През втората половина на ХХ век на международната сцена има два повратни момента, станали причина за преразглеждане на американската външна политика в Близкия Изток: петролното ембарго в периода 1973-1974 и Иранската революция през 1979. Всяко от тези събития има специфично отражение върху американската икономика, обществен живот и политика и успява да насочи общественото внимание към проблемите на региона.
През периода между 1945 и 1973 Съединените щати, с подкрепата на Великобритания, се превръщат в основен партньор на такива ключови държави като Иран, Ирак, Саудитска Арабия и Израел. Сред събитията, които активизират, а по-късно и променят американската политика в региона, са Иранската петролна криза (1951-1953), Суецката криза (1956), Ливанската криза (1958) и „Шестдневната война” между Израел и арабите (1967). Първоначално обаче те нямат съществен вътрешнополитически отзвук, а във външнополитически план не водят до преосмисляне ефикасността на американския политически инструментариум. Така например, Иранската петролна криза и Суецката криза само увеличават желанието на Вашингтон за изолиране на регионалните лидери-националисти, което се смята за полезна политика с оглед осигуряване на мира в региона, макар и да поставя въпроса за морала и скрупулите при упражняването на силова външна политика.
След Втората световна война американската дипломация в региона постепенно натрупва опит, както и нужните аналитични качества, особено в сравнение с военновременния период, когато Близкият Изток е сравнително непознат за Вашингтон. В същото време обаче, липсата на гъвкавост в американската регионална политика е причина за недостатъчното отразяване в дълбочина на споменатите по-горе кризи, което показва колко нечувствителна е тя към променящите се външни фактори. Именно през този период се оформят идеологически ислямистките опозиционни организации, като процесът се ускорява от израелско-палестинския конфликт и смазването на иранските националисти в началото на 50-те. Безапелационната подкрепа на Вашингтон за Израел и нежеланието му да подложи дори на най-малка критика агресивната регионална политика на Тел Авив, отблъскват приятелите на Америка в Близкия Изток и Северна Африка и водят до безпрецедентния колективен отговор на тази политика в началото на 70-те години на ХХ век, когато страните износителки на петрол отправят открито предизвикателство към стабилността на американската икономика.
Следващият етап (1973-1974) започва с арабско петролно ембарго, рязко покачване на цените на петрола, висока инфлация и икономическа рецесия. Ембаргото, национализацията на петролните ресурси и акумулирането на петродолари в ръцете на някои малки монархии, допълнително усложнява международните отношения и представлява ясен знак за необходимостта от преразглеждане на американската политика в региона. Създаването на Ислямската република в Иран през 1979 и задържането американски дипломатически служители в Техеран бележи началото на третия етап на развитие на американската външна политика и провала на инструментите, използвани за осъществяването и. Революцията лишава Вашингтон от контрола върху Иран и дава мощен тласък на растящия антиамериканизъм в мюсюлманските общества. [Halibi, 2009,pp.4-5]. Всъщност, този процес започва още през 1953, когато иранският премиер-националист Мохамед Мосадък е свален от власт с преврат, открито режисиран от ЦРУ и МИ6, за да достигне зенита си в началото на 60-те години на ХХ век.
