Паскал Бонифас, Съвременната геополитика: основните разделителни линии, 274 стр. Издателство Кама, София, 2007.

Международните отношения очевидно не се ограничават само с дипломацията. Те са социална практика и наука, която се опира на постиженията на цялото хуманитарно знание. Този подход следва и френският професор Паскал Бонифас, чиято книга „Съвременната геополитика: основните разделителни линии” се появи в началото на октомври на българския книжен пазар, благодарение усилията на издателство „Кама”.

Професор Бонифас, който преподава в Института за европейски изследвания към Университета на Париж VІІІ, е автор на около 40 книги, повечето от които са преведени и на други езици. Той беше съветник на бившите френски министри на отбраната Жан-Пиер Шевенман и Пиер Жокс и ръководеше (до 2004) френския Институт за изследване на националната отбрана.

„Съвременната геополитика” включва лекционния му курс, четен първоначално в Института по политически науки в Париж и развит по-късно в дискусия с други известни западни геополитици. Тя представлява въведение в проблематиката, свързана с различните измерения на пространството на международните отношения. Без да се ограничава само в рамките на чисто теоретичните концепции за тези отношения, Паскал Бонифас предпочита да възприеме един по-широк (и полезен за читателите му) подход, концентрирайки вниманието си върху системата на международните отношения, формирала се след края на студената война. Книгата му включва три основни раздела, претендиращи да анализират в перспектива новите реалности и тенденции в международното пространство.

Първата част, озаглавена „Сътресенията на световната сцена”, включва седем глави, в които авторът се опитва да дефинира някои специфични аспекти на очертаващият се нов световен ред. Първата от тях е посветена на феномена на „мондиализацията” (термин, с който френските геополитици обозначават глобализационния процес). Бонифас извежда на преден план елементите, които формират, в дългосрочен план, основните на този процес, както и някои нови аспекти: постмодерната представа за пространството и времето, както и сътресенията, породени от революционните технологични промени. В нея той разглежда (за съжаление бегло) идеята за формирането на глобално гражданско общество, както и спецификата на набиращото сили антимондиалистко движение. Втората глава пък е посветена на различията между основните „актьори” на международната сцена, които той разделя на свързани и прокарващи политиката на отделните национални държави, и такива, които имат транснационален (т.е. наддържавен) характер. В следващите четири глави се анализира новата конфигурация на международната система, след краха на двуполюсния модел. Разглеждат се и различните интерпретации на понятието за „сила” или „мощ”, като специално внимание се обръща на структурната концепция за „мощта” на държавата (или на алианса от държави), лансирана от покойния британски академик Сюзън Стрейндж (1923-1998). Както е известно, според нея, мощта се базира на наличния потенциал в такива сфери, като сигурността, знанието, производството и финансовите възможности.

В следващата глава на книгата си, Бонифас прави интересен анализ на уникалната позиция на САЩ (като единствена световна суперсила) в системата на международните отношения след края на студената война. В него той подчертава обективните основи, но и слабите места, на американската хегемония: нейният едностранен подход и вътрешните и проблеми. В същото време, авторът посочва, че тази хегемония не може да попречи на появата на други силови полюси, като Китай, Япония, Индия и, разбира се, ЕС, които, според него, са способни да ерозират сегашната доминация на САЩ. Въпросът действително е открит, макар че в пета и шеста глава на книгата си, авторът твърди, че утрешният свят със сигурност ще бъде „многополюсен”, а Европа най-вероятно ще се нареди сред основните силови полюси в него.

Втората част на книгата (от осма до единайста глава) е посветена на „появата на нови цели” в международните отношения. Така, в осма глава се анализират проектът за нова противоракетна отбрана на САЩ и проблемът за разпространението на оръжията за масово унищожаване (ядрени, биологични или химически) и на техните потенциални носители – балистичните ракети. Авторът разглежда възможностите и средствата за ограничаване и спиране на този опасен процес.

Следващата глава повдига един ключов въпрос, който (кой знае защо) не се дискутира особено – появата на все нови и нови държави на планетата. Бонифас посочва сред причините за този процес ръста на „икономическия егоизъм” и отслабването на националната солидарност, обединяваща отделните общности в рамките на една държава. В главата, посветена на бъдещите войни, той посочва основните особености на военните конфликти в постмодерната епоха, но, за съжаление, не отделя необходимото внимание на редица сериозни проблеми, като увеличаване броя на гражданските войни или необходимостта да се дефинира такова понятие като „постигането на справедлив и демократичен мир”. Вместо това се отделя доста място на известната концепция на Самюел Хънтингтън за „цивилизационния сблъсък”. Последната глава от втората част пък засяга някои други измерения на международната сигурност: съществуващият икономически дисбаланс в международните отношения, проблемите на околната среда и демографските промени. Бонифас се опитва да степенува всички тези предизвикателства, подчертавайки тяхната взаимна обвързаност.

Последната част от книгата му, включваща три глави, е посветена на „появата на нови ценности”. Така, дванайста глава засяга проблема за държавния суверенитет и новите предизвикателства пред него. Авторът анализира двойнствения характер на редица правни нормативи, приети от ЕС и други транснационални институции, както и политическите им последици за международния ред, посочвайки, че дебатът за суверенитета съвсем не е приключил. Специално внимание е отделено, в частност, на необходимостта от реформи в Съвета за сигурност на ООН. Следващата глава представлява кратка ретроспекция на глобалния процес на демократизация. За съжаление, в сравнение с предходната глава, тук авторът не се задълбочава особено в проблема и избягва да прави някакви генерални заключения относно предимствата и рисковете на процеса на демократизация в света, както и да коментира сегашното му състояние. Напротив, в последната глава – „Спортът, международните състезания и националните идентичности”, той представя наистина задълбочен анализ на проблема и вероятно тъкмо поради това тя е и най-интересната в цялата книга (впрочем, тук е мястото да напомним, че през миналата 2006 Паскал Бонифас издаде книгата „Футбол и мондиализация”, разглеждаща същия въпрос). В нея, авторът изследва ролята на спорта в процеса на укрепване на националната идентичност, както и в международните отношения, като в основата на анализа му е поставен футболът. Впрочем, по отношение на Северна Америка (т.е. на САЩ и Канада), сходна роля играе хокеят. Бонифас подробно демонстрира, кък спортът може да „галванизира” националната идентичност, обединявайки групи от хора, с най-различни (и често противоположни) политически пристрастия. Макар че в книгата точно този пример липсва, струва ми се уместно да илюстрирам тезата му с финалите на олимпийския турнир по хокей за мъже и жени, в Солт Лейк сити, между Канада и САЩ, които показаха, как жителите на първата могат да преодолеят иначе дълбокото разделение между англоезичната и франкофонска общности, и да се почувстват преди всичко канадци (което се видя най-добре в сблъсъка между мъжките отбори на двете страни).

Накрая, книгата на професор Бонифас предлага и още нещо полезно: библиографията, представена в края на всяка глава (макар че в някои случаи тя изглежда непълна)

Световната сцена става глобална, свидетели сме на разпад, преструктуриране и раждане на нови структури на различни нива. Държави, империи, федерации, региони преживяват трансформации. Дискусиите за държавата, суверенитета, ролята на международните организации са отворени и от различни страни постъпват решения в различни посоки.
Как се ражда новото мислене? Ценности, интереси, идеологии или култури стоят в основата му? По какво може да се ориентира новият гражданин на света в тенденциите на развитие и може ли да има отношение и влияние върху тях?
Авторът твърди, че е написал учебник по геополитика. Което е вярно, защото в него студентите (а и не само те, разбира се) ще научат всички основни факти и доктрини от периода след Втората световна война. Но заедно с фактите авторът мисли за тенденциите и перспективата на световното развитие. Което пък прави книгата му наистина необходимо и полезно въведение към геополитиката в „ерата на мондиализацията и транснационализма” .

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Когато Йоан Павел ІІ почина, медиите го нарекоха „велик папа”, а погребението му се превърна в световно събитие. Мнозина от критиците и противниците на покойния глава на Католическата църква склониха глава в знак на уважение към една личност, която ще остане в историята на човечеството. Както е известно, приживе Йоан Павел ІІ беше упрекван от някои католици (включително и от представители на висшия клир), че е прекалено привързан към полските си корени и, че не отделя необходимото внимание на управлението на религиозната система. Тоест, че е занемарил преките си задължение на Римски епископ и водач на Католическата църква, посвещавайки почти цялото си време на общуване с паството.

Всъщност, истината е, че папата се бе посветил на най-важната от всички мисии – популяризирането на Евангелието, т.е. разпространяването на евангелското учение. Всичко друго беше оставено на заден план. Както отбелязва итлианският историк Андрея Рикарди, президент на Общността на Свети Егидий, „ако папата се беше занимавал само с проблемите на курията, никога нямаше да успее направи онова, което направи и което трябваше да направи”. В основна мисия на Йоан Павел ІІ се превърна евангелизацията (т.е. християнизацията) на света. Покойният папа притежаваше необичайно мощна харизма на духовен водач, която му позволяваше да обедини милиони хора. Той свободно говореше няколко езика – нещо, с което не би могъл да се похвали нито един от предшествениците му. В съвременната мултимедийна епоха, всичко това, му гарантираше безспорни предимства. Всъщност, дори и само то прави „ерата на Йоан Павел ІІ” различна от всички останали.

Доколко обаче, беше разбрано посланието на този папа? На какво, всъщност, се основава величието му, което беше признато от всички? Какво влияние оказаха възгледите на Йоан Павел ІІ върху европейската и (като следствие) световната геополитика?

За да отговорим на тези въпроси, следва да анализираме европейския аспект в по-широкия контекст на дейността на Католическата църква в периода, когато тя се ръководеше от папа Войтила. Почти изключително по демографски причини, експанзията на границите на Църквата се превръща в приоритетно направление на политиката на Ватикана, по-скоро Африка, Азия и Америка, отколкото Европа. В частност, трябва да се обърне особено внимание на феномена на САЩ, Русия и Китай, които заемат особено място във външната политика на Светия престол и духовната мисия на Йоан Павел ІІ.

Географската духовност

„Опитват се да ме разберат отвън, макар, че мога да бъда разбран само отвътре” – отбеляза веднъж папа Йоан Павел ІІ пред официалния си биограф – американския социолог Джордж Уайгъл (вж. статията на Уайгъл „Двете културни войни в Европа”, в бр.4/06 на Геополитика – б.р.) . Някои виждаха в папата типичен представител на „дясното крило”, победител в кръстоносния поход среду „империята на злото” и символ на победата на капиталистическия Запад над съветския Изток. Други пък го смятаха за левичар, защото защитаваше „зрънцето истина”, съдържащо се в марксисткото учение, т.е. социалната основа на утопичната теория за равенството.

Всъщност, и двете интерпретации са лишени от смисъл. Йоан Павел ІІ беше мистик на Истината и мисионер на евангелизацията. Той разглеждаше всичко случващо се в много по-мащабни хронологични рамки, в които „десните” и „левите” са само временни, преходни явления. Всичко това обаче не му пречеше да формулира и реализира специфична собствена геополитика, основаваща се на качествено различни мащаби. Защото Евангелието не признава понятия като „географска ширина и дължина”. Мисията на Папата е да помогне за това християнското слово да достигне до всяко ъгълче на планетата. „В известен смисъл моята духовност би могла да се нарече и географска – обясняваше Йоан Павел ІІ – папата трябва да притежава универсална география”. Впрочем, визията му за света е съвсем в рамките на географията. Така например, когато приемаше във Ватикана посетители ad lumina („на прага” – б.р.), до него винаги имаше отворен атлас и карта на епархията, за която ставаше дума.

Основен момент в геополитиката на Войтила е неприемането на разделянето на света: между Запада и Изтока – вчера, и между Севера и Юга – днес. Опирайки се на „полския си опит” и твърдо убеден, че културата доминира над икономиката и политиката, папата стига до извода, че комунизмът е много по-слаб, отколкото изглежда на пръв поглед. Според него, съветската система е обречена, включително и, защото марксистката антропология отрича съществуването на трансцедентен ореол около всеки човек. Така, папата-философ отхвърля присъдата, която навремето Маркс произнася за капитализма.

Освен това, папата не прие първият „край на историята”, т.е. разделянето на света на комунистически и капиталистически „блокове”. Чак до Павел VІ, църквата, де факто, признава съществуването на „желязната завеса” – този Тордесиляс на съвременната епоха (по името на града, в който през ХV век папата разделя все още неоткритите части на планетата между Испания и Португалия – б.р.) . По онова време висшият клир на Ватикана беше разделен на привърженици на т.нар. Ostpolitik и непримирими апологети на Запада. Но и двете течения приемаха за нормално блоковото разделение на света. Карол Войтила беше на противоположно мнение – той смяташе, че комунистическата „лъжа” може и следва да бъде развенчана.

В рамките на американската геополитика, това означаваше открита подкрепа за „политиката на изтласкване” и отказ от дотогавашната „политика на сдържане”. Затова не е чудно, че през 80-те години на миналия век, между папата-поляк и твърдия антикомунист Роналд Рейгън, лансирал термина „империя на злото” (8 март 1983) се създадоха отношения на пълно разбирателство. „Беше налице естествено съвпадение на интереси, което накара служителите на Белия дом да си сътрудничат с представителите на Ватикана, като това сътрудничество включваше и обмен на данни между специалните служби” – отбелязва впоследствие Уйлям Кларк, най-влиятелният съветник на президента Рейгън, в интервюто си за Catholic World Report от ноември 1999. Освен самия себе си, той споменава католиците Уйлям Кейси (тогавашния директор на ЦРУ) и Върнън Уолтърс (представител на САЩ в ООН), като основни действащи лица в „триумфалното сътрудничество” между Ватикана и Вашингтон, в което ролята на „свръзка” е възложена на официалния представител на папата в САЩ Пио Лаги – по онова време апостолически нунций в американската столица, а днес кардинал.

Всичко това обаче, не пречи на Войтила да назначи, през 1979, за свой държавен секретар кардинал Агостино Казароли, един от „архитектите” на политиката на разведряване към Изтока. Тактическата хитрост позволява на папата да се възползва от диалога, станал възможен благодарение успешните действия на Ватиканската дипломация, като средство за проникване in partibus infidelium („в страната на неверниците” – б.р.), въпреки че Казароли е настроен песимистично, тъй като (подобно на всички останали) не вярва в скорошния крах на Съветската империя. Що се отнася до „крайно десните”, те допускат аналогична грешка, оценявайки перспективите пред СССР, и затова продължават на концентрират усилията си най-вече за предотвратяване проникването на комунизма на Запад. От гледна точка на геополитиката на Войтила обаче, подобни действия са не само недалновидни, но и напълно безполезни.

Утвърждавайки приоритета на човешките права и свободата на вероизповедание на всичките пет континента, папата използва това като инструмент за делегитимиране на отслабващата комунистическа система, като началото на кампанията е поставено в родната му Полша. След разпадането на Съветския съюз, когато мнозина се оказват заразени от духа на триумфализма, папата продължава упорито да реализира мисията си за християнизацията на света.

Сблъсъкът между двете империи

Именно на този етап започват и проблемите с Америка. В света вече няма други свръхдържави, такава са само Съединените щати. На моменти изглежда, че този факт сериозно безпокои папата. Проблемът е и в това, че възприетият от него универсален геополитически подход не му позволява да се идентифицира с никого, включително и с „тържествуващия” Запад. Войтила е съвършено наясно със същността му. В света има около два милиарда християни, а католиците са един милиард (от общо шестте милиарда души, населяващи планетата). Тоест, в световен мащаб, католиците си остават малцинство. В същото време, според папата, Католическата църква не следва да се възприема като „западна”, ако действително си е поставила за цел да проповядва своята вяра на света. Особено важно е това условия да бъде спазвано по отношение на т.нар. „гранични” държави, най-вече в Азия.

През 90-те години на миналия век отношенията между Йоан Павел ІІ и американския президент, вече силно се различаваха от онези през 80-те. Истината е, че Клинтън едва ли можеше да се смята за образец на вярващ християнин. За Църквата отказът да се спазват традиционните морални норми и потребителският дух са още по-опасни противници, отколкото марксизма, защото антирелигиозната им същност е по-прикрита. Това води до появата на търкания, неразбирателство и дори конфликти между двата световни геополитически центъра – Ватикана и Вашингтон.

Геополитическата активност на Йоан Павел ІІ следва да се разглежда в контекста на стремежа му да се избави от американската опека. Да започнем с Първата война в Залива. Осъждането на операция „Пустинна буря” от папата е мотивирана от факта, че „по време на втората си фаза, войната придоби не отбранителен, а по-скоро наказателен характер” и все повече започва да прилича на „религиозна война” (вж. интервюто в италианския вестник La Stampa от 2.11.1993) . С две думи, папата обяви, че не възнамерява даде благословията си за кръстоносен поход срещу Исляма. Това обяснява и словесния сблъсък между Войтила и американския президент Джордж Буш-старши, на 16 януари 1991, в навечерието на бомбардировките на Багдад. Тогава Йоан Павел ІІ се молеше за мир, изразявайки „надеждата си, че ръководеният от него (т.е. от Буш – б.а.) алианс ще победи и няма да има много жертви”. Si vis bellum , para pacem (т.е. „ако искаш мир, готви се за война”). Подобен избор предполагаше, ante litteram ( „дословно” ), отказ от теорията за „цивилизационния сблъсък” на Хънтингтън. Както е известно, според влиятелния харвардски политолог, в съвременните конфликти доминира тенденцията за противопоставяне между народите, принадлежащи към различни култури. Всичко това противоречи на стремежите на Църквата, която се обявява още от времето на енцикликата Ecclesiam Suam („Неговата Църква”, издадена от папа Павел VІ през 1964 – б.р.), за обединяване на религиите и цивилизациите. Предпазливостта на папата по отношение на арабския свят – отказът му да подрепи изолацията на „лошите”, които американският Държавен департамент квалифицира като „държави-парии” и които, след 11 септември, бяха причислени към „оста на злото”, се основава не само на християнските принципи, но и на нежеланието да бъде обвинен в угодничество пред Запада. Защото жертви на такова поведение можеха да станат местните католически общности, както и процесът на евангелизация (християнизация), като цяло.

