03
Вт, Дек
4 Нови статии

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Антагонизмът между Изтока и Запада, т.е. постоянното противопоставяне между атлантическия и съветския блок продължава от края на 40-те до края на 80-те години на миналия век и бележи (макар и временно) края на геополитиката, по две основни причини:

- Първата е идеологическа. Световната система кристализира в хода на борбата между две идеологии (капиталистическата либерална демокрация и марксизмът-ленинизмът), всяка от които претендира да е универсална. Това взаимно идеологическо неприемане отстранява, т.е. неутрализира, всички останали източници на конфликти. Така, в Европа, т.е. в самия център на противопоставянето между Изтока и Запада, логиката на блоковото мислене изтрива или потиска (поне временно) противоречията между държавите, раздирали Стария континент в продължение на няколко века. Вместо това се налага една единствена цел: да се докаже, че именно едната, а не другата, идеология е призвана да управлява света.

- Втората причина има стратегически характер. Възникването на двуполюсната система Изток-Запад, в края на 40-те, се съпровожда от двойна революция във военната сфера: появата на ядреното оръжие, притежаващо колосална разрушителна сила, и създаването на ракетите, способни да пренесат това оръжие на огромни разстояния с немислима дотогава скорост. В резултат от това, пространствените характеристики губят всякакво значение и цялото земно кълбо се превръща в едно голямо бойно поле.

Освен това, двата враждебни блока (НАТО и Варшавският пакт) са създадени в рамките на подготовката за Трета световна война, т.е. за тоталното сражение, изходът от което трябва окончателно да определи победилата идеология и победилия лагер. На фона на подобна апокалиптична перспектива, предишните хегемонистични стремежи и териториални претенции губят всякакъв смисъл.

На практика, антагонизмът между Изтока и Запада потвърждава, че дори немислимите преди ситуации (като например световната система, формирала се около два силови полюса: СССР и САЩ) и фантастичните научни постижения (ракетно-ядреното оръжие) не водят до радикално обновяване на човечеството. Напротив, всички ново и необичайно е подложено на влиянието на вечното и постоянното. Така, геополитическите проблеми се оказват деформирани от логиката на глобалното противопоставяне между Изтока и Запада, но в същото време оказват забележимо влияние върху него. Нещо повече, антагонизмът по линията Изток-Запад за пореден път демонстрира, че всеки фактор (геополитически, идеологически, икономически...) никога не е единствено определящ. Напротив, всеки фактор е подложен на същественото влияние на останалите. През целия период на противопоставяне между Изтока и Запада, идеологическите съображения постоянно се коригират, съобразно геополитическите, както и обратното.

Идеологията и геополитиката в противопоставянето между Изтока и Запада

Може ли една демократична държава да води неидеологизирана политика, т.е. политика, основана изключително на съображения, касаещи мощта и баланса? От края на ХVІІІ век, съвременната демокрация се гради върху концепцията за човека, определян като рационално и разумно същество, склонно да води диалог и да търси компромис. Както подчертава още Токвил в трактата си „За демокрацията в Америка” (1835-1840), тази концепция предполага, че демокрацията е пацифистки режим, който априори не е достатъчно подготвен да води война. В същото време външната сигурност на демократичната държава може да бъде гарантирана, само ако тя е заобиколено от други демократични държави. Изправени пред авторитарни и тоталитарни режими, с тяхната сила и дисциплинираност, демократичните държави се чувстват несигурни и уязвими, защото трябва постоянно да търсят одобрение за действията си от своите граждани. Казано с други думи, външната политика на всяка демократична държава, включва и идеологически елемент – убеждението, че истинския стабилен мир може да се основава само на победата на демократичните принципи по целия свят.

Когато, през февруари 1947, Джордж Кенън (по онова време посланик на САЩ в Москва) изпраща в Държавния департамент прословутата си „дълга телеграма”, която след това е публикувана и в списание “Foreign Affairs” (прези юли 1947), след което този американски дипломат започва да се смята за баща на концепцията за „сдържането”, той се ръководи най-вече от геополитически съображения: „Политическата същност на съветската мощ, във вида, в който я познаваме днес, е продукт както на идеологията, така и на обстоятелствата”. Съветският съюз представлява „геоидеологическа” конструкция, в която пространственото единство се поддържа от комбинация между идеологическа вяра и репресивна система, разпространяваща се върху всички, без изключение, съветски граждани.

Според Кенън, който добре познава Европа, нейната култура и история, по времето на Сталин, Съветският съюз представлява уродлив вариант на Царска Русия. Основаващ се на всеобщия страх (не само на страха на отделния съветски гражданин, който във всеки момент може да бъде арестуван, но и на страха на самия Сталин, който вижда потенциален предател във всеки от най-близките си съратници), сталинисткият режим може да оцелее само в условията на враждебно обкръжение и постоянен стремеж към експанзия. Кенън смята, че въпреки внушителната си фасада, съветската система е изключително крехка и уязвима и предполага, че режимът неизбежно ще рухне, щом се разсее задушаващата атмосфера на обожание около диктатора и отслабне постоянната готовност на населението да се сражава с външните и вътрешни врагове. Според него, „ярката светлина, излъчвана от Кремъл, може би е последния проблясък на угасващото съзвездие”. Въз основа на този анализ, Джордж Кенън формулира политическата стратегия, която САЩ би трябвало да следват: „да се противопостави на руснаците постоянна противодействаща им сила, в редица ключови географски и политически пунктове, отчитайки завоите и маневрите на съветската политика”. Той призовава да се заложи на фактора време, който работи против СССР и съветва да бъдат неутрализирани всички настъпателни инициативи на Москва и да се помогне на изпадналата в много тежко положение Европа да възстанови икономиката си, защото бедността съдейства за разпространението на комунистическите идеи. При това, според Кенън, проблемът не е толкова в разпространението на марксиско-ленинската идеология, колкото в необходимостта да се противостои на разпространението на съветската мощ. Последното следва да бъде спряно, не по някакви морални съображения, а понеже прекаленото усилване на СССР би нарушило стратегическото равновесие и, следователно, би довело до нова война.

Дали обаче онова, което казва Джордж Кенън, действително се разбира от Запада, въпреки широкия резонанс, който получава оценката му на ситуацията около СССР? Истината е, че подходът му се оказва недостатъчно „американски”, интересува го световният силов баланс, в чистия му вид, и той смята за нужно да отдели морала от политиката. Само че „доктрината за сдържането”, формулирана от президента Хари Трумън, на 12 март 1947, се базира на съвършено различни предпоставки: според нея, комунизмът е чума и въплъщение на Злото, следователно срещу него следва да бъде започнат кръстоносен поход, като борбата се води навсякъде и с всички средства. „Политиката на САЩ трябва да подкрепи свободните нации, борещи се срещу опитите за установяване на господството на въоръженото малцинство, или против натиска отвън”.

На свой ред, Джордж Кенън смята този „кръстоносен дух” за изключително вреден, защото води до тотална борба и намеса по всякакъв повод, провеждане на съмнителни операции и убеждението, че всеки, който се обявява против комунистите, следва да бъде подкрепен.

От края на 40-те до края на 80-те, въпросът за целите и начините за борба срещу съветския комунизъм остава в центъра на външнополитическите дискусии в САЩ, най-вече във връзка с войната във Виетнам. Участието на стотици хиляди американски войници в бойните действия на територията на Индокитай, през 50-те и 60-те години, се обуславя от т.нар. „теория на доминото” („принципът на доминото” е формулиран от президента Айзенхауер, през април 1954). Смята се, че комунизмът се разпространява като епидемия и, ако бъде допуснат да се утвърди в бившите френски колонии в Индокитай, много бързо ще се прехвърли в Бирма, Тайланд, Малайзия, Индонезия... САЩ обаче плащат много висока цена за опита си да изиграят в Индокитай ролята на Свети Георги, сражаващ се с комунистическия дракон. Подобно на много други битки, започнати в името на най-висши и благородни принципи, Виетнамската война се превръща в обикновена военна авантюра. Причините за това са няколко: американският съюзник (южновиетнамският режим) води доста двусмислена политика, докато противникът (Северен Виетнам) упорито преследва целта си, без да се съобразява с жертвите, в същото време методите, използвани от САЩ (бомбардировки, създаване на концентрационни лагери за населението и постоянни „прочиствания” на територии), задълбочават непопулярността на тази война.

Ричард Никсън, който е президент на САЩ от 1969 до 1974, както и съветникът му Хенри Кисинджър (роден в Германия и получил европейско образование) правят всичко възможно за изтеглянето на американските войски от Южен Виетнам (1973-1975). При това те се ръководят от класическите принципи на геополитиката, успешно осъществявайки неочакваното сближаване с Китай на Мао Цзедун (историческото посещение на Никсън в Пекин, през февруари 1972).

Това се оказва наистина забележителна геополитическа операция: комунистически Китай и капиталистическите Съединени щати решават да нормализират отношенията си, за да балансират мощта на Съветския съюз и да се противопоставят на експанзионистичната му политика.

Противоречията между геополитика и идеология отново се проявяват, когато президент на САЩ е Джими Картър. По време на управлението му, в основна тема на американската външна политика се превръща борбата за спазване на човешките права, а американската помощ за чужбина – в основен инструмент на тази политика. Много скоро обаче се появява разминаване между декларираните принципи и конкретните действия, в частност, по отношение шаха на Иран. Таза страна има огромно значение за външната политика на САЩ, заради географското си положение, между СССР и Персийския залив, но масовите репресии, осъществявани от тайната полиция на шаха, никак не помагат за причисляването на Иран към „борците за човешки права”.

Това принуждава Картър да коригира политиката си, в посока към повече реализъм (посещението му в Техеран, на 31 декември 1977), и да признае огромното геополитическо значение на Иран, определяйки го като „остров на стабилност”, при това на фона на мощната вълна на ислямския фундаментализъм, която под ръководството на Хомейни, съвсем скоро сваля режима на шаха.

През първата половина на 80-те, президентът Рейгън отново се връща към реториката на студената война, обявявайки Съветския съюз за „империя на Злото”. Той призовава западните демокрации да подкрепят съпротивителните движения в просъветските държави и, в частност, в развиващите се страни, ориентирали се към Москва (Виетнам, Етиопия, Ангола, Мозамбик, Афганистан, Никарагуа и т.н.).

С идването на власт в Москва на Михаил Горбачов (март 1985) обаче, логиката на идеологията постепенно започва да отстъпва на геополитическата логика. За САЩ, Съветският съюз си остава враг №1, поне до края на 80-те години. Следователно, в техен интерес е по всички възможни начини да бъде дестабилизирана ситуацията в СССР, включително и стартирайки нов етап от оръжейната надпревара. В същото време, съветската мощ и общите „обективни” интереси на двете страни на международната сцена и, в частност, борбата им срещу разпространяването на оръжията за масово поразяване, превръщат Москва в основен стратегически партньор на Вашингтон. Това обяснява и поредния етап в разведряването и спада на напрежението в двустранните отношения, започнал в края на 80-те и довел до краха на просъветските режими в Източна Европа, а след това и до разпадането на Съветския съюз, на 25 декември 1991.

Историята на отношенията между САЩ и Съветския съюз, от края на 40-те до 1991, потвърждава, че идеологията играе централна роля във външната политика на демократичната държава. Защо? На първо място, защото плуралистичната демокрация се крепи на твърде тясната и несигурна основа на съгласието между управляващите и населението, чиято подкрепа е задължително условие за всяка по-значима стъпка на държавата на международната сцена. На второ място, в качеството си на „пацифистки” режим, демокрацията се чувства наистина сигурна, само когато е заобиколена от други демократични държави. Но всяка демокрация представлява държава със собствена територия и население, следователно тя не може да игнорира класическите задължения и стремежи на всяка държава (гарантиране на вътрешна и външна сигурност и постигане на външнополитически успехи). Въпреки същественото влияние, което идеологията оказва върху обществения живот в САЩ, те формулират политиката си като държава, която е длъжна да защити националната си територия и националните интереси, т.е. обмислено и предпазливо.

Социалистическата общност и постоянният характер на геополитическите фактори

Според марксистко-ленинската реторика, войните са следствие на политиката на капиталистическите държави, неспособни да разрешат противоречията си по мирен път. Напротив, социалистическите държави твърдят, че градят взаимоотношенията си върху принципите на братството и сътрудничеството. Така, в резултат от „освобождението” на източноевропейските държави от Червената армия, в хода на Втората световна война, възниква „общността на социалистическите държави”, под егидата на Москва, в рамките на която братските режими поемат задължение съвместно да защитават завоеванията на социализма от посегателствата на вътрешните и външни врагове. Така, геополитическите противоречия, породени от съображенията за сигурност, биват елиминирани вътре в социалистическия лагер.

В действително обаче, нещата стоят по съвършено различен начин. Всяка революционна теория, включително и марксистко-ленинската, твърди, че е в състояние да промени човешката природа, освобождавайки индивида от вродените му рефлекси (страха от бедността, опасенията от външна агресия, стремежът да си присвои чуждата собственост). Но човекът си остава човек. И затова трудно можем да си представим, че рационалната система, декларирала унищожаването на различията между хората в името на всеобщото равенство, ще може да игнорира резултатите от хилядолетното развитие на цивилизацията – каквито например са езика, културата или нацията.

Сталин и наследниците му в съветското ръководство се ръководят (съзнателно или не) от геополитически съображения: за тях социалистичесата общност е обсадена крепост, застрашена от интригите на своите врагове (от шпионажа до нелегалното разпространение на видеокасети), която задължително трябва да разполага с опорни бази (в частност, в държавите от Третия свят) за да отслаби и победи коалицията на капиталистическите западни държави. В същото време, след като в една или друга страна се утвърди една или друга идеология (например марксистко-ленинската в Съветския съюз), тя започва да се трансформира под влияние на националните особености на конкретната държава. Следователно, в периода между 1917 и 1991, е налице сложна диалектична връзка между интересите на съветската държава и целите на комунистическата идеология.

Взаимната зависимост между идеологията и политиката може да се проследи съвсем ясно в отношенията между Съветския съюз и комунистически Китай, през 1949-1989.

На 1 октомври 1949, континентален Китай се превръща в Китайска народна република, начело с Мао Цзедун. Това е наистина историческа победа на комунизма, станал идеология на най-древния и многоброен народ на планетата. Но тази победа не се оказва триумф за Сталин, който по онова време все още е начело на Съветския съюз. Той я възприема по-скоро като поява, на източния фланг на неговата империя, на огромна китайска държава, сплотена и, следователно, изключително опасна, която, през следващите години, би могла да се поддаде на изкушението да поиска част от Сибир. От друга страна, Москва рискува да загуби ролята си на безспорен център на световното комунистическо движение, заради възможната конкуренция на Пекин.

Въпреки това, от 1949 до края на 50-те години, двете комунистически държави официално се придържат, в отношенията помежду си, към принципите на братското социалистическо сътрудничество. В разгара на студената война със САЩ, СССР не може да си позволи да загуби толкова важен съюзник, като Китай. На свой ред, Китайската народна република, която е опустошена от десетилетията войни и непризната от западните държави (с изключение на Великобритания), изпитва изключителна нужда от помощ, каквато може да и окаже само Съветския съюз.

През втората половина на 50-те обаче, дружбата (макар и не съвсем искрена) между Москва и Пекин бързо започва да се трансформира във взаимна ненавист, което води до разрив в отношенията между двете държави. Обяснението е в съчетаването на два фактора – геополитически и идеологически.

На първо място, разривът става по идеологически мотиви. По времето, когато Съветският съюз, ръководен от Никита Хрушчов, стартира процес на десталинизация, т.е. тръгва по пътя на „ревизионизма” (както го определя китайското ръководство), Китай се държи като дисциплиниран ученик на вече покойния съветски вожд. Нещо повече, в резултат от т.нар. „Голям скок” (1958) Китайската народна република се превръща в основната опора на „истинския комунизъм”, тъй като СССР постепенно се „обуржоазява”. И за едната, и за другата велика комунистическа държава ожесточената битка за правото да представляват истинското марксистко-ленинско учение има огромно значение, защото от това зависи влиянието им върху международното революционно движение.

Втората причина за разрива в съветско-китайския алианс (тясно свързана с първата) има геополитически характер. След смъртта на Сталин, през 1953, Съветският съюз постепенно започва да осъзнава, че разполага с много сериозни „козове” (социалистическия лагер в Източна Европа, ракетно-ядреното оръжие), които следва да запази на всяка цена. От тази гледна точка, най-голямата опасност за Москва не са Съединените щати, които също са загрижени, как да запазят могъществото си, а онези държави, които биха могле да претендират за един или друг от въпросните „козове”.

Тук е мястото да напомним, че, на 15 октомври 1957, Съветският съюз сключва с Китай споразумение за оказване на помощ при създаването на китайско ядрено оръжие. На 20 юни 1959 то е денонсирано от Москва, стигнала до извода, че няма никаква полза да предаде в ръцете на друга държава, пък макар и приятелска, онова, което се смята за „абсолютното оръжие”. На свой ред, Китай възприема това като опит да бъде измамен и лишен от основния инструмент, гарантиращ националната му сигурност. В крайна сметка, действията на Кремъл не успяват да попречат на китайците да създадат собствено ядрено оръжие, през 60-те години.

През май 1989, след многобройни перипетии, Съветският съюз и Китай нормализират отношенията си, по време на посещението на Горбачов в Пекин, въпреки жестоките репресии на китайските власти срещу местните дисиденти. Така приключва епохата на омраза, взаимни нападки и геополитически маньоври. Какво остава? Съветският съюз и Китайската народна република имат нещо общо – тяхната марксистко-ленинска идеология, но всяка от тези държави избира собствен път към новия живот.

Под ръководството на Горбачов, Съветският съюз тръгва по пътя на хаотичната политическа либерализация, приключила с разпадането на социалистическия колос, докато Китай на Дън Сяопин реализира преход към пазарна икономика, запазвайки монопола върху властта на Комунистическата партия. Днес и двете велики държави ся изцяло погълнати от решаването на собствените проблеми и ревниво следят постиженията и неуспехите си. Остава им само да формулират ясни правила за съвместното си съществуване. Тоест, идеологиите умират, а геополитическият фундамент периодично се нуждае от преустройство.

Взаимното влияние между идеологията и политиката в противопоставянето между Изтока и Запада за пореден път демонстрира двойнствения характер на природата на човека, възприемащ действителността през призмата на идеологията и, в същото време, живеещ в съвсем конкретно време и пространство. Дори ако идеологическите спорове съществуват в чист вид, в повечето случаи позициите на страните в тях (държави, организации, или индивиди) изпитват сериозното влияние на обективната ситуация. От друга страна, може ли геополитиката да съществува в чист вид, ако съотношението на силите е подложено на непрекъснатото въздействие на убежденията и представите на страните?

Ядреното оръжие и геополитиката в противопоставянето между Изтока и Запада

Дали технологичната революция, в резултат от която се появи и ракетно-ядреното оръжие, можеше да доведе до изчезването на геополитиката, т.е. да сложи край на използването на факторите на държавната мощ в пространството за гарантиране на националната сигурност?

Промените в проблематиката на войната и пространството

Класическата геополитика, чиито основи са разработени през първата половина на ХХ век от Макиндер и Хаусхофер, е насочена към победата в борбата за контрол над конкретно пространство (т.е. във войната за него). Появата на ядреното оръжие и средствата за доставката му във всяка точка на света, внася съществени корективи в тази проблематика.

На първо място, войната става невъзможна, в онези свои форми, които бяха характерни за предишните световни конфликти. Заради огромната разрушителна сила на съвременното оръжие, ядрените държави вече не могат да си нанасят масирани фронтални удари, както по време на Първата и Втората световни войни, тъй като подобна стратегия би довела до взаимното унищожаване на воюващите страни. Оттук възникват такива понятия като „равновесие на страха”. Тоест, вече не става дума за завоюване на чуждото пространство или за постигане на победа, в резултат от военни операции. Вместо това се налага да се поддържа силовото равновесие между ядрените държави и, най-вече, между САЩ и СССР.

На второ място, налице е тезата, че пространството, разстоянията и естествените прегради или предимства на релефа вече са загубили стратегическото си значение, защото всяка цел на планетата може да бъде поразена с ракета-носител на ядрено оръжие, само няколко минути след изстрелването и. На практика обаче, нещата не стоят точно така. Времето и пространството действително неимоверно се „свиха” и днес ситуацията се оценява не в месеци, дни и часове, а в минути и секунди.

В същото време обаче, пространството, до голяма степен, запазва значението си и в съвременните войни. Размерите на Съединените щати и огромните простори на Съветския съюз (Русия) предоставят далеч по-големи възможности за разсредоточаване и скрито разполагане на военна техника, отколкото територията на средните по размери и гъсто населени държави. Освен това, пространството продължава да е разнородно: океаните например гарантират почти пълна неуязвимост на атомните подводници, особено в сравнение с ракетите с наземно базиране.

Използването на пространството в епохата на ядреното „равновесие на страха”

През 50-те и 60-те години на миналия век,  САЩ (в Корея и Индокитай) и Съветският съюз (изправен пред китайската заплаха) осъзнават, че използването на ядреното оръжие се оказва практически невъзможно. Разбира се, това оръжие позволява да се нанесат колосални разрушения на територията на противника, но онзи, който го използва, дори ако не рискува да бъде подложен на ответен ядрен удар ще се окаже, в очите на световното обществено мнение, виновник за употребата на сляпо и ирационално насилие, лишено от каквато и да било политическа логика.

Именно това обяснява и факта, че в годините на противопоставянето между Изтока и Запада, цялата територия на земното кълбо се беше превърнала в поле на непреките сблъсъци между САЩ и СССР, чрез създаването на военни бази и сключването на договори за военна помощ с различни държави от Третия свят. САЩ се ориентират към създаването на „санитарен кордон” (изолацията на Съветска Русия, след революцията от 1917) и създават по периферията на СССР мрежа от военни бази, за да ограничат съветската експанзия на запад и юг (западноевропейските държави, Турция, Иран, Пакистан и т.н.). На свой ред, Съветският съюз се връща към практиката на руските царе и се опитва да пробие враждебното си обкръжение чрез укрепването на просъветските и приятелски режими (Египет на Насър, Индия, Виетнам и т.н.), както и чрез огромния си военноморски флот.

Свободата и мощта могат да се реализират само в пространството. Потресаващите научни и технически постижения от края на ХХ век (скоростният транспорт, телекомуникациите и т.н.) позволяват да се съкратят разстоянията и да се уплътни времето. Но човек продължава да живее в пространството, поддържа отношения с останалите и се опитва да опознае себе си. Повишената мобилност не ликвидира привързаността му към определено място в пространството. Оттук и постоянните противоречия между движението и уседналостта, които се усложняват, но не изчезват, вследствие на техническия прогрес.

 

* Професор от Института за международни отношения в Париж, Франция. Това е четвъртата от серията статии, посветени на геополитическите аспекти на двете световни войни и на студената война, определили облика на миналия ХХ век.

