The Long Emergency: Surviving the Converging Catastrophes of the Twenty-First Century, by James Howard Kunstler, 320 pp., Atlantic Books, 2005.

Само допреди десетина години книгите, предсказващи неминуемия крах на цивилизацията и възможното изчезване на човечеството, не бяха много. И, ако такива все пак имаше, те очевидно не се вписваха в общото течение и представляваха или специализирани философски трудове, или пък илюстрация на ултрарадикалния „енвайроментализъм”. Днес, подобни книги са масово явление. Като основните елементи на този тип „пророчества” са напълно предсказуеми: промените в климата, епидемиите, тероризма и разпадащата се световна икономика. Другите възможни съставки, като например появата на астероиди-убийци, нанотехнологиите, или химическото замърсяване, обикновено се добавят просто така, „за вкус”.

Книгата на Джеймс Хауърд Кунстлър „Непрекъсната извънредна ситуация: как да оцелеем в бъдещите катастрофи на ХХІ век”, безусловно, се вписва в рамките на жанра. Без да забравя „обичайните заподозрени”, Кунстлър изгражда собственото си пророчество около модната напоследък теза за неизбежното изчерпване на петролните запаси. Творбата му обаче е на път да се превърне в бестселър, а реклами за нея можем да открием както на корицата на левичарското британско списание „ New Statesman ”, така и на издаваното от Патрик Бюкенън дясно “ American Conservative ”.

Бъдещето в тази книга действително е изобразено в крайно мрачни краски. Като най-благоприятна възможност, авторът разглежда масовото измиране на човечеството, последвано от насилственото връщане на оцелелите към полу- примитивното земеделие и, съответно, появата на един нов феодализъм. Както показва и самото заглавие, става дума не за криза, която може да бъде преодоляна, а за продължително състояние – т.е. за един „безкраен Апокалипсис” (ако използваме фразата на известния американски критик Сюзън Зонтаг). Но, наистина ли нещата ще се развият чак толкова зле? „Перспективите изглеждат толкова мрачни, че редица индивиди, а вероятно дори големи групи хора (каквито са нациите, например) ще развият всички симптоми на самоубийствена депресия”. Впрочем, както е известно, успехите на науката и Просвещението открай време се определят като трагедия от песимистите в редовете на т.нар. „зелени”. Но, как да обясним провала на всички катастрофални пророчества, като започнем с тези на Малтус или Пол Ерлих, и свършим с прогнозите на Римския клуб от 70-те години на миналото столетие?

На първо място, според Кунстлър, Малтус не бива да се интерпретира толкова ограничено, т.е. базирайки се единствено на равнището на селскостопанското производство. Признавайки, че в това отношение Малтус може и да е бъркал, Кунстлър обаче се стреми да реабилитира неговата основна идея: необходимостта от механизъм за социални ограничения, напук на твърденията на такива оптимисти измежду т.нар. „просветители”, като Годуин или Кондорсе. Малтус „е смятал тезите им за погрешни и вярвал, че те трябва да бъдат отхвърлени” – отбелязва Кунстлър, според който в епохата на самия Малтус това е означавало укрепване на позициите и влиянието на религията и семейния морал, целящо ограничаване ръста на числеността на бедните класи.

Именно в повишеното внимание към социалните ограничения, смята Кунстлър, е нашият шанс да предотвратим очертаващата се катастрофа.

Освен това, той лансира и друго обяснение за успешния икономически ръст през ХХ век – петролът. „Малтус безусловно е бил прав, но появата на евтиният петрол през миналото столетие, попречи на прогнозите му да се сбъднат” – твърди Кунстлър. Той смята, че човечеството дължи всички блага на ХХ век, като започнем от модерното селско стопанство и свършим с медицината и транспорта, най-вече на петрола (или, в по-широк смисъл, на изкопаемите енергоносители).

Нещо повече, Кунстлър твърди, че това е било „еднократна сделка” и предполага, че изчерпването на петролните запаси неминуемо ще ни върне към малтусианските теории, рискувайки да се окажем съвсем неподготвени за тях, тъй като в икономически и психологически план сме свикнали прекалено да разчитаме на съвременния свят, който обаче няма да просъществува още дълго. Миналите ни успехи, смята той, само приближават неминуемата катастрофа. Според него, оттеглянето на средната класа в крайградските зони и тоталната автомобилизация са „най-грандиозното пилеене на ресурси в историята”.

Все пак, не петролът е ключовата тема на книгата му, а по-скоро човешката безпомощност. Като зависимостта на всички плодове на човешката изобретателност от изкопаемите енергоносители е само един от примерите за тази безпомощност. Друг такъв пример са болестите. Кунстлър повтаря вече баналното предупреждение за грипната пандемия, последиците от която, според него, са не просто заплаха, а движеща сила на световната история. Тоест, не хората са отговорни за появата на комунистическия режим в Русия, или на нацисткия – в Германия, а... вирусите!

В книгата на Кунстлър, главата, посветена на епидемиите, е озаглавена „Природата отговаря на удара”. Тоест, на природата сякаш се приписват собствени замисли, интереси и дори морални ценности. Но, без дори да си прави труда да обоснове една толкова невероятна теза, Кунстлър минава към главното: „В отговор на безпрецентното разрушаване от хората на собствената им обитаема среда и тяхната атака срещу дивата природа, Земята поражда все нови и нови смъртоносни болести, сякаш притежава имунна система, чиито антитела смайващо точно поразяват основния източник на проблема – homo sapiens ”.

И така, хората биват причислени в разреда на марионетките или паразитите, докато на природата се приписва свръхестествена сила. Тоест, налице е механизъм, който превръща трудностите, пред които сме изправени, от подлежащи на решаване задачи, в предупреждения за бъдещ апокалипсис.

Този тип безсилие е особено показателен, ако го приложим към самия автор. Така, той надълго и нашироко агитира против крайградския живот и автомобилите, в полза на т.нар. „нов урбанизъм”, и книгата му, на определени места, се превръща в неща като „отмъстителна фантастика”. Ожесточението, породено от неспособността да убеди останалите в необходимостта радикално да променят начина си на живот, кара Кунстлър да представя природата като своеобразен „ангел-отмъстител”. Защото, ако собствените му предупреждения могат да бъдат игнорирани (което той, самият приписва на психологическите недостатъци на противниците си), то това очевидно не се отнася до бездушните природни закони.Съдейки по всичко, най-ужасната участ по време на описваната от автора „Непрекъсната извънредна ситуация” ще сполети традиционно про-републиканските американски щати, чиято култура, според него, се основава на насилието и християнския фундаментализъм. Едноетажните квартали и „еднообразните улици” (които особено дразнят Кунстлър) са обречени да бъдат унищожени. Европейците, напротив, изглежда ще имат повече късмет. В книгата се забелязва странна корелация между уж обективните и неизбежни природни закони и предразсъдъците на самия автор. Вероятно най-добре възгледите на Кунстлър са отразени в следния епиграф към собствената му творба: „Не знам, дали боговете съществуват, но ако съществуваха сигурно щяха да постъпят тъкмо така”.

Оправдан ли е песимизмът на Кунстлър? Ключовите му аргументи по отношение на недостига на енергоносители и енергийната катастрофа са силно уязвими. Загрижеността му за изчерпването на петролните запаси не е никак убедителна. На практика, това е политически и икономически, а не толкова геологически, проблем. Според последната оценка на Световната енергийна агенция, направена през 2005, световните запаси от петрол са достатъчни за да покрият потребностите (при сегашното ниво на потребление) поне до 2030. Агенцията обаче подчертава хроничния недостиг на инвестиции в нефтодобивната инфраструктура. По нейни оценки, добивът на такова количество петрол до 2030 ще изисква инвестиции от порядъка на 17 трилиона долара в енергийната сфера. Подобна сума, макар и невъобразима във всички други отношения, все пак е по силите на най-могъщата икономически държава в света. Но проблемът не е само в намирането на толкова много пари, а и в това, че те ще трябва да се инвестират предимно в Близкия изток – един регион, държавите в който са прекалено едностранно свързани със световната икономика и представляват своеобразни резервати на изостанали, диктаторски режими.

