Eзиковата геополитика

Институтът по български език към БАН дава следната дефиниция на понятието “език”: „Система от звукови, речникови и граматични средства, сетивно възприемани, която служи за словесно изразяване на мислите и е най-важното средство за общуване в човешкото общество“[1].

Тази дефиниция обяснява защо и в миналото, и в наши дни правителствата се стремят да контролират официалния език чрез своите академични институции. Правописът и правоговорът се считат за задължителен атрибут на националната принадлежност. Редица държави изискват владеенето на официалния език като критерий за придобиване на гражданство. Езиците имат способността да преодоляват националните граници. Това е предимство (защото улеснява общуването между нациите), но и недостатък (защото се създава възможност да се влияе върху общественото мнение в полза на, или срещу, някого).

Езикът като геополитически инструмент

Езикът е мощно оръдие в геополитическите процеси. На основата на езика са се образували международни организации, които обединяват държави от всички континенти. Какво общо имат Армения, Белгия, Канада, Камерун, Демократична република Конго и Виетнам? Отговорът е Франкофонията. В подобно обединение са включени и лузофоните[2]. Общността на португалоезичните държави обединява държави от четири континента.

Чрез езика се изгражда чувство за принадлежност към общността. Тази връзка е емоционална и влияе върху действията както на гражданите, така и на техните правителства. Подходящ пример за това е Нигерия. Нигерийците от народа хауса (обитаващ северната част на страната) имат позитивно отношение към онова население в съседен Нигер, което - езиково и етнически – също е част от хауса. Нигерийски молли, които говорят езика хауса успешно осъществяват двустранни контакти с новото военно правителство в Нигер[3].

Има множество примери, как правителството на една или друга държава се стреми именно чрез езика да се освободи от „нежеланото“ минало и да се присъедини към нови геополитически блокове. Отличен пример за това е Руанда. В миналото „Страната на хилядата хълма” е била франкофонска зона заради статута си на белгийска мандатна територия до 1961. Франкофонското статукво е променено с идването на власт на Пол Кагаме и неговия Руандийски патриотичен фронт. През 1996 английският език е обявен за официален език[4] (наравно с френския и местния език киняруанда). Това статукво е утвърдено с конституцията от 2003. Отзвукът е особено осезателен в руандийското образование, където през 2008 английският език напълно измести френския във висшите училища[5] и стана задължителен до голяма степен и за гимназиите. Година по-късно Руанда беше приета и в Общността на нациите[6]. Страната бе домакин на Срещата на върха на правителствените ръководители на Общността на нациите през юни 2022[7].Този курс на Руанда към англоезичния свят е подсилен и от желанието на политическата върхушка в Кигали да се интегрира икономически и политически с организациите в Източна Африка, където английскияат е lingua franca.

Въпреки, че френският останава официален и, че страната все още членува във Франкофонията, за всички наблюдатели е ясно, че правителството на Руандийския патриотичен фронт е възприело стратегия за отдалечаване на Руанда от франкофонския свят за сметка на пълноценното и интегриране в англосферата.

Впрочем, проблемите на Франкофонията не се изчерпват с Руанда. Ще напомня, че през март 2025 три държаи от Сахел обявиха, че напускат организацията: Мали, Буркина Фасо и Нигер. При това Мали и Буркина Фасо отнеха официалния статут на френския и го „понижиха“ до работен език , а в Нигер военните провъзгласиха за официален език хауса (статут, с който дотогава се ползваше френският). Решението на сахелските държави и „прокуждането“ на френския език от техните държавни институции е несъмнено силен удар върху репутацията на Франкофонията и в частност върху тази на самата Франция. Френската енергетика (и редица други сектори) бяха пряко засегнати от това тектонично раздвиждане на геополитическите пластове.