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

България{jcomments off}

М. Деведжиев, Земята и хората

Х. Генчев, Устройствени проблеми на Видинския регион

Г. Маринов, Усвояването на средства от фондовете на ЕС, като стратегически въпрос

Б. Банчев, Югоембаргото и транспортната блокада на България

И. Войников, Промените в българските граници през 40-те години на ХХ век

 

Гореща точка: Конфликтът в Южен Кавказ

П. Димитров, Грузинско-руският сблъсък: причини и последици

Д. Фридмън, Доктрината Медведев и стратегията на САЩ

 

Светът

Д. Баталов, Руско-германските отношения - между миналото и бъдещето

И. Михова, Новата имиграционна политика на ЕС

И. Михайлова, Геополитическите измерения на инициативата за Средиземноморския съюз

Е. Сатановски, Омагьосаният кръг на “миротворческата дипломация” в Близкия изток

 

Фокус: Турция

Н. Девлет, Проблеми на турската геополитика

А. Дугин, Евразийската стратегия на Турция

 

Геостратегия

В. Батков, Регионалната военна стратегия на САЩ

М. Мазар, Асиметричната война: сбърканите приоритети на американската военна стратегия

 

Геоикономика

М. Ковачев, Глобалната продоволствена криза и геополитическите й последици

 

Основи на геополитиката

Ф. Моро-Дефарж, Геополитическият фактор в глобалното противопоставяне между Изтока и Запада

 

Книги

Дж. Пюдър, Завръщане в Лондонистан

 

Интервю

Френсис Фукуяма за предизвикателствата на постмодерната епоха

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Колкото и темата за техническите (очевидно става дума за транспортните)  връзки да владее нашето въображение и желание за дела  (например: Дунавски инфраструктурен коридор №7, Дунав мост 2, реконструкцията на пристанищата Видин и Лом, път и железница), същественото в “досието” на Видин е неговата географска ситуация. Усещането за начало/преход/смяна съпътства всеки посетител на града. Това се дължи и на пейзажно-сценографските ефекти от близките Железни врата и дунавските серпантини. Първата страница на пътеписа “Дунавска България” на Феликс Каниц от 1862 започва тъкмо от Видин, или както той го нарича,“първият град по Долния Дунав” (Образ 1).

 

Карта на Macedonia, Moesia,  Thracia  et  Dacia. 2 век.

Едва късното, през ХІХ век, взривяване на речните прагове прави от Дунав пълноценна транспортна връзка “Изток-Запад”. Днес сме я прекръстили на коридор №7. В привидинския ареал, се е намирал както Pons Traiani – Траяновият мост (при  Дробета-Турну Северин), така и построеният 200 години по-късно от Константин Велики мост при Ulpia Oescus, дн. Гиген (Образ 1). Двата римски “мостове” са на 250 речни км един от друг. Почти по средата лежи Видин. С Дунав мост 2 днес не правим нищо, което вече да не е било.

От нас се очаква да открием това, което географията “предлага-изисква”, за да улесним-ускорим развитието на Видин.

Видин е повече от само пристанище, той е транспортна  става-разпределител, както през Дунав, на север, така и по суша, на югозапад и югоизток.  Тази транспортна свобода бе отнета на Видин като последица от появата, през 1878, на близката Тимошка граница. Тя отдели Видин от долината на река Тимок, както и София от Видин. Поради това първия “инфраструктурен” проект на Княжество България стана пътят през Петрохан, построен спешно за 4 млн. лв. (за сравнение, Дворецът е струвал 3 млн. лв)

Заживяхме и свикнахме с мисълта, че Видин се намира в северозападния “Ъгъл”, че там започват/свършват българските Неща. Тази представа работи срещу града. Гъстотата на населението в окръга от 90 жители/кв.км, веднага след Освобождението, спада днес до само 30 жители/кв.км! Голямата причина това да стане бе плътното затваряне на границите през миналия век. Няма окръг в България, 3/4 от чиито граници да са и държавни граници. Тези граници си отиват. Епопеята със ситуирането на Дунав мост 2 е само епизод от началото на този европеизиращ процес, който е големият шанс за Видин.

Видин мъчно ще разшири позицията си на товарно пристанище (Лом е очевидно по-добре разположен спрямо Кремиковци. Шансът на Видин е в неговите презгранични възможности. На североизток, видинските връзки достигат Крайова, а на югозапад – Ниш. Тази наднационална, регионална ос лежи в стратегическото (политическо, не географско) направление на регионалната политика на Еворепейския съюз и ще бъде подкрепена от него. Тази ос е била вече европейска – Ratiaria-Castra Martis–Naissus (Арчар-Кула-Ниш). В политиката на ЕС, националните региони са само градивните камъни на презгранични образувания - (над-)региони. В конкретния случай, партньори на българския Северозападен регион ще бъдат румънският регион, условно назован “Калафат-Крайова” и сръбският “Зайчар-Ниш”. Точно в средата на тази международна сръбско-българско-румънска регионална ос застава Видин. Оказва се, че античната Bononia не е стъпила на случайно избрано място.

Това обаче не бе видяно от българските власти.  Събитие в българската регионална политика бе учредяването на 6-те български региони. Трите в Северна България, трите – в Южна, както и определянето на техните 6 опорни центрове. Българското правителство направи грешка, когато отмени своето първоначално отсъждане и реши да пренебрегне професионалистите-регионалисти, като определи за опорен център на Северозападния регион не Видин, а Плевен.  Софиянци ще се примирят с това да си подават документите в басейновата дирекция „Плевен“, но кой ще решава делата на Дунава (редовните пролетни наводнения, ледоходи, сръбските нефтени и „тимошки“ замърсявания, дунавската контрабанда, а и на задаващия се международен пътен и жп-транзит през Дунав мост 2)?

Остана неразбрано, че регионалната власт не е местна власт, а - държавна власт, изнесена напред - при проблема, който трябва да бъде решаван намясто и начаса.

* * *

Отбелязахме следните два погрешно (не-)решени въпроси:

- Грешката с определянето на Плевен за опорния център на Северозападния, най-дунавския Регион. Тази грешка силно ще затрудни формулирането на българската държавна политика, както и осъществяването на конкретните нейни мерки. Грешката трябва да бъде поправена преди да е нанесена голямата щета от доброволния ни отказ да проявяваме дунавска инициативност.

-           Липсата на презгранична териториална стратегия за сръбско-българско-румънския (над-)регион. Ще го наречем условно Moesia-Dacia Ripensis (=Брегова, оттам и оттогава носи името си Брегово) на името на провинцията по Диокле-цианово време (Образ 1). Наред с транспорта, този (над-)регион ще гради своя профил и върху общи културни и исторически факти. Обединяващата личност е местният дак - августът Galerius. Майка му е бежанка от отвъд Дунав. Той умира в Serdica, вилата му е оттатък Тимок.

Нека добавим и тези проблеми, с чието отлагане сякаш навикнахме:

-  Забавянето на реконструкцията на жп връзките в Северозападна България. Те са с едни от най-лошите технически показатели (наклони до 26%о и  криви, близки до 200 м) в страната. Сериозни изправяния засега на жп трасето не се предвиждат, нежели пробиването на тунели. Дължината на жп-тунела под Петрохан, според бившия „Транспроект“, възлиза на 13 ½ км. Макар и тежка инвестиция, този тунел (или друг тунелен вариант) е необходим, за да се уплътни изцяло жп-капацитета на Дунав мост 2.  Необходими са обаче поне 10 години за проучване, проектиране и изграждане на жп тунела; следователно ще трябва веднага да се започне работа. Успоредно с това ще трябва да бъде реконструирана и подхождащата към жп-тунела мрежа от жп линии.

Бездействието относно проектирането-изграждането на кратка пътна връзка на Видин-Лом в посока на юг. Засега се предвижда  само реконструкция на главния път в участък около Ружинци и Димово.

Необходима е нова далекопътна връзка. Тя неизбежно ще е под Петрохан, или на запад от него - по Дългиделска Огоста. Искърският пролом е преуплътнен и станал негоден за тази цел. Липсата на удобна, тунелна връзка на Дунав мост 2 с (далеко-) път Е 79 по долината на река Струма ще остави скъп мостов превозен капацитет неизползван докрай. Липсата на тази връзка създава големи проблеми и на самата София. Постоянно коментираната тема „Топлидолски тунел“ подсказва, че Видин може да разчита и на подкрепата на града София, защото тунелната връзка между Е 79 и Дунав мост 2 ще изведе големия транзит „Север-Юг“ западно от столицата.

Да споменем и проблемите, приети за ако не далечни, то поне за отложими:

- Проектната подготовка на пътно-туристическа инфраструктура, чието начало би бил панорамният път „Кула-Раковица-Белоградчик-Чипровци-Берковица“. Това е път от рода на т.нар. „корнизи“, които предлагат както пейзажни преживявания, така и удобни подходи към високата планина, включително и към новия зимен курорт под връх Ком. Чаровното при нея е, че тя ще повтаря (а някъде и използва) римските трасета.

Крайдунавските исторически обекти също се нуждаят от своя пътно-туристическа инфраструктура. Крайречната пътна връзка е съществувала винаги като регионално намерение. От двайсет години тя обаче е забравена.

-           Експанзионизмът не е единствената възможност за растеж. Ще трябва да бъдат разкрити налични, но досега занемарени-забравени възможности. Една от тях е притежаването-отстояването-разгласата на собствения профил-характер на Видин. Други градове са в търсене на свой стил и характер. Видин ги има, само не бива да ги загуби. Той е градът-крепост и мост. Сега е времето за повече внимание спрямо исторически терени, съоръжения и сгради, чиито поземлен ресурс бе грубо „усвоен“ в модерните времена. Видин дължи това на себе си, защото макар и провинциална, е бил/си остава метрополия. Град, който лъчи далеч извън стените си.

-           Необходима е широко подкрепена регионална програма за развитието на собствената културна, туристическа и икономическа значимост на Видин. Що се отнася до транспортната – тя, макар и мъчително, вече се възстановява. Тази програма ще спечели национална и международна подкрепа.

В тежки времена Видин е бил винаги надежден хинтерланд на София.

 

София, 19 юли 2008

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

В общественото съзнание, а дори и сред специалистите, някак безкритично се е наложило мнението, че кръстопътното положение на България и осигурява безспорно предимство. Коментарите са  по-скоро, доколко пълноценно се използва това предимство. Пропуска се обаче другата страна на въпроса. Защото средищното положение може да носи и заплаха за страната. При геополитически сблъсък винаги има  опасност от война на два фронта. Христоматийният пример е Германия, но и в българската история могат да се посочат Междусъюзническата война и Балканската Антанта. Ключов фактор за България е липсата на подходяща инфраструктура и излаз на открито море. Затова, дори когато конфронтацията отсъства, дискусията на тема „транспортната блокада на България”[1] никак не е излишна. Тя е оправдана и при спокойна геополитическа обстановка, а при кризисна ситуация става изключително актуална. Показателен пример е Югокризата от 1991-1995.

Проблемите на България след началото на юговойните

През този период, проблемите на България започват още със „седемдневната война” в Словения. Няколко български шофьори на камиони се оказват в неподходящото време, на неподходящото място. Това съвсем не е случайно. Войната заварва около 40 наши камиони, преминаващи през словенска територия. Тези, които спират от австрийската страна на границата или прекосяват другите югорепублики, са още повече. Словенците задържат българските тирове и дори ги използват като барикади в различни участъци от главната магистрала, за да попречат на югославската армия. Камионите са бомбардирани от въздуха или изблъсквани от танковете. Загиват петима български шофьори[2]. В същото време, федералните войници и словенците дават общо 68 жертви. Съпоставени с тях, петимата българи не са никак малко. Гибелта им показва жизненото значение, което има за нашата икономика, спокойствието в западната ни съседка. Магистралата през Югославия е основен маршрут за българските превозвачи от и за Западна Европа[3].

През следващите месеци все още се ползва, незасегнатото от военните действия, направление София-Белград-Унгария. То също става проблематично след въвеждането на санкциите на ООН срещу Сърбия и Черна гора. На 30 май 1992, Съветът за сигурност приема Резолюция 757, налагаща забрана на всякакви стопански контакти, включително въздушните съобщения, със Съюзна република Югославия (Сърбия и Черна гора). Прекратяват се всички форми на научно, културно и спортно сътрудничество с официални представители на страната. На свой ред, българското правителство приема постановление, което повтаря текста на резолюцията, включително за забрана на всеки внос или износ в остатъчна Югославия и на въздушните връзки с нея[4]. Вносът на стоки от български фирми за Сърбия е поставен под контрола на Комитета по санкциите на ООН в Ню Йорк.

По време на правителственото заседание от 8 юни, българският транспортен министър обявява, че освен преките загуби, санкциите имат и друг отрицателен ефект,  натоварвайки съобщителните връзки за преминаване на река Дунав, при Видин и Русе[5]. Транзитът през Сърбия е разрешен, но пресичането на границата е затруднено допълнително от множеството сръбски граждани, които започват да се снабдяват с бензин от България. Налице са и опити забраненият внос за Сърбия да се прикрива като транзит. За да се избегне това, през септември 1992, влиза в сила нов план на Европейската Общност за спазване на ембаргото. Въвеждат се подробни сертификати за внос в Македония, Хърватска и Босна и Херцеговина и за избягване отклоняването на товари за Сърбия. Създава се съвместна структура (САМКОММ), между ЕО и СССЕ, за контрол на санкциите. Мисията и в България започва работа през октомври[6], но остава с неустановено положение още година и три месеца. Българските власти проточват преговорите за статуса на  мисията, защото това е един от малкото инструменти, които имат, за да договорят компенсации за загубите от ембаргото.

Сръбската позиция е представена от външния министър Йованович. На 13 ноември той се връща от частно посещение в Париж, като каца в София заради санкциите. На летището го посрещат български дипломати. Мнението му за ефекта на санкциите е, че: “търговците винаги следват интересите си и даже при фараоните са “пробивали” границата”[7].

Точно по тази причина, на 16 ноември, Съветът за сигурност на ООН налага нови санкции с Резолюция 787. Основното в тях е забраната на транзитния трафик, през Сърбия и Черна гора, на петрол, метали, химикали и други стратегически товари. България веднага спира да издава експортни удостоверения за Македония, Босна и Херцеговина, Словения и Хърватска, въпреки щетите за българската икономика[8].

В края на ноември, ръководителят на САМКОММ, Райнер Бойсел обикаля западната ни граница и докладва в Брюксел, че много български фирми, най-вече транспортни, страдат от забраната за транзит през СРЮ. Другият голям проблем е спешната нужда на Македония от горива за зимата, след като Гърция забранява техните доставки. Между България и Македония няма пряка жп връзка, а шосетата не могат да поемат нарасналия поток товари. Според доклада, трябва да се прави разлика между железопътните превози, през Сърбия, за Македония и за Босна и Херцеговина. Във втория случай те отиват при босненските сърби, “известни като най-жестоките участници в босненския конфликт” [9]. София е посетена от вицепремиера на Македония, който търси съдействието на българските власти. Страната му е пред катастрофа, заради търговската блокада на Гърция. Българските дипломатически усилия имат успех и Външното ни министерство получава уверението на САЩ, че Комитетът по санкциите ще разреши преминаването на влакова композиция през Сърбия, ако има строг контрол при изпращането и пристигането и. Бъдещите разрешения на Комитета ще се дават за всеки отделен случай[10]. При това положение, основните маршрути за македонския излаз стават, по море, през Бургас и, по суша, през Русе (Дунав мост). Проблемът обаче е, че те постепенно се задръстват, защото са основен излаз и за българската икономика.

Така, щетите за България нарастват. В началото, тя се надява на индиректни компенсации, чрез допускане до пазарите на Европейската общност, което не става толкова лесно. Втората резолюция създава много сериозни проблеми за българската икономика, натоварвайки я с допълнителни транспортни затруднения[11].  Страната обявява 1,2 милиарда долара загуби за периода май-декември 1992. На 7 декември, правителството приема меморандум, в който настоява за създаване на компенсационен фонд, предвиден в Устава на ООН[12]. Посочено е, че дори на този етап не могат да се изчислят допълнителните загуби, които понася България от ограниченията за превоз на транзитни товари през Сърбия и Черна гора. Причината е в разрешените от Комитета по санкциите доставки с “хуманитарна” цел за СРЮ. В резултата на това, стокообменът между съседните държави сменя посоката си и България започва да внася в Югославия повече, отколкото изнася.

На 16 април 1993, Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 820. Мерките са много по-сложни и всеобхватни, като въобще забраняват транзитните превози през сръбска територия. Окончателно е поставен под контрол и речният път по Дунав (Виж. Геополитика и геостратегия, бр.4/2008).

Българската реакция

България е задължена да се присъедини към санкциите, въпреки че според премиера Беров: “затварянето на границите е удар срещу страната”. На 29 април, Народното събрание приема декларация във връзка с Резолюция 820[13]. Тя обръща внимание, че поради географското положение на България, пълната изолация на Сърбия и Черта гора ще доведе до откъсване на страната ни от нейните икономически партньори в Западна Европа, което ще затрудни реформите и прехода и към пазарна икономика. По тактически съображения, в текста не е включено искането към ООН за транзитен коридор през Югославия, което е обсъждано от депутатите. Съответният меморандум е внесен на 7 май в ООН[14]. Документът обявява 234 млн. долара месечни загуби по новата Резолюция 820 и настоява да бъде признато наличие на “специални икономически проблеми” за България, съгласно чл.50 от Устава на ООН. За оценка на загубите, страната очаква мисия на експерти от ООН. Посочени са шест ключови инфраструктурни проекта, които биха облекчили засиления жп и автотрафик през България, но се нуждаят от външно финансиране. Те са: мост на река Дунав между Видин и Калафат с шосейно и жп трасе; двойна жп линия между София и Видин, с отклонение за Лом; удвояване на пропускателната способност на жп линията от София до гръцката граница (Кулата/Промахон); изграждане на магистрала София-Видин с тунел под Петрохан; изграждане на българския участък от черноморската магистрала Истанбул-Констанца-Западна Украйна; свързване жп мрежите на България и Македония чрез изграждане на жп линия между Гюешево и Крива Паланка.

Допълнително, България настоява да се разработят критерии за изключения от забраната за транзитни превози през СРЮ. Поставя се начало на мъчителен процес на съгласуване. Той се сблъсква едновременно с несъгласието в Комитета по санкциите на САЩ, считащи Сърбия за “държава-разбойник”[15], и на самата Сърбия, разглеждаща коридора като нарушение на собствения си суверенитет. Комитетът по санкциите  на ООН определя пунктове за влизане в Югославия от България – Връшка чука и Калотина, за автомобили, и Драгоман, за влакове[16]. Като възможности за компенсация започват да се обсъждат варианти за обходни на Югославия маршрути, срещу които България протестира. София отново напомня “настоятелно” на ООН необходимостта да се разработят критерии за изключения от забраната за транзитни превози през СРЮ, както за земен, така и за речен транспорт, по река Дунав. Поредният меморандум е изготвен на 17 май и внесен в ООН на 19 май[17].

На 27 май, югославското Външно министерство също обявява, че подкрепя българския меморандум за транзитни коридори. Впоследствие обаче, подкрепата се оказва само на декларативно ниво. Тя е изразена с писмо от премиера Радое Контич до Любен Беров, връчено на временно управляващия мисията ни в Белград Йордан Кожухаров. Писмото е с дата 5 юни. Според българските дипломати, същественото в него са внушението, че България не трябва да предоставя територия и въздушен коридор за намеса в бивша Югославия, и резервите към предлагания от България коридор, тъй като ще наруши суверенитета на СРЮ[18]. На 23 юни е връчено писмо-отговор на Любен Беров до Радое Контич - България е за ненамеса в конфликта на балканските страни и за диалог, с решаваща роля на Сърбия. За преодоляване на санкциите, страната ни иска транзитен коридор през Сърбия и изразява загриженост за обстановката в Македония и Сърбия[19]. За Беров срещата с Контич е “възможна”, но е обвързана с българското желание за транзитен коридор, без да се накърнява интереса и суверенитета на Сърбия.

През юли няма никакво развитие от югославска страна на въпроса за транспортния коридор. Нещата са влошават допълнително от започналата блокада на река Дунав от сръбски кораби и яхти. Двата фактора са причина за охлаждане на отношенията между България и СРЮ и усилията се насочват в друга посока. Българското правителство подготвя нов план с идеи за мерки и процедури за транзитно преминаване на стоки през Сърбия, без да се нарушават санкциите. Той е внесен в ООН и напомня, че 60% от българския износ за Европа минава през територията на Сърбия. Затова се иска разрешение за сухопътен и речен коридор. Сухопътният е по маршрута Калотина – Ниш – Белград – Нови Сад – Суботица – Сегед. Към обичайните мерки за контрол от Комитета по санкциите се предлага да се прибавят формиране на автоколони, придружени от международни наблюдатели и електронни устройства за наблюдение[20]. Външно министерство препоръчва на българските медии да не използват формулировката “транзитен коридор”, защото това създава впечатление в международните среди, че България частично се дистанцира от Резолюция 820. На 17 август, премиерът Беров се среща с американския посланик Хил, за да поиска помощта на САЩ в ООН по писмото за “транзитен сухопътен превоз на български стоки, в рамките на Резолюция 820, при комплекс от мерки за неотклоняване”. На 20 август, Външно министерство връчва копие на писмото и до центъра на ЕО/СССЕ по санкциите (САМКОМ-Брюксел), на началника на мисията в България - Норберт Хюберс.

Югославският коментар е даден в интервю на Владислав Йованович и той е, че изходът не е в транзитен коридор, а България да поиска от Съвета за сигурност на ООН отмяна на Резолюция 820[21]. На 29 и 30 август в Белград е заместник-министър Димитър Икономов, в рамките на консултациите му със страните, произлезли от бивша Югославия, в които участват и Хърватска и Словения. От Белград обвързват индиректно подкрепата за транзитен коридор със среща Контич-Беров, на която да се излезе с балкански инициатива за премахване на санкциите.

България търси и други решения. Правителствената комисия по санкциите приема списък на основни инфраструктурни обекти за облекчаване на трафика. Сред тях е реконструкцията на русенския Дунав мост, през който минава нарасналия трафик от България към Румъния. За започване на проекта са обещани 850 хил. долара от САЩ. Парите се отпускат безвъзмездно, заради затрудненията от санкциите. Уговорката, че не се дават като компенсация, се прави на 20 септември от, пристигналия в София ръководител на групата по югосанкциите на Държавния Департамент – Камрас.

Основната цел обаче си остава коридорът през Сърбия. В тази връзка, министър Станислав Даскалов изпраща писмо до генералния секретар на ООН Бутрос Гали. Съществена част от него е молбата за одобряване на българските предложения за процедура по транзитни превози на наши стоки през югославска територия. Писмото е разпространено като документ на ООН и разпратено на всички възможни адреси, включително Нунциатурата на Ватикана в София[22]. На 23 септември, в Народното събрание, се обсъжда декларация за санкциите. В нея не е включен текст за транзитен коридор, като вместо него е записано “облекчен и преференциален достъп до пазарите на развитите страни”. Декларацията е приета на 24 септември и е изпратена в ООН[23]. Междувременно, българската страна търси подкрепата на влиятелни издания, като “Ню Йорк Таймс” и “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” .