Що се отнася до Европа, след 80-те години на миналия век, там се наблюдава известно сближаване на геополитическите вектори на Ватикана и САЩ. Но не винаги и не навсякъде. Да си припомним случая с Югославия. Тук папата, както той самият по-късно признава, допусна сериозна екуменическа грешка. Признавайки едностранно прокламираното отделяне на Словения и Хърватия, т.е. „варварското разделяне” на Югославия, Светият престол се изолира не само от Вашингтон, но и от повечето останали държави. Първоначално, позицията му се подкрепя само от Германия и Австрия. Нещата изглеждат така, сякаш Църквата се опитва да си присвои заслугите за раждането на две нови „католически държави”. Специфичен геополитически избор на Ватикана се оказва и ливанският случай, когато стремежът на местните християни-маронити да създадат там собствена конфесионална държава, се контролира и направлява от Рим.

Разбира се, за тази грешка на Йоан Павел ІІ помага активността на хърватското лоби във Ватикана, както и тогавашният му „външен министър” - днешният кардинал Жан-Луи Тауран, който, през август 1991, след мисията си в Югославия, заявява следното на папата: „Ваше Светейшество, Югославия вече не съществува. В Загреб имах чувството, че се намирам във Виена, а докато бях в Белград ми се струваше, че съм в Истанбул”.

Да вземем и случаят с Косово. Светият престол се постара да запази неутралитет по време на т.нар. „хуманитарна война”. Нямаше осъждане, но липсваше и подкрепа. Очевидно повлия желанието да не се затръшва вратата пред православните християни. Следва да отбележим, че през десетилетието на югославския конфликт нееднократно възникваха моментни разногласия между американската позиция (която, между другото, многократно беше променяна) и подхода на Ватикана. В крайна сметка, въпреки усилията на папата, Католическата църква до днес продължава да се смята от останалите за „западна институция”. Нещо повече, в бедните държави антихристиянската пропаганда я представя като олицетворение на богатия и егоистичен Север. Трудно може да се измисли по-голяма обида за онези, чието име дори претендира да има вселенски характер.

И, накрая, 11 септември и американската реакция. На фона на войната в Ирак оживяваха старите разногласия и взаимното недоверие. Папата недвусмислено се обяви против войната, не само защото смяташе, че живота и правата на иракските християни ще бъдат по-добре защитени от Саддам, отколкото от възможните му наследници. Най-общо казано, Йоан Павел ІІ не желаеше да свързват името му с кръстоносния поход на Запада и „християните” срещу ислямския свят (а не против терористите). Папата, който направи доста за падането на Берлинската стена, не искаше появата на нова стена между Европа и Изтока, която да ни отдели от пъстрата вселена на мюсюлманския свят. Оттук и постоянното внимание към диалога с мюсюлманите, което не отслабваше дори в най-напрегнатите периоди на войната.

Въпреки това обаче, дълбок разкол между Йоан Павел ІІ и Джордж Буш-младши така и не настъпи. Като изключим разногласията им по проблемите, свързани с войната, лидерите на двете най-големи съвременни империи – едната чисто духовна, а другата – икономическа и военна, споделяха общи възгледи по редица фундаментални ценности: проблемите на семейството, забраната на абортите, или гей-браковете. Тоест, ако геополитическите въпроси ги разделяха, общочовешките ценности по-скоро ги сближаваха.

Началото в Европа и Русия

Папа Войтила демонстрира диференциран подход към света. Той например, разглежда Европа като своеобразен геополитически „трамплин” в процеса на евангелизация на „граничните територии”. При това става дума за цяла Европа, а не само за западната и половина. Който не познава Европа, не може да разбере и света. Всяка форма на разделяне на нашия континент: геополитическо, икономическо, и особено културно и религиозно, би била непоправима грешка. Грешка, която Войтила в никакъв случай не искаше да допусне. Така, при честването на двехилядигодишнината от рождението на Исус, папата призова за вярност към двата „бели дроба” на християнството: западният и източният. Наред с основателя на западните монашески ордени Свети Бенедикт (480-547), на 31 декември 1980, Войтила обяви православните светци Кирил (827-869) и Методий (825-885) - първите проповедници на Евангелието сред славяните, за „съ-покровители на Европа”. Към тях, по време на европейския Синод, са добавени и други символични фигури, обявени за светици: Бригида Шведска (1303-1373), Катерина от Сиена (1347-1380) и Едит Щайн (1891-1942). В католическия свят, подобен подход никога не се е ползвал с единодушна подкрепа. Не са го споделяли в миналото, не го споделят и днес редица влиятелни западноевропейски традиционалисти (чието влияние е особено силно във Франция, макар че техни представители има и в самата папска курия, както и в държавния секретариат на Ватикана) и т.нар. „национал-католици” от Източна Европа (поляци, чехи, хървати, унгарци). Някои от тях се отнасят прекалено снизходително към проявите на антисемитизъм и ксенофобия. Принципното различие между тези хора и папата е, че докато Йоан Павел ІІ разглежда Европа в контекста на света, тяхното разбиране за Европа не излиза извън рамките на континента.

Следва да отбележим обаче, че папата споделя с национал-католиците общото убеждение (или, може би, илюзия?), че в посткомунистическите общества, прминали през изпитанието на атеокрацията (т.е. „власт на атеистите” – б.р.) , има голям резерв от истинска вяра, която толкова липсва на западното потребителско общество. Католическата църква разчита да използва този резерв за да попречи на ерозията на традиционните ценности и устои в съвременните светски общества.

Друг поляк, заемащ висш пост в католическата йерархия – примасът на Полша кардинал Юзеф Глемп, през 80-те години, не крие опасенията си от непредсказуемо развитие на събитията. Затова Западът и ООН „се опитваха да отслабят държавите от Източна Европа, така че, при присъединяването си към европейската общност, те да не се превърнат в заплаха за нея, заради своя духовен потенциал” (вж. речта, произнесена от кардинал Глемп, през август 1995, на празника Успение Богородично, по повод 75-годишнината от разгрома на Червената армия край Варшава) . Но, за разлика от солипсистите от Варшава и Будапеща, папата не вярва, че православните са „прикрити комунисти”. За Йоан Павел ІІ, т.нар. Варшавска (духовна) стена не съществува. Според него, става дума за „европеизирането на цялата територия на континента”, което не бива да се бърка с „разширяването на границите на Изток”, т.е. с превръщането на православните в католици (вж. посланията, произнесени по време на посещението на папата в Австрия, през юни 1998) . Като полски патриот, Йоан Павел ІІ прекрасно разбира разликата между Римския епископ и архиепископа на Краков. Ако задачата на последния е да съдейства за духовния ръст на своето паство, задача на папата е да работи за евангелизацията на целия свят. Като двете цели могат да влязат и в противоречие помежду си. Така, полският национал-католицизъм, който има дълбоки русофобски корени, се намира под силното влияние на антиекуменистките тенденции. Той признава само една църква – тази на Свети Петър. Всички останали се обявяват за ерес, която следва да бъде унищожена. Ако папата беше възприел тази концепция (с която обаче му се налагаше да се съобразява), той трябваше още в началото да се прости с идеята си за Европа от Атлантика до Урал.

Днес папската концепция относно Източноправославната църква се намира в задънена улица. В населените с православни християни земи образът на „Първия Рим” продължава да се асоциира с този на потенциален агресор, включително и заради някои агресивни действия на ватиканската дипломация (предприемани понякога и против волята на папата). Така, случаят с папската канонизация на хърватския кардинал Алаиз Степанич (1898-1960) съвсем не бе пример за диалог с Православието. Освен това, назначаването на епископи от полски произход в католическите епархии, разположени на територията на Русия, провокира крайно негативната реакция на Московския патриарх. Всъщност и до днес, отвъд пределите на limes („границата”), обозначена от църковния разкол през 1054, преобладават привържениците на геополитиката, противопоставящи се на национал-католицизма. За висшия православен клир в Москва, Белград или Атина, на дневен ред стои един основен въпрос – как да бъде спряно нашествието на католицизма.

Остава да изясним, до каква степен падането на желязната завеса може да се причисли към заслугите на покойния Йоан Павел ІІ. Анализирайки отношенията на Светия престол с Америка и Русия, можем да заключим, че дейността на папата оказва съществено влияние върху събитията от 1989-1991 (като започнем с падането на Берлинската стена и свършим с разпадането на Съветския съюз). Главно защото, за разлика от предшествениците си, папа Йоан Павел ІІ никога не е възприемал комунизма, като обективна даденост за Централна и Източна Европа.

Поведението му вдъхва надежда на хората в различни страни, и особено в Полша, които не се примиряват, че трябва да живеят и умрат в условията на комунистическа диктатура. Тази надежда вдъхва сили на антикомунистическата и антисъветска съпротива в държавите от Варшавския пакт. В същото време, основната причина за краха на системата (за която изглеждаше, че може да оцелее в продължение на още дълги десетилетия) стана опитът на Горбачов да реформира и „отвори” обществото. Този невероятен експеримент толкова бързо доведе до разпадането на съветската империя и на самия СССР, че дори и най-яростните противници на системата бяха объркани.

Азиатската граница

Накрая, за да приключим с описанието на геополитическата активност на Войтила и влиянието му в Европа, нека се обърнем към Азия. В своята енциклика Ecclesia in Asia („Църквата в Азия”), публикувана през 2000, Йоан Павел ІІ обяви, че: „Ако през Първото хилядолетие Кръстът се утвърди в Европа, а през Второто – в Америка и Африка, нека се надяваме, че през Третото ще можем да служим литургии и за многобройните вярващи на този обширен и населен континент (т.е. Азия – б.а.)”. Впрочем, засега не се забелязват признаци това пожелание да се въплъти в реалност. Континентът, където е роден Исус Христос, днес изглежда най-отдалечен от словото на Католическата църква. Както отбеляза навремето и покойният папа: „Много е странно, че Спасителят, който се роди в Азия, до днес остава непознат за повечето народи от континента”.

Освен азиатското Средиземноморие, католиците в Азия са мнозинство само на Филипините (85% от всичките 76 млн. жители). Следва, на много голяма дистанция, Индия – с почти 13 млн. католици (1,5% от населението). Най-трагично обаче е състоянието на Католическата църква в Китай, където местните католици са разделени между нелегалната Църква, подчиняваща се на Рим, и „патриотичната”, която, повече или по-малко, сътрудничи с управляващия режим. Като цяло, в Китай има няколко милиона вярващи католици (максималната цифра, която се посочва от някои, е 12 млн. души).

Малко преди смъртта си, папа Йоан Павел ІІ заяви, че би искал да посети Китай. Възможно е с тази чест да бъде удостоен наследникът му Бенедикт ХVІ. Въпреки неофициалните преговори, водени в последните години от живота на Йоан Павел ІІ между Ватикана и Пекин, папата така и не съумя да разруши стената на недоверие, издигната от режима. Мнозина в Китай се опасяваха, че ако получи свобода на действие в страната, Католическата църква ще се опита да осъществява подривна дейност, както беше в комунистическа Полша. Подобна хипотеза обаче, не издържа сериозна критика.

Йоан Павел ІІ трябваше да преодолява съпротивата на достатъчно мощна група, в рамките на Ватикана, която активно се противопоставяше на диалога с Пекин, смятайки го за „изгубено време”. Това стана причина дипломацията на Ватикана да предприеме няколко доста противоречиви инициативи по отношение на Китай. Става дума най-вече за последните години от живота на Войтила, когато контролът му върху външната политика на Светия престол започна да става все по-условен. И до днес няма яснота, дали решението за канонизирането на „светите китайски мъченици” именно на 1 октомври 2000 (т.е., когато се чества създаването на Китайската народна република) е било преднамерена провокация или просто грешка. Последното изглежда по-вероятно, но въпреки това фактът е налице: този жест значително охлади отношенията между Пекин и Ватикана за неопределено време, давайки на китайските лидери още един повод за недоверие към Католическата църква. Едва на погребението на папа Йоан Павел ІІ се появи първият намек за подобряване на отношенията, което би трябвало да се превърне в основна цел за сегашния папа. Ясно е, че проникването на католицизма в Азия би променило приоритетите на Светия престол и би довело до преоценка на досегашните действия там, с цел да се обвържат те с политиката, провеждана на „привилегированата територия” на Католическата църква – Европа.

Войтила след Войтила

Онези от висшите функционери на Ватикана, които не възприемаха папа Йоан Павел ІІ с особен ентусиазъм, често се оплакваха, че той демонстрира определени предпочитания към сънародниците си в системата на църковната йерархия. Затова не бяха малко хората, предричащи мрачно бъдеще за полските прелати след смъртта му. Независимо от това обаче, тенденцията към интернационализация на курията, чието начало беше поставено още при папа Пий ХІІ, придобива необратим характер.

Разширяването на границите на католицизма към територии, които са все по-отдалечени от Рим, доведе до това, че се очерта относително отслабване на ролята на европейците и, в частност, на италианците в Кардиналската колегия и висшите органи за управление на Ватикана.

През ХХІ век Католическата църква се готви да стане още по-интернационална и по-малко италианска. Според Светия престол, развитието на този процес дори става прекалено бавно. Но историята ни учи, че често папите и кардиналите-италианци са съумявали да придадат на мисията си наистина вселенски характер, създавайки с течение на времето онзи koine („общ език”), с чиято помощ Църквата успя да оцелее през най-трудните си времена. От друга страна, нерядко се случва техните колеги от други (но не по-малко католически) страни да подчертават собствените си национални корени, за да ги възприемат, преди всичко, като представители на определена държава. Тоест, за Католическата църква съществува известен риск да стане по-малко „вселенска” за сметка на по-голямата си интернационализация. Което би било исторически парадокс за Папството, обявило за свой девиз „евангелизацията без граници”.

С идването на папа Ратцингер, европейската и световна политика на Светия престол трябваше да претърпи определени промени. Виждаме например, че Бенедикт ХVІ се ориентира към укрепване на отношенията със САЩ, търси възможности за диалог с Русия и сътрудничество с Китай (включително обсъждане на вариант за дипломатическото му признаване, независимо от позицията на Тайван).

В отношенията си с американците, сегашният папа възнамерява, в частност, да се опре на представите и ценностите, които са взаимноприемливи и за двете страни. Ентусиазмът, с който протестантските кръгове, близки до администрацията на Буш посрещнаха избора на папата-германец, смятащ се за консерватор, е доста показателен в това отношение.

Що се отнася до отношението на православните християни към Ратцингер, сред предимствата на сегашния папа е, че не е поляк и, следователно, има известен кредит на доверие от страна на Московската патриаршия (която се оглавява от смятания за „германофил” Алексий ІІ). Тоест, евентуално бъдещо посещение на папата в Русия вече не може да се смята за съвършено невъзможно. Дискусията по насъщните въпроси на руското православие (и, особено, позицията на митрополит Кирил Гундяев – повече за нея, вж. статията на Никълъс Гвоздев в бр.2/07 на Геополитика – б.р.) дава повод да мислим, че в тази посока може да бъде направено доста. Разбира се, следва да се изчака малко повече, за да се оцени истинската реакция на многобройния православен свят – т.е. дали ще надделее стремежът към „отваряне” или връх отново ще вземат влиятелните сили, които днес са мнозинство и, които смятат католическото месианство за несъвместимо с целите на православието.

И, накрая, Китай. Именно тук ще се решава съдбата на Католическата църква. През ХVІ век йезуитите първи се опитват да запознаят жителите на тези земи със Словото Божие, избирайки за целта пътя на инкултуризацията. Тоест, те се превръщат в китайци, разчитайки, че китайците ще станат католици. В течение на известно време, и най-вече благодарение усилията на Матео Ричи, подобна стратегия дава плодове. В един момент изглежда, че дори императорът проявава интерес към тези странни чужденци, които се опитват да се държат като китайци. След това обаче, самата Църква кара йезуитите да изоставят това си поведение. Оттогава Рим така и не съумява да формулира ясна стратегия по отношение на Китай. Всички обаче са наясно, че Китай е най-голямото човешко множество на планетата и това просто няма как да се пренебрегне.

Църквата без Европа?

Днешна Европа не прилича на онази, която би искал да види папа Войтила. След ентусиазма от 1989 настъпи период на разочарование. Разбира се, днес обединена Европа включва почти всички бивши съюзници на Москва, но, въпреки това, все още сме далеч от истинското културно, духовно и геополитическо единство. В конституционния проект, който се превърна в политически мъртвец, след френското и холандско «не» на референдумите през 2005, ЕС отказа да се обърне към онези «християнски корени», които винаги са били основни за Църквата и които покойният папа Йоан Павел ІІ толкова високо ценеше. Днес цялата европейска система преживява криза, няма ясни планове за бъдещето и, както изглежда, е загубила духовното си начало.

Всъщност, изгубена е не само «християнска Европа». Мощните секуларни тенденции и недоверието към християнството, както и преди, преобладават на континента – дори и в някои страни от Централна и Източна Европа, които, според папата, трябваше да се превърнат в нов източник на вяра и християнска духовност. Още през януари 2001 кардинал Ратцингер заяви, че дори в неговата страна, Германия, «присъства езичество, особено на териториите, управлявани допреди десетина години от комунистически режим. В частност, доминиращото в Северна Германия протестанство бива ерозирано и отстъпва място на езичество, което дори не си прави труда да атакува Църквата, защото християнската вяра е станала толкова индиферентна, че дори не се нуждае от критика. Всичко това се отнася и за други европейски страни, включително и за Италия».

Днес въпросът е следният: дали в «ерата сред Войтила» Църквата ще съумее не само да разшири границите на влиянието си в света, а и да запази вече завоюваните територии – в това число и Европа. Католицизмът на ХХІ век е ориентиран към нови «завоевания» в Латинска Америка, Африка и, вероятно, Азия. Какво обаче ще стане, ако междувременно той загуби опората си в Европа? Покойният папа Войтила, както изглежда, не е размишлявал по този въпрос, но той със сигурност ще тормози както папа Ратцингер, така и наследниците му.

