06
Пон, Дек
9 Нови статии

Отличителните характеристики на геополитическото положение на България – многовекторна политическа география, геоисторически модели на поведение и техните външнополитически симптоми, както и усложняваща се международна среда, би следвало да представляват императивно условие за необходимостта от високоразвита стратегическа култура и върховен стимул за ефективността и единството на външната политика на страната.

През все още краткото управление на президента Байдън, администрацията на САЩ успя да осъзнае, от една страна, гигантските размери на кризата в американско-руските отношения, а от друга - внезапният и неуправляeм характер на нейната ескалация. В тази връзка ще припомня, че само една необмислена фраза на Байдън по отношение на руския му колега доведе до взаимното оттегляне на посланиците на двете страни "за консултации". Санкциите, които според Вашингтон трябваше да затворят страницата на миналите обиди, провокираха дипломатически войни в Европа, инициирани "от солидарност със САЩ". А изострянето на ситуацията в Източна Украйна, съпроводено с изпращането на американски военни кораби в Черно море, едва не постави Америка и Русия на ръба на въоръжения сблъсък.

В тези условия, в реториката на Вашингтон се появи тезата, че "следва да бъдат установени рамки за процесите на развитие на антагонистичните аспекти на отношенията с Русия", която постепенно еволюира в "необходимост от поддържане на стабилни и предсказуеми отношения". Именно тази необходимост наложи и срещата на двамата лидери на 16 юни 2021 в Женева.

Проблемът за стабилност на двустранните отношения

Не бива да забравяме, че стабилността не означава нито запазване на статуквото, нито пък укрепване на сътрудничеството. Залог за постигането на стабилност не е стремежът на играчите за качествено подобряване на отношенията, а повишаване предсказуемостта на тяхното поведение един спрямо друг. А за целта е необходимо те да имат ясна представа за позициите си по ключовите въпроси, дефинирането на взаимноприемливи "червени линии" и осъзнаване на възможните последици от евентуалното им пресичане, както и недопускане възникване на "извънредни ситуации" тласкащи правителствата към прекалено остра превантивна реакция, тъй като очакват нещата да се развият по най-лошия сценарий.

От тази гледна точка, резултатите от срещата между Байдън и Путин могат условно да бъдат разделени на две групи: технически (създаване на канали за комуникация) и съдържателни (взаимно излагане на позициите и определяне на възможностите за съвместно съществуване на интересите на страните).

Комуникационният проблем

Ключово условие в двустранните отношение да не присъства усещането за извънредна и непредсказуема ситуация е наличието на достатъчно пълна представа на всеки играч за намеренията на другия, както и на възможности за уточняване на позициите. Което няма как да стане без стабилен диалог, осъществяван с помощта на пълноценен дипломатически инструментариум и организиране на срещи между работни групи, които да обсъждат най-наболетите въпроси на двустранния дневен ред (както е известно, в края на юли започна работа първата такава група).

Откакто, в контекста на украинската криза, Барак Обама се ориентира към стратегия, целяща международната изолация на Русия, прекъсването на каналите за комуникация с Москва се превърна в целенасочена политика на САЩ. Този процес, който започна със сравнително безболезненото за руснаците изключване на страната им от Г-8 през март 2014, придоби неуправляем характер и само за шест години ограничи драматично капацитета на посолствата на двете страни, лиши огромни региони в Русия и САЩ от консулски услуги, а руснаците - от възможността да получават американски визи.

В това отношение постигнатата в резултат от срещата в Женева договореност за връщане на посланиците несъмнено е важно, но е само първата стъпка към възстановяването от руините на дипломатическото взаимодействие между САЩ и Русия.

Към същата категориа спада и постигнатото разбирателство относно необходимостта за диалог по проблемите на киберсигурността. Ако се съди по заявленията на двамата президента, най-вероятно става дума не за координиране на подходите, а за определяне на реда на действие при евентуални кибератаки, засягащи САЩ и Русия. Предвид лавинообразния ръст на киберпрестъпленията, проблемите с откриването на източника на киберзаплаха, както и прониквонето на Интернет, а заедно с него и на уязвимостта във всички сфери на обществения живот, цената, както впрочем и вероятността от грешка при атрибуцията, е изключително голяма. Двете страни имат богат опит, както и институционално разбиране за значението на подобни канали за комуникация с цел избягване на опасни грешки, илюстрация за което бе т.нар. система на deconfliction в Сирия която успешно функционираше, въпреки всички драматични промени в американско-руските отношения.

