На 23 ноември 2012, на Семинара на северните държави за сигурност и сътрудничество в Хелзинки, финландският министър на външните работи Ерки Туомиоя направи нова сериозна заявка за съюз на северните държави в областта на външната политика и сигурността, включително и в аспектите на изграждане на мира, въздушното наблюдение, морското наблюдение, арктическите въпроси, военното сътрудничество, дори съвместно участие на Севера в чуждестранните мисии под егидата на международните организации. Тази заявка е логично продължение на развитието на отношенията в този регион, където географската и културната близост създадоха предпоставки за обединяване на северните държави няколко века по-рано.

Кои са северните държави?

Когато говорим за северните страни и за сътрудничеството между тях обикновено имаме предвид Швеция, Дания, Норвегия, Финландия и Исландия. Тези държави формират политико-географски регион в Северна Европа, който обхваща и свързаните с тях зависими територии - Оландски острови, Фарьорски острови и Гренландия, с общо население от приблизително 25 млн. души на територия от 3,5 млн. кв. км. Обединението на петте държави има своите исторически корени от Калмарската уния, започнала с поредица от лични унии през 1397, до създаването на паспортен и митнически съюз, както и на единен скандинавски пазар на работната сила в рамките на Северния съвет през 1952.[1]

През ХІХ век културната близост между държавите от региона се изразява в проведените скандинавски конференции, посветени на проблемите на образованието и опитите за създаването на общ писмен език на Севера. Следва активизиране на сътрудничеството и в областта на икономиката, което води до формирането на скандинавски валутен съюз през декември 1872. Провеждат се Северни индустриални, селскостопански и културни изложения, организирани в Копенхаген през 1872 и 1888., в Стокхолм – през 1893 и в Малмьо – през 1914.

По време и непосредствено след Първата световна война, сътрудничеството продължава да се разширява и задълбочава. Негов израз е и серията от срещи на тримата „северни крале” (т.е. монарсите на Швеция, Норвегия и Дания) преди началото на войната, които, макар че не водят до формулирането и провеждането на обща външна политика, съдействат за укрепване на сътрудничеството между парламентаристите от региона, обединени в Съюза на парламентаристите от Севера. Съществувал между 1907 и 1955, съюзът подготвя почвата за създаването на Северния съвет през 1952, окончателно оформен с присъединяването на Финландия през 1955. Укрепват и се задълбочават и връзките между работническите движения от Севера.

През 1919, след като е обявена независимостта на трите северни държави - Норвегия (през 1905), Финландия (през 1917) и Исландия (през 1918), е създадена Асоциацията за северно единство, която е истински прецедент в международната практика. За първи път в рамките на международна платформа парламентаристи от една северна държава могат да поставят въпроси на министри от друга. Тази практика обаче постепенно бива ерозирана със създаването на Комитета на министрите от Севера през 1959 и на последвалия го Северен съвет, създаден двайсет години по-късно - през 1979[2].

Така постепенно се избистрят общите черти на политико-географското обединение, което протича на много нива и в много аспекти. След засилването на културните и икономическите връзки между страните, идва ред и на сигурността. Общият икономически интерес на северните държави следва да бъде защитен, особено когато става въпрос за контрола върху огромни природни ресурси, в това число горива, вода и храна, полезни изкопаеми, нови търговски коридори.

Подходящият момент

Изминалата петилетка отбеляза грандиозни открития в Арктика, които приковаха вниманието на световната общественост към региона и създадоха предпоставки за съперничество и милитаризация на района.

През 2007, спътник, следящ случващото се в зоната на Северния ледовит океан, прави феноменално откритие - нови пътища, позволяващи Северният полюс да бъде обиколен с кораб, без той да рискува да заседне сред огромните ледени масиви на Северен Сибир или Канадския архипелаг. Спътникът засича топене на ледовете в Северозападния проход и Североизточния проход, което създава изключителната възможност, при липса на ледена бариера, да бъде съкратено до 50% от разстоянието по ключовите търговски маршрути между Европа и Източна Азия.[3]

Същевременно, става ясно, че в Арктика се намират огромни количества природен газ и нефт. Преди четири години, през 2008, Геоложката служба на САЩ оцени нефтените запаси в Арктика на 90 млрд барела.[4]

В публичното пространство започнаха да циркулират различни стойности, продукт на изследванията на други организации и институти. Вниманието привлича и наличието на разнообразни полезни изкопаеми в Арктика, като никел, желязо, фосфати, мед, кобалт, въглища, злато, олово, волфрам, уран и сребро. Освен рибните ресурси, регионът притежава най-големите запаси от питейна вода на планетата (гренландските ледници).

В битката за Арктика се включиха най-активно САЩ, Канада, Дания, Норвегия и Русия, като интерес към района демонстрират Великобритания, Финландия и Швеция. На тази територия отново се сблъскаха интересите на НАТО и Русия, след подадените от Алианса сигнали, че не изключва милитаризацията на Арктика. Това накара руският външен министър Сергей Лавров да изостри тона към Северноатлантическия алианс през 2010, подчертавайки водещата роля в региона на арктическите страни (Русия, Канада, Дания, Норвегия и САЩ). В тандем с канадския министър на външните работи, Лавров обясни, че НАТО няма отношение към арктическите въпроси и текущите спорове там ще се решават въз основа на международното право[5].

Необходимостта от възпиране на амбициите за експлоатация на Арктика стана очевидна след настаняването на руски и американски кораби в региона и възобновяването на военните учения там от страна на Норвегия, Дания и Канада.

По инициатива на Финландия и Норвегия, и с намесата на ЕС, бяха създадени Арктическият и Баренцовият Евро-Арктически съвет, като форуми за сътрудничество по въпросите, свързани с опазването на околната среда и осигуряване развитието на северните полярни и приполярни райони, включително региона на Баренцово море и други.

Очевидно обаче, тези форуми се оказаха недостатъчни за да спрат инерцията на действията, породени от апетитните открития, както и да убедят световната общественост да гледа по-сериозно на риска от екологична катастрофа в региона.

В условията на икономическа криза, проблеми с питейната вода в световен мащаб и все по-скъпите, а и намаляващи ресурси, борбата за овладяването на арктическите богатства и търговски коридори заплашва да прерасне в битка без всякакви правила, в която участниците стават все повече, включително и от региона на Далечния изток.

Официално приетата от ЕС Резолюция на Европейския парламент от 20 януари 2011 относно устойчива политика на ЕС за Далечния север, с която се подчертава водещата роля на Арктическия съвет като първостепенен регионален форум за сътрудничество, не гарантира водещата роля на Северните държави в региона.

Все по-очевидно възниква необходимостта от демонстрация на сила, която да подкрепи, а ако трябва и да отвоюва лидерската роля на северните страни в Арктика.

Докладът „Столтенберг”

Така, през 2009, на масата на скандинавските външните министри попада за обсъждане докладът „Столтенберг”, който съдържа тринайсет конкретни предложения за подобряване на Северното сътрудничество в областта на външната политика и сигурността[6]. Твърди се, че този доклад има препоръчителен характер и по никакъв начин не противоречи на сътрудничеството на Дания, Швеция и Финландия в рамките на Европейския съюз и на Общата европейска политика за сигурност и отбрана, но истината е, че докладът съдържа съвсем конкретни предложения за съвместни действия по опазването на мира и сигурността, въздушното и морското наблюдение, арктическите въпроси, военното сътрудничество и други въпроси. Днес голяма част от тези препоръки се прилагат на практика. Идеята за съвместни действия в отбраната и външната политика на Северните страни беше единодушно подкрепена с ангажимента за по-тясно сътрудничество, отразен в Декларацията за солидарност, приета на срещата на външните министри на Северния съвет през април 2011. Тя подготвя почвата за демонстрация на солидарност в сферата на отбраната и сигурността, като създава предпоставка за реализиране на предложението от 2009 за наблюдение на въздушното пространство на Исландия[7] от страна на Финландия и Швеция. Освен това, Декларацията предвижда взаимна защита при нападение, което вече говори за създаването на общ отбранителен съюз.

Швеция, която до 2013 председателства Арктическия съвет, подготвя Бяла книга за сътрудничеството на Северните държави в различни области, в това число сигурността и отбраната[8]. Това е показателно за задълбочаването на северното сътрудничество и извеждането му на етап, който реферира към добре познат период в историята на ЕС.

Преди повече от двайсет години ЕС започна да публикува т. нар. „бели книги” за сътрудничеството на европейските страни в различни области. Първата от тях се появява през юни 1985 – „Completing the Internal Market: White Paper from the Commission to the European Council (Milan, 28-29 June 1985)” COM(85) 310, след което се появяват още много на различна тематика. Дали това не е пореден сигнал за създаване на дублираща Европейския съюз организация на Северните държави? Напълно е възможно предвид някои обстоятелства и сходства:

- От значение е фактът, че северните държави имат функциониращ митнически и паспортен съюз, който от години позволява на техните граждани свободна трудова миграция и свободна търговия. Сред създадените структури за сътрудничество помежду им има и такива, които поразително напомнят структурите на ЕС. Такава организация например е Северният съвет на министрите, който, както и Съветът на ЕС, осигурява координацията на общите политики на северните страни.

- Общата политика за сигурност и отбрана (ОПСО) е проект, чиято реализация обикновено е последното стъпало в невоенните политически съюзи. ОПСО не е осъществена дори в рамките на ЕС, но е много вероятно да бъде реализирана в рамките на северното сътрудничество. Не без значение е и фактът, че е много по-лесно да се организират 5 страни с общи интереси, отколкото 27.

- Сегашната икономическа и социална криза. Южноевропейските държави, с техните различни икономически и социални модели неведнъж са били критикувани от проспериращия Север. С напредването на дълговата криза става все по-видима еманципацията на северните държави и желанието им да се разграничат от проблемите на т. нар. „европейско семейство”. Шенген и Европейският пакт за стабилност продължават да бъдат на дневен ред в северните страни от ЕС и ЕИП, които ги третират в негативен аспект. Така, Норвегия заплаши да излезе от Шенгенското пространство при евентуално приемане на България и Румъния в него, а финландските националисти заявиха, че няма да плащат чужди дългове и предпочитат да напуснат еврозоната. Нарастна евроскептицизмът, а скандинавските политици изостриха тона към ЕС.

Обща политика за сигурност и отбрана на Севера?

Независимо от европейското членство на три от петте северни държави - Швеция, Финландия и Дания; участието на други две - Норвегия и Исландия в Европейското икономическо пространство (ЕИП), както и кандидатурата на Исландия за членство в ЕС, става очевидно, че северните страни не са готови да жертват фундаментални интереси в името на европейската идея.

Днес наличието на конкретни икономически цели създава предпоставки за още по-тясно обединение на Северните страни и, доколкото може да се съди по споменатата в началото реч на финландския министър на външните работи Ерки Туомиоя, този съюз е на път до достигне апогея си. Създаването на ОПСО[9] на Севера е сериозно предизвикателство, което за момента изглежда реално достижимо на фона на случващото се.

Докато европейските страни свиват бюджетите си и намаляват разходите за отбрана,

необходимостта от ресурси за отбрана и управление на кризи, в това число и международни, се увеличава.

В качеството си на инициатор на редица „северни политики”, включително т.нар. „Северно измерение”, Арктическия и Северния съвет и други, Финландия отново си е поставила амбициозни цели. Както заяви министър Туомиоя, в момента се подготвя първата национална стратегия за сигурността в кибернетичното пространство. Финландия акцентира и върху успешното северно сътрудничество в общата мисия на трите скандинавски страни (Швеция, Финландия и Норвегия) и Латвия в Афганистан, в подкрепа на ISAF, като северните държави направиха заявка за участие в транзитната поддържаща роля към новото звено, което ще започне да функционира през лятото на 2013.

Обмисля се и по-голям скандинавски военен принос към мироопазващите операции на ООН. Търсят се варианти за по-задълбочено сътрудничество, тъй като и петте северни държави са членки на ООН и имат дълга история на активно участие в мисиите на Световната организация. С нарастване на опита и самочувствието, мисиите по опазване на мира и управление на постконфликтни ситуации стават обект на засилен интерес от страна на държавите от Севера. Така финландският принос в Близкия изток значително нарасна напоследък, като конкретен пример за това е връщането на 170 миротворци в Ливан, в мисията на ЮНИФИЛ [10].

Северните държави демонстрират сериозни намерения за сътрудничество в сферите на провеждането на общи операции и управление на кризи. Те последователно отстраняват пречките в тези области, създадени от различните приоритети и разпределение на военния ресурс. Декларацията за солидарност, общото участие в Афганистан, както и създаването на NORDEFCO[11] са показателни за волята за сътрудничество, която изпраща силни сигнали към останалия свят. Най-важният от тези сигнали е, че общата политика за сигурност и отбрана на Северните държави е напълно реализуем проект. През последните месеци, както и на скорошния скандинавски семинар за сигурност и сътрудничество в Хелзинки бяха подчертани причините за това: общи цели и ценности, история и география, които създават естествена рамка за северното сътрудничество в областта на политиката за сигурност.

Една нова инициатива като ОПСО на Севера обаче, крие риск от появата на нови разделителни линии в ЕС и дискредитира идеята за обединена Европа като силен и самостоятелен политически субект на световната сцена. От друга страна, амбициозните инициативи на Северните държави биха осигурили добавена стойност не само на ЕС, но и на организации като НАТО и ООН, където едно съвместно и широкомащабно участие на Севера би спестило немалко разходи на други държави-членки.

Остава проблемът за намирането на баланса на интересите. Един силен икономически и военно независим Север тепърва ще дава все по-категорични заявки за активно присъствие на световната политическа сцена.

* Стажант аташе в Министерството на външните работи. Статията отразява единствено личната позиция на автора и не ангажира по никакъв начин министерството, както и прилежащите му структури.

Бележки:

[1]  Скандинавските страни,  http://bg.wikipedia.org/

[2] У. Йостергард, „Геополитиката на Северна Европа”, сп. Геополитика, юни 2007,http://geopolitica.eu/2007/broi32007/641-geopolitikata-na-severna-evropa-?start=1

[3] А. Латев, "Новата арктическа геополитика”, сп. „Геополитика”, май 2012, http://geopolitica.eu/2012/1208

[4] Circum-Arctic Resource Appraisal: Estimates of Undiscovered Oil and Gas North of the Arctic Circle Публикация USGS. — 2008.