България съгласува ходовете си с други засегнати страни (Албания, Хърватска, Чехия, Молдова, Румъния, Словакия, Македония и Унгария). На 19 октомври, те внасят в Общото Събрания на ООН писмо с искане за допълнителна точка в дневния ред, озаглавена “Икономическо съдействие на държавите, засегнати от наложените от Съвета за Сигурност санкции срещу СРЮ”[24].

На 22 октомври 1993, в България пристига помощник-държавният секретар на САЩ за Европа, Стивън Оксман. Главна тема на срещите му с президента, премиера и външния министър е инициативата “Партньорство за мир”, като не са пропуснати уверенията, че САЩ ще работи със своите съюзници и с ООН за очертаване на пътища за облекчаване на българските загуби и за алтернативни транспортни връзки, заобикалящи  Сърбия и Черна гора. След отпътуването на Оксман, новият американски посланик Монтгомъри връчва акредитивните си писма на президента Желев. Официалната позиция, изразена от посланика е, че няма страна, понесла толкова щети заради ембаргото като България, но че нейната роля е от ключово значение за успеха му. Той отново повтаря, че ще се работи за алтернативни транспортни и комуникационни връзки, без да крие, че тези проблеми не могат да се решат бързо. Българските дипломати очакват на заседанията на Комитета на ООН по санкциите, в началото на ноември, да се реши положително въпросът за предоставяне на транзитен коридор през Сърбия. Може би затова срещата на заместник-министър Димитър Икономов с новия временно управляващ югославската мисия в София проф. Радош Смилкович е отлагана почти два месеца, въпреки настояванията на дипломата. На срещата, продължила почти два часа, е напомнено българското искане за транзитен коридор.

Комитетът по санкциите обаче отказва искания от България транзитен коридор за сухопътни превози през територията на Сърбия и Черна гора. Затова страната ни внася ново искане за облекчени процедури на превоз през СРЮ – конвои от по 10-15 камиона, с разрешение от Комитета по санкциите и под контрола на САМКОММ в България и Унгария. На 19 ноември, Комитетът по санкциите приема “за сведение” предложените мерки. На 24 ноември, посланикът ни в ООН, Слави Пашовски съобщава по БНР[25], че Комитетът е одобрил българското предложение за транзитен коридор през Югославия. В българският печат веднага се появяват публикации за смекчаване на ембаргото и победа на приятелите на Сърбия. Правителството спешно разглежда темата на 25 ноември[26]. След заседанието, заместник-министър Тодор Чуров нарича пред журналисти публикациите за транзитен коридор – “неточни”. Той разяснява, че всяка българска молба за транзитни товари, особено за бързоразвалящи се стоки, ще се разглежда и одобрява поотделно, като ще се ползва специален формуляр, пратен от Ню Йорк. Уточнено е, че България ще продължи сътрудничи със САМКОМ, като превозите ще бъдат само през деня, със запечатани камиони, претегляни на влизане и излизане в ембарговите територии.

На 3 декември, Беров приема югославския премиер Контич. На срещата българският премиер повтаря традиционна позиция за въздържане на България и другите съседи от ангажиране в югоконфликта. Отново е напомнено, че страната ни може да преоцени позицията си, ако възникне нов конфликт, застрашаващ западната граница и българските национални интереси, какъвто се “прогнозира от някои в Косово и Македония”. Санкциите създават проблем за България, но тя се присъединява към тях, защото е задължена по Устава на ООН и защото ги смята за мирно средство. Страната очаква отговор на молбата си в Комитета по санкциите на ООН за сухопътни транзитни превози през територията на СРЮ и предлага взаимно намаляване на митата и транспортните такси. Контич определя отношенията с България като приоритет, за който санкциите са правно препятствие, и предлага активизиране на възможните форми на сътрудничество, като крайгранично и т.н. Подкрепя идеята за превози, но само ако наблюдателите са от “приятелски държави”. Възможността за реципрочно намаляване на таксите също е приета добре. Срещата предизвиква разнородни коментари. В югославските медии те варират от акцента, че коридорът не трябва да нарушава териториалния интегритет на Югославия, до информацията на Радио Белград, че България е готова веднага да изпрати 100 хил. тона мазут и горива.

Проблемът за компенсациите

Развитие получава и темата за компенсациите. На 6 декември, Комитетът по финансови и икономически въпроси към Общото събрание на ООН одобрява предложената от България резолюция за компенсиране щетите от ембаргото и я внася в пленарно заседание [27]. На 13 декември, българското правителство утвърждава дълго отлагания меморандум за разбирателство с мисията по прилагане на санкциите на ЕС и СССЕ. Според него, САМ има право да дава практически съвети на българските митнически служители и да получава пълна информация от тях. На всички гранични пунктове ще има упълномощено лице за свръзка[28]. Веднага след одобряване на меморандума, на 15 декември, България внася в Комитета по санкциите поредното искане за транзитен коридор. Сред мерките за гарантиране на маршрута е предложено и електронно следене. В тази връзка, на 19 декември, списание “Нюзуик” разглежда санкциите срещу СРЮ, като първи опит да се ползват модерни технологии. На 21 декември, Общото събрание на ООН приема резолюцията без нито един глас против. В нея се изразява загриженост за икономическите трудности, с които се сблъскват съседните на Югославия държави и се признава спешната необходимост от помощ, особено за развитие на износа и инвестициите. Другите държави и международните финансови институции се призовават да им окажат техническа, финансова и материална помощ, а генералният секретар на ООН да координира усилията[29]. Още на 22 декември българското правителство съобщава, че Комитетът по санкциите на ООН разрешава от България за Европа, през Югославия, дневно да пътуват по 15 тежкотоварни камиона със селскостопански стоки и лекарства.

В този момент се появяват затруднения от другата страна. Югославия иска специално договаряне с България за коридора.  Налага се допълнителна среща в югославското  Министерство на транспорта, което не желае да намали транзитни такси. На 4 и 5 януари 1994, министърът на транспорта Кирил Ерменков е в Белград. Той уточнява техническите подробности по транзитния коридор, разрешен от ООН, със сръбския министър на транспорта Жарко Катич, федералния му колега Благое Лукич и сръбския премиер Никола Шаинович. Уточнено е камионите да преминават ускорено през Сърбия и да плащат 50% от утвърдените пътни и магистрални такси. Според изискванията на Комитета по санкциите, колите ще се пломбират в Софийската митница и всяка ще бъде придружена от наблюдател. Обсъдена е и възможността за жп коридор, която за момента се отклонява от ООН, поради проблеми с придружаването и опазване на товарите. Очаква се първите колони да тръгнат около 20 януари, но България и Унгария, където трябва да бъде втората проверка, не успяват да се разберат дотогава. Различията са значителни, след като за 11 дни унгарският посланик на три пъти посещава Транспортното министерство в София. Разменят се и обвинения пред медиите. Противоречията са преодолени с големи усилия и в края на януари, в Будапеща, е сключено споразумение за транзитния коридор.

С помощта на програмата на ООН за развитие (ПРООН) се работи по преодоляване на друг транспортен проблем, причинен от ембаргото – облекчаване на задръстванията на Дунав мост между България и Румъния. Проведен е конкурс за строеж на нов мост. От 44 кандидатстващи фирми са одобрени 5, макар още да не е уточнено, дали мостът ще се строи при Видин-Калафат, както иска българската страна или, при Оряхово-Бекет, както иска румънската. Решено е, до края на януари, да тръгне и фериботът Русе-Гюргево, а до 6 май и фериботът Оряхово-Бекет.

Продължават българските усилия за търсене на международна подкрепа. В началото на зимната сесия на Парламентарната асамблея на съвета на Европа (ПАСЕ), на 25 януари, е представен български доклад за икономическите последици и проблеми за съседните страни заради санкциите на ООН. На 26 януари, ПАСЕ гласува предложената резолюция, чиито основни акценти са Комитетът по санкциите на ООН да съдейства за транзитни превози през Югославия за доставка на медикаменти, да се осигурят перспективи за по-добър достъп до пазарите в развитите страни и да се създаде компенсационен фонд за подпомагане и облекчаване на дълговете.

На 31 януари и 1 февруари 1994, във Виена, се провежда специалната среща на СССЕ за подпомагане на най-ощетените от ембаргото страни (Албания, България, Хърватска, Македония, Румъния, Украйна и Гърция). Участват също Япония и редица международни финансови институции. Българската делегация включва експерти по транспорт, телекомуникации и външна търговия и се води от заместник-външния министър Тодор Чуров. Той представя правителствената позиция, че на българска територия са настъпили най-значителните промени на транспортните и комуникационните потоци, но страната ни не може да финансира необходимите проекти. Още в началото на срещата, ЕС декларира, че ще помага косвено на засегнатите от ембаргото страни, създавайки търговски коридор, заобикалящ размирните райони. За 1994, Съюзът отделя 100 милиона екю (112 милиона долара) за развитие на алтернативни пътища. Седемте най-засегнати страни представят своите проекти. Българските са в три варианта: кратко -, средно- и дългосрочен. Ударението пада върху краткосрочните проекти, за подобряване на граничните преходи. Подбрани са 8, от тях 4 български (към Македония, Гърция и Румъния). Това е косвено признание, че страната ни е най-пострадала в транспортно отношение. Обектите са ГКПП Русе-Гюргево, с 850 хил. долара от САЩ; ГКПП Гюешево-Деве баир с 1,1 млн. долара от САЩ, ГКПП Кулата-Промахон с 300  хил. екю от ЕС и ГКПП Видин-Калафат с 2, 25 млн. екю от ЕС. Финансирането е включено в доклада на генералния секретар на ООН за подпомагане на пострадалите от санкциите, изготвен въз основа на  резолюцията на Общото събрание на ООН, от 21 декември 1993[30].

България е особено заинтересована от намаляване на напрежението по времето, когато привършва техническата подготовка на транзитния коридор през Сърбия. На 16 февруари, заседава правителствена комисия по санкциите. Уточнено е, че транспортите, с разрешение от Комитета по санкциите, ще се движат по маршрут Калотина – Ниш – Белград – Нови Сад – Суботица – Томпа и обратно, като включват от 10 до 15 превозни средства. На ден ще минават не повече от два конвоя, които трябва да напуснат България до обяд. Превозни средства с неподходяща за пломбиране конструкция не могат да напускат страната. Конвоите се придружават от наблюдатели, одобрени от Комитета по санкциите, и се проверяват от САМКОММ-България, на Калотина, и САМКОММ-Унгария, на Томпа. На 24 февруари, правителството приема “Наредба за реда за осъществяване на разрешените от Комитета по санкциите на ООН сухопътни транзитни превози през територията на Сърбия и Черна Гора”[31].

Друга стъпка в същата посока е срещата, в началото на март, на транспортни експерти в Солун, които съгласуват обсъжданите във Виена идеи за два митнически коридора за ускорена обработка на товари (не повече от 10 минути) за заобикаляне на бивша Югославия: Австрия/Словения – Унгария – Румъния – България – Гърция/Турция и Албания – Македония - България. Страната ни получава някои облекчения в транспортно отношение, макар че те далеч не отговарят на нуждите и. От 10 май, на Централна гара София, се въвежда предварителна митническа проверка на влака за Берлин, през СРЮ, с цел да се избегнат забавянията и се улесни контрола за нарушаване на санкциите. САЩ подържат плана за алтернативен транспортен “коридор” за бързоразвалящи се селскостопански продукти към Западна Европа. Той предвижда митнически и финансови облекчения на превозвачите от Македония, България и Румъния. Унгария има силни резерви към плана и американските дипломати уведомяват София, че са направили остър демарш пред унгарските власти, като препоръчват на българските да направят същото[32]. Отпуснати са и обещаните през януари средства за усъвършенстване пропускателната способност на граничните пунктове. Митническият коридор е отворен в началото на юни от Координационната група по санкциите във Виена.

Темата за коридорите придобива особено измерение, когато, през април 1994, Турция получава разрешение да прати “сини каски” в Босна, а най-прекият им път е през българска територия. Българската позиция, за неучастие на съседите на Югославия, е категорична. Така, турските войници стигат до Босна, но не през България. Градусът на напрежението е толкова висок, че на Народното събрание са нужни два дни, за да разреши преминаването на ешелон от Румъния с военна техника, предназначена за американските “сини каски” в Македония. Друг проблем, свързан с кръстопътното положение на България, се посочва в годишните доклади на Държавният Департамент на САЩ за разпространението на наркотиците по света. Според тях, войната в Югославия е причина за активизиране на трафика през България, която става водеща във “Балканският път на наркотика”.

Междувременно, Македония също напомня, че прекъсването на икономическите контакти със Сърбия е утежнено със затварянето на другата и границата от Гърция, заради политическия спор между двете държави. Косвен резултат е прекъсването на жп връзката на Гърция със Сърбия, през Македония. Единствената друга възможност, която остава за гърците, е през България за Сърбия, което допълнително усилва натиска върху София за нарушаване на ембаргото. През август 1994, Македония отново иска от Комитета по санкциите на ООН контролиран жп коридор през Югославия до България. Той не е разрешен. Като компромисен вариант, на Скопие отново е предложен “Зелен коридор” за бърза митническа обработка на автомобилни товари за Западна Европа през България. Поредното му откриване е обявено на 15 септември. Камионите обаче трябва да минават в Румъния през Дунав мост, при Русе, което значително удължава пътя им.

Отношението на САЩ съм българските искания

През февруари 1995, президентът Желев е в САЩ. Той предава на президента Клинтън българските искания за косвени компенсации и осигуряване на транспортен коридор за български стоки през Сърбия и Черна Гора[33]. Предложенията се препратени на помощник-държания секретар Ричард Холбрук. Последният е привърженик на твърдия подход към Белград. Той оценява благоприятните условия за български транзит през югославска територия, като болезнено необходими за българската търговия, от което прави заключението, че тя би станала твърде податлива на въздействие от страна на югославските власти. При подобна оценка, САЩ не могат да подкрепят транзитен коридор и търсят възможности за осигуряване на заобикалящи Югославия маршрути. През април, българският външен министър праща и отделно писмо да американския си колега Уорън Кристофър с молба за съдействие пред Комитета по санкциите, който да разреши транспортния коридор през СРЮ. Отговорът идва с два месеца закъснение и препраща към казаното от Холбрук през април – коридорът е неприемлив, защото би поставил българската търговия в зависимост от добрата воля на сръбското правителство[34].

САЩ подържат “Зеленият коридор” за превозване на бързоразвалящи се стоки, чрез заобикаляне територията на Югославия. Той е отворен отново, на 18 април 1995, и има амбицията да ограничи загубите от югоембаргото, като свърже България, Албания и Македония със Западна Европа. Процедурите предвиждат облекчена митническа обработка на товарите и инспекции от американски митничари на македонско-българската, българо-румънската, и румънско-унгарската граница. Нашите експерти скоро оценяват проекта като пълен провал[35]

Няколко месеца по-късно, войната в Босна и Херцеговина е прекратена с Дейтънското споразумение. Отменят се санкциите срещу Сърбия и Черно гора и, съответно, се възстановява българският транзит. На преден план излиза нуждата от реализиране на инфраструктурни проекти. Те се разглеждат и като средство за стимулиране на икономическото развитие, и като фактор на стабилност. Най-важен е транспортния коридор Изток-Запад. На 22 октомври, в Ню Йорк, президентите на Албания, България, Македония и Турция приемат декларация за транспортния коридор Изток-Запад. Декларацията е внесена като документ на ООН[36]. Следващите години обаче показват, че намерението си остава само на хартия.

Геополитическият анализ сочи, че югоембаргото блокира българският износ за Западна Европа, в ключов момент от развитието на страната ни. В конкретното историческо време това обстоятелство изключително затруднява пренастройването на българската икономика от държавна към пазарна. Силно затруднени са и крайграничните контакти. Има стремеж за компенсиране на загубите, чрез разрешена от Комитета по санкциите на ООН търговия или чрез развиване на контрабанда, но и в двата случая решението не е пълноценно.

Големият проблем е транспортен. След продължителни преговори, транзитният коридор за български товари през Сърбия е разрешен от ООН, но постига умерени резултати, както поради противоречията между България и Унгария, така и поради резервите на САЩ и Югославия. ЕС, СССЕ и САЩ се опитват да помагат косвено на засегнатите от ембаргото страни, чрез развитие на алтернативен търговски коридор, заобикалящ размирните райони. Усилията им обаче, се изчерпват с подобряване на граничните преходи, с уточнението, че не става дума за компенсации по Устава на ООН. Решаваща се оказва липсата на подходяща инфраструктура – мостове през Дунав и магистрали през Румъния. Дунав и Черно море не са равностойна алтернатива на затворените маршрути. Превозите през Гърция също са затруднени. И понеже злото никога не идва само, гръцката политиа, налага България да стане единственият възможен излаз и за Македония.

Много е възможно подобна екстремна ситуация в региона да не се повтори в обозримо бъдеще, но това не е повод за успокоение. Именно отсъствието на кризи би трябвало да се оползотвори максимално. В този смисъл са напълно уместни призивите, регионалната политика на ЕС да се използва за наваксване на инфраструктурното ни изоставане в транспортната сфера[37].

 

*Българско геополитическо дружество

 


[1] Русев, Марин „Възможен ли е изход от блокадата: Транспортното географско положение на България в интегрираща се Европа”. – В: „Геополитика и геостратегия”, бр.3/2008, с.39-41

[2] БТА – МИНФ – 30.VІ, 2VІІ, 3.VІІ.1991; също и Демокрация, бр.984/29.ІV.1993 и Дипломатически Архив на Република България, сигн. 3/80/П.20.1, л. 26-29

[3] Като жертви са отбелязани и по един гражданин на Австрия и Холандия и няколко турски шофьори, което е не по-малко показателно - Barth, Peter. Der zerfal Jugoslawiens und die folgen fuer Europa. Muenchen: Studiengeselschaft fuer Friedensforschung, 2000, s. 41.

[4] Постановление на Министерски съвет (ПМС) № 94 от 5.VІ.1992 в Държавен Вестник, бр.47/09.06.1992

[5] Служебен Архив на Министерски Съвет, Протокол № 49 от 8.VІ.1992, т.32

[6] СА на МС, Решение № 427/16.Х.1992 (необнародвано)

[7] ДА на РБ, сигн.1/80/п17 – 1992, л.11-12 и сигн.1/80/п17 – 1992 (СП), л. 30

[8] ПМС № 241 от 30.ХІ.1992 в Държавен Вестник, бр.99/08.12.1992

[9] ДА на РБ, сигн. 6.2.2.12 – ІІІ том, л. 164, 179-183 и сигн. 6.2.2.12 – V том, л. 39-41

[10] ДА на РБ, сигн. 1/199/п10, л. 5-11

[11] Riedel, Sabine. Bulgarien und das UN – Hadelsembargo gegen Jugoslawien – in (SOE), vol. 5/1993, s.268

[12] United Nations Document (UNDOC)  S/24963 - 10.XII.1992

[13] Декларация на Народното Събрание на България във връзка с Резолюция № 820 на Съвета за сигурност на ООН, приета на 29.ІV.1993 (ДВ, бр.39/ 7.V.1993)

[14] UNDOC S/25743 - 7.V.1993

[15] ДА на РБ, сигн. 1/0/5, л.30-31

[16] НАРЕДБА № 3 от 7.06.1993 за митническо оформяне на стоки в съответствие с приетите на 26.04.1993 Правила за контрол на Комитета по санкциите на ООН, издадена от министъра на финансите – в: ДВ, бр. 53/22.06.1993.

[17] UNDOC S/25804 - 18.V.1993

[18] ДА на РБ, сигн. 1/0/5 - 1993, л. 26

[19] ДА на РБ, сигн. 1/80/п.17 - 1993, л. 11; нотата и писмото в сигн. 1/80/п.33 - 1993, л. 5-8

[20] UNDOC S/26041 - 6.VІІ.1993

[21] Демокрация, бр.1072/12.VIII.1993

[22] UNDOC S/26485 - 23.ІХ.1993 и ДА на РБ, сигн. 6.1.1.1 – 1993, л. 13-16

[23] Декларация на Народното Събрание на България във връзка с Резолюция № 820 на Съвета за сигурност на ООН, приета на 24.ІХ.1993 (ДВ, бр.84/ 1.Х.1993) и UNDOC А/48/445-S/26501 - 27.ІХ.1993

[24] UNDOC А/48/239 - 18.Х.1993

[25] БТА - “Радиотелевизионен монитор” – 24.ХІ.1993

[26] СА на МС, Протокол № 106 от 25.ХІ.1993, т.19

[27] UNDOC А/48/734 - 16.ХII.1993

[28] СА на МС, Протокол № 111 от 13.ХІІ.1993, т.6

[29] UNDOC А/RES/48/210 - 21.ХII.1993; Вж. превода на български в БТА-МИНФ-22.ХІІ.1993

[30] UNDOC А/49/356 - 9.IХ.1994.. Вж. и Решение № 46/01.ІІ.1994 (необнародвано) в СА на МС, Протокол № 9 от .І.1994, т.15; Решение № 84/25.ІІ.1994 (необнародвано)-СА на МС, Протокол № 15 от .ІІ.1994, т.10

[31] ПМС № 47 от 11.ІІІ.1994 в Държавен вестник, бр. 24/22.ІІІ.1994

[32] ДА на РБ, сигн. 6.2.2.12 – 1994 – І том, л. 44

[33] Демокрация 15.II.1995

[34] ДА на РБ, сигн. 6.2.12 – 1995, л. 1-3 и 5-8

[35] ДА на РБ, сигн. 6.2.12 – 1995, л. 4

[36] UNDOC A/С.2/50/4 – 2.ХІ.1995

[37] Русев, Марин „Възможен ли е изход от блокадата: Транспортното географско положение на България в интегрираща се Европа”. – В: „Геополитика и геостратегия”, бр.3/2008, с. 41

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Сред причините, които актуализират (в световен и национален мащаб) въпроса за взаимодействието между Земята и населяващите я хора, са: мощният демографски взрив през ХХ век и предизвиканата от него свръхурбанизация в Южна Азия, Централна Африка и Южна Америка. Това води до изоставяне на плодородни земи и опустиняване на  все  по-обширни части от земната суша.

За България пък, взаимодействието между земята и хората е проблем, породен най-вече от стопяването на потомственото земеделско население от българския етнос, вследствие на „откъсването” му от земята.

Земята, майка на живота

Човекът е рожба на Земята. С нейните плодове той поддържа живота си. Заселвал се там, където тя можела да му даде прехрана - най-напред край реките, където възниква и човешката цивилизация. Най-старият документ за историята на глада в света е прочутата „Стела на глада”, открита на остров Сехел, при първия праг на река Нил. Върху този камък е написана историята на ужасния масов глад, бушувал в Египет по време на царуването на Джосер – т.е. около три хиляди години преди новата ера. Йероглифните знаци, запазени до наши дни, предават жалбите на самия фараон: „От висотата на моя престол - се оплаква владетелят на Древен Египет - скърбя за това голямо бедствие. Вече цели седем години от моето царуване Нил не е разливал водите си. Зърното е дребно, реколтите са оскъдни. Липсва всякаква храна. Всеки краде от съседа си. Хората искат да тичат, а едва ходят, децата плачат, младите пристъпят като старци. Душите им са  угнетени, краката им са подкосени и те се влачат по земята, ръцете им стоят скръстени на гърдите. Съветът на знатните е обезлюден. Житните складове са отворени, но в тях няма нищо, там се гонят ветровете. Всички запаси са изчерпани”4.