Кунстлър обаче, не приема нито тази, нито други аналогични оценки, според които наличният петрол е напълно достатъчен. Той специално отбелязва концентрацията на ресурсите в близкоизточния регион, предполагайки, че неизбежна последица от този факт ще бъде избухването на нова война за петрол, още по-мащабна от сегашната в Ирак, който след американската интервенция се превърна в мишена на терористичния контраудар на ислямските фундаменталисти.

Авторът не само не вярва в способността на САЩ да създават нови технологии, той изглежда смята, че проблемите на Близкия изток не могат да се решат с политически или икономически средства. На практика, Кунстлър отписва целия регион, като населен с безумни фанатици, чиято основна цел е да тероризират Запада.

Никак не е учудващо, че след като свързва всички плодове на човешката находчивост и изобретателност с петрола, Кунстлър просто не може да си представи бъдещето без него. Очевидно е, че в дългосрочен план петролните запаси ще се изчерпат и ще ни се наложи да търсим алтернативи. Но, опитвайки се да осмее идеята за технологичното решение на енергийната криза, Кунстлър отделя в книгата си много повече място на различни фантастични идеи (като например тази за „енергията, извличана от вакуума”), отколкото на далеч по-реални проекти, като например, основаващите се на термоядрения синтез.

Следователно, на практика, задачата има тройнствен характер. На първо място, необходима е мобилизацията на огромен по обем инвестиционен капитал, което пък изисква преодоляването на склонността към краткосрочни вложения и антииндустриализма, изразяващи се по различен начин, но присъщи и на промишлените среди, и на широки обществени кръгове. На второ място, що се отнася до петролната сфера, необходимо е установяването на по-продуктивни отношения между Близкия изток и останалия свят. И, на трето, нужни са сериозни инвестиции за разработването на нови енергийни технологии.

Кунстлър, очевидно, смята тази задача не просто за трудна, а направо за безнадеждна. И ни предлага алтернатива: да се примирим с мисълта за очертаващата се катастрофа и се подготвим за неизбежното измиране на човечеството.

Според него, дори ако успеем да се справим с всички тези предизвикателства, все едно, няма как да избегнем бъдещите бедствия. Той се опитва да подкрепи тезите си за енергията, анализирайки проблема с ентропията, която според Кунстлър е своеобразен ключ към човешката история (ентропията е физическа величина, която – грубо казано – служи като мярка за способността на енергията да се „разсейва”). Кунстлър твърди, че ентропията, възникваща във високоразвитото общество, е причината за всичко – като започнем от „новото митично разочарование от цивилизацията, последвало Първата световна война, загубата на доверието в институциите, традициите и авторитетите” и минем през сталинизма, Холокоста и т.н. И така, глобалната икономика или, възможно, която и да било икономика, основаваща се на паричния обмен, при която не губим контакта си със земята, според Кунстлър, не може да избегне разрушителното въздействие на ентропията. Действително, използваната от хората енергия, в съответствие с втория закон на термодинамиката, води до неизбежен ръст на ентропията. Но, като цяло, ентропията на Земята не нараства. Защо? Ами защото излишната ентропия „изтича” с излъчването в обкръжаващия ни космос. При това не бива да се страхуваме, че космосът скоро може да се „препълни” с нея. В края на краищата Слънцето (да не говорим за безкрайния брой звезди), през милиардите години на съществуването си, е излъчило във Вселената милиарди пъти повече енергия, отколкото Земята.

Но дори ако приемем, че ентропията на Земята нараства, Кунстлър пак не е прав. Ентропията е определена физическа величина: тя се отнася към концентрацията или разсейването на енергияна на молекулярно равнище. В своите тези Кунстлър изхожда от погрешната аналогия между принципа на нарастване на ентропията и „хаоса” (в широкия смисъл на понятието, като социалния хаос например). Само че ентропията не притежава никакви мистични свойства. Тя просто е една от променливите величини в термодинамиката. И налице са също толкова основания да свързваме краха на цивилизацията с ентропията, колкото (да речем) с ръста на атмосферното налягане, или пък със силите на земното магнитно поле. И разсъжденията на Кунстлър на тази тема са пример за чиста проба лъженаука.

Поставената в основата на неговата аргументация идея за човешкото безсилие също не издържа на сериозна критика. Решавайки старите проблеми, прогресът поражда нови. Но нима може да бъде другояче? Новите проблеми, особено глобалните, понякога ни изглеждат по-сериозни от старите. Но това е свързано с факта, че и самото човешко общество придобива глобални мащаби, носещи предимствата на глобалното сътрудничество, търговия и възможности за пътуване. А историята показва, че смяната на старите с нови проблеми (които понякога са и по-сериозни), в крайна сметка винаги се е оказвала изгодна сделка.

Способността да се решават проблемите нараства по-бързо, отколкото самите проблеми. Съвременният град с неговите небостъргачи, естакади и енергийна инфраструктура, по-трудно може да бъде защитен от наводнение или земетресение. Но, наред с технологиите, позволяващи ни да изграждаме модерните съвременни градове, ние откриваме и решенията, даващи възможност да намалим уязвимостта им от природните катастрофи. Именно поради това, в развитите страни несъмнено се живее по-добре.

И макар че винаги остава възможността да бъдем неприятно изненадани, повечето учени смятат, че шансовете за бъдещ просперитет на човечеството не са малки. Същността на книгата „Непрекъсната извънредна ситуация” - тревогата, че не всеки проблем може да бъде решен – намира своя израз в недоволството на Кунстлър, че пътят на прогреса се е оказал постоянен изпит за човечеството. Отхвърляйки прогреса, той очевидно не разполага с ясни отговори и се опасява, че един ден човечеството може и да се провали на този безкраен изпит, след като (според самия него) разполага за целта само с няколко несигурни технологични „пищови”.

В крайна сметка, този въпрос придобива колосално значение за Кунстлър, защото самият той не се съмнява в провала на човечеството. Макар че един по-разумен подход би предполагал поставянето на поне още два въпроса: Какво ще стане, ако все пак човечеството просперира? Та нали на този просперитет се дължи всичко, поне малко достойно и величествено, в нашата култура и цивилизация. И следва ли да се откажем да се борим за този просперитет и в бъдеще?

* Авторът е известен американски анализатор и автор на книги, посветени на проблемите в енергийната сфера

{rt}

Геополитиката, като наука, не възниква на празно място - причина за появата и е реалното съществуване на специфична проблемна сфера, останала донякъде встрани от полезрението на другите науки. Затова и оценката на геополитиката (както перспективната, така и ретроспективната) следва да се основава върху доброто познаване на въпросната сфера.

Доста често основната задача на геополитиката се формулира като изясняване на зависимостта на политическите решения и техните последици от географското положение на страните и народите, които въпросните решения касаят. За много геополитически концепции това действително е така, но за геополитиката, като цяло, нещата са доста по-сложни. Проблемът, който стимулира геополитиците да формулират специфичните си теории, касае взаимното влияние между политиката и пространството. От една страна, свойствата на пространството, в което се осъществяват едни или други политически действия, не могат да не влияят върху техния характер и резонанс, но, от друга – политиката, като резултат от подчиняване усилията на множество хора на една, единна воля, не може да не влияе и върху самото пространство, преобразувайки го в съответствие със същата тази воля. Така, пространството става политическо не само метафорично, но и реално, т.е. пространствата се превръщат в резонатори на политически импулси. А тъй като политиката, в повечето си прояви, е резултат и отпечатък от по-дълбоки пластове на човешкия дух, можем да говорим за отношения между духа и природата, представени в отношението между политиката и географията. Именно този проблем, според мен, е и истинския фундамент на геополитиката.