[5] „МИД РФ: НАТО не ждут в Арктике”, септември 2010,  http://www.kp.by/online/news/740360

[6] “Nordic cooperation on foreign and security policy” - Proposals presented to the extraordinary meeting of Nordic foreign ministers in Oslo on 9 February 2009, Thorvald Stoltenberg

[7] Исландия няма своя армия. Тя е член на НАТО, чиито формирования IDF остават на острова от 1951 до септември 2006. Армията на САЩ, включваща военноморски сили, морски пехотен корпус и военновъздушни сили, изгражда международното и военно летище в Кеплавик - KEF. Там е разположена и базата на НАТО NASKEF. САЩ все още отговарят за защитата на своя съюзник, а съоръженията в Кеплавик продължават да се поддържат, за да бъдат използвани при нужда. ,  http://bg.wikipedia.org/

[8] „Nordic Security Cooperation = Smart Defence”- Speech by Finland Foreign Minister Erkki Tuomioja at Nordic Security Co-operation Seminar, 23 November 2012, Helsinki, http://formin.finland.fi/Public/default.aspx?contentid=263456&nodeid=15145&culture=en-US

[9] ОПСО – Обща политика за сигурност и отбрана

[10] „Norfic Security Cooperation = Smart Defence”- Speech by Finland Foreign Minister Erkki Tuomioja at Nordic Security Co-operation Seminar, 23 November 2012, Helsinki, http://formin.finland.fi/Public/default.aspx?contentid=263456&nodeid=15145&culture=en-US

[11] NORDEFCO (Сътрудничество за отбрана на Северните страни) е сътрудничеството между скандинавските страни в областта на отбраната. В инициативата участват  Дания, Финландия, Исландия, Норвегия и Швеция. Целта на организацията е да  засили отбранителните способности на страните-членки., http://en.wikipedia.org/wiki/NORDEFCO

{backbutton}

Историята започна на 26 април 1986, тогава още не бяхме научили за аварията в Чернобил. Пътувахме за Боровец със Станишев, само че не Сергей, а баща му Димитър Станишев, по това време секретар на ЦК по международните въпроси и завеждащ отдел “Външна политика и международни връзки” на БКП, т. е. мой пряк началник. Той се отнасяше с невероятна търпимост към страстта ми към ските, затова се стараеше през зимата да икономисва на мен и на помощника си Емил извънредна работа в събота и неделя, което, предвид спецификата на учреждението, в което работехме, действително беше голям жест.

Този път обаче сезонът беше приключил, снегът си беше отишъл, а ние отивахме в Боровец за да изслушаме един от току що свалените лидери на Йеменската социалистическа партия, неофициално пребиваващ у нас. След кървавите събития там през зимата на същата година (те са отделна история), той държеше да изложи “справедливата” кауза на шефа си Али Насър Мохамед, бивш наш “добър приятел”. Между другото, благодарение на нашата безкористна помощ и не без активното съдействие на посолството в Аден въпросният „приятел” завлече България с около петдесет милиона долара, които така и не си получихме обратно.

След срещата вечерта в Боровец се поразходихме под дъжда, за който едва по-късно се разбра, че може и да е бил радиоактивен. По едно време Станишев каза: „Питам се, как ли ще караш ски по пясъка в Арабския залив.” “Защо?”–питам. “Ами защото се колебаехме в Йордания ли да те предложим за посланик или в Кувейт. Та решихме в Кувейт”.

По онова време мисията ни в Кувейт, за разлика от миналото, когато служеше за последен приют на заслужили бъдещи пенсионери, беше важен пост, тъй като емирът шейх Джабер Ал Сабах беше станал председател на Организацията Ислямска конференция (ОИК), чиято среща на високо равнище щеше да се състои в Кувейт през януари 1987. Главната цел на българската дипломация бе да избегне приемането на осъдителна резолюция за България заради така наречения “Възродителен процес”. Така наречен, защото постановката на въпроса явно бе възникнала в някой милиционерски мозък. Живеели значи помаци и турци със съответните имена (Хасан и прочие), на които изведнаж им светнало, че не са никакви помаци и турци, а най-обикновени българи, насила потурчени от османлиите еди кога си. Та понеже им светнало, те като един решили да си върнат истинската самоличност, като започнат от имената. Помня, баща ми веднаж разказваше, че срещнал познат турчин, който на “здравей Кериме”, отговорил “а, вече съм Кирчо, другарю Манчев».

Както е известно от многобройните източници, проблемът с българските мюсюлмани съществува още от освобождението на България от турско робство. На различни етапи са правени много опити за решаването му, което се оказва невъзможно, защото въпреки подписаните с Турция изселнически спогодби броят на мюсюлманите не само не е намалява, но като че нараства относително поради високата раждаемост на тази категория български граждани и по други причини, за които много е писано. Ще кажа само, че по-идиотски опит за решаването на проблема най-новата българска история не познава.

По някои слухове, тогавашният ни върховен вожд е изпитвал сериозни колебания относно предлаганите мероприятия, но представителите на съответните служби от близкото му обкръжение го успокоили, че дори и да има някои недоволни, те са малко и са им известни. В резултат се започна една, колкото по-далеч от столицата, толкова по-идиотска ( включително унищожаване на турски гробища и прочие безобразия) кампания. Онези, които я осъществиха, можеха например да се допитат до специалистите да им обяснят какво е за мюсюлманина да поругаят гроба на баща му или да го принудят да си смени името (прочее няма нужда от специалисти, по същия начин би реагирал всеки от нас, поставен в подобно положение). Би могъл да се използва естественият стремеж у някои по-амбициозни и свързани със страната ни хора да не бъдат различни, а интеграцията може да доведе и до желание да си смениш името. Този процес е наблюдаван и сред арабите в Отоманската империя, и в Алжир по време на френската колонизация. Между другото, именно отказът на французите навремето да признаят местното население за свои пълноправни граждани провокира националното им самосъзнание и води до възникването на националноосвободителното движение, завършило с обявяването на независим Алжир. Но всичко това се случва в коренно различна обстановка от тази през осемдесетте години на миналото столетие, когато нашите „корифеи” решиха да прокарат безумната си идея за “избистряне” на националното съзнание.

Та за интеграцията. Отивам малко напред, за да разкажа, че когато пристигнах в Кувейт ми докладваха, че една българска туркиня, омъжена за местен граждани, иска да смени името си с българско. Прекрасна възможност за париране на враждебната кампания! Разбира се, веднага уведомихме Министерството и поискахме съгласието им да изпълним молбата на жената. Отговориха ни, че когато въпросната дама дойде в България, ще й бъде издаден нов паспорт с ново име. Което тя и направи. И какво й казали в съответната служба? Ами казали и, че смяната на имената не важи за нея като постоянно пребиваваща в чужбина. Шах и мат! Все пак понякога използвах този пример в разговорите си по „възродителния проблем”.

На една среща с новоназначените посланици (май бяхме повече от 40), тогавашният външен министър Петър Младенов директно ни заяви: “Убедителното разясняване на политиката ни по “възродителния процес” е главна ваша задача и онези, които си въобразяват, че ще се разминат с това, най-добре още сега да си върнат паспортите и да не заминават. Работата ви по този проблем ще бъде основа за оценка на цялостната ви дейност”.

Все пак един дипломат винаги има известен толеранс, в рамките на който да изпълнява дадените му инструкции без да изглежда идиот. В разговорите си с кувейтските ръководители винаги съм се стараел да избягвам въпроса за имената и за „избистрянето на националното самосъзнание на етническите турци”. Стараех се да поставям ударението върху противопоставянето в световен аспект и на незавиднита ни съдба да имаме за съсед режим, който води активна подривна дейност сред българските мюсюлмани, като не се спира пред отправяне на заплахи в т. ч. и със сила (макар че и нашите разузнавачи в Турция сигурно не са спяли). Този подход харесваше на кувейтците. Някои от тях споделяха, че Кувейт е в сходно положение, заобиколен от силни враждебни режими, представляващи постоянна заплаха за самото му съществуване (само четири години по-късно страната стана жертва на иракската агресия). В същото време ми казваха: “разбираме ви, но не можем да ви подкрепим, докато сменяте имената на мюсюлманите. Върнете им имената, тогава ше можем да ви подкрепим”. След години, когато имената на мюсюлманите бяха възстановени, меко казано не по най-умния начин, същият мой приятел, тогава зам.-външен министър, а впоследствие министър по въпросите на външната политика на Кувейт, ми каза: “сега вече можем да ви подкрепим, но аз лично не ви разбирам”.

Щуротиите по смяната на имената и изцепките на някои местни фактори бяха поставили България в международна изолация и пред риска да бъдем официално осъдени от световната ислямска общност, което би граничело с катастрофа, имайки предвид, че огромната част от валутните ни постъпления идваше от арабските и други мюсюлмански държави. Трябва да се отбележи, че и останалите социалистически страни и преди всичко СССР само с половин уста подкрепяха ставащото у нас и, съвсем естествено, отказваха да ни разберат, въпреки че избягваха да го казват директно.

Така или иначе, една нощ в началото на октомври 1986 цялата ни фамилия се натовари на самолета и отлетя към страната, където с известно прекъсване предстоеше да живеем през следващите шест години. На летището в Кувейт ни посрещнаха представител на кувейтския Протокол, съставът на мисията, директорите на работещите тук инженерингови организации и, както си му беше редът, представител на посланиците на соцмисиите.

Представянето ми в министерството на външните работи мина без проблеми, за което помогна обстоятелството, че дълго време отговарях в нашето министерство за Кувейт и страните от Арабския залив. В това си качеството и като преводач по арабски присъствах практически на всички срещи между нашите и кувейтските ръководители. Освен това фактът, че преди назначаването ми за посланик бях изкарал три години във външнополитическия отдел на ЦК на БКП ми придаваше допълнителна тежест пред кувейтската страна, нищо че след години у нас съвсем сериозно се обсъждаше въпросът работилите там да бъдат лишавани от право на пенсия, след което дойде и великата идея за „дипломатите-ченгета”.

Връчването на акредитивните писма също мина безпроблемно. И по-рано ми е правило впечатление, че тогавашният емир шейх Джабер се готви предварително за всичките си срещи, беше добре осведомен за това, което става в страната, с представител на която се среща, а освен това беше и просто приятен за общуване човек, тъй че разговорът ми с него, макар и протоколен, не бе лишен от съдържание. Тактичният шейх естествено не спомена нищо за българските мюсюлмани, разговорът с него на тази тема се състоя по-късно.

След това започнаха посещенията при останалите посланици и с членовете на правителството. От многото срещи на наши ръководители бях запомнил наизуст приказката за процъфтяващата икономика на България, която, заради плановия си характер, остава незасегната от кризите, бушуващи по света. Говоренето на сегашните ръководители свидетелствува, че и те са научили приказката, макар и в усъвременен вариант т. е. значително по-далеч от истината. В тази връзка си спомням една забавна случка по време на протоколното ми посещение при министъра на планирането. Докато разказвах за големите ни успехи, дължащи се на дългосрочното планиране, забелязах, че момичето, което присъстваше на срещата си води подробни бележки. На следващия ден в един от ежедневниците излезе интервю на министъра, озаглавено “Кувейт трябва да планира дългосрочно, за да постигне икономическите успехи на България”.

Естествено, оставаше си проблемът с “възродителния процес” и “строгите указания” за отстраняване на заплахата от осъдителна резолюция на предстоящата срещата на високо равнище на ОИК. Лесно е да се каже. Атмосферата в печата определено не беше в наша полза. Ситуацията се усложняваше и от изключителната агресивност на тогавашния турски посланик който беше отлично поставен в обществото, а и представляваше страна, която в приоритетите (още една модерна дума) на кувейтската външна политика безспорно тежеше повече от България, въпреки приятелските българо-кувейтски отношения.

Когато се готвех за заминаването си обърнах внимание, че кувейтският печат почти през ден поместваше интервюта на турския посланик, нападащи България, а на следващия ден изявления на втория дипломат в нашата мисия, опровергаващи обвиненията и нападащи Турция. Давах си сметка, че на тази дискусия в печата трябва да се сложи край, защото създаваше проблеми на домакините, от които очаквахме съдействие за неутрализиране на проблема. Затова, след пристигането си в Кувейт направих именно това. За мой късмет турският посланик бе сменен с нов, който очевидно беше по-умерен от предшественика си и изглежда оценяваше обстановката като мен. С него постигнахме мълчалив “модус вивенди” да не си разменяме обиди, дори се поздравявахме с усмивка от японски тип на публичните мероприятия. Разбира се, не можехме да бездействаме и положих значителни усилия да разяснявам по приемлив начин българската позиция и да си създам повече приятели както в местния елит, така и в дипломатическия корпус, като обръщах собено внимание на представителите на страните-членки на ОИК, някои от които се отнасяха с разбиране към проблема ни, а други, например тези на Северен и Южен Йемен, както и на Сирия и Ирак, в различна степен ни подкрепяха. Много добри отношения създадохме с посланика на Габон, от когото получавахме ценна информация за ставащото в ОИК. Помня че веднаж му показах карта на ислямския свят, от която личеше, че по брой на мюсюлманите си България далеч изпреварва Габон, който е член на ОИК, а той с усмивка ми отговори, че всичко си има цена. Така или иначе, без да участваме в срещата, бяхме добре информирани за ставащото в нея.

Петър Танчев в Кувейт

Още при подготовката за заминаването ми бе решено, във възможно най-кратък срок след “аклиматизацията”, да подготвя посещение на наша делегация, чиито ръководител да връчи на емира лично послание от българския държавен глава. За пратеник в Кувейт бе определен първият зам.-председател на Държавния съвет Петър Танчев Петър Танчев.

Между другото през 1984г. ислямистите наложиха в парламента декларация, осъждаща политиката на българското правителство по отношение на мюсюлманите. През есента на същата година, когато вече бях в Кувейт, емирът шейх Джабер разпусна Национарното събрание с декларация, според която “парламентаризмът не е най-подходящата политическа система за Кувейт, тъй като страната има свои собствени традиции в областта на демокрацията”. От което следваше, че решението за разпускане на парламента е трайно. И, ако не беше нахлуването на Ирак в Кувейт през 1990 и външният натиск за въвеждане на плурализъм в политическия живот, Кувейт и до днес можеше да си съществува без парламент, който и сега създава сериозни проблеми на правителството.

Кувейтският протокол реши Петър Танчев да бъде настанен в президентсия апартамент на хотел Хилтън, в същия хотел трябваше да бъдат и участниците в делегацията. При съгласуването на програмата, директорът на протокола на кувейтското външно министерство, както си е редно, попита има ли гостът някои специални изисквания.

Тогава си припомних, какво ми беше разказвал един от сътрудниците на Танчев, според когото организмът на земеделския лидер не функционирал при температура по-ниска от 30 по Целзий. Веднъж трябвало да даде вечеря на някакъв гост в хотел „Ню Отани” (сега „Кемпински-Зографски”). Още с пристигането си Танчев попитал “какъв е този студ в ресторанта?” (било горещо лято). “Климатикът”, отговорили му. “Да се спре.” “Не може, другарю Танчев, той е общ за целия хотел”. “Да се спре или си тръгвам”. Друг път, при посещение в Япония, го завели в специална баня – нещо като сауна, само че по-гореща. Оставили го да се пари сам. Минутите минавали, Танчев не излизал и домакините започнали да се безпокоят. Накрая решили все пак да влязат. Заварили го сладко да си подремва.

Спомних зи за тези случки и помолих да се осигури на високия гост подходяща температура в апартамента. Трябва да отбележа, че посещението се осъществи в началото на декември, по-студен от който не си спомням за всичките почти 12 години, прекарани в Кувейт (на две порции). Обещаха ми да се погрижат. На втория ден бяхме сами в апартамента и Танчев ми каза “Абе Ангеле, тук е бая топличко”. “Грижат се за вас, другарю Танчев. Да им кажа ли да поохладят?” “А не, добре си е”. После срещнах зам.-външния министър Иван Ганев, а той проплака: “Ангеле, кажи им да постоплят! Изгинахме от студ!” Положението ми се изясни. В Кувейт не топлят особено през зимата. Веднаж в ресторанта на „Шератон” се наложи да завиват жена ми, облечена прекалено леко, с покривка от маса. Дори има къщи, климатиците на които работят само на студено. От което следваше, че цялото отопление на хотела е било пренасочено към президентския апартамент.

Иначе, официалната част на посещението мина като по ноти. Имаше срещи при емира, при престолонаследника шейх Саад Ал Абдалла и при външния министър шейх Сабах Ал Ахмад, брат на емира. Всичките минаха в изключително топла атмосфера, както обичат да пишат в комюникетата. И тримата бяха идвали в България, и споделиха отличните си впечатления от нашата страна. Емирът и външният министър бяха на официални посещения, съответно, през 1981 и 1982, а братовчедът им, през седемдессетте и при малко деликатни обстоятелства, които са от друга опера и вече описани в мемоарите на висш служител от службите, за съжаление покойник.