Решаването на въпросите, където интересите се пресичат

Разбира се, комуникацията, сама по себе си, не води до стабилизиране на двустранните отношения. Важна роля за това играе готовността на играчите да се споразумяват, особено в областите, където интересите на Русия и САЩ се пресичат.

Това касае на първо място сферата на стратегическата стабилност. Предотвратяването на катастрофалната за цялата планета размяна на ядрени удари е отговорност именно на тези две държави. А осъзнаването на тази отговорност задължава двете страни да търсят взаимноприемливи подходи по въпроса. Затова не беше изненада, че единственият документ, подписан в резултат от срещата Байдън-Путин беше Съвместното заявление за стратегическата стабилност, което - за разлика от другите договорености - не само касае проблемите на настоящето, но (макар да го прави много предпадливо) и на бъдещето.

Впрочем, освен въпросите за ядреното въоръжение, по време на срещата бяха очертани редица сфери, кодето интересите на двете страни се пресичат, но засега между тях съществуват сериозни разногласия. За САЩ например, с най-голям приоритет в момента се ползват Афганистан (където руснаците биха могли да помогнат за запазването на относително спокойствие след изтеглянето на американските части) и Сирия, където разкриването на допълнителна канали за доставка на хуманитарна помощ е невъзможно без подкрепата на Русия в Съвета за сигурност на ООН. В същото време, Вашингтон даде да се разбере, че е склонен на компромиси по въпроса за Беларус, като в тази връзка ще напомня, че американците не последваха ЕС и не ограничиха полетите през въздушното пространство на тази страна, а също и за Украйна. Както се отбелязва в комюникето на Държавния департамент след срещата в Женева, "Обсъждайки въпросите, по които между нас съществуват много ясни и съществени разногласия, президентът Байдън започна с Украйна, потвърждавайки подкрепата ни за нейната независимост, териториална цялост и суверенитет. В същото време обаче, беше засегната възможността за предприемане на практически мерки за деблокиране на Минския процес. Ще видим какво би могло да се направи в тази посока".

Компромисите по такива важни регионални проблеми са невъзможни без отстъпки и от двете страни, като волята за това ще зависи от общото и засега твърде крехко състояние на двустранните отношения. За оздравяването им биха спомогнали такива стъпки като размяната на затворници, възстановяване пълноценната работа на дипломатическите мисии, както и ограничаването на "ценностния догматизъм" в реториката на Вашингтон. В същото време обаче, те могат внезапно да бъдат сериозно ерозирани от действията на американския Конгрес (особено, ако в резултат от междинните избори, контролъ там премине в ръцете на републиканците), както и в резултат от провокационните действия на трети играчи, заинтересовани от продължаването на американско-руското противопоставяне. Поне засега администрацията на Байдън демонстрира способност да се справя с подобни рискове.

Сътрудничеството за решаване на бъдещите проблеми

Независимо от наличието на, макар и плахи, но все пак позитивни сигнали за намеренията на двете страни да възстановят диалога помежду си, следва да отбележа, че в техния дневен ред не присъстват проблемите на бъдещето, по които засега липсва сътрудничество между Москва и Вашингтон. Такива приоритетни за администрацията на Байдън теми, като екологията, противопоставянето с Китай, повишаването на световните стандарти в сферата на търговията и данъчното облагане, или не бяха засегнати, или пък бяха споменати само между другото. По време на предшестващото срещата в Женева европейско турне на Байдън, Вашингтон ясно даде да се разбере, че възнамерява да действа като съгласува със своите съюзници и партньори "правилата, които Русия, както и всички останали държави ще трябва да следват, ако искат да получат достъп до пазарите на развитите икономики". Москва обаче не е склонна да сътрудничи по тези въпроси на бъдещето при поставяните от американците условия, а пък те очевидно не желаят руснаците да участват в тяхното обсъждане.