Тази зависимост на човека от плодородието на земята е създала и първата система за опазването й, чрез измерване на нейните обработваеми площи (фиг. 1).

Колко силно са били привързани хората към земята си показва и отчаяната съпротива на северноамериканските индианци, постепенно изтласквани от исконните си територии от прииждащите бели заселници. През 1856, индианското племе, живеещо край езерото Вашингтон, било изселено от собствените му земи. Посланието на индианския племенен вожд Сиатъл, отправено, преди 152 години, към „великия  вожд  във  Вашингтон”  Франклин Пиърс (14-ия   президент  на  САЩ, от 1853 до 1857),  е наистина забележително: „... Като гледаме вашите градове, ни боли. Защото няма покой в градовете на белите. Там няма място, където да може през пролетта да се долови разпукването на пъпките, или жуженето на насекомите. Може би, защото сме диви, не разбираме. Трясъкът обижда ушите ни. Що за живот е, ако не можеш да доловиш чуруликането на нощната лястовица, или крякането на жабите в езерото в полунощ ... Народът ни постоянно отстъпва пред настъпващия бял човек. Знаем, че той не ни разбира. За него всяка част от земята е като другите, защото е чужденец. Той идва нощем и взема от земята каквото му падне. Земята не е негов брат, а враг, и когато я завладее, тръгва към други земи. Той изоставя гробовете на дедите си и не иска да знае за тях. Той гледа на майка си - земята, и на брат си – небето, като на неща, които могат да се купят или плячкосат. Ненаситният му глад ще погълне земята и ще остави само гола пустиня.

Земята не е притежание на хората. Хората принадлежат на земята. Всички неща са свързани – като кръвта, която обединява едно семейство. Което се случи на земята, ще се случи и на синовете на земята. Не човекът е създал тъканта на живота – той е само брънка в тази тъкан.

... Моят народ ме пита: Какво иска да купи белият човек? Как може да се купи небето или топлият полъх на почвата, или бързината на антилопата? С какво право можем ние да ви продадем тези неща? Как може вие да ги купите? Нима можете да правите каквото поискате със земята?”9.

През 1984, на страниците на „Куриер на ЮНЕСКО”, когато  в Южна Азия “кратерите” на демографският взрив вече започнаха да „изригват”, Антоан Декуре с тревога отбелязва: „Земята – този ценен капитал, е ипотекиран в различни области. Демографският растеж, все по-интензивната експлоатация на обработваемата земя, разрушаването на растителната покривка и отрицателните последици от екстензивното животновъдство водят до запустяването на обширни площи. В известен смисъл, последиците от всичко това са също толкова страшни, колкото и от ядреното оръжие. Гладът ни заплашва, но в същото време всяка година превръщаме в безплодна земя около 20 милиона хектара”1.

Това тревожно предупреждение обаче, не беше чуто. Напротив, пустинните и полупустинни местности започнаха да заемат все повече площи от планетата, покривайки днес над една трета от земната повърхност.

Прогнозата на ФАО за опустиняване на земната суша към 2000-та година, е:

Таблица 1 (в хил. кв. км)

Континенти

Съществува-

щите към

1980 пустини

Степени на риск за превръщане на нови територии в пустини

О б щ а

Много

висока

Висока

Умерена

Всичко

/2+3+4/

/1+5/

% от тери-торията

А

1

2

3

4

5

6

7

Африка

6178

1725

4911

3741

10377

16555

55

Азия

1581

790

7253

5608

13651

15232

34

Южна Америка

200

414

1261

1602

3277

3477

20

О б щ о:

7959

2929

13425

10951

27305

35264

28

Източник: Селското стопанство през 2000 – ФАО, сп. „Куриер на ЮНЕСКО”, юли, 1983, с. 32.

От приведените данни се вижда, че рискът за превръщане на нови територии на земната суша в пустини е голям. Само за 20 години (1980-2000) се прогнозира превръщането в пустини на 2.929 хил.кв.км. земи, т.е. площ, близо 27 пъти по-голяма от тази на България. Колкото и тревожно да прозвуча тази прогноза, не бе предприето почти нищо за да се попречи на превръщането и в реалност.

Така обаче отново се възродиха някои песимистични теории, забравени в продължение на близо век и половина, когато никой не вярваше, че е възможен толкова мощен демографски взрив, като този в края на ХХ и началото на ХХІ век. Особено място сред тях заема лансираната в края на ХVІІІ век теория на британеца Томас Робърт Малтус (1766-1834), изложена в труда му „Изследване върху закона за населението”.

В основата на теорията на Малтус за населението има доста постановки, заимствани от други автори - „закономерността” за геометричната прогресия на Матю Гел и Джанмария Ортес; теорията за „намаляващото плодородие на почвата”; аргументите на Джоузеф Таунсенд срещу подпомагането на бедните; както и отделни, тенденциозно подбрани, тези от трудовете на Русо, Монтескьо и други негови предшественици. Във всяко следващо  издание на труда си, Малтус разширява обема му, като в същото време се отказва от някои свои предишни твърдения. Последното му издание от 1826 носи  заглавие: „Опит за закон на населението, за влиянието му върху човешкото щастие в миналото и настоящето, с изследвания на нашите перспективи за бъдещото облекчаване или намаляване на възникващите за него бедствия”.

Основните постановки в него се свеждат до следното:

- нуждите на населението за съществуване се ограничават от наличните средства;

- населението прогресивно се увеличава, ако не го задържат войни, епидемии, бедствия и др.;

- „предупредителните” мерки, като например безбрачието, а също бедността, войните и различните други средства, чрез които „естествено” се ограничава  растежът на населението, са оправдани.

Същността на теорията на Малтус е, че докато средствата за съществуване се увеличават в аритметична прогресия, населението нараства в геометрична прогресия, което означава, че се удвоява на всеки 25 години. И тъй като средствата за съществуване се увеличават по-бавно, идва момент, когато нарасналото население не ще може да се изхрани.

Това, което придава антихуманен характер на теорията на Малтус е, че оправдава воденето на войни, болестите, епидемиите, природните бедствия и т.н., защото помагат за премахване на свръхнаселението. В нея освен това присъства едно много сериозно противоречие, защото, как може да се говори за „облекчаване или намаляване” на човешките бедствия, когато, според автора, именно чрез тях светът се спасява от пренаселване и масов глад?

В същото време, гладът, засегнал немалко райони на планетата, потвърждава тезата на Малтус, че земите нито се стопанисват, нито се използват оптимално, така че да не се стига до липса на хранителни продукти и масов глад. Парадоксалното в случая е, че обикновено в районите, където гладът се проявява в най-острата си форма, в най-широки мащаби се изоставя работната земя и тя опустява.

Всичко това дава основание да оценим теорията на Малтус като мрачно предупреждение към съвременния свят, че населението на планетата има ограничени ресурси и тяхното оптимално използване зависи от онези, които се нуждаят от тях. Както и, че този проблем следва да се решава с целенасочена геодемографска политика, а не да се разчита на „естествената регулация”, т.е. на бедствията, войните и епидемиите, както се препоръчва в първите издания на прословутата му книга.

Както е известно, в България (а и в много други европейски страни) населението не нараства, а се топи. Това намаляване поражда застрашителни тенденции, тъй като, паралелно с него, запустява и все повече земя, срещу което не се провежда адекватна държавна политика.

Земната суша

Площта на земната суша се равнява на 148 млрд.дка, а тази на земеделските земи (т.е. на годната за обработване земя) е 32 млрд. дка. Останалите 116 млрд. дка не са годни за земеделие. Тоест, земеделските земи, от които може да се изхранва  човечеството, представляват само 1/5 от земната суша. От тях обаче, в края на ХХ и началото на ХХІ век, реално се обработват не повече от 13.1 млрд.дка (т.е. по-малко от една трета).

По данни на Световната организация по прехрана и земеделие към ООН (ФАО), земеделските (обработваемите) земи се разпределят и използват (към 1980), по континенти, така:

 

Таблица 2 (в %)

Континенти

Налични

(%)

Използвани

(%)

Пункта

(+, -)

1

2

3

4

Африка

22.7

12.5

-10.2

Северна и Централна Америка

16.3

11.8

-4.5

Южна Америка

13.4

8.7

-4.7

Азия

20.6

38.2

-17.6

Европа

3.6

9.7

-6.1

Океания и Австралия

6.4

3.2

-3.2

Бивш СССР

17.0

15.9

-1.1

Общо:

100.0

100.0

100.0

 

С най-голям относителен дял земеделски земи е Американският континент – 29.7%. От тях, на Северна и Централна Америка се падат 16.3%, а на Южна Америка – 13,4%. На второ място е Африка с 22.7 % относителен дял. Следва Азия – с 20.6%, бившият СССР - със 17.0%, Океания и Австралия - с 6.4% и на последно място Европа – с едва 3.6% относителен дял от световната площ, годна за земеделие (обработваеми земеделски земи).

Наличната земеделска площ на планетата се използва в най-висока степен в Южна Азия и Източен Китай – 38.2% използваемост, Русия – 15.9%, Африка – 12.5%, Северна Америка – 11.8% и т.н.

До Втората световна война, историята не дава примери за масово изоставяне на земеделски земи. Сред основните причини, породили, през следващите периоди, изоставянето на земеделските земи, могат да се посочат:

Взривообразното нарастване на населението в развиващите се страни, което вече не може да се изхранва от притежаваната от него обработвана земя. Така надеждата, че градът ще даде препитание на застрашеното население, се превърна в единствена алтернатива. Мерките, които вземат правителствата за  ограничаването ръста на градовете, не влияят съществено върху тази тенденция.

Навсякъде по света преселващите се в градовете селяни са принудени да изоставят земята, която дотогава са обработвали. За сравнително кратък период (1967-1975) са изоставени общо 2,5  млн.хектара плодородна земя. В страните от Южна Азия, в полуостров  Индустан  (Индия, Бангладеш и Пакистан) „повече от 30 млн. селски фамилии са останали без собствена земя и поради това са полузаети или напълно без работа.

Обезлюдени бяха и селата в бившите страни от т.нар. комунистически блок,  през 40-годишния  период (1950-1990), когато в тях се прилагаше социалистическата политико-стопанска система. От Средновековието до този период, т.е. в продължение на 4-5 века, в тях доминираше частната собственост. Като  основа на икономиката на отделните държави тя беше дълбоко вкоренена в бита на населението. Привързаността  към земята и грижите по нейното стопанисване,  като  жизнено важен  ресурс,  определяше начина на живот на хората.

В Египет, 97 % от населението е струпано в делтата на Нил, т.е. върху само 4% от площта на страната. Всички големи градове, с изключение на Асуан, са разположени по долното течение и в делтата на Нил. Според някои изчисления, съществуващите 300 града в Египет заемат около 1/4  от годната за обработване земя в тази страна. Разсредоточаването им се ограничава от околовръстната пустиня.

В постсъветските държави от Централна Азия също има обширни райони, постепенно превръщащи се в пустини (фиг. 2).

За преодоляване на  тази опасност, Казахстан премести  столицата си в Астана, на 1200 км. северно от Алмати. Аралското езеро  все повече намалява водите си. Опитите за противодействие включват и развитието на транспортната инфраструктура, включително възстановяване на древния „Път на коприната” (азиатското продължение на Паневропейски транспортен коридор  № 8).

Земята на България

Със своето плодородие и богата флора и фауна, българската земя е гарантирала добър поминък и живот още на първите  й  заселници. Както свидетелстват древните автори, населението,  което обработвало земята, „живеело в бордеи, колиби, пещери”, като „колибари”, „просоядци”, „пчелари”, „скотовъди”, „лозари”, „градирани”, които превръщали „плъстопочвената” Тракия в „житница на Церера”,  в „майка  на  овцете”,  в  градина, „богата с плодове и лозя ...”,  произвеждали „златни зърнени храни”, прочутото „тракийско вино, пиво от ечемик, пиво от просо и други”3.

След Освобождението на България от турско робство, Берлинският  договор определя територията й на 62776.8 кв.км (Северна България и Софийска област). Цариградската конференция от 1886 утвърждава Съединението на Северна и Южна България  (Източна  Румелия) с 96345.5 кв.км територия. С Букурещкия договор (1913), на Румъния е предадена българската Южна Добруджа (между Тутракан, Балчик и Силистра) с площ от 7696 кв.км. Според Цариградския договор от 1913, към България се прибавят земи от  Тракия  и Македония с площ 23187.2 кв.км. Към края на 1913, територията на страната ни нараства на 111 836.9 кв.км. По Конвенцията от 1915, България получава от Турция и малка територия по долината на Марица, с площ 2587.6 кв.км. Така, през 1915 българската територия е 114 424.5 кв.км.

Ньойският договор, от 27 ноември 1919, отново променя границите на България. В полза на Сърбия, от старата територия на Западна България, са откъснати 1545.1 кв.км, с градовете Босилеград и Цариброд, както и територията около град Струмица – 1021.2 кв.км.

В полза на Гърция (вече без договор) са отнети български земи в Тракия и Източна Македония – общо 8712.0 кв.км, заедно  с градовете Дедеагач, Гюмюрджина и Ксанти. Така, по Ньойския  договор, България  губи 11278.3 кв.км и остава с територия от 103 146.2 кв.км. През 1940 тя нараства на 110 911 кв.км, след като  Южна Добруджа е върната на страната ни.

За да се стимулира завръщането на населението, изселено през робството, през 1880, е приет Закон за заселване на незаселените земи. Чрез него се преодоляват наследените от турското робството феодални поземлени отношения.

В продължителните усилия за цялостно решаване на аграрния и бежанския въпроси след Освобождението, главната съпротива идва от чорбаджиите, за които стамболовисткият вместник „Свобода” от онова време пише: „Нашите чорбаджии по селата са същински вече чокои. Знаете ли, че у нас има селяни с 4000-5000 дюлюма земя, които притежават цели планини! Тези селяни са чорбаджиите. Там работи сега сиротината, която няма ниви, ни кон, ни вол”8 .

Общинските мерки са непосредствено свързани със селските населени места. В предговора към Списъка на населените места от 1900 се казва, че „при отделянето на населените места, Статистическото бюро е взело за основа двата елемента: названието и отделното землище ... От гледище на статистиката ... отделянето и на най-малките селища, били те колиби, махали, ханища, чифлици, гари и др., става, когато бъдат спазени: названието и съставянето на отделна икономическа единица (отделно землище)”.

Според проф. Георги Данаилов (1872-1939) „общинската мера, ... център на живота  и обособения селски интерес,  е   всеобщата и неразривна връзка,  която прави жителите на селата роднини, насядали около едно и също животворно огнище”.

Исторически факт  е,  че именно възходът на българското земеделие превръща България в страната с най-висок демографски ръст, за периода 1890-1910, което се доказва и от следните данни:

 

Таблица 3

Година

Експлоатирана

/обработваема/ земя:

Неексплоатирана /необработваема/ земя

х.дка

%

в  по-малко: дка

х.дка

%

х.дка

%

1

2

3

4

5

6

7

1 8 8 9

56046.3

58.2

46299.2

41.8

-9747.1

-16.4

1 9 0 8

79982.5

82.9

16520.9

17.1

-63461.6

-65.8

 

+23936.2

+24.7

-29778.3

-24.7

-53714.5

-49.4

 

По данни на единственото съвещание по опазването на работната земя у нас, провело се през юни 1973, за периода 1955-1972, от фонда на обработваемата земя са отпаднали 3 252 926 дка. Други 2 300 000 дка  пък не са обработвани над 10 години, т.е. достатъчно дълго време, за да запустеят. Това беше първият тревожен сигнал, през  социалистическия период, че в България има и запустели, и  безвъзвратно загубени земеделски земи.

По онова време известният писател Стоян Ц. Даскалов предупреждава: „Създава се теория за неизбежното превръщането на работната земя в база за индустрията... Като че някакъв зъл гений се е вселил у нас и ни кара безпощадно да прахосваме най-големия си капитал, нашето национално богатство, без което няма България. И странното е, че на разсипниците му, в края на краищата, не се търси отговорност... Ако някой открадне 50 лева, ще отиде  в  затвора най-малко за три месеца. Ако друг убие незаконно дивеч и не намери приятелски връзки, също ще полежи зад решетките. Един селянин, за кошница плодове или торба с любеници от кооперативното, не ще се отърве само с разкарвания  и  глоби, но  когато някои ръководители заграбват стотици декари земя за построяване на завод, площадки, или широки стопански дворове, никой не ги съди. Машините изместиха кооператорите и ги отчуждиха от земята. Колкото и да ви се види чудно, но в ерата на победилата колективизация, механизацията иззе земята от ръцете на човека, собствеността става лека-полека държавна”2.

Едно след друго започнаха отчуждаванията на земеделски земи край градовете: за жилищните комплекси: „Тракия” в Пловдив, „Чародейка” в Русе, „Меден рудник” в Бургас, „Лютибродски” във Враца, „Дружба” в Плевен, „Айдемир” в Силистра, за комплексите в градовете Кърджали, Ловеч и  Ямбол, с  по 25 000 обитатели и т.н.

Особено големи площи земеделски земи се отчуждаваха за заводи и други градски разширения. Едновременно се изсичаха горите във вододайни зони, а най-плодородните земи попадаха под водите на язовирите.

Когато, след 1990, станаха политическите промени в България и започна връщането на земеделските земи, наследниците, т.е. новите им собственици, вече бяха „разлюбили земята”и не свързваха с нея надеждата си за прехрана. Повечето „собственици” дори не знаеха, къде се намират наследените ниви и гори. Създадените за целта „поземлени комисии” скоро се трансформираха в съдружници на земеразделителните фирми и  превърнаха връщането на земите в сериозен „бизнес”. Той до такава степен прогресира, че днес търговията с недвижими имоти е сред най-преуспяващите у нас. От страна на продавачите интересите нарастваха толкова повече, колкото наследените от тях ниви и гори бяха по-близо до градовете и транспортните магистрали.

Някогашните общински, училищни, църковни и читалищни земи безогледно се присвояваха от арендаторите. В същото време, за „редовната” аренда днес се плащат средно между 5 и 10 лв. на декар, т.е. по-малко от месечна пенсия.  Сегашните кметства, някогашните общини, нямат нито пълномощия, нито интерес от продажбата  на частните и обществени земеделски земи.

Така, за кратко време, се появиха арендатори, присвоили собственост от няколкостотин хиляди декара земя и гори, каквито не са притежавали феодалите, спахииите и чорбаджиите в цялата история на България. Днес дори законодателно се посяга  на земеделската земя. С ал. 2 на чл. 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ДВ, бр. 28/1992) се разреши строителството на сгради и съоръжения върху тях, въпреки, че първата му алинея изрично изисква, „при ползването на земята, да не се  уврежда почвата”. А при строителството на такива обекти земеделската земя под тях се превръща в „терен” и се погубва.

Въпреки че този текст фактически узаконява посегателството върху земеделските земи, в продължение на 16 години той не е променен. Противоречието изпъква особено много в Наредбата за приложението на същия член (4, ал. 2), където се пояснява, че „без да се изисква промяна на предназначението на земеделските земи, в тях се разрешава строителство... на жилищни сгради за постоянно обитаване на собствениците на земята и/или на лицата, произвеждащи селскостопанска продукция”. Възможното застрояване включва „електрозахранване, комуникационно-транспортно обслужване, питейно-битово водоснабдяване, водоснабдяване за нуждите на селскостопанското производство, пречистване и заустяване на използваните земи”. В съвкупността си, всичко това представлява изграждане на селищна инфраструктура върху земеделски земи.

Според официалната статистика, унищожената земеделска земя, за периода 1955-1988, възлиза на 1 961 043 дка. Данните са от окръжните служби „Отчет на земята”, които, по понятни причини, са отчели едва  2/3 от тази загуба. Реално загубените земеделски земи, за същия период, се очертават от порядъка на 3 000 000 дка. В същото време липсват статистически данни за запустелите земи, водещи се като „стопанисвани”, макар да не са орани откак са били  отнети от собствениците им. Въпреки това, може да се предположи, че площта им е от същия порядък.

Всичко това става с дежурния мотив за „увеличаване на земеделското ползване”, с който обаче новите собственици на превърнатите във вилни имоти земеделски земи отдавна не се съобразяват. С даденото „разрешение” се засилва още повече тази пагубна практика. Тя се разраства и в рамките на новосъздавания и широко рекламиран „пазар на  земя”, при положение, че на един човек у нас се падат, по статистика, 5 дка земеделска земя, а фактически – само около 4 дка. Тоест, по-малко, отколкото където и да било другаде в Европа.

Най-силният аргумент на въпросното „разрешение” е, че собствеността на земята е неограничена и, че високи добиви от нея са възможни само, когато се стопанисва, както в американските ферми. Забравя се обаче юридическият постулат, че никоя частна собственост не може да бъде основание за нарушаване на обществените интереси.

А доколкото се изтъква като мотив и създаването на фермерско земеделие от американски тип, добре известно е, че това е възможно само при предварителна комасация на земята. В специфичните българските условия, най-подходящо е кооперативното обработване на земята, но като доброволно сдружение на собственици. За да не се повторят последствията от насилствената колективизация през социалистическия период (1950-1990).

Смущаващо е, че законодателите в България вече две десетилетия търпят и разширяват тази практика. Нима те не знаят, че с утвърденото „разрешение”, чрез ал. 2 на чл. 4 на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи,  както и чрез издадената за неговото приложение Наредба, отварят широко вратата не само за нова и още по-ускорена загуба на земеделска земя, но и за по-нататъшно обезлюдяване на българските села. Трябва дебело да се подчертае, че днес ни е нужно не такова „разрешение”, а усилена законодателна и практическа дейност за опазване и увеличаване на земеделската земя на България, която е нейния основен жизнен ресурс.

Обезлюдяването

Заселеността на държавната територия е пряката връзка между територията и населението й. Главната причина за различното ниво на заселеност, от Древността  до Възраждането, е плодородието на почвата. Поради робството, Освобождението заварва заселеността на територията на България в тази зависимост. Тя е била и основата на административното  деление на новата ни държава.

Първият изследовател на „гъстината” на населението след Освобождението и  първи директор на Статистическото бюро, е възрожденецът Михаил К. Сарафов. В обстойната си студия по темата той прави следните  обобщения:

„Най-гъсто населени са окръзите Севлиево, Търново и Разград, а после дохаждат Русе, Видин, Шумен, Пловдив, за да се довършат с най-рядко населените – Варна, Татар-Пазарджик и Бургас. Въобще, изнад средната гъстина за Княжеството има 14 окръга, а изпод – 9 окръга. Забележително е, че големите градове: София, Пловдив, Русе, Варна не се намират в най-гъсто населените окръзи. За най-гъсто населените пък околии от 5, в тритях има големи градове. Тия околии са: Пловдив, Габрово, Шумен, Търново и София. Най-рядко населени са околиите: Балчик, Пещера, Бургас, Рупчос.

Виждаме, че морският окръг, с изключение на околия Варна, е най-слабо заселен”7.