През последните месеци езиковата политика получи развитие и в САЩ. От основаването на държавата през 1776 английският е de facto езика на властта. Владеенето му е задължително за работа в Конгреса, Белия дом, Върховния съд, Пентагона и останалите държавни департаменти. Всички нормативни актове са написани на английски, но в нито един не е изрично споменато, че той е официален. Това положение се промени на 01.03.2025, когато президентът на САЩ Доналд Тръмп подписа указ за английския език. С указ № 14224 английския език стана de jure официален език на САЩ. Пряка последица от този указ е премахването на испаноезичните уебстраници на държавните институции (включително тази на Белия дом).

По долу ще обърна вниание на някои моменти от езиковата геополитика, даващи представа за наложилите си тенденции.

„Сърбохърватски“ или босненски-сръбски-хърватски-черногорски език?

Недалеч от България можем да проследим рухването на идеята за единен “сърбохърватски език” и развитието на четири официални езика, появили се след разпадането на Югославия: босненски, сръбски, хърватски и черногорски. През годините Босна и Херцеговина, Сърбия, Хърватия и Черна гора убедиха останалия свят, че тези четири езика са различни.     

Ситуациите в четирите засегнати от спора за езика държави имат и сходства, и разлики. Желанието за езикова самостоятелност обаче е налие във всяка от тях.

Босна и Херцеговина (БиХ) има усложнено конституционно устройство. Тя включва два ентитета: Федерация Босна и Херцеговина и Република Сръбска, и един кондоминиум (окръг Брчко). От своя страна, Федерацията се състои от десет кантона. Всеки от тях разполага с широка вътрешна автономия. Устройството на държавата има и своето езиково измерение. В БиХ съществува фактическо триезичие, защото бошняците, сърбите и хърватите са си извоювали статута на „конститутивни народи“ (благодарение на общобосненската Конституция).

Конституцията на Босна и Херцеговина не посочва официални езици на федерално ниво. Конституцията на Република Сръбска пък не изброява езиците поименно. В нейния чл.7, ал.1 изрично се посочва, че: “Официалните езици на Република Сръбска са езикът на сръбския народ, езикът на бошняшкия[8] народ и езикът на хърватския народ. Официални азбуки са кирилицата и латиницата”.

През целия период от 1995 насам управляващитеа в Република Сръбска с поставят за цел задълбочаване на икономическите, политическите и културните връзки със Сърбия. В тази връзка се отделя особено внимание на кирилицата като традиционната писменост на сръбския народ.

Босненският език пък получава силна подкрепа от Турция. През 2017 турското министерство на образованието включи босненския език като избираем предмет в учебната програма на страната. Този акт е с огромна символика и дава сигнал на останалия свят, че Турция и Босна имат силна връзка не само чрез общата османска история, но също и чрез босненското малцинство в Турция.

По отношение на босненския език (говорен от мюсюлманите бошняци) се забелязва и трайна тенденция да се използва лексика, която да покаже връзките с ислямската култура. В босненския език се срещат думи, познати и у нас, като например babo (татко; баба̀), dućan (дюкян), и šećer (шекер, захар).

Хърватия. Включването на страната към в ЕС на 01.07.2013 превърна езика ѝ в двадесет и четвъртия официален език на Общността. Институциите на ЕС приеха в редиците си преводачи от и на хърватски език. Всички законодателни и други актове на ЕС имат авторитетни преводи на хърватски. Важно е да се отбележи, че хърватският език получи статус на официален език на Съюза (наред с английския, френския, немския, испанския и т.н.). Това неминуемо засилва политическите позиции на етническите хървати, живеещи в Босна и Херцеговина (където те са единия от трите т.нар. „конститутивни народи”), Сърбия и Косово.

Характерно за днешния хърватски език е замяната на много чуждици с “автентични” хърватски думи. Паспортът например е заменен с “putovnica”, хлябът е “kruh”, а самолетът е “zrakoplov”. В страната дори е учредена наградата „Д-р Иван Шретер“ за най-добра нова хърватска дума. Този процес цели да се изгради самостоятелна хърватска лексика, която да разграничи езика от тези на останалите бивши югорепублики.