Промяната в иранската политика на САЩ
В началото на 1961 политическият курс за укрепване на иранските въоръжени сили, следван от президента-републиканец Дуайт Айзенхауер, е ревизиран от наследника му демократа Джон Кенеди, който отправя сериозни критики към антихуманните практики на шаха на Иран Мохамед Реза Пахлави и "лошата" му социална политика. Американските аналитици фиксират развитието на опасни революционни тенденции в Близкия Изток, породени от палестино-израелската криза, разпространяваната от режимите в Египет и Сирия социалистическа идеология и нарастващата социална несигурност у населението. В отговор на отправените критики от кабинета на Айзенхауер, през 1960 Мохамед Реза Шах насрочва парламентарни избори, гарантирайки свободна предизборна кампания. В явно противоречие с тези обещания обаче, иранците биват любезно подканени да избират само между двете одобрени от режима партии – „Мелиун” на премиера Манучер Екбал и опониращата „Мардом”, начело с Асадолла Алам. И двете са инструктирани да водят обществени дебати по определени от шаха теми, което, от една страна, да оправдае доминиращите им позиции в Меджлиса, а от друга – да възроди надеждата за свободен политически живот у иранците, които смятат, че превратът от 1953 е пречупил всички надежди за демокрация. Вместо това обаче, симулацията на демокрация и предизборният театър скандализират допълнително обществото и шахът се оказва принуден да касира резултатите от изборите. Премиерът Екбал е заменен от политическия си опонент от „Мардом” Асадолла Алам. Нова рокада настъпва в резултат от повторните избори през януари 1960. Убедителната победа на „Мелиун” е подложена на ожесточени критики от страна на „Мардом”, „Националния фронт” (партията на Мосадък) и други опозиционни формации, които за пореден път обвиняват режима, че е фалшифицирал изборните резултати[1]. В резултат от провала и на повторните избори настъпва политическа криза, която в много аспекти предопределя поведението на шаха в хода на по-късната ислямска революция. Много политически фигури от близкото минало се завръщат триумфално на вътрешнополитическата арена на Иран, умело заменяйки предишното си политическо амплоа с националистически лозунги, призоваващи населението към бунтове и неподчинение. В хода на тези бунтове, аятолах Хомейни намира и първите последователи на „Ислямското революционно движение“.
Противно на общоприетото мнение, Айзенхауер и Кенеди не са искрени поддръжници на властта на Мохамед Реза, заради постоянната несигурност, лабилността и неконтролируемостта на монарха. Ангажиментите на САЩ в студената война обаче, налагат запазването и подкрепата на такива важни стратегически партньори като Иран в задълбочаващата се конфронтация със СССР, затова въпреки несъгласието си с политиката на шаха, двамата президенти продължават да въоръжават Иран с модерно оръжие и финансират икономическите реформи в страната. Все пак, в предизборната си кампания, Кенеди залага повече на икономическата помощ за сметка на въоръжаването на американските съюзници и остро критикува администрацията на Айзенхауер заради фактическия провал на пакта СЕНТО (обединяващ Иран, Пакистан, Турция и Великобритания, а за известно време и Ирак, напуснал го през 1959) и политическия курс на САЩ в Близкия Изток, като цяло. Тази реторика дава на Джон Кенеди определено предимство пред опонента му от републиканския лагер Ричард Никсън през есента на 1960. Призивите на Кенеди за либерализация на близкоизточните режими и подобряване на социалните политики му спечелват обаче недоверието на традиционните монархии, като Иран, Саудитска Арабия и Либия. Последните смятат, че ярко изразеният авторитарен характер на режимите им е най-ефективното оръжие в борбата срещу съветското влияние региона, което обикновено се опира на най-бедните социални прослойки. Според иранския монарх, за поддържането на силна държава, особено ако тя граничи с комунистическия СССР, на първо място е необходимо модерно въоръжение, а не социални реформи. Именно тези доводи подклаждат последователните и недвусмислени претенции на Мохамед Реза към Кенеди. В същото време стъпките на Държавния департамент към затопляне на отношенията с египетския президент-социалист Насър, пораждат съмнения у близкоизточните монарси относно готовността на Америка да поеме лидерската щафета в региона от Великобритания. Сближаването на Кенеди с Египет в самото начало на мандата му говори за съвсем нова тенденция в американската външна политика – стремеж към диалог с радикалните близкоизточни режими, които са и най-податливи на съветските внушения. Тя обаче е обречена на провал, тъй като традиционно близките връзки между САЩ и консервативните монархии като Иран и Саудитска Арабия, не спомагат за укрепване на доверието между Вашингтон и националистическите и леви режими[2]. Освен това започналата война в Йемен в началото на 60-те години и твърдото нежелание на Израел да се откаже от окупираните от него палестински територии допълнително разединяват близкоизточните държави, сериозно ерозирайки доверието помежду им, както и това към САЩ.
