05
Вт, Ное
5 Нови статии

Българското гражданство като инструмент за реализиране стратегическите цели на страната ни по отношение на диаспората

брой 3 2015
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

За разлика от други държави членки на ЕС, които имат многобройна диаспора, България няма разработен стратегически документ за работа с българските общности зад граница. В деня, в който правителството на Пламен Орешарски подаде оставка, Министерският съвет прие „Национална стратегия за българските граждани и историческите български общности по света“. Въпреки, че беше изработена с активното съдействие и влезе в дневния ред под силния натиск на българската диаспора, нито един представител на сменилите се след това правителства не е взел отношение по нея, което поставя редица въпроси по отношение на бъдещето и.

Към настоящия момент единствено на официалната интернет страница на Държавната агенция за българите в чужбина, която по презумпция провежда държавната политика към диаспората, като стратегически цели са посочени съхраняването на българското етнокултурно пространство, духовното единение на всички българи по света с България и изграждането на български лобита в чужбина. Отсъствието на такива приоритети, като например превръщането на българските общности в мост за сътрудничеството между България и държавите, в които пребивават българите зад граница, поставя въпроса за правилното формулиране на българските стратегически цели и рационалното използване на различните механизми за тяхното постигане.

Тук трябва да се има предвид, че българската държава развива по-масова дейност сред над трите милиона представители на българската диаспора по три основни направления: прием на студенти от български произход (по около 550 души годишно), обучаване на български деца в чужбина (8,7 хил. ученици за учебната 2014-2015) и натурализация на лица от български произход (средногодишно по около 15 хиляди души през периода 2002-2013).

Българските общности по света

От тези данни се вижда, че до настоящия момент най-масовата политика, която България провежда сред българите зад граница, е свързана с предоставянето на българско гражданство. Тази политика започва още в началото на демократичния преход като общо за периода 1990-2013 над 201 хиляди души са кандидатствали и придобили българско гражданство.

Резултатите от досегашната политика

Изминалият 24-годишен период е достатъчно дълъг и се е натрупала достатъчно критична маса, което позволява да се направи анализ на ефектите от досегашната държавна политика за натурализация на лицата от български произход. На практика, между 10% и 14% от представителите на историческите български общности вече са получили българско гражданство. Като се имат предвид и децата, родени след придобиване на българско гражданство от родителите им, може да се приеме, че днес около 15% от историческата българска диаспора е приела гражданството на своята прародина България. Сам по себе си, подобен резултат е впечатляващ, защото се наблюдава процес, който от правна гледна точка съдейства за изравняване статуса на историческите български общности с този на новата българска емиграция. Така например само в Република Македония през периода 2001-2013 57 хиляди българи са станали български граждани, в Молдова - 28 хиляди, в Сърбия - 5 хиляди и т.н.

Следва да се анализира, до каква степен този процес е повлиял върху постигането на декларираните стратегически цели на България по отношение на българската диаспора. Тази оценка е изключително важна, защото може да послужи като основа за усъвършенстване на бъдещата българска държавна политика по въпроса.

Така например, при наличието днес на над 60 хиляди български граждани на територията на Република Македония, може да се допусне, че това количество влияе за по-забележимо задълбочаване на двустранните отношения или поне за превръщането им в някакъв политически фактор. Някои дефинираха този процес с несъвсем успешния термин „ребългаризация“ (не виждам как може да се ребългаризира Македония, след като и към момента над 50% от нейното население е с български произход, но с различни степени на съхранение и изява на българско национално съзнание). За съжаление, въз основа на посоченото по-горе основание, подобно заключение не може да бъде направено. Въпросната общност от български граждани, за разлика от общностите на македонските албанци, сърби, турци или дори власи, по никакъв начин не се е превърнала в реален фактор в обществено-политическия живот на Република Македония, поради което не представлява интерес за македонските политически среди. Нещо повече, не се забелязва и задълбочаване на връзките на тази общност с България. Така например при провеждането на парламентарните избори в България през 2014, в трите избирателни секции в Скопие и Битоля са гласували 528 души (от които 71 гласа са недействителни). Това означава, че в Република Македония са гласували едва 0,88% от всички български граждани. Малко по-добра, но без съществени различия, е ситуацията сред общността на българските граждани в Молдова. Там през 2014, в разкритите 6 избирателни секции, са гласували общо 589 души (от които 47 гласа са недействителни). Там избирателната активност е 2,1%.