Неотдавна ми попадна книгата “Лица от големите портрети: спомени на преводача-арабист” от Кирияк Цонев Значителна част от нея е посветена на Кувейт, като събитията са така подредени, че трудно можеш да разбереш кое кога и дали се е случило. Затова пък ролята на автора липсва в един симпатичен епизод от споменатото посещение на Петър Танчев, в което той участваше като началник на арабския отдел и преводач. Срещата при емира, вместо предвидените двайсет минути, продължи значително по-дълго, защото първият зам държеше да изложи всичко, което му беше подготвено предварително (за негова чест трябва да кажа, че изложението му беше непринудено и свързано, без да се чувства влиянието на „пищовите”). Директорът на протокола започна кротко да нервничи и стана, за да покаже, че е време да оставим Негово Височество на мира и да си продължим програмата. Всъщност, самият емир слушашe с внимание и с нищо не показваше нетърпение или досада. Точно тогава Кирияк Цонев, забравяйки на какво са го учили в института за преводаческата етика, се обади: ”Другарю Танчев, време е да привършваме”. Онзи го погледна за миг и продължи спокойно, докато си довърши приказката. Вече в асансьора Танчев, уж без всякаква връзка, взе да разказва, как след Девети септември 1944 на някакво събрание председателят на балчишката дружба на БЗНС започнал без мярка да хвали партийния секретар, който се смутил и го помолил да престане. А земеделецът отговорил: “Другарю еди кой си, когато аз правя политика, ти ще мълчиш”. Погледна Кирияк и продължи: “И на теб ще кажа, когато аз правя политика, ти ще мълчиш”.

Последният ден бе определен за разходка и пазар. Заведоха ни в новия търговския комплекс “Салхия” - изключително луксозен за времето си, а и доста скъп. “За да видите, че и ние строим социализъм”, пошегува се Аюб. По време на обиколката Танчев прояви завидни познания по стокознание. От него научих, как се разпознава качественият плат от посредствения. По едно време забелязах, че че представителят на протокола на престолонаследника, който ни съпровождаше през този ден, след всяка покупка вади чекова книжка и урежда сметката. Казах на Танчев, че това не е съвсем приемливо за равнището му. “Разбира се, Ангеле, кажи му да престане” След което си купи един доста скъп “Лонжин”. По- късно съжалих за намесата си. Този “Лонжин” започна постоянно да се разваля и не помня колко пъти ми го пращаха да го сменям. Нещата се успокоиха едва когато на хората им писна от мен и върнаха парите.

Вече споменах, че проблемите, свързани с “възродителния процес”, бяха основната причина за назначаването ми на този пост и, естествено, наред с останалите ми задължения на посланик, тези проблеми и опитите да се ограничат в тесните рамки на възможното щетите, които действията на тогавашното ни ръководство нанесоха на международния авторитет на България, стояха в центъра на работата ми през 1986-1990. Сега много се твърди, че България и без това си е била изолирана. Намирам го за невярно. Макар и васал на СССР в рамките на “социалистическата общност”, България имаше своето място в международните отношения. Въпреки че опонентите ни считаха за част от “възможния противник”, те се отнасяха към страната ни с необходимото уважение и аз, от собствените си наблюдения като посланик преди и след демократичните промени, определено мога да твърдя, че в международен аспект България стоеше по-добре, поне в арабския свят, отколкото сега, когато въпреки приказките за новите ни партньори (май ние не съвсем споделено се кълнем в тях) и смешните напъни да посредничим за решаване на конфликти къде ли не (в израело-палестинския спор ли, в Либия ли), да не говорим за последната велика идея да организираме у нас форум на сирийските бунтовници.

В годините преди промените особено добре се развиваха отношенията ни с арабските страни. За това има много причини от политически, икономически и културен характер. Като част от социалистическата система България винаги се е придържала към руслото на външната политика на СССР, което в отношенията с арабските държави ни носеше определени изгоди. След арабско-израелския конфликт през 1967, страната ни скъса с дипломатическите си отношения с Израел, което, правилно или не като решение, обективно стана благоприятен фактор за укрепване и разширяване на българо-арабските отношения. В тази връзка си спомням за посещението на една от първите ни икономически делегации в Кувейт, когато тогавашният емир Сабах Ал Салем Ал Сабах изтъкна пред ръководителя на нашата делегация българската позиция по време на войната с Израел като решаващ фактор за бъдещото развитие на двустранните отношения.

Удачно съчетание на икономическите интереси. През 60-те и 80-те години търговията с арабските страни се развиваше достатъчно добре за нашите мащаби. Българските инженерингови организации участваха в изграждането на редица обекти в Сирия, Ирак и другаде. Разбира се, имаше и редица «фалове», като строителната ни дейност в Кувейт, където, общо взето, се издънихме още на първия обект, с който се заехме. С последните издънки на “Транскомплект” пък ми се наложи да се занимавам след 1986, вече като посланик. Доста по-успешно вървеше търговията, която, на практика, почти се изчерпваше с нашия износ в арабския свят. Някъде в миналото срещах отчети, според които около 80% от валутните ни постъпления са идвали от арабските страни и Иран.

Има и един може би спорен фактор в наша полза. Виждайки в лицето на България най-верния сателит на Москва, някои арабски лидери, чрез нашите ръководители, се опитваха да внушат на съветските това, което по някакви съображения не се решаваха да изкажат открито. Може би това има известна връзка с факта, че през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век на посещение у нас бяха държавните глави на повечето арабски държави, включително такива консервативни лидери като Ануар Садат (1980) и емирът на Кувейт (1981).

Днес ситуацията е коренно различна и никой вече не ни търси за посредници, колкото и да се напъваме и с гордост да обявяваме например, че израелският президент Перес, отговаряйки на насочващ журналистически въпрос, определил България като «добро място за преговори с палестинците» Възпитаният Перес очевидно не е могъл да отговори по друг начин. Което, разбира се, не попречи преговорите да проведат малко по-късно на съвсем друго място.

Но да си дойдем на думата за мисията ми в Кувейт в защита българската позиция по Възродителния процес. Аз лично виждах целта й в «спасяването на мебелите», т. е. в ограничаване на щетите, произтичащи от действия, предприети от други. Посланикът е длъжен безпрекословно да изпълнява инструкциите, получени от неговото правителство, като използва максимално незначителния толеранс, с който разполага, пречупвайки ги през собствените си умения на дипломат, който в конкретната обстановка най-добре може да прецени как използва този толеранс. Всъщност, именно това е разликата между добрите и посредствените дипломати.

Забавното (но не дотам) в създалата се обстановка беше, че истерията (не виждам по-подходящ израз) на нашите ръководители и, преди всичко, на «експертите» по Възродителния процес във Външното министерство, караха много от дипломатите в посолствата ни да мислят не толкова за това, как да защитят престижа на страната, която им е възложила тази мисия, а дали няма да бъдат обвинени в пасивност и незаинтересованост по този съдбоносен за България проблем. Примери, колкото искаш. Няма да спазвам хронологията.

След започването на «голямата екскурзия» през 1989 много от арабските страни публикуваха декларации с различна острота, съдържащи, от безпокойство по повод на случващото се между България и Турция, до пряко осъждане на България. Декларацията на еднаислямска държава бе сред острите. Като научил за нея тамошният ни посланик, заедно с единствения си дипломат, се надигнал и, без да иска среща, по някакъв начин успял да стигне до кабинета на зам.-министъра на външните работи, където наредил на домакина си да му даде нота, «надлежно подпечатана и изведена», от която да личи, дали декларацията на външния министър изразява официалната позиция на Йордания или само личното мнение на министъра. При това той като опитен професионалист би трябвало да знае, че по важните политически въпроси министърът на външните работи, както прочее и посланикът, не може да изразява друга, освен официалната позиция на страната си. Естествено, зам. външен министър помолил нашия посланик да напусне кабинета му. И тъй като той отказал да го направи, зам.-министърът сам напуснал кабинета си и го оставил там.

Кувейтската позиция беше много по-умерена. Един следобед ми се обади зам.-министърът на външните работи Сюлейман Шахин. Помоли ме привечер да се срещнем в «Хилтън», за да ми собщи нещо важно. Сподели ми, че нарочно е избрал това място, за да не придава прекалена тежест на това което ще ми каже и което държал да науча пръв. А то е, че по-късно вечерта ще бъде публикувана кувейтска декларация по нашия въпрос, което не можело да се избегне, защото вече има съгласувано решение на арабските държави. Декларацията ще е максимално мека и той държи да знам, че тя в никакъв случай не бива да доведе до напрежение в приятелските отношения между Кувейт и България. По-друго си е, нали?

Горе-долу по същото време в ежедневника «Кувейт таймс» излезе статия, в която между другото се казваше, че с политиката си по отношение на мюсюлманите България създава проблеми на СССР и действа в противоречие с духа на «перестройката». Посетих собственика на вестника, разговарях с него и го помолих да не нарушава мълчаливата договорка по спора с Турция, който не бива да се решава на страниците на кувейтския печат (всъщност, по ирония на съдбата, но не само, този спор се реши именно в Кувейт). Естествено, своевременно бях изпратил текста на материала в София. Не след дълго ми се обади началникът на арабския отдел и съобщи, че на телеграмата ми имало зловеща резолюция от Петър Младенов, гласяща: «Кажете на Манчев да не ни информира какво пишат за нас, а да докладва какво той лично прави за прекратяване на антибългарската кампания в Кувейт». Представих си как Живков, до когото адресираха телеграмите на посолствата по този въпрос, е казал: «Абе Петре, виж там какви ги вършат вашите». Ето ти основание за кадрови изводи.

За мой късмет, непосредствено след това събитие собственикът на «Кувейт Таймс» бил на посещение в Турция. Там дал интервю, широко отразено от местния печат, според което турското посолство в Кувейт е пасивно и не разяснява позицията на правителството си по спора с България, докато българският посланик внимателно следи публикациите за страната си и незабавно опровергава неверните обвинения. Това влезе и в сводката на посолството ни в Анкара, а приятелите ми там ме снабдиха с копие. След известно време пристигнах в София в отпуск се срещнах с министъра. Срещата мина нормално и той не спомена нищо за злополучната резолюция. На тръгване все пак му подхвърлих: “Чувам, че си изразил, меко казано, недоволство от работата ми с кувейтския печат, ето ти неговата оценка”. И му подадох копие от сводката. “Ей, Ангеле, ама ти си се обидил!”

Но, да се върнем към хронологията на събитията.

Срещата на върха на ОИК (26-29 януари 1987)

Както вече споменах, подготовката за тази среща беше основното в моята работа от пристигането ми в Кувейт на 10 октомври 1986. В нея, разбира се, бяха впрегнати и активно участваха всички членове на мисията, всеки в кръга на компетенциите си. Особено внимание обърнахме на създаването на добри връзки с кувейтския печат за да предотвратим евентуални атаки от страна на “противника”, както и с посолствата на ислямските страни, особено на приятелски настроените към нас, като Северен и Южен Йемен, Сирия, Ирак, Алжир и др. Неочаквано, ценна помощ получихме от посланика на Габон, който, освен че ме информира за обстановката в навечерието на срещата, назначи дипломат за постоянна връзка с колегата му в нашето посолство. В резултат, мога да кажа, че, без да имаме представител на конференцията, постоянно бяхме информирани за това, което се случва в заседателната зала.

Много полезна работа свършиха представителите на МвНР и групата журналисти, командирована за случая и включваща представители на комай всички подразделения на специалните служби. Сред тях особено тежко го даваше представителят на не помня вече кое информационно издание и някоя компетентна служба. Още в първите дни го забелязах да влиза в кабинета на шифровача, което по закон божи би трябвало да става само със знанието на посланика. Запитах шифровача, който ми каза, че има нареждане да осигури достъп на въпросния другар. Реших да го преглътна. Все пак ми се удаде да си го върна до известна степен. Ето как.

Друг журналист ми съобщи, че е по негова информация турската делегация се готви да внесе проект за резолюция, осъждаща България. Информацията потвърди и посланикът на Габон. Незабавно пуснахме съответния доклад до София. Освен това успяхме веднага да посетим шефа на делегацията на Южен Йемен, когото заварихме да си почива, дъвчейки “кат” (листа, които се слагат зад бузата и от които, казват, че ти ставало хубаво). Той не знаеше за такъв проект, но обеща още на първото заседание да запитат официално турската делегация, и решително да се противопоставят на проекта. Което и стана. Вечерта, както обикновено, с работната група седяхме в холчето на горния етаж на посолството. Появи се въпросният журналист и някой подхвана разговор за турските напъни да ни осъдят. Другарят прояви жив интерес. Задоволихме го, без обаче да споменаваме за срещата с йеменците. Той се повъртя и по едно време хлътна в кабинета на шифровача, вероятно за да информира спешно “редакцията на изданието си” за новината.

На 29 януари конференцията приключи. Да си призная, рядко съм бил по-напрегнат от тогава, когато слушах да четат резолюцията и очаквах точката за България. Цитирам я цялата в оригинал:

51.-The item entitled, "The plight of the Turkish Muslim Minority in Bulgaria" , was submitted to the Conference, which took note of the report submitted by the Secretary General of the OIC to the conference on this item as well as the work of the Contact Group (Doc. IS/5-87/POL/D.13(A). It reiterated resolution No. ,30/16-P adopted at the Sixteenth Islamic Conference of Foreign ministers head in Fez. The Summit requested the Islamic Conference of Foreign Ministers to remain seized with the question until it is satisfactorily resolved and also requested the Contact Group to continue its efforts in accordance with its mandate and to submit a report on its mission to the next Session of the Islamic Conference of Foreign Ministers.

Нямаше осъждане на България, което си беше победа, както и да го погледнеш. Изпратих съответния доклад до Министерството. Не след дълго пристигна нареждане да замина за София в командировка, за да докладвам лично за резултатите от срещата. Заминах, докладвах и получих “висока оценка за работата на мисията”. После покарах малко ски и се върнах в Кувейт. Това е.

“Голямата екскурзия”

На 29 май 1989 Тодор Живков произнася реч, в която обявява, че българските турци могат да изберат родината си и ако сметнат, че това е Турция, да напуснат България. Думите на Живков стимулират масовото изселване на български турци през следващите месеци, наречено от медиите "Голямата екскурзия". На 10 май 1989 Народното събрание гласува облекчения за пътувания в чужбина, правото на задграничен паспорт за гражданите и промени в Наказателния кодекс. Тези промени се изискват от Хелзинкските договорености, но се правят и за улесняване изселването на турците от България. През май-август 1989, 300-400 000 български турци напускат България, като разпродават на безценица имуществото си. Българските власти организират прибирането на реколтата с помощта на бригадири - войници и ученици. На 1 август в Народното събрание е внесена протестна декларация на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството срещу прогонването на българските турци. Двайсет дни по-късно Турция затваря границата си с България, след като оттам вече са се изселили 344 000 български турци.

На 24 май турският премиер Тургут Йозал прави изявление за тревожните новини от България. Турция отменя предстоящите (на 25 май) преговори с България за подновяване на спогодбата за събиране на разделените семейства и заявява, че ще постави въпроса за разделените семейства на конференцията за човешките права в Париж. Три турски опозиционни партии, включително Социалдемократическата народна партия и Партията на верния път, излизат с парламента с обща декларация за насилието срещу турското малцинство в България и критикуват правителството на Йозал, че е направило твърде малко за решаването на въпроса.