Впрочем, тъй като самите САЩ и техните партньори все още не са дефинирали достатъчно ясно въпросните "правила", те очевидно не могат да бъдат предмет на дискусии с Русия, но със сигурност могат да станат причина за сериозни разногласия в бъдеще. В това отношение, срещата в Женева се проведе в сравнително подходящ момент, когато САЩ са заинтересовани от ограничаване на "ресурсите", които изразходват по руското направление на своята външна политика, за да могат да се концентрират върху приоритетните за тях въпроси, и в същото време все още не са започнали прекалено натрапчиво да налагат собствения си дневен ред на останалия свят.

Като цяло, би могло да се каже, че възползвайки се от подходящите условия в резултат от срещата в Женева Русия и САЩ подновиха взаимните си ангажименти за поддържане на стратегическата стабилност, като паралелно с това се договориха да започнат да обсъждат по-сериозно проблемите, касаещи информационната сигурност. И, ако през следващите месеци станем свидетели на такива стъпки като размяната на затворници, възстановяване в пълния им обем на дипломатическите представителства или дори постигане на взаимно разбирателство по ключови регионални проблеми (включително за Украйна), това ще означава, че от срещата наистина е имало полза. Съвсем друг въпрос обаче е, какви ще са характеристиките на бъдещия диалог между САЩ и Русия и дали той няма да бъде сринат от очертаващата се бурна ескалация на американско-китайското противопоставяне. А отговорът му никак не е очевиден.

Какво бяха целите и какво постигнаха двамата участници

Следва да отбележа, че на срещата в Женева двете страни изначално преследваха принципно различаващи се цели. Русия например, се стремеше на първо мяста да получи признанието на Запада като разнопоставен на него геополитически субект със собствени интереси в света и, в частност, в постсъветското пространство. Както и признание за правото на съществуване на защитаваната от Москва и Пекин концепция на многополюсния свят. Според по-оптимистично настроените руски анализатори, тази цел е била постигната. Според други обаче, това не е станало.

На второ място, Русия иска да избегне ескалацията на противопоставянето и трансформирането му в директен военен сблъсък, което бе постигнато, като по този начин страната гарантира националната си сигурност, поне до 2030. Освен това руснаците се стремяха да избегнат поемането (още повече пък принудителното налагане) на политически или икономически ограничения върху провежданата от тях самостоятелна стратегия по отношение на трети държави (и най-вече на Китай).

А също да бъдат възстановени ефективните контакти в рамките на нормалния дипломатически механизъм, както на ниво посолства, така и на други държавни институции, както и на такива механизма като Съвета Русия-НАТО. Руснаците държаха и да си гарантира свобода на действие по отношение на Беларус, което им се отдаде само донякъде. Те запазиха правото си действат самостоятелно по този въпрос, но публично изразиха съгласие да разгледат и предложенията на Запада.

Много важно за Русия беше да гарантира, че "украинският проблем" ще продължи да бъде решаван в рамките на Минския процес, като в това отношение в Женева те постигнаха само частичен успех. Макар Путин и Байдън да потвърдиха, че "темата за Украйна не беше сред обсъжданите въпроси", стана ясно, че по нея са разговаряли заместникът на държавния секретар по политическите въпроси Виктория Нюланд и зам. ръководителят на администрацията на руския президент Дмитрий Козак. Тоест, демонстрацията на взаимно съгласие проблемът да остане в сегашното си "замразено" състояние, означава, че и двете страни разполагат с достатъчно значими и сериозни аргументи, изискващи от другата страна, най-малкото, да се съобразява с тях.

Що се отнася до САЩ (и т.нар. "колективен Запад"), с участието си на срещата в Женева те разчитаха на първо място, да излязат с достойноство от неприятната ситуация на постоянна ескалация на принципното противопоставяне с Русия, способно в определен момент да доведе до директна военна конфронтация. И успяха да го постигнат.

На второ място, САЩ искаха да демонстрират на страните от т.нар. "златен милиард", че само американците са в състояние да разрешават толкова мащабни кризи и по този начин да обосноват допълнително претенциите си за геополитическо лидерство в западния свят, което също постигнаха.