В тази връзка, смяната на геополитическите концепции следва да се разглежда като част от процеса на осъзнаване на изходния проблем. Неговият начален импулс оказва непосредствено влияние върху съдържанието на първите варианти на геополитиката. Авторите на тези варианти изграждат решенията и формулират текстовете си, стриктно следвайки разкриващите се пред тях „въпроси на битието”, които диктуват и стила, и терминологията, и дори политическата им позиция. Само така можем да си обясним, защо геополитиката толкова драстично се различава от естественонаучните изследвания във Века на Просвещението (Монтескьо, Тюрго и т.н.), анализиращи именно зависимостта на социалните и духовни феномени от простите и достъпни за наблюдение материални фактори, комбиниращи се в географската среда. Цялата класическа геополитика се гради върху принципите на непосредственото възприятие на проблема и на неговия отговор (Ратцел, Кьелен, Маън, Макиндър, Спикмън и др.). Тя все още не осъзнава своята специфична тематика, но и не се отдръпва от нея, което обаче, вече не може да се твърди за нейните наследници от школата на Карл Хаусхофер (Обст, Маул, Вовинкел, Албрехт Хаусхофер и др.), абсолютизиращи ролята на бездушното пространство и поставящи го на мястото на духа. На свой ред, различните направления в англо-американската геополитика, появили се едновременно с школата на Хаусхофер, закономерно се доближават до позитивизма, с характерното за него отричане на самата постановка на проблемите за духа и замяната на тези проблеми с емпирични задачи, които са технологично разрешими - като например, какво следва да се направи за покоряването на определено пространство; как параметрите на конкретното пространство влияят върху поведението на обитателите му и т.н. Това, разбира се, извежда на преден план практическата значимост на геополитиката (в чиито рамки се формира цяла приложна дисциплина - геостратегията) и постигането, с нейна помощ, на определени реални резултати, което и днес е сред основните аргументи в нейна подкрепа. Но истината е, че геополитиката бива подложена на силното влияние на методологията на географския детерминизъм, достигнал върха си още през ХVІІІ век. И едва към края на ХХ век, когато в самата география проникват т.нар. „хуманистични” постановки, геополитиката отново се обръща към духовния и „човешкия” фактор. Тази стъпка, чиито краен резултат е появата на екзистенциалната география, е изключително важен момент в процеса на завръщане на геополитиката към самата себе си.

От казаното дотук става ясно, че съвкупността на геополитическите концепции не представлява еднороден масив. В нея са възможни най-различни критерии за систематизация на материала, но във всеки отделен случай тези критерии ще зависят от общата позиция на самия систематизатор. Затова, следвайки изложената по-горе позиция, възнамерявам по-нататък да се придържам към следната схема на изложение на геополитическата тема:

- основи на геополитиката, включващи въвеждане в проблематиката (т.е. определяне границите на геополитическата наука, нейната методология и категориалния и апарат), както и нейната предистория;

- класическа геополитика

- следвоенната (т.е. извършена след 1945) ревизия на геополитиката, довела до формирането на нейната, основаваща се на техницизма и позитивизма, версия, както и на друга – хуманистично-антропологична, версия;

Общият ход на развитие на геополитиката дава възможност и за оценка на перспективите пред нея. Според мен, най-значимото събитие в историята на тази наука през последните десетилетия е нейният „антропологичен завой”. От друга страна, инерцията на предходните периоди, които не са загубили влиянието си, както и известното идеологическо двусмислие на съществуването на геополитиката, не позволяват еднозначно да се твърди, че този нов „хуманистично-антропологичен” подход ще продължи да се развива успешно. В същото време, гигантският ръст на интереса към геополитиката в постсоциалистическия свят внася свежа струя в живота на вече наложилите се традиции. А от това, в какво русло ще се развива геополитиката в този регион, зависи и цялата и по-нататъшна съдба.

Дефиниция на геополитиката: идеология или наука

Ренесансът на геополитиката не означава автоматичното връщане към старите геополитически концепции, някои от които предизвикват и определено негативни асоциации. Така, голямото внимание, което напоследък се отделя на теорията на Макиндер, на предвоенните концепции за MittellEuropa и на историята на колониалните геополитически концепции, като цяло (т.е. на всичко позитивно, съдържащо се в тях), се съчетава с търсенето на нови подходи и опити да се формира нова теоретична основа на геополитиката. Макар че терминът «геополитика» често се използва в политическата реторика, не всички осъзнават, какви източници, модели и схеми, стоят за него. И опасността от възприемането на геополитиката единствено като идеология на пространственото раширяване е също толкова голяма, както и опасността от игнорирането на геополитическата наука.

Геополитиката често обяснява както външната, така и вътрешната политика на държавите от гледната точка на географските фактори: характера на границите, наличието (или липсата) на природни ресурси, островното или континентално разположение, климата, релефа на местността и т.н. Дълго време в геополитиката (дори повече, отколкото в географията) като ключов системообразуващ фактор се разглеждат разстоянията във физическото и географското пространство. Традиционната геополитика би могла да се разглежда и като наука за влиянието на геопространството върху политическите цели и интереси на държавата. Постепенно обаче, геополитиката еволюира към едно значително по-сложно разбиране на пространството като среда, преобразуваща икономическите, политически и т.н. отношения между държавите. С нарастването на взаимната зависимост в света все по-голямо значение в геополитическия анализ придобива характерът на междудържавните отношения и негово взаимодействие с геопространството, което вече е не просто поляризирано около отделните силови центрове, а става все по-стратифицирано и йерархично организирано.

Самоопределянето на геополитиката като наука има своята история. Рудолф Кьелен, който е автор на термина «геополитика», я определя като «доктрина, разглеждаща държавата като географски организъм и пространствен феномен». Според част от основоположниците и, цел на геополитиката е осъзнаването на фаталната необходимост от усвояването на нови територии за развитието на държавите, при това разбирайки, че «всяко пространство в нашия, вече поделен свят, може да бъде отвоювано само със силата на оръжието» (1) . Водещото немско геополитическо списание “ Zeitschrift fur Geopolitik ” , основано от Карл Хаусхофер, дава следното определение (което, между другото, и най-често се цитира в геополитическите трудове): „Геополитиката е наука за отношенията между земята и политическите процеси. Тя се базира на широкия фундамент на географията и най-вече на политическата география, която е наука за политическите организми в пространството и тяхната структура. Нещо повече, геополитиката цели да снабди с подходящите указания и инструкции политическото действие, определяйки насоката на политическия живот, като цяло. Така геополитиката се превръща в изкуство, а именно – в изкуство за управление на практическата политика. Геополитиката е географския разум на държавата”.

В същия дух, но с някои важни допълнителни акценти, дефинира геополитиката и Ото Маул. Според него, предмет на геополитиката е държавата, но не като статична концепция, а като жив организъм. Геополитиката изучава държавата, най-вече, в отношението и към околното пространство, поставяйки си за цел да реши проблемите, произтичащи от пространствените отношения. За разлика от политическата география, тя не се интересува от държавата, като природно явление, т.е. от нейното положение, размери, форма или граници, като такива. Не я интересува държавата и като икономическа, търговска или културна система. От геополитическа гледна точка, обичайният анализ на държавата (физически, или културологичен), дори и да има отношение към пространството, си остава статичен. Сфера на геополитиката, подчертава Маул, са пространствените нужди и претенции на държавата, докато политическата география се интересува най-вече от пространствените условия на нейното (т.е. на държавата) битие. В заключение, Маул още веднъж подчертава принципното различие между политическата география и геополитиката: първата се задоволява със статичното описание на държавата, което може да включва и динамиката на развитието и в миналото, докато втората е научна дисциплина, анализираща и оценяваща конкретната ситуация, т.е. геополитиката винаги е ориентирана към бъдещето.

Карл Хаусхофер определя геополитиката като учение „за географската обусловеност на политиката” (2) . На друго място, той, заедно с Ерих Обет, Ото Маул и Херман Лаутензак, характеризира геополитиката като „учение за зависимостта на политическите събития от земята (т.е. от пространството – б.р.) ” (3) . В меморандума „Геополитиката като национална наука за държавата”, появил се във връзка с налагането на нацисткия режим в Германия, геополитиката се определя като ”учение за взаимоотношението между земята и държавата” (4) . В геополитическото списание на Хаусхофер, геополитиката се характеризира като „наука за политическата форма на живот в жизненото пространство, нейната зависимост от земята и обусловеността и от историческото движение” (5) . Заедно с издателя на “ Zeitschrift fur Geopolitik ” Курт Вовинкел, Хаусхофер отбелязва, че самата геополитика е не толкова „наука, колкото подход, т.е. път към познанието” (6) . Малко по-късно Вовинкел публикува статия, озаглавена „Геополитиката като наука” (7) . Албрехт Хаусхофер пък обявява за същност на геополитиката „взаимоотношенията между обкръжаващото човека пространство и политическите форми на неговия живот” (8).