На 15 юни Йозал предлага на българското ръководство да разговарят за ситуацията с турското малцинство в присъствието на Комисаря за бежанците на ООН.

На 8 юли представител на ОИК посещава турско-българската граница при Капъкуле и бежанските лагери при Одрин и Къркларели и заявява, че ще препоръча на страните-членки на организацията да въведат политически и икономически санкции срещу България. Два дни по-късно турският външен министър съобщава, че президентът Кенан Еврен е изпратил писма до държавните глави на 40 западни, ислямски, социалистически и необвързани държави с молба за помощ в разрешаването на конфликта с България във връзка с масовото изселване на етническите турци.

На 19 юли Кувейт вика посланика си в София за консултации относно положението на мюсюлманското малцинство.

На 20 юли външният министър на Саудитска Арабия осъжда българската политика спрямо турското малцинство. На 24 юли турското правителство съобщава, че между 4 и 5 хиляди турски бежанци дневно напускат България. Анкара твърди, че е изразходвала за социални помощи за тях около 8 млн. германски марки, от които 2 милиона са от дарения. Правителството възнамерява да промени закона, за да могат бежанците по-бързо да получат гражданство. След още два дни турският външен министър съобщава, че бежанците вече са 202 000 души.

На 28 юли британският депутат-консерватор Дейвид Аткинсън, който е в България от 13 до 19 юли като участник в тричленна комисия на Съвета на Европа, заявява в Парламента, че основните човешки права на турското малцинство в България са отнети и това е предизвикало масовото изселване.

На 31 юли американският Конгрес приема резолюция, осъждаща действията на българското правителство срещу турското малцинство.

Горе долу, това е хронологията на събитията, гледана откъм България според някои наши публикации.

Естествено това събитие имаше широк отзвук и в Кувейт. Вече споменах за начина, по който Сюлейман Ал Шахин ме информира за предстоящата декларация на Кувейт, изразяваща безпокойство по повод на случващото се в България.

През юли бяхме в София. Мисля, че датата беше определена от Външно министерство, с оглед участието ми в подготовката на мероприятия, в отговор на създалата се обстановка. За въпросите, свързани с Възродителния процес, отговаряше зам.-министър Иван Ганев. Добър за поста, който заемаше, но беше пълен с амбиции за нещо повече, което на два пъти му създаваше проблеми, втория път фатални – пенсионираха го на 57 години. На съвещание с участието на намиращите се в София наши посланици Ганев съобщи, че има решение да се изпратят послания на държавния глава до ръководителите на всички държави, имащи отношение към проблема. Целта бе да се предотврати приемането на резолюция, осъждаща България, което се очаквало да стане на предстоящата среща на външните министри на страните-членки на ОИК, планирана да се проведе в Ню Йорк преди редовната сесия на Общото събрание на ООН, през септември.

Връчиха ни проект на послание, еднакъв за всички страни. Отбелязах, че текстът може и да е прекрасен за американския президент, но очевидно не е подходящ за емира на Кувейт. На което бе отговорено, че “на Манчев няма угодия”, но възражението беше прието и ми възложиха да напиша “кувейтски вариант”. Направих го, след което проектът бе изпратен на Живков за подпис, а на посолството в Кувейт наредиха да поиска за мен среща с емира, в качеството ми на специален пратеник на българския държавен глава.

После се оттеглихме цялото семейство в една вила, където най-сетне почувствах че съм в отпуск. Не за дълго обаче. След няколко дни ходихме с децата до Черни връх и когато се върнахме, разбрах, че са се обадили от министерството с молба да се явя незабавно. Когато на другия ден го направих, съобщиха ми ми две неща. Посланието е готово. Емирът е съгласен на среща. Лошата изненада беше накрая. “Пътуваш утре през Прага”. Нямаше къде да бягам, Получих плика с печатите. После сложих в дипломатическото си куфарче посланието на Живков и бях готов за подвизи.

Престоят в Прага беше няколко часа. Посрещна ме сътрудник от посолството и ми предложи през свободното време да ми покаже града и да пием по бира. Оставихме куфарчето в багажника и потеглихме. Попитах, дали не може да не го оставим в посолството, но той ми отговори, че ще загубим време, а и в Прага не се крадяло. Не ме успокои особено. Чувствах се като Бай Ганю с мускалчетата и слабо помня какво разглеждахме и какъв беше вкусът на знаменитата чешка бира. Мислех си, че, ако нещо се обърка, очевидно ще се видя със семейството си по-рано от предвиденото. Хеле, размина се.

В самолета попаднах в топлата компания, няколко познати и посланика на ООП в Кувейт. От него получих някои “инструкции” за предстоящия разговор с емира. Сред тях и съветът: “Помни, че той е убеден антиамериканец. Използвай го”. Междинното кацане преди Кувейт беше в Братислава. Спътниците ми се възползваха от тази последна възможност и така си пийнаха, че до Кувейт не се чуха никакви.

В Кувейт кацнахме около 2 часа сутринта. Посрещна ме временноуправляващият Станимир Александров. Казвам: “Значи, сега отиваме да си доспим и сутринта в осем в посолството да се готвим за срещата”. “Няма да стане,- каза Станимир,- срещата е в десет”. “Е, тогава без първата част”.

В уреченото време, придружен за солидност от Станимир, седях в приемната на емира. Поканиха ме при него, предадох му посланието и направих кратко изложение. Отбелязах, че никой няма да спечели от поставянето на проблема на многостранна основа, след като той може да бъде решен между България и Турция, за което ще разчитаме на съдействие от страна на приятелски Кувейт и лично на емира шейх Джабер. Не си спомням дали точно така съм го казал, но добре си спомням, че шейх Джабер сякаш просветна и каза: “Ами да. Винаги съм смятал, че това е двустранен проблем между съседи. Затова искам, при първа възможност, да обсъдя това с моя приятел Тодор Живков и с приятеля ми Кенан Еврен. Реших да изпратя в двете страни зам.-министъра на външните работи Сюлейман Ал Шахин и генералния секретар на ОИК Хамид Ал Габид за съответната подготовка».

Заедно (за първи път) с посланика на Турция изпратихме делегацията и на 1 август 1989г. Във Варна двамата бяха приети от Тодор Живков, след което заминаха за Истанбул. Връщайки се от срещата на върха на Движението на необвързаните в Белград, на 6 септември, емирът на Кувейт шейх Джабер ал-Ахмад ал-Сабах се срещна в София с Тодор Живков, след което отпътува за среща с президента и с министър-председателя на Турция. На тези срещи бе договорено30 октомври в Кувейт под патронажа на емира на да се проведат преговори между делегации на България и Турция на равнище външни министри за взаимно изясняване на позициите и намиране на път за решение на проблема.

Преди срещата в София изпратих до министерството шифрограма, с която предлагах да присъствам при посещението, което си е нормалната практика, а и имаше какво да им кажа. После ми предадоха, че Иван Ганев казал: “Манчев да си гледа работата в Кувейт”.

Срещата на външните министри в Кувейт бе насрочена за 30 октомври. За моя изненада, в последния момент обявиха, че българската делегация ще бъде водена от вицепремиера ни Георги Йорданов. От делегацията разбрах за инцидента с Петър Младенов. Обратното броене за 10 ноември беше започнало, но ние някак си останахме встрани от проблема, тъй като до нас достигаше само ехото от събитията в България през последната година. Вниманието ми бе насочено към главния ми професионален проблем и всичко останало възприемах без да му отдавам нужното внимание. А напразно.

Срещата на Георги Йорданов с турския външен министър Месут Йълмаз бе само една, затова пък продължи доста дълго, като в някои материали се твърди, че се е проточила цели пет часа. Възможно е. Преди срещата турската страна настоя тя да е на четири очи, без да се броят очите на преводача Дончо Пеев, колоритна личност, предполагам най-добре запознат с всички и на всички равнища проблеми в българо-турските отношения. Неслучайно казваха, че на важните разговори, въпреки че турците винаги водели преводач, всъщност е превеждал нашият. За съжаление, Дончо вече не е сред нас.

Другите членове на делегациите останаха отвън и, може би за да не скучаят, Иван Ганев почти успя да се сбие с турския си колега който също като него много искаше да участва в разговорите под предлог, че у него е документацията. Според мен, добре стана, че не ги допуснаха, защото това даде възможност разговорите да придобият конструктивен характер, вместо страните да ровят историята, да спорят кой от кого е произлязъл и да търсят виновник за създалото се напрежение в двустранните отношения. В това отношение Георги Йорданов определено заслужава висока оценка.

След срещата делегаците бяха приети поотделно от емира и от външния министър. Вечерта след срещата в резиденцията на турския посланик имаше прием по случай националния празник на Турция (29 октомври). За този прием както обикновено имах покана, но за всеки случай предупредих посланика, че може би няма да присъствам поради ангажиментите ми с делегацията, което той прие с разбиране. В деня на приема и с оглед на успешно протеклата среща реших, че правилният ход все пак ще бъде да присъствам. Извиних се на Георги Йорданов и се явих на приема. Моментално бях заобиколен от журналисти. Запитаха ме нещо от рода: “Да смятаме ли присъствието ви тук за свидетелство, че разговорите са успешни?” “Разговорите са успешни,-отговорих-, но присъствието ми тук не е свидетелство за това, доколкото винаги съм бил канен и съм присъствал на приемите по случай националния празник на нашата съседка”. По-късно се присъединих към делегацията в резиденцията. Духът очевидно беше бодър.

Имаше и един забавен инцидент. Посолството и резиденцията бяха огледално разположени на обща стена като двата етажа на резиденцията се свързваха с посолството с по една обикновена врата. През това време Дончо Пеев се намирал на горния етаж на посолството, където беше шифровата служба, и пишел информация за срещата. Като свършил, минал през единствената врата на етажа и се сблъскал с жена ми, която стреснато го попитала: “А вие кой сте?” “Аз съм гладен.” “Е, това не е проблем”. И го завела в кухнята.

Така завърши първият етап от дългия път на помирението, за който не смея да гадая кога ще бъде извървян докрай. Впоследствие доста хора се упражняваха по темата. Така например Йорданка Бъчварова, която нямам удоволствието да познавам, в материала си, озаглавен «Срещата в Кувейт от 30 ноември (всъщност октомври - б.а.) 1989 - опит за поправяне на грешките”, се опитва да даде оценка на резултатите от срещата които формулира по следния начин: „Срещата в Кувейт е изключително важна. Резултатите от преговорите са изключително благоприятни за националната ни кауза и за самия Възрожденски процес. Те се свеждат до три основни пункта: ислямизираните българи имат български собствени имена; новородените деца получават само български имена (собствено и фамилно); дава се право на всички, които не приемат този принцип, да напуснат страната, когато пожелаят».

Оставям настрани, че говорим за “възродителен”, а не за «възрожденски» процес, което ни отнася към друга приказка. Освен това, изброените три пункта едва ли могат да се нарекат “резултати”, защото, доколкото ми е известно, никакви споразумения там не са сключвани. Целта беше двете страни в пряк разговор да изяснят позициите си и да потърсят възможности за постигане на компромис, за което се предвиждаше нова среща (ориентировъчно след месец).

По-нататък Бъчварова продължава: «Тази изключително важна среща в Кувейт и тогава, и днес остава напълно секретна за обществеността. За тогавашните условия е разбираемо, но защо и днес се пази в тайна? Споразуменията от Кувейт са по централен аспект на националния въпрос, на взаимоотношенията с Турция и са напълно актуални и днес. Те трябва да се разгласят чрез публикуване на официалния документ и да се поясни кой ги е нарушил и защо не се спазват. Очевидно има политически кръгове и у нас, и в Турция, които не са заинтересовани от даване гласност на решенията в Кувейт. Това е вече голяма и непочтена игра, защото в Кувейт фактически бе решен основен въпрос за националната кауза– въпросът за имената. Явно партийните ни политики предпочитат да въртят този коз във всяка избирателна кампания. Докладът в Политбюро на ЦК на БКП и срещата в Кувейт очертават нов, трети етап на Възрожденския процес– очертава се период на спокойно развитие на вътрешните национални отношения и на междудържавните отношения с Турция. А това отговаря напълно на потребностите на българската нация. Но както докладът, така и решенията от Кувейт остават непознати за обществеността. Става невъзможно и тяхното изпълнение защото идва Десети ноември 1989».

Всъщност, ако всичко това “до днес се пази в тайна от обществеността”, интересно как авторката се е добрала до доклада и решенията на срещата в Кувейт. Пак повтарям: на тази среща не са сключвани споразумения, двете страни просто изложиха позициите си и се договориха да продължат диалога. Това е отразено и в съвместното комюнике за срещата, а то не налага задължения на нито една от страните, освен че отразява взаимното желание диалогът да продължи. В това е и успехът на срещата, а той не е маловажен.

И една формалност: навсякъде се говори за «посредническа мисия на Кувейт». По каноните на международното право това е “мисия на добри услуги”, т. е. Кувейт съдейства за провеждане на срещата, предоставя за нея територията си, но не се намесва в преговорите и не предлага решения.

От “Втория етаж” пламененният защитник на величието на Тодор Живков Костадин Чакъров пък вижда следното: «Под натиска на обстоятелствата и с помощта на приятелската ни държава Кувейт бе организирана двустранна среща между България и Турция. Тя се състоя на 30 октомври под патронажа на емира на Кувейт шейх Джабер ал-Сабах. От българска страна делегацията се водеше от Георги Йорданов, който блестящо защити българската позиция и се прояви като гъвкав политик и дипломат от много висока класа».

Следват извадки от информацията на Политбюро на ЦК на БКП относно срещата, което отново показва, че тя не е останала в тайна за обществеността:

“…Месут Йълмаз се опита да прехвърли вината за кризата в нашите отношения единствено върху България. Заяви, че тяхното нормализиране “изцяло” зависело от българското правителство, чиято политика на ”насилствена смяна на имената и асимилация на турското малцинство” е довела до сегашното им извънредно тежко състояние. Ето защо двете страни можели да започнат диалог само при посредничеството на трета държава. Той се опита да внуши, че и българското правителство трябва да направи положителни стъпки напред, коригирайки “погрешната си политика по отношение на българските турци”. Сподели, че турската страна е доволна от решенията на Постоянната комисия на Народното събрание за защита на интересите и правата на гражданите, но по тяхна преценка те не били достатъчно убедителни. Нямало и гаранции, че правителството и местните административни органи ще изпълняват препоръките на парламента.

Турската страна не искала да се връща към Белградския протокол, който бил мъртвороден. Чрез него България заблудила общественото мнение и Турция нямала намерение отново да постъпва наивно.

По-нататък Йълмаз подчерта, че “турското мюсюлманско малцинство” в България било реалност и неговото правителство не можело да се съгласи с българската позиция по този “основен въпрос”. Той посочи като главна причина за силно влошените двустранни отношения “насилствената смяна на имената и асимилацията на турците” в България. Правейки уговорката, че Турция не поставя предварителни условия и не се намесва в нашите вътрешни работи, Йълмаз добави, че българското правителство, на основата на сега действащия у нас Закон за имената, можело да потърси възможност българските мюсюлмани, ако поискат, да могат да сменят само личните си имена. А фамилните им имена да си останели български. Според него, това било приемливо и подобна стъпка нямало да накърни достойнството на българското правителство.