На трето място, Вашингтон се стремеше да добие по-ясна представа за конфигурацията на руските "червени линии" и успя да го стори. А също, да създаде основа за по-нататъшно укрепване на "евроатлантическата ос"., както и да гарантира всички необходими условия за практическото формализиране на "колективния характер" на Запада, чрез официалното правно оформяне на т.нар. "Лига на демокрациите".

Освен това, САЩ искаха да укрепят статута си на "създател" на нови геополитически и икономически смисли (стратегическата стабилност, в нейната американска интерпретация, проблемът с киберсигурността, водородната енергетика, борбата с вредните емисии и т.н.), като по тази начин удържат Русия - макар и само частично - в рамките на "западната" концепция за света. Много е спорно обаче, дали в Женева успяха да го постигнат.

Сред частично реализираните цели на американците беше да се създаде основа за продължителния процес на намиране на нови форми и подходи към решаването на множеството спорни въпроси (както в света, така и в Европа, включително в постъветското пространство), като по този начин превърнат Русия от основна, в съпътстваща заплаха за Запада, в предстоящия му конфликт с Китай.

Накрая, в Женева, САЩ постигнаха предварително поставената си цел, Русия да признае, че Америка разполага с достатъчно сериозни лостове за влияние върху ситуацията в Украйна.

От казаното по-горе следва, че Вашингтон и Москва съумяха да избегнат вкарването на преговорите в Женева в задънена улица и форматирането им в рамките на концепцията на "играта с нулева сума", т.е. когато успехът на една от страните е възможен само за сметка на поражението на другата. Вместо това, може да се твърди, че и САЩ, и Русия имат достатъчно основания да се смятат за "победители" от срещата. А това означава, че и двете страни остават заинтересовани да развият успеха си, т.е. да постигнат детайлизирани споразумения по максимално широк кръг от конкретни практически проблеми, в рамките на специализираните работни групи, които би трябвало да бъдат създадени през следващите месеци.

 

"Невидимото китайско присъствие" на срещата в Женева

Според редица наблюдетели, на срещата между Байдън и Путин в Женева е присъствал, макар и "невидимо" и трети играч - китайският лидер Си Дзинпин. Очевидно в момента Москва е изправена пред необходимостта да направи окончателен избор на чия страна да застане в очертаващия се епохален сблъсък между Съединените щати и Китай, затова и една от целите на американската страна на срещата беше да се опита да разбере, до каква степен Путин е склонен да се обвърже с китайците и да го убеди, че това би бил погрешен избор.

Ясно е, че ако Русия продължи да работи за формиране на алианс (или "разширено стратегическо партньорство") с Китай, оттоворът на Запада (и най-вече на САЩ) ще бъде максимално твърд. При това положение, на руския елит ще се наложи поне временно да забрави за своите имоти и авоари на Запад. Ако пък руснаците склонят да застанат на страната на Вашингтон, ще бъда принудени да играят по американските правила, активно противопоставяйки се на Пекин. Както е известно, американските стратези традиционно разглеждат Русия като своеобразен "евразийски буфер" на Запада срещу "китайската експанзия".

В тази връзка ще припомня, че зад Байдън стоят глобалистките кръгове в американския елит. Както е известно, Тръмп се опита да лансира друг сценарий, в чиито рамки САЩ трябваше да се оттеглят в "блестяща изолация" за да концентрират силите и средствата си за мощен иновационен технологичен пробив, оставяйки Европа да се погрижи сама за себе си. Тоест, светът трябваше да стане многополюсен. Вместо това обаче, днес ставаме свидетели на опит за реванш на глобалистите в лицето на новия президент Байдън, възродил дневния ред и стратегията на Барак Обама.

Големият проблем на "глобалиския" дневен ред е, че при управлеинето на Си Дзинпин Китай започна да излиза извън рамките на този проект, в който дотогава беше плътно интегриран. Както е известно, навремето САЩ подкрепяха Китай срещу СССР, а след това помогнаха за превръщането му във "фабриката на света". По този начин развитият Запад освобождаваше собствената си територия от индустриалната икономика, подготвяйки я за постиндустриалния икономически модел и разчитайки, че е на няколко крачки през Китай и другите развиващи се държави от Югоизточна Азия, че ще продължи да бъде център на новите технологии и ще определя глобалните стандарти.