Тоест, по онова време заселеността на отделните части на българската територия е твърде различна, от сегашната (в началото на ХХІ век) Впечатлява например, ниската заселеност на  Черноморското  крайбрежие.

Следващият обстоен изследовател на „Гъстината на населението в Княжество България” е Кирил Г. Попов6. Той анализира данните от преброяванията през 1880-1884 (за Източна Румелия), 1887, 1892 и 1900, като прави следните обобщения:

- Цялото Черноморско крайбрежие, като изключим град Варна, е най-слабо населената част на Княжеството, която не надминава 25 жители на 1 кв.км. Северната част на това слабонаселено крайбрежие до Балкана обхваща една по-тясна ивица и обима само Варненската и Балчишката околия, обаче  южната му част, от Балкана, се вдълбочава далеко  навътре.

- Цялата южна граница (до 1912 без Южните Родопи), също тъй е слабо населена.

- По цялата  западна граница няма ни една околия с най-слаба гъстота (по-долу от 25). Напротив, тук освен Босилеградската и Белоградчишката околия, всички останали околии имат гъстота по-голяма от 30.

- По цялата протегнатост на Дунава, гъстотата, с изключение на Оряховска околия, не пада по-долу от средната, като на места дори достига и до най-високата.

- Добруджанската граница представя едно декресчендо в гъстотата си, а именно като започва на запад, от Силистренско, с най-гъсто население и постепенно намалява гъстотата, достигайки, в Балчишка околия, гъстота едвам 18.

- Забележително е, че няма нито една околия във вътрешността с гъстота от І степен (по-долу от 25).

- Като най-гъсто населени места рязко се отделят няколко района: мястото на север от Средния Балкан, с граници на река Росица, на север първите хълмини на Дунавската равнина, между Свищов и Беленско, от Родопите, при Станимака (Асеновград), и Тракийската низина.

Всички тия отбелязани като най-гъсто населени местности,  обхващат една повърхност, по-голямата част от която се намира на височина 200-1500 м. над морското равнище.

В околиите с компактно турско население гъстотата на населението никога не пада до минималната, а, напротив, се отличава по своята значителна големина.

Графично, цялостна картина на заселеността на страната дава фиг. 3.

Заселени с над 35.40 д/км2 са Източна и Централна Северна България, Централна Тракия и западните погранични околии. При нито едно от четирите преброявания, за нито една околия (приблизително колкото сегашните общини), не е отчетена гъстота на населението по-малка от 20.3 д/км2 (Елховска околия). Най-голяма е гъстотата в Габровска околия - 77.1 д/км2, Видинска - 71.8 д/км2, Силистренска - 71.1 д/км2, Горнооряховска - 70.3 д/км2 и т.н.

Гъстота на населението в началото на ХХІ век, по области, е посочена в Таблица 4. Към 2007, спрямо 1978 (последната през която все още имаше преселници от селата), по области, гъстотата се увеличава с 527 д/км2, само за столицата. За Варненска област, увеличението е само с 1.3 д/км2. Всички други области отчитат намаление: Русенска област – с 24.3 д/км2, Монтанска област – с 24.3 д/км2, Плевенска с 23.2 д/км2,  Старозагорска - с 23.2 д/км2, Видинска - с 20.6 д/км2, Великотърновска - с 19.2 д/км2, Врачанска - с 18.2 д/км2.

 

Таблица 4. Гъстота на населението в България 1946-2007 (души на 1 км2)

Области

1946

1 9 7 8

2 0 0 7

населе-ние

спрямо:

населе-ние

спрямо:

1946

1959

1946

1978

1

2

3

4

5

6

7

8

София-град

463.4

938.6

+475.2

+269.9

95.6

+502.2

+527.0

Пловдивска

92.3

130.4

+38.1

+29.2

118.4

+26.1

-12.0

Варненска

70.4

119.0

+48.6

+35.3

120.3

+49.9

+1.3

Русенска

95.6

115.8

+20.2

+21.7

88.4

-7.2

-27.4

Габровска

73.6

87.2

+13.6

+11.7

85.9

-7.7

-21.3

Плевенска

80.1

87.2

+7.1

+2.0

64.0

-16.1

-23.2

Старозагорска

61.2

79.5

+18.3

+13.2

69.1

+7.9

-10.4

Врачанска

73.7

75.2

+1.5

+0.4

56.0

-17.3

-18.2

Великотърновска

75.2

74.4

-0.8

+0.6

59.8

-15.4

-19.2

Хасковска

58.6

73.4

+14.8

+1.2

47.3

-11.3

-15.4

Пернишка

72.3

73.2

+0.9

-5.1

58.0

-14.3

-15.2

Шуменска

66.7

73.2

+6.5

+3.6

57.9

-8.8

-8.8

Разградска

69.9

71.5

+1.6

-0.8

56.4

-13.5

-5.1

Пазарджишка

56.9

71.4

+14.5

+4.7

66.0

+9.1

-5.4

Кърджалийска

54.4

68.6

+14.2

+4.6

44.3

-10.3

-24.3

Монтанска

67.3

66.1

-1.2

-1.7

48.7

-18.6

-7.4

Кюстендилска

65.8

65.5

-0.3

+1.5

59.0

-6.8

-6.5

Сливенска

50.2

64.6

+14.4

+7.8

59.0

+8.8

-5.0

Търговищка

68.1

62.9

-5.2

-0.2

49.0

-19.1

-13.9

Силистренска

53.3

61.2

+7.9

+3.0

46.0

-7.3

-15.2

Видинска

63.3

57.7

-5.6

-3.0

37.1

-26.2

-20.6

Бургаска

40.7

55.6

+14.9

+7.6

54.2

+13.5

-1.4

Добричка

42.8

53.3

+10.5

+3.5

43.0

+0.2

-10.3

Ловешка

52.5

51.8

-0.7

+0.8

37.6

-14.3

-14.2

Благоевградска

39.0

51.0

+12.0

+5.9

51.0

+0.3

Х

Ямболска

50.7

49.8

-0.9

-2.9

42.5

-8.2

-7.3

Смолянска

31.3

48.2

+16.9

+6.6

39.9

+8.6

-8.3

Софийска

44.3

43.5

-0.8

-1.3

36.3

-8.0

-7.2

Средно:

63.4

79.5

+16.1

+8.8

68.9

+5.5

-10.6

 

Налице е много тревожна тенденция – само столицата расте по броя на населението си и то механично, благодарение на преселниците, като умрелите са повече от родените в нея. Данните от Таблица 4 очертават изключително негативна геодемографска  картина, особено сред намалелите млади контингенти от населението и увеличените възрастови групи, най-вече  в селата - „някогашната охрана” на българската земя.

Геополитиката като фактор за използване и управление на националното пространство

За първи път към предимствата на националното ни пространство привличат вниманието френският инженер Пол Етиен, повикан, през 1897, за да даде становище относно първото презбалканско жп трасе и по-конкретно за тунела  Габрово-Шипка.  В доклада си той изтъква, че „Балканското княжество изглежда като да е предназначено, по географското си положение, да играе в бъдеще значителна роля в международните сухопътни съобщения и да бъде кръстосано от големите търговски течения, които ще се  образуват от Запад към Изток и от Север към Южна Европа”5. Въпреки тази констатация обаче, тъкмо по онова време частните интереси на габровските фабриканти и на чуждестранните собственици на въглищните находища в Тревненския балкан на два пъти влизат в конфликт с геополитическите и стратегически интереси на България. Първият е, когато заради тях отхвърлят готовия проект за Хаинбоазкото жп трасе,  перпендикулярно  на  Балканското било, от Русе-Търново и на юг, което пък кара Румъния, през 1898, да се откаже от проектирания още тогава мост над Дунав, при Русе-Гюргево. Вторият пък е, когато в едно, неповторимо оттогава насам, заседание на Народното събрание се налага презбалканското (Борущенско) жп трасе. В българската историческа литература 157-те страници на тогавашния парламентарен дебат (октомври-ноември 1905) са отлична илюстрация за български геополитически предимства при изграждане на железопътната мрежа у нас и връх на национална изява в тяхна защита.

Както е известно, през т.нар. социалистически период на България, „желязната завеса” отделя страната от другите несоциалистически държави, пречейки за реализацията на въпросните геополитически предимства. Впрочем, въпреки че след 1990 подобна преграда вече не съществува, практически  стъпки  на  напредък в тази насока не са отбелязани.

Доколкото са възниквали идеи в тази насока, те не са ставали  предмет на внимание на отговорните ведомства, за да се обсъждат, дискутират и реализират. Вместо това, започнаха да се абсолютизират чуждестранните експертизи, а възраженията против тях станаха недопустими. Впрочем, не са малко и българските „експерти”, лишени от сериозни географски познания, които дават становища в областта на  геополитиката, без да са нясно със спецификата на обекта на експертизата си. Но, като цяло, доминират чуждестранни тези, т.е. погледът „отвън”, които не съвпадат с комплексно формираните „на място” от натрупаните историко-географски фактори.

Но нека отново се върнем назад, в историята, За пореден път въпросът за геополитическите предимства на България е повдигнат от инж. Георги Лазаров, наш представител в Дунавската комисия в Будапеща. За целтя, той се позовава на главния секретар на същата комисия до 1911 Дьоморни, който в своя труд “La Question de Dannube” («Дунавският въпрос») изтъква: „Малко страни има в Европа, гдето големите международни пътища са така явно очертани, както в България. Първият от тези пътища на народите е Дунав, който от ден на ден придобива все по-голямо значение за общоевропейските съобщения. Географското положение на България е предназначено да отбие този път и чрез железници по посочените от природата пътища да отмести устието му и насочи търговското му течение към Цариград, Босфора и Бяло море” (в-к „Мир”, бр. 8787/17.10.1929).

Тоест, обективните предпоставки за използване на геополитическите предимства на България са налице, но към това, поради недостатъчно познания, проучвания и проекти, не се е преминало. И, което е най-лошо, някои външни решения са в крещящо противоречие с националните ни интереси. В своята студия „Развитие на политическата география и геополитиката”, смятаният с основание за „баща на българската геополитика” проф. Иван Батаклиев подчертава: „Непознаването на нашите политико-географски и геополитически въпроси от страна на държавниците и интелигенцията ни, изобщо тяхното географско невежество, е допринесло немалко за нещастията, които сполетяха България”.

За съжаление, тази обстановка не е променена и досега. В глупавия стремеж към ограничаване на географското обучение, се стигна, през 1996, дотам в общообразователните ни училища да се разпространи учебен „Атлас по география” на английски език, в който България просто липсва.  В същото време, вече повече от сто години във Великобритания, главната материя, върху която се провеждат изпитите на бъдещите дипломати, е именно географията. Както изтъква един от най-видните британски географи Томас Холдих: „Безкрайно големи са загубите от географското невежество”.

Пак поради тези причини, националното ни пространство не разполага и с адекватни трансгранични преходи. Към тях насочват вниманието си, след Освобождението, „строителите на България”, още в първото Народно събрание, след приемане на Конституцията, когато се поставя на разглеждане т.нар. „железничний  въпрос” (на  заседанието от 9 декември 1880).

Обществено достояние става въпросът за българските междудържавни транспортни преходи, след като, на 21 януари 1907, на годишното събрание на Българското инженерно-архитектурно дружество, инж. Стоимен Сарафов изнася доклад за „Точките и условията, при които би трябвало да стане свързването на нашата железопътна мрежа с железопътните линии на  съседните на България държави”.

Националният геополитически интерес на България за увеличаване броя на граничните контролно-пропусквателни пунктове (ГКПП) се позовава на необходимостта от общобалканско сътрудничество. Оградена от три морета и от река Дунав, географската цялост на Балканския полуостров има могъщи собствени вътрешно-интеграционни сили, използването на които го превръща, в геополитически план, в свързващо звено между континентите.

Доколкото в тази насока, като пречка за по-ускорени практически действия, се демонстрира, от време на време, историческата обремененост на съседните на България държави (и,по-конкретно, на Гърция), тя е несъвместима с идеите за международното сътрудничество на Стария континент в началото на ХХІ век и, още повече, на Балканите.  Транспортно-кръстовищното положение на Швейцария е аналогично на България, там теренът е изключително планински. Той, обаче, не е пречка да се развива транспортна мрежа и през последното десетилетия Швейцария изпълнява строителна програма за развитие на железопътния си транспорт като национален трамвай (Swissmetro).

Това сравнение е принципно важно, защото спомага за цялостното използване на националната територия и не допуска формирането на диспропорция „център-периферия”.

 

Литература:

Декуре, А., Храна на гладуващите в света, сп. „Куриер на ЮНЕСКО”, май 1984, с. 9.

Даскалов, Ст. Ц., За обичта към земята, сп. „Пламък”, бр. 4/1978.

Жигулев, К. Ив., Проучване на античните съдове, Годишник на СУ (Исторически факултет), 1971., с. 114-115.

Кастро, Ж., География на глада, 1956 г.

Етиен, П. , Презбалканската жп линия, Железопътен сборник, кн. 1/1898.

Попов, Кир. Г., Гъстината на населението в Княжество България, Периодическо списание, кн. 1/1903 г.

Сарафов, М. К., Гъстината на населението, Периодическо списание, кн. 41-42/1893 г., с. 7-767.

Вестник „Свобода”, бр. 27/05.03.1884.

*  *  *   Земята е велика светиня, сп. „Защита на природата”, кн. 6/1976.

 

София, 20 юни, 2008

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Ще започна с това, че темата не е провокирана от последните скандални разкрития на ОЛАФ (1) за корупционни нарушения при усвояването на средства по програмите САПАРД, ИСПА и ФАР в България. Много експерти, включително и авторът на настоящата статия, отдавна алармираха в десетки писания в пресата и специализираната литература за предстоящите проблеми по усвояването на финансови средства от еврофондовете и различните програми. (2). Отделни аспекти на проблема бяха уловени на ранен етап и при добра политическа воля и отговорна политика на управляващите, в предприсъединителния етап, много неща можеха да се изчистят за етапа на членството ни в ЕС. Това обаче не се случи! Стана точно онова, което беше прогнозирано: отиде се към мащабна корупционна нагласа (култура) и преднамерена политика за нецелесъобразно усвояване на финансовите ресурси, така необходими за развитието на българската икономика след демонтирането на съществуващата, до началото на 90-те, икономическа система. Същевременно, времето за подготовка на подходящ капацитет в предприсъединителния период, който постепенно да премине към рутинен режим на работа за усвояването на средства по проекти и програми, в условията на членство, бе просто прахосано. Защото енергията се „концентрира” предимно върху философията на „присвояването”, а не върху тази на усвояването. Коментирайки парламентарните избори, през 2005, анализаторите „пропуснаха” един важен детайл: те преминаха под знака на подготовката (и битката се водеше именно за това) за придобиване на максимален властови парламентарен и управленски ресурс, който да позволи тотален контрол при усвояването на средствата, които бяха планирани за България, в периода 2007-2013: около 11,2 млрд. евро. По някои независими оценки, около 35-40% от очакваните средства трябваше да бъдат отклонени по различни, „законообразни” схеми. Очевидно обаче, предприсъединителната подготовка в тази насока не е била достатъчно „ювелирно” отработена, защото (вече след приемането на страната ни в ЕС) се заредиха, едно след друго, разкрития за неправомерно усвояване на средства и по трите предприсъединителни програми.

Все пак има един въпрос, който трябва да бъде поставен, и то не реторично и абстрактно, а в реален режим на оценка на цялата практика на Съюза по генериране, разпределяне и усвояване на финансови ресурси за целите на общорегионалното (на ЕС) и локалното (на страните-членки и отделните региони) развитие! По друг начин поставен, въпросът би звучал така: дали отклоняването на финансови ресурси от еврофондовеге и програмите е само български патент? Отговорът е НЕ! Друг е въпросът, че българската „преходна гениалност” сведе потенцията за трансформиране на процеса от усвояване към „присвояване” до пълен икономически и политически абсурд. Което стресна не само българската общественост, но и тази на ЕС, защото едно е да гледаш как се демонтира системата (което бе и задачата), друго е да видиш, как точно се „усвояват” европарите от избраните за целта “демонтажници”!

Генезисът на проблема за „присвояването” на средства от финансовите инструменти на ЕС (структурните фондове, предприсъединителни  и други програми, различни финансови инициативи и пр.) може да се разгледа както на наднационално, така и на национално и субнационално равнище. Веднага трябва да се подчертае наличието на логическа връзка и последователност между трите равнища на явлението. Следствията и анализът на съпътстващите го фактори, всъщност разкриват по-дълбоките причини, стоящи в основата на изкривяването на модела (моделите) при усвояване на финансови ресурси от евроизточниците за всеки индикативен (седемгодишен) период.

„Изкривяването” на замислените схеми за разпределение и целесъобразно и ефективно използване на евросредствата се проявява в няколко аспекта: - при процеса на акумулирането, планирането и разпределянето на общите средства, т. е формирането на т.нар Общ бюджет на ЕС;

- при процеса на  програмирането и проектирането (същинският процес на усвояване) на средствата по страни, региони и тематични проблеми;

- в процеса на търсене на пролонгиращи дългосрочни въздействия (ефекти). Важна роля в този процес има значимостта на средствата за икономическо и социално развитие на страните-членки. Очевидно е, че за развитата част на ЕС, финансовият ресурс от еврофондовете се доближава до основополагащия принцип за „съфинансиране” на определени национални икономически дейности. Тоест, те допълват националното финансиране и имат незначителен принос за икономическия просперитет. За по-слабите икономически държави и особено за новите страни-членки (неразвитата част от ЕС), нещата в това отношение стоят точно обратното – там националното съфинансиране допълва наднационалното! Оттук и различната значимост на финансовите ресурси от еврофондовете за развитието на националните икономики на въпросните страни. Следвайки тази логика, стигаме и до степента на заинтересованост от използването на този ресурс, което предполага стремеж към максимално (количествено) усвояване на средствата за втората група (недотам развитите) страни от ЕС, както и към ефективно усвояване на средствата от по-развитата част на Съюза. Следователно, проблемът за усвояването на средства от ЕС насочва към два аспекта: първият е за възможно най-пълното усвояване на планираните от общия бюджет на ЕС средства по страни-членки. В този смисъл, общата подготвеност, или неподготвеност, на националните капацитети да оползотворят планираните за тях средства от бюджета определя, дали държавата-членка ще бъде бенефициент  (ползвател) на средства от ЕС, или пък ще стане донор на ЕС. За развитите страни-членки, поради изтъкнатата по-горе причина, въпросът не от съществено значение. България обаче, през 2007 (а, както се очертава, и през 2008) беше (и ще продължи да бъде) финансов донор на Евросъюза. Ако се наложи да се връщат неправомерно усвоени пари по САПАРД, ИСПА и ФАР, за страната ни (вече като членка на ЕС) се очертава крайно неприятна икономическа ситуация.

Вторият аспект касае проблема „присвояване”. Създаването на ОЛАФ беше най-красноречивото доказателство (по онова време България и новите страни-членки, все още бяха далеч от членство в Съюза), че на наднационално и национално равнище се генерират условия за появата на „лоши практики” при усвояването на средства от ЕС.

По време на „мероприятията”, касаещи т.нар. Дебат Д (3) за Общата бюджетна политика на ЕС, беше поставен въпросът, „чии са акумулираните в бюджета на Евросъюза почти трилион евро?” Обикновено, експертите от ЕК отговаряха, че това са пари на „европейските граждани”. Простата сметка показва, че по тази логика, за периода 2007-2013, всеки гражданин става „собственик” на 1645 евро. Но, ако парите действително се „негови”, те могат да му носят лихви, като се вложат в банка! Или пък да се инвестират в дребен печеливш бизнес На практика обаче, те се усвояват или „присвояват” от определени граждани, държавни или неправителствени организации. Така, стигаме до първия кардинален аспект на проблема.

Проблемът за собствеността на европарите

Става дума за собствеността на акумулираните общи финансови средства, което очевидно става за сметка на европейските данъкоплатци. Няма да сбъркаме, ако подчертаем веднага, че въпросът е политико-икономически. Тоест, обект на забравената класическа наука, наричана във всички времена „политикономия”. И тъй-като в оборот са и други „болшевишки” понятия, като (евро)комисари, планиране и бюджет на ЕС, смело можем да подминем ироничните усмивки на опонентите на политикономията. В приложената по-долу схема е направен опит да се покаже визуално логиката на процеса на генерирането на европейския бюджет, неяснотата за собствеността на тези средства и постепенното „виртуализиране” на усвояваните (присвояваните) средства, в процеса на битката за „узаконяване” на собствеността върху тях. Именно в рамките на този процес се пораждат „лошите практики”, повечето от които граничат с корупционни и криминални схеми. Подчертавам, че проблемът за собствеността на общите финансови ресурси на ЕС е доста сложен и изисква професионален политикономически анализ. Тук само маркирам наличието на такъв теоретичен и практически проблем, който чака своето изясняване и решаване в близко бъдеще. Дългогодишната практика на ЕС сама подсказа възникването на критични ситуации при усвояването на европарите.

И така, кой е субектът (обектът) на собствеността на финансовите средства, акумулирани в общия бюджет: страните членки, европейските граждани (като данъкоплатци), Европейската комисия (ЕК) или друг наднационален орган? Докато разходната част, като планирани действия, е сравнително ясна и прозрачна, приходната част на бюджета, от гледна точка на източниците и собствеността, изглежда доста размита. Може  би тъкмо този момент, който не се отчита и не се коментира, е в основата на нарастващите злоупотреби, свързани с усвояването на средства от ЕС? Проблемът за собствеността на общите средства, при реализирането на проекти, остава открит и непрекъснато поражда колизии по целия цикъл: наднационално - национално - субнационално равнище, включително до крайните бенефициенти. Нещо повече, може да се прогнозира, че следващата корупционна практика ще се завихри именно около въпроса за собствеността на проекта-обект. Защото това ще е сред последните златни възможности за приходи за „играчите”.

Бюджетът на ЕС не може да се формира по същия начин като един национален бюджет, но самият факт, че се приема и утвърждава от двете институции – Европейския парламент (ЕП) и Съвета на ЕС (СЕС), налага да се търси по-прагматична логика за усъвършенстване и на приходната част на бюджета. Очевидно е налице усилване на тенденцията за изграждане на политически съюз.

Проблемът за общата бюджетна политика

Вторият кардинален въпрос е свързан с Общия бюджет на ЕС. Всъщност, в процеса на неговото формиране, се генерира първоначално и разгледаният по-горе проблем за собствеността на европейските пари.

Бюджетът на ЕС, респективно бюджетната политика на Съюза, която е една от централизираните, през отделните етапи играе различна роля и, съответно, има различна политическа тежест при осъществяването на политиките и финансовите стратегии на Съюза. През първите двайсет години от съществуването му, той има по-скоро административен характер, т.е. обслужва управленската администрация на Съюза. Тогава се анонсират главно разходи по Общата селскостопанско политика (ОСП). След това бюджетът постепенно променя функционалната си същност, превръщайки се в мощен инструмент за провеждане на общностните политики. С други думи, към днешна дата, европейският бюджет има силно подчертан оперативен характер. Така той се оформя като важна обща политика на ЕС за обслужване на мащабни политически и икономически цели, задачи и проекти.