Турският външен министър отправи на няколко пъти молба техните предложения да бъдат докладвани на българското ръководство. Сега Турция очаквала от нас конкретни стъпки в такава насока и не иска да се създава впечатление за външен натиск, целящ да се злепоставя България. Целта на диалога била да се потърси реална основа и политическа воля за подобряване на двустранните отношения.

В отговор на изложението на Месут Йълмаз аргументирано бяха отхвърлени претенциите на Турция за наличието в България на “турско национално малцинство”. Те бяха окачествени като опити за политически натиск и намеса във вътрешните работи на НРБ. На турската страна бе предложено да се започне диалог без предварителни условия, като се спазват суверенните права на българската и турската държава.

Във вежлива форма, но ясно и твърдо, на Месут Йълмаз бе заявено, че няма да приемем никакви предварителни условия за разговор. Готови сме да обсъждаме целия комплекс от въпроси на българо-турските отношения, водени от добра воля и насърчавани от духа на добросъседството. Обосновано бе изложена нашата позиция защо не можем да разискваме с други страни въпроси, накърняващи суверенитета и националните интереси на нашата социалистическа държава.

На турския министър ясно бе заявено: България е за нормални добросъседски отношения с Турция. Напрежението, създадено не по наша вина, не е в интерес на нито една от двете държави. Сегашното кризисно състояние на българо-турските отношения противоречи и на съвременните положителни тенденции в общоевропейския процес, на новото политическо мислене. Беше подчертано, че българо-турските отношения могат да се градят върху общоприетите норми на международното право, определени в устава на ООН, на Заключителния акт от Хелзинки и Виена, на други международни договори, както и на практиката за цивилизован диалог между суверенни държави. И още, че безусловно трябва да се спазват принципите за териториалната цялост и интересите на всяка страна, за ненамеса във вътрешните й работи, неупотреба на сила или заплаха със сила, взаимно уважение и баланс на интересите. Единственият начин да се нормализират българо-турските отношения е честният и равноправен диалог, без предварителни условия и диктат, без намеса на външни сили и фактори...

Турският министър на външните работи изслуша спокойно изложението ми (т.е. на Георги Йорданов – б.р.) и не се опита да отхвърля принципните гледища на българската страна. Той постоянно повтаряше, че ни разбират, но искал и ние да ги разберем, че нямат намерение България да бъде злепоставена, че и те са допуснали грешки, но имат воля да ги поправят и че трябвало да вярваме на желанието им за ненамеса във вътрешните работи на българската държава. Той многократно молеше българското ръководство да бъде информирано, че ако осигурим религиозните свободи на мюсюлманите, правото им да говорят “своя” матерен език и евентуално да могат, ако пожелаят, да сменят личното си име, нещата много бързо щели да стигнат до добри резултати, към които се стремели и двете страни.

На Месут Йълмаз още веднъж бе разяснено защо не можем да обсъждаме с друга страна въпрос, който е лично право на гражданите на суверенната ни държава. Той повтаряше, че разбирал същността на закона ни, но попита даваме ли гаранции, че той ще се спазва и занапред, ако български граждани поискат да се възползват от даденото им право да си “сменят само личното име”. Като се убеди, че за нас това е лично право на гражданите и принципен въпрос, който не ще обсъждаме с други страни, той заяви: “Все пак, моля ви, информирайте вашето правителство за нашето предложение”.

След дълга и сложна дискусия, продължила повече от пет часа, турският министър на външните работи се съгласи българо-турският диалог да продължи. Повтаряйки, че неговите постановки не трябвало да се приемат като предварително условие, Йълмаз заяви, че от бъдещите стъпки на българското правителство много ще зависи нормализирането на отношенията между двете страни. …

Турският министър се съгласи да бъде публикувано съвместно съобщение за срещата. Той прие нашето предложение от текста да отпадне записаното от турска страна, че “отношенията между България и Турция силно са се влошили след 1984 по причини, свързани с действията на България”.

Доколкото разбирам, това всъщност е информацията, коята писа бай Дончо вечерта след срещата, преди да обяви, че е гладен. От цитирания по-горе документ, Чакъров прави генералния извод: България, ръководена от Тодор Живков, не е била поставена на колене. Всъщност, смисълът на срещата в Кувейт и на съдействието от кувейтска страна не включваше като цел поставянето на някого на колене, а поставяне начало на диалог за сваляне на напрежението в двустранните отношения. Това, а не изтръгването на отстъпки от турска страна, бе и главният резултат от срещата.

Чакъров твърди, че: «Точно това обаче направиха хората, които поеха властта след 10 ноември 1989. Новият външен министър Бойко Димитров, предвид очакваните “радикални” промени, не замина на договорената среща с Месут Йълмаз, която трябваше да се състои около 30 ноември, и трябваше да подпише договора, с който да се закрепят постигнатите съглашения (???. - б.а) на срещата с Георги Йорданов. През януари Андрей Луканов, след злополучния пленум от 28 декември 1989, даде интервю пред Анадолската агенция, в което “призна” наличието на турско национално малцинство в България. Така, до срещата през февруари на българския външен министър с турския му колега, бе проигран и продажно разпилян целият многогодишен капитал и борбата за защита на националните интереси. Трагичното е, че комбинацията от страх и предателство погреба огромната обществена енергия, която българският народ в продължение на близо един век отдели за защита на тези свои законни интереси. За тази непоследователност в политиката историята ни наказа, като ни изправи пред едно неясно бъдеще, в което съществува потенциална опасност да бъдат застрашени земята, семейството, животът на целия български народ. Никой гадател и пророк не ни казва дали над Балкана слънцето не ще започне да кърви!».

Поезия! Особено последното изречение. Само че авторът би трябвало да знае, че дипломацията е изкуство на възможното. Т. е. едно е да искаш, друго - да можеш, трето – да го направиш. Чудесно звучи “да защитиш националната кауза” но, когато тази кауза е формулирана така, че остава непонятна за света, става малко трудно. Нека си спомним също, че всичко това се случи в годината на кардинални промени в света. Рухва Берлинската стена, “обединяват” се двете Германии, разпадат се Варшавският договор и СИВ, Съветският Съюз е пред разпад (прочее всички те никога на са подкрепяли нашата така формулирана “национална кауза” даже напротив). И в тези условия България да наложи някому нещо?!

Истината е, че на състоялата се в новите условия, на 9 януари 1990, в Кувейт среща между външните министри на България и Турция, на която Бойко Димитров (въпреки твърденията от втория етаж) се представи отлично, бяха създадени условия за нормализиране на отношенията между двете съседни страни, макар че въпросът за българите мюсюлмани продължи да съществува и окончателното му решаване, очевидно до голяма степен ще зависи от умението на българските правителства да се справят по подходящ начин с този сложен проблем.

Що се отнася за оценката на българската дипломация през 1989-1990, достатъчно е да си припомним събитията в някои съседни балкански страни през последното десетилетие на миналия век, за да я оценим по достойнство.

София, 5 ноември 2012

* Авторът е дипломат от кариерата, бил е на два пъти посланик на България в Кувейт и страните от Персийския залив. Зам. министър на отбраната в правителството на Ренета Инджова.

{backbutton}

Сложната ситуация в енергийните сектори на Пакистан, Афганистан и Индия се запазва вече не едно десетилетие, като частично решение на натрупалите се в тази сфера проблеми би могла да стане доставката на природен газ от Иран за Пакистан и оттам за Индия, както и от Туркменистан към Афганистан и оттам за Пакистан и Индия. Доколко реални са обаче тези проекти и какви са препятствията пред изграждането на необходимите за целта газопроводи?

Газопроводът IPI

През последната година в големите световни медии се появиха множество прогнози за "голяма война" в Близкия Изток, чиито епицентър "неизбежно" ще стане Иран, като анализаторите се разминават само относно сроковете, в които САЩ и/или техните съюзници ще вземат решение за военен удар по държавата на аятоласите. Действително, не без съдействието на САЩ, днес съществува изключително силно напрежение в Северна Африка и Близкия Изток - от Либия и Египет, до Афганистан и Пакистан. Дали обаче този факт дава достатъчно основания да се твърди за неизбежността на "голяма война" в Иран или съседните му държави? Едва ли. А причината е, че конфликтните зони в дъгата от Либия до Пакистан бяха създадени от САЩ и, повече или по-малко, се контролират от тях. Всички страни от региона, независимо дали го искат, са обекти на азиатската геополитика на Вашингтон, включително и Иран, който не е толкова окончателната цел на САЩ, колкото ключов геополитически инструмент, предназначен да балансира нарастващото влияние в региона на сунитския фундаментализъм. И, докато Вашингтон е в състояние да контролира използването на въпросния "инструмент", за него няма никакъв смисъл преждевременно да се отказва от него. Защото, ако се замислим, нито ядрената програма на Техеран, нито заплахите за затваряне на Ормузкия пролив, нито нападките на иранските лидери срещу Израел, нито подкрепа на Иран за Сирия, не представляват неразрешими предизвикателства пред близкоизточната политика на Вашингтон. Косвено потвърждение за това са официалните изказвания на висши американски чиновници по споменатите проблеми. Макар че тонът им е доста твърд, те не са чак толкова категорични. Следва обаче да отбележа, че тази ситуация ще се запази само докато Вашингтон може да влияе върху социалната ситуация и икономиката на Иран с помощта на международните финансови санкции и ембаргото върху превозите на ирански петрол с танкери.

Как се развиват напоследък изключително напрегнатите иранско-американски отношения? Съзнавайки слабостите си, Техеран отчаяно опитва да се измъкне от "икономическата примка" на Запада, а пък САЩ доста ефективно му пречат да го направи. Впрочем, дали иранците въобще имат шанс да преодолеят икономическия натиск на Вашингтон? Отговорът на този въпрос е по-скоро положителен и е свързан с огромните запаси от енергоносители, с които разполага Иран, включително вторите по-големина в света проучени запаси от природен газ (29,6 трлн. куб. м). Най-лошият вариант за САЩ е Техеран да съумее да организира тръбопроводния му износ към съседните държави, преодолявайки по този начин американското господство по морските транзитни маршрути за доставка на енергоносители. Неслучайно всички ирански планове за изграждане на нови експортни газопроводи провокират светкавичното твърдо и категорично информационно и практическо противодействие на Вашингтон и то на най-високо официално равнище.

Въпреки това има достатъчно желаещи да купуват големи количества ирански газ, като сред тях следва да посочим Турция, ЕС (проектът за газопровода Nabucco), Индия и Пакистан. От всички тях обаче, в момента ирански газ ползва само Турция (от 2001), но обемите му са относително малки. Освен това, Вашингтон е в състояние да влияе върху търговските отношенията между Анкара и Техеран, нагледно доказателство за което стана скорошното решение на Турция да намали покупките на ирански петрол в рамките на американското ембарго, въпреки че страната изпитва известен недостиг от енергоносители.

На свой ред, ЕС, който подкрепя американските санкции срещу Техеран, засега също разглежда иранските енергоносители само като потенциален ресурс (и то в доста отдалечена перспектива) за запълване на бъдещия газопровод Nabucco.

Тоест, остават Индия и Пакистан. Както е известно, идеята за изграждането на изключително важния за бурно развиващите се икономики на тези две държави газопровод Иран-Пакистан-Индия (ІРІ) се заражда през 1989 за да се трансформира в конкретен проект през 1994. До края на 2011 обаче, тримата участници в проекта непрекъснато се сблъскваха с различни препятствия, повечето от които бяха създадени и поддържани от САЩ. Така, до 2007 основният препъни камък бяха изключително напрегнатите, на ръба на открития военен конфликт, отношения между Индия и Пакистан. През тази година обаче, беше направен първият пробив в реализацията на ІРІ. След стартиралите през 2005 тристранни преговори и консултации, Делхи призна изграждането на газопровода за икономически оправдано.

На свой ред, Пакистан винаги е бил позитивно настроен към реализацията на проекта, въпреки силния натиск от страна на доскорошния му съюзник САЩ, които нееднократно предупреждаваха Исламабад, че за тях газопроводът е "абсолютно неприемлив".

Тази идилия обаче не трая дълго. Още в началото съществуваха сериозни финансови проблеми във връзка с дяловете на страните в изграждането на газопровода, стойността на газа и транзитните такси. В резултат от това, през 2008 Индия се оттегли от проекта, посочвайки, че първо трябва да реши с Пакистан въпроса за цената на газовия транзит и едва след това може да участва в реализацията на самия тръбопровод. Всъщност, това беше официалното обяснение на Делхи, но е доста вероятно решаваща роля да е изиграл натискът на Вашингтон и заплахата му, че може да прекрати сътрудничеството си с Индия в сферата на ядрената енергетика. Доказателство за това бе, че именно през октомври 2008, след индийския отказ от участие в ІРІ, тогавашният американски президент Буш най-сетне подписа приетия от Конгреса закон, утвърждаващ споразумението между Индия и САЩ за сътрудничеството в сферата на гражданската ядрена енергетика (т.нар. "споразумение 123"), подготвено още през 2005. Оттогава насам, Делхи само спорадично демонстрира интерес към иранския газ, без да предприема нищо конкретно, още повече, че през миналата 2012 пред страната се разкри перспектива да получи достъп до енергоносителите на Туркменистан.

През юни 2009 в медиите са появи информация, че китайската CNCP иска да участва в разработката на иранските газови находища, а в края на същата година намерение да се включи в проекта за газопровода ІРІ декларира и руският Газпром. Всичко това обаче си остава само в кръга на намерениятя, причина за което е твърдата и непоколебима позиция на Вашингтон, оставаща непроменена през последните 15 години - да не се допусне мащабен износ на ирански газ под заплахата, че това ще доведе до налагане на едностранни икономически и други санкции от САЩ.

Да се върнем обаче към проекта ІРІ. Миналата 2012 се оказа преломна за него, след като Пакистан окончателно стигна до извода, че за неговата бурно развиваща се икономика няма ефективна алтернатива на иранския газ, въпреки съпротивата и заплахите на САЩ и продължаващото нежелание на Индия отново да се присъедини към проекта. Тук е мястото да напомня, че доказаните запаси на Пакистан от природен газ се равняват на около 900 млрд. куб. м, които (при запазване на сегашния добив) ще се изчерпат след 20-25 години. През 1999 Пакистан е консумирал 20,3 млрд. куб. м газ годишно, като през следващите десет години този показател е нараснал почти двойно - до 38,7 млрд. куб. м, а през 2015 се очаква да достигне 92 млрд. куб. м. Прогнозите са, че дотогава местният добив на природен газ ще падне до 31,5 млрд. куб. м, а след още десет години, за да покрие вътрешните си нужди, Пакистан ще трябва да внася по 60 млрд. куб. м газ годишно.

Ето защо Пакистан реши (допълнително стимулиран от приетата през февруари 2012 от американския Конгрес резолюция, призоваваща пакистанската провинция Белуджистан да получи право на самоопределение) да си сътрудничи с Иран в газовата сфера. На всичкото отгоре, Ислабамад се обърна към руския президент Путин за да покани Газпром да поеме изграждането на пакистанския участък на ІРІ.

Това не можеше да не вбеси Вашингтон, чиято официална реакция беше озвучена от държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън, която заяви пред Конгреса, че администрацията на Обама признава "съществената нужда от енергоносители на Исламабад", но смята, че изграждането на газопровод между Иран и Пакистан, независимо дали това ще бъде чисто ирански или съвместен проект, би представлявало "нарушаване на нашето (т.е. американското) законодателство за санкциите срещу ислямската република".