В немския „Речник на философските термини” от 1955 геополитиката се определя като „учение за зависимостта на политическите събития от особеностите на земната повърхност, пространството и ландшафта на страната” (9) . На свой ред американецът Лейдис Кристоф предполага, че геополитиката покрива област, разположена между политологията и политическата география и паралелна на тях. Признавайки трудностите пред точното дефиниране на геополитиката, Кристоф, въпреки това, рискува да го направи. „Геополитиката – смята той – е наука за политическите явления, на първо място, в техните пространствени взаимоотношения и, на второ, в отношенията, зависимостта и влиянието им върху Земята, както и върху всички онези културни фактори, които формират предмета на антропогеографията, в нейното широко тълкуване. С други думи, геополитиката е именно (както може да се съди и по етимологията на самата дума) географска политика, т.е. не география, а тъкмо политика, географски интерпретирана и анализирана в съответствие с нейното географско съдържание. Като междинна наука, тя не разполага с независима изследователска сфера, като последната се определя от взаимната връзка между географията и политическата наука”. Кристоф смята, че няма принципна разлика между геополитиката и политическата география, както по отношение на изследователската им сфера, така и в използваните от тях методи. Единственото реално различие между едната и другата, според него, е в акцента и фокуса на внимание. Така, политическата география, която е предимно география, поставя акцент върху географските явления, давайки политическа интерпретация и анализ на политическите им аспекти. На свой ред, геополитиката, която е повече политика, обратно, концентрира вниманието си върху политическите явления, опитвайки се да им даде географска интерпретация, анализирайки техните географски аспекти (10).

В рамките на самата геополитика се различават две, достатъчно ясно обозначени, направления:

- доктринално-нормативна геополитика (към която можем да причислим цялата немска геополитическа школа, свързана с името на Хаусхофер);

- оценъчно-концептуална геополитика (чиито типични представители са Макиндер, Спикмън, или Коен).

Разбира се, не винаги между тях може да се прокара отчетлива разделителна линия, но все пак такава има, също както е налице разликата (в по-общ план) между нормативната и концептуалната политология.

В съвременната политическа и справочна литература, понятието „геополитика” понякога се тълкува толкова широко и многопланово, че в крайна сметка бива лишено от специфичните черти, превръщащи една изследователска област в научна дисциплина. Геополитиката се използва за оценка на международно-политическите позиции на държавите, мястото им в системата на международните отношения, или условията за участието им в различни военно-политически съюзи. Важно значение се придава на изследванията на комплекса от икономически, политически, военно-стратегически, екологични, ресурсни и други въпроси, играещи важна роля за запазването или промяната на световния или регионален силов баланс.

Разбира се, в една или друга степен, всички изброени аспекти имат отношение към геополитиката, но в този случай не може да не поставим въпроса: по какво геополитиката се различава от общотеоретичните изследвания на международните отношения и външната политика, които също разглеждат всички тези проблеми? В този смисъл, въпросът не се изяснява особено и от наличните енциклопедични източници. Така, Британската енциклопедия свързва геополитиката с използването на географията в интерес на правителствата. Най-разпространената гледна точка е, че геополитиката служи за определяне на националната политика, отчитайки въздействието върху нея на природните фактори. В енциклопедия Americana например, геополитиката се разглежда като наука, изучаваща и анализираща, в тяхното единство, географските, исторически, политически и други взаимодействащи си фактори, оказващи влияние върху стратегическия потенциал на държавата.

Въпреки голямото разнообразие в тематиката, подходите и териториалния обхват на геополитическите изследвания, може да се очертае едно общо ядро, включващо анализа на зависимостта между промените в отделните страни и региони (извършващи се в структурата на икономиката, нейната ресурсна обезпеченост, въвеждането на нови технологии в икономиката и, особено, във военната индустрия, телекомуникациите, количеството и качеството на населението, неговата политическа и идеологическа сплотеност и т.н.) и външнополитическите и стратегически проблеми. Преди, в списъка на „независимите променливи” на геополитическия анализ влизаха предимно такива традиционни параметри като географското положение, наличието или липсата на природни ресурси, особеностите на територията на страната (релефа, хидрографската мрежа, отдалечеността на жизненоважните центрове от границите и др.). Значението на тези фактори се променя, но съвсем не е изчезнало напълно. Геополитикита, като наука, насочва основното си внимание към разкриване и изучаване на възможностите за активно използване от политиката на факторите на физическата среда и въздействието върху нея в интерес на военната, икономическа и екологична сигурност на държавата. В сферата на практическата геополитика влиза всичко, свързано с териториалните проблеми на държавата, нейните граници и рационалното използване и разпределяне на ресурсите (включително и човешките).

Изхождайки от казаното дотук, можем да дефинираме геополитиката като научна дисциплина, изучаваща закономерностите на взаимодействието на политиката със системата от неполитически фактори, формиращи географската среда (характеристика на географското разположение, релеф, климат, ландшафт, полезни изкопаеми, икономика, екология, демография, социална стратификация и военна мощ). Традиционно, геополитиката се разделя на фундаментална и приложна, като последната, понякога наричана „геостратегия”, изучава условията за приемане на оптимални политически решения, засягащи изброените по-горе фактори.

Проблемът за научния характер на геополитиката и мястото и в системата на човешките знания

В теоретичен план, геополитиката може се разглежда в две разновидности – като наука, изучаваща закономерните връзки между географските условия и политиката, и като идеология, т.е. като средство, оправдаващо постигането, осъществяването, съхраняването, укрепването и нарастването на властта. Затова е необходимо да установим, в коя от тези две разновидности9 геополитиката съществува реално, както и може ли тя действително да се смята за наука.

В качеството си на идеология, геополитиката може да използва всевъзможни аргументи, свързани с географската среда, без някаква определена система – само и само да оправдае, или обясни, едни или други политически действия. Разглеждана в подобен план, геополитиката може да се сведе до специфичен компонент на идеологията изобщо – т.е. тя е нейният „географски” дял.

В качеството си на наука, обаче, геополитиката следва да бъде свободна от необходимостта да оправдава която и да било власт, във всичките и прояви. Естествено, властта винаги може да се възползва от плодовете на геополитиката, като наука, превръщайки изводите и в идеологеми. Но това съвсем не е единственото приложение на геополитическите постижения. Разбира се, геополитиката може да има най-забележими и значителни приложими последици именно на властово равнище, но (като всяка наука) тя може да е полезна и за самото познание, като такова. Разглеждана в този план, геополитиката действително притежава универсално образователно и изследователско значение.

В редица свои модификации, геополитиката се опитва да проследи връзката между две много отдалечени една от друга групи „стихии” – географските стихии и стихиите на човешката субективност, намиращи израз в хаоса на политическите решения. И политиката, и географията, сами по себе си, са хаотични феномени: географията включва в себе си взаимодействието на най-разнородни сили – геологични, космически, социални и т.н. Политиката пък е реален израз на непредсказуемостта и ирационалността на човешката природа, подсказваща абсолютно неочаквани решения в безкрайно разнообразните политически ситуации. На свой ред, геополитиката се стреми да открие строго закономерната връзка между тези феномени. Тази смелост на геополитическите претенции за познание я поставят в една редица с философските научни дисциплини.