След кризата през 2008 обаче, в противопоставянето между китайските "глобалисти" и "националисти" надделяха именно последните. Всъщност тази битка продължава и днес, но "националистите" очевидно доминират, като изглежда доста вероятно Си Дзинпин да получи пореден мандат за управление през 2023. Това обаче е неприемливо за глобалисткия елит, поел властта в САЩ в началото на 2021. Ето защо, американско-китайският сблъсък ще продължи да ескалира, трансформирайки се в своеобразна "хибридна война", включваща политически и икономически натиск срещу Пекин, провокиране на конфликти по границите (Япония, Индия, Тайван и т.н.), както и опити за вътрешна дестабилисация на Китай (Синзян, Тибет, Хонконг).

В рамките на този сценарий рязко нараства ролята на Русия, тъй като евентуалният съюз между Москва и Пекин би създал глобална алтернатива на западния проект за световно устройства. И американските стратези са наясно, че на всяка цена следва да не допуснат подобно развитие. В тази връзка би могло да се предположи, че на срещата в Женева Байдън е дал на руския си колега да разбере, че ако Москва не е склонна да участва заедно с "колективния Запад" в сблъсъка с Китай, ще последва по-нататъшно и още по-рязко влошаване на отношенията със САЩ и ЕС. От друга страна обаче, Вашингтон не може да предложи кой знае какво на руснаците. Крим едва ли някога ще бъде признат от Запада за част от Русия, същото се отнася и за евентуалното връщане на Украйна в руската сфера на влияние. Натискът върху Беларус ще продължи, а неоосманистките амбиции на Турция ще бъдат използвани за дестабилизацията на постсъветското пространство и населените с мюсюлманите региони ни Руската Федерация.

Тоест, за Кремъл е ясно, че усилията за постигане на някакво трайно (и равнопоставено) споразумение със САЩ най-вероятно ще се окажат безполезни. Дългосрочната цел на "колективния Запад" е елиминирането на Русия, като геополитически субект, което пък не оставя на самите руснаци друг избор освен да се готвят за продължителна и ескалираща конфронтация и в тази връзка да търсят съюз с Китай и някои регионални сили.

 

Хаотично или управляемо противопоставяне?

След срещата в Женева стана ясно, че идеологическите и мирогледни разногласия между САЩ и Русия не са преодолени. На практика, американският президент демонстрира нежеланието на страната си да разглежда Русия като равноправен глобален играч, твърдейки, че влиянието и в света намалява и Москва не е в състояния да диктува условията си на останалите. От друга страна обаче, Байдън изрази готовност САЩ да приемат Русия като сериозен съперник в рамките на "новие световен ред", с който американците са склонни да решават някои въпроси от взаимен интерес. Тоест, според логиката на Байдън, основната задача пред САЩ е да установят такива правила на играта и да очертаят такива "червени линии", че да заменят сегашното състояние на "хаотично противопоставяне" с Русия с "управляаемо противопоставяне". Що се отнася до конкретните резултати от срещата между двамата президенти, те са следните.

Деескалиране на дипломатическата конфронтация. САЩ и Русия обявиха, че връщат посланиците си и намекнаха, че постепенно ще възстановят двустранните дипломатически канали в пълния им обем.

Размяна на затворници. Двете страни са обсъдили възможността да решат някои "токсични" проблеми, касаещи задържаните в техни затвори лица, обвинени в шпионаж или друга незаконна дейност. Байдън например спомена американците Пол Уилън и Тревър Рийд. За разлика от него, Путин не каза нищо конкретно, но редица медии напомниха за намиращите се в американски затвори Виктор Бут и Константин Ярошенко.

Демилитаризацията на Арктика. САЩ и Русия се споразумяха да стартират преговори за бъдещето на Арктика, където и двете страни увеличават военния си потенциял. Регионът е изключително важен за Москва в геоикономическо отношение, а за САЩ - в геополитическо, като елемент от стратегията им за сдържане на Русия и Китай. Възможно е в бъдещите преговори между двете старни да бъде поставен въпросът за частичната демилитаризация на някои арктически зони, включително в името на екологичното сътрудничество.