"Всички знаем, какви ще са последиците от това, още повече, че те ще са особено разрушителни за Пакистан, чиято икономика и без това е нестабилна. Допълнителният натиск, който ще бъдат принудени да упражнят САЩ върху тази страна, още повече ще влюши икономическата ситуация в нея" - откровено заплаши доскорошния си съюзник ръководителят на американската дипломация. Според Клинтън, САЩ, съвършено ясно са изложили позицията си по въпроса пред Исламабад, като тя призова Пакистан "да търси алтернативи на доставките на природен газ от Иран". Според нея, е "необяснимо, защо Пакистан в момента се опитва да преговаря с Иран за изграждането на тръбопровода", след като е наясно, че Вашингтон с всички сили се стреми да увеличи натиска върху иранците заради отказа им да изяснят напълно характера и целите на ядрената си програма. В тази връзка, Клинтън напомни, че "има и алтернативен вариант, който ние решително подкрепяме и това е тръбопроводът Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия. Според нас, това е по-удачния алтернативен вариант, както по отношение на предсказуемостта, така и на избягването на контактите с Иран".

Въпреки това обаче, Исламабад си позволи да игнорира предупреждението на Вашингтон. При това изглежда че капката, заради която е преляла чашата на търпението и, която е накарала Пакистан да предприеме подобна "отчаяна" стъпка, е осъзнаването на обстоятелството, че вече не може да разчита на отвъдокеанския си съюзник, след като САЩ (провокирани от серията конфликти с пакистанците), на практика, зачеркнаха страната от транзитната верига за снабдяване на афганистанската си групировка, заменяйки я с Русия и Узбекистан. Именно това принуди Исламабад открито да търси сближаване с Техеран. Така, на извънредното заседание на Организацията Ислямска конференция (ОИК), провело се в края на август в Мека, пакистанският президент Асиф Али Зардари подкрепи иранската позиция за кризата в Сирия и призова мюсюлманските държави незабавно да сложат край на кръвопролитието в страната и да дадат възможност на сирийския народ сам да избере бъдещето си. Само няколко дни по-късно, директорът на иранската Национална газова компания Джавад Оджи прогнозира, че изграждането на газопровода Иран-Пакистан ще приключи още през март 2013.

Както е известно, до началото на ноември 2012, вниманието на САЩ беше почти изцяло концентрирано върху президентските избори. Много е вероятно обаче, че още в края на миналата 2012 "новият стар" президент Обама е приел като приоритетна задача (по-важна дори от разрешаването на сирийския въпрос) именно максималното противодействие на изграждането и пускането в експлоатация на газопровода Иран-Пакистан с всички възможни средства. Защото Вашингтон просто не може да си позволи пасивно да наблюдава, как Иран става икономически самостоятелен. Разбира се, за решаването на очертаната по-горе приоритетна задача, би могло да се използва нанасянето на военен удар срещу Техеран, под прикритието на вече изтърканата теза за "необходимостта от противодействие на иранската ядрена програма". Само че, както вече споменах в началото, това би разклатило формиралият се в течение на дълги години баланс между сунити и шиити в ислямския свят. Затова изглежда по-вероятно САЩ да изберат за своя мишена не Иран, а Пакистан. Така, ако не успеят да убедят Исламабад да се задоволи само с туркменския газ от бъдещия газопровода ТАРІ (на който ще се спра по-долу), или не проработят другите средства за икономически и политически натиск, САЩ бихо могли да решат (след сериозна предварително подготовка, предвид факта, че пакистанците разполагат със собствен ядрен арсенал) да използват и силови методи срещу Пакистан. Възможно е, при подобно развитие, Вашингтон да инициира отделянето на правинция Белуджистан или пък да провокира въоръжен сблъсък между Исламабад и Делхи. При всички случаи обаче, ако се стигне до открит конфликт, той може да "подпали" не само Азия, но и целия свят.

Американският проект: газопроводът ТАРІ

Съвсем различна ситуация се очертава около проекта за газопровода ТАРІ (Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия). Според мнозина експерти, проектът е съвършено нереалистичен и, поне за момента, представлява своеобразен "мит", който обаче постоянно присъства в хода на двустранните и многостранни преговори между заинтересованите държави.

Както е известно, изграждането на тръбопровода с дължина 1735 км, ориентировъчна стойност 7,6 млрд. долара (първоначално се говореше за само 2 млрд.) и пропускателна способност до 30 млрд. куб. м газ годишно (с възможност да нарасне до 33 млрд.), трябваше да стартира през 2006 и да приключи до 2016, но до края на 2012 строителството му така и не беше започнало. Преговори по този проект се водеха още през 90-те, като през март 1995 бе подписан Меморандум за изграждане на газопровод и петролопровод между Туркменистан и Пакистан, но конкретното споразумение по този въпрос стана факт едва през 2002, когато беше подписано в Исламабад от държавните глави на Туркменистан, Афганистан и Пакистан. Първоначално, в ролята на "мотор" на проекта се изявяваше покойният туркменистански диктатор Сапармурад Ниязов, опитващ се да получи достъп до газовите (и не само) пазари на Централна и Южна Азия, отражение на което стана и поредното, подписано в Ашхабад през 2003, споразумение за изграждане на газопровода. В него бяха заложени основите за създаването на необходимата нормативно-правна основа на проекта, както и на консорциум, който да поеме изграждането и управлението на тръбопровода. Освен това документът фиксираше принципите за определяне на транзитните такси и данъчните ставки, отчуждаване на земите, през които ще минава газопроводът, както и техническите стандарти на проекта. Нещо повече, споразумението от Ашхабад касаеше техническите, финансови, организационни и институционални аспекти на реализацията на проекта. Според неговата технико-икономическа обосновка, газопроводът ТАРІ следва да минава от Туркменистан през Херат, Кандахар (Афганистан) и оттам през Куета до пакистанския град Мултан. Там трябва да се разклони към Индия и към Карачи, където в по-далечна перспектива следва да бъде изграден завод за втечнен газ с цел последващия му транзит по море.

Последва цяла серия от споразумения на най-високо равнище, конкретизиращи изграждането на газопровода, само че всичките им решения си останаха само на хартия. Основната пречка в случая е липсата на гаранции за сигурността както на строителството на газопровода, така и на експлоатацията му на афганистанска територия. Още през 2005 Движението Талибан, в лицето на официалния си говорител Латифула Хакими, заплаши, че ще провали изграждането на тръбопровода ТАРІ, ако в него участват американски и западни компании или международни финансови институции, доминирани от западните банкери (става дума, най-вече, за Азиатската банка за развитие, финансираща изграждането на обекти на енергийната инфраструктура в Южна и Централна Азия). Оттогава насам подобни заплахи срещу все още несъществуващия газопровод звучат периодично, затова не бива да има съмнения, че след изтеглянето на частите на НАТО от Афганистан през 2014 (дори и ако след това в страната остане някакъв американски военен контингент), опасността от терористични действия ще продължи да е съвсем реална.

Ако се абстрахираме от споменатите по-горе обстоятелства, следва да признаем, че поне на пръв поглед проектът ТАРІ изглежда доста привлекателен, като САЩ също проявяват сериозна заинтересованост от реализацията му, макар че не е съвсем ясно, кое точно ги кара да го правят - дали икономическите или политическите им интереси, т.е. стремежът да не позволят на Пакистан и, донякъде, на Индия изцяло да се ориентират към газопровода от Иран (ІРІ), като вместо това се концентрират върху газовите доставки от Туркменистан. В тази връзка, по време на посещението си в региона през август 2012 помощникът на държавния секретар за Южна и Централна Азия Робърт Блейк отбеляза, че "много американски компании са силно заинтересовани да участват в проекта ТАРІ, но постигането на прогрес в тази посока, ще зависи от конкретните предложения, които ще получат".

Всъщност, истината е, че проектъ е не толкова енергиен, колкото политически, тъй като по време на редовните четиристранни срещи (между ръководителите на Афганистан, Индия, Пакистан и Туркменистан) става дума, освен всичко друго, и за необходимостта от изграждането на газопровода.

Но, както вече споменах, засега проектът си остава само на хартия, макар че по план би трябвало да е готов още през 2016. Междувременно, през октомври Туркменистан обяви, че възнамерява да изгради своята част от газопровода до 2017, като при това президентът Гурбангули Бердимухамедов поиска "всяка страна сама поеме грижата за изграждането на участъка от тръбопровода на своя територия".

Според повечето авторитетни енергийни експерти, въпреки подписаните досега над десет споразумения по проекта ТАРІ, практическата му реализация продължава да е обвита в мъгла, а проблемите, пред които е изправен, са на път да обезкуражат окончателно не само страните-участнички, но и потенциалните инвеститори, включително Азиатската банка за развитие. При това нещата не опират само до продължаващите военни действия в Афганистан, но и до сложната вътрешнополитическа ситуация в пакистански Белуджистан, където сигурността на бъдещия газопровод също не може да бъде гарантирана. Накрая, следва да спомена и предпазливата позиция на Индия, чието ръководство, въпреки очевидното подобряване на пакистанско-индийските отношения през последните години, се опасява (при евентуално усложняване на двустранните отношения) от възможно прекратяване на газовите доставки по този газопровод, както впрочем и по ІРІ.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Тиери дьо Монбриал е роден през 1943. Завършва парижката Политехника и Минното училище. По-късно получава докторска степен в Университета Бъркли, Калифорния. Известно време е преподавател в Политехниката (където създава Катедрата по икономика и остава неин ръководител до 1992) и Консерваторията по изкуства и занаяти. Директор на списание „Външна политика” ( Politique etrangere ) . В продължение на няколко години ръководи Центъра за анализи и прогнози към френското Външно министерство.

Тиери дьо Монбриал е професор по международни отношения в Университета на Париж ІІ. През 1992 е избран за член на Академията за политически и хуманитарни науки – една от петте академии, формиращи Института на Франция.

През 1979 Дьо Монбриал създава Френския институт за международни отношения (IFRI), чиито генерален директор е до днес. Той е член на директорския борд на конференциите на Билдербергската група (от 1979), на Съвета към Центъра за прогнозни изследвания и международна информация (CEPII), участва и в редакционния съвет на списание Foreign Policy . Автор на двайсет книги, сред които „Политическа география”, „Речник по стратегия”, „Франция през новия век” и др. От декември 2006 Тиери дьо Монбриал е чуждестранен член на БАН. Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Антоан Ажури

- Каква, според Вас, е същността на бунтовете в арабския свят? Дали те са повече резултат от  икономическата криза (бедността, безработицата и социалното неравенство), или пък от стремежа към свобода и демокрация?

- От времето на Първата световна война насам, арабският свят не може да постигне равновесие и се намира в състояние на постоянна криза. През този период той успя да премине през множество илюзии и разочарования. Първоначално това беше илюзията за независимостта и арабската национална кауза, която така и не доведе до нищо. След това дойде времето на мандатите на Обществото на народите и деколонизацията след Втората световна война, която, на практика, доведе почти навсякъде до формирането на диктаторски режими, прикриващи се (поне в началото) с привързаността си към западните ценности. Така беше и с партиите БААС в Сирия и Ирак, които изградиха своята система върху заимстваните от Европа и Франция идеологически понятия - като светската държава и социализма например. Разбира се, имаше и други заимствания: Алжир например се опита да пренесе на своя територия съветския модел. С течение на времето тези режими постепенно усвоиха до съвършенство технологията на запазването на властта. Днес тази фаза вече е към края си.

Сред основните причини за случващото се, следва, разбира се, да посочим икономическия крах, неспособността да бъде осигурена работа на младите хора и т.н. Така например, при последните си пътувания в Египет бях буквално поразен от натрапчивото впечатление, че търпението на местните хора вече се е изчерпало. Младите египтяни познаваха само Мубарак и това беше непоносимо. Усещаше се някаква застиналост, някакво физическо осезаемо бреме, зад които се криеше именно икономическият провал. Сегашната ситуация може да се сравни със земетресение. С други думи, фундаменталните причини за мащабните промени (без значение, дали ги наричаме политичеси земетръс, или просто революция) са нещо малко по-различно от непосредствените причини за случващото се. Дори и днес, науката и технологиите не са в състояние да прогнозират едно земетресение, дори и пет минути преди то да настъпи. Същото се отнася и за революциите. Добре известно е, че империите и диктатурите не могат да съществуват вечно. Но не можем да предскажем, кога точно ще рухнат. Да вземем например Северна Корея - и днес, както и преди десетина години, всичко, което можем да кажем е, че режимът в тази страна все някога ще рухне.

Освен това, съществуват различни видове диктатури. Режимът на Бен Али в Тунис например, нямаше нищо общо с този на Кадафи, който пък, на свой ред, беше съвършено различен от режимите на Мубарак и Асад. Тоест, всяка ситуация има собствена специфика. От друга страна, някои авторитарни режими успяват да се реформират отвътре. Китай например, представлява прекрасен пример за мека еволюция, опираща се на впечатляващи икономически постижения.

- Може ли да се прави паралел между "арабската пролет" и "нежните революции" в Източна Европа?

- Сегашните бунтове в арабския свят нямат нищо общо със ситуацията в Източна Европа отпреди двайсет години. Налице са поне две сериозни разлики. На първо място, събитията от 1989-1991 се осъществиха в Европа, т.е. на точно определен континент. Освен това, ставаше дума за разпадането на формиралата се от ХVІ век насам Руска Империя и за краха на комунистическата система, която се изроди в своеобразен упадъчен авторитаризъм. Тоест, разпадането на Източна Европа в онзи момент свидетелстваше за разпада на една империя, което със сигурност не може да се каже за сегашната ситуация в арабския свят.

Освен това, икономическите възможности на Европа да окаже някаква помощ на държавите от Южното Средиземноморие са твърде ограничени, което има определени последици и на първо място – това, че въпросните държави започват да разчитат на подкрепата на петролните монархии, като Саудитска Арабия и Катар, което пък укрепва позициите на ислямистите и салафитите.

- Тоест, както изглежда, „арабската пролет” наистина се трансформира в „ислямистка есен”…

- В течение на почти цялата последна година ставаме свидетели на това, как се потвърждава класическото правило на всяка революция: онези, които я започват, на практика никога не се оказват истинските победители в нея. Ака става дума за Египет, режимът там беше дестабилизиран и свален благодарение на усилията и саможертвата на младите хора от площад Тахрир. Къде обаче са те сега? Няма ги във властта, те пак са на площадите. Може да се каже, че тези младежи се оказаха прекалено наивни, защото днес реалната сила в страната е в ръцете на военните и на „Мюсюлманските братя”. И всички, които анализират ситуацията в страната през последната година и половина, посочват, че нейното бъдеще ще зависи от съотношението на силите между тези два „полюса”. Като в момента нещата се развиват по-скоро в полза на „Мюсюлманските братя”, особено след появата на новия президент, който е много по-хитър, отколкото изглежда на пръв поглед.

-  Могат ли арабските бунтове да доведат до истинска демокрация?

- Всички говорят за демокрация, но никой не уточнява, какво точно се разбира под това понятие. Свалянето на един диктаторски или авторитарен режим с помощта на уличните протести съвсем не означава неизбежен преход към демокрация. Демокрацията е неразривно свързана с три фундаментални понятия. На първо място, тя изисква да се гарантира възможност за редуване във властта, т.е. за законово регламентирана смяна на държавното ръководство. На второ място, необходимо е да са налице съответните законодателни, политически и икономически институции. При липсата на ясни структурни рамки, всеобщите избори мога да доведат на власт диктатури, както навремето става с Хитлер в Германия. За да се избегне подобно развитие, се изисква да съществува правова държава, разделение на властите, ефективни икономически институции и т.н. Тук стигаме до ключовия въпрос: за формирането на легитимни институции е необходимо време. Демокрацията не може да се зароди спонтанно.