Ако разглеждаме геополитиката, като част от философията на историята, то към нейната „сфера” следва да причислим всички варианти на случайното в историята, доколкото именно географията и политиката внасят случайността в историческия процес: географията – защото законите и имат съвършено различен характер, в сравнение със законите на човешките взоимоотношения, а политиката – защото самата тя е пределен израз на субективния произвол в тези взаимоотношения. Ако разглеждаме геополитиката като част от философията на политиката, то – на първо място – следва да очертаем най-общите закономерности и най-глобалните проблеми на политиката, както и планетарния феномен в контекста на по-общите проблеми на човешката история. Накрая, ако разглеждаме геополитиката като част от философията на природата, като неин специфичен предмет се очертава зависимостта на природата от непредсказуемата активност на човека – който също е природно създание, но откъснало се от нея и трансформиращо фундамента на своя живот в съотвествие с прищевките на собствената си, често ирационална, воля.

Разсъждения с определено геополитически характер за разширяването на границите и присъединяването на нови земи с мирни и военни средства, въз основа на предварителната сравнителна оценка на реалната мощ на държавите, за съхраняване господството над новопридобитите територии чрез създаване на колонии, преместване в тях на държавната столица и изолирането им от влиянието на съседните страни, или за създаването на регионални военно-стратегически съюзи се срещат още в книгата на италианския мислител и политически деец от ХVІ век Николо Макиавели „Князът” (1) . Струва си да посочим и класическите трудове за международните отношения на пруския историк и генерал Карл Клаузевиц (ХІХ век), подчертаващи необходимостта държавата да използва сила за да излезе от всяко опасно положение. В края на ХІХ и началото на ХХ век, анализирайки триадата на основните държавни атрибути - територия, население и власт – мнозина изследователи на държавата дават приоритет именно на територията (12) . Така, големият немски учен Георг Йелинек, в частност, смята, че: „като елемент на държавата, територията оказва решаващо влияние върху целия жизнен процес на държавата” (13) . С голяма популярност се ползва цикличната теория за развитие на държавите (14) , чиято методологична основа е органичната концепция за обществената еволюция.

Традицията на геополитическия анализ на международната ситуация е тясно свързана с историята на възникването и развитието на западната политическа география. Формирането им върви паралелно и е белязано от имената на едни и същи учени и политици. „Това... течение, участвало в зараждането на политическата география, е... традиционно: тъкмо то е резултат от развитието на военната мисъл и има определено отношене към стратегията” – смята известният френски географ Клавал (15) . Характеризирайки разликата между геополитиката и политическата география, един от учениците и последователи на Хаусхофер – Ото Шефер, пише: „Политическата география е наука за пространството, докато геополитиката е ориентирана към настоящето. Политическата география разкрива, как пространството въздейства върху държавата и, ако мога да се изразя така, го поглъща. За разлика от нея, геополитиката анализира проблема, как държавата преодолява условията и законите на пространството, принуждавайки го да служи на набелязаните от нея цели” (16) .

Както е известно, политическата география хронологично предшества геополитиката, макар че зараждането и също е свързано с епохата на Великите географски открития, когато се оказва необходимо да се систематизират огромно количество данни, да се опишат новите земи, характера на политическите системи и т.н. Тоест, да се очертае политическата карта на света. С други думи, през онова време политическата география е своеобразна „регистрираща” наука. Самите геополитици, определяйки взаимотношенията между тези две фундаментални направления, посочват тази особеност. Така, във фундаменталния труд под редакцията на Карл Хаусхофер „Основи, същност и цели на геополитиката”, се отбелязва, че политическата география „се задоволява в много значителна степен (макар че не би трябвало да го прави) да извършва чисто регистрираща дейност” (17) .

На Запад, дълго време разглеждат политическата география като дисциплина, изучаваща пространствените аспекти на политическите процеси, което, по същество, я поставя извън чисто географската сфера. В дългия списък на подобни определения има и много дефиниции, дадени сравнително неотдавна: така, според Р.Касперсън и Дж. Минги (18) , политическата география е пространствен анализ на политическия явления. На свой ред, К.Кокс, Дж.Рейнълдс и С.Рокана я определят като: „пространствен подход към изучаването на властта и конфликтите” (19), а Р. Бенет и П. Тейлър – като „политически анализи от пространствена гледна точка”. Геополитикът Х. Де Блай (20) включва в предмета на политическата география само пространствените аспекти на международните отношения, т.е. ограничава го още повече. По-конкретни са дефинициите, в които като цел на политическата география се определя изучаването на политическите единици, т.е. преди всичко на държавата. Всички тези определения, така или иначе, се опират на публикуваните през 50-те години на ХХ век трудове на големия американски географ Р.Хартшърн, който смята за задача на политическата география изучаването на политическите единици (райони), определяни от държавните или политико-административните граници, както и на пространствените различия и сходства между тях. Така, С.Коен и Л.Розентал (21) , а също Дж.Филдинг (22) , определят политическата география като наука за динамиката и пространствените прояви на политическия процес, разбирайки под него действията, насочени към установяването и удържането на контрола върху една или друга политическа едница. Н.Паундс пък, посочва, че предмет на политическата география е държавата от гледна точка на нейния генезис, еволюция, налични ресурси и обусловеност на конкретните географски форми. Подобно на К.Ритер и А.Хетнър, Хартшърн и последователите му, на практика, призовават колегите си да изучават политическата диференциация на пространствата (при това само диференциацията де-юре), предполагайки, че само юридически обоснованите политически единици са обективни. Така обаче, политическата география се превръща в своеобразна „политическа хорология” (хорологията, известна още и като ареалогия, е наука за областите на разпространение на отделните видове във флората и фауната – б.р.) . Отказът от принципа на историзма, а често и от анализа на причинно-следствените връзки, води до теоретичен застой в политическата география, а оттам и до упадъка и като наука. Редица учени се опитват да „географизират” политическата география, опитвайки се да и намерят някаква „екологична ниша” сред останалите науки, в която тя да може да съхрани същността си. За тях е типична гледната точка на Дж.Прескът, според който политическата география изучава географските последици от политическите решения, както и географските фактори, отчитани при вземането на въпросните решения (24) . Малко по-рано група известни американски географи дефинира политическата география като наука, изучаваща взаимодействието на географските ареали и политическия процес (25).

Като цяло, политическата география изследва закономерностите при формирането на политическото пространство, т.е. системата от такива пространствени условия, които непосредствено са зададени от политическите решения. Тоест, политическата география и геополитиката имат различна насоченост, макар че съществуването на тясна връзка между двете научни дисциплини не може да се отрече. Тази връзка се проявява дори в наличието на определен синхрон в развитието им. Новите течения еднакво засягат и двете науки, което намира израз, в частност, в почти едновременната поява на антропологичните и хуманистични постановки на политическата география и геополитиката. Така, Р.Хартшърн смята, че основната задача на политическата география е анализа на съотношението между „центростремителните” и „центробежни” сили, действащи във всяка държава и съдействащи за нейната цялост и могъщество или пък за дезинтеграцията и. Според Хартшърн, политическата география трябва да посочи също и онази „ключова идея”, без която държавата не е в състояние да съхрани лоялността на мнозинството свои граждани. В същото време, геополитиката би могла да се смята и за дисциплина, обобщаваща данните на политическата география.

Методология на геополитиката

Методологията на геополитиката, до голяма степен, се основава на връзката между явленията и процесите, извършващи се на държавно ниво, с тези на макрорегионално и глобално равнище: например връзката между размера, конфигурацията и очертанията на държавните граници, разположението на основните икономически райони и климата на съответната страна с външнополитическите конфликти, в които тя е ангажирана.

Геополитическият подход би могъл да се използва като рамка за поднасяне на информация за дадена страна, от определена гледна точка. Не по-малко важен за геополитиката е погледът „отгоре надолу”, т.е. от анализа на регионалните системи на държавата и промените в разпределението на нейната икономическа и военна мощ – към изучаване влиянието на тези процеси върху геостратегията на въпросната страна. Или пък – при изучаването на вътрешнополитическите конфликти – да се върви от анализа на глобалните геополитически фактори (като например числеността и влиянието на отделните диаспори, или ограничените запаси от определени ресурси в световен мащаб), към изследване влиянието на този фактор върху външно- и вътрешнополитическото „поведение” на конкретната държава.