* Авторът е професор по политическа география в Университета Сан Рафаело в Милано и главен редактор на авторитетното списание за геополитика „Лимес ”

{rt}

Въпросът, защо едни страни успяват, а други не, в икономическото си развитие, остава открит, въпреки стотиците анализи. Отговорът е сложен, но може, в известна степен, да се осветли, ако се сведе до избора на икономически модел в рамките на една от ортодоксалните икономически системи: либерална (пазарна), планова (командна) и смесена. Няма съмнение, че от подготвеността на управляващия елит зависи изборът на най-удачен (или най-неудачен) модел на икономическо развитие. При подобно поставяне на въпроса, се стига до характеристиките на модела и адекватността му на конкретния период (етап) от развитието на една страна. Не си поставям за задача да анализирам характеристиките на отделните модели (типове) и техните разновидности, които са добре известни в икономическата теория (англосаксонски, европейски, японски, на „малките тигри”, китайски). Ще концентрирам изследването си върху едно сравнително ново явление, което наричаме „ синдром на изкривяване на пазарната (икономическата) логика” , проявяващ се в епохата на все по-развити либерални пазарни отношения, когато развитите страни все по-решително навлизат в информационното (постиндустриално) общество. А останалите, т.нар. слаборазвити държави, „тъпчат” на едно място цели епохи. Някои автори определят процеса с термина „пазарен фундаментализъм” (1) . И под двете понятия разбираме активни, реални и утвърждаващи се процеси и тенденции в стопанското развитие на национално, регионално и глобално равнище, които все повече излизат извън рамките на приетите общочовешки, философски и икономически представи за морал , а също така, извън приетите разбирания за легитимни критерии за развитие и контрол (регулиране) на „функциониращите пазарни икономики” (2) . Кратко формулиран, проблемът се свежда до развитието на икономики (икономически процеси) „без морал”. Явлението не би било обект на специално внимание, ако беше изолирано, т.е. не се проявява като трайна тенденция и не придобива смущаващи мащаби в глобалния свят. За съжаление, нещата не стоят така. С интернационализацията на международния живот (глобализация и регионализация), във всичките и аспекти, „изкривяването на пазарната логика”, противно на разбиранията на класиците (Адам Смит, Давид Рикардо, Карл Маркс, Джон Кейнс и др.), разширява своя обхват, деформира цялостната система на международни икономически отношения и (явно или неявно, преднамерено или непреднамерено, дирижирано или не) обслужва, успоредно с легитимните (по разбиранията на международното право) методи и средства, определени геополитически и геоикономически цели. Проблемите на тази тематика са много и сложни. Те имат не само научна, но и практическа значимост, поради което изискват сериозни интердисциплинарни изследвания. По-долу ще се концентрирам върху някои основни аспекти на проблематиката.

Ако ограничим анализа на явлението до причините за „успешните и неуспешни” икономически модели, се очертава сравнително ясна картина на процеса, като странна повторяемост и утвърждаване на печеливши модели от едни икономически субекти - държави, групи държави или региони, и утвърждаване на други модели (неуспешни, губещи) от други субекти. Тоест, налице е деформираната логика процесът трайно да се развива винаги в полза на едни и в ущърб на други международни субекти. Има и още куп въпросителни, като например, защо едни национални икономики трудно биват допускани да се придвижат към ядрото (3) от развити държави (или пък се допускат само в краен случай, когато глобалният модел започва да „скърца”, застрашавайки постигнатото от ограничен кръг субекти). В действителност, съвсем според „принципа на Парето” (по името на италианския икономист и консервативен философ Вилфредо Парето – б.р.) , те са не повече от 20%. Което, общо взето, отговаря на делението: „Богат Север” и „Беден Юг”. Защо развитите страни налагат такива модели на по-неразвитите и слаборазвитите субекти, като в същото време правят диаметрално противоположен избор на собствените си модели за икономическо развитие?

Очевидно зад явлението, тенденцията и процеса на пазарния фундаментализъм се крият дълбоки и сериозни причини и фактори, които ги обуславят и поддържат в перманентно активирано състояние. Трудно може да се приеме, че неуспешните модели са своеобразен „експеримент” или коректив на „правилната” икономическа логика, проповядвана от наложилата се либерална доктрина в световен мащаб (с някои изключения като комунистически Китай, Северна Корея, Куба) и мощната й подкрепа от центровете на мондиализма? Разшифроването на причините и последствията им води до определени причинно-следствени връзки, някои от които ще изложа по-долу. Но, като че ли, нещата опират до различни аспекти на глобалната геополитика и геоикономика. Би могло да се каже и по друг начин: да се решават вечните казуси на развитието на света и на глобалната икономика с методи, които са подчинени на максимата: целта оправдава средствата .

Форми на проявление

Кои са основните форми на „икономиката без морал”, или на различните видове „икономически изкривявания”? Съдържанието им може да се разкрие на съответното равнище на прояви: национално, регионално или глобално. Като най-отчетливо са откроени характеристиките на национално равнище.

Без претенции за изчерпателност, на национално равнище , могат да се изброят следните видове „пазарни (икономически) изкривявания” (т.е. пазарен фундаментализъм):

- „Имитационен икономически модел”. Той е типичен за преходните периоди, за които са характерни сериозни преструктурирания на световния геополитически и геоикономически ред. В такива етапи се обогатява (или се ограничава) геокодът (13) на съответното равнище, по логиката на приемствеността и актуализацията. Обикновено, това са периоди на поредно радикално геополитическо и геоикономическо преразпределяне на ресурната част на световното геопространство. В най-новата човешка история, това са периодите след Първата и Втората световна война, епохата на „студената война” и епохата на геоикономическата война, която се води понастоящем. Интересното и странното може би е, че колкото исторически по-близък е периодът, толкова по-отчетливи са симптомите на пазарния фундаментализъм. Типичен пример са повечето страни от разпадналия се Източен блок и Съветския съюз (в различна степен), в които, след края на „студената война”, имитирането на реформи достигна трудно обратими деформации в пазарната логика, а негативните последици ще се преодоляват още десетки години.

- „Привилегирована икономика” . Този модел е близък до първия, но се отличава по това, че икономическите ресурси и управлението им са прерогатив на определена политическа прослойка (наричана най-често политически елит), получила, случайно или не, „привилегията” да се обогати от демонтирането на предходната политическо-обществена система, трансформацията на формите на собствеността (от държавна в частна, приватизацията и другите форми на преразпределение на националните ресурси). Така се създава „привилегирована класа” (не повече от 3-5% от населението), налагаща модел на икономическите привилегии и, съответно, на деформирано държавно и частно стопанско управление. Икономическите ресурси (вътрешни и привлечени отвън) се управляват в интерес на лични, семейни, групови, фирмени, корпоративни и чужди геополитически интереси. Последният аспект поражда и мотивира явлението „геополитическа номенклатура” и дори „геополитическа агентура” (4) . В страните в преход моделът се изразява в тотално нарушаване на принципа за „върховенство на закона”. Законодателство, при това модерно, е налице, но не се прилага и спазва от управляващия елит. И, респективно, от почти всички активни субекти на този икономически модел.

- „ Икономика, облечена във власт” е друг икономически модел, типичен за Русия, Украйна и други страни от постсъветското пространство. По някои параметри той е сходен с първите два модела, а най-отличителната му характеристика е бързото създаване на крупен олигархичен капитал, който по сложни или опростени властови схеми изземва функциите на „върховенството на закона”.

- „Лидерският икономически модел” е типичен за тоталитарните и авторитарни режими. Привилегированата икономика намира добра почва в страните, наричани „черни дупки” (авторитарните режими в Африка, Латинска Америка и редица страни от ОНД). Но, при този модел има и изключения. Историята познава случаи, когато тоталитарният (авторитарният) вождизъм дава добри икономически резултати (Пиночет в Чили, Сухарто в Индонезия, Хитлер в Германия, Франко в Испания).

- „Криминализиран икономически модел” - при него корупцията, криминалните икономически и финансови схеми и престъпността определят пробладаващо съдържанието и мотивират законообразния (легалния) икономически процес в конкретната страна. Обикновено той е логично последствие (еволюция) на някой от предишните модели.

- „Налаган модел на икономическо развитие” . Типичен пример са кредитните програми на МВФ, известни като „Валутен съвет (борд)” и схемите на Световната банка в слаборазвити или кризисни страни. При него е възможно да се получат добри макроикономически показатели на стабилност, но по-важното е, че в условията на валутен борд се създава и благоприятна среда за възникването на част от характеристиките, типични за предишните модели. Затова се води многогодишен дебат (5) за ефективността на политиката на МВФ и на Световната банка (във връзка с нейната стратегия за намаляване на бедността), доколкото макроикономическата стабилност по техните схеми не ерозира (а в някои случаи дори стимулира) симптомите на „пазарния фундаментализъм” и различните му форми на прояви.

- „Специални икономически модели” за крайно бедни, политически нестабилни, или намиращи се в процес на изясняване на международноправния си статут етнически общности (протекторати, бъдещи държави и т.н.). Налага се под егидата на ООН, в съчетание с МВФ, СБ и други международни донорски организации.

Характерно за всички тези модели на икономическо развитие е следното:

•  различна степен и дълбочина на проява на пазарния фундаментализъм, който присъства задължително;

•  умишлено тотално, или преобладаващо, неприлагане на „върховенството на закона”, дори и при наличие на модерно законодателство;

•  попадане на държавата в „примката” на сплетените кръгове на политическите и икономически управляващи елити (6) ;

•  специални взаимоотношения в процеса на провеждането на „регулаторните политики” (обикновено налагани отвън) между съдебната, законодателната и изпълнителната власт и заинтересованите групи (бизнес, финансови, обществени), които поддържат желаното равновесие в политиката и много трудно могат да бъдат изместени от нея (т.е. от политиката - б.а.) (7) . Те се пораждат като закономерност и съпътстват постоянно „икономическото развитие без морал”;

•  постоянна нужда от радикално „престартиране на програмата” за икономическите реформи или прилагането на специални стратегии и политики (средства и методи) за постепенно отслабване на влиянието (въздействието) на групите по интереси, формирани в процеса на развитие на някой от горните модели на икономическо развитие (8) ;

•  функциониране на смесени форми на пазарен фундаментализъм;

•  специфична и опасна „еволюция” на формите на „икономиките без морал” на национално, регионално и глобално равнище, засягаща цялата система на международни икономически отношения и на глобалното геопространство..

На регионално и глобално равнища се преекспонират „националните модели без морал”, но в други мащаби, форми и измерения (особено финансови). Затова и формите (проявленията) имат по различни характеристики:

- Регионален и глобален етнически бизнес (мрежи и схеми), свързан със силно мотивиранно етническо предприемачество, базиращо се на кланови зависимости, землячески връзки и солидаризирани етнически диаспори и общности, в т.ч. и на конфесионална основа (9) . Трудно може да се квалифицира докъде са положителните ефекти и къде стигат негативите на това явление в системата на международните икономически отношения;

- Криминален регионален и глобален бизнес в трите му разновидности - мафия, корупция и сенчеста икономика (в случая световна „черна и сива” икономика). Той също придобива невиждани мащаби и финансови обеми и е пряк резултат от интернационализацията и либерализацията на международния живот. Този вид интернационален бизнес обикновено е свързан с част от етническото предприемачество и националните процеси на нелоялен бизнес.

- Регионален и глобален корупционен бизнес, породен от некоректна (най-често корупционна) политика на международни структури на управление, сътрудничество, регулиране и взаимодействие (ООН, СБ, МВФ, ЕС, финансови донорски институции). Като мащабите и честота на случаите не говори за изолирано явление, а за трайна и стабилна тенденция в международните икономически отношения (10) .

- Глобалният бизнес на транснационалните корпорации (ТНК), свързан с трудно контролируемо виртуално движение на огромни финансови потоци и капитали и дейността на световните финансови борси. Печалбите на ТНК и другите големи корпорации се изчисляват в стотици и дори хиляди проценти. Световната икономика „прегрява” и не е трудно да се прогнозират последствията в определен бъдещ момент (11) .

- Смесени форми на глобален или регионален пазарен фундаментализъм (12) .

Може да се обобщи, че в глобалния свят явлението „пазарен фундаментализам” заема все по-голямо място в съвременната система на международните икономически отношения, поражда субекти и полюси в развитието на глобалното комуникационно пространство със знак „минус”и дестабилизира положителните аспекти на неговото развитие. То торпилира усилията на международната икономическа общност или ги свежда до неефикасни резултати в борбата с жизненоважни за планетата проблеми, като бедността, енергийната сигурност, екологичните проблеми, тероризма, различните видове нелегални трафици. Освен това е очевидна диалектическата връзка и зависимост между явлението на национално, регионално и глобално равнище.

Генериращи причини

Могат да се посочат две основни предпоставки (причини) за нарастващия пазарен фундаментализъм на всички равнища в глобалното геопространство:

- ролята (отговорността или безотговорността) на геополитическите и геоикономически субекти на регионално и глобално равнище;

- ролята (отговорността или безотговорността) на националните управляващи елити в съответните държави през отделни критични периоди (преход, криза, политическа нестабилност).

Конкретните механизми за създаване на „неработещи, неефективни икономики” и провокиране на мащабни негативни явления и процеси в националните, регионални икономики и в световното стопанство, в логиката на явлението „пазарен фундаментализъм”, безспорно са важни, но на фона на последиците по-важни са причините.

Параметрите (причините) за успешни и, съответно, неуспешни модели на развитие на икономическите субекти в системата на международните икономически отношения, се определят от следните геополитически фактори:

На първо място, от достигнатата степен на развитие (зрялост) на т.нар. геокод (13) , (особено на геополитическия и геоикономически код) на субектите на съответното равнище: локално (за националните държави), регионално/субрегионално (за регионалните формирования) и глобално равнище (за глобалните субекти). В този смисъл, ако се приеме, че е формиран реално на съответните равнища:

- Националният геокод влияе върху параметрите на развитие на локалната икономическа система, независимо от нейната характеристика - командна (централно-планова), либерална или смесена. Той „подсказва” и правилния избор на икономически модел на развитие. Но при отсъствие на визия за национално икономическо развитие в конкретните исторически условия, неподготвеност на националния управляващ елит, той е в латентна фаза (т.е. не се активира) и не е в състояние да гарантира успешно функциониране на икономиката в конкретиката на новите условия, например преход от една обществено-социална система към друга. Типичен пример е България, която, в условията на либерална икономическа система, макар и конструирана под въздействие на външни геополитически фактори, се развива по логиката на имитационен икономически модел със силно въздействие и на други компоненти от други модели на пазарния фундаментализъм.

- Регионалният (или субрегионалният) геокод влияе върху параметрите на регионалния модел на развитие на икономическата система и формите на интегриране (например ЕС, НАФТА или някогашния СИВ). В този смисъл, не може да има просто сумиране на национални геокодове в общ регионален код. Но, безспорно, държавите от региона с развити кодове ще окажат най-силно въздействие върху формирането и последващото актуализиране (периодично, в зависимост от новите исторически ситуации) на регионалния геокод - геополитически и геоикономически. На регионално равнище също е налице сериозна концентрация на фактори и дейности, следващи логиката на пазарния фундаментализъм. Самият той се проявява по-слабо в ЕС-15 например, но засилва значимостта си в ЕС-27. Причината е, че именно страните от Балканите и Черноморския регион, и в по-малка степен някои страни от Централна и Източна Европа, (защото са близо до „ядрото” на Евросъюза - т.нар. ЕС-6), в преходните и предприсъединителни етапи, в условията на либерализация, „отваряне на икономиките”, участие в регионални образувания от типа на ЦЕФТА и формиране на новите демократични институции, родиха, на практика, и всички форми и прояви на пазарния фундаментализъм. Затова в този регион определено може да се говори за по-висша проява на „регионален пазарен фундаментализъм”. В други региони на света (постсъветското пространство, Латинска Америка, Африка) „икономиката без морал” също доминира в обществено-социалните системи на региона. Държавната, политическата и партийната корупция, защитата на криминални интереси чрез легалната икономика и администрация и пр. са се превърнали (де факто, а понякога и де юре) в норма на поведение.

- Глобалният геокод влияе върху параметрите на световния модел на икономическо развитие (т.нар. световен икономически ред), който е проекция на геополитическия модел на световен ред. В сегашния глобален код са заложени и активирани фактори и движещи сили, мотивиращи и генериращи „пазарен фундаментализъм” на всички равнища. Няма да е далеч от истината твърдението, че той се е превърнал във важен компонент на модела за глобално, регионално и „страново” доминиране на едни субекти-полюси над други. Както и за защита на национални стратегически интереси. Тече специфичен процес (транспониране) на интернационализация на факторите, предпоставките и движещите сили на пазарния фндаментализъм. И затова той определя съдържанието на все по-голяма част от глобалното комуникационно пространство. Последиците от това за легитимния глобален свят могат да бъдат катастрофални. Така че хипотетичният за бъдещето на човечеството единен геокод, който да създаде условията и предпоставките за постигане на планетарна хармония, засега е по-скоро химера.

На второ място, от стратегиите, политиките и доктриналните действия на основните субекти в глобалното геополитическо и геоикономическо пространство. Това са едновременно и полюсите на глобалния свят (14) :

- Държавите-полюси, т.е.:суперсилите (способни да осъществяват икономическо, политическо и военно доминиране), водещите(икономически и геополитически) държави и останалите (полупериферни и периферни) държави (според полицентричния модел);

- Полюси-неправителствени организации и центрове : световни think - thank -центрове (от типа на Съвета за международни отношения, Билдербергския клуб, Тристранната комисия, Римския клуб, Лондонския клуб и др.);

- Полюси - глобални организации и финансово-банкови и кредитни и икономически институции (като ООН, МВФ, СБ, МБВР, СТО, МОТ и др.).

На трето място, от степента на адаптиране на субектите-полюси към съответните равнища на геокода. В това отношение:

- Неправителствените организации и центрове са най-добре адаптирани към глобалния геокод, защото са генератора на неговото формиране през отделните етапи от най-новата история на човечеството;

- Относително равни (поради препокриване на главните актьори) по значение с неправителствените центрове са суперсилите. Броят им се определя в зависимост от установилия се геополитически световен ред (еднополюсен, многополюсен, двуполюсен). Следват водещите в икономическо отношение субекти, които имат относително съществено (в зависимост от конкретната историческа ситуация и епоха), но не решаващо, значение за формирането на геокода на глобално равнище. Периферните и полупериферни субекти имат несъществено значение за формирането на глобалния геокод, частично (незначително) за регионалния и решаващо за националния геокод;

В зависимост от степента на синхронизация и адаптация на субектите-държави към икономическата епоха: доиндустриална, индустриална и информационна (постиндустриална), се открояват главно две групи субекти:

- Субекти с развити геокодове, които са в последната (или навлизат в нея) най-висша, зряла икономическа епоха. Това са страните от Г-7, някои от по-малките страни-членки на ЕС, „малките тигри” в Югоизточна Азия;.