В Хърватия е налице съпротива срещу признаването на кирилицата в страната. Традиционният възглед за кирилицата в хърватските националистически среди е, че тя е “сръбска”, съответно “вражеска” азбука. През 2009 хърватските власти разрешиха употребата на кирилицата от сръбското малцинство в страната. Това обаче провокира антикирилическа вълна, която се разпространи в цяла Хърватия. Най-силни бяха протестите във Вуковар - град, наситен с историческа символика от 90-те години на миналия век.

Сърбия. Според настоящата сръбска конституция официален език в страната е сръбския, а официална азбука - кирилицата. Въпреки това Матица Српска (Академията на науките) допуска и употребата на латиница.

Сръбският език се смята за самостоятелен език. Това положение се зачита от геополитическите играчи, които имат интерес към страната. Така Би Би Си учреди своя секция на сръбски език през 2018. Европейският медиен конгломерат Еuronews  излъчва емисии на сръбски език от 2021. Китайската държавна медийна група също създава съдържание на сръбски език.

Важно е да се отбележи, че между правителствата в Белград и в Баня Лука съществува полититически консенсус по езиковите въпроси. Властите и в Сърбия, и в Република Сръбска поставят акцент върху кирилицата като основа на сръбската езикова идентичност. Чрез кирилицата сърбите очертават своето езиково пространство на Балканите. Точно това концентриране върху азбуката е причина тя да бъде обект на негативни оценки от хърватските и босненски националисти.

Босненският, хърватският и черногорският език имат статут на отделни, малцинствени езици на територията на Сърбия. Според сръбската конституция, те се използват заедно със сръбския там, където тези малцинства традиционно живеят.

Черна гора. Още преди референдума за независимост от 2006 страната се подготвя за самостоятелен икономически и културен живот. Фактът, че Черна гора е била самостоятелна държава със собствена армия и валута до 1918 дава повод за самочувствие на управляващите кръгове в страната.

В малката адриатическа държава набира сила идеята за отделен черногорски език. С цел еманципирането на черногорския от сърбохърватския в страната е създадена черногорска азбука, която да бъде официална в държавата. На 02.06.2009 просветният министър Сретен Шкулетич представя новата азбука (кирилица и латиница). Тя взима за основа вуковицата[9] и гаицата[10]. Нововъведението на черногорската азбука е включването на буквите Ś и Ź (за латиницата) и С́ и З́ (за кирилицата). Тези букви не фигурират във вуковицата и гаевицата и отразяват звуци, които са характерни за черногорската фонетика.

Следващата стъпка в кодифицирането на черногорския език е публикуването на “Pravopis crnogorskoga jezika i rječnik crnogorskoga jezika (pravopisni rječnik)” (2009)[11]. Това официално издание на черногорското Министерство на просветата и науката е предназначено за училищата в страната.

Сърбохърватският език. Въпреки разпадането на Югославия и последвалите езикови процеси сърбохърватския език не е изчезнал напълно. Уикипедия например, има сърбохърватска секция[12]. Авторитетната Encyclopedia Britannica също разглежда четирите езика като един[13]. Изучаването на сърбохърватския език (под това име) се запазва у нас до края на миналия век. Така, през 1997 Лили Лашкова и Татяна Дункова публикуват своя „Сърбохърватски език. Практически курс“[14]. Има среди в бившите югорепублики, които се противопоставят на разделянето на езиковото и културното богатство въз основа на етническата принадлежност. Дори при последното преброяване в Сърбия (2022) има лица, които се самоопределят като югославяни и отказват да се причислят към който и да е етнос. Именно в резултат на умората от тези разделения, през 2017 се появи Декларацията за общ език. Според въпросният документ гражданите на Босна и Херцеговина, Сърбия, Хърватия и Черна гора говорят на един език с регионални особености. Декларацията е подписана от над двеста известни учени, писатели, общественици, журналисти и активисти (между тях е и Ноам Чомски).