Стратегическата сигурност. Става дума за три ключови направления, по които САЩ и Русия се споразумяха да продължат диалога на работно равнище: ядреното разоръжаване, контрола на въоръженията и климатичните промени. Именно в тази сфера САЩ най-много се нуждаят от Русия, в качеството и на най-голямата ядрена държава, разполагаща с влияние в няколко критично важни региони - Близкия Изток, Северна Африка, Централна Азия, Южен Кавказ и Източна Европа.

Киберсигурността. Вашингтон и Русия ще започнат консултации с цел да бъдат установени ясни правила на играта в тази сфера, да се минимизират рисковете от непредумишлена конфронтация и противопоставянето между двете страни да стане управляемо.

Структурирането на двустранните отношения. Стана ясно, че в Женева двамата президенти са обсъждали прословутите "червени линии" в своя дневен нед, но не са постигнали някакъв реален резултат. Както посочи Путин, "не стигнахме дотам". В същото време руският президент призова двустранните отношения да не стават жертва на "ценностния компонент" на американската политика, подчертавайки необходимостта от повече прагматизъм и реална политика.

 

Заключение

И така, какви са основните резултати от срещата в Женева?

На първо място, стана ясно, че САЩ и Русия остават на принципните си позиции. Не би могло да се твърди, че някой от двамата участнка е надиграл, "излъгал" или победил другия. Това беше просто диалог между две държави, всяка от които няма как да направи съществени отстъпки на другата, но които са наясно, че ако продължи сегащното състояние на постоянна конфронтация и напрежение, те няма да могат да решат нито един важен въпрос. Да не говорим за голямата вероятност някой случаен инцидент да доведе до катастрофални последици.

Истината е, че принципите на двете страни, за които говориха Путин и Байдън на своите, отделни една от друга, пресконференции след срещата, много тясно се преплитат с вътрешнополитическата конюнктура. Байдън например, не би могъл да приеме сериозен или явен компромис с Русия, тъкмо защото след 2016 собствената му партия я разглежда като своеобразен "дразнител" във вътрешната политика на САЩ.

На свой ред, Путин но може да направи отстъпки пред Вашингтон, който през последните години са позиционира като сновния външен противник на страната му. Освен това в Кремъл не изпитват доверие към Запада и не биха искали в никакъв случай да допуснат повторение на 80-те години на миналия век, когато отлабващият и все по-уязвим Съветски съюз се стремеше към разведряване и замразяване на конфликта със САЩ, от което Западът се възползва в свой собствен интерес, формирайки сегашния "дебалансиран" световен ред, които очевидно не устрйва Москва, а и не само нея. В крайна сметка, именно това доведе до появата на днешна Русия, която след като възстанови силовия потенциал и военните си ресурси, отправи открито предизвикателство към този "ред".

И за двете страни, да отстъпят от позициите би означавало да се откажат от стратегическите задачи, които са си поставили. За САЩ това е трансформацията на американската държава, общество и политическа система, за което Байдън непрекъснато говори от януари 2021 насам. За Русия пък, е укрепването на позициите и като (като минимум) регионална национална държава с разширена периферия и запазвана не вътрешната и цялост, т.е. недопускане дезинтеграцията на Руската Федерация, към което се стремят западните елити.

На второ място, основната цел на срещата беше отношенията между Москва и Вашингтон да преминат от състояние на хаотично към формат на управляемо противопоставяне или конфронтация. Двете страни съумяха да създадат основата за началото на бъдещи разговори по темата. Тоест, и дума не може да става за някакво "презареждане", да не говорим за "приятелски отношения". Смисълът на срещата беще определяне на правилата на играта за двете страни, "червените линии", които не бива да бъдат пресичани, поне в обозримо бъдеще, границите на допустимото и основните механизми на т.нар.deconflicting, отстранявайки хаотичните и ирационални елементи за да се избегне случайния военен сблъсък.

За САЩ такива "червени линии" могат да бъдат атаките срещу обекти на критичната им инфраструктура (за които спомена на пресконференцията си Байдън), убийствата на американски граждани и военни, нападения срещу американските военни бази в чужбина, безконтролното разспространеие на оръжията за масово унищожаване, политическата или икономическа експанзия на конкурентите в критично важни за Вашингтон региони или държави или тяхната дестабилизация (Саудитска Арабия, Израел, Южна Корея, Япония, Мексика, Канада, Западна Европа).