Недоверието между Вашингтон и Техеран
Липсата на разбирателство между Вашингтон и Техеран през 1961 подхранва взаимното недоверие между двете правителства. Мохамед Реза смята, че Кенеди не е достатъчно наясно с рисковете, на които са изложени американските съюзници в региона като, вместо да се вслуша в думите на монарха, го принуждава да назначи за премиер кандидата на Вашингтон – Али Амини. Критиките на Техеран към Кенеди се засилват още повече след доставката на ракети „Хълк” за Израел, с което Вашингтон разчита да улесни постигането на стабилен мир в Близкоизточния регион, не осъзнавайки, че в Иран се формират предпоставки за революция с неописуеми последствия, на която местното правителство не може да се противопостави. На свой ред, Кенеди смята, че американската помощ за Иран, отпусната от администрацията на Айзенхауер, е довела само до краткотрайна и недостатъчна стабилност в страната. Това е причината още през първите дни от мандата си, той да поиска пълна справка за чуждестранната американска военна и икономическа помощ, а след това да назначи специализирана работна група, която да фокусира анализите си най-вече върху Иран. Нестабилността на страната в края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век се дължи не само на слабите управленски качества на Мохамед Реза, както се опитват да твърдят от администрацията на Айзенхауер. Отпуснатата спешна помощ след преврата през 1953, с която да се нормализира и успокои живота в Иран до приключване на преговорите с Петролния консорциум, има противоречив ефект и не носи очакваната социална стабилност и икономически подем. Американските средства се оказват крайно оскъдни за да покрият дефицита на Иран, а икономическата ситуация е силно подценена от администрацията на Айзенхауер, тъй като помощта е предвидена само до третата година след сключването на споразумението за петрола, след което Иран следва самостоятелно да финансира растежа си с печалбите от петролния износ. Но към 1958 петродоларите са едва забележим приход за иранската икономика и отиват главно за покриване на административни разходи [Blake, 2009, p.147]. Белият дом реагира негативно на постоянните претенции на Мохамед Реза за по-голяма американска помощ, но нито Айзенхауер, нито Кенеди виждат реална алтернатива сред опонентите на управлението му.
В началото на 1961 режимът на шаха е разтърсен от серия политически скандали и по думите на американския посланик в Аман: „Иран се намира в единадесетия час”. Без солидна помощ от САЩ, дните на режима изглеждат преброени, затова монархът отново търси подкрепа от Вашингтон. Веднага след встъпването в длъжност на Джон Кенеди, Мохамед Реза му изпраща писмо, в което настоява за продължаване на американската военна помощ за Иран, посочвайки изрично цената на ирано-американското сътрудничество и партньорството в СЕНТО. Кенеди е смутен от неприкритите опити за изнудване и упражняване на натиск върху Вашингтон, но в същото време с основание се опасява от евентуален метеж на доминираната от комунистите партия ТУДЕ, която в края на 50-те и началото на 60-те години се ползва със силна подкрепа сред преобладаващо бедното население на страната. Въпреки това президентът вярва, че Иран повече се нуждае от спешна и цялостна икономическа реформа, отколкото от модерно въоръжение. Според него, икономическото развитие и изграждането на стабилни демократични порядки биха били най-добрата защита от комунистическата инфлитрация. Опитвайки се да намери най-подходящия отговор на натиска от Техеран, Кенеди изпраща там през март 1961 известния дипломат Аверил Хариман. Няколко дни по-късно, в писмо до президента, Хариман твърди, че е впечатлен от подобнения жизнен стандарт, образованието и ниската бизработица в Иран. Отбелязвайки високия професионализъм на армията и бюрокрацията, той заключва, че: „от една страна улемите и едрите земевладелци се противопоставят на прогреса, а от друга – националистите са разединени и дават слаби индикации за сформиране на стабилно правителство. В момента шахът е единствената ни надежда за стабилност и прокарване на прозападна политика. Затова смятам, че шахът трябва да бъде подкрепен и третиран честно, а не като нежелано доведено дете” [Barrett, 2007, p.215]. Кенеди приема аргументите на Хариман, но мерките, които предлага за овладяването на кризата в Иран провокират ожесточени дебати в Белия дом. Президентът е притиснат от същите обстоятелства, като предшественика си, принуждаващи го да докаже добрите намерения на Америка, отпускайки поисканата военна помощ, като алтернативата е да продължи