В днешни дни обаче няма държава с такъв официален език и международната общност зачита езиковата сегрегация. От началото на века българската държава и обществеността у нас се присъединяват към тенденцията. Те разглеждат босненския, сръбски, хърватския и черногорския като самостоятелни езици. През 2003 издателство ГРАММА издаде българо-сръбски разговорник, а през  2011 на бял свят се появи томче с българо-хърватски разговорник и речник[15]. През 2025 пък, БНТ включи субтитри на сръбски език за своите новини (заедно с още пет езика)[16].

Езиковият дебат в четирите бивши югорепублики е изключително хаотичен и поляризиращ. Това е особено очевидно в областта на образованието и по отношение на малцинствените права на етносите. Различните мнения произлизат от езиков национализъм, от югоносталгия или от обикновено желание за диалог. Хърватският език има институционалната подкрепа на Европейския съюз. Сръбският език установява своята самобитност в Сърбия и в околните държави въз основа на кирилицата. Босненският език се бори за своето място под слънцето чрез интегриране в турското (и в по-общ план в ислямското) културно пространство.

Езиковата политика на Източния блок между 1945 и 1990

Източния блок провежда изключително стриктна езикова политика, която е насочена до голяма степен срещу неговите идеологически противници. Изучаването на официалната партийна линия на СССР и държавите от Източна Европа е подходяща историческа школа по езикова политика. В този раздел се разглежда историята на някои от приоритетните езици за Източния блок. Анализират се онези характеристики, които са ги превърнали в точки от дневния ред на управляващите партии.

Руският език. С идването на власт на Сталин е изоставена предишната политика на “коренизация”[17] сред неруските републики. Сталин изтъква руския език като най-прагматичен избор за de facto език на СССР (защото руснаците са най-многолюдния етнос в огромната страна). До 1990 обаче, Съюзът няма официален език, утвърден от Конституцията.  Въпреки това руският е възприет като lingua franca както в пределите на СССР, така и в източноевропейските държави. Руският език е служебния език в организации от типа на Коминформбюро, СИВ и Организацията на Варшавския договор.

В държави като България, ГДР и Унгария руския задължително се изучава в училищата през целия период до 1990. Извън училищата, езикът се популяризира и от комитети за дружба със СССР. Това е проявление на т.нар. “мека сила” на Москва в пределите на блока.

Поради историческия престиж на СССР като първата марксистка държава в историята руския език придобива статут на “език на социализма” в азиатските комунистически държави. Той става популярен в Монголската народна република, Виетнам, Корейската народно-демократична република и Китайската народна република (до съветско-китайския разрив в началото на 1960-те).

Друг източник на престиж за руския език  е статутът на суперсила, с който се ползва СССР. Езикът на Съветите става единия от петте първоначални официални езика на ООН (арабският език е издигнат като шести официален език на ООН през 1973).

Статутът на СССР като суперсила намира отражение и в следвоенните мирни договори, подписани в Париж през 1947. Така например, по отношение на договорът с България, меродавни са английският и руският текст на Парижките мирни договори от 1947, Има и френскоезичен текст, но той няма обвързваща юридическа сила[18]. Френският език губи своята позиция на “език на дипломацията”, именно когато се подписват договорите с победените държави след Втората световна война (при това на територията на самата Франция).

След подписването на Белградската конвенция от 1948 за режима на река Дунав руският става работен език на Дунавската комисия (нред с френския). Поради тази причина бившият Бюлетин на измерване на нивото на река Дунав в сантиметри на БНР дава данни на три езика: френски, руски и български.

Френският език традиционно се смята за „езика на дипломацията“ още от времената на крал Луи XIV. За периода до 1945 френският е работен език за всички по-важни дипломатически и научни форуми. Това важи и за България, която използва френския като основен дипломатически език от Освобождението до 1944. От Санстефанския договор (1878) до Ньойския договор (1919) всички договори за промяна на държавната граница на България са с меродавен френски текст.

Новата власт след 1944 решава да запази френския като език на българската дипломация. Поради тази причина по време на Парижката мирна конференция през 1946 българската делегация участва в дневния ред с изказвания на френски.