Формирането (приходната част) и разходването (планирането на разходите)  на общия бюджет често пораждат сериозни разногласия, дори политически кризи в Общността. Отчитайки значението на Общата бюджетна политика в цялостната дейност на ЕС, Европейският съвет, ЕП и ЕК (предимно в лицето на  Комисията за бюджетна дисциплина и добро финансово управление) сключиха междуинституционално споразумение (май 2006) за основен преглед на бюджета на ЕС, като подготовка за формиране на следващата финансова рамка 2014 - 2020.

За целта, Европейската комисия разработи т. нар. консултативен документ, който е базата за прегледа и обществения дебат. По същество, той формулира следните насоки на дебата:

- за критериите, гарантиращи търсената добавена стойност на разходваните средства от бюджета;

-  за връзката между политическите и разходните приоритети;

- за подобряване на прозрачността и отчетността на бюджета;

- за решаване на колизията между приходната част и собствените приходи;

- за необходимостта да се поддържат коригиращи механизми и корекции на бюджета;

- за адекватността (гъвкавостта) на бюджета, спрямо новите глобални и регионални предизвикателства;

- за ролята на европейското гражданство във формирането на бюджетната политика;

- за ролята на субнационалното равнище във формирането на стратегиите на ЕС, включително бюджетната и финансовата му стратегия.

В края на 2008, или началото на 2009, ЕК ще изготви, на базата на обобщените мнения, становище-предложение за структурата и приоритетите на бюджета за следващия индикативен период. Това предложение, което ще се предостави на ЕП и Европейския съвет, няма да представлява просто поредната многогодишна финансова рамка. Тя ще се разработи от новата Европейска комисия, избрана след изборите за Европейски парламент, през 2009.

В досегашната практика на провеждане на обща бюджетна политика се открояват няколко значими проблеми.

На първо място е този за добавената стойност (т.е. за ефективността  и ефикасността) на разходваните средства. Невинаги се постигат поставените от финансовите стратегии цели, не е висока и степента на коректно усвояване на средствата - нараства обемът на онази част от тях, която се “присвоява” по некоректни и криминални схеми. Като тази болест е заразила както новите, така и старите държави-членки на ЕС.

На второ място е въпросът за приоритетите на бюджетната политика, и оттук, за структурата на разходната част на бюджета. Някои приоритети необосновано запазват относителна стабилност. Това засяга например Общата селскостопанска политика (ОСП), която дава само около 2% от БВП на общността, но продължава да бъде най-важния приоритет, който поглъща, през индикативния период 2007-2013, 32% от планираните средства по разходната част на бюджета.

Наистина, налице е тенденция към намаляване дела на ОСП (1985 – 70,8%, 1988-1992 - 60,7%), но тя отразява не толкова политическа смяна на приоритетите, а по-скоро дългогодишната “битка” между двете водещи държави-членки: Германия (призоваваща за съкращаване разходите за ОСП) и Франция (за  поддържане на високо равнище на разходи за тази политика).

Третият проблем касае механизмите, допускащи изключения, под формата на корекции, за отделни страни-членки. Със споразумението от Фонтебло (Франция), постигнато през 1984, чиято същност е, че „всяка държава-членка, натоварена с бюджетна тежест, която е прекомерна в сравнение с относителното й благосъстояние, може да поиска и получи корекция в подходящ момент”. От тази възможност обикновено се възползват страни, които едва ли могат да се оплачат от ниско материално благополучие (несравнимо с това на най-новите страни-членки България и Румъния), като Австрия, Германия, Холандия и Швеция (намалени вноски по ДДС) и Великобритания (възстановяване на част от вноската и  в бюджета на Съюза). Така или иначе, но това споразумение постави  началото на откровено порочна практика и стимулира появата на “синдрома на счетоводния подход” („приход - разход”) към формирането и разходването на средства от общия бюджет по страни.

Четвъртият проблем е свързан със структурата на източниците за попълване на съюзния бюджет. Става въпрос за баланса между членските вноски и вноските от ДДС, т. нар. собствени източници (от митнически сборове, други такси, като тези за захарта например, сборове от налагане на санкциониращи глоби). Практиката наложи тенденцията основен източник да бъдат членските вноски, определяни като процент от БВП (в момента 1,31 % от брутния национален доход на ЕС). През 2013, членските вноски трябва да осигурят 74% от бюджетния ресурс, вноските от ДДС – 12%, а собствените приходи (мита, селскостопански налози, глоби) - 13%. За сравнение, през 1988, аналогичните показатели са 11%, 28% и 57%.

Според критиците на подобно формиране на бюджета, съществува препокриване между ДДС и вноските на база БВП на страните-членки. Освен това, вноската на страните-членки от ДДС се определят по сложна формула, разбираема за малцина. Като неудачно се оценява и търсенето на нови собствени източници - например идеята за въвеждане на „общ европейски данък”. Възниква още един въпрос - за обструкцията, която по-големите страни-членки осъществяват при формирането и одобряването на всяка финансова седемгодишна рамка. Претенциите обикновено са за намаляване на тяхната вноска и орязване на бюджета, като цяло. Така, позицията на Великобритания, по време на нейното председателство (2006), във връзка с подготовката на финансовата рамка 2007-2013, едва не провокира политическа криза, чиито последствия щяха да се почувстват най-вече от новите страни-членки (орязване на планираните за тях средства с 10%).

Петият проблем касае оптималния баланс между централизирано и децентрализирано управление на бюджетните средства. Към настоящия момент, на отделните държави-членки е делегирано да управляват около 76% от планираните средства, 22% се управляват централно от ЕК и нейните Генерални дирекции, а останалите - по други схеми (съвместно с трети страни и международни структури). Въпросът тук е да се постигне добро управление по усвояването, реализиране на поставените задачи и минимизиране на случаите на неправомерно „присвояване” на отпусканите финансови ресурси от съюзния бюджет. Тоест, нещата опират до отговорността на отделните страни-членки да управляват прозрачно и законосъобразно предоставените им финансови средства, на национално и субнационално равнище.

Общата бюджетна политика несъмнено се нуждае от модернизация и във връзка с изострянето на редица проблеми от глобален и регионален характер. Става дума за предизвикателствата, свързани с климатичния, енергийния, демографския, миграционния, пазарния и технологичния натиск. Ако не се реагира адекватно на тези и очакваните нови предизвикателства, това може да постави под съмнение реалността на целите за устойчив икономически ръст и заетост и постигане на водеща геоикономическа и геополитическа позиция на ЕС в глобалния свят. От това произтича и един от най-актуалните проблеми на общия бюджет - за неговите приоритети. Според мен, първият и най-важен приоритет трябва да бъде Политиката за икономическа и социално сближаване, известна още и като Кохезионна политика. Защо? Защото тя концентрира в себе си всички по-значими проблеми, цели и приоритети на развитието на ЕС: устойчив икономически ръст и стабилна заетост и трансформиране на европейската икономика в икономика на знанието, в която доминират иновативни и високотехнологични продукти и услуги. Но най-важното е, че чрез тази политика се решава сложния проблем за изравняване на икономическите и социални равнища на държавите-членки и отделните еврорегиони.

В редица изказвания на водещи европейски държавници, както и в политическите меморандуми на отделните органи на ЕС от последните години, се внушава необходимостта да се даде приоритет на глобалните предизвикателства, свързани с промените в климата. И в това има резон! Трябва да се отчита обаче, че повечето от тях все още са в сферата на политическите глобални договаряния. Съществуват нееднозначни оценки за доминирането на един или друг проблем и за неговите последствия. Като този за биогоривата например, който се очертава като сериозен приоритет в енергийната и транспортна политика. Същевременно, не са анализирани в достатъчна степен някои други последствия, свързани с екологичната и продоволствена сигурност на ЕС. Не са докрай проучени и възможностите на природния газ като едно от най-екологичните горива за транспортните средства и производството на електрическа енергия.

Може да се прогнозира, че съществени конструктивни промени в бюджетната политика на ЕС, за индикативния период 2014-2020, едва ли ще настъпят. Сред причините са историческата инерция и интересите на редица държави-членки, които все още не са се трансформирали в „единен, общоевропейски интерес”. Иначе посоката е правилна. Бъдещето на ЕС, при всички случаи, е свързано с акумулирането на все по-мащабни финансови ресурси. Управлението им обаче, трябва да бъде отговорно на всички равнища и с максимална принадена стойност, което императивно налага провеждането на активна, стратегическа и мащабна бюджетна политика.

Проблемът за “лошите практики”

Третият кардинален въпрос при усвояването на европейските средства, на пръв поглед, касае някои технически аспекти, но пречупени през призмата на първите два проблема, те също придобиват политически измерения. Тук спокойно можем да се опрем на българския „опит” и „принос”, които, може би, обобщават и общоевропейската традиция в сферата на лошите практики.

На първо място, виждайки „отворената вратичка” в бюджетната и други политики и директиви на ЕС, българският политически и бизнес елит бързо откри вариантите за пренасочване на „преходната енергия” (използвана до този момент най-вече за “усвояване” на националното богатство) към „присвояване” на част от финансовите ресурси, които се планират и предоставят от ЕС за икономическия и социален просперитет на България. В случая, този просперитет бе изтълкуван най-вече като политически, партиен, групов, личен и корпоративен.

На второ място, в изключително кратък срок, по предприсъединителните програми, се разработиха схеми за усвояване, в т.ч. и за “присвояване”, от определени кръгове (по правило, близки до властта, без значение на политическата и окраска). Определиха се „железните обръчи” от фирми и неправителствени организации (НПО), граждански сдружения и фондации, които да поемат ролята на бенефициенти.

На трето място, капацитетът, който трябваше да бъде изграден и апробиран в реалните условия на предприсъединителния период, бе корумпиран по бързата процедура и мотивиран да обслужва „лошите практики” по усвояването. Изключения разбира се има, но те касаят предимно т.нар. „меки проекти”, със сравнително скромни финансови ресурси. Така или иначе, с малки изключения, капацитетът на национално равнище действа, но не качествено и национално отговорно, а пък локалният (местен и общински) тепърва трябва да се изгражда. Тоест, проблемът с капацитета за управление на усвояването на парите от еврофондовете продължава да бъде актуален.

Главните отрицателни резултати от досегашната българска практика са следните:

- България не разполага, на национално и местно равнище, с количествен и качествен капацитет за управление на парите от еврофондовете;

- При усвояването доминират “лошите практики”;

- Отговорните структури (изпълнителни агенции и пр.), в много случаи, действат мудно, некоординирано, безотговорно, непрофесионално и корумпирано.

- Формира се нова гилдия на „медиатори” по усвояването на финансови ресурси от ЕС, със съмнителни принципи на работа;

- Оказаната ни сравнително мащабна финансова, експертна и техническа помощ от ЕС, като цяло, и от отделни страни-членки, до голяма степен, потъва в „пясъците” на управленското безхаберие и безотговорност

Впрочем, може би не трябва да търсим вината само у себе си. Защото, да не  забравяме (не бива да го правят и съответните субекти и инстанции от ЕС), че най-мащабните отклонения на средства по САПАРД в България бяха осъществени в тясно „взаимодействие и сътрудничество” с аналогични фирмени и НПО - структури от “развитата” част на ЕС. Тоест, и в другите страни-членки има подобни „лоши практики”, при усвояването на средства от ЕС. Може би схемите са по-изтънчени, „по-законни”, по-малко или по-мащабни, но това вече е отделен въпрос. Важното е, че съществува съюзен проблем(и) при усвояването на общите финансови ресурси. Тече процес на регионална „интернационализация” на проблема. Мястото не позволява, но ще трябват доста страници за да се изброят случаите на неправомерни финансови отклонения в рамките на ЕС -  от основаването на ЕИО до ден днешен. Включително и по времето, когато България не можеше и да си помисли за членство в Съюза.

Заключение

В последния доклад на ЕК за България се съдържа фразата, че трябва да се преодолее „умората у страните-членки” на ЕС (всъщност, на целия ЕС) от липсата на напредък в борбата срещу “присвояването” на финансови ресурси по различни схеми и организираната престъпност. И тъй като съществува реален риск умората съвсем скоро да стане “хронична”, може би трябва да посъветваме “еврократите” да помислят за нов и модерен фитнесцентър в Брюксел и други екстри за релаксиране. Но, нека бъдем сериозни. Предстои тежък период, не само за България, но и за всички останали нови (и бъдещи) членки на ЕС, както впрочем и за управленския елит на Евросъюза, който набързо обяви тези стани за „пазарно функциониращи икономики” и изпълнили „предсрочно” критериите от Копенхаген. Въпросните критериите, между другото, също са измислени в Брюксел. Следват критериите от Маастрихт за приемане в еврозоната. Впрочем, този проблем също опира до голямата геополитика.

 

P.S. Извинявам се на читателите за по-голямата доза сарказъм в някои формулировки, касаещи българските управници и тези на ЕС. Но, както предполагам, на читателите, така и на мен, самият ми е неудобно, като учен - икономист и геополитик, че вече две години опоскана икономически и социално България е финансов донор на могъщия Европейски съюз. И това ако не е  исторически и геополитически парадокс!

Бележки:

1.      ОЛАФ (Европейска служба за борба с измамите) е създадена през 1999 не случайно, а във връзка със зачестилите случаи на разкрития и подозрения за отклоняване на средства от еврофондовете, включително и на най-високо равнище в ЕС (например скандалът „Сантер” - оставката на председателя на ЕК Жак Сантер  заради слабия контрол при управление на средствата, и замесени в корупционни схеми еврокомисари, привилегировано обслужване на корпорации от ЕС с обществени поръчки и пр.). Понастоящем, ОЛАФ води 20 разследвания срещу България и предварителни проверки по 56 случая. Злоупотребените суми се оценяват на няколко стотици милиона евро. ОЛАФ е независима организация, но работи в тясно взаимодействие с ЕК. Критики към нейната дейност се изразяват от Европейската сметна палата, която възразява подобна структура да има отношение към управлението на средствата, а също и от редица евродепутати и експерти по финансовите измами.

2.      Виж. „Проблеми на субнационалното равнище в ЕС”, сп. Бизнеспосоки, кн. 3, 2007, „Лисабонската стратегия на ЕС и българската икономика”, Международна конференция, Доклад. БСУ, 2007, „Проблеми на икономическото развитие и на усвояването на финансовите средства от ЕС”, сп. Международни отношения, кн. 3, 2006, „Оперативните програми и усвояването на средства на ЕС”, сп. Бизнеспосоки, кн.1, 2007, „Готови ли сме за усвояване на европейските пари?” в-к “Икономически живот”, бр.12, 2006, „Европейската регионална политика и България”, Трудове на БСУ, 2006, „Някои проблемни аспекти на членството на България в ЕС”, Международна конференция. Сборник. БСУ. 2006, „България - член на Европейския съюз: първите (гео)предизвикателства”, сп. Геополитика, кн. 5, 2006.

3.      Виж “Проблемите на ЕС на наднационално, национално и субнационално равнище”, в сп. Геополитика, кн. 4, 2008.

 

* Преподавател в Бургаския свободен университет

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Първата световна война не успява да разреши глобалните противоречия в Европа. Хищническата политика на победителите води  до ново прегрупиране на  силите. Очертават се два блока - на поддръжниците на статуквото установено след 1919, и на ревизионистите. Към първите спадат Великобритания, Франция, Чехословакия, Полша, Румъния, Югославия, Гърция – държави, задоволили териториалните си претенции. Във втората се нареждат, както победените Германия, Австрия, Унгария и България, така и разочарованата Италия. Оформя се и трета сила - СССР, създаден през 1924, върху развалините на бившата Руска империя, който, заради дипломатическата си изолация, се интересува най-вече от международното  признаване на болшевишкия режим.

Взаимният страх води до все по-антагонистичното отношение между  на двата  блока, довело до подписването на взаимни договори за защита между страните победителки. През 1921, Румъния и Югославия сключват договореност,  насочена срещу България. През 1934, под егидата на Франция, е създадена Балканската Антанта, в която влизат Югославия, Румъния Гърция и Турция и чиято главна цел е защитата от ревизионистичните намерения на България.

Възходът на ревизионистичните сили в Европа

Европейската политика коренно се променя след 30 януари 1933, когато властта в Берлин е завзета от Германската национал-социалистическа работническа партия и амбициозния и водач Адолф Хитлер. През периода март-май 1933, той ликвидира партиите, профсъюзите и автономията на провинциите, а със “Закона за осигуряване на единството между партия  и държава”, от 1.12.1933, слива собствената си партия с държавата. Утвърждаването на новата власт приключва на следващата година със ”Закона за новото устройство на Райха” (30 януари 1934), разпускането на Райхсрата (14 февруари с.г.)  и обединяването на поста на райхспрезидента и райхсканцлера, в началото на август 1934.

Установил личната си власт, Хитлер започва реализирането на  мащабна външополитическа програма, целяща ликвидиране на следвоенната система и превръщането на Германия в първостепенна сила на континента. Още на 13 януари 1935, с плебисцит,  е присъединена Саарската област, управлявана дотогава от Обществото на народите (ОН). През март 1935 е възстановена всеобщата военне служба. На 7 март следващата година, Германия денонсира Договора от Локарно и овладява демилитаризираната Рейнска зона. На 13 март 1938 е присъединена Австрия, чието “възвръщане към Райха” е потвърдено с референдиум, през април с.г. На 30 май, Фюрерът издава заповед, целяща разгрома на Чехословакия.

Тази нова ситуация поставя в деликатно положение бившите победителки Великобритания и Франция. От една страна, те са притиснати от агресивността на нова Германия, а от друга -  върху тях  започва да упражняват натиск САЩ, които, след Първата световна война, все по-настойчиво се намесват в глобалната политика. С решенията на Вашингтонската конференция (февруари 1922), американският флот се изравнява по численост с британския, а чрез плановете “Дълес” (1924) и “Йънг” (1929), САЩ заставят страните победителки да направят отстъпки към Германия.  Този натиск е особено силен върху „господарката на моретата” Великобритания, която добре осъзнава бъдещата заплаха за колониалните си владения. Поради тази причина, министър-председателят Невил Чембърлейн избира „по-малкото зло” – т.е. Хитлер, който желае споразумение с англичаните, а и, което е по-важно, няма колониални претенции (освен за бившите германски владения в Африка). Франция, лишена от руска и британска подкрепа, ясно схваща безизходицата, в която е попаднала, и въпреки нежеланието си също търси споразумение с национал-социалистите.

Италия, макар и наредила се сред победителите от 1918, не е удовлетворрила териториалните си апетити. Отказана и е Далмация, както и Албания. Това води до отчуждаването и от новите господари на континета. В началото на 1938, Германия пресича и италианските претенции за влияние в Австрия. Така, управляващите в Рим фашисти, начело с Бенито Мусолини, осъзнават зависимостта си от могъщия северен съсед, към когото изпитват все по-засилваща се (макар и прикрита) неприязън.

В тази обстановка, на 29 септември 1938, на конференцията в Мюнхен, Великобритания, Франция и Италия предават на Германия населената с немци чехословашка област Судети. Мюнхенското споразумение става крайъгълен камък на световната политика, тъй като бележи официалния край на Версайската система. Предвид новата ситуация, българското правителство стига до извода, че е назрял моментът за ревизиране на Ньойския договор. На първо място е поставен  Добруджанския въпрос, смятан за най-лесно разрешим. Това е формулирано от министър-председателя Георги Кьосеиванов, през април 1939, на заседание на Комисията по външна политика. Още през януари същата година, цар Борис III сондира мнението на Италия по проблема, но среща хладно отношение.

Сходна е и реакцията на Третия Райх. Българският пълномощен министър в Букурещ съобщава, на 4 септември 1939, че в разговор с германския си колега Фабрициус, последният му е заявил, че Германия е заинтересована от послушна Румъния и се нуждае от спокойствие на Балканите. На практика, немският дипломат повтаря казаното от Фюрера пред българския министър-председател, през юли същата година[1]. Германската реакиция е разбираема. Страната има прекалено много въпроси за уреждане със своите съседи, за да предизвиква нов конфликт. Освен това, Германия се нуждае и от доставките на румънски петрол, поради което не може да си позволи загубата на такъв стратегически партньор. Немската позиция за  Добруджа остава непроменена, чак до разгрома на Франция - най-големия покровител на карпатската монархия. Същото отношение Райхът демонстрира и към унгарските претенции за Трансилвания[2].

Интересите на Италия на Балканите нарастват след 1939, когато е завладяна Албания, но посоката им е към Гърция, поради което Дучето не проявава особен интерес към българските претенции.

Опасявайки се от нов европейски конфликт, Англия и Франция твърдо поддържат статуквото на Балканите. През есента на 1938, румънският крал Карол II посещава Париж и Лондон, където му предлагат уреждане на спорните въпроси с България, с цел присъединяването на последната към проектирания „блок на неутралните”. След категоричния отказ на краля обаче, западните демокрации застават изцяло на негова страна. През пролетта на 1939, те  дават официални гаранции на Румъния, че ще защитават територи­алната и цялост[3]. В края на 1939, Великобритания прави пореден опит да убеди Румъния, но отново среща отрицателния и отговор. Незаинтересоваността на западните демокрации по отношение на България е лесно обяснимо - заобиколена от  англо-френски съюзници, тя няма никакви възможности за самостоятелни действия.

Въпреки това, българската дипломация прави опити за уреждане на Добруджанския въпрос с помощта на Великобритания и Франция. През 1939, председателят на ХХIV ОНС Стойчо Мушанов посещава Лондон и Париж, но е посрещнат хладно. Същото се получава и при визитата на Григор Василев в Осло, Варшава и Париж. Макар заплахите, които отправят българските политици, в това число и цар Борис III[4], че ще търсят съветска подкрепа, Европа не обръща особено внимание на исканията на България..

Ухажвана от всички, Румъния добива смелост и отказва да прави каквито и да било териториални отстъпки. Категоричната позиция на Букурещ е ясно изразена по време на заседанията на Съвета на Балканския пакт в Белград през февруари 1940[5]. Въпреки това обаче, с цел печелене на позиции пред Германия и Италия, Румъния прави чисто показни намеци за готовостта си  да  уреди “спорните въпроси с България, даже и чрез териториални отстъпки”[6].

Мюнхенската конференция има решаващи последици за още една страна, стояла дотогава встрани от голямата политика - СССР. На ХVIII конгрес на ВКП (б), състоял се през март 1939, се забелязва радикална промяна в реториката, в сравнение с предходните години. На преден план излиза “империалистическата” заплаха. В голямата си реч, от 10 март, съветският лидер Йосиф Сталин, недвусмислено изразява схващането, че Мюнхен е прелюдия към същинската цел на Западния свят, а именно ликвидирането на съветския режим[7]. Подозренията му се подсилват и от окупацията на остатъчна Чехословакия, на 15 март 1939, при която Великобритания и Франция отново остават пасивни. Отговорът на Москва е мащабна програма, целяща модернизирането на Червената армия.  Военните разходи главоломно нарастват - от 5%, през 1930, до 40%,  в началото на1941[8]. На 3 май 1939, народният комисар на външните работи Максим Литвинов, привърженик на политиката на колективна сигурност, е заменен с предания на вожда Вячеслав Молотов. С цел предотвратяване на евентуално германско нападение, Сталин решава да действа превантивно, като провокира изтощителен конфликт между западните демокрации и Третия Райх[9]. Наличието на подобни планове проличава в разговора на кремълския вожд с Молотов и Жданов, записан в дневника на тогавашния председател на Коминтерна Георги Димитров[10]: войната се води между две групи капиталистически страни (бедни и богати) за колонии, суровини и т.н., тоест за прераздпределяне и господства в света; Москва няма нищо против те да се сблъскат и да се отслабят взаимно; Хитлер, без да го иска и без да го разбира, на практика, ерозира капиталистическата система; СССР може да маневрира, подтиквайки едната страна против другата и съдействайки за още по-голямото им отслабване; Пактът за ненападение, в известна степен, помага на Германия, но не изключва възможността в следващ момент да бъде подкрепена другата страна.