да настоява за ефективна борба с бедността в Иран и ограничаване на недемократичните практики на режима. Съобразявайки се с препоръките на Хариман[3], съветникът по националната сигурност Уолт Ростоу очертава следните важни проблеми в текущата комуникация с Техеран. Според него, на първо място, военната помощ ще стимулира бруталните репресии на силите на шаха срещу протестиращите граждани и ще затвърди негативното отношение на иранското общество към САЩ. На второ място, Кенеди трябва да убеди несигурния и мнителен монарх да изпълни „Петгодишния план” за икономически растеж, който цели да да стесни социалната пропаст между богатия елит и по-ниските непривилегировани слоеве на обществото и да подпомогне изграждането на способна и стабилна политическа прослойка сред преобладаващата и рискова средна класа. Опитвайки се да открие вярната формула, Ростоу търси мнението на известния експерт по Иран от Принстънския университет Т. Кюйлер Янг. Професор Янг смята, че всички гореизброени цели могат да бъдат осъществени само, ако контролът върху иранския петрол бъде върнат изцяло на Иран и шахът сам финансира икономическите си проекти. Освен това - като още по-голям жест към иранската независимост - Америка следва да позволи по-голяма самостоятелност на иранската външна политика, включително да не се противопоставя на затоплянето на ирано-съветските отношения. Според него, така Кенеди ще си върне престижа и уважението на иранците към САЩ, а Мохамед Реза ще повиши обществения си рейтинг и исканията му за американска помощ ще намалеят. [Barrett, 2007, p.216] Предложението на Янг обаче е отхвърлено, заради несъвместимостта му с тогавашната американска външнополитическа визия, а Кенеди намира решение в издигането на проамерикански настроения технократ Али Амини[4] на поста министър-председател на Иран.
Кабинетът Амини
Кабинетът на Амини представлява хетерогенна група от поддръжници и противници на шаха, чиито идеологически конфликти предизвестяват провала на мандата му. За Кенеди , ролята на Амини в този напрегнат етап на американо-иранските отношения е от изключителна важност по следните причини: на първо място, заради липсата на доверие в шаха и лоялните му кръгове, а на второ – заради убеждението на американците, че превратът през 1953 е нанесъл непоправима травма в отношението на иранското общество към Запада. Подобно на предшественика си Айзенхауер, Кенеди изпитва сериозни опасения, че в Иран се готви революция, която може да отприщи нови, по-радикални и най-вече антиамерикански настроения в иранската политика. На трето място, Амини възобновява диалога с отчуждените от властта духовни среди, споделяйки с тях идеята за жизненоважната роля на религията в съвременното общество. На 24 май 1961 Кенеди одобрява препоръките на специалната работна група към Държавния департамент относно политиката към Иран, потвърждаващи необходимостта от подкрепа за кабинета за провеждане на най-наложителните реформи. Докладът на работната група подчертава още, че икономическото развитие е критично важно за Иран и кабинетът следва да работи най-вече в тази посока. На следващия ден Амини се среща с посланика на САЩ в Техеран Едуард Уейлс, за да поиска 40 млн. долара икономическа помощ за справяне с два неотложни проблема: изчерпването на валутния резерв и прекъсването на някои ключови проекти поради липса на средства. В телеграма до държавния секретар Дийн Ръск, Уейлс настоява, че кабинетът на Амини няма да оцелее без отпускането на тази помощ. Няколко дни по-късно, по време на разговорите във Виена между Кенеди и съветския лидер Хрушчов за забрана на ядрените опити, Хрушчов засяга иранската тема, прогнозирайки скорошно падане на режима, заради влошената икономическа и политическа обстановка. Този коментар вероятно оказва влияние върху мнението на Кенеди и той още по-решително настоява Мохаммад Реза да се съсредоточи единствено върху икономическата, политическата и социална реформа [Blake, 2009, p.151]. Разговорът с Хрушчов дава възможност на президента за първи път да се вгледа по-внимателно във вътрешнополитическите проблеми на Иран. Заключенията на поисканите от него доклади за вътрешната ситуация в страната потвърждават предупрежденията на съветския лидер и засилват страховете на Белия дом от безвъзвратната загуба на Иран, заедно с всички американски грантове и заеми, отпуснати до този момент. По-късно шахът нарича периода 1961-1962 „най-лошият момент на американско вмешателство”, твърдейки, че тогава Кенеди прави опит да „наложи своя модел на управление на други народи [Chubin, 1974, p.103].