На трето място, от гледна точка на идеологията, демокрацията предполага наличието на либерална идеологическа основа, опираща се на принципа на свободата. В същото време, в много региони по света идеята за свободата няма дълбоки културни корени.

Поради всички тези причини ми се струва, че не бива наивно да се радваме на „арабската пролит”, макар че падането на диктатурите може само да бъде приветствано.

-  В състояние ли са ислямистите да наложат демокрацията?

- Струва ми се, че проблемът за съществуването на демокрацията, до голяма степен, е въпрос на време. В близко бъдеще, отговорът на вашия въпрос очевидно ще бъде отрицателен. Тук е мястото да напомня, че не чак толкова отдавна християнството също не изглежда особено съвместимо с демокрацията, но постепенно нещата се променят. Днес „Мюсюлманските братя” и ислямистите си извоюваха мнозинство на изборите в редица арабски държави. По време на пътуванията ми в арабския свят и, в частност, в Египет, при разговорите ми с местните ислямисти винаги ме е поразявала неспособността им да разберат принципите на светското общество. За тях тази концепция няма никакъв смисъл, а водещата роля се отрежда на принципите на шариата. Подобна липса на характерната за демократичните общества толерантност към различията поражда сериозен проблем. Във всеки случай, днес все още е твърде рано да твърдим каквото и да било със сигурност, по-добре е да изчакаме да видим, какви конкретни преобразувания ще бъдат предприети. Вече споменах за илюзиите и разочарованията, а днес арабският свят се опитва да изпробва онова, което досега не е имал, т.е. ислямистките правителства. При това в различна степен и във всяка страна по различен начин. Така египетският модел се отличава от туниския, мароканския и т.н. При всички случаи обаче, след известен период на еуфория, хората ще поискат хляб, работни места и образование за децата си. И, ако новите правителства не могат да удовлетворят тези искания, съществува рискът, че и те самите могат да се превърнат в стремящи се към запазване на властта на всяка цена авторитарни режими, провокирайки по този начин нова фаза на провали и разочарования.

Ако пък, обратното, някои от тях се окажат достатъчно умни за да маневрират, да търсят и намират необходимия компромис и да продължат движението си към това, което наричаме съвременност, подобно развитие ще означава началото на нова историческа фаза, която, вероятно, ще се окаже изключително интересна. Само че е твърде рано да говорим за това. Така или иначе, днес най-интересният въпрос е, ще се формират ли в тези държави нов тип режими, способни да поведат страните си по пътя на икономическия и социален просперитет. Защото, ако това не се случи, ни очакват драматични ситуации. Но, ако те все пак постигнат успех в икономическата сфера, процесът може да се развие много бързо с разпространението на новите идеи, интернет и т.н. Това пък ще доведе до формиране на средна класа и елити, които ще пътуват все по-често, откривайки за себе си света, и в определен момент ще започнат да се съмняват в идеологическите постулати на ислямистките режими.

- А доколко приложим в арабския свят е турският модел?

- За турския модел се говореше много в началото на 2011, днес обаче го споменават много по-рядко. Проблемът е, че става дума за уникален модел. Турският модел е резултат от специфична историческа еволюция, която ни отпраща, в частност, към забележитерните постижения на Мустафа Кемал. Новият египетски президент Мурси обаче не е Ататюрк, а силите, дошли на власт в Тунис, не могат да се сравняват с турските ислямисти. Дори и сравнението между турската и египетската армия едва ли е уместно, заради съвършено различната ситуация в двете страни. Накрая, да не забравяме, че турците не са араби.

- Защо сирийската криза все още не може да бъде разрешена, макар че от началото на бунтовете мина вече година и половина?

- Западът разглежда ситуацията в Сирия изключително от идеологическа гледна точка, докато тя всъщност е много по-сложна. В тази страна се създаде една много нетипична ситуация. Още по времето на Хафез Асад, експертите в един глас твърдяха, че след смъртта на сирийския лидер в страната ще настъпи хаос. През 2000, когато Хафез умря, управлението се оказа в ръцете на офталмолога Башар Асад, който не беше готов да поеме властта. Независимо от това, системата можа да просъществува през следващите десет години, благодарение на добре функциониращия апарат за управление. Но, без наличието на опитен лидер този апарат нямаше как да се развива и адаптира към променящата си ситуация. Така, това, което не се случи през 2000, се случва днес заради ударната вълна на „арабската пролет”.

Нека напомня, че към алауитското малцинство принадлежат почти 10% от сирийците (а към тях трябва да добавим и известен брой верни или купени от режима местни сунити), които се опират на държавния апарат, формирал се в течение на десетилетия и концентриращ всички лостове на управлението. Въпреки това и паралелно с това, в Сирия не се осъществяваше истинско икономическо развитие. Всичко в тази страна се случваше при пълната липса на противодействие на властта, така че сегашното възстание не може да разчита на някаква истинска организирана опозиция. Основният проблем на т.нар. Сирийски национален съвет е недостатъчната му представителност – независимо, че в самата страна част от младите хора смело се хвърлят в борбата с режима, без да разполагат с необходимата организационна структура. Всичко това не представлява сила, способна сама да свали сегашната власт в Дамаск.

Това означава, че без мащабна външна намеса за свалянето на режима, Асад или ще успее, с цената на голямо кръвопролитие, да възстанови диктатурата си, или в страната ще започне продължителна гражданска война, в която опозицията няма особени шансове за победа. Въпреки това, поне за момента, мащабната външна намеса против режима на Асад не изглежда особено вероятна, най-малкото по двете причини.

На първо място, Съветът за сигурност на ООН не може да постигне консенсус за предприемането на подобни действия, освен разбира се ако сегашната власт не реши да използва химическо оръжие. Западът подтвърди намерението си да се намеси при такова развитие, но какво ще се случи след намесата му? Това е големият въпрос. Освен това, нито една западна държава не гори от желание за намеса. Операцията в Либия нагледно ни демонстрира пределите на този тип действия.

- Защо Русия и Китай действат против Запада в Съвета за сигурност?

- На първо място, руснаците твърдят (което си е точно така), че са били подведени в случая с Либия. Макар че всичко това са, общо взето, дипломатичеки аргументи. Не си струва обаче, Западът да се ограничава с обобщеното възприемане на руската и китайска позиции. Що се отнася да позицията на Москва, не бива да се подценява значението на следния аргумент: руснаците искренно смятат, че Западът е съвършено обезумял в заиграването си с ислямистите. От тяхна гледна точка, Западът не осъзнава, колко опасно може да се окаже това, че е позволил на Катар и Саудитска Арабия да финансират радикалния ислямизъм. В Москва смятат, че с подобни действия западните държави сами затягат примката около шията си. Тоест, на това ниво е налице фундаментално различие между Запада и Русия в отношението им към ислямистите.

Върху тези разногласия се наслагва и фактът, че руснаците още не могат да забравят една друга „пролет” – оранжевата революция в Украйна (предшествана от „революцията на розите” в Грузия). Москва и Пекин са обезпокоени от това, че Западът непрекъснато говори за демокрация, но в същото време съдейства за дестабилизация на ситуацията. В тази връзка и двете страни се опасяват за собственото си бъдеще. Според руснаците и китайците, стремежът на някои западни държави към кръстоносен поход за смяна на редица съществуващи политически режими може да доведе само до хаос и то (което е особено важно) именно в техните държави. Тоест налице са изключително сериозни разногласия, засягащи самата природа на международните отношения.

В момента сме свидетели на формирането на нов конфликт между Изтока и Запада. Въпреки това, той няма да е толкова открит, като онзи по време на студената война. Сред важните аспекти на този конфликт е позицията на Иран, който все повече се ориентира към Русия и Китай. Зад всичко това, разбира се, се крият изключително важни енергийни интереси. Само че Западът, който следва една изключително повърхностна стратегия по тези проблеми, все още не го осъзнава напълно.

{backbutton}

Напоследък британските стратези отделят все по-голямо внимание на Южен Кавказ и Централна Азия, като в рамките на последния регион се акцентира най-вече на Туркменистан (разполагащ с четвъртите по големина запаси от природен газ на планетата). Така, в края на ноември 2012, в Лондон се проведе първата конференция, посветена на проекта за т.нар. "Каспийски коридор" (т.е. за изграждането на Транскаспийска тръбопроводна система, за чиято реализация ЕС взе решение да преговаря с Азербайджан и Туркменистан още през септември 2011) като в центъра на вниманието беше именно случващото се в региона, демонстриращ през последните години едни от най-високите темпове на икономически растеж в света.

Каспийският коридор

Конференцията беше организирана от City UK (организация, прокарваща финансовите и икономически интереси на британския бизнес в чужбина), съвместно с Международната банка на Азербайджан и Asia House (британска неправителствена организация, работеща за укрепване на връзките между Европа и Азия). Като отправна точка, участниците приеха факта, че Каспийският коридор е една от най-бързо развиващите се икономически зони в света. Прогнозите сочат, че през следващите няколко години държавите по трасето на коридора (който включва както държави-износителки на петрол и природен газ, като Азербайджан, Казахстан, Туркменистан и Узбекистан, така и транзитни държави-потребителки, като Грузия, Киргизстан и Таджикистан) ще демонстрират устойчив ръст на своя БВП от порядъка на 5%-7% годишно.

На пръв поглед, съставът на участниците в Лондонската конференция не изглеждаше кой знае колко представителен, но в случая са много по-важни следните два нюанса: активното участие в нея на Азербайджан, както и фактът, че тя се проведе именно в британската столица.

Активността на Баку е разбираема. Турция, която непрекъснато настоява за по-ниски цени на внасяния от нея газ, е политически важен, но икономически неизгоден клиент за Азербайджан. В същото време Баку не разполага с достатъчно собствен ресурс за да излезе самостоятелно на европейския газов пазар, пък и изграждането на отделен тръбопровод само за азербайджанския газ очевидно е нерентабилно. Нещата обаче ще изглеждат съвсем различно, ако туркменският газ все пак пресече Каспийско море по Транскаспийския тръбопровод. Това не само би съживило почти умрелия газов проект на ЕС "Набуко", но и ще позволи по него да се транзитира и азербайджански газ. Освен това статутът на ключова транзитна държава за азиатския природен газ значително би повишил политическата тежест на Азербайджан както в региона, така и в Евразия.

Британската стратегия в Големия Близък Изток

Сега нека видим, какъв е британският интерес в проекта за Каспийския коридор. Както е известно, "Набуко" е преди всичко проблем на държавите от Южна и Централна Европа, но не и на Великобритания, която разполага с достатъчно собствен природен газ. Въпреки това обаче, Лондон, който постоянно се дистанцира от общоевропейските проблеми, внезапно реши да поеме инициативата за разрешаването на енергийните проблеми на ЕС. На пръв поглед, действително е парадоксално, че с това се заеха не изключително заинтересованите от азиатските газови доставки Италия и Франция, нито локомотивът на обединена Европа - Германия, а именно вечно стоящата встрани от проблемите на континента островна монархия. Но след като Великобритания никога не изпитвала прекалени симпатии към каузата на обединена Европа и открай време следва единствено собствените си интереси, каква е истинската причина за неочаквания и интерес към Транскаспийския коридор?

Всъщност, истината е, че в момента британците са изправени пред съвсем реалната опасност окончателно за загубят някогашното си геополитическо влияние в Близкия Изток и Азия, като цяло.

Така, в края на октомври 2012 азербайджанският президент Илхам Алиев отправи безпрецедентно остра критика срещу най-голямата британска петролно-газова компания ВР, която е традиционен и основен партньор на Азербайджан, най-голям инвеститор в енергийния отрасъл на тази страна и собственик на най-малко 25% от азербайджанските запаси от енергоносители. Паралелно с това, ръководството на държавната петролна компания на Азербайджан SOCAR официално изрази желанието си негови най-близки партньори в реализацията на транскаспийските проекти да станат американските гиганти Exxon Mobil и Conoco. Това единодушно беше оценено от експертите като "последно предупреждение", че Баку е готов да премине към открити действия против ВР с мълчаливата подкрепа на САЩ.

Ако нещата действително се развият в тази посока, загубата на позициите на ВР в Азербайджан ще означава на практика, че британците ще загубят цялото си влияние в тази страна, за сметка на неимоверното усилване на американското влияние в нея. Тоест, Великобритания, като самостоятелен геополитически играч, ще се окаже изтласкана от Кавказ и Близкия Изток, което Лондон в никакъв случай не би искал да допусне. На този фон, мнозина анализатори посочват, че британците имат само един начин да си върнат благоразположението на Илхам Алиев и той е на всяка цена да докарат азиатския газ, през Каспийско море, в Азербайджан.

Ключовата роля на Туркменистан

В това отношение, пред Лондон няма кой знае колко варианти за действие. На първо място, британците биха могли да се опитат да убедят САЩ да им съдействат Туркменистан да се включи в проекта за Транскаспийския газопровод, без при това да се отказва от изграждането на подкрепяния от Вашингтон газопровод в южна посока TAPI (виж статията на Стоян Хайтов на стр. - б.р.). Този вариант изглежда реалистичен, само че цената, която най-вероятно ще поискат американците, ще бъде Лондон да им отстъпи сегашните си политически и икономически позиции в Азербайджан и Централна Азия. Тоест, тъкмо това, което Великобритания се опитва и иска на всяка цена да избегне. Което означава, че този вариант е неприемлив за нея.

Втората възможност пред британците е да потърсят директен контакт с туркменистанския президент Гурбангули Бердимухамедов за да го убедят да приеме и без одобрението на САЩ западния маршрут за транзит на туркменистанския газ. Тук основният проблем е, че през последната година управляващите в Ашхабад почти окончателно склониха да подкрепят толкова упорито прокарвания от САЩ южен маршрут за износ на газ за Пакистан и Индия по газопровода ТАРІ. Британците обаче имат много по-голям опит от американските си съюзници в Централна Азия, включително в пазаренето с местните политически лидери, което си е истинско изкуство. Затова е доста вероятно, те да се опитат да убедят Ашхабад, че алтернативните на Каспийския коридор проекти за износ на туркменистанския газ са практически нереализуеми. В това отношение Лондон ще бъде улеснен от факта, че през последните няколко години Туркменистан не се занимава с насочения към Русия Прикаспйския тръбопровод, тъй като не може да се спазари с Газпром за цената на транзитирания по него газ. Така остава само един конкурент на Транскаспийския газопровод - южният тръбопровод ТАРІ. Още повече, че последният проект е силно уязвим по отношение сигурността на маршрута му през Афганистан, както и през пакистанските територии, населени с пущуни и белуджи, които симпатизират на талибаните. В тази връзка ще напомня, че САЩ неслучайно започнаха преговори с Движението Талибан. Очевидно е, че афганистанският президент Карзай няма как да запази властта си в Кабул без подкрепата на военния контингент на НАТО. Затова днес Вашингтон усилено му търси наследник сред вождовете на пущунските племена, който да е в състояние със силата и авторитета си да установи някакъв ред в страната и да гарантира сигурността на тръбопровода ТАРІ. Мнозина анализатори смятат, че за целта САЩ дори могат да подкрепят създаването на нова държава Пущунистан, върху част от територията на днешен Афганистан. Лондон пък ще се опита да попречи на подобно развитие, тъй като в никакъв случай не би искал ТАРІ да се превърне в реалност. При това средствата в тази схватка между двамата най-близки съюзници няма да се подбират особено, като ще се заложи на постоянните племенни конфликти и съществуващите терористични огнища. В това отношение британците могат да решат да използват такова опасно оръжие като ислямисткота движение "Хизб-ут-Тахрир", чиято централа, според някои, се намира в Лондон. С негова помощ и опирайки се на ислямските проповедници, в духа на старата имперска максима "разделяй и владей", хаосът в Афганистан може да нарасне, в резултат на което проектът за ТАРІ да бъде отложен за неопределеното далечно бъдеще, а пък туркменистанският лидер Бердимухамедов да обърне поглед към Транскаспийския газопровод. Ако паралелно с това, Лондон обещае на Туркменистан да го подкрепи по въпроса за експлоатацията на каспийския шелф, съвместно с Азербайджан и без съгласието на Иран, Русия и Казахстан, шансовете за изграждането на Транскаспийския газопровод значително ще нараснат.