Сравнително малобройни са и организациите на историческите български общности. Емигриралите на Запад техни представители пък много рядко стават членове на организации на новата българска емиграция. Потомците им на практика не посещават българските училища зад граница (с малки изключения в Бразилия).

В тази връзка изглежда основателен въпросът, дали предоставянето на българско гражданство на лица от български произход през въпросния период е съдействало за разрешаване на част от проблемите, породени от демографската криза в страната. В приетата през 2008 Национална стратегия на Република България по миграция и интеграция, като първа стратегическа цел е определено привличането на лица с българско гражданство, живеещи на територията на други страни, и на лица от български произход с чуждо гражданство и тяхното трайно завръщане и заселване в България. В Стратегията на България в областта на миграцията, убежището и интеграцията (2011-2020) също се обръща внимание на миграционната политика по отношение на живеещите зад граница български граждани и лицата от български произход в чужбина. Те се разглеждат като възможен ресурс за преодоляване на негативните демографски тенденции в България.

Съгласно данните от преброяването на населението в България през 2011, у нас са се преселили или завърнали от чужбина общо 131 хиляди души. От тях 72 хиляди са български граждани. Това показва, че завръщащата се миграция сред представителите на новата българска емиграция представлява реален демографски резерв. Едва 22 хиляди души от заселилите се в България до 2011 обаче, са декларирали, че са с двойно гражданство. По-голямата част от тях са именно лица с български произход, получили българско гражданство, тъй като, съгласно разпоредбите на Закона за българското гражданство, основно тази категория не се освобождава от гражданството на държавата по произход. Другата част от тази група са български граждани по рождение, придобили и чуждо гражданство. Тези данни показват, че едва 10% от придобиващите българско гражданство на основание на български произход се установяват да живеят в България.

Това води до извода, че досегашната политика за предоставяне на българско гражданство не е довела до постигането на съществени резултати по нито една от стратегическите цели на България по отношение на българската диаспора. Това е така, защото през изминалия период процесът на придобиване на българско гражданство от лица с български произход се основава на покриването на формални критерии, а не на фактическото установяване наличието на българско самосъзнание и чувство за връзка с България. Чрез превръщането на средството в самоцел е изгубен смисълът, който правната наука влага в определението за „гражданство“, а именно, че то е трайна и устойчива връзка между физическото лице и държавата. Данните обаче показват, че при 90% от случаите, освен получаването на български паспорт, няма други отношения между държавата и натурализирания на основание на български произход гражданин.

Сам по себе си, този резултат не е толкова фатален ако не се има предвид, че с досегашния модел за предоставяне на гражданство България фактически се лишава от основния инструмент за реално въздействие върху тази категория лица от български произход. Така стигаме до парадоксалния извод, че вместо да съдейства, досегашната практика девалвира българското гражданство, като в същото време се губи инструментът за постигане на стратегическите цели сред по-голямата част от представителите на историческите български общности.

Последиците от досегашната политика

Този слаб резултат обаче има висока цена, изразяваща се в рисковете за националната ни сигурност и затрудненията пред постигането на други стратегически цели на държавната политика като например влизането на България в шенгенското пространство.

Най-голямата заплаха към настоящия момент произтича от възможността лица, носители на религиозен фундаментализъм и други радикални идеи, да станат български граждани. Както е известно, по време на отоманското владичество една част от българското население в Западна Македония, Косово и Албания е подложено на ислямизация. Днешните негови представители са с безспорен български произход, който може да се потвърди дори и от факта, че техен майчин език е местният български говор, а фолклорът, народните танци, шевиците и дори топонимията са български. В същото време, част от това население страда от криза на идентичността,, най-вече под влияние на религиозния фактор. Според оценките на различни експерти, в началото на 2015, от региона на Балканите за „Ислямска държава“ се сражават около 1000 бойци. Някои от тях са именно от Западна Македония и Косово. Освен това, чрез местните власти във въпросните региони, не е проблем да се издават, върху оригинални бланки, документи с невярно съдържание (например актове за раждане). Така може да се подменя самоличността на отделни кандидати за българско гражданство, в т.ч. и някои да бъдат без реален български произход. Освен изпращането на бойци в конфликтните огнища в Близкия Изток, чрез този механизъм могат да се създават и ислямистки клетки както на територията на България, така и на целия ЕС.

