В исторически план Балканският полуостров е традиционна зона на на сблъсък на интересите на водещите световни сили – Русия, Турция и европейските държави, а през последните десетилетия - и на доминирания от Съединените щати блок НАТО, както и на Китай.
Регионът и днес е във фокуса на стратегическото съперничество, като влошаването на отношенията между Русия и западните държави заради войната в Украйна даде ново измерение на външната политика на НАТО на Балканите.
Алиансът активизира усилията си за укрепване на своя източен фланг, стремейки се да завърши интеграцията на останалите необвързани държави и по този начин напълно да блокира достъпа на Русия до региона. В същото време, влиянието на Китай на Балканите нарасна, създавайки нови предизвикателства пред политиката на НАТО, която се нуждае от адаптиране към бързо променящите се реалности. В тази връзка е важно да се разгледат целите и инструментите, както и да се предвидят последиците от политиката на НАТО на Балканите, за да се разберат съвременните процеси в сферата на сигурността както в региона, така и в Европа, като цяло.
Стремежът на алианса да разшири присъствието си на Балканите е продиктувано от няколко стратегически цели и най-вече от желанието да се прекрати присъствието и влиянието на други външни сили – Русия и Китай – в региона. Сгратезите на НАТО разглеждат полуострова като буферна зона, отделяща Европа от нейните преки конкуренти и потенциални противници. Ето защо алиансът се стреми да блокира напълно достъпа на Русия до региона и да предотврати създаването на враждебен „плацдарм“ там.
Освен това Балканите са своеобразен транспортен хъб, свързващ Европа, Средиземно и Черно море. Това е важно както за търговските, така и за военните логистични маршрути. В тази връзка, НАТО твърдо застава зад изграждането на Паневропейски транспортен коридор 8, който свързва Адриатическо и Черно море през Албания, Северна Македония и България, ускорявайки прехвърлянето на войски към югоизточния фланг на алианса.
Освен това, тук се намират Черно и Адриатическо море, контролът над които е от стратегическо значение. През тях преминават важни търговски и енергийни маршрути. Като цяло, трябва да се отбележи, че Балканите са едно от основните направления на енергийните инвестиции на държавите членки на НАТО, тъй като те биха помогнали за гарантиране на енергийната им сигурност и намаляване на зависимостта от Русия. Съответно, приоритет на Алианса в региона е интегрирането на регионалната архитектура за сигурност в евроатлантическата система. В тази област вече бе постигнат сериозен напредък. В момента Албания (2009), Хърватия (2009), Черна гора (2017) и Северна Македония (2020.) са пълноправни членове на НАТО, докато Словения се присъедини още през 2004. НАТО обяснява разширяванетоси в региона като инструмент за гарантиране на стабилност и предотвратяване на повторното проникване на големи външни играчи в него. Заслужава да се отбележи, че активният процес на присъединяване на балканските страни започна още в началото на 2000-те години под претекст за „гарантиране на сигурността“ в контекста на борбата срещу международния тероризъм.
Процесът на присъединяване на страните от региона към Алианса, да не говорим за пълноценното им интегриранев системата за колективна отбрана обаче, далеч не е завършен. Сред балканските страни, Сърбия, Босна и Херцеговина и частично признатото Косово не са членове на НАТО и на практика не се очертава реална перспектива за присъединяването им към алианса в близко бъдеще.
Известен напредък е постигнат само в Босна и Херцеговина. В Сараево се намира постоянно командване на НАТО, което подкрепя реформите на въоръжените сили и развитието на отбранителните способности. По време на провелата се през май 2026 в Брюксел среща с членовете на Председателството на Босна и Херцеговина, заместник-генералният секретар на НАТО Радмила Шекеринска потвърди „непоколебимия ангажимент“ на алианса към Босна, като едновременно с това подчерта необходимостта от увеличаване на разходите за отбрана на страната от приблизително 0,9% от БВП до 1,7-1,8%. Въпреки това, негативната позиция на Република Сръбска по въпроса прави политическите условия за присъединяване на страната към НАТО практически непостижими.