За Русия, "червени линии" най-вероятно са стремежът за дестабилизиране на вътрешнополитическата ситуация, провокирането на масови безредици в регионите, опитите за връщане на Крим или Донбас със сила, откъсването на Беларус или Казахстан от алианса с Москва, или изтласкването на руската военна инфраструктура от Сирия.

Наличието на "червени линии" означава,че по тези въпроси САЩ и Русия няма да се "пазарят" нито ще са склонни да се отстъпят от някоя, ако и другата страна стори същото. Както показа и срещата в Женева, през следващите години Вашингтон и Москва биха могли просто да не оказват прекален натиск по тези направления за да избегнат директната конфронтациа помежду си.

На трето място, централна тема на срещата беше стратегическата сигурност. Ако се съди по изказванията на Байдън и Путин след края и, всички теми са били обсъждани много широко и глобално. Тоест, двамата не са били склонни да дискутират отделни държави. Онова, което реално ги  интересува е съхраняването на международната система за сигурност, чието състояние в момента е плачевно.

В хода на продължаващата ерозия на международната правна база в сферата на сигурността, ядреното сдържане и контрола на въоръжетнията, този въпрос става актуален и за двете страни. Нещо повече, след четирите години на изпълненото с хаос и пълна непредсказуемост управления на Тръмп, който не спазваше договорите, игнорираше правилата и отхвърляше многостранния подход към международните отношения, Западът се нуждае от временна стабилизация на глобалната система за да може да контролира, поне частично, нейният очертаващ се колапс. Именно с това опитва да се ангажира и Байдън, лансирайки идеята за "завръшането на Америка" и опитвайки се да реанимира либерално демократичните ценностни категории.

След удължаването срока на договора "Нов СТАРТ", САЩ и Русия следва да решат, какво ще правят по-нататък. Предвид разпадането на Договора за ракетитите със среден и малък обсег и други международни споразумения, е налице необходимост от обновяване на системата за контрол на въоръженията. Русия и САЩ са естествените инициатори на този процес, защото бяха архитекти и на предишната система от договори. И едва след като те се споразумеят, в процеса биха могли да се включат и други страни. Истината е, че нарастващият военен потенциал на трети държави безпокои Русия не по-малко, отколкото САЩ, затова Москва прагматично се стреми да очертае нови рамки, включвайки в тях повече играчи и най-вече Китай, Иран, Саудитска Арабия, Турция и т.н.

На четвърто място, на срещата в Женева ясно се усещаше незримото присъствие на Китай. Макар че Путин и Байдън го споменаха само бегло, в хода на преговорите, темата явно е била разисквана. САЩ са силно заинтересовани да ерозират руско-китайското сътрудничество. През последните десет години във Вашингтон осъзнаха, че не са в състоянието да продължат тотално да контролират цялата глобална ситема, тъй като ресурсите им са все по-ограничени, т.е. налице е остра нужда от тяхната оптимизация и преразпределяне на приоритетите. От началото на 2021 окончателно стана ясно, че САЩ възнамеряват да насочат (почти) всичките си ресурси по индо-тихоокеанското направление, като именно то е основния им приоритет, а не Русия или Близкия Изток. Тоест, противопоставянето с Китай придобиван все по системен, дългосрочен и екзистенциален характер.

Именно затова САЩ започнаха да се отнася много по-сериозно към сближаването между Русия и Китай. То представлява реална заплаха за тях, особено на фона на укрепването на китайските позиции по русата периферия, например в Централна Азия, Южен Кавказ и дори в Беларус.

И тъй като Китай се превърна в доминиращото направление на американската външна политика, по другите направления САЩ се нуждаят от временна стабилизация. В това отношение тактиката на Байдън спрямо Русия напомня донякъде неговата иранска политика в Близкия Изток. Тоест, САЩ се нуждаят от по-малка или по-голяма пауза по руското направление. Разбира се, противоречията им с руснаците няма да изчезнат, нито могат да бъда разрешени, но пък е възможно напрежението да намалее, а най-горещите конфликтни точки да бъдат "замразени" и срещата в Женева го доказва.