Не е по-различна е картината в някои групи на християните от български произход във Вардарска Македония. Още през отоманския режим част от българите в Азот и Поречието попадат под влиянието на сърбоманската пропаганда. През периода на сръбската окупация от техните среди се създават сръбските контрачети, противопоставящи се на ВМРО, а през 1941-44 такива българи сърбомани се сражават заедно с титовите партизани или четниците на Дража Михайлович срещу българската администрация. От подобни среди произлизат и най-отявлените антибългари в Македония. Така например Лазар Колишев(ски) през 1941 пише следното в молба до цар Борис III: "Син съм на родители българи, чувствал съм се и усещам се българин, въпреки страшното робство - запазил съм бит, и език, и нрави български". Написаното е вярно, Колишев(ски) наистина е от български произход, но това не му попречи да се превърне в един от най-големите потисници на българите в Македония. Подобен документ е писал и бащата на друг отявлен антибългарин – Михайло Апостолски: "моят син, който е българин, роден от български родители".
След 1944 той става олицетворение на преследването на всичко българско в Македония.

Тези примери ясно показват заплахата от безкритичното прилагане на подобен подход днес, защото така българско гражданство може да бъде получено и от лица, проповядващи антибългарски (например македонистки) идеи. Това се улеснява от досегашната практика, при която често пъти лицата, непритежаващи конкретни доказателства за български произход чрез родствена връзка с българин, попълват нотариално заверена декларация, в която се казва: „Аз долуподписаният ..., декларирам, че имам българско национално самосъзнание и български произход, тъй като моите родители ... са българи“.

За съжаление, тенденцията да се прикрива македонисткото съзнание зад формално деклариран български произход се проявява и сега. Така например само за последното тримесечие на 2014 вицепрезидентът е отказал да подпише указите на 39 лица, които въпреки, че са декларирали български произход, поради което са получили съответните удостоверения от Държавната агенция за българите в чужбина, по време на интервютата в Министерство на правосъдието, при подаването на документи за българско гражданство, са се изявили като лица от небългарска народност. И това са само онези, които не са успели да прикрият този факт. Следва да се има предвид, че редица посредници, а и не само такива, инструктират подобни кандидати, как да се държат на интервютата. Регистрирани са и няколко случая на етнически албанци, подписали подобни декларации. Така на практика се подменя духът на закона, последиците от което са тревожни и могат да нанесат щети на българската държавна политика по въпроса. По информация на Външно министерство, само в Словения са се установили около 30 хиляди български граждани, определящи се като „македонци с български паспорти“. Могат да се разработят различни сценарии, но е ясно, че съществуват реални възможности въпросните натурализирани български граждани да бъдат използвани за компрометиране образа на България.

През 2013, с цел подобряване на политиката за предоставяне на българско гражданство в рамките на сега действащото законодателство, по настояване на Върховна административна прокуратура и Главния инспекторат към МС, отпаднаха нотариално заверените декларации, като начин на доказване на български произход. Кандидатите за натурализация на това основание вече задължително трябва да прилагат документи, удостоверяващи биологичната им връзка с техен възходящ български роднина. Поради възникналите опасения, че голяма част от кандидатите няма да успеят да намерят и приложат подобни документи, в обществото ни се разгоря остра полемика по въпроса. Данните от последните две години показват, че въпреки тези промени в политиката, през 2013 и 2014 документи за натурализация на основание български произход са подали съответно 17 хиляди и 10 хиляди задгранични българи от историческата диаспора. От тях 15 хиляди са от Македония, а 1650 са от Сърбия (основно от Западните покрайнини). Следователно, голяма част от кандидатите от посочените две държави са успели да намерят документи за свои предци българи (главно български кръщелни свидетелства, български дипломи, български военни книжки и български лични карти), което по безспорен начин е укрепило връзката им с България.