За методологията на твърде много геополитически концепции са характерни крайната еклектичност и размитост, склонността към абсолютизиране влиянието на един, или група фактори върху външната политика, опростяване на ситуацията и стремеж към заимстване на модерни теории и концепции от някои близки до геополитиката науки. Така, в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век модерни бяха „хуманистичните”, бихейвиористични и екзистенциалистки теории, опитващи се да обяснят връзките между въшната политика и географската среда с начина, по който последната се възприема от политиците, от техния жизнен опит и психологически усвоеното от тях пространство.

Освен това, геополитическите методи, по принцип, са изключително разнообразни – от чисто умозрителните разсъждения до използването на сложен математически апарат. Прилагането на количествените методи обаче, далеч не винаги прави резултатите по-значими: напротив, „качественият” геополитически анализ, в духа на традицията на френската школа, може да се окаже много по-богат на идеи, отколкото резултатът от нечии сложни геополитически „изчисления”. В геополитиката методите на многомерната статистика се използват най-често при съпоставките между отделните страни и многобройните опити за геополитическо райониране на света, при анализа на разнообразни и съпоставими данни за отделните държави, или пък за конструирането на „основните показатели на геополитическата мощ”, като количествени отражения на влиянието на една или друга държава в различните сфери на живота. Друга област на приложение на количествените методи в геополитиката е търсенето на закономерни съотношения между пространствените потоци (и най-вече външнотърговските) и политическата обвързаност на регионалните алианси, външнополитическите и стратегически проблеми.

Днес, с непрекъснатото обогатяване на геополитическата наука и промяната на нейната проблематика, системата от геополитически категории бързо се разширява. Наред с традиционните понятия – „сфера на влияние”, „силов баланс”, „буферна зона”, „държави-сателити”, или „маргинален пояс”, в научна употреба навлизат и нови категории: интеграция-дезинтеграция, национални интереси, динамично равновесие на интересите, или пък въведеното от американския геополитик Саул Коен (27) понятие „страна-врата”, с което се обозначава неголяма държава, притежаваща изгодно географско положение на разделителната линия между големите държави и техните блокове, с преходна по функцията и структурата си икономика, способна да играе ролята на посредник за сближаването на своите далеч по-могъщи партньори.

Сред най-важните категории на геополитиката е геостратегията – базиращо се на геополитиката направление в дейността на държавите на международната сцена. Опирайки се на геополитическите концепции, управляващите в отделните държави провеждат политика на анексия на територии с военни или дипломатически средства, формиране на алианси, очертаване на сфери на влияние, изграждане на военни бази – т.е. „подготвят пространството” (ако използваме терминологията на някои западни геополитици) за дейността на „своите” транснационални корпорации (ТНК). Спрямо географската специфика на пространството, геостратегията може да бъде сухопътна, морска, въздушна, или космическа. Като нейният мащаб може да е глобален, макрорегионален, или национален.

Предшествениците на геополитиката

Тезата, че животът на държавите и народите, в цялото му разнообразие, е обусловен, в значителна степен, от географската среда и климата, съпровождат социалното битие на човека през цялата му история. Още преди Фридрих Ратцел, много учени и политически мислители обръщат внимание на въздействието на географските фактори върху политическите процеси и събития. Редица геополитици смятат Монтескьо, Хердер, немските географи Карл Ритер и Фердинанд фон Рихтхофен, както и други видни учени (например Хенри Томас Бъкл, Ернест Ренан, или Иполит Тен) за свои предшественици.

В същото време, налице е много голяма разлика между някогашните, често фрагментарни, представи, знания и теории за влиянието на географските условия върху живота на човешките общности (колкото и дълбоки да са те, сами по себе си) и качественият скок в тяхното осмисляне, осъществен на границата между ХІХ и ХХ век. Разбира се, този скок не е случаен и в основата му е не само преходът на натрупаното количество разнородни знания в ново интегрално качество – до голяма степен той се предопределя от дълбоките и съществени промени в самия обективен свят, който на границата на двете столетия преодолява разединението между отделните си части, трансформирайки се в единен и взаимносвързан свят, в мащабите на цялата планета. Паралелно на този преход, несвързаните дотогава помежду си и разделени във времето частни концепции на географския детерминизъм, също се консолидират, придобивайки характеристиките на истинска наука – първоначално това е политическата география, а след това и геополитиката (56) .

Още древните гърци обръщат сериозно внимание на влиянието на географската среда върху социалното съществуване на човека. При това интересът им се диктува от съвсем практични съображения. С развитието на гръцката цивилизация и нарастване броя на градовете-държави и на техните жители, възникват и чисто геополитически проблеми: необходимостта от разширяване на жизненото пространство за нуждите на увеличаващото се население, колонизирането на свободните територии по целия периметър на Средиземноморието, целящо „пласирането” на излишното население, пограничните проблеми и т.н. Като решаването им често става причина за войни със съседите. Древните гърци разделят известния им свят според климатичните условия. Така гръцкият философ Парменид (VІ в.пр.н.е.) лансира теорията за петте температурни зони (или пояси): един горещ, два студени и два междинни. Опирайки се на тази теория, Аристотел (384-322 пр.н.е.) утвърждава превъзходството (включително силово) на междинната зона, населявана от гърците. Две хилядолетия по-късно, теорията за климатичните пояси отново е възкресена. Широко разпространение получава тезата, че историята на човечеството се създава предимно в пространството между 20- и 60 градуса северна ширина, т.е. в Северното полукълбо, където е разположена и по-голямата част от световната суша. Политическата енергия на света се генерира, най-вече, в умерените климатични зони, а историческите цивилизационни притегателни центрове, макар че постепенно се преместват от юг на север, също са разположени в границите на тази зона. Така, речните цивилизации на Месопотамия и Египет се сменят от гръцките градове-държави, а след това – от Римската империя. Всички древни цивилизации са разположени между 20- и 45 градуса северна ширина. Културните и политически центрове на Европа, Русия, САЩ и Япония се намират между 45- и 60 градуса северна ширина, в прохладно-умерената климатична зона.

На свой ред, Хипократ (460-370 пр.н.е.), в съчинението си „За въздуха, водата и местностите”, лансира идеята за влиянието на географските условия и климата върху особеностите на човешкия организъм, характера на хората и дори върху обществения строй. По-късно, към географските концепции започват да се включват и понятията „пространство”, „суша” и „море”, като важни характеристики за сравняване положението на държавите, едни спрямо други. Използва ги още Аристотел, който в своята „Политика” дава една, по същество геополитическа, оценка на предимствата на остров Крит, помогнали за неговия възход: „Крит сякаш е предопределен от природата да господства над Гърция. Географското му положение е прекрасно: той е разположен в едно море, около което почти всички гърци имат свои селища. От една страна, островът е близо до Пелопонес, а от друга – до Азия. Ето защо Минос успява да утвърди властта си над морето, подчинявайки някои от островите и населявайки други...” (57).

Значението на географските условия за вътрешния и външен живот на държавата отбелязват Платон и Полибий, а след тях римляните Цицерон и, особено, Страбон. Последният, като географ, разделя света на четириъгълници, като в един от тях помества обитаемия свят, състоящ се от Европа, Либия (т.е. Африка) и Азия. Интересна е тезата му, че необитаемите острови и земи не представляват географски интерес. Според него: „Изучаването на отдалечени територии и населяващите ги хора не може да обслужва политически цели, особено ако става дума за земи, чиито обитатели не могат нито да ни попречат, нито да ни бъдат полезни със своята търговия” (58) . Подобна теза спокойно би могла да се определи като „геополитическа” в съвременния смисъл на думата. В нея Страбон извежда на преден план политическите съображения и именно според тях оценява значението на едни или други географски реалности. Подходът му пряко кореспондира с възгледите на съвременните учени от школата на политическата география. Така, според един от най-известните специалисти в тази сфера Жан Готман, нашият политически свят, обхваща само пространствата, които са достъпни за човека. „Достъпността – твърди той – е детерминиращ фактор. Местата, до които човек няма достъп, нямат никакво политическо значение и не пораждат проблеми. Суверенитетът на Луната например, днес все още няма никакво политическо значение, тъй като хората нито могат да я достигнат, нито да я експлоатират по някакъв начин. Антарктида също нямаше политическо значени докато не започна нейното усвояване. Затова пък, след като стана достъпен, леденият континент беше разделен на дялове и днес всички те представляват определени политически ядра, чието наличие вече провокира редица международни инциденти” (59).