От друга страна, не е съвсем ясно, как точно САЩ възнамеряат да "откъснат" Русия от Китай или да им попречат да си сътрудничат. На пресконференцията си след срещата обаче Байдън спомена за "китайската заплаха" в контекста на тезата си, че "Русия губи влияние", очевидно намеквайки, че Москва може да изпадне в зависимост от Пекин, ако не склони да направи отстъпки пред Запада и не възстанови нормалните си отношения с него.

На пето място, САЩ и Русия изглеждат неспособни да постигнат системно сътрудничество, тъй като за това няма никаква основа, нито пък желание от страна на двете политически ръководства, но вероятно ще продължат да работят във формат на "избирателен диалог" и "точково ситуативно партньорство". Срещата в Женева го показа доста ясно. Така, Русия предложи на САЩ да им съдейства по иранското и афганистанско направления (без да уточнява, как точно). Вашингтон пък предлага на Москва да участва в преговорите за ядреното сдържане, на фона на отказа на администрацията на Байдън от двустранния формат на взаимодействие със Северна Корея, както и в съвместното обсъждане на проблема за съхраняването на арктическата екосистема. Така че, най-вероятно, по-нататъшния диалог на работно ниво ще продължи именно в този формат.

 

* Българско геополитическо дружество

В последно време британско-американските отношения преживяват трансформация. След Брекзит и пандемията от Covid-19 Лондон отчаяно си търси нова роля в глобалната система, а това означава - и нови алианси, с чиято помощ да компенсира загубите от разрива с ЕС.

От 1986 насам целите на кохезионната политика на ЕС са да стимулира икономическото и социално сближаване, но т.нар. Лисабонска стратегия и новата Стратегия за интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж – Европа 2020, лансират и трето измерение на кохезионната политика: териториалното сближаване.

Редица експерти посочват, че напоследък САЩ отделят все по-голямо внимание на т.нар. "палестински въпрос". Първоначално президентът Джо Байдън не показваше особено желание да се заеме с разрешаването на израелско-палестинския конфликт, още повече, че администрацията му поне засега не разполага с ясен план за действие в Близкия Изток.

През март 2021 британската външна политика „в периода след Брекзит” най-сетне придоби необходимата и концептуална основа. Тогава правителството на Борис Джонсън публикува 114-страничен документ, озаглавен „Глобалната Британия в епохата на конкуренция: комплексен обзор на сигурността, отбраната, развитието и външната политика”.

Гърция традиционно заема ключово място на световната геополитическа карта заради уникалното си местоположение и контрола върху над три хиляди острова в Източното Средиземноморие. Макар че отдавна е интегрирана в НАТО и ЕС и е част от сферата на стратегически интереси на САЩ, страната се старае да поддържа добри отношения и с техните основни съперници - Русия и Китай.

При посещението си в Кипър пре юли 2021, турският президент Ердоган заяви, че: "Турция с нищо не противоречи на идеите и вярата на талибаните и смятам, че ще можем по-добре да се разбираме с тях".

На 16 март във Великобритания беше публикуван новия „Комплексен преглед” [1] на политиката на страната в сферата на сигурността и международните отношения. Седмица по-късно се появи и новата Бяла книга за отбраната [2]. Тези ключови публични доктринални документи очертават новия курс на „британския кораб” в бурната ситуация след Брекзит и пандемията от коронавирус.

Напоследък в коментарите относно състоянието и перспективите пред Европейския съюз започват да преобладават песимистичните и откровено алармистки прогнози. Върху характера на тези оценки влияе не само анализът на многобройните проблеми, с който днес се сблъсква ЕС, но и отчайващата неспособност на т.нар. "брюкселски еврократи" да предложат адекватни решения.

Фактът, че в момента Африка привлича вниманието както на традиционните външни играчи (САЩ, Великобритания и Франция), така и на нови, в лицето на Китай, Турция и Саудитска Арабия, едва ли изненадва някого.

На провелата се в края на юни 2021 в Брюксел среща на държавните и правителствени ръководители на страните членки на ЕС, лидерите на двете водещи европейски сили Ангела Меркел и Еманюел Макрон, претърпяха унизително поражение.

Поръчай онлайн бр.6 2021