Междувременно сянката на съветската заплаха отново пада върху Техеран след официалната визита на Мохамед Реза във Вашингтон през пролетта на 1962, по време на която шахът и държавният секретар по отбраната Робърт Макнамара договарят доставката на американски ракети и изтребители, като добавка към пакета от помощи за Иран. В отговор, Москва предупреждава южния си съсед за последиците от разполагането на подобна военна техника на иранска територия. Паралелно с това, върховата си точка достига и активността на комунистите от ТУДЕ, които официално декларират, че целта им е свалянето на шаха. Мощните демонстрации от 1960 до 1963 привличат прогресивните духовници, начело с аятолах Хомейни, както и много други партии и организации, без движението „Национален фронт”, което организира самостоятелно протестите си срещу режима на шаха и премиера Али Амини (който между другото е бивш активист на Фронта). Повод за ново ескалиране на напрежението става Националният конгрес на ТУДЕ в Източен Берлин на 16 октомври 1961, където се обсъжда организирането на революция в Иран със съветска помощ[5].
Амини е последният независим от режима премиер на Иран, след който Мохамед Реза консолидира властта си, упражнявайки директен контрол върху назначенията и действията на всеки следващ кабинет, чак до падането на монархията през 1979. На 19 юли 1962, с благословията на Белия дом, Амини е освободен от поста си и шахът назначава отново Асадолла Алам за премиер. Администрацията на Кенеди смята, че въпреки постигнатия напредък, кабинетът на Амини е изчерпал общественото търпение, заради вътрешните търкания и конфликтите с шаха. В разсекретен по-късно документ, озаглавен „Меморандум за националната сигурност №67”, съветникът по националната сигурност на президента Макджордж Бънди разкрива недоволството на Кенеди от представянето на Амини още през лятото на 1961: „Президентът изрази подновените си опасения от похватите, с които кабинетът Амини изглежда е изгубил много от първоначалните си предимства и същевременно постига незначителен напредък в утвърждаването на стабилна политическа основа». Бънди посочва също, че Иран настоява за допълнителна финансова помощ и пита: „трябва ли сега да разглеждаме ситуацията в Иран като кризисна и да назначим ли нова работна група, както направихме с Южен Виетнам? Ако ситуацията изглежда повече неконтролируема, отколкото подобряваща се, има ли други мерки, които САЩ могат да предприемат в своя полза?” [Kenedy Library,. Memorandum From Robert Komer of the National Security Council Staff to President Kenedy, Washington, July 16, 1962]
Освобождаването на Амини не решава проблема с укрепването на американските позиции в Иран и не хвърля светлина по въпроса за исканите от Техеран допълнителни средства. През септември 1962 Мохамед Реза предприема изненадващ ход за затопляне на отношенията със СССР[6]. Повод за това става Кубинската криза и новото ескалиране на напрежението между Вашингтон и Москва. Нарастващите съветски тревоги от разположените в Турция американски ракети „Юпитер” и ответната реакция на Кремъл – разполагането на съветски ракетни установки в Куба, довежда двата блока до ръба на фаталния ядрен сблъсък. Иранското правителство гарантира, че няма да позволи появата на чужди ракетни бази на своя територия и по този начин декларира неутралитета си в студената война. От Белия дом не коментират демарша на шаха, заради неутралната му формулировка, но той определено слага край на съветско-иранските спорове и значително подобрява двустранните отношения [Blake, 2009, p.138]. За Кенеди става напълно ясно, че иранската „независима национална политика“ означава нов опит за сближаване с Москва и бъдещо уреждане на отношенията между двете държави. Освен това, Мохамед Реза разчита, особено след свалянето на американското протеже Амини от премиерския пост, да не позволи в Иран да се разиграе нова „кубинска криза“ и да противодейства на евентуалното намерение на САЩ да разположат ядрени бойни глави в американските ракетни бази в страната.
