Потребителски рейтинг: 5 / 5
Надя Бояджиева. Русия, НАТО и средата за сигурност след Студената война. Част I. 1989-1999. 384 стр., Издателство „Даниела Убенова”, София, 2014.
Отношенията между НАТО и Русия са практически замразени от около година. През миналата пролет Северноатлантическия пакт и Москва навлязоха в период на враждебност, който напомня времето на студената война. На този фон е още по-важно да си припомним сложната и нееднозначна история на връзките между НАТО и Русия през последното десетилетие на миналия век, когато средата за сигурност в Европа се променя из основи и довчерашните противници в двуполюсното глобално противопоставяне търсят нова формула за отношенията помежду си. И тогава, и сега Източна Европа е в центъра на разногласията между НАТО и Москва. В края на миналия век обаче, под това название са обединени бившите източноевропейски членки на съветския блок, а сега става дума за бившите съветски републики, разположени в Европа, и най-вече – за Украйна, Грузия, Молдова.
Колкото и да е изненадващо за скептиците, едно от най-сериозните изследвания за отношенията НАТО-Русия е дело на български автор. Става дума за книгата „Русия, НАТО и средата за сигурност след Студената война. Част I. 1989-1999” от Надя Бояджиева – професор, завеждащ катедрата по международно и сравнително право в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Изследването е е базирано не само на съществуващата огромна историография по темата, но и на събствените проучвания на авторката в няколко руски и американски архиви – Руския държавен архив за съвременна история, Руския държавен архив за социално-политическа история, Архива на фондация „Горбачов” в Москва и Архива на Института Хувър в Станфорд, САЩ. В Приложение към книгата са публикувани няколко важни документа, сред които са Външнополитическата концепция на Русия от 1992, Основните положения на военната доктрина на Руската федерация от 1994 и Концепцията за национална сигурност на Руската федерация от 1997. Книгата е структурирана не само на хронологичен, но и на тематичен принцип. Изложението на авторката не се свежда до просто изброяване на факти, което е често срещана слабост в българската историография.
Едно от най-големите достойнства на книгата е избягването на широко разпространения западноцентричен и НАТО-центричен поглед към темата за отношенията между Запада и Русия след края на Студената война. Бояджиева се абстрахира от всякакви политически и мирогледни предпочитания и анализира проблема от привилегированата гледна точка на безпристрастния научен наблюдател.
Проблемите, породени от разширяването на НАТО на изток
За мотивацията на НАТО да се разширява на изток и да закрепи победата си в студената война чрез навлизане в зоната на влияние на разпадналия се Съветски съюз е писано много. По-малко изследвана е руската гледна точка към този международен сюжет. Именно това ни предлага настоящата книга, в която има отделна глава за разпадането на СССР и създаването на Руската Федерация като самостоятелен юридически субект. Авторката се спира на основните моменти в Горбачовата „перестройка”, Беловежките споразумения и създаването на ОНД и дава своя принос в голямата научна дискусия относно причините за дезинтеграцията на Съветския съюз като акцентира върху нерешителността на Горбачов да прави радикални реформи и задълбочаващите се противоречия между Центъра в Москва и съюзните републики.
Един от основните сюжети, разгледани в книгата, е този за вписването на Руската Федерация в новата европейска среда за сигурност след 1991. В това отношение особено любопитен е анализът на дебата в московските политически кръгове от началото на 90-те години на миналия век. Бояджиева отркроява три основни лагера – „атлантистите” около външния министър Александър Козирев, които смятатат, че западните държави са естествени партньор на Русия и тя трябва да влезе в НАТО; „реалистите”, залагащи на многовекторна външна политика; и „консерваторите”, ратуващи за обръщането на Русия към Азия и държавите от ОНД. До края на 1993 доминираща е групата на „атлантистите”, към която с някои уговорки можем да причислим и самия президент Борис Елцин. В този период Русия е в геополитическо отстъпление. Москва не играе почти никаква роля в най-сериозния военно-политически конфликт в Европа след края на студената война – този в бивша Югославия, а американската доминация в НАТО е повече от очевидна.