Някои изводи

Това показва, че наблюдаваната досега порочна практика и липсата на забележими реални резултати при изграждането на трайна връзка между България и историческите български общности може да се промени, като се възприеме нова философия при предоставянето на българското гражданство на основание на български произход.

Разбира се, трябва да се запази конституционната разпоредба, според която „лицата от български произход придобиват българско гражданство по облекчен ред“. Но правото за кандидатстване и получаване на българско гражданство по този облекчен ред не трябва да се бърка със задължение на държавата да предоставя по същия ред гражданство на всяка цена, само с покриването на формални критерии.

Вариантите за действия могат да бъдат в различни насоки, в т.ч. и провеждане на политики на различни нива. Можем да се поучим и от опита на други държави членки на ЕС, които имат аналогични проблеми. Така например Гърция и Унгария отдавна въведоха издаването на лични карти на лица от гръцки и унгарски произход. Те изпълняват функцията на национална виза и така се облекчават контактите между прародината и диаспората, в това число и установяването без всякакви формалности на нейна територия. България сериозно трябва да се замисли за възприемането на подобен подход, тъй като за българите зад граница ще става все по-трудно да доказват българския си произход. Така например в наши дни Украйна вече не вписва в актовете за раждане народността на родителите, което в бъдеще силно ще затрудни българската политика за предоставяне на гражданство на тази категория.

В дългосрочен аспект обаче най-добре би било, при бъдещи изменения в Закона за българското гражданство, да се въведе точкова система за оценка на кандидатите. При нея, освен покриването на формалните критерии, ще може да се констатира и степента на владеене на български език в неговите различни форми, на познаване и опазване на семейната история, на притежанието и изявата на българско самосъзнание, като всичко това, съответно, да получи и своята обективна оценка чрез провеждането на интервю или тест. Тези критерии могат да бъдат специфични за всяка българска задгранична общност, освен това периодично могат да се променят с оглед на оценките за постигането на стратегическите цели.

Всъщност в България и в момента са въведени критерии, но повечето от тях не са национални. Така например, всеки кандидат минава през проверка в Шенгенската информационна система и при наличието на данни за нарушаване на законодателството на някоя от държавите в шенгенското пространство, това е основание за отказ за получаване на българско гражданство. Логично е обаче да въведем и национални критерии, като по този начин ще имаме отсяване на кандидатите през призмата на националния интерес. В резултат на такъв подход, като се изхожда от стремежа за притежаване на българско гражданство (паспорт), ще се създаде допълнителна мотивация за истинско и трайно завръщане към българските корени, като необходимо условие за неговото получаване.

Освен точкова система, могат да се въведат и годишни квоти за получаване на българско гражданство на лица от български произход. Аналогичен подход има например Германия. През 1993 Берлин въведе годишна квота за предоставяне на гражданство на 220 хиляди души от немски произход, като дългосрочната цел бе те да се заселят в Германия. В наши дни, тъй като броят на живеещите зад граница лица от немски произход непрекъснато намалява, Германия приема годишно под 100 хиляди лица от тази категория. За интегриране и социално устройване на тази група Германия е изразходвала досега над 2 милиарда евро.

Съгласно разработеният в БАН висок (благоприятен) вариант на проекция на населението на България до 2060, ако годишно се приемат по 20 хиляди души имигранти, въпреки, че ще продължи влошаването на възрастовата структура на населението, ще се наблюдава минимално намаляване на неговия брой в края на периода. Голяма част от тези заселващи се могат да бъдат натурализирани лица от български произход. Практиката показва, че това е възможно. Например през 2011, когато бе достигнато максималното до този момент количество от тази категория, бяха натурализирани 18,3 хил. души.

За да се реализират тези възможности обаче, трябва да бъде поставено изискването за изграждането на истинска и трайна връзка между България и натурализираните български граждани. Това е пътят, по който можем да постигнем реални успехи сред историческите български общности зад граница. Иначе ще продължи практиката те да бъдат инструмент на сръбската, руската или украинската, но не и на българската политика.

*Българско геополитическо дружество

{backbutton}