Доста по-сложна е ситуацията с Косово. От една страна, Прищина се стреми да се присъедини към алианса. Косовският премиер Албин Курти например, определя членството в НАТО като „стратегическа насока и крайна цел“, подчертавайки „фундаменталната роля“ на мисията на НАТО (КФОР) за поддържане на стабилността в самопровъзгласилата се държава. Присъединяването на Косово към алианса обаче е изправено пред сериозна пречка: Испания, Румъния, Словакия и Гърция не признават неговата независимост. Тоест, на практика в момента НАТО поддържа стабилността на региона с военното си присъствие, но не може да завърши интеграцията му в своите редици.
Измежду всички (западно)балкански държави обаче, най-сложният случай от гледната точка на НАТО представлява Сърбия. Както е известно, Белград беше жертва на военните атаки на НАТО през 1999. Сръбското население пази дълбоки и крайно негативни спомени от онзи период, така че всички политически призиви за евентуално присъединяване към алианса предизвикват широко обществено възмущение и обвинения в „предателство“. Затова Белград се придържа към строг военен неутралитет и поне доскоро поддържаше сравнително тесни политически, културни и енергийни връзки с Москва.
Въпреки това, през май 2026 се случи едно знаково събитие: сръбската армия и силите на НАТО проведоха първите по рода си съвместни военни учения на полигоните Южна База и Боровац близо до Буяновац. В същото време обаче, няма признаци за началото на реален процес на присъединяването на Белград към алианса.
Друга важна причина за интереса на НАТО към Балканите е „нестабилността и взривоопасния характер“ на региона. Историческото формиране на Балканския полуостров, както и мултивекторният характер на отношенията между етническите групи, които го обитават, са причина за запазването на широк спектър от замразени, но нерешени конфликти. Като се има предвид и, че Балканите традиционно са зона на съперничество между различни световни сили, не е изненадващо, че всеки военен инцидент или повишавне на напрежението там влияе върху баланса на силите на международната сцена и дори може да предизвика мащабна ескалация.
Следователно, за НАТО е стратегически важно да контролира ситуацията на Балканите и да потуши потенциалните конфликти, за да осигури стабилност в Европа. Междувременно обаче, през последните десетилетия, пред алианса се очерта и друга сериозна заплаха за доминацията на пакта на Балканите в лицето на Китай.
Докато Русия е „традиционен противник“ на НАТО на Балканите, упражнявайки влияние в региона предимно чрез културната и историческата си близост с редица балкански държави, както и чрез успешната си доскоро енергийна политика, Китай осъществява съвършенно различен тип влияние. Неговият инструмент е нарастващото му икономическо влияние. Според базата данни за търговията със стоки на UNCTAD, през периода 2017-2024, китайците са осъществили средно 45% от вноса на телекомуникационно оборудване в Западните Балкани. В Босна и Херцеговина тази цифра достига 51%, а в Албания - 36%. Дълбоката интеграция на Huawei в енергийната инфраструктура на Албания, фиксираните мрежи на Сърбия и ключовата телекомуникационна инфраструктура на Босна прави изключително трудно и скъпо преминаването им съм друг доставчис.
В периода от 2012 до 2025 обемът на търговията на Сърбия с Китай се е увеличил 6,7 пъти, като сръбският износ за Китай е нараснал цели 333 пъти. Освен това, китайската стратегия е в рязък контраст със стратегията на НАТО: Пекин не поставя на партньорите си каквито и да било политически условия. Както отбелязва в тази връзка Euractiv, „Китай не изисква от тях да реформират съдилищата си, да се борят с корупцията или да променят правилата за конкуренция, преди да им построи нов мост или магистрала“.
Очевидно е, че Алиансът е заинтересован от бързата интеграция на Западните Балкани в своята система за колективна сигурност. Този въпрос е особено належащ днес, предвид нарастващата заплаха от пряка военна конфронтация с Русия и рязкото увеличаване на китайската активност. Но въпреки постигнатите успехи в определени области, този процес далеч не е завършен. От една страна, Алиансът продължава традиционната си програма за разширяване, за да включи и останалите балкански държави, и поддържа военно присъствие в Босна и Косово, за да „замрази“ потенциални конфликти. От друга страна, в момента НАТО не е в състояние да противодейства на икономическата експанзия на Китай или да изолира напълно Русия от региона. Тоест, можем да очакваме, че и през следващото десетилетие Балканите ще продължат да бъдат във фокуса на съперничеството между водещите световни сили, както са били в продължение на векове.
*Център за геополитически анализи и прогнози