В доклад на американското разузнаване от 7 септември 1962 се твърди, че и след оставката на правителството, шахът е решен да продължи реформите, подети от Амини. Нещо повече, ЦРУ дава висока оценка на шансовете на новото правителство на Алам да пребори консервативната аристокрация, обявила се срещу всякакви социални реформи в Иран, но не изключва и опасността от революция, която да свали режима, или да доведе до принудителната абдикация на Мохамед Реза. Тоталното разногласие сред опозицията обаче, работи в ползаа на шаха тъй като нито в нейните среди, нито сред реакционните сили се намира достоен лидер, който да предложи алтернатива на режима. „При крайни обстоятелства, националистите и консервативните елементи могат да влязат във временен съюз срещу шаха, но е малко вероятно той да прерасне в здрава и стабилна коалиция, поради големите различия между опозиционните единици [Special National Intelligence Estimate 34–62, September 7, 1962. Political Prospects for Iran.].
Вътрешнополитическото напрежение тревожи Белия дом, въпреки позитивните прогнози на разузнаването. С т.нар. „Меморандум за националната сигурност № 228” от 14 март 1963, Кенеди иска от Държавния департамент подробен анализ на ситуацията в Иран и ефективността на американската политика за подпомагане решаването на критичните вътрешни проблеми. Документът, озаглавен „Американска стратегия в Иран”, има за цел да определи до каква степен американският военен ангажимент към Техеран, под формата на току-що одобрения Петгодишен план за военна помощ, е обвързан с по-полезните и жизненоважни икономически и социални стратегии на Вашингтон, с които Иран да бъде подпомогнат за разрешаване на вътрешнополитичската си криза[7].
Причините за американските провали
Разумно обяснение за претърпените провали на официалната американска политика в Иран могат да се открият в някои разсекретени по-късно класифицирани документи на Департамента по сигурността. От тях става ясно, че в началото на 50-те години Америка оттегля подкрепата си за Мосадък, заради крайно националистическата му идеология и политическа философия, която се превръща в опасна пречка за американската победа в студената война. „Политиката на ръба на войната” е изтощителна, а САЩ вече са впрегнали всичките си ресурси за воденето й. Затова Вашингтон започва да гледа на традиционните режими (включително на иранския) като на незаменими партньори. Айзенхауер открито не споделя симпатиите на Труман към идеологията на иранския „Национален фронт” и в резултат от кризата с иранския петрол през 1953 и Суецката криза от 1956, САЩ снемат подкрепата си за националистическите движения, определяйки ги като опасни за американските интереси, тъй като лесно могат да се обърнат срещу Запада, да преминат на страната на Съветския блок и да национализират собствеността на западните компании. Тази политическа метаморфоза може да се види в един секретен меморандум на Робърт Макнамара, базиран на оценка от доклад на Националното разузнаване от 1961: „Както става ясно в настоящия меморандум, началник-щабовете смятат, че всеки режим, който иска да замести този на шаха, независимо дали е комунистически или некомунистически, ще бъде по-малко прозападно ориентиран, поради което ще навреди на американските интереси в Близкия Изток. Настоящата преценка се основава на липсата на друг конструктивен, прозападен и алтернативен режим. В такъв случай, изглежда, че за момента е в интерес на САЩ да оказват подкрепа на шаха с всички подходящи средства.” Месец по-късно, друг меморандум пояснява, че администрацията на Кенеди не смята за приемливо сподвижници и последователи на сваления премиер Мосадък да заемат постове в следващите ирански правителства. Това би довело до „ограничаване властта на шаха, евентуално ограничаване ролята на армията и отделяне на радикалните от умерените националисти. Шахът би счел подобен сценарий като доказателство за оттеглената американска подкрепа”. Същият меморандум описва членовете на „Националния фронт” като „индивиди, намиращи се между традиционните ценности и западните традиции, проявяващи склонност към ксенофобия, демагогия и търсене на изкупителни жертви, които непрестанно са разочаровани и недоволни” [Halibi, 2009, p.41]. Публикуването на тези документи внася още по-голяма неяснота около американската подкрепа за режима на шаха през този период. Ясно е само, че за Вашингтон е изключително важно да не се допусне възхода на нова националистическата формация от типа на „Националния фронт“, а режимът на шаха се разглежда като преходен до намиране на подходяща алтернатива.