За целия период до 1990 и в българските, и в съветските задгранични паспорти освен на руски информацията се изписва задължително и на френски. Любопитно е да се отбележи, че до 1999 транслитерацията на български населени места на латиница се извършва по правилата на френския правопис.

Френския език е широко застъпен в българското образование в периода 1944-1989 заради функциите си на основен език на общуване с “несоциалистическия” свят. Комитетът за приятелство и културни връзки с чужбина издава френскоезична учебна литература за българи и организира курсове за езика.

През 80-те години на XX век постепенно английският език също намира своето място в българската дипломация. Достатъчно е да спомена, че при сключването на двустранни договори с по-далечни държави, като Афганистан, английския текст се посочва като меродавен.

Есперанто. Международният изкуствен език есперанто се появява за първи път на 26.07.1887, когато е публикуван първия учебник на езика (с автор Лудвиг Заменхоф). Идеята зад създаването му е да се преодолеят международните спорове чрез един неутрален език, който да не се подчинява на нито една държава и на нито една национална академия. Есперанто има международна насоченост, което е причина сравнително рано да бъде възприет от партии и организации от лявата част на политическия спектър (особено тези, които са убедени интернационалисти).

Когато в България е установена отечественофронтовската власт тя заварва добре развита есперантска мрежа в страната. Затова решава да надгражда над създаденото и да поощрява изучаването на есперанто с цел пропагандиране на комунистическата идеология в чужбина[19] (и в частност на Запад). Официални партийни документи и българска художествена литература се превеждат и публикуват на есперанто.

Есперанто получава нов тласък в България през 60-те и 70-те години на XX век, когато започва активното му изучаване в гимназиалния етап и в курсове на Българския есперантски съюз. Отделно от Съюза,            в София е създадена и Българската есперантска кооперация.

В целия Източен блок есперанто има функцията на “посредник” в общуването със Запада. В Световната есперанто асоциация членуват организации от двете страни на “желязната завеса”.

Идиш (и кратко сравнение спрямо политиката на езика иврит):  Важно е да се уточни, че по време на изгнанието си извън Светите земи еврейската диаспора е възприемала езиците на народите, сред които живее. Библейският език иврит запазва почетното си място като език на синагогата, но в домовете си евреите говорят на езици като ладино (юдео-испански), юдео-арабски или идиш.

Идиш е традиционният език за евреите от Централна и Източна Европа. От етнографска гледна точка всички земи на север от река Дунав са населени от евреи ашкенази, които говорят на идиш. В бившите османски земи на Балканите, както и в Мала Азия, пък се заселват испански евреи (сефарди), чийто традиционен език е ладино (юдео-испански).

Основите на съветската езикова политика по отношение на евреите са положени от Сталин през 20-те години на XX век. Самия Сталин в своя трактат “Марксизмът и националният въпрос” издига теорията, че всеки народ се нуждае от собствен език и територия. Евреите не се вписват в този модел, защото руската еврейска диаспора живее разпръснато из цялата европейска част на СССР. Именно с аргумента, че евреите трябва да имат своя самостоятелна територия, Сталин решава да създаде автономна област за съветските евреи на брега на река Амур, със столица град Биробиджан. Бъдещата територия на еврейската автономия е определена  с указ на Президиума на ВЦИК на СССР от 28.03.1928. ВЦИК учредява Еврейската автономна област със свой указ от 07.05.1934.

Още от самото начало на биробиджанския проект се прокарва следната политика: дава се предимство на езика идиш, а иврит (с неговите силни религиозни конотации) остава извън рамките на „социалистическата култура“.

Друга причина иврит да е считан за “нежелан” език в Съветският съюз е политиката на противопоставяне срещу ционизма като идеология. Първоначално СССР подкрепя създаването на държавата Израел. Страната на Съветите първa в света признава de jure еврейската държава (на 17.05.1948). Израелско-съветските отношения се влошават след като става ясно, че Израел поема прозападен външнополитически курса. Това, от своя страна, променя политиката на целия Източен блок. СССР и съюзниците му започват да подкрепят арабските държави и активно да защитават палестинската кауза на международно ниво.