Античната политическа и географска мисъл е наследена от мюсюлманския Изток. Огромното значение на природното влияние върху човешката история се подчертава например от арабския историк и философ Абд ар-Рахман Абу Заид Ибн Халдун (1332-1406), който е и активен участник в политическите живот на мюсюлманските държави от Северна Африка.

За Ибн Халдун, основният фактор, определящ влиянието на природата върху обществено-политическия живот, е климатът. Според него, само в страните с умерен климат хората са в състояние активно да развиват културата си, докато жителите на юга (т.е. на страните около екватора) нямат стимул за това, тъй като не се нуждаят нито от здрави жилища, нито от дрехи и получават храната си наготово от природата. От друга страна, жителите на студените северни страни изразходват цялата си енергия за да се сдобият с храна, да си изработят подходящи дрехи, или да си построят жилище, следователно просто нямат време да се занимават с наука, литература и изкуство.

Ибн Халдун лансира също собствена теория за историческите цикли, според която в страните с умерен климат най-активна (т.е. движеща) сила в историята са номадите, които физически и морално превъзхождат уседналото население и, особено, жителите на градовете. Именно поради това, според него, номадите периодично завладяват страните с уседнало население, създавайки обширни империи със свои династии. Но след три-четири поколения потомците им губят положителните си качества. Тогава от степите и пустините връхлитат нови вълни номади-завоеватели и историята се повтаря.

В тази, изглеждаща логична, концепция лесно може да се види отражението на същите онези идеи, които през ХХ век оказват влияние и върху школата на руските геополитици – „евразийци”, както и върху теорията на академик Лев Гумильов.

През Новото време, един от първите, заели се със систематичното изследване на взаимната връзка между географията и държавната политика, е френският мислител Жан Боден (1530-1596). В книгата „Метод за лесно изучаване на историята” (1566) той излага възгледите си за обществото, като съвкупност от кръвно-стопански съюзи (семействата), формиращи се независимо от волята на индивида, под влияние на естествената среда. Сред географските фактори, Боден извежда като най-значим климата, приписвайки на неговото въздействие физическото превъзходство на северните народи над южните, както и на планинските над онези, обитаващи равнините. Той насочва вниманието на тогавашните политици и държавници към необходимостта да отчитат в своята административна и законодателна дейност освен социалните, също и климатичните условия. Във възгледите си, Боден (много повече от всички свои предшественици) се доближава до създаването на широка концептуална система на географския детерминизъм. Твърдението му, че мощта и развитието на суверенната държава е в пряка зависимост от природните условия, в която тя съществува, съвпада (по същество) с тезите на съвременните геополитици.

След Боден, проблемът за влиянието на географските фактори върху политиката дълго време остава извън полезрението на философите и политическите мислители. Едва през ХVІІІ век към него се обръща Монтескьо в труда си „За духа на законите” (1748). Подобно на Боден, той поставя ударение върху влиянието на климата, отбелязвайки също и значението на пространството, почвата, културата и икономиката като елементи, формиращи историята. При това Монтескьо не се ограничава с разсъждения за значението на условията на физическата среда, но и директно посочва необходимостта законите на държавата да съответстват на тези условия. С други думи, той включва в концепцията си нормативния елемент, който в появилата се по-късно геополитическа наука (особено в немската геополитическа школа) придобива приоритетно значение. Седемнайстата книга на неговия труд почти изцяло е посветена на анализа на влиянието на климата и топографията върху спецификата на държавното устройство и политическата природа на различните народи, като авторът прави съпоставка в този смисъл между Европа и Азия.

В различни изследвания, посветени на историята на геополитиката, често могат да се срещнат твърдения, че Монтескьо е сред първите, обявили един чисто географски фактор (климатът) за определящ общественото развитие, доказвайки в трудовете си, че географската среда и, най-вече климатът, са решаващата причина за различията във формите на държавната власт и законодателството. Така например, според него: „в страните с горещ климат обикновено цари деспотизъм” (61) . Като основно доказателство за географския детерминизъм на френския философ обикновено се привежда известното му изказване, че„властта на климата е най-първата власт на земята” (62) . Истината обаче е, че Монтескьо никога не е определял климата като фактор, непосредствено влияещ върху обществения живот. Според него, климатът пряко влияе върху физиологичното състояние на организма и, преди всичко, върху психологията на човека, а чрез нея (т.е. опосредствано) и върху обществените и политически явления. Тъкмо тази особеност му дава правото да заяви, че „малодушието на народите, обитаващи страни с горещ климат, винаги ги е водело до робство, докато мъжеството на народите от страните със студен климат им е помагало да съхранят свободата си” (63) . Всъщност, това е първият опит, с помощта на вулгарния географски детерминизъм, да се обяснят различните форми на държавно управление.

По-късно това схващане на Монтескьо е заимствано от някои германски геополитици. Наистина, за изходна точка те използват не климата, а т.нар. „жизнено пространство”, като влиянието му върху човешката психология бива механично пренесено от чисто физиологичната в социалната сфера.

Последният забележителен представител на френската географска школа в обществената мисъл на ХVІІІ век е Ан Робер Жак Тюрго (1727-1781) – философ, икономист и висш държавен чиновник (през 1774-1776 той е генерален финансов контрольор на Франция).

През ХІХ век, школата на географския детерминизъм постепенно се премества в Германия, където получава най-мащабното си развитие на границата между ХІХ и ХХ век. Сред основоположниците и са Александър фон Хумболд и Карл Ритер, които поддържат тезата за тесните взаимоотношения между човека, държавата и обкръжаващият ги свят на природата. Техен непосредствен предшественик и учител (и един от първите немски учени, значително допринесли за развитието на географския детерминизъм) е Йохан Готфрид Хердер (1744-1803). Според него, движеща сила на цивилизацията са определени външни и вътрешни фактори. Към външните той причислява физическата природа и, на първо място, такива нейни елементи като климата, почвата и географското положение.

Последовател на Хердер е Карл Ритер (1779-1858), един от водещите представители на германската научна школа на географският детерминизъм. Той смята за безспорен факт, че пътят на развитие на народите се определя от околната среда, чиято съществена част са природните условия. Според него, и самата Земя, и всичко на нея, е дело на божественото Провидение. Следвайки античните автори, както и непосредствените си предшественици Хердер и Хеерен, Ритер стига до извода, че „Европа дължи своя благоприятен климат и умерения характер на годишните времена на ограничеността на собственото си пространство” (64).

Именно от Ритер са заимствани схемите и конструкциите, с които впоследствие си служи и Ратцел, развивайки своята политическа география. Ритер, в частност, разработва йерархичната система на регионално делене на света в рамките на единното глобално пространство. Той разделя земята на сухопътна (континентална) и водна (морска) полусфери. Границата между тях, Ритер представя като голям полукръг, минаващ в Южна Америка през Перу, а след това през южната част на Азия. В рамките на континенталната полусфера той очертава два големи региона: Старият и Новият свят. Първият, вследствие на факта, че се простира от изток на запад, се характеризира с определено климатично еднообразие, докато вторият – напротив – поради разположението си от север на юг, се отличава с голямо климатично разнообразие. Това различие, според Ритер, оказва съществено въздействие върху характера на населяващите всеки регион народи и върху техните взаимоотношения, тъй като природата влияе не само върху труда и мисловните стереотипи (Бъкл), нито само върху човешкия морал (Хумболд), но и върху всеки аспект на човешкия живот.

Съвременникът на Ритер Александър фон Хумболд (1769-1859) се основава в изследванията си на огромния емпиричен материал, с който е разполагал, както и на успехите, постигнати от естествознанието по онова време. Той настойчиво лансира тезата, че географията следва да дава цялостна картина на обкръжаващия ни свят и да служи на конкретните социални, политически и икономически цели на човека. Хумболд е сред първите, отказали се от хорологичното разбиране на същността на географията, подчертавайки комплексния и в същото време цялостен характер на нейния обект. С трудовете си, той поставя основите на сравнителния метод в географията.