В крайна сметка трагично прекъснатият престой на Кенеди в Белия дом не успява да постигне положителни резултати в усилията за затопляне на отношенията между иранската общественост и Вашингтон, а симпатизиращият на Израел негов наследник Линдън Джонсън не е склонен към детайлен анализ на ситуацията в Близкия Изток. След преживения от Америка шок от показното убийство на Джон Кенеди, Джонсън се заема с решаването на неотложните външнополитически въпроси: овладяване на задълбочилата се конфронтация със СССР и започналата война във Виетнам, оставяйки ирано-американските отношения да се носят свободно по течението. Мохамед Реза се възползва от това и преустановеният американски натиск върху социалната политика на режима превръща отново сигурността в региона в основен приоритет на Техеран, с който шахът ентусиазирано се заема.
Източници:
1. Halibi, Yakub, US Foreign policy in the Middle East: from crises to change, 20092. Blake, Kristen, US-Soviet Confrontation in Iran, 1945-1962, University Press of America Inc., 2009.3. Barrett, Roby Carol, The Greater Middle East and the Cold War: U.S. foreign policy under Eisenhower and Kennedy, I.B.Tauris, 20074. 1164. Telegram From the Embassy in Iran to the Department of State, Tehran, March 14, 19615. Chubin, Shahram and Zabih, Seper, The foreign relations of Iran: a developing state in a zone of great-power conflict, California 19746. Kenedy Library,. Memorandum From Robert Komer of the National Security Council Staff to President Kenedy, Washington, July 16, 19627. Special National Intelligence Estimate 34–62, September 7, 1962. Political Prospects for Iran.8. Progress Report, Internal Defense Plan—Iran,” is ibid., DEF 6 IRAN9. NSAM Files: Lot 72D, 228 National Security Action Memorandum, Washington, March 14, 1963.
* Докторант в Института по история при БАН
[1] “Мардом“ /Mardom/ и „Меллиун“ /Hezb-e Melliyn/ са близки до шаха политически партии, с чието създаване той цели да установи двупартийна система и да редуцира политическото напрежение в страната. За разлика от „Мардом“, в чиято партийна програма доминират социалните цели, като подобряване стандарта на живот и пр., което отразява страстите на народните маси около темата за поземлената реформа, „Меллиун“ залага на националистическите лозунги за да привлече симпатизантите на „Националния фронт“. През 1975 „Мардом“ е закрита, след решението на шаха да се върне към еднопартийната система.[2] Мохамедд Реза критикува Кенеди за оказаната подкрепа към неутралните държави, тъй като тази политика отклонява вниманието на Белия дом от подкрепата за съюзниците на САЩ в региона.[3] По време на разговора между Хариман и Мохамед Реза на 14 март, шахът подчертава, че „Иран е единствената държава в тази част на света, която разполага с икономическия потенциал да достигне нивата на европейските жизнени стандарти, тъй като е слабо населена и има огромен запас от природни ресурси и пустеещи земи. Иран може да послужи за пример, как Западът следва да посреща съветските атаки. Всичко това обаче изисква големи инвестиции в: отбраната и въоръжените сили; икономическа и техническа помощ; оказване на натиск върху петролните компании да увеличат дела на Иран в световното нефтопроизводство. [1164. Telegram From the Embassy in Iran to the Department of State, Tehran, March 14, 1961][4] Али Амини (1905-1992) е Каджарски принц, бивш посланик на Иран във Вашингтон и личен приятел на Кенеди. Назначението му на премиерския пост на 6 май 1961 се разглежда като успешен ход на американската политика в Иран, тъй като през неговия мандат Белия дом договаря отпускането на общо 90 млн. долара помощ за развитието на иранската икономика, които година по-късно са използвани за реализацията на т.нар. „Бяла революция”.[5] Това е последният конгрес на ТУДЕ преди окончателното разпускане на партията през 1965.[6] СССР предлага на Иран да подпише Общо становище за забрана на чуждестранните военни база в пограничните им територии, на което иранците отвръщат изненадващо с контрапредложение да подпишат едностранна декларация, че „Иран няма да позволи разполагането на чужди ракетни бази на територията си“.[7] Петгодишният план за военна помощ се одобрява след меморандум, изготвен от специална група на ЦРУ с оценка на ситуацията и необходимостта от употребата на прикрити действия и политически натиск върху опозицията в Иран. ["Progress Report, Internal Defense Plan—Iran,” is ibid., DEF 6 IRAN] От Департамента отхвърлят тази възможност.{backbutton}