Съвременният вариант на езика иврит става крайъгълен камък в националното строителство на Израел. Иврит е логичен избор, който да замени езиците на диаспората. Властта в СССР е била наясно с това положение, затова иврит е напълно изключен от учебната програма. За целия период от 1948 до 1990 в СССР не е издаден нито един речник с думи и изрази на иврит, докато за същия период са публикувани две издания на руско-еврейския (идиш) речник, а също и буквар на идиш. Тази политика недвусмислено показва, че идиш е фаворит в борбата срещу иврит и свързания с него ционизъм. През същия период обаче, идиш се сбъсква със собствени проблеми. В следвоенните години руският език все повече измества идиш сред съветските евреи. Като цяло идиш остава езикът на по-старите поколения.

Към днешна дата идиш продължава да бъде официален език на Еврейската автономна област (в пределите на Руската Федерация), макар че еврейското население в областта е съвсем малобройно.

Немският език. Обратът във Втората световна война, настъпил през 1943-1944, поражда паника сред немското население, живеещо в най-източните германски провинции. Когато Червената армия се готви да нахлуе в Източна Прусия през януари 1945 властите призовават населението да остане в областта с аргумента, че трябва да брани земята си. Въпреки това инстинктът за самосъхранение взима връх и немците от източните територии започват да бягат на запад. Настъпва бежанска криза, която се изостря след края на военните действия в Европа. Тя води до рязко намаляване на немскоезичното население.

Експулсирането на немското население от новите полски земи, Чехословакия, Унгария, Румъния и Югославия, както и враждебността срещу нацистите, водят до премахване на немския език в Източния блок. В България изучаването на немски език е преустановено още през учебната 1944/1945. През 50-те години на XX век немският език и литература изпадат в забвение на територията на СССР и подопечните му държави в Централна и Източна Европа.

През следващите десетилетия обаче, ситуацията се променя. Процесът на разведряване между двата блока през 70-те години на XX век задълбочава контактите с немскоезичния свят. Това неминуемо води до засилване на интереса към немския език.

Заключение

 Езиковата геополитика може да се окаже важен компонент на общата геополитика. Безспорно е, че географията и политическото развитие допринасят за изследването на дадена територия или население. Езикът може само да бъде полезен при анализа на геополитическата ситуация. Населението X счита едни народи за естествени съюзници, а други - за недружелюбни съседи. Критерият за това, кой народ е близък до друг, до голяма степен се свежда до това, дали те могат да се разберат без преводач. Средностатистическия британец смята за свои близки австралийците, новозеландците и канадците, благодарение на общия английски език. Езиковото сходство е довело до появата на движения от типа на панарабското или панславянското.

Сходството на езика може да бъде в полза за стратега, но може да се окже и заплаха.

 *Софийски университет „Св.Климент Охридски”

Библиография: 

1. Правни регулатори на националните езици и “балканизация”, Йорданка Захариева, стр. 157-181 (от сборника Закони на/за езика, Българска академия на науките и Институт по български език, София, 2004, изд. Хейзъл),
2. Речник на българския език (онлайн): https://ibl.bas.bg/rbe/
3. https://adf-magazine.com/2023/09/hausa-connection-could-be-key-to-diplomacy-with-niger/ (статия за контактите между Нигер и Нигерия въз основа на езика хауса)
4. https://www.researchgate.net/publication/226477735_Language_policy_multilingual_education_and_power_in_Rwanda (езиковата политика в Руанда)
5. https://africa.cgtn.com/knowyourafrica-rwanda-change-of-national-language-from-french-to-english-overnight/#:~:text=In%202008%2C%20the%20Rwandese%20government%20declared%20English,on%20a%20steady%20course%20towards%20the%20Anglosphere.
6. https://gimnazijadg.wordpress.com/wp-content/uploads/2012/03/pravopis-crnogorskoga-jezika.pdf (Правопис на черногорския език)
7. https://sh.wikipedia.org/wiki/Glavna_stranica (Главната страница на събохърватската Уикипедия)
8. https://www.britannica.com/topic/Bosnian-Croatian-Montenegrin-Serbian-language (статията на Енциклопедия Британика за босненски-сръбски-хърватски-черногорски език)
9. https://bnt.bg/news/bnt-s-novo-moderno-digitalno-lice-na-novinite-saitat-bntnewsbg-i-prilozhenieto-bnt-news-sa-s-obnoven-dizain-i-oshte-poveche-338161news.html
10. United Nations Treaty Series 1949, Treaties and international agreements registered or filed and recorded with the Secretariat of the United Nations, Volume 41, p. 21, No. 643. (източник за Парижкия мирен договор между Съюзниците и България, 10.02.1947)
11. А. Григоров, В. Олянов, „Есперанто. Начален учебник за курсове и самообучение“, София, 1978, изд. Наука и изкуство, стр.5