Бояджиева откроява тенденцията за намаляване относителната роля на другите регионални организации в Европа за сметка на тази на НАТО. Така например, въпроси, които до началото на 90-те години са се решавали от ОССЕ, постепенно преминават в сферата на действие на Северноатлантическия пакт. В тази обстановка Москва осъзнава, че дистанцирането от НАТО би я поставило в дипломатическа изолация и предприема стъпки за установяване на контакт и диалог с алианса. Така Русия става член на Съвета за северноатлантическо сътрудничество, а две години по-късно се присъединява към програмата на НАТО „Партньорство за мир”. През 1997 е създаден и Съвместният постоянен съвет НАТО-Русия.
През 1993 е приета новата военна доктрина на Руската Федерация. Тя предвижда активно участие в структурите за колективна сигурност, включително използването на въоръжените сили за учстие в мироопазващи операции.
Централно място в монографията на Бояджиева заема въпросът за разширяването на НАТО през 90-те години на миналия век и реакцията на Русия спрямо тази експанзия. Подробно са проследени и анализирани възприятията на различните слоеве от руския елит и на общественото мнение спрямо този процес, както и еволюцията на официалната руска позиция. Подчертан е фактът, че най-яростни противници на разширяването на НАТО са военните кръгове в Москва. Те смятат, че това ще доведе до промяна на баланса на силите в Европа в ущърб на Русия и ще подкопае формиращия се нов режим за контрол върху въоръженията на Стария континент. Геополитическите последици от разширяването, които „докарват” НАТО в сърцето на Централна Европа, засилват руската чувствителност относно засегнатите национални интереси. Създаването едновременно на по-голям и сплотен ЕС и Северноатлантически пакт , като при това нито една от двете организации не е отворена за приемането на Русия, нестабилността на руския Юг (Чечения) и рисковете от сблъсък с Турция в Черно море създават у Русия комплекс за несигурност и ограничават стремежа и за участие в европейската система за сигурност.
В крайна сметка през 1999 се случва първата вълна от разширяването на НАТО на изток – Полша, Чехия и Унгария се присъединяват към алианса. Това става въпреки волята на Москва, но истината е, че през 90-те години Русия няма нито политически, нито военни ресурси да предотврати този негативен геополитически сценарий. До известна степен леснината, с която се случва тогавашната експанзия на Северноатлантическия пакт, поражда илюзията, че същото може да се повтори в наши дни по отношение на бившите съветски републики Украйна, Грузия и Молдова. Разликата в обстоятелствата обаче е съществена. Разширяването на северноатлантическата геополитическа зона в края на XX и началото на XXI век засяга само три непосредствени съседи на Русия – малките прибалтийски държави Литва, Латвия и Естония. Сега става дума най-вече за Украйна – голяма славянска държава, която за Русия има по-голяма стратегическа важност от всичките източноевропейски държави от бившия съветския блок, взети заедно.
Освен това трябва да се отчете, че руската икономическа и военно-политическа мощ нарасна значително през първите 13 години на ХХI век. Не е без значение и силното лидерство на върха, в Кремъл. Така че Русия от 2014-2015 съвсем не е онази, която не можа да спре процеса на разширяване на НАТО от средата на 90-те години на миналия век.
Пренебрегването на тези дълбоки промени в геополитическата позиция на Русия доведе до изненадата и неподготвеността, с която бяха посрещнати от Запада решителните действия на Москва в Крим и в Източна Украйна от миналата година. Наистина, както ни показва книгата на Надя Бояджиева, 90-те години са изключително важен период, в който НАТО и Русия съумяват да преодолеят наследството на конфронтацията от студената война, да дадат импулс на процеса на контрол и съкращаване на въоръженията, да решат въпроса с „ядреното наследство” в бившите съветски републики извън Русия. Но при анализа на днешните европейски реалности в сферата на сигурността трябва да се оттласнем от „инерцията от 90-те”.
Впрочем, Надя Бояджиева вече работи върху втория том от изследването на отношенията между НАТО и Русия. Той е посветен на периода, в който стопанин на Кремъл е Владимир Путин. Така че в скоро време можем да очакваме авторката да хвърли „мост” между процесите от 90-те години и тези от наши дни. Освен че са новаторски за българската историография, изследванията на проф. Бояджиева са напълно конвертируеми и на международния научен терен.
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