За да реализира целите си, на 17 април 1939, правителството на СССР, връчва на Великобритания и Франция проект за антигермански договор, между трите страни. Западните демокрации, които смятат, че след чистките от 1937 Червената армия е силно отслабена и ненадеждна[11], обаче отказват.

Подозренията на Сталин се увеличават след съобщенията на съветския посланник в Лондон Иван Майски за тайни преговори между британските и нацистка Германия[12]. Това кара “бащата народите” да форсира нещата. На 2 юни, съветското правителство отново предлага проект за тристранен договор с Великобритания и Франция. Преговорите стартират на 23 юли, в Москва. На  12 август, пак в Москва, започва съвещание  на военни мисии на  трите държави, което (според  инструкциите на Сталин) трябавало да бъде провалено. За целта,  на 14 август, народният комисар на отбраната Климент Ворошилов поставя практически неизпълнимото искане за свободно премнаване на съветски войски през територията на Полша и Румъния. Западните делегации заявяват, че нямат пълномощия за решаването на такива въпроси и, на 17 август, преговорите са прекъснати до получаване на отговор от полското правителство, чието “не” става ясно само три дни по-късно[13].

Верен на идеята да скара западните си противници, Сталин започва паралени разговори с Германия. Още на 10 януари 1939 той дава съгласие за сключване на търговско-кредитно споразумение с Райха, но съветската страна прави всичко възможно да протака разговорите. Изнервени от преговорите със западните демокрации, поставящи под въпрос полските планове на Фюрера, германците попадат в клопката на Сталин.

На среща в берлинския ресторант “Евест”, на 26 юли 1939, между руския посланник Астахов и служителите в германското външно министерство Шнурре и Шмид, немците  заявяват, че за подписването на търговския договор е необходимо и подобряване на политическите отношения. Шнурре посочва и темите, по които може да се преговаря -Прибалтика, Полша и Румъния[14].

Намекът за възможно споразумение по териториалните въпроси е повторен и от германския външен министър Йоахим фон Рибентроп, при срещата му с Астахов, на 02 август[15]. На 17 август, когато военните мисии на Великобритания и Франция напускат провалилата се среща в Москва, Молотов отправя до Германия меморандум за подписване на пакт за ненападение, към който да се прибави и “специален протокол за интересите на  договарящите се страни”[16]. Шест дни по-късно (23 август), в Москва, Рибентроп и Молотов слагат подписите си под договора и съпровождащия го секретен протокол. Чрез последния се разграничават сферите на влияние в Източна Европа, като в съветската остават Финландия, Прибалтика, Източна Полша и Бесарабия.

На 1 септември 1939 Германия напада Полша, а на 17-ти Червената армия завзема полагащите се на СССР територии. Англия и Франция обаче отново остават настрана от конфликта,  въпреки  че обявяват война на Райха. Така, планът на Сталин се проваля.

Пасивната позиция на западните демокрации подхранва подозренията на кремълския лидер, за наличието на западен заговор срещу страната му. Според него, бъдещата война става неизбежна и СССР трябва да е предварително готов за нея. Съгласно съветските планове, военните действия  ще се водят в пограничните райони и предимно на чужда територия. Затова Сталин започва формирането на своеобразен „санитарен кордон” около Съветския съюз. В първостепенна цел се превръща присъединяването на земите, отстъпени със секретния протокол от 1939, както и засилване на съветското влияние в България и Турция. Последните две страни официално са включени в съветските претенции, при посещението на Молотов в Берлин, на 12-13 ноември 1940[17].

Осъществяването на тази мащабна програма стартира непосредствено след приключването на полската война. На 30 ноември 1939, СССР напада Финландия, но въпреки удържаната с цената на много жертви победа, главния замисъл на операцията се проваля. Финландците губят части от територията, но не и независимостта си.

Следващите набелязани са  Литва, Латвия и Естония. Още в края на 1939 там са  създадени  бази на Червената армия.. На 10 май 1940, Германия започва поредната военна офанзива, този път срещу Франция, продължила до пълния разгром на последната, на 22 юни с.г. Притеснена от бързата победа на новия си западен съсед, Москва ускорява (през юни 1940) присъединяването на балтийските държави. После идва ред на Бесарабия.

Решаването на Добруджанския въпрос

Стратегическият интерес към Балканите води до промяна на съветската позиция по Добруджанския въпрос.  Ако през май 1939, Литвинов изразява пред българския пълномощен министър в Москва неангажиращото си одобрение[18] (подобно на Англия и Франция),  през ноември с.г. съветският военен аташе в Атина Радионов директно заявява на българския си колега, че СССР “ще спомогне, щото в Добруджа да се установи обща граница” с България[19]. На 20 март 1940, българският посланик Антонов пише от Стокхолм, че след като уреди финландската криза, съветското правителсто ще постави въпроса за Бесарабия, което би било от полза за бъл­гарската кауза по добруджанския въпрос.

За Румъния настават трудни времена. След пробива на линията “Вейган”, на 14 юни, войниците на Вермахта влизат в Париж. Главният покровител на карпатската монария  излиза от голямата политика.Предчувствайки хода на събитията, още на 29 май 1940, румънският посланик Роману заявава пред българския си колега Чуканов: “Убедени сме, че трябва да се дойде до едно споразумение с България”, след което допълва, че страната му е готова да отстъпи цяла Южна Добруджа, освен Силистра и още един-два града[20]. Разбира се, всичко остава в сферата на добрите пожелания.

Усещайки промяната в международната политика, българското външно министерство, на тайно заседание, още през април 1940, определя Добруджанския въпрос като първостепенен. Решено е претенциите да се простират до границата на областта от 1913[21]. Събитията се развиват с главоломна бързина.

На 24 юни 1940, Молотов уведомява германския посланик в Москва, че Съветският съюз ще предяви претенциите си към Бесарабия и Северна Буковина. Два дни по-късно, народният комисар на външните работи връчва на румънския посланик нота, с която се иска споменатите две области да бъдат опразнени от румънски военни части в срок от 24 часа. Нежелаейки излишни усложнения със Сталин, и от Берлин, и от Рим, съветват Букурещ да се подчини. На 28 юни Червената армия влиза в Бесарабия и Северна Буковина.

Съветската инвазия става повод за отдавна чакащата подходящ момент Унгария да постави на дневен ред Трансилванския проблем. Още на 27 юни, в полунощ, унгарците струпват войскови части по  границата с Румъния. Унгарското правителство е твърдо решено да действа, със или без съгласието на Германия, дори и с цената на война . На следващия ден унгарският посланик в София Арноти се среща с българския външен минитстър Иван Попов, за да предложи съвемстни действия. Следвайки инструкциите на царя, Попов дипломатично отклонява предложението[22].

Създалата се обстановка е неприятна за Германия, тъй като тя, от една страна, не иска да отслаби отношенията си с Румъния, а от друга - се страхува за влиянието си в Будапеща и София и особено в последната, където съветските интереси стават очевидни. Затова първата и реакция, както и тази на Италия, е и  България, и Унгария да се въздържат от военни действия, заемайки изчаквателна позиция[23]л

Въздържаността на  Вилхелмщрасе и Палацо Киджи, дразнят българските управляващи. На 29 юни, цар Борис III, вика германския посланик Херберт фон Рихтхофен и му заявява, че ако Добруджанският проблем не бъде уреден, има реална заплаха от революция и съветизация на страната. Заплахата е приета сериозно от Рихтохофен, който, в писмо да своето правителство, съветва да се направи всичко възможно за засилване на немските позиции[24].

Междувременно, българската дипломация сондира и мнението на Съветския съюз. Москва не само дава пълната си подкрепа за българските искания, но дори прави намеци и за Северна Добруджа[25].

Натискът към Германия продължава. На 10 юли, Иван Попов нарежда на Първан Драганов, посланик в Берлин, да съобщи на Вилхелмщрасе, че съветския посланик в София е изразил подкрепата на страната си за българските териториални претенции. Два дни по късно, пред Рихтхофен, той добавя, че България придава важно значение на съветската позиция[26].

На 10 юли, унгарският министър-председател Телеки и външният министър Чаки, заминават за Мюнхен, където се срещат с Хитлер, за да изложат безкомпромисната си позиция по Трансилванския въпрос. На срещата е засегната и Добруджа, но немският отговор е, че румънците искат първо уреждане на проблемите с Унгария, тъй като са по-сложни[27]. Така, Букулещ се опитва да парира евентуални преговори с България.

Все пак, обединеният натиск срещу Берлин дава резултати. Опасявайки се от засилване на съветското влияние на Балканите и възможен унгарско-румънски конфликт с непредвидими последици, зяаради евентуална съветска намеса, Фюрерът се ориентира към решаване на проблема за сметка на карпатската монархия. На 16 юли, Рибентроп съобщава в София, че Хитлер е посъветвал румънския крал  да ”се споразумее по мирен начин, едновеменно с българите и унгарците, върху една разумна база”[28].

Постигнал пробив в разрешаването на териториалния проблем, българският външен министър сондира мненеието на Берлин и Рим, за евентуални претенции на България към Сан-Стефанската граница в Добруджа или тази от Букурещкия договор от 1918. Отговорът и на двете държави е единодушен - да се държи за граничната линия отпреди 1913[29]. Очевидно е желанието да се щади Румъния.

На 23 юли, в Берлин пристигат новоназначеният румънски премиер Йон Джигурту  и външният министър Михаил Манойлеску, които  Хитлер  заставя да започнат преговори с Унгария и България. В Рим румънските управници получават същия отговор.

На 27 юли, за Зацбург заминават българският министър-председател Богдан Филов и външния министър Попов.Там те се срещат с Рибентроп, а след това, в Оберзалцберг, и с Хитлер. Фюрерът дава да се разбере, че Добруджанският въпрос не бива да се свързва с Трансилванския. Разрешаването и на двата проблема следва де се стане без протакания, “както, когато боли зъб, той не се вади по малко, а наведнъж”[30]. Българските управници изразяват опасенията си за евентуални претенции на румънците към Балчик, където е погребано сърцето на тяхната кралица Мария. Фюрерът обаче е безкомпромисен: “не може да се говори за сърца, когато могат да падат кралски глави”[31].

След разгрома на Франция и съставянето на новия британски кабинет, начело с Уинстън Чърчил, Великобритания  насочва интересите си основно към Гърция и  Турция, с които се опитва да формира антигермански блок. Поради това, тя се дезинтересира от Румъния, която вече изцяло е под влиянието на Берлин.

Доскорошните балкански съюзници на Букурещ бързо минават в лагера на силните на деня. Още през ноември 1939, гръцкият диктатор Йоанис Метаксас, заявява на българския пълномощен министър: “Ако имате претенции спрямо Румъния ние няма да се бъркаме”[32]. През юни-юли 1940, Югославия, на няколко пъти, съветва румънската страна да има благосклонно отношение към българските претенции[33].

Изоставена от всички и заобиколена от врагове, на 2 август 1940, Румъния, в лицето на своя Коронен съвет, решава да започне преговори с Унгария и България. Проблемите с първата намират окончателното си разрешения с подписания във Виена, на 30 август, договор, по силата на който Северна и Централна Трансилвания се предава на Унгария.

Румънските управляващи правят всичко възможно да протакат преговорите с България, опитвайки се да ги провалят. Първоначално, външният министър Манойлеску предлага среща на външните министри на двете страни. На 14 август, българското правителство категорично отказва, декларирайки твърдото си намерение за възстановяване на добруджанската граница отпреди 1913 [34].

Два дни по-късно, от Букурещ идва предложение за започване на преговори, като се сондира оставането в румънско владение на  Силистра и Балчик. То е подкрепено и от специална промемория на крал Карол II до цар Борис III, с която се иска отстъпването на двата града. Както царят, така и правителството, категорично отхвърлят офертата. На 17 август, външният министър Попов, уведомява румънския си колега, че приема предложението за преговори, които започват на 19 август в град Крайова (Румъния). Българската делегация с води от Светослав Поменов, а румънската – от посланик Алекснадру Крециану. Още на първото заседание, Крециану повдига искането за Силистра и Балчик , но среща  твърдия отказ на Поменов. На 24 август, в срещата на военните съветници - генералите Попов и Потопеяну, отново е повдигнат териториалният въпрос. Румънският генерал заявява, че страната му претендира за благосклонност, заради участието й в освобождението на България. Отказали се от Силистра и Балчик, румънците искат да се отсъдят в тяхна полза двата вклиняващи се триъгълника (единият 20 км източно от Силистра), за да може страната им да осигури отбраната си. Генерал Попов категорично отказва и настоява стриктно за границата от преди 1913[35].

В крайна сметка, румънците са принудени да отстъпят. На 7 септември 1940, в Крайова, е подписан така дългоочакваният договор, като новата граница е описана в чл.1, както и в специално приложение А:

Чл.1. В сектора, включен между Дунав и Черно море, границата между България и Румъния ще бъде занапред установена така, че да следва трасето, посочено в приложения тук протокол към настоящия член (Приложение А). Този протокол съставя неразделна част от настоящия договор.

1. Новата граница ще тръгва от Дунава, непосредствено под Силистра, за да стигне до Черно море, на около 8 км южно от Мангалия.

Приложение А

Протокол към чл.1 от договора, подписан на 7 септември 1940, в Крайова

Между тези две крайни точки границата ще следва една уговорена линия, оставяйки (по карта 1:200000):

от една страна, на България, селата: Калипстрово, Караор-мап (Срацимнр), Кранове, Кадъкьой (Ведрина). Терс Конду (Северняк), Кечи дереси (Поручик Кърджиево), Дели Юсуф куюси (Лозница), Хасанча (Асеновец), Дурасии (Дрян). Енндже Хайдар (Краище), Хисарлък (Заграде), Чифут куюси (Йовково), Мурфатча (Предел), Хюсеинч кьой (Вичово) и Аканджий (Здравец); от друга страна, на Румъния, селата: Алмали, Есекьой, Карван Мик, Карван Маре, Великьой. Калайджи, Реджебкуюси, Теке Дереси, Добромир, Хисарлък (Четатея), Хайран кьой, Докузагач. Дере кьой. Дули кьой. Валали, Коди кьой и Иланлик.

Чрез Крайовския договор България увеличава територията си с 7 695,8 кв. км. и общата и площ става 110 911,5 кв. км. Във възвърнатите земи е въведено българското административно деление. Областта е разделена на седем околии, включени в състава на Шуменска област: Аккадънларска (от 1942 - Дуловска), Балчишка, Добричка, Касъмска (от 1942 - Генерал Тошевска), Куртбунарска (от 1942 - Тервелска), Силистренска и Тутраканска. Със “Закона за създаването на Русенска област”, от 16 юли 1941, обнародван в Държавен вестник на 24 юли, Тутраканска и Силистренска околии преминават към новосъздадената Русенска област.

Опитите за решаване на македонския въпрос

Динамиката, с която се развиват събитията на Балканите, е голяма. Воден от честолюбиви подбуди и имперски амбиции, италианският водач Бенито Мусолини предприема, на 28 октомври 1940, необмислено нападение срещу Гърция, в което италианските войски търпят тежко поражение. Те не само са отблъснати от гръцките територии, но са принудени да отстъпят една трета от Албания. За да избегне очертаващият се пълен разгром, Дучето търси помощта на немския си съюзник, което превръща Балканите в зона на жизнените интересите на Германия. С цел безпрепятствено достигане до Гърция, Берлин упражнява силен натиск върху София и Белград за присъединяването им към  т.нар. Тристранен пакт, сключен на 27 септември 1940 между Германия, Италия и Япония. Пред заплахата от окупация, българският цар Борис III е принуден да отстъпи. Същата е реакцията и на югославския регент Павел.

При преговорите с Германия за присъединяването си към пакта, българите поставят македонския въпрос На 4 януари 1941, при срещите си с Рибентроп и Хитлер, Богдан Филов прави намеци за Македония, но външният министър на Райха го прекъсва с думите “не може всичко да се разреши наведнъж”[36]. Фюрерът е още по-категоричен : “всички въпроси не могат да се разрешат наведнъж....трябва да се остави нещо и на другите поколения”[37]. Нежеланието на Германия за териториални отстъпки, за сметка на Югославия, е разбираемо. Всяко ощетяване  моментално би тласнало западнта българска съседка в обятията на Великобритания, която и без това има силни позиции в стрната.

На 1 март 1941, във Виенския дворец “Белведере”, премиерът Филов слага подписа си под протокол за присъединяване на България към  Тристранния пакт На 25 март, същото прави и югославският му колега Драгиша Цветкович. Два дни по-късно обаче (на 27 март), проанглийски настроени офицери, оглавявани от генерал Душан Симович, извършват преврат, като новото правителство се отказва от поетите договорености с Германия. Реакцията на Хитлер е мълниеносна. Още същия ден, той издава Директива № 25, за ликвидацията на Югославия. На българския посланик в Берлин Първан Драганов, е заявено, че в така създалата се ситуация се открива въпросът за Македония[38]. На 30 март, Драганов съобщава за среща с фон Рибентроп, на която последният сондира българската позиция по македонскиявъпрос[39].

В германското ръководство се разглеждат два варианта за бъдещето на Македония: даването и на България и обособяването на областта като самостоятелна държава[40]. Фюрерът се спира на първия, тъй като в противен случай би се стигнало до охлаждане на отношенията с българите, което е крайно нежелателно за германските интереси. На 6 април 1941, Хитлер подписва специална директива за съдбата на Югославия. В нейната точка 4 се казва, че “Македония трябва да се даде на България” [41].Същият ден, Вермахтът започва военни действия. На 8 април, Рибентроп предава на българския посланик желанието на Фюрера “три български дивизии да окупират сръбска Македония и да поемат администрацията и”[42]. Още на следващия ден, Филов съобщава на германския посланик в София - фон Рихтхофен, за съгласието на  правителството по така формулираното предложение[43].

На 15 април 1941, в Щаба на войската, е изпратена топографска карта с мащаб 1:100000 , в която се посочва, че българските войски следва да се разположат по линията Враня-Скопие-Вардар[44]. На 17.април, новосформираното югославско правителство подписва акт за безусловна капитулация. В същия ден от Берлин се получава разрешение за навлизането на български части в Западните покрайнини[45], както и в Беломорска Тракия, “ограничена на изток с демаркационната линия Мустафа паша (Свиленград)-Кюпрюлю-Дедеагач, а на запад - с линията на рекаСтрума”[46]. Районът на Димотика, Софлу и Фере е обособен от германците като неутрална зона, окупирана от тях, за да бъде предадена на Турция, ако и тя се присъедини кам Пакта.

В хода на военните действия срещу Югославия, италианските войски успяват да окупират западните части на Вардарска Македония. Това дава основание на Италия да предяви претенции към завзетите от нея македонски земи. За да се избегнат бъдещи разногласия с новите съюзници, цар Борис III се среща с Хитлер,  на 19.април.1941, във  Винер-Нойщад  (край Виена), където по това време пребивава Германската главна квартира. Портоколи от разговорите не са водени, но при завръщането си в София, царят е видимо доволен. Поставил е въпроса за Солун, но Фюрерът отклонява разрешаването му за след войната. Относно Охрид, Хитлер обещава , че ще го има предвид при преговорите с италианците[47].

На 20 април1941, българските войски навлизат в Източна Вардарска Македония, Западните покрайнини и Беломорска Тракия. Ако в първите две области българите са посрещнати с големи тържества, в Беломорието, където населението, след 1919, е предимно гръцко, отношението е хладно. Въпреки радостта от обединението, остават открити въпросите, свързани с администрацията в тези райони, както и със западната граница в Македония.

На 21 и 22 април.1941, във виенския хотел “Империал”, се провеждат преговори между външните министри на Германия и Италия-Йоахим фон Рибентроп и граф Галеацо Чано, за разграничаване зоните на влияние в Югославия и Гърция. През първия ден Рибентроп уведомява италианския си колега, че претенциите на  цар Борис III са за цяла Македония до бившата югославско-албанска граница. Освен това, българският владетел силно настоява за Охрид, като българска национална светиня[48]. Граф Чано прави контрапредложение, новата граница  да започва на запад от Скопие и да завърши на изток от Битоля, като Прилеп остане български.[49]. Въпреки това, се съгласява за Охрид с околностите му, “та българските светини да останат в българска територия”[50]. На следващия ден германският външен министър поставя въпроса за Солун, но Чано заяваява, че няма правомощия да говори по този въпрос. При преговорите немците усяват да запазят за българите и Люботрън. На 24 април1941, във Виена, е подписан окончателният протокол за прокарване на новата гранична линия, известна в историята като Виенска. Според нея, Охрид и Ресен остават за България, но към Албания (т.е. в италианската зона) са включени Преспа, Струга, Дебър, Гостивар, Тетово и Кичево, в които живее българско население.

На 27 април 1941, в София пристига Карл Клодиус - зам.началинк на Отдел търговска политика при Външното министерство на Райха, за да запознае цар Борис III и правителството с резултатите от Виенските договорености. Българските управляващи не възразяват за загубите в Западна Македония,  но искат като компенсация Лерин, Солун,Кукуш, района около Одрин, както и корекция на новата българо-сръбска граница, предвиждаща преминаването към България на прохода Св.Никола (североизточно от Кална), откъдето граничната линия следва да мине югоизточно от Бяла Паланка и Лесковац, да прекоси река Морава, след което да следва по гребена на долината на Баничка Морава, и оттам, към височината северно от Люботрън[51]. Проходът Св.Никола има  голямо стратегическо значение, защото се намира на най-краткия път от Видин до Пирот, т. е. свързва Северозападна България с Поморавието, и респективно, Македония.

Съгласно изпратените от Рибентроп инструкции, на 4 май 1941, от всички претенции германците се съгласяват само с ректификацията на българо-сръбската разграничителна  линия[52]. На 11 май 1941, в София  официално е получено съгласието на германците за новата  граница със Сърбия [53]. Решаването на останалите искания е отложено за неопределно време. До края  на май 1941, българските войски окончателно завземат полагащите се територии в Македония. На 8 май 1941 се получава разрешение да се присъединят и беломорските острови Тасос и Самотраки.