Бележки:

[1] https://ibl.bas.bg/rbe/lang/bg/%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA/

[2] Лица, които говорят на португалски език като техен майчин или втори език-б.а.

[3] https://adf-magazine.com/2023/09/hausa-connection-could-be-key-to-diplomacy-with-niger/

[4]https://www.researchgate.net/publication/226477735_Language_policy_multilingual_education_and_power_in_Rwanda

[5]   https://africa.cgtn.com/knowyourafrica-rwanda-change-of-national-language-from-french-to-english-overnight/#:~:text=In%202008%2C%20the%20Rwandese%20government%20declared%20English,on%20a%20steady%20course%20towards%20the%20Anglosphere.

[6] Позната у нас с остарялото си име: Британска общност-б.а.

[7] Ясен сигнал, че Руанда не само членува, но е успешно интегрирана в англоезичната Общност на народите-б.а.

[8] Бошняците са народът, който е преобладаващо мюсюлмански и който живее в централната част на Босна и Херцеговина. В периода 1971-1992 те са наричани мюсюлмански народ. С това име са били включени в Конституцията на СФР Югославия. След 1991 мнозинството от тях се самопределят като бошняци, а езикът си наричат босненски. -б.а.

[9] Наименование, използвано за кирилицата в Сърбия и в бивша Югославия; носи името на известния сръбски лингвист и кодификатор Вук Стефанович Караджич (1787-1864).-б.а

[10] Така се нарича латиницата, която е официална азбука в Босна и Херцеговина, Сърбия и Хърватия. Наречена е „гаица“ заради Людевит Гай (1809-1872): хърватски езиковед, който я създава през 1835.

[11] https://gimnazijadg.wordpress.com/wp-content/uploads/2012/03/pravopis-crnogorskoga-jezika.pdf

[12] https://sh.wikipedia.org/wiki/Glavna_stranica

[13] https://www.britannica.com/topic/Bosnian-Croatian-Montenegrin-Serbian-language

[14] Лили Лашкова и Татяна Дункова, „Сърбохърватски език. Практически курс “, 1997, Издателство на Министерството на отбраната "Св. Георги Победоносец"

[15] изданието е на изд. Хеба, по лиценз на изд. HarperCollins Publishers Ltd.).-б.а.

[16] https://bnt.bg/news/bnt-s-novo-moderno-digitalno-lice-na-novinite-saitat-bntnewsbg-i-prilozhenieto-bnt-news-sa-s-obnoven-dizain-i-oshte-poveche-338161news.html

[17]   “коренизация”: държавна политика на ранния СССР, която се характеризира с насърчаване на културната самобитност на неруското (“коренно”) население. Като пример за тази политика може да се посочи създаването на българските национални райони („нацрайони“). Нацрайоните съществуват като обособени административни единици през 20-те и 30-те години на XX в..-б.а.

[18] United Nations Treaty Series 1949, Treaties and international agreements registered or filed and recorded with the Secretariat of the United Nations, Volume 41, p. 21, No. 643.

[19] А. Григоров, В. Олянов, „Есперанто. Начален учебник за курсове и самообучение“, София, 1978, изд. Наука и изкуство, стр.5.