- Субекти със слаби (изтощени, неразвити или намиращи се в процес на формиране) геокодове, които изостават с една и дори две икономически епохи от първата група държави. Именно те са най-уязвими от последствията на пазарния фундаментализъм. България попада именно в тази група субекти с изтощен геокод.

Последици и предизвитакелства

Успешният или неуспешният икономически модел е като бумеранг - определя достойно или недостойно позициране (място) на съответния субект (полюс-държава) в глобалното геопространство, респективно в системата на съвременните международни икономически отношения, регионална и глобална икономика. „Изкривяването на пазарната логика” води до бързо разграбване на национални ресурси, тотална загуба на национални стопански предимства в рамките на международното разделение на труда през отделните икономически и исторически епохи, тотална външна геополитическа и геоикономическа зависимост и отнемане на потенциалните геопредимства в глобалния свят, „приспиване” (отслабване и дори спиране) на процеса на актуализиране на националния геокод в постоянно и динамично изменящата се геосреда - локална, регионална и глобална. Крайният резултат обикновено е сриване на държавата и държавността на една нация.

Предизвикателствата, породени от различните форми на „пазарния фундаментализъм” са очевидни:

- На глобално равнище отслабват (защото се отклоняват за други цели) ресурсните възможности за противодействие на днешните и утрешни предизвикателства, свързани с решаването на жизнено важни за човечеството проблеми: овладяване на нови високи технологии за посрещане на очертаващи се ресурсни дефицити, борба с увеличаващата се световна бедност, нарастващия екологичен глобален дисбаланс и навлизащи в критична точка на развитие явления като енергийната и социалната несигурност, престъпността, корупцията, криминализацията, етнизацията, тероризма, престъпния трафик и пр. Овладяването на всички тези проблеми и тяхното решаване изисква много ресурси, но преди всичко нов икономически морал и етика ;

- На регионално равнище протичат аналогични процеси. Различните прояви на „изкривяване на пазарната логика” лишават от ресурси държавата и обществото и ги натоварват с необходимостта да се борят срещу тях . Но по-важни са не финансовите последици (15) , а деформирането на поведението на държавния капацитет, бизнес средите и предпремачеството, както и на самите граждански общества. Въвеждат се двойни стандарти на регионални политики. Типичен пример е общностната политика на ЕС за изграждане на „Пространство за свобода, сигурност и правосъдие”. Мотивацията на подобна политика се крие именно в горните явления и последствия. Затова и самата политика носи вътрешни противоречия. Така, повишаването на сигурността води до ограничаване на свободата, вътрешните граници на съюза са отворени, докато на външните се създават нови „шенгенски” граници (което противоречи на логиката на либерализацията и „отворените” икономики и общества), „секюритарният” ( security ) характер на миграционната политика започва да доминира над либералните принципи. И причините за това се крият именно в застрашителните мащаби на проявите на пазарния фундаментализъм;

- На национално равнище, изброените по-горе процеси, явления и проблеми, резултат от неправомерното прилагане на различни модели на пазарен фундаментализъм, се проявяват в още по-остри форми и значими последствия, поставяйки под съмнение тезата за тотално либерализиране на националните държави, безконтролно откриване на икономиките, политическите и териториални граници. И в това отношение е налице очевидно разминаване - слаборазвитите страни постепенно затъват в блатото на пазарния фундаментализъм, който става норма за политика и поведение, намира все по-изтънчени и дори правни мотивации за съществуването си, ерозирайки легалните форми на държавност и икономическо развитие. Резултатът е един - подриване на държавността в тези страни. И обратното - в развитите държави се толерират „меки” варианти на „изкривяване на пазарната и икономическа логика”, създава се впечатление, че те се превръщат в необходими елементи на системата. Очевидно става въпрос за раждане на нови норми на морал и етика (без последните да се афишират). Но, така или иначе, последиците от налагането на „икономика без морал”, в преходния период, в България, във всички случаи, са със силен знак „минус”. Негативните резултати са очевидни, заложени са „предпоставки” за развитие, които вероятно ще обременят поне няколко поколения.

Къде е България (вместо заключение)

Без съмнение, тя е в орбитата на капитализма - на теория се развива по либералния модел, участва в регионалната европейска интеграция и е съпричастна към геокода на ЕС. На практика обаче, е в орбитата на пазарния фундаментализъм.

Дори повърхностния анализ дава достатъчно факти и статистически данни да твърдим, че от падането под турско робство насам, българската държава и държавност не са се сривали до такава степен политически, социално-икономически и демократически. Вероятно е необходимо известно пояснение по третия компонент – демокрацията. На теория, у нас са въведени демократични форми на управление, свързани с пряката демокрация (избор на национален и местни парламенти). Но, на практика, с прилаганите квази-демократични подходи, механизми и схеми, те се доближават по-скоро до логиката на „демократичния фундаментализъм”. Тоест, биват деформирани и манипулирани, без да осигуряват реална пряка политическа представителност на избирателите.

Твърди се, че българската държавна идентичност върви към своето отрицание. Че Третата българска държава отива към своя исторически „конец” (разпад). Подобен песимизъм граничи с националния нихилизъм, но, така или иначе, налице е сериозна симптоматика, един от най-съществените компоненти на която е пазарният фундаментализъм, властващ в страната през целия преходен период и довел до налагането на имитационен модел на развитие. Налице са и редица други аспекти, свързани най-вече с „голямата” геополитика и геоикономика, в която българските национални интереси се губят, смиват, подценяват или пренебрегват. При положение, че този процес продължи и в обозримо бъдеще, симптоматиката ще се изрази в ясно параметрирано „болестно състояние” – т.е. в държавен разпад .

Твърди се, че над България тегне тежка историческо-еволюционна карма. Едва ли, след като държавата ни е възникнала и се развива на земя с такива прекрасни дадености. Ако се изплащат „грехове”, те определено са на управляващите елити през отделните епохи, които допуснаха византийско и турско робства, а в по-новата история - тегобни външни зависимости.

Изводът е повече от очевиден: наближава някаква критична точка на „време разделно”, т.е. на опасна (конфликтна) нетърпимост, продиктувана от факта, че тези 5-6 %, които за един час, един ден, една седмица, максимум до един месец, присвоиха цялото национално богатство на съвременна (исторически) България, няма да могат да поддържат паразитно своя високодоходен стандарт за сметка на останалите 95%. Поради една проста икономическа причина: капитализация на награбеното в повечето случаи отсъства, или пък се използва непроизводително. В духа на тези размишления, следва да посочим, че в развитите западни страни има и капитализране и декапитализиране, като вероятно и при тях балансът вече започва да се нарушава сериозно.

Изходът за България е във формиране на държавнически мъдър управляващ елит. Не политически и партиен, а геополитически и геоикономически образован и национално отговорен. В противен случай развитието на страната по имитационния модел рискува да продължи с всички въобразими и невъобразими последици от това.

Бележки:

•  Понятието „пазарен фундаментализъм”, в една плоскост с понятия като „геополитически реализъм” (държавата има само интереси, а не принципи) и „вулгарен социалдарвинизъм”, се използва от украинския професор Владимир. Дергачов (преподавател в Одеския университет), в смисъл на отричане, в съвременната икономика, на такива принципи като сътрудничество и алтруизъм и замяната им с егоистичния интерес, като базова икономическа реалност (вж. В. Дергачев, Геоэкономика, Киев, Вира-Р, 2002) .

•  Очевидността на геополитическата мотивация за признаване, като „пазарно функциониращи”, икономиките на по-голямата част от страните от Централна и Източна Европа е факт. Икономическите и социални утежнения от това са калкулирани в бъдещите финанси на ЕС, при това за сметка на встъпващите страни-членки. Обществена тайна е, (за съжаление не са правени задълбочени проучвания), че новите страни-членки от Централна и Източна Европа (както и бъдещите членки от региона) още на преходния и предприсъединителния етап авансово „плащат” членството си чрез различни схеми и механизми: трансфер на национални капитали, придобити от приватизация и други форми на „пазарния фундаментализъм”, които се превъртат многократно, като кредитен и заемен капитал, от западните банки, плюс трупаните лихви (става въпрос за стотици милиарди долари), внос на автомобили втора употреба (чиято обща стойност, за всички посткомунистически държави, вече надхвърля 100 млрд. долара), внос на стоки за лично потребление и на хранителни продукти и т. н. Очевидно е, че финансирането на предприсъединителни програми в страните-кандидатки, асоциирани, или по линия на партньорството и съседството, де факто, става с парични ресурси на самите тези страни, които по нелегитимни канали са изтекли в системата на западната банково-финансово система. Може да се предположи, че част от грантовете на СБ, МВФ, както и преките частни инвестиции са, малко или повече, със същия източник. Това е и една от „легитимните” схеми за пране на незаконни капитали от страните от Централна и Източна Европа. Следователно, това е една от схемите за транспониране на „икономиката без морал” в тези страни.

•  Има се предвид един от моделите на развитие на световната икономика – полицентричният, в който страните, участващи в международния стопански оборот се разделят на развити индустриални държави, формиращи „ядрото” на модела, страни (средно развити) от полупериферията и държави (най-неразвитите) от периферията. Малко са страните, които, следвайки този модел, успяват да се движат от полуперферията (да не говорим за периферията) към ядрото.

•  Под „(гео)политическа номенклатура” се разбира сложната симбиоза между политическите „върхушки” на управляващите и водещите партии и синдикални организации (по принцип в слаборазвити и намиращи се в преход страни), при които се осъществява своеобразна и специфична ротация на техните кадри на всички равнища на управление в политиката, държавната администрация, дипломацията, бизнеса, финансово-банковата система и други икономически и социални сфери. „Геополитическата агентура” е върхът на „политическия айсберг”, т.е. част от висшия управленски елит, (т.е. от ”номенклатурата”), но е изключително свързана с обслужването на определени геостратегически интереси на субекти в глобалната геополитика и геоикономика.

•  Антиглобалистките демонстрации по време на срещите на най-високо равнище (Г-8, Форума в Давос) са именно форма на този неравностоен дебат.

•  В някои западни изследвания я квалифицират като схема на „железните триъгълници” (аналогия на „фирмените обръчи” у нас), представляващи затворени партийни схеми (системи) със свои кръгове от фирми, често обединяващи се в коалиции (вж. Lovi J . Theodore . The end of liberalism … N . Y , 1979) .

•  Този проблем се анализира с цялата му сериозност и от западни изследователи (вж. Бринкерхоф В. Д. Бенджамин Л. К. Управление на реформите в политиката. С., Агенция Дейта ООД, 2007, стр.30)

•  Става въпрос за оформящият се продължителен конфликт между управляващия елит (с неговите провалени действия за либерално-пазарни промени) и обществото, изпитващо остра потребност от реални реформи (описани даже в учебниците по макроикономикс). В крайна сметка, този конфликт се фокусира в неистови усилия на управляващия елит да запази „ status - quo ” -то.

•  Явлението е с глобални измерения. Китайската диаспора е водеща с около 300 млн. души (колкото ЕС преди разширението си на изток). Следва руската - около 30 млн. души, еврейската - над 12 млн., италианската и т.н. Тече тенденция за консолидиране, вътрешно структуризиране и институционализиране на етническите общности и диаспори, под силното влияние на съответните религии, особено на исляма. Като последица се наблюдава дезинтегриране на тези общности, вместо интегриране в националните общества на съответните страни. В резултат и бизнесът бива обособен като в повечето случаи попада под контрола на криминални структури и схеми. Капиталовите потоци са огромни, а въздействието върху националните, регионални и глобални финансово-банкови структури и отношения е значително. Така например, смята се, че в момента БВП на официален Китай плюс БВП на китайския етнически бизнес зад граница ( китайската диаспора, известна като „хуацяо”) сумарно е колкото този на САЩ.

•  По схемата „едни страни спазват, други заобикалят” се обслужват неправомерно бизнесът на ТНК и големите национални бизнес-структури, заобикалят се установени правила за етика и морал в икономическите отношения и връзки. Например при налагане на икономическото ембарго, налагано от ООН срещу бивша Югославия, Ирак, а в днешно време срещу Иран, едни страни печелят, а други, които стриктно ги спазват, губят. Известни са корупционните сделки на приближени на предишния управленски екип на ООН. Поради неясноти със собствеността (сложен теоретически и практически проблем) на обединените финансови ресурси на Евросъюза, в него определено тече процес на „финансово транспониране” и взаимно „прехвърляне” на корупцията в страните-членки, особено в новоприетите страни и тези в процес на присъединяване. Случаят с Гърция, обвинена за неправомерно отклоняване на над два млрд. евро - средства на ЕС, е показателен за подобно твърдение. Десетки са случаите (официално са обявени 29) на криминално присвояване на средства от предприсъединителните програми ФАР, САПАРД, ИСПА и други програми в България, които са регистрирани от ОЛАФ (Европейска служба за борба с измамите). Само за периода август 2005 - август 2006 родните специални служби са разкрили 97 случая на нередности по усвояването на средства по европейските програми. В Румъния те са над 70, в Италия - 71 случая. Белгия е водеща в листата на неправомерни нарушения, свързани с усвояване на средства от еврофондовете.

•  По експертни оценки, в глобалната икономика и финанси циркулират около 200 трилиона долара, като само 40 трилиона са реално произведен БВП на света. Каква част от 160-те трилиона се пада на криминалния световен бизнес, глобалния етнически бизнес, колко обслужват световния тероризъм и различните видове престъпни трафици (с наркотици, хора, лекарства) е трудно да се каже. Това обаче е сериозна индикация за силно деформиране на системата на международните икономически отношения.

•  Типичен пример е китайската „триада” (мафия). И сега се предполага, че ако БВП, който произвежда тя, се прибави към сумарния БВП на официален Китай и на китайската глобална диаспора, сборът ще надвиши БВП на САЩ още на този етап. В по-малки мащаби, подобни оценки важат за руската мафия, както впрочем и за италианската, а и за всички останали.

•  Въпросът за геокода в двата му аспекта: геополитически и геоикономически, е интересен, представлява теоретичен и практически интерес, не е осветен достатъчно в българската научна мисъл и има важно значение за развитието на България в новите условия. На този проблем си струва да бъде посветена отделна статия. В случая ще отбележим, че най-кратко геокодът на национално, регионално или глобално равнище може да се формулира като добре разработена визия за поведение (стратегии и политики) на различните видове международни субекти в съответната обкръжаваща геополитическа и геоикономическа среда .

•  В друга статия ще се анализират съвременните разбирания за т.нар. глобално комуникационно пространство, неговата матрица и полюсите в него.

•  В изследване на „ Pricewaterhous Coopers ” от 2005 се посочва, че от анкетираните 3634 фирми в Европа, 45% са били обект на криминална икономическа интервенция. Загубите се изчисляват на десетки милиарди долари. Финансовите последствия за българските фирми се оценяват на повече от 250 млн. долара. По последни данни на Световната банка, българският бизнес и общество са ощетени от корупцията (във всичките й форми), с над 900 млн. лв, през 2002, и с над 2 млрд. лв., през 2006.

* Преподавател в УНСС, София

{rt}

War of Civilisations: India , AD 1857, by Amaresh Misra, 355 pp., Rupa & Co., New Delhi , 2007

Сред най-скандалните книги, появили се през отиващата си 2007, е издържаното в духа на модерния напоследък исторически ревизионизъм, изследване на известния индийски историк и писател от Момбай Амареш Мисра „Войната на цивилизациите: Индия, 1857”. То е посветено на въстанието на сипаите, избухнало в „перлата на Британската империя” преди 150 години, и в него се твърди, че по време на потушаването му, както и през следващите десетина години, британците са унищожили няколко милиона индийски бунтовници и мирни жители.

Според Мисра, става дума за „геноцид с невъобразими мащаби”. Той смята, че през десетилетията след 1857 са загинали почти 10 милиона души, а Великобритания за малко не е загубила още тогава най-ценната си колония.

Повечето историци, които пишат по темата, споменават за гибелта на около сто хиляди разбунтували се индийски войници (т.нар.сипаи) при жестокото потушаване на възстанието. Мисра обаче твърди, че никой не е пресмятал точния брой въстаници и мирни жители, ликвидирани от британските войски при отчаяните им опити да възстановят реда в страната.

Авторът подчертава учудването си от факта, че „счетоводната книга на Историята” не дава точен отговор, колко индийци все пак са загинали в десетилетието след 1857. Според самия него, това е изключително важно, защото в тогавашната имперска епоха в битката за Индия се е решавала (ни повече, ни по-малко) съдбата на света. В интервюто си за британския „Гардиън”, Мисра твърди, че: „става дума за геноцид, в който загиват милиони. От британска гледна точка, това е било неизбежно, защото те са смятали, че единственият начин да победиш е изцяло да изтребиш населението на разбунтувалите се селища. Просто и жестоко. Бунтовниците индийци са били унищожавани, но мащабите на тези убийства са се пазели в тайна”. В книгата си, той опитва да изчисли истинския брой на жертвите, използвайки три основни източника. Два от тях са списъците на убитите бунтовници, съставени според религията, която са изповядвали – т.е. дали са били ислямски „моджехидини” или хиндуистки войни-аскети.

Третият му източник са британските данни за наличната работна сила в различните райони на Индия. Те сочат, че в значителна част от страната, тя внезапно е намаляла с около 1/5, или дори с 1/3. Обяснението, което дава един от тогавашните британски колониални чиновници е, че: „това са резултат от неоспоримата демонстрация на британската мощ, оказала се необходима в онези кошмарни и нерадостни дни, когато, както изглежда, са загинали мнозина от разбунтувалите се негодници”.