На 24 май 1941, Карл Клодиус и българският външен министър Иван Попов подписват стопанска спогодба, индеректно даваща на България правото на собствена администрация в новопридобитите земи[54]. На 5 и 8 май.1941, германските власти разрешават настаняването на българска администрация и в Беломорската зона.[55]. Така завършва процесът по усвояване на новите територии. Присъединяването става по нареждане на германците,  но изрично споразумение с тях България няма. Това е направено умишлено, за да може, във всеки момент, да се упражнява натиск върху несигурния балкански съюзник.

На 14 май 1941, министър-председателят Богдан Филов, на тържествено заседание на ХХV ОНС,  официално обявява анексията на Вардарска Македония, Западните покрайнини и Беломорска Тракия. В заседателната зала обаче, не присъстват посланиците на Германия и Италия-барон Херберт фон Рихтхофен и граф Масимо Маджистрати. Вероятната причина за отсъствието им е, че техниите правителства смятат българските териториални придобивки за военновременни  окупационни зони, а не за окончателно присъединени земи. Затова, в германските карти от онова време, тези области  са дадени отделно от България и върху тях стои надписът “unter Bulgarischer  verwaltung “[56] (т.е. под българско управление).

Границите на Обединена България

Новата граница на България започва от устието на река Тимок в Дунав и продължава на юг, по Тимок, до вливането в нея на река Безданица. После продължава по течението на Безданица до билото на Стара планина. Оттам следва (в посока югоизток) билата на планините Бабин нос и Светиниколска. Близо до връх Голеш, на Светиниколска планина, тя завива рязко на югозапад, спуска се по южните планински склонове, и пресича горното течение на река Свърлижки Тимок. Западно от село Кална (което остава в българска територия), границата се отклонява на юг, по рида Треси Баба, и пресича река Нишава, при гара Чифлик (на жп-линията София-Ниш, между селата Кленйе и Черноклище). После пресича рида Белава и, близо до град Бабушница, достига река Лужница. По-нататък следва реките Лужница и Власина до град Власотинци. От Власотинци, границата продължава на югозапад, пресича река Българска (Южна) Морава и се изкачва по билото на планината Кукавица. После минава през източната част на планината Голяк и се прехвърля по течението на река Биначка Морава. По-нататък, минава северно от град Качаник, пресича река Лепеница (Лепенац) и се изкачва по билата на планините Нередимка, Жар и Ошляк (на север от селата Кащанево (Кощанево), Сушица (Сушике) и Яжинце). След това завива рязко на юг, (минавайки западно от село Мушниково), прехвърля билото на Шар планина и се спуска в Тетовското поле, заобикаляйки от запад селата Ратае, Жилче и Шемшево. По-нататък пресича горното течение на река Вардар, минава западно от селата Сиричино и Групчин и се възкачва по билото на планината Сува гора. Насочвайки се на юг, границата минава източно от селата Горни Челопек, Корито и Желязна река и западно от селата Седларево, Бенче, Ново село и Мамудовец (Мамудовци). После пресича река Треска, близо до град Кичево, и  се отправя към Охридското езеро, минавайки западно от селата Старовец (Староец), Белица, Велмей, Мешевице (Мешеища) и Горенци. При движението си на югозапад, тя прехвърля билото на Илинска планина. Западно от село Подмоле, границата достига северния бряг на Охридското езеро. Оттук, тя се насочва на югоизток, през водите на езерото, към манастира “Св. Стефан” (България получава тесен 10-километров излаз на езерото). От споменатия манастир, границата се отправя, почти по права линия, на изток, минавайки северно от селата Шипокино, Евла и Козяк и южно от градовете Охрид и Ресен. След като прехвърля планината Галичица (Галичница), тя се изкачва и следва билото на голямата планина Баба (Пелистер), достигайки бившата югославско-гръцка граница, западно от село Кишава. По-нататък, новата граница съвпада със старата до връх Тумба на билото на Беласица (на гръцки Керкини). От него, новата граница се спуска на югоизток, към река Струма (Стримон) и я достига южно от Бутковското езеро (Лимни Керкини). После границата следва талвега на Струма, пресича езерото Тахино (Тахинос) и достига Егейско море, при Орфанския залив. България разполага със 130-километров морски излаз между устието на Струма и Дедеагач, като в територията й са включени и важните в стратегическо отношение острови Тасос и Самотраки. Границата достига отново сушата на 5 км. източно от Дедеагач. Оттам тя се отправя на север, през планините Пеперуда (на турски Келебек) и Букате (Муката), към старата, довоенна, българо-гръцка граница. Достига я близо до село Малък Дервент (Кючук Дервент, Микрон Дерион), което остава на българска територия, и съвпада с нея до река Арда. От пресичането на Арда (близо до село Бекташи) новата граница продължава, по права линия, на североизток, към река Марица. Тя достига реката между градовете Свиленград (Мустафа паша) и Капитан Андреево (оставяйки на България град Орменион (Черномен, Чирмен) и няколко села около него), където отново се слива със старата българо-гръцка граница. Останалата част от югоизточната граница съвпада с довоенната.

 

 

 

В три участъка (от устието на Тимок до село Кална; от град Бабушница до град Власотинци и от планината Голяк до река Биначка Морава) новата северозападна гранична линия съвпада с тази от Сан Стефанския договор от 1878. Този факт издава, откъде германците черпят сведения  при определяне на българо-сръбската граница.

С новоустановенте териотрии, България придобива 39 756,6 кв.км[57] [58] и общата и площ става 150 668.1 кв.км.  Със заповеди № 2618, 2619, 2620 и 2621, от 26 юли 1941, на министъра на вътрешните работи и народното здраве Петър Габровски[59], в присъединените земи е въведено българското административно териториално деление.

Западните покрайнини са  поделени на 4 околии (Босилеградска, Бабушнишка, Пиротска и Царибродска) , които са присъединени към Софийска област.

Македония е разделена на две области:

- Скопска, с 19 околии - Баровска, Бояновска, Вранска, Велешка, Дойранска, Качанишка, Кочанска Кривопаланска, Кумановска, Кратовска, Струмишка, Скопска, Сурдулишка, Светиниколска, Радовишка, Щипска, Гевгелийска, Кавадарска и Неготинска;

- Битолска, с 6 околии-Битолска, Бродска, Крушевска, Охридска, Прилепска и Ресенска.

Беломорска Тракия е включена в новосъздадената Беломорска област, с център Ксанти, поделена на 11 околии- Гюмюрджинска, Дедеагачка, Демирхисарска, Драмска, Зиляховска, Кавалска, Ксантийска, Тасоска (с център с.Лимен), Правищенска, Саръшабанска и Серска.

Новоприсъединените села по десния бряг на Тимок са придадени към Кулска околия (Врачанска област). Няколко села от бившите погранични райони, в близост до Неврокоп (Гоце Делчев), са включени в Неврокопска околия (Пловдивска област), а тези, намиращи се в района на Орменион, към Ивайловградска и Свиленградска околии (Старозагорска област)

Въпреки  договореностите с Германия, италанците не се отказват от своите претенции относно българско-албанската граница. Към подписания на 24 април 1941 във Виена протокол е приложена географска карта в мащаб 1:1 000 000 [60], върху която граничната линия не е съобразена с особеностите на релефа. При прехвърлянето на линията върху топографски карти с мащаб 1:100 000 се получават разминавания между италианските и германски карти, поради нагаждането към терена. Освен това, мастилената линия от Виенската карта, при прехвърлянето, обхваща полоса от 12 км[61]. Тези неуредици дават повод на италианците да предявяват претенции при прокарването на границата. На 29 юни 1941, в Призрен, е подписано споразумение между италианските и български военни власти, с което е призната линията, определена от германските карти[62].

За да се предотвратят бъдещи спорове, цар Борис III предприема пътуване в Италия. На 9 юни той се среща в Сан Росоре с италианския крал Виктор Емануил III, който го съветва да се обърне направо към Мусолини. Срещата с Дучето се осъществява на 12 юни1941, и на нея е постигнато съгласие граничните спорове да се решат при бъдещо посещение на Богдан Филов и външния министър Попов в италианската столица[63]. На 06 юли, в София се получава телеграма от Рим, че посещението  е определено за 14 и 15 юли. Същият ден, посланик Маджистрати връчва на външния министър Попов карта с италианското тълкувание на Виенската линия, което е в ущърб на българите, най-вече  в района на Охрид. Поискано е, при посещението, да се подпише договор, признаващ тази граница[64]. Попов обаче категорично отказва. На следния ден, по предложение на Богдан Филов, се решава българската делегация да протака, колкото се може повече, заминаването си[65]. Следвайки тази линия, на 10 юли 1941, външния министър Попов иска отлагане на  срещата, поради заболяване. В Рим са наясно, че става въпрос за “дипломатическа болест” [66], но, в крайна сметка, срещата е отложена за 21 юли[67].

В отговор, през ноща на 10 срещу 11 юли 1941, италианците поставят ултиматум на българските гранични власти да им се отстъпи хромовата мина “Езерина-Островица”, намираща се на югоизточния склон на връх Пашалоре, северозападно от Люботрън. Военният министър Теодоси Даскалов своевременно нарежда да се засилят позициите и да се стреля, ако се пристъпи към силово завземане на мината[68]. Маджистрати обяснява инцидента с неяснотите около Виенската линия[69], тъй като, според италианското тълкуване, мината била тяхна.

Инцидентът се използва от Рим като претекст за по-бързо уреждане на граничния спор. На 12 юли, Маджистрати предлага на главния секретар на Външно министерство да се създаде смесена комися, която да прокара граничната линия, за да не възникват в бъдеще недоразумения. Главният секретар обаче изразява нежеланието на българското правителство за създаване на подобна комисия, оправдавайки се с острата реакция на общественото мнение[70]. В отговор на българската позиция, на 17 юли 1941, граф Чано заплашва с едностранно определяне на границата[71]. Два дни по-късно (на 19.юли) е издаден кралски декрет, с който Италия изпълнява заканата си[72].

Срещата на Филов и Попов с Мусолини и Чано се осъществява на 21 юли 1941, в Палацо Венеция, в Рим. На нея българските министри поставят искания за корекция на българо-албанската граница, но получават твърд отказ от италианска страна. Все пак, Дучето се съгласява да се отстъпи на България село Пещане (на 12 км южно от Охрид), но чак след окончателното определяне на границата. За целта, следва да се създаде смесена комисия[73]. Поради незаинтересоваността на българската страна, комисията така и не се свиква. На 12 август1941, италианците огласяват декрета за едностранно определяне на границата[74]. Въпреки това, поради страх от усложняване на отношенията с България и Германия, до реални промени на граничната линия не се стига.

Точно година по-късно италанците пак напомнят за неразрешения спор. На 11 август 1942, край село Яжнице, те поставят бариера по шосето за мина “Езерина-Островица” и възнамеряват да сложат постове по долината на река Лепеница – зона, контролирана от българските власти. За да  осуетият плановете на Дучето, целящи изместване на границата, на следващия ден българите настаняват свои части в района, което води до поредните търкания[75]. Обясненията на Маджистрати пак са свързани с неяснотите по Виенската линия. Инцидентът дава повод отново да се заговори за създаването на смесена комисия[76].

Съставът на комисията е определен едва в началото на октомври 1942. Тя се състои от десет члена, по пет  от всяка страна. Водач на българската делегация е  командващият 5-а армия ген. Бойдев, а на италианската - командващият 9-а армия ген. Далмацо. Комисията има три заседания  в Тирана, от 20  до 26 октомври 1942, в Скопие,  на 7 ноември 1942, и пак в Тирана, от 11 до 30 март 1943.

На първото заседание се решава да се работи с италиански карти в мащаб 1:100000, като се определя трасето на българско-албанската граница. Всички направени предложения и от двете страни за корекции биват отхвърлени, с което на практика се узаконява съществуващото положение[77].

На 7 ноември 1942, Маджистрати уведомява министър-председателя Филов, че Мусолини е дал гаранции за включване в българската територия на село Пещани[78], имащо важно значение за риболова в Охридското езеро. С този въпрос обаче комисията се занимава на своето трето и последно заседание, когато се е обсъжда демаркационната линия във водите на езерото. Тъй като във Виенския протокол такава линия липсва, италианската делегация се противопоставя на предложението за прокарването и. Въпреки уверенията на Дучето, се правят опити за отхвърляне и на искането за присъединяване на село Пещани към българската зона. Следват бурни дебати и прекъсване на заседанието. Стига се дотам, ген. Бойдев да излъже, че въпросното село е необходимо на българската страна, защото е родно място на Паисий Хилендарски. Колкото и странен да е този аргумент, той принуждава италианците да отстъпят. Новата демаркационна линия започва от мястото, където опира на брега на езерото, между Струга и Охрид, и продължава по права линия на югозапад, до брега на езерото, южно от Пещани (12 км южно от Охрид)[79]. При това положение, освен Пещани, към България се присъединяват и селата Конско, Елащани, и Шипокино (общо около 2 кв.км). Прокарва се и граница във водите на Охридското езеро (3 кв.км)[80]. На 29 март 1943 се подписва окончателинят протокол, узаконяващ българско-албанската граница. Той влиза в сила от 15 юли с.г.

На 25 юли 1943, Бенито Мусолини е принуден да подаде оставка и на негово място крал Виктор Емануил ІІІ назначава маршал Пиетро Бадолио. На 8 септември с.г. новото правителство обявява безуслованата капитулация на Италия. Започва изтеглянето на италианските войски от Балканите. Възползвайки се от новата ситуация, България успява да получи корекция на границата си в югозападния сектор. Новата гранична линия минава на юг от Пещани, като стига до манастира „Св.Наум”, в южния край на Охридското езеро, след което преминава по бившата югославско-гръцка  граница.Така българската зона е разширена с още около 500 кв.км., като са включени към 20 села[81], придадени на Охридска и Ресенска околии.

Определянето на българските граници след края на войната

През 1944 Втората световна война е към своя край, а германският разгром е сигурен. На 5 септември, Съветският съюз обявява война на България. Три дни по-късно Червената армия навлиза на българска територия На 9 септември 1944, в София е извършен военен преврат и власта е завзета от антигермански настроения  Отечествения фронт, в който главна роля играе Българската работническа партия (комунисти), тясно свързана с интересите на СССР.

За решаване съдбата на Източна и Югоизточна Европа, на 9 октомври 1944,  в Москва пристига биртанският премиер Уинстън Чърчил. САЩ официално изразяват незаинтересоваността си от региона, поради което посланикът им в съветската столица  е само наблюдател. В неофициален разговор със Сталин, на 10 октомври, е договорено процентното влияние на двете велики сили във всяка балканска страна. СССР получава България (75%) и Румъния (90%), а Велиобритания - Гърция (90%). Поради продължаването на военните действия, въпросът за контрола над Югославия остава нерешен, като двете страни си запазват по 50%. Борейки се на всяка цена да ограничи съветското влияние и надявайки се за надмощие в Белград,  Чърчил успява да  договори с Кремъл, като предварително условие  за сключване на примирие с България, нейните войски да се изтеглят от заетите, след 1941, териториии, в срок от 15 дни. Официално, намерението на Антихитлеристката коалиция е предадено на българското правителство на 11 октомври. Предвид чуждата окупация, София се подчинява безпрекословно и до края на октомври напуска придобитите по време на войната територии. Примирието е подписано на 28 октомври.

В спомените си, тогавашният български посланик в Москва проф. Димитър Михалчев споделя, че Сталин изказал недоволство от изоставянето на Западна Тракия от българите[82]. Макар да  не афишира открито интерестите си към Беломорието, болшевишкият лидер явно има специални планове за региона. В една статия, публикувана в“Правда” през август 1944, Георги Димитров, описвайки земите, които българските войски следва да напуснат, не споменава и дума за Беломорска Тракия. Това косвено потвърждава желанието на Сталин да запази стратегически важната област. Значението и за СССР се определя най-вече от невъзможността за налагане на влияние в Турция. Защо обаче променя тези си намерения? Категоричен отговор трудно може да се даде, тъй като от неофициалния му разговор с Чърчил не са водени протоколи. На Потсдамската конференция, през юли 1945, Сталин обаче иска от британския премиер военна база в района на Проливите или Дедеагач[83]. Предложението е отхвърлено, но, най-вероятно, това е била цената, искана от Москва за отказа от Беломорска Тракия.

Въпреки провала си в Потсдам, Сталин не се отказва от плановете за „егейски излаз на социализма”. По време на преговорите за мирните договори в Париж, България поставя въпроса за Беломорска Тракия, получавайки твърдата подкрепа на СССР, който е и фактическия инициатор. Разбира се, САЩ и Великобритания отново отклоняват това искане. В подписания, на 10 февруари 1947, мирен договор границите на България са определени в рамките отпреди 1 януари 1941. Макар за пореден път да губи голяма част от териториите си, страната запазва Добруджа, което е своеобразен прецедент, защото никоя друга победена държава не постига такъв успех..

Егейските интереси на Сталин очевидно са били силни, той като, след подиписването на Парижките договори, той  провокира гражданска война в Гърция, между прозападното правителство в Атина и просъветските комунисти от ЕЛАС, продължила от 1947 до 1949. Тя обаче, така и  не успява да постигне целите си, поради разрива в отношенията между СССР и Югославия.

Противно на разпространеното в българското обществено съзнанание мнение, за некадърността на родната дипломация, водеща единствено до национални катастрофи, фактите сочат точно обратното. Умело използвайки противоречията между великите сили, цар Борис III и Външното министерство, успяват, без да се пролее и капка кръв, да  присъединят към България около 47 955 кв.км стратегически важни територии, населени, в голямата си част, с българско етническо население. Въпреки постигнатите успехи, софийските политици и преди, и след 9 септември 1944, както впрочем и балканските им колеги, никога не са разполагали с кой знае каква свобода на действие, тъй като винаги е трябвало да се съобразяват със силните на деня. Ето защо България няма избор, нито при присъединяването към Тристранния пакт, нито пък   възможност да запази военновременните си придобивки.

 

* Българско геополитическо дружество

 


[1] Генчев Н., Външната политика на България (1938-1941), С.1998, www.kroraina.com/knigi/bugarash/ng/glava3.html

[2] Пак там.

[3] Пак там

[4] В разговор с английски дипломати, в началото на 1940, цар Борис III директно заявява: „По-добре би било да се получи Добруджа с благословията на Запада, отколкото с тоази на Изтока, но понеже сте закъснели, то да не се сърдите на тия, които са се родили от руско-турските войни, че сега гледат пак към Русия”. (Генчев Н., Цит.съч.)

[5] Генчев Н., Цит.съч.

[6] Дипломатически документи по участието на България във Втората световна война, Съставители Цочо Билярски, Иванка Гезенко, С.2006, с.65

[7] Безыменский Л. Гитлер и Сталин перед схваткой., М. 2000, ползвал съм интернет изданието:   ww.militera.lib.ru/research/bezymensky3/index.html

[8] Белади Л., Т. Краус, Сталин, М.1989, с.267

[9] Белади Л., Цит.съч., с.260-261

[10] Димитров Г., Дневник (9 март 1933-6 февруари 1949), София, 1997, с. 181-183

[11] Безыменский Л., Цит.съч

[12] Белади Л., Цит.съч., с.260-261

[13] Белади Л., Цит. съч., с.257

[14] Безыменский Л., Цит.съч.

[15] Пак там

[16] Пак там

[17] В записка на Молотов, писана вероятно под диктовката на Сталин,  за въпросите, които е трябвало да бъдат засегнати в Берлин, т. “В”, гласи: “България — главен въпрос на преговорите, следва да има договореност  с Г. и И., по отношение  сферата на интереси на  СССР, и на тази основа да се дадат гаранции на България от СССР, както това е направено от Германия и Италия, по отношение на Румъния, заедно с въвеждането на съветски войски в България”. (Безыменский Л., Цит.съч.)

[18] Генчев Н., Цит.съч.

[19] Дипломатически документи ... , с.32

[20] Пак там, с.88

[21] Генчев Н., Цит. съч

[22] Дипломатически документи..., с.93-96

[23] Генчев Н., Цит.съч; Дипломатически документи.., с 9611

[24] Генчев Н., Цит.съч.

[25] Генчев Н., Цит.съч

[26] Пак там

[27] Дипломатически документи ..., с.102-103

[28]Пак там, с.106.

[29] Пак там, с.107

[30] Филов Б., Дневник, С. 1990, с.208

[31] Пак там, с.209

[32] Дипломатически документи..., с 36

[33] Пак там,с.101

[34] Генчев Н., Цит.съч.

[35] Генчев Н., Цит.съч.

[36] Филов Б., Цит.съч. с.216

[37] Пак там, с.219

[38] Янев И.Д., Македония и българо-италианските отношения 1941-1943, сп.Македонски преглед, бр.3 2005, с.57

[39] Филов Б. Цит.съч. с.297

[40] Шеленберг В,. Лабиринт, С.2007, с.367-368

[41] Енчев В.,  Югославия. Последната балканска империя, С. 2005,  с.242-243

[42] Филов, Цит.съч. с.303

[43] Пак там с.303-305

[44] Йончев Д., България и Беломорието (октомври 1940-9 септември 1944) Военнополитически аспекти, С.1993-с.37

[45] Филов Б.,Цит.съч с.312

[46] Йончев, Цит.съч с38

[47] Филов Б., Цит.съч с.313-314

[48] Райчевски С., Българите в световните хроники 1939-1943, С.2003, с.141-142

[49] Филов Б., Цит.съч., с.318

[50] Рачевски С., Цит.съч., с.141-142

[51] Пак там

[52] Пак там

[53] Филов Б., Цит.съч., с.325

[54] Янев И., Цит.съч. с.61

[55] Филов Б., Цит.съч.с.324

[56] Deutscher Schulatlas herausgegeben von der Reichsstelle fur das Schul- und Unterrichtsschrifttum Berlin, 1942, р.15

[57] Тази площ, по области, е, както следва: Западни покрайнини - 2968 кв.км, Македония - 23807 кв.км, Беломорска Тракия -12363 кв.км, о-в Тасос - 443 кв.км и о-в Самотраки - 184 кв.км (вж.бел.25)

[58] Рачев Ст. Чърчил и Балканите 1939-1945, С.1998, с.125

[59] Държавен вестник, бр.166 от 31.07.1941

[60] Гоцев Д., Цит.съч., с.117

[61] Пак там, с.117

[62] Дипломатически документи ......, с.329

[63] Димитров И., Българо-италиански политически отношения 1922-1943, С.1996, с.345-347

[64] Филов Б., Цит.съч., с 353

[65] Филов Б., Цит.съч., с.353-356

[66] Дневникът на граф Чано. Политически дневник 1939-1943, С.1992, с.334

[67] Дипломатически документи......, с.169

[68] Филов Б., Цит.съч., с.358

[69] Пак там, с.359

[70] Дипломатическ идокументи......, с.169

[71] Пак там, с. 172

[72] Дневникът на .... , с.337

[73] Филов Б., Цит.съч., с.372-373

[74] Пак там, с.392

[75] Пак там, с.513

[76] Дипломатически документи..., с.327-331

[77] Гоцев Д.,  Цит.съч., с.118-120

[78] Дипломатически документи ...., с.342

[79] Гоцев Д.,.Цит.съч., с 126-128

[80] Пак там

[81] Пак там, с.128

[82] Иванов А., Беломорието - българската врата към света, www. balkani.hit.bg/Belomorie.htm

[83] Пак там

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5-6 2024