Естествено, САЩ ще се противопоставят с всички възможни средства на подобно развитие. Но, ако Лондон действително е готов на открит сблъсък с Вашингтон, този вариант, макар и да изглежда доста сложен, е напълно реален и е по силите на британците.

Впрочем, има и още един вариант, макар и не особено реалистичен, и той е свързан с иранския газ. В крайна сметка, за Баку не е от решаващо значение дали през територията на страната ще се транзитира за Европа туркменистански или ирански газ. Само че днес постигането на споразумение с Техеран изглежда по-постижимо за Вашингтон, а не за Лондон. Иранците едва ли са забравили кой точно лансира през 2011 твърдението (което така и не беше потвърдено от МАГАТЕ), че ядрената програма на Иран окончателно е била преориентирана към военни цели. А също, коя държава най-последователно организираше и осъществяваше ембаргото срещу иранските стоки в Европа, кой се намеси пряко в либийския конфликт и продължава да залага на ислямистите-салафити във войната срещу режима на Асад. От друга страна, на този свят всичко е възможно, още повече, че Техеран има много да си връща и на САЩ. Едва ли обаче, би си избрал тъкмо Лондон за целта. Ето защо този трети вариант действително не изглежда никак реалистичен.

Какво би могло да се случи оттук нататък

САЩ (въпреки декларациите им) очевидно не са заинтересовани от укрепване на енергийната независимост на ЕС и ще продължат да поощряват южното направление в транзита на туркменистанския газ, като паралелно ще се опитват максимално да ограничат износа на ирански газ. Затова Вашингтон всячески ще препятства британската активност в Туркменистан и в Централна Азия, като цяло, свързана с изграждането на Транскаспийския газопровод, освен ако водещата роля в него не играят американски компании.

На свой ред, Великобритания ще се опита да съхрани позициите си в Азербайджан, а не да ги споделя със САЩ. За целта обаче, тя се нуждае от Транскаспийския газопровод. Който може да стане реалност или ако бъде постигнато някакво споразумение с Вашингтон, или ако изграждането на ТАРІ се окаже невъзможно. Както вече споменах, вторият вариант е по-изгоден за Лондон.

Явното или прикрито британско противодействие на изграждането на ТАРІ рано или късно ще доведе до директен сблъсък между интересите на Лондон и Вашингтон в Туркменистан, Афганистан и Пакистан. Мнозина анализатори дори смятат този сблъсък за неизбежен, посочвайки, че Централна Азия и, в частност, зоната на Туркменистан-Афганистан, са твърде важни за стратегическите интереси на Великобритания и САЩ, а целите, които те преследват там, са противоположни и взаимноизключващи се.

В същото време, евентуален британско-американски сблъсък в Туркменистан би дал възможност на Русия да укрепи влиянието си в Централна Азия, както и време за да подготви постсъветските държави-членки на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) да се противопоставят ефективно на надигащия се регионален ислямистки радикализъм. Впрочем, от този сблъсък би могъл да се възползва и Иран за да укрепи позициите си в региона - например като предложи помощта си на афганистанското правителство срещу талибаните, Ал Кайда и проявите на племенния или регионалния сепаратизъм.

Тоест, възможното противопоставяне по въпроса за износа на туркменистанския газ между Лондон и Вашингтон, би могло да се окаже безценен подарък, както за Москва, така и за Техеран, а може би и за Астана.

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

{backbutton}

Според нашумелия напоследък американски финансов анализатор Чарлз Хю Смит, съвсем скоро върху САЩ ще се стовари поредният ураган, този път обаче финансов. Мнозина смятат, че Америка вече е излязла от кризата. Централните банки успешно я "удавиха" в бълваните от тях потоци ликвидност в хода на безкрайните програми за"количествено смекчаване" (т.е. за изкупуване на бонове). Оказва се обаче, че нещата не са толкова прости. Също както глобалното затопляне превърна урагана „Санди” в чудовището, ударило Ню Йорк, така и монетарните манипулации на централните банки са на път да превърнат световната рецесия в глобален срив.

Чарлз Хю Смит (а и не само той) твърди, че още през следващите години кризата отново ще се стовари върху световната икономика. Наистина, лансираните от него идеи дълго време бяха пренебрегвани от големите медии, днес обаче те стават все по-популярни дори сред водещите икономисти на редица авторитетни институции. Така, икономическите експерти на Международния валутен фонд публикуваха наскоро доклад, който на практика, повтаря тезите на Смит. В него те предлагат банковият сектор да бъде поставен под пълния контрол на държавата, с цел да бъдат преодолени бъдещите кризи и циклични спадове в световната икономика.

Мините, заложени от централните банки под глобалната икономика

В своите анализи, Смит се базира на тезата, че посткризисната монетарна политика на централните банки не е помогнала за лечението на икономиката, а само е маскирала симптомите на болестта. Ето няколко аргумента в тази посока.

Преди четири години централните банки избраха да следват политиката "разширявай се и се трансформирай", която несъмнено обогати най-вече политиците и "финансовия елит". Все пак, на пръв поглед изглеждаше, че светът е съумял да се измъкне от кризата без особени загуби, доколкото навсякъде и за всичко плащаше държавата.

Данните сочат, че за четири години правителството на САЩ е взело назаем още 6 трилиона долара, Федералният резерв пък е напечатал два трилиона долара в банкноти, а други 16 трлн. долара са изразходвани от Резерва за подпомагане на банките и финансовия сектор.

Всичко това помогна за съхраняването на системата, формирала се още преди началото на кризата от 2008. Тоест, онези, които тогава бяха богати, запазиха богатството си, а държавният "кораб" все още се крепи на повърхността.

В същото време "цунамито" от взетите заеми и допълнително напечатаните пари вдъхна известна надежда и на онези, които в момента вече не знаят, как да плащат дълговете си. Защото през този период доходите на обикновените американци паднаха с 8%. Тоест, както посочват и такива геополитически корифеи, като Бжежински, "бедните станаха още по-бедни, а богатите - още по-богати". Реалистите вероятно биха отбелязали в тази връзка, че така е било винаги. Този път обаче, това "утешение" не отговаря на формиращата се ситуация, защото, както твърди Смит, световните пазари са изправени пред невиждана досега буря, която може да разруши и без това нестабилните основи на сегашната глобална финансова система.

В своите публикувани през последните месеци анализи Чарлз Хю Смит обяснява, защо икономическите модели и на трите основни центъра на съвременната глобална икономика не могат да продължат да съществуват и да функционират, както досега. Според него, тъкмо те са застрашени от очертаващия се финансов крах, напук на потоците от долари, печатани от Федералния резерв на САЩ.

Кризата на еврозоната е неизбежна

Смит твърди, че самият европейски политически и социален модел е порочен: държавата обещава на гражданите си социална защита и високи пенсии, но вече не може да изпълни този си ангажимент. Европейските държави се оказват в омагьосан кръг. Налага им се повишават данъците за да изпълнят обещанията си, в резултат от което частният бизнес фалира и държавните приходи отново падат. В същото време делът на възрастните граждани непрекъснато нараства, а работната сила намалява, в резултат от което става все по-трудно да се поддържа държавния "кораб" на повърхността.

Днес всички сме свидетели, как прословутият модел на "държавата на всеобщото благоденствие" ликвидира бизнеса, принуждава компаниите да се оттеглят в сенчестата зона на националната икономика и провокира нарастване на безработицата.

В същото време надеждите, възлагани на силната Германия, че може да изведе Европа от кризата, вероятно ще се окажат илюзорни. Подобно на Китай и Япония, Германия е държава-износител, която изцяло зависи от онези, които купуват нейните стоки, а това са най-вече държавите от печално известната група PIIGS (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания). Тоест, кризата в тези държави (или в повечето от тях) ще доведе и до криза в Германия, още повече че в немската икономика вече са налице признаци на спад.

Един от начините Европа да се измъкне от тази яма е да се раздели еврозоната на държави-износителки (Германия, Холандия, Франция) и държави-вносителки (PIIGS). В резултат ще се появят две паралелни валути, което би могло да помогне за частичното разрешаване на структурните проблеми. Според Смит, ако това не се случи, Европа рискува да попадне в своеобразен капан: спад - програма за оказвана на помощ - нов спад - опрощаване на дълговате - нов спад и така без край.

При това ситуацията се влошава от факта, че населението въобще не е наясно със съществуващите реалности: за богатите северни държави кризата, от която е поразено населението на южните изглежда, повече или по-малко, абстрактна. Ако обаче те бъдат принудени да платят дълговете на Юга, кризата ще се прехвърли и при тях, т.е. ще стане съвсем реална. Затова за северните държави е по-просто да решават абстрактната криза с абстрактни мерки за съкращаване на разходите, без да осъзнават, че това води до рецесия на собствените им икономики.

Всички досегашни програми за подпомагане на закъсалите европейски икономики се основават на един доста странен принцип: нещо срещу нищо. Затова те само задълбочават дълговата криза.

Глобалният модел на растежа, основан на нарастването на държавния дълг и стремителното възходящо развитие на Китай, вече не действа. Не може вечно да се живее на кредит и законите на икономиката вече си казват думата. В този смисъл, няма никакви изгледи драмата на еврозоната да приключи в близко бъдеще, защото в основата и е непознаването или игнорирането на икономическите реалности. Тоест, Европа едва ли ще се измъкне скоро от този порочен кръг.

САЩ: слабият долар не решава проблема, силният го влошава още повече

В момента търговията на световния пазар изглежда по следния начин. От едната страна е американският долар, който продължава да бъде най-сигурния актив, а от другата са всички останали. Ако инфлацията в САЩ нарасне значително, или пък се случи някаква политическа катастрофа, доларът ще поевтинее, котировките на акциите и златото ще скочат, а цените на петрола могат да стигнат до 300 долара за барел. Доларът обаче едва ли може да рухне, защото си остава световната резервна валута. Така например, ако някой инвестира в доларови депозити при 5%-на лихва, дори ако курсът на долара падне с 3%, той все пак ще получи някакъв доход.

Както е известно, Китай притежава американски дългови книжа за един трилион долара. Така че китайците действително биха могли да се притесняват, че доходността на тези книжа пада, но пък цената им расте. В бъдеще, позициите на долара могат да укрепват и в резултат от ръста на петролния добив, тъй като при подобно развитие САЩ ще се превърнат от вносител в износител на енергоносители. Тогава доларът отново ще укрепне и дори ще се наложи въвеждането на някакво ограничение, например връщане към златния стандарт. Освен това, САЩ могат да увеличат и износа си на други суровини.

Друга причина за укрепването на долара е обръщането на капиталовите потоци - през последното десетилетие те вървяха от САЩ към Китай, сега обаче Китай страда от изтичането на капитали, които отново се връщат в САЩ. В същото време не се очертава сериозна конкуренция на долара. Спада доверието в японската йена, защото и в Япония скоро може да се разрази дългова криза.

Доларът укрепва позициите си и заради състоянието на американската икономика. Американските компании притежават широка мрежа от активи в чужбина. А с долари може да се купи всичко, което си поискаш – от петрол до тениски, и тъкмо това определя ценността на една валута днес.

Според Смит, в краткосрочен период доларът значително ще укрепне като това е свързано с проблемите на еврозоната и глобалната рецесия. Външният дефицит на САЩ до голяма степен е свързан с функцията на долара като световна резервна валута - на страната се налага да увеличава собствения си дефицит за да осигури на света необходимата му ликвидност. Тоест, налице са редица фундаментални фактори за нарастване курса на долара. Щом глобалната търговия демонстрира спад, а доларите престанат да бъдат необходими, балансът на САЩ ще започне да се възстановява.

Заради силния долар обаче, доходите на американските корпорации на чуждестранните пазари ще започнат да намаляват. В същото време лошата отчетност и нарастващата склонност към рискови операции ще доведат до крах на американските пазари.

Китай също е изправен пред криза

Китай демонстрира на света, какво представлява истинското икономическо чудо: за петдесет години тази държава се превърна в индустриален гигант. Според Смит обаче, потенциалът му за развитие вече е изчерпан. Заради икономическия спад в САЩ и Европа, китайската експортна машина буксува, инвестициите падат, а вътрешните дисбаланси и финансовите балони растат.

Всъщност, днес между САЩ и Китай има много общи неща. Така например, и двете икономики представляват причудлива смес между социализъм и капитализъм. Американското правителство социализира някои сфери, например ипотеките, а китайското – обратното, прехвърли някои сфери на пазарни релси. Освен това, и в Китай, и в САЩ, интересите на елитите все повече се разминават с тези на «низините». Най-богатите получават почти всички ползи от икономическия растеж, докато бедните стават все по-бедни.

Идеята, че китайската икономика ще се отдели от тези на Европа и САЩ се оказа илюзия. Тя се базираше на несъстоятелното предположение, че Китай може да бъде спасен от вътрешното търсене, т.е. че китайските семейства, които досега не харчеха почти нищо и чиято роля в икономиката беше ограничена, изведнъж ще започнат да харчат повече и ще я изтеглят от кризата. Това обаче е невъзможно, защото китайците просто не могат да харчат повече, те трябва да пестят: властите не им гарантират социална защита, пенсии и осигуровки, а пък банките им предлагат отрицателвни лихви. Така че, за да си гарантират старините, на китайците се налага да спекулират на пазара на недвижими имоти.

Китайската икономика изцяло зависи от притока на инвестиции, а банките, активно инвестиращи в развитието, го правеха със заеми. Затова сега рисковете от фалита им нарастват в геометрична прогресия.

Според Смит, китайската икономика представлява своеобразен корумпиран капитализъм, от който печели само националният елит. Същото впрочем се отнася и за САЩ. Централното правителство в Пекин не контролира местните власти. Върху последните тежи двойното бреме да гарантират икономическия растеж на всяка цена и, в същото време, да запазят социалната стабилност. На практика, елитите експлоатират Китай, но не са особено склонни да останат да живеят в страната и постепенно я напускат.

Освен това Китай е на ръба на екологична катастрофа заради прекалено амбициозните му инфраструктурни проекти и невероятното ниво на замърсяване на околната среда в най-развитите индустриални райони в източната част на страната.

Заключение

Чарлз Хю Смит твърди, че именно тези три фактора са поставили глобалната икономика на ръба на пълния крах. При това той прогнозира, че крахът ще настъпи съвсем скоро – процесът ще стартира през настоящата 2013, достигайки апогея си през 2016.

Тоест, макар че краят на света не се случи през миналата 2012 (както твърдяха мнозина, опирайки се на предсказанията на древните маи), през 2013 планетата може да се окаже е на ръба на нова още по-ужасна криза, поне според прогнозите на експерти като Чарлз Хю Смит или колегите му от МВФ.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}