Много мрачни факти се съдържат и в писмата от онова време. Мисра твърди, че в индийските правителствени архиви има около два милиона необработени писма, в някои от които директно се говори за „отмъщението на нашите части, което се стовари върху главите на презрените бунтовници – индуси и мюсюлмани, убиващи нашите жени и деца” (думите са на британски чиновник).

Както британските, така и индийските власти обаче, категорично оспорват изчисленията на Мисра. „Много трудно може да се установи точният брой на убитите, просто защото не може да се каже, дали част от населението в даден район е била унищожена, или просто е напуснала зоната на конфликта” – твърди Шаби Ахмад, който ръководи проекта „1857-а” на Индийския съвет за исторически изследвания – напълно възможно е въпросните райони да са били обезлюдени в резултат от миграцията, а не заради масовите убийства, за които говори Мисра”.

Други пък смятат, че източниците, използвани от автора, заслужават доверие, но цифрите, които цитира, са силно завишени. Така, британският историк Сол Дейвид, автор на „Въстанието на сипаите”, отбелязва, че определянето на точния брой на убитите наистина е важно, но той със сигурност не надминава няколко стотин хиляди. Според него: „Изчисленията на Мисра са крайно преувеличени. Безспорно, гладът е причинил смъртта на милиони, а суровите действия на британците допълнително са влошили ситуацията. Но, за да се изясни тъмната страна на имперската политика, не са необходими подобни, бомбастични цифри, още по-малко пък да се говори за геноцид. Историята на империите и без това е пълна с достатъчно престъпления”.

Впрочем, нека си припомим, как съвременниците-европейци, оценяват събитията от 1857 в Индия. Чарлз Дикенс например съжалява, че няма възможност да стане главнокомандващ на британските части в Индия, „за да заявя на местните, на техния собствен език, че ще положа всички усилия за да унищожа бунтовниците”. На свой ред Карл Маркс отбелязва, че „в случая не става въпрос, дали англичаните имат правото да завоюват Индия, а, дали предпочитаме вместо от тях, тя да бъде завоювана от турците, персите или руснаците”. На съвършено противоположна позиция е френският вестник L ' Estaffette , който призовава „да се намесим на страната на индийците, да изпратим там всичките си ескадри и да обедими усилията си с руснаците против Британска Индия – това е единствената политика, наистина достойна за славните традиции на Франция”. Британският „Гардиан” пък отбелязва: „Искрено се надяваме, че кошмарният урок, който получихме, няма никога да бъде забравен – можем да се опираме на местните бойци, но офицерите трябва да бъдат само европейци”.

Но, въпреки че британските и повечето индийски историци, аргументирано опровергават версията на Мисра, някои негови сънародници са склонни да мислят, че книгата му е важна стъпка към изясняване на индийската история през този мрачен период. „От 60-те години на ХІХ до края на ХХ век се мълчеше по този въпрос, като в публикуваните изследвания много рядко се цитираха индийски източници. Едва през последните години започва да се изяснява и гледната точка на другата страна в конфликта – подчертава професорът по история Амар Фаруки от Университета на Делхи – Книгите на автори като Мисра или британеца Уйлям Далримпъл показват, че има огромен неизследван материал, който трябва да бъде потърсен и щателно анализиран”.

Така или иначе, но някои факти действително пораждат сериозни въпроси. Както е известно, през 1857, британците управляват по-голямата част от Индия от името на Бахадур Шах Зафар ІІ – лишеният от реална власт император-поет, който, според легендата, се смятал за пряк потомък на Чингисхан (и носел титлата „велик могол”). Никой не оспорва и хода на развитие на събитията. На 10 май индийските войници (както мюсюлмани, така и индуси) разположени в Меерут (град в днешния щат Утар-Прадеш) вдигат въстание, избиват британските офицери и се отправят на юг – към Делхи. Бунтовниците обявяват 82-годишния Зафар за император на Индустан и издигат оранжевото си знаме над прочутата Червена крепост в столицата.

В книгата си, Мисра интерпретира последвалите събития като „първата война за независимост на Индия”, в хода на която народът се вдига срещу господството на една чужда империя. Неговите критици обаче, отбелязват, че мотивите на бунтовниците съвсем не са били толкова ясни – някои сипаи просто са смятали (при това неоснователно), че британските офицери обиждат религиозните им чувства. След разгрома на възстанието, Индия продължава да е британска колония още цели 90 години.

В същото време, книгата на Мисра дава ново потвърждение на тезата, че боевете са се водели в цяла Индия, а не, както е прието да се смята, само в северната част на страната. Според автора, взривове на насилие срещу британците се наблюдават както далеч на юг – в Тамилнаду, така и в района на Хималаите, както и по границата с Бирма. Тоест, „без съмннение, това е било общоиндийско въстание”.

Освен това, Мисра твърди, че отделни огнища на бунта са продължили да действат в продължение на години след потушаването на сипайското възстание и отхвърля разпространената теза, че превземането на Делхи от британските войски било последната голяма битка в него.

За мнозина, фактът, че сред индийските историци вече се очертават различни гледни точки за събитията от 1857, свидетелства за определена историческа зрялост. „Възстанието трябва да се разглежда в контекста на новата и много по-уверена в себе си Индия – подчертава Джон Уилсън, професор по история на Южна Азия в Лондонския Кралски колеж – Индия вече вижда по нов начин събитията от 1857. През 40-те и 50-те години на миналия век, възстанието се смяташе за грешка. Защото ставаше дума за въоръжена борба, а Неру и Ганди проповядваха отказ от насилието. Днес обаче, 1857 вече се възприема като органична част от индийската история и това е много сериозна промяна”

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В рамките на очертаното с широк замах и въодушевление от германските геополитици просторно поле за геополитически изследвания, тази нова наука навлиза в области, където останалите научни дисциплини, пристъпващи към държавата, от една или друга гледна точка, имат претенцията за изключително господство. В желанието си да даде на практикуващия политик необходимите за ползотворната му дейност знания, геополитиката, като клон от политическата наука, не само иска „да стигне до мястото за отскок от знанието към моженето”, но се опитва и тя самата да „отскочи” и, сблъсквайки се с множеството държавни проблеми, пред които е изправена политиката, като изкуство, съзнава своята безпомощност и търси закрилата на създателката си – географията. Поради това, определянето на същността на геополитиката трябва да се справи, преди всичко, със задачата да я освободи от непосилния и стремеж да даде пълни познания за практическо ползване от държавника, като я извади от опеката на географията и определи точно нейната област на изследване по отношение на всички останали науки за държавата, начело с политиката.

Геополитиката не може да бъде „задружна работа на множество научни дисциплини”, нито пък, като своеобразна „наука-мост”, да иска „да превърне всичко, разделящо старите дисциплини, в една органична обвързаност”, защото, както досега, от целия обработван материал „само част (трезво пресметнато, може би само 25%) ще бъдат фактите, определени от земята и свързани с нея, които ще могат да бъдат изтъкнати като геополитическа истина” (1) . Веднъж завинаги тя трябва да се откаже от желанието си „да проникне в първичната основа на битието”, защото не е никаква философска дисциплина и следва да се движи само в кръга на ясно определени граници. Тази беше поначало и идеята на Кьелен, която той, разглеждайки емпиричните държави, впоследствие в своето темпераментно увлечение изостави. Че „25% научна яснота в работата на политиката заслужава изразходвания за това труд” (2) , както твърди „геополитическата научна общност”, никой не иска да отрече, но че останалите 75% от работата на досегашната геополитика са предимно географски излишен баласт, също е несъмнено.

С геополитика може да се занимава само всестранно начетеният познавач на държавата, защото тя предпоставя, като всяка „политика”, не само усет за най-целесъобразното действие в конкретния исторически момент, но и достатъчно теоретично знание, на което да се основава поемането, от страна на държавника, на отговорността пред бъдещето. Това теоретично знание, изисквано от геополитиката, до голяма степен, е и политикогеографско и тъкмо това, както и фактът, че с геополитика в Германия се захванаха географите, а не политиците, доведе до безразборното смесване на геополитиката с политическата география. Но ние не можем, а и не бива, да се съгласяваме с Рихард Хьониг (чиято „Геополитика” не ни дава дори и споменатите по-горе 25% геополитически истини), че „са налице ясни различия между политическата география и геополитиката, макар че границите им често се пресичат и не могат да бъдат установени, така че широкото преплитане между двете дисциплини не може да се избегне” (3) . Ясни различия между двете съществуват, но те не могат да бъдат прокарани от политическите географи – техните експерименти за изграждането на някакви геополитически системи ясно ни убеждават в това.

Така например, във «Въведение в геополитиката» на Рихард Хьониг и Лео Кьорхолц, претърпяло няколко издания, на една и съща страница можем да прочетем, че «младата геополитическа наука има за задача да изследва, най-вече, множеството географски влияния върху политическите събития в държавите и върху живота на населяващите ги народи и, доколкото е възможно, да формулира постоянни правила за това», а също, че «политическата география борави с образа и политическото разпределение на държавите в определен момент (и, следователно, в едно състояние), а геополитиката, напротив, изследва движението в държавния живот (което тласка към развитие, промени, изместване от дадени състояния) и неговите последици» (4) . А според Зигфрид Пасарге, който дефинира политическата география като „учение за взаимното въздействие между пространството и политическите организации” (5) , създаването на постоянни правила за влиянието на географските фактори върху политическите събития е сред най-важните задачи на политическата география и различието между динамика и статика отдавна (още от изтъкването на „историческия момент в географската наука” от Карл Ритер) съвсем не е годно да очертае отличителните белези за двете, преплетени от географията, научни дисциплини. През 1926, Роберт Зигер и Ото Маул стигат близо до установяване на истинската разлика между политическата география и геополитиката. Първият смята, че „географията не само установява фактите но и изследва тяхната причинна зависимост, формулирайки за целта постоянни правила, докато геополитиката, като изкуство, посочва направленията, които, въз основа на това, следва да бъдат взети предвид от практиката” ( 6 ) . Маул пък определя политическата география като „теоретична фундаментална наука”, чиито резултати се ползват от геополитиката, в качеството и на „приложна политическа география” ( 7 ) . И двамата обаче н e съумяват да разграничат геополитиката от политическата география. Затова и след тях (включително до днес) двете дисциплини, вместо в самостоятелно задълбочаване и полезно сътрудничество да постигнат своето съвършенство, често преследват една и съща цел, обременявайки се с повтарящи се проучвания, които трябва да бъдат извършени само от едната от тях. Тук, между другото, е уместно да се спрем и върху някои от „геополитическите истини”, установени в резултат от безразборното смесване на политическата география и геополитиката:

•  Първите истински държави се появяват в богато надарени със слънце и бедни откъм вода области, през които текат пълноводни реки (Египет, Месопотамия, Пенджаб, Китай). Там нивите могат да дадат голям добив, когато населението, със задружни усилия, успее да създаде технически условия за напояване на земята и предотвратяване опасността от наводнения. Народни поговорки, запазени до днес в Холандия, свидетелстват за манталитета на нейния народ („Който не иска да строи диги, трябва да отстъпи” или „Бог е създал земята, с изключение на Холандия, която е създадена от самите холандци”);

•  Държавите възникват най-напред в субтропичната и южна умерена зона и с течение на вековете постепенно се изместват на север. Като изместването става от топлите и по-малко дъждовни към по-хладните и по-влажни земи;

•  За държавния (а и за всеки друг вид) интелектуален живот, горещата и студената зони са еднакво непригодни. Духовното и политическо ръководство на света днес се намира в зоните, където средната годишна температура варира между 5 и 15 градуса, с ясен оптимум близо до 10-градусовата изотерма (Ню Йорк, Лондон, Париж, Берлин, Рим, Токио);

•  Наличието на богата на минерални суровини земя представлява, за силните във военно отношение, държави допълнително увеличаване на тяхната мощ, но за военно слаби държави може да се превърне в много голяма опасност. Благородните метали на Нубия, Мексико, Перу, Трансваал, Оранжевата република и германска Югозападна Африка, отнеха независимостта им, а петролът на Мексико, Венецуела, Кавказ, Южна Персия и Ирак винаги е бил обект на домогванията на политически силните държави;

•  Отглеждането на рогат добитък насърчава уседналия живот и с това – образуването на държави, а конете и слоновете в миналото са улеснявали нападателните действия и завладяването на чужди територии и държави;

•  Богатата растителност (зърнени и текстилни култури, дървен строителен материал) е също толкова важна за държавите, като минералните богатства;

•  Големите реки дълго време са пречели за образуването на държави. В същото време, те са отлична защита на границите и, като резервоари на живителна влага, имат голямо значение за стопанския и политически разцвет на държавите;

•  Планините са естествени граници, но затрудняват контактите и така пречат за сплотеността на държавата;

•  В езика и културата на населението по бреговете на плавателните реки и малките или средно големи затворени езера винаги има еднообразие, даже и там, където изкуствено създадените политически граници се опитват да отделят противоположните брегове;

•  Морето е най-значимия от географските фактори, имащи значение за историята на държавите. Държава с високо културно равнище, но без пълноценен морски бряг, винаги е огнище на политически размирици, ако няма лесноплавателна река, която да компенсира липсата на море. Островните държави най-трудно могат да бъдат нападнати. Те винаги се опитват да създадат свои опорни точки на срещуположния континентален бряг. Морските „врати” (Гибралтар, Отранто, Босфора и Дарданелите, Баб ел-Мандеб) и морските канали (провлаци), по време на война, се контролират здраво от най-силните морски, или пък от крайбрежните, държави, изградили там свои крепости. Най-силната морска държава винаги се стреми да включи (в колкото се може по-голяма степен) важните в икономически или политически план морета в своите владения, като обсеби всичките, или по-голямата част от бреговете им;

•  Който владее съобщителните средства в една област, владее и самата област. Геофизическо разположение наричаме случайната благоприятност или неблагоприятност на положението на една държава спрямо господстващите съобщителни артерии на епохата;

•  Характерът на един народ се оформя от средата, в която народът живее. Най-способните, най-самоуверените и свободолюбиви народи са преминали през тежки борби с природните стихии или враговете си. Народи, които живеят в плодородни области, не притежават голяма съпротивителна сила. Жителите на плодородни и обширни равнини лесно понасят промените в политическата си съдба, а жителите на планинските местности са склонни да създават малки държави, не обичат нововъведенията и поради това решително се противопоставят на чуждото нахлуване;

•  Земеделците и рибарите са миролюбиви, а скотовъдците и ловците – войнствени. Търговците пък се ръководят от принципа “ ubi bene , ibi patria ” (т.е. „където ти е добре, там е отечеството ти”), когато държавата им е слаба, но когато зад тях стои силна държавна власт, те са агресивно и империалистически настроени;

•  Подобно на човешките или животинските организми, държавите се раждат , растат, достигат до застой в растежа си, сполетяват ги болести и моментна слабост (обикновено при раздори между класите и съсловията в самия народ), размножават се, а в преклонната си възраст стават нежизнеспособни и се поставят под запрещение или преживяват период на упадък, след който умират. Те обаче, могат и да възкръснат, стига да е съхранено „клетъчното им ядро”.

Могат да бъдат изредени още безброй констатации, като посочените по-горе. Неизчерпаемите исторически източници ни дават богат материал в това отношение. Но нито една от тези констатации не е „геополитика” – те всички са чисто политико-географски постановки, защото установяват чисто географските причини, имащи значение за хода на политическата история. С този свой труд, географът идва на помощ на историята, а може да отиде и по-далеч, изследвайки обратното влияние на политическите събития върху земната повърхност, чрез различни стопански, заселнически и съобщителни мероприятия. Работата му се свежда само до „критичната и сравнителна проверка на онези дадености на земната повърхност, при които можем да проследим развоя на човешките общности и държавите” (8) . Но тук вече географът трябва да спре и да не се опитва, както по-горе (особено в последната от изброените точки) да извежда правила, засягащи същността на държавата, или пък да навлиза без необходимата подготовка в областта на общото учение за държавата или в тази на учението за расите, като дефинира понятията „народ” и „нация”, т.е. „да открива Америка”, с което подлага на незаслужено незачитане (заради собствената си несериозност) своята, иначе интересна, наука. С това неговата задача вече е разрешена и всяко надхвърляне на така очертаните рамки на политическата география показва нейната безпомощност да се справи с проблемите на общото учение за държавата, камо ли да направлява една разумна политика.

Въоръжен с подготвените от географията знания, геополитикът, както правилно отбелязва Маул, „трябва да изгради нова величествена сграда, а не да копае надолу и да разкрива вече поставените от политическата география здрави основи... защото, спрямо държавата, той не изпълнява функциите на биолог, а на лекар, който трябва да провери, дали държавата ще може да устои на обусловените от пространството изисквания на живота и да установи, че нейният организъм е здрав, а в противен случай, т.е. когато са налице признаци за заболяване, да предпише начини за тяхното премахване” (9) . Тази своя мисъл Маул илюстрира с един отличен пример за политикогеографско и геополитическо изучаване на границите: „Политическата география, във всяко отношение географски, трябва да изследва държавната граница: вида и, развитието и, средната и височина, най-високите и най-ниските и точки, средната и назъбеност по нейните планински точки, зависимостта и от геоморфологичните предпоставки, от климатичните условия и растителността, отношението и към стопанската, съобщителната и заселническата структура на съседните пространства и пр. Въз основа на това тя може да даде и едно описание на границата по отношение на държавата, но тук вече навлиза в областта на геополитиката, защото именно тя следва да направи общото съпоставяне на границата спрямо държавните нужди. За целта геополитиката поставя въпроса, какво значение има границата за пораждането на стремежи за развитие на държавата и за нейната защита - дали тя отговаря на вътрешната пространствена обвързаност на държавата, на изискванията на държавния бюджет, на външните отношения и, не на последно място, на държавната идея. Ако това не е така, геополитиката се изправя пред задачата, вместо съществуващата недостатъчна граница, да намери мястото за прокарването на по-добра. Като едното решение предпоставя другото, защото само с помощта на фундаменталните географски познания може да се направи издържаща на критика преценка” (10) . Единствен Маул предприе с успех опита да събере в едно откъслечните и недостатъчно обосновани намерения да се схване същността на геополитиката и да се сведат те в завършена система. Той, също така, съзнаваше необходимостта, едно проучване на държавата, каквото е геополитическото, да прибегне до помощта на географията, историята, биологията, правото, социологията и икономиката и бе принуден да признае, че върховната цел, т.е. постигането на единно схващане за държавата, може да бъде постигната само със задружното усилие на всички тези науки. Но, при концентричното пристъпване към тази обща за всички науки задача, той отдели водещото място за геополитиката, изисквайки тя да бъде издигната в специална научна дисциплина, опираща се на редища, изследващи същността на държавата, науки, между които географията следва да заема челно място. С това той, както и всички германски геополитици от 1933 насам, възложи на геополитиката задача, която нито е от нейната компетентност, нито е по силите и. Въздигането на геополитиката в „синтетична наука” за държавата не е необходимо – тя трябва да има по-скромни задачи, за да може да даде задоволителното им разрешение. Тя е, и трябва да си остане, специфичен начин на разглеждане на явленията в заобикалящата ни действителност, един научен метод, който да се използва от всички останали науки и, на първо място, от онези, стремящи се да дадат своя принос за опознаване същността на държавата. Под формата на правна геополитика, историческа геополитика, философска геополитика, социологическа геополитика, стопанска геополитика и т.н., тя, чрез своя специфичен начин на изследване връзката на съответните феномени с обусловените от земното пространство фактори, ще може, винаги когато се прибягва до услугите и, да окаже подкрепа на науките, чиито обекти са въпросните феномени. Тази помощ ще бъде винаги с поглед към бъдещето, de actione ferenda , защото, като специфичен вид политическо знание, геополитиката има за крайна цел да посочи не само това, което е, а и това, което трябва да бъде. Тази е и нейната същност.

