля в „Обединени ирландци”, но от 1800 подкрепят закона на съюза. Макар и протестантско течение, в Ирландия презвитерианството се обособява като религия. В Северна Ирландия презвитерианците представляват най-многочислената верска група.

* Преподавател в Софийски университет „Св. Климент Охридски”

{backbutton}