Тясното взаимодействие между човешката цивилизация и природата, както и взаимното им влияние, се подчертават и от други германски философи, сред които са Кант, Хегел и Фойербах.

Така, в лекциите си по география, Имануил Кант (1724-1804) развива тезата за влиянието на физическата география върху „моралната география” (националния характер), политическата география, „търговската география” (икономиката), и „теологичната география” (териториалното разпространение на религиите) на отделните народи.

На свой ред Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831), в своята „Философия на историята” директно посочва зависимостта на историята на различните народи от географските фактори. В специално посветената на това глава от лекциите си по философия на историята, немският философ обяснява с горещия, или излишно студения климат „онези естествени качества на определени страни, които веднъж завинаги ги изключват от световното историческо движение” (66) . Впрочем, Хегел е сред първите в историята на социалната мисъл, съчетаващи социалния детерминизъм с известни елементи на расизъм, твърдейки, че само държавите от Западна Европа и САЩ са носители на исторически прогрес и обяснявайки покоряването на коренните жители на Мексико и Перу от европейските колонисти с това, че индианците „във всички отношения, включително и ръстово, стоят под европейците” (67).

Хегел очертава трите основни, „географски различни типа” земна повърхност така: безводни плата, със степи и равнини; низини и преходни страни, напоявани от реки; крайбрежни страни, разположени непосредствено край морето (68) . С тези три „географски различни типа” той свързва и налагането на един или друг обществен строй. Така, според Хегел, „скотовъдството е характерно за обитателите на високите равнини и плата, докато земеделието – за тези от низините, а търговията и корабоплаването – за тези от крайбрежието (т.е. за третия тип). Той смята, че патриархалната самостоятелност е тясно свързана с първия тип, собствеността и отношенията между господари и роби – с втория, а гражданската свобода – с третия тип” (69) . Тоест, той, де факто, обосновава уж произтичащото от географското положение превъзходство на „морските” над „континенталните” държави.

През ХІХ век привържениците на географската школа вече не се ограничават само с изучаване влиянието на климата върху общественото развитие. Успехите на науката и техниката поставят под въпрос доминиращите, но вече остарели, възгледи, наследени от миналото. В общата система на географската школа се създава второ направление, чиито представители се опитват да установят не само значението на климата, но и на плодородието на почвата, влиянието на траспортните магистрали и т.н. върху обществения живот. Ярък изразител на това ново направление е британският учен Хенри Томас Бъкл (1821-1862).

Бъкл, който е професор по география в Лондонския университет, е разностранен учен, чиито трудове ни дават основание да го причислим към привържениците на географската школа, макар и да не е бил типичен неин представител. В книгата си „Историята на цивилизацията в Англия” (70) , Бъкл, допълвайки тезата на Монтескьо за влиянието на климата, лансира идеята за съвкупността на условията на географската среда, влияещи върху обществения живот (71) . В това отношение, той обособява четири основни групи: „климатът, храната, почвата и общата характеристика на природата”. Според Бъкл, ключова роля във възникването на цивилизациите на Древния свят играе плодородието на почвата, а в Европа - климатът (72) . Той обаче не се ограничава с тези компоненти, признавайки например, влиянието на развития човешки разум върху историческия процес и т.н. За разлика от Монтескьо, Бъкл подчертава не ключовото влияние на климата, а това на ландшафта. Определяйки първостепенната роля на географските условия (климата, плодородието на почвата, ландшафта) като стимул на общественото развитие, той, в същото време, подчертава, че достигнатото равнище на икономически просперитет „зависи не от природните блага, а от човешката енергия”, която е безгранична в сравнение с ограничеността и стабилността на природните ресурси (73) . Така, плодородната почва, благодарение на продоволствените излишъци, увеличава народонаселението, което пък (според Бъкл) води до спад в доходите на всеки, зает в производството. На юг храната е по-евтина и изисква по-малко усилия за да бъде получена. Оттук – и огромното население, и бедността на масите, и невероятното богатство на елита. Ландшафтът, чието значение Бъкл винаги подчертава, „въздейства върху натрупването и разпределянето на умствения капитал” (75) . Той разграничава ландшафтите на такива, които провокират въображението (различните разновидности на „разгневената природа”) и ландшафти, помагащи за развитието на разума и логическите действия. Първият тип, според него, е характерен за тропиците и прилежащите им региони. Там са възникнали всички най-древни цивилизации, в които доминиращо влияние имат природните сили. Някои от тях водят до неравномерното разпределение на богатствата, други пък – до „неравномерното разпределяне на умствената дейност, концентрирайки вниманието на хората към предметите, разпалващи воъбражението... ето защо, разглеждайки световната история като единно цяло, виждаме, че в Европа доминира подчиняването на природата на човека, докато извън нея – подчиняването на човека на природата” (76).

За основател на географската школа във френската социология се смята Фредерик Пиер Гийом Льо Пле (1806-1882) – икономист и социолог, професор, сенатор (по времето на Наполеон ІІІ), създател на Международното дружество за практическо изучаване на социалната икономика и издател на вестник „Социална реформа”.

Френската социално-географска школа е толкова популярна, че оказва влияние дори върху естетиката – така историкът Жан Батист Дюбо (1670-1742) създава т.нар. „теория за средата”. Според Дюбо, климатичните условия са основен фактор за развитието на изкуството в една страна. Монтескьо, който също се придържа към тази теория, смята за такъв фактор икономическата и социална среда, които на свой ред се обуславят от географската среда и климата. Иполит Тен (1828-1893) разширява понятието „среда” ( milieu ), разглеждайки последната като съвкупност от различни фактори. Това, от една страна, са постоянните климатични и географски условия на конкретната страна, а от друга – спецификата на расата, държавното устройство и „моралната температура”, или „състоянието на умовете и нравите” на една или друга епоха. Географската среда определя дори характера на живопистта, който е „линеен” на юг и „колористичен” – на север.

Изучавайки социалните условия на живот на различни групи селско население през 80-те години на ХІХ век и сравнявайки бита на миньорите и фабричните работници от различни страни (например Франция и Русия), френският социолот Едмон Демолен (1852-1907), лансира идеята за създаването на специфично направление в социологическата наука (той го нарича „социография”), което да изучава влиянието на локалните условия на живот върху формирането на различните „обществени типажи”.

Социографията е социологическа дисциплина, анализираща географския аспект на социалния живот на конкретните обществени групи: териториалната им диференциация, пространственото им разпространение и влиянието на човешката дейност върху околната среда. Близък по смисъл термин е въведен през 1913 от Р.Щейнмиц, който предлага социографията, или „социалната география, да се отдели като самостоятелна научна дисциплина, която, обратно на абстрактно-теоретичната социология, да дава пълно описание на народния живот през една или друга епоха. Социогеографията се формира под влияние на географското направление във френската социология, като един от първите и представители - Видал дьо ла Бланш, вижда целта на социалната география в анализирането на ландшафта, представяйки го като „отворена книга”, позволяваща да се очертае начина на живот на едни или други човешки общности.

Съществен принос в социогеографията внася Амстердамската социологическа школа, чиито представители, критикувайки географския детерминизъм, поставят основния акцент върху изследването на връзките между социологията и географията. Според тях, основна задача на социогеографията е да изучава географския контекст на живота на социалните групи, тъй като разликата между нея и ландшафната география е, че последната изучава не въпросните групи, а именно ландшафта. Луи Февр обръща внимание на разликата между социалната морфология, изучаваща географски изразеното социално състояние, и географията, анализираща човешкото въздействия върху географската среда. Според други учени, принадлежащи към същата школа, макар че социогеографията (подобно на социологията) изучава активността на социалните групи, неин предмет е екстериоризацията на човешката дейност в предметите на ландшафта. Тоест, като не се ограничава с изследване на човешкото влияние върху природния ландшафт, социогеографията се занимава и с проблемите на социалното пространство, отношенията между населението и обитаваната от него територия, зависимостта на социалния