Бележки:

1. Spane der Arbeitsgemeinschaft fur Geopolitik, Zeitschrift fur Geopolitik, 1934, p. 715.

2. Ibid.

3. Hennig Richard, Geopolitik, 2 Auflage, Leipzig und Berlin , 1931, p.11.

4. Hennig Richard und Korholz Leo, Einfuhrung in die Geopolitik, 4 Auflage, Leipzig und Berlin , 1935, p. 6.

5. Passarge Siegfrid, Aufgaben und Methoden der politischen Geographie, Zeitschrift fur Geopolitik, 1932, p. 443.

6. Sieger Robert, in Abhandlungen des 21 Deutschen Geographen-Tag, Breslau , Berlin , 1926.

7. Maull Otto, Das Wesen der Geopolitik, op.cit., p. 28.

8. Brunhes Jean, Geographie humaine de la France , chez Hanotaux Geoges, Histoire de la nation francaise, 1920-1926.

9. Maull Otto, Das Wesen der Geopolitik, op.cit., p. 30.

10. Ibid ., p . 30-31.

* Статията на известния наш учен-икономист Велеслав Гаврийски (1909-1976) е писана през 1942, като част от изследването му „Геополитическото учение за държавата”

{rt}

През април 1991, по инициатива на водача на суданските ислямисти Хасан ал-Тураби, в Хартум се проведе т.нар. „Ислямско-арабска народна конференция” (ИАНК), обединила радикални ислямисти от над петдесет държави по света. Западните медии веднага я кръстиха „Зеления интернационал”. Нейна, официално заявена цел, стана формулирането на глобален план за действия срещу Запада. Сред поканените лично от Ал-Тураби е и Осама бин Ладен, който в продължение на няколко години оказва финансова подкрепа за организацията. В началото на 90-те, Ал-Тураби създава специален фонд за финансиране на „джихада” в мюсюлманските и африкански държави. По негова иницитива, ислямистите започват да създават военно-тренировъчни лагери в Сомалия, Уганда, Чад, Кения и Танзания. По онова време, в източноафриканските държави се подвизават около три хиляди „моджехидини” от Йемен, Египет, Алжир, Сомалия и Кения.

Операциите на Ал Кайда срещу американските посолства в Кения и Танзания, терористичните акции в Момбаса, на остров Джерба в Тунис, или в Казабланка, както и последните атентати в Алжир през лятото на 2007, потвърждават стратегическото значение на региона в глобалния ислямистки проект. Неслучайно редица видни идеолози на Ал Кайда произхождат от Северна Африка: Египет, Либия, Алжир и Мавритания.

Известният британски анализатор на радикалния ислямизъм и автор на бестселъра „Вътре в Ал Кайда: глобалната терористична мрежа” ( Inside Al Qaeda : Global Network of Terror ) професор Роан Гунаратна (роден в Шри Ланка) посочва, че след взривовете в американските посолства в Кения и Танзания, САЩ прекъснаха дипломатическите си отношения с редица африкански държави, в които по данни на американските специални служби, е засечено присъствието на терористични структури, свързани с Ал Кайда (Сомалия, Судан, Конго, Гвинея-Бисау). Според Гунаратна, в резултат от това радикалните ислямисти започват да се прехвърлят в централните и западни райони на Африка. Според плановете на идеолозите на глобалния джихад, терористичните нападения срещу посолствата на САЩ следва да продължат, като една от целите е по-нататъшната политизация на исляма на континента.

През февруари 2007, на някои радикално-ислямистки форуми беше поместена статията „Ал Кайда и Африка: минало, настояще и бъдеще”, в която се разглежда въпросът за стратегията на световния ислямизъм на Черния континент. Преди това пък се появи статията на известния идеолог на ислямизма Абу Азам ал-Ансари, озаглавена „Ал Кайда се мести в Африка”. Авторите и на двете статии се опитват да „напипат пулса на африканския континент”. Според тях, основното предимство, което трябва да гарантира успеха на Ал Кайда на континента е спецификата на региона: слабостта на правителствата, вътрешните политически и етнически противоречия, корупцията, „прозрачните” граници и възможността почти безпрепятствено да бъдат формирани радикални „ядра”. Специално внимание се обръща на въоръжените сблъсъци между различните племена и гражданските войни, в резултат от които се появяват боеспособни въоръжени групировки. Според теоретиците на съвременния ислямизъм, тези групи следва да бъдат обединени под знамето на „джихада”. Оценявайки традиционното мъжество и войнствеността на местните племена, както и популярността на суфиските ордени сред населението в някои африкански държави, Ал-Ансари смята, че привличането на подобни групи ще гарантира успеха на ислямисткото движение в Африка. Други фактори, който биха могли да помогнат за това, са ужасяващата бедност и огромното количество оръжие, с което разполага населението. Всичко това следва да се използва за създаването на мощна „инфраструктура на джихада” на Черния континент.

Съюзът на ислямските съдилища в Сомалия

В периода, когато властта в Сомалия постепенно премина в ръцете на т.нар. „Съюз на ислямските съдилища” (СИС), Ал Кайда сравнително рядко декларираше подкрепата си за сомалийските ислямисти. Дори след превземането на Могадишо, през юли 2006, Бин Ладен се задоволи с кратко обръщение, в което призова местните ислямисти да превърнат Сомалия в ислямска държава и да продължат борбата срещу умиротворителните сили, които могат да бъдат изпратени в страната, защото „това ще бъде продължение на атаките на кръстоносците срещу мюсюлманския свят”. В същото време той предупреди западните държави, че организацията му ще подкрепи сомалийските ислямисти, напомняйки, че именно след атаките на „моджехидините” американските части бяха принудени да напуснат безславно Сомалия през 1995.

Създава се впечатление, че в ръководството на Ал Кайда не са разчитали особено на победата на ислямистите в Сомалия и тя е била неочаквана за тях. Ролята на организацията в развитието на ситуацията в тази страна силно се преувеличава – така редица авторитетни експерти по въпросите на тероризма твърдят, че активистите на Ал Кайда в страната са не повече от десетина души. През ноември 2006, посолството на САЩ в Найроби предупреди за възможни самоубийствени атаки от страна на сомалийски ислямисти в Кения и Етиопия. Пак тогава беше публикувано и писмо, уж подписано от известния ислямистки водач шейх Хасан Дахир Авеис, с призив да бъдат унищожени всички американски граждани в тези две страни.

През септември 2006, в резултат от нападението на терористи-камикадзе срещу президентския кортеж, бяха убити шестима сомалийски правителствени чиновници, включително брата на президента Юсуф Шейх Ахмед, който обвини за това СИС и Ал Кайда. На свой ред, водачът на местните ислямисти Шариф Шейх Ахмед прехвърли отговорността за атентата върху Етиопия.

Министър-председателят на преходното правителство Али Мухамад Геди заяви, че Сомалия се превръща в обетована земя за ислямисти от целия свят. През юни 2007 срещу него бе извършено поредното покушение, този път от атентатор-самоубиец. Малко по-късно Геди подчерта в интервю за вестник „Аш-Шарк ал-Аусат”, че този тип атаки са чужди на манталитета на сомалийците и посочи, че сред основните цели на ударите по ислямистите, нанесени им съвместно от Етиопия и САЩ, е ликвидирането на трима членове на Ал Кайда – Фазула Абдула Мохамед, Салех Али Салех Набхан и Абу Тахи ас-Судани, свързани с взривовате в американските посолства през 1998.

Както е известно, Съюзът на ислямските съдилища беше създаден в периода на драматична политическа нестабилност, през 90-те години, на миналия век, в един от районите на сомалийската столица Могадишо. Новата структура се оказа единствената, способна да гарантира сигурността в някои райони на столицата. СИС еволюира много бързо, финансирайки се от данъците, наложени на воюващите помежду си групировки. С течение на времето Съюзът започна да изгражда собствена мрежа от медицински и образователни учреждения, пое функциите на орган за борба с престъпността, осигуряваше охраната на местните бизнесмени (разбира се, срещу заплащане). СИС обяви, че ще води борба с наркотрафика и порнографията и макар че, поне официално, стоеше извън политиката, влиянието му в Сомалия постепенно нарастваше. През 1999 баха формирани и първите въоръжени отряди на СИС – т.нар. „милиции”.

Съюзът на ислямските съдилища включваше три основни групировки. Умереното крило в него бе оглавено от шейх Шариф Шейх Ахмед (завършил право в Либия, бивш учител по география), обявил за основна цел гарантиране на сигурността и обединяването на страната. Начело на радикалното крило пък застана шейх Хасан Дахир Авеис, поставил си задачата да създаде в Сомалия шариатска държава, подобна на Афганистан по времето на талибаните. Той открито призовава да бъдат екзекутирани всички, които не споделят учението на салафизма. В третата група влизат привърженици на идеята за Велика Сомалия, обединяваща днешна Сомалия и районите на Кения и Етиопия, населени със сомалийци.

През октомври 2006 всички тези „крила” бяха обединени в единна структура, като Шариф Шейх Ахмед оглави Върховния ислямски съд, а Хасан Дахир Авеис – т.нар. „Шура” (Върховен съвет). Друга групировка, присъединила се към СИС, е „Хизб аш-Шабаб”, ръководена от Адан Хаши Айро, притежаващ боен опит от Афганистан, т.е. свързан с терористичната мрежа на Бин Ладен.

Междувременно СИС започна борба с пиратите, атакуващи корабите, минаващи край сомалийските брегове. Според Международното морско бюро, 3300-километровата брегова линия на Сомалия е сред най-опасните в света, тъй като там най-често се извършват пиратски нападения. В тази зона минават основни морски търговски пътища, по които се пренася петрол, желязна руда, пшеница и т.н. По данни на ООН, през 2005-2006, тук са извършени 45 нападения на кораби, като 19 от тях са били успешни. През юли 2006, СИС отново отвори летището в Могадишо, което не работеше цели 11 години. Междувременно Съюзът наложи на населението специален данък за финансиране на „джихада”, а в някои райони започнаха екзекуции на онези, които не се молят по пет пъти на ден. Суровите мерки на СИС породиха определено недоволство сред населението, изразило се в серия от протестни митинги и демонстрации. Междувременно, в едно интервю, Хасан Дахир Авеис обяви плановете си за създаване на Велика Сомалия и призова към „борба за освобождаването на нашите братя в Кения и Етиопия”, което заплашваше да доведе до бързо интернационализиране на сомалийския конфликт и дестабилизирането на целия Африкански Рог.

През декември 2006, когато бе осъществен прелом в хода на сраженията и етиопската армия започна да изтласква ислямистите, ръководството на СИС призова мюсюлмани от целия свят да дойдат в Сомалия за да подкрепят ислямистите в борбата им срещу неверниците. Шейх Юсуф Мохамед Сиад Индааде, отговарящ за отбраната в СИС, заяви, че страната му е „отворена за войните на джихада от целия свят. Призоваваме ги да продължат свещената война в Сомалия и ще посрещнем с радост всеки, който може да прогони етиопците. Нека войните на джихада се сражават в Сомалия и атакуват Адис-Абеба”. Призивът му моментално се появи във всички радикални ислямистки форуми, а малко по-късно там бяха публикувани и конкретни препоръки за маршрутите, по които може най-лесно да се стигне до Сомалия (от Джеда, Дубай, Джибути и Найроби). Статията е озаглавена „В подкрепа на нашите хора в Сомалия, разписание на полетите за Могадишо” и в нея мюсюлманите от целия свят се призовават „да подкрепят моджехидините в Сомалия с пари и оръжие”. Така, с помощта на ислямистките медии, военните действия в страната внезапно придобиха характеристите на глобална война.

След поражението на СИС, вторият човек в Ал Кайда – Айман ас-Зауахири призова сомалийските „моджехидини” да не се предават, а да продължат бойните действия. През януари 2007, той ги призова „да поставят мини, да устройват засади, да осъществяват самоубийствени атентати, за да отслабят духа на неверниците...”. В същото време, той нареди на „моджехидините” от Арабския полуостров, Йемен, Судан, Магреб и всички страни, разположени сравнително близо до Сомалия, да подкрепят „братята си” с всички възможни средства. В края на декември 2006, представители на някои джихадистки групи, действащи в Ирак, отправиха към сомалийските ислямисти редица препоръки, как да действат занапред: да използват терористи-камикадзе, да използват географските особености и да примамват етиопските части в най-труднодостъпните местности, където те няма как да използват тежката си бронирана техника, а само зле защитени пехотинци – „ако успееете да съсредоточите етиопските войски в пет-шест подобни зони, можете да им нанесете големи загуби”. На свой ред, Абу Тураб ал-Джазаири им препоръчва да изградят „коридори” към съседните страни и най-вече към племената, изповядващи исляма, защото „за „моджехидините е недопустимо да бъдат изолирани от останалия свят”.

Ислямистите смятат, че поражението на СИС е временно и с него приключва само първата фаза на войната, защото Съюзът е загубил във военен план, но не и в идеологически. Поражението му се сравнява с временните успехи на американците в Ирак, затова повечето препоръки се свеждат до преминаване към партизанска война. В статиите, посветени на този въпрос, се анализират предимствата, които уж са получили ислямистите, отстъпвайки от големите градове. В една от тях, озаглавена „Отстъплението на СИС: причини, предимства и изводи”, се признава, че в големите градове „моджехидините” са по-защитени от атаките на етиопската авиация, но се твърди, че след отстъплението им, народът ще може сам да прецени при чие управление е имало повече ред и стабилност и да осъзнае необходимостта от създаването на ислямска държава. В същото време се прогнозира, че, затъвайки в сомалийското блато, Етиопия ще претърпи много сериозни икономически щети, което ще се отрази и върху боеспособността на нейната армия и това ще позволи възобновяване на мащабните бойни действия срещу нея.

В друг материал, озаглавен „Поражението на СИС в Сомалия – вече няма място за високомерие”, авторът подлага на остра критика тактиката на местните ислямисти. Той посочва необходимостта, „да се поучим от грешките си” и смята, че „отстъплението от столицата Могадишо не може да се смята за нещо положително, дори и ако впоследствие сомалийските моджехидини (на които се предлага да използват опита на иракските бунтовници – б.а.) последват примера на братята си по вяра от Афганистан, продължили борбата с американците” .

Но въпреки многобройните статии с препоръки и призиви сомалийските ислямисти да бъдат подкрепени с всички възможни средства, международните ислямистки мрежи не реагираха на тях, предпочитайки да се насочат най-вече към Ирак и Афганистан. В същото време, във въпросните материали се подчертава значението на Африканския Рог за световното джихадистко движение, тъй като той се намира в изключително важна геостратегическа зона, където се концентрират много морски маршрути: «регионът може да струва милиарди долари на световната икономика, чрез него могат да бъдат ударени международните пазари, или да се вдигнат цените на петрола». Освен това, тази територия е разположена в непосредствена близост до Саудитска Арабия и Йемен, а крайбрежието и се простира от Червено море до Индийския океан, което улеснява нелегалния трафик на оръжия и стоки, да не говорим, че морската блокада е практически невъзможна. Специфичното съчетание между пустини, планински брегове и гъсти гори създава известни трудности при използването на някои оръжия и транспортни средства. Всичко това, според стратезите-ислямисти, дава определени предимства на региона, като евентуално убежище за джихадистите от Саудитска Арабия и Йемен. Африканският Рог е не по-малко важен и като база за осъществяване на терористични нападения срещу танкери и военни кораби (като пример най-често се дава взривяването на един френски танкер в региона, както и на американския есминец «Коул»). Споменава се, че широко разпространеното в района пиратство може да се използва за финансиране на джихадисткото движение. Засяга се и племенния характер на социалното устройство в Африканския Рог, където «лоялността към племето е много по-важна от тази към държавата и, ако си спечелиш подкрепата на местния вожд, няма защо да се боиш от полицията». В региона непрекъснато бушуват всевъзможни конфликти и войни, което генерира нестабилност и хаос. Именно в тези кланови общества джихадисткото движение получава възможност да обедини местните племена с помощта на исляма, за обща борба срещу «неверниците».

Впрочем, СИС не разчита само на Ал Кайда, а провежда и собствена пропагандна кампания. Той създаде свой интернет-сайт, на който, в началото на 2007, обяви за създаването на «Национален фронт за съпротива за освобождаването на Сомалия». Пак там, по-късно беше обявено и за създаването организацията „Моджехидини на Етиопия”, като част от мрежата на Бин Ладен, поставила си за цел да наложи шариата в предимно християнска Етиопия.

На територията на Сомалия са създадени бази за подготовката на радикални ислямисти от различни държави. Така, преди време, беше арестуван американският гражданин Джоузеф Малдонадо, обучаван във военен лалер на сомалийските ислямисти. Друг жител на Ню Джърси от египетски произход – Махмуд Мешал, пък беше арестуван при опит да пресече границата с Кения. Той също е бил подготвян за диверсионни действия в Сомалия.

Анализирайки развитието на ситуацията в Сомалия стигаме до извода, че първоначално Съюзът на ислямските съдилища съвсем не си поставя за цел глобалното господство на шариата, но набирайки сила, привлича вниманието на международните ислямистки структури. Въпреки това, ако СИС имаше по-добро ръководство и ако не се разкъсваше от многобройни вътрешни противоречия, ислямистите можеха да постигнат повече. Според западните експерти, в структурата на СИС особено активно действат представителите на различни суфиски братства и духовни „ордени” (като Салихия и Кадирия). На фона на продължителното безвластие и кървава гражданска война, именно суфиските кланове инициираха създаването на СИС, опитвайки се да го превърнат в единствената сила, способна да контролира ситуацията в страната и да въведе ред в нея.

Нигерийските талибани

Друга африканска страна, в която успешно действа Ал Кайда, е Нигерия, половината от чието 140-милионно население изповядва исляма. През последните пет години местните ислямисти (населяващи предимно северните райони на страната) започнаха да налагат нормите на шариата, което провокира вълна от насилие в региона. Ислямът прониква в Нигерия през ХІ век, чрез арабските търговци, като днес доминира в северната част на страната, докато на юг преобладават християните.

Според повечето експерти по радикалния ислям в Африка, сред причините за появата на радикално-ислямистки групировки е дейността на международните „благотворителни организации”, които са основните проводници на радикални тенденции сред африканските мюсюлмани и, в частност, сред тези в Нигерия. Така, сред последователите на суфизма особено тревога поражда дейността на фондацията „Ал-Мунтада Ал-Ислами”. Според представителя на един от суфиските ордени в нигерийския щат Кано: „до появата на фондацията в Кано нямаше конфликти на религиозна основа, а днес сме на ръба на гражданската война. „Ал Мунтада” промива мозъците на местните мюсюлмани, изпращайки някои от тях в саудитските университети, и ги принуждава да следват наложените от ислямистите правила, чрез щедро финансираните мрежи от джамии и религиозни училища. Всичко това са елементи от инвазията на радикалния ислямизъм в Нигерия”.

През януари 2004, в страната се появи нова организация, обединяваща първоначално около 200 души и носеща името „Нигерийско движение Талибан”. Негова цел е създаването на независима ислямска държава в районите по границата с Нигер. Няколко седмици по-късно, след серия от сблъсъци с националната армия, групировката беше разгромена. През януари 2007 Върховният съд на Нигерия обвини в тероризъм Малама Бало Иляса Дамагуна, ръководител на компанията “ Media Trust Ltd ” , поддържал тесни връзки с Ал Кайда и изпратил десетки нигерийски младежи във военните лагери на Бин Ладен в Афганистан и Пакистан (както и 14 души в ислямисткия лагер „Ума ал-Кура” в Мавритания). Дамагуна е сред основателите на „Нигерийското движение Талибан”, за чието създаване е получил, през 2002, от Ал Кайда около 300 хил. долара.

Другото име на организацията на нигерийските талибани е Движение „Ал-Хиджра”. Според нейните лидери, нигерийското общество до такава степен тъне в неверие, че истинските мюсюлмани следва да се отделят от него и да създадат собствена общност, в която да зачитат единствено законите на шариата. В средата на 2003 част от членовете на „Ал-Хаджра” се преселиха в джунглите край административния център Майдугури, където създадоха собствено селище. От края на същата година групата започна да извършва нападения срещу полицейски участъци за да се снабди с оръжие, както и да разпространява пропагандни материали с призиви за създаването на ислямска държава в Нигерия.

През октомври 1999 губернаторът на нигерийския щат Замфар Алхаджи Ахмед Сани обяви, че въвежда на територията му законите на шариата, използвайки като модел законодателството на Саудитска Арабия. В щата се появиха проповедници от различни страни от Персийския залив, а много местни младежи бяха изпратени да изучават ислямското религиозно право в държавите от Близкия изток. Примерът на Замфар беше последван от още 11 северни щати в Нигерия, които обявиха, че постепенно ще въведат в тях нормите на шариата. През 2006, при сблъсъците между християни и мюсюлмани (провокирани от публикуваните в датско списание карикатури на Пророка Мохамед) в тези райони, загинаха 140 души.

Според ръководителя на Центъра за стратегически международни изследвания Стивън Морисън, „има голяма вероятност Ал Кайда вече да разполага със своя база в Северна Нигерия”. Постепенното налагане на шариата в някои нигерийски щати привлече към тях вниманието на лидерите на световното джихадистко движение. Така, през 2003, Бин Ладен обяви в поредното си обръщение Нигерия за една от приоритетните държави (наред с Йордания, Пакистан, Саудитска Арабия и Йемен), която следва да бъде „освободена” от предателския режим, контролиран от САЩ. Нигерия заема немаловажно място в стратегията на глобалния ислямизъм, който разполага тук с възможност да нанесе удар по икономическите интереси на Запада, свързани с петролните находища в страната.

От началото на 90-те, нигерийската икономика почти напълно зависи от износа на петрол. В страната се добиват над 2 млн. барела дневно, а правителството прие редица закони, с които на практика прехвърли управлението на находищата и транзита на енергоносители на чуждестранните петролни компании (и най-вече на Chevron и Shell ). Като последица от петролния бум повечето жители на делтата на река Нигер трябваше да напуснат фермите си, а земите им бяха предадени на петролните компании.

През 2004 Бин Ладен заяви, че САЩ се опитват да поставят под контрол природните ресурси на Нигерия и призова местните жители „да спрат най-големия грабеж в историята – на петролните богатства, които принадлежат на днешното и следващо поколения нигерийци”. Година по-късно заместникът му Ал-Зауахири нареди на „моджехидините” да съсредоточат нападенията си именно върху петролните находища – „богатствата, отнети от мюсюлманите, защото по-голямата част от печалбата отива у враговете на исляма”. В отговор, през февруари 2006, военният лидер на т.нар. „Движение за освобождаването на делтата на Нигер” ( MEND ) “ генерал-майор ” Годсвил Тамуно обяви тотална война срещу всички чуждестранни петролни компании. Според него, организацията му се бори „с потисниците на народа от делтата на Нигер и замърсяването на околната среда от чуждестранните транснационални компании”, а основната и цел е поемане на контрола върху добивите на енергоносители в региона. Движението поиска от нигерийския президент да освободи от затвора Моджахид Джубо-Асари, ръководител на „Народните доброволчески сили на делтата на Нигер” – една от най-боеспособните групировки в тази част на Африка. Съвместните действия на двете организации принудиха Chevron да евакуира част от сътрудниците си и да намали добива на петрол. През миналата 2006, в района на делтата на Нигер, бяха убити 37 нигерийски военни, над 70 чужденци бяха отвлечени, а няколко терминала и петролопроводи – взривени.

Действията на MEND стават все по-ефективни. През май 2006 неговите бойци спряха петролния добив във Вари – един от най-големите градове в делтата на Нигер, след което предупредиха големите западни медии, че това е само началото. Макар че MEND не споделя идеологическите постановки на глобалния радикален ислямизъм, тактиката му обективно обслужва интересите на Ал Кайда. Така, първата показателна терористична акция на MEND в началото на 2006 подозрително съвпадна с осъщественото от Ал Кайда нападение срещу най-големия петролен комплекс в Саудитска Арабия (макар че то се оказа неуспешно, световните цени на петрола моментално скочиха с два долара за барел). Експертите продължават да спорят, дали двете атаки са били планирани от един и същи център, или става дума за случайно съвпадение. В същото време снимки от нападението на MEND срещу обекти на Shell , през декември 2006, бяха поместени на различни ислямистки сайтове в Интернет. Интересно е, че бойците от MEND , много от които са християни, се представят за „нигерийски моджехидини, борещи се с американските петролни компании, които крадат богатството на мюсюлманите”.

Джихадът в Дарфур

В края на април 2006, катарската телевизия „Ал Джазира” излъчи поредното видеообръщение на Бин Ладен, в което той призова „моджехидините” и привържениците им, особено в Судан и Арабския полуостров, „да се подготвят за продължителна война с кръстоносците и техните привърженици в Западен Судан”. Веднага след това, на един от най-популярните ислямистки интернет-форуми, беше публикувана статията „Към всички, които искат да стигнат до Дарфур”, чиито автор препоръчва за целта да се използва либийско-суданската граница, тъй като либийските членове на Ал Кайда вече са осигурили необходимия „коридор”. В друга подобна публикация, появила се през юни 2006, пък се предлагат подробни инструкции и карти на най-подходящите маршрути към някои судански селища. През септември 2006 Айман Ал-Зауахири разкритикува предложението на ООН да изпрати свои умиротворителни сили в Дарфур, за да спрат кръвопролитието. Обръщайки се към привържениците си, Ал-Зауахири призова мюсюлманската умма „да се пробуди, за да защити земите и честта си от агресията на кръстоносците, прикриваща се под флага на ООН, защото никой няма да ни защити, освен всенародния джихад, воден от моджехидините”.

На онези, които решат да се отправят към Дарфур, се обещава подкрепа от „моджехидините”, действащи в Касала, Хартум и самия Дарфур. Според анонимен анализ, публикуван в ислямистки сайт, най-активни в Судан са следните групировки: „Джамаат Ансар ас-Суна ал Мохамадия”, действаща в различни райони на страната; „Джамаа ал-Китаба ва-с-Суна ал-Хайрия” (втора по-численост сред ислямистките формации); „Джамаат ал-Китаб ва-с-Суна” и „Ас-Салафиюн”, като се споменават и имената на редица салафитски религиозни проповедници, които не членуват в нито една от радикалните ислямистки организации. Знае се, че повечето от изброените по-горе радикални формации са създадени в края на 90-те, по време на престоя на Бин Ладен в Судан. Активистите на Ал Кайда създават в тази страна и т.нар. „Джихадистко движение в Дарфур”. В публикувания през март 2006 меморандум на движението, като негови основни цели са посочени: недопускане намесата на външни сили в конфликта; борба с организациите, които не работят за интересите на Судан и неговите граждани; защита на ислямската религия, традиции и обичаи от всяко чуждестранно присъствие в Дарфур; защита на целостта на провинцията, както и на нейните културни и етнически компоненти. В меморандума са посочени и средствата за постигането на тези цели: борба срещу чуждестранните умиротворители (освен тези, които са мюсюлмани); сътрудничество с всички джихадистки формации, действащи в ислямския свят и координиране на действията с тях; предупреждаване на всички въоръжени групировки и политически партии да се откажат от всякакво сътрудничество с чуждестранните организации, действащи в Дарфур и обявяване на мисията на Африканския съюз в провинцията за „враждебна на интересите на исляма и обслужваща интересите на империалистите в провинцията”.

В интервюто си за суданския вестник „Ал-Интибах” от март 2006, лидерът на „Джихадисткото движение в Дарфур” Абу Джихад ал-Дарфури подчертава, че основната задача пред неговата организация е да не допусне намесата на външни сили в конфликта и да предотвратим окупация, подобна на онези в Афганистан и Ирак. В същото време той отказа да коментира връзките си с Ал Кайда.

През септември 2006, неизвестната до този момент групировка „Ал Кайда в Судан и Африка” пое отговорността за отвличането и убийството на главния редактор на независимия судански вестник „Ал Уифак”, посочвайки, че: „атеистът-журналист Мухамад Таха беше екзекутиран, защото мърсеше името на Пророка”. Обръщението беще подписано от лидера на организацията Абу Хафез ас-Судани. Това беше четвъртото покушение срещу Таха (публикувал статия, поставяща под съмнение благородническия произход на Пророка Мохамед), като за първи път в историята на тероризма в Судан противник на ислямистите беше екзекутиран в типичен „иракски стил”.

Диаманти и джихад

Африканският континент представлява и определен финансов интерес за международните ислямистки структури. В началото на 2007, в изоставена мина в югоизточен Мадагаскар, беше открито тялото на Джамал Халифа. Както заяви пред авторитетния вестник „Аш-Шарк ал-Аусат” неговият брат Малек, Джамал е търгувал със скъпоценни камъни. Всъщност, убитият беше един от най-известните финансисти на Ал Кайда, свързан с мрежите на организацията, действащи в различни части на света. Така, на Филипините, той спонсорираше Халид Шейх Мохамед, един от организаторите на терористичните нападения от 11 септември 2001, както и редица радикални ислямистки групи, действащи в Югоизточна Азия. Според мадагаскарския вестник „Миди Мадагаскара”, известният лидер на Ал Кайда Фазул Мохамед – програмист и специалист по информационни технологии, роден на Коморските острови и свързан с взривяването на посолствата на САЩ в Кения и Танзания през 1998, е бил засечен в северозападната мадагаскарска провинция Мазунга. Според някои експерти, именно от Коморските острови той е изпращал доброволци за войната в Сомалия. Известно е също, че от края на 90-те Фазул Мохамед активно търгува с диаманти от Западна Африка. Според някои медии, той участва в контрабандата на диаманти от Сиера Леоне и Либерия, осъществявана с посредничеството на сенегалския бизнесмен Ибрахим Ба, поддържащ тесни връзки с висши правителствени чиновници в Дакар. Друг финансист на Ал Кайда – Ясин ал-Кади е държал 12% от акциите на регистрираната в Калифорния компания “ Global Diamond Resources ”, занимаваща се с добив на диаманти в Южна Африка и други страни, с посредничеството на “ New Diamond Corporation Ltd ” (офшорна компания, също контролирана от човека на Ал Кайда).

През януари 2007, по искане на ООН, беше блокирано имуществото на Джунайда и Фархад Дократ, оказвали финансова и техническа помощ на Ал Кайда. Първият, който е зъболекар от Йоханесбург, е превел 120 хил. долара на Хамза Рабия, смятан за ръководител на международните операции на организацията, за да прехвърли, през 2004, неколцина южноафриканци в пакистанските тренировъчни лагери. Той е и собственик на веригата магазини за ловно оборудване “ Shiper Africa ” . На свой ред, Фархад Дократ е превеждал значителни суми на финансовата компания „Ал-Ахтар тръст” (също контролирана от Ал Кайда) и е ръководел джамията „Дар ес Салам”, посещавана най-вече от младежи, принадлежащи към пакистанската или малайска диаспори в ЮАР. През 2005, заедно със сина си Муаз, Фархад посещава Гамбия, за да „реформира учебната програма на местните ислямски училища”. Показателно е, че някои от учениците му са арестувани като активисти на Ал Кайда в Пакистан.

През юли 2005, в Замбия, беше арестуван Харун Асуат, роден в индийския щат Гуджарат, след като телефонният му номер беше открит от британските специални служби у четиримата участници в терористичните нападения в лондонското метро. При разследването стана ясно че ден преди акцията Харун Асуат е звънял многократно на всеки от участниците. По-късно беше установена и връзката между групата на Аусат в Южна Африка и лондонската „клетка” на атентаторите-самоубийци, ръководена от Мохамед Сидик Хан, преминал военна подготовка в Пакистан. Харун Аусат е отдавна свързан с Ал Кайда и други радикални ислямистки формации във Великобритания (през 90-те е помощник на Абу Хамза в известното лондонско свърталище на ислямистите – джамията във Финсбъри парк), а през 2002 се опитва да създаде военно-тренировъчен лагер в американския щат Орегон.

Той е свързан и с Мохамед ал-Габра, друг финансист и активист на мрежата на Бин Ладен в Лондон, организирал изпращането на британски доброволци за джихада в Ирак и Пакистан. Тоест, налице е пряка връзка между терористичните операции на ислямистите във Великобритания, военната подготовка в пакистанските лагери и финансовите операции в различни държави от Южна Африка.

В края на 90-те, един от основателите на Ал Кайда Ал-Убеид ал-Баншири, заедно със секретаря на Бин Ладен Уадих ал-Хадж, активно търгуват с диаманти и други скъпоценни камъни в Кения и Танзания, като регистрират там няколко компании за добив на диаманти. В Танзания са изградени и „клетки” на организацията, чието финансиране се осъществява от бизнеса със скъпоценни камъни. Активистите на Ал Кайда Абдула Ахмед Абдула, Ахмед Гайлани и Фазул Мохамед използват опита от диамантения бизнес в Източна Африка и, в началото на 2000, създават подобни компании в Либерия и Сиера Леоне. Абдула Ахмед Абдула е сред организаторите на бомбения атентат срещу американското посолство в Найроби, а танзаниецът Ахмед Гайлани и роденият на Коморските острови Фазул Мохамед участват в терористичните акции в Дар-ес-Салам.

Активистите на Ал Кайда се ориентират и към бизнеса с недвижими имоти, използвайки за целта подставени лица. Така, танзаниецът Ашиф Мохамед Джума (братовчед на споменатия по-горе Ал-Баншири), създава компанията “ Tahir Ltd ” за добив на злато и диаманти, чрез която се легализират диамантите, добити незаконно в Конго. На свой ред, Ал-Хадж работи с йорданския търговец на скъпоценни камъни Салех Одой, като, чрез компанията ‘ Tanzanite King ” , действаща в Найроби и Момбаса, двамата прехвърлят злато и диаманти от Танзания в Дубай и Хонконг.

Непосредствено след терористичните нападения от 11 септември, редица активисти на Ал Кайда се укриват, в продължение на месеци, на територията на Либерия и Танзания. Смята се, че някои от тях са платили около милион долара на високопоставени местни правителствени чиновници за да им бъде предоставено убежище. Други са се придвижвали съвсем свободно из Либерия или Буркина Фасо, още повече че мнозина представители на местните режими участват в контрабандните мрежи на Ал Кайда за трафик на диаманти и други скъпоценни камъни. Според представители на редица европейски и латиноамерикански специални служби, сделките се реализират от подставени лица, а с парите се купува най-модерно оръжие и военна техника. Така, ливанският търговец на диаманти Азис Насур, племенникът му Салих Осайми, както и бившият офицер от сенегалската армия Ибрахим Ба, са отговаряли за трафика на скъпоценни камъни от редица африкански държави. През 2002, Осайми беше арестуван от белгийската полиция, която стига до извода, че както компаниите за добив на диаманти, така и посредническите фирми, са били наясно, че работят за ислямистите.

Ал Кайда в Централна Африка

Впрочем, да не забравяме, че африкансските страни разполагат и с други ресурси за финансиране на радикалните ислямистки структури, като например организираната престъпност, или контрола над основните търговски маршрути. Ислямистите съзнателно се стремят да установят тесни контакти с международните «сенчести» структури. Така, нигерийските криминални групи изготвят за тях международни документи: паспорти и кредитни карти, необходими за успещното им проникване във Франция, Великобритания или Италия. Нигерийската мафия разполага и с отработени схеми за продажба на редки метали в западните държави. Освен това, нигерийците играят ключова роля в международния наркотрафик (включително в САЩ и Канада). В тази връзка, някои американски експерти се опасяват, че техните наркоканали могат да бъдат използвани за прехвърляне на оръжия за масово унищожаване на територията на САЩ, както и за финансирането на различни джихадистки групи, действащи в западните държави. 12-те щата на Северна Нигерия, на практика, не се подчиняват на централното правителство, там не важат и законите на страната. В подобни райони с полуавтономна власт трафикът на хора и оръжия въобще не е проблем.

В Нигер, привържениците на салафизма са концентрирани в департаментите Досо и Маради, където периодично избухват сблъсъци с привържениците на суфизма (т.е. на традиционния ислям). Особено активна е «Асоциацията на ислямските групи и култури», ръководена от Ал-Хадж Абубакър Иса. Добре известно е, че страните от Сахел често биват посещавани от радикални ислямистки проповедници от Саудитска Арабия, Либия или Мароко, според които бедността, глада и корупцията могат да бъдат преодолени само чрез въоръжена борба с враговете на исляма и въвеждането на шариата.

В Чад също има (макар и малко) последователи на салафизма. Ръководи ги Мохамед Махамат, известен още като Шейх Факи Сузуки. През 2002 местният Върховен съвет по религиозните въпроси го обвини, че съзнателно провокира етнически и религиозни сблъсъци в страната, след което той прекара няколко години под домашен арест. Междувременно, заместникът му Шейх Махамад Маруф беше арестуван за призив за борба срещу влиятелния местен суфиски орден Тиджания.

В Мали, ислямът има умерен характер и е силно повлиян от традиционните африкански култове. Но макар че тук доминира суфиският орден Кадирия, има и няколко радикални ислямистки групи, една от които се ръководи от имам Махмуд Дико, за когото се смята, че е свързан с радикалната алжирска организация «Салафитска група за проповеди и джихад» (СГПД).

Северна Африка – «обетованата земя» на Ал Кайда

Както е известно, тази алжирска групировка, която официално декларира, че е част от Ал Кайда (и дори се преименува на «Ал Кайда в ислямски Магреб»), е изключително активна не само в Европа и Алжир. Тя действа и в много страни от района на Сахел, където активистите и вербуват и подготвят терористи. По данни на френските специални служби, в нея участват между 500 и 800 души, като 200 от тях активно работят в Мавритания, Мали и Нигер. Както е известно районът на Сахел представлява огромна рядко населена територия, а границите на страните, разположени в него, почти не се охраняват. По-голямата част от населението изповядва исляма и живее в крайна бедност и липса на елементарно здравеопазване. Ислямистите създават в тези страни своя инфраструктурна мрежа: включително училища, медицински пунктове и т.н. В същото време повечето местни мюсюлмани са членове на традиционните суфиски братства (ордени), а последователите на радикалния ислям не са никак много.

Всъщност, СГПД е своеобразен «мост» между радикалните ислямистки «клетки» в Африка и международните ислямистки структури. В държавите от Сахел тя сътрудничи с други радикални формации, включително мароканската, стояща зад атентата в Мадрид през 2004. Според редица специалисти по борба с тероризма, днес страните от Сахел все повече започват да приличат на «нов Афганистан», а СГПД периодично провежда показни акции за сплашване срещу противниковите групировки. Така, през октомври 2006, нейни членове организираха засада срещу въоръжена група туареги, а преди това (през 2003) тя отвлече в Мали 32 европейски туристи, пътуващи из Сахара. През януари 2007, френските специални служби предупредиха организаторите на международното автомобилно рали «Париж-Дакар», че СГПД подготвя няколко засади по трасето между Лисабон и Дакар. В резултат, маршрутът беше променен, а трима мавритански граждани – арестувани. Въпреки това, според Луи Каприоли (бивш зам. директор на френската контраразузнавателна служба DST ), организацията не представлява сериозна заплаха за държавите от Сахел, защото основната и задача не е осъществяването на терористични нападения, а обединяването на разпръснатите ислямистки групировки в региона. Нещо повече, Сахел не е особено привлекателен за ислямистите – климатът е прекалено суров, въоръжените туареги са не по-малко жестоки от тях, освен това там присъстват френски и американски специални части. Основните мишени за атаките на СГПД са в Алжир и Тунис.

Френският експерт по борба с тероризма Ален Ролие смята, че страната му заема особено място в плановете на радикалните ислямисти. Според него, сред причините са поражението на арабите в прочутата битка при Пуатие, през 732, колониалното минало, участието в Първата война в Залива, забраната на жените-мюсюлманки да носят кърпи за глава във френските държавни учреждения, както и френският ангажимент в Афганистан. На територията на Франция, СГДП активно работи за привличане към своята дейност на коренни европейци, приели, по една или друга, причина исляма. Смята се, че от общо 50 хиляди такива французи, най-малко 1500 са привърженици на радикалния ислям, а около 5 хиляди изповядват салафитската версия на исляма. След влизането на СГДП в структурата на Ал Кайда, френските власти се опасяват от появата в страната на терористи-самоубийци. Известно е също, че СГДП изпраща част от членовете си в помощ на иракските бунтовници. Тоест, младежи, вербувани в страните от Сахел и преминали през ада на Ирак, впоследствие могат да бъдат използвани за осъществяване на терористични акции във Франция.

На 23 юли, вече под новото си име «Ал Кайда в ислямски Магреб» (АКМ), СГДП обяви, че възнамерява да интензифицира атаките си срещу «враговете на Аллах» в страните от Северна Африка като паралелно с това предупреди «обикновените мюсюлмани» да не посещават обществени места, където могат да се срещнат «неверници» и «вероотстъпници» от средите на правителствените чиновници, както и тези, където присъстват много полицаи или военни.

В комюнике на организацията, публикувано преди време на един ислямистки сайт, се твърди, че «моджехидините са изпълнени с решимост да атакуват военните щабове и казарми, използвайки всички достъпни средства». През септември 2007 заплахата беше осъществена, като АКМ осъществи две самоубийствени нападения срещу казарма на алжирските военно-морски сили в Делис (37 убити) и срещу кортежа на президента Бутефлика в Батна (20 убити).

За да изясним, какво може да се очаква от тази ислямистка организация в бъдеще, както и степента на заплахата за страните от региона, се налага да анализираме нейната история и развитие.

Под новото си име «Ал Кайда в ислямски Магреб» (АКМ), групировката действа от януари 2007, когато беше обявено и, че тя е наследник на действащата в Алжир «Салафитска група за проповед и джихад» (СГПД). В специално комюнике, подписано от лидера на СГПД Абделмалек Друкдел (известен и като Абу Мусаб), се казва, че «след присъединяването на СГПД към Ал Кайда и клетвата за вярност към «лъва на исляма» Осама бин Ладен, трябваше да сменим името на организацията за да покажем връзката между алжирските моджехидини и братята ни от Ал Кайда».

Междувременно, стана известно, че в хода на преговорите с ръководството на Ал Кайда, АКМ е успяла да си извоюва известна самостоятелност относно избора на мишените и вземането на решения. След това групировката поднови терористичната си дейност. Тя, в частност, пое отговорността за терористичните нападения в Алжир от 11 април 2007, когато загинаха 30 души, а над 200 бяха ранени. Точно два месеца по-късно изпратен от нея атентатор-самоубиец се взриви пред казармата в Лахдария, при което загинаха 10 алжирски военни. Според експертите, през 2007 активността на АКМ е нарастнала почти тройно, в сравнение с миналата 2006.

Наред с терористичните атаки в региона, една от основните функции на АКМ е набирането на доброволци за джихада в Ирак и някои други страни, в редовете на различните филиали на Ал Кайда. Тези доброволци, в частност, взеха активно участие във въоръжените сблъсъци между ливанските правителствени части и ислямистите от групировката «Фатах ал-Ислами», в района на палестинския бежански лагер Нахр ел-Барид.

По данни на френските специални служби, освен в Алжир, «клетки» на АКМ действат и в Египет, Либия, Мароко, Мавритания, Мали, Нигер и Тунис, като само в Алжир организацията разполага с 500-800 «моджехидини». Тя се отличава от останалите терористични групировки по някои особености. Едната е продължаването на практиката на СГПД, която по ред причини, гледаше да избягва излишни жертви сред гражданското население и предпочиташе за свои мишени военни или представители на властта. Втората особеност на АКМ (за разлика от предшественичката и СГПД, която сравнително рядко действаше на територията на съседните държави, като изключим похода на групата, начело с Абдерразак Пар, в страните от Сахел) е, че тя демонстрира ясно изразени регионални амбиции. Още през януари 2007 бяха засечени опити за установяване на по-тесни връзки със съмишленици в Тунис и Либия, което пък даде повод на алжирския вестник «Либерте» да заключи, че, формирайки свои филиали в държавите от региона, АКМ (а чрез нея Ал Кайда) преследва поне две цели: да улесни достъпа на своите «моджехидини» в Европа и да използва ислямистките формации от Магреб за терористични нападения на Стария континент.

Третата особеност на АКМ е, че именно на нея (сред всички останали местни ислямистки формации) реши да заложи ръководството на Ал Кайда. Обяснението е просто – останалите формации (от типа на мароканското или либийското крила на т.нар. «Сражаваща се ислямска групировка») са по-добре представени извън собствените си страни, отколкото в тях, докато АКМ успешно действа «по места». Тук е мястото да напомним, че още през март 2007 френският съдия Жан-Луи Бругюер, специалист по делата, свързани с тероризма, предупреди, че «бившата СГДП е поела контрола над всички радикални групировки в Магреб, формирайки регионална терористична мрежа, която планира да разшири акциите си на юг, в района на Сахел». Според него, появата на АКМ е пряка заплаха за Франция, заради многократно нарастналия потенциал на организацията, «която се превърна в регионален филиал на Ал Кайда и масово набира нови бойци, с чиято помощ възнамерява не само да «взриви» Алжир, Мароко и Тунис, но и да пренесе терора в Европа».

Четвъртата особеност на АКМ е свързана с начина и на финансиране. Според испанския вестник «Ел Паис», основните източници за набиране на средства за дейността и се намират на територията на Франция и Испания. Тази дейност се осъществява от специализирани «клетки», наследени от СГПД, а тя – от някога мощната алжирска «Въоръжена ислямска групировка». Тези «клетки» събират необходимите средства от доброволни вноски и такси, налагани на етническите престъпни групи. След това парите се «перат» от различни офшорни фирми. За разлика от СГПД, АКМ (очевидно под влияние на Ал Кайда) далеч по-успешно използва медиите и Интернет.

От всичко казано дотук, могат да се направят няколко извода. На първо място, че в близко бъдеще могат да се очакват нови мащабни терористични акции в страните от Северна Африка. На второ място, усилията на АКМ могат да се концентрират не само (и дори не толкова) върху района на Магреб, а и върху важни военни и политически мишени в района на Гибралтар и в Западна Европа, като цяло. Така, АКМ може отново да опита да осъществи разработвания през 2002 от Ал Кайда план за нападение срещу военен кораб, снабден с атомно енергийно устройство, на държава от НАТО, при преминаването му през Гибралтарския пролив, с помощта на моторна лодка, натъпкана с взрив и управлявана от атентатори-самоубийци.

Причини за радикализацията на африканския ислям и последиците от това

Сред причините за появата на радикални тенденции в африканския ислям е активната дейност на т.нар. «благотворителни фондации» и ислямски учебни заведения, финансирани от държави от Персийския залив. Така, известният идеолог на радикалния ислям Абу Мусаб ас-Сури определя ролята на религиозните учебни заведения за разпространяване идеите на глобалния джихад, като «ключова». Неслучайно, през януари 2004, Саудитска Арабия и САЩ поискаха от ООН да включи в списъка на организациите, свързани с Ал Кайда, една мюсюлманска фондация, контролираща 136 джамии, само на територията на Танзания.

През 2003, Бека Абдул Насър, един от лидерите на «Обединения демократичен фронт на Уганда» публично увери «моджехидините» в Ирак, че «ние ще продължим да сеем паника сред американците, да нанасяме удари по базите и интересите им. Ще го направим в Африка, както вие го правите в Близкия изток, в Залива и в Азия. Вече сме набелязали и градовете за бъдещите си акции – Найроби, Момбаса, Кампала, Киншаса, Хараре, Лусака, Претория и Йоханесбург». Според Роан Гуанаратна, активистите на фронта от Уганда получават военна подготовка в Судан и Афганистан, а лидерът им Шейх Джамил Мукулу лично се познава с Бин Ладен. Той смята, че основната задача на последния е изграждането на ислямистка инфраструктура в Африка. Самият Шейх Мукулу, който някога е бил християнин, приема исляма след като се запознава с Бин Ладен в Хартум, в началото на 90-те. По-късно става популярен с проповедите си, в които яростно критикува угандийското правителство и призовава да бъдат ликвидирани мюсюлманите, отказващи да приемат идеята за джихад срещу неверниците. През 2004-2005 обаче, ръководеният от него «фронт» беше разгромен от армията на Уганда.

През март 2003, «Асоциацията за възраждане и пропаганда на исляма в Занзибар» организира протестни демонстрации в различни градове на страната, призовавайки за ликвидирането на светските политици, съпротивлвяващи се на въвеждането на шариата. Организацията се обявява против западното влияние, което според нея се разпространява най-вече по линия на туризма. През 2003 нейни активисти изгориха католическа църква на острова, а лидерът и Шейх Азам Ахмед Хамдан призовава за създаването на ислямска държава в Занзибар и насилствената ислямизация на всички не-мюсюлмани.

През юни 2005, саудитската полиция арестува петима африканци – членове на Ал Кайда, обвинени, че през 2004 са организирали убийството на френския специалист по военна електроника Луи Барбо край Джеда. Малко по-късно местните специални служби публикуваха списък на заподозрени терористи, като от общо 21 човека в него трима са граждани на Чад. Между другото, днес в Саудитска Арабия живеят около 100 хиляди емигранти от тази централноафриканска страна. Ал Кайда активно работи сред тях, както впрочем и сред другите емигрантски групи от Сахел.

Според Роан Гуанаратна, идеолозите на радикалния ислямизъм се съобразяват с етническите особености на регионите, които, според тях, следва да се превърнат в бойно поле на джихада срещу неверниците. Що се отнася до Африка, тук успехът в значителна степен зависи от взаимодействието с местните племена, затова радикално-ислямистките групировки често се формират на кланов принцип. В кланово-племенните общества, родствените връзки доминират над всички останали, подчинявайки на собствената си логика както икономиката, така и политиката. Гуанаратна подчертава, че: «идеолозите на глобалния джихад съзнават, че тунисците предпочитат да работят с тунисци, египтяните с египтяни и т.н. Ал Кайда обаче се придържа към по-глобален подход, ориентиран към мюсюлманите, като цяло, т.е. без оглед на националната им принадлежност». Задачата и е да осигури необходимите материални и информационни ресурси, гарантиращи, че регионалните структури ще действат в рамките на общата идеологическа линия. Тъкмо поради това Ал Кайда съумява да действа успешно в Азия, Европа, Русия, Африка, Канада и САЩ, преодолявайки културните и езикови бариери.

През януари 2007, един от известните идеолози на съвременния «глобален ислямизъм» - кувейтският гражданин Шейх Ахмед бин Абдала ал-Али, публикува призив, озаглавен «Пакт на Върховния съвет на групата за джихад», който беше обявен в няколко ислямистки интернет-форуми за «най-важния, откакто Бин Ладен и съратниците му публикуваха декларацията за създаването на «Световния ислямистки фронт срещу евреите и кръстоносците», през февруари 1998». Впрочем, през 2004, Айман ас-Зауахири също предлагаше създаването на т.нар. Съвет за формулиране на решения, който да координира дейността на различните радикални групировки, въз основа на обща идеологическа програма.

Въпросният документ на Ахмед ал-Али е поредния опит за консолидиране на тези групировки около обща стратегия. Важен елемент в него е призивът да се следва общ идеологически курс, т.е. консолидацията съвсем не означава създаването на ясно структурирана единна организация. Вместо това се призовава за търпимост към другите ислямистки групировки, както и за още по-тесни контакти с «широките мюсюлмански маси»: «следва да осъзнаем, че нациите, също както и джихадът, се нуждаят от мъдростта на всички участници и, че най-важната мисия на джихадисткия проект днес е възможността да се демонстрира единство и твърдост пред лицето на врага». От тази гледна точка, дейността на «Движението за освобождаване на делтата на Нигер» срещу чуждестранните петролни компании например, в определено отношение може да съвпадне с интересите глобалното радикално ислямистко движение. Така, стриктно координирайки усилията си и организирайки мащабни терористични акции, Ал Кайда може да провокира драматичен скок в цените на петрола. При това е без значение, че въпросното «Движение за освобождаване на делтата на Нигер» дори не е ислямистко (макар че в него участват и мюсюлмани). В Африка очевидно има добра почва за идеите на ислямизма (поредно доказателство е победата на ислямистите на миналогодишните избори на Коморските острови). В редица страни от континента съществуват радикални структури, които могат да станат част от глобалния ислямистки проект.

Съвременният радикален ислям е децентрализиран и се ръководи по-скоро от чисто идеологически постановки, използва като бази територии с «прозрачни» граници и неконтролируем оръжеен трафик, а достъпът до модерните информационни технологии позволява на ислямистите да влияят пряко върху радикалните структури в различните региона на планетата.

* Българско геополитическо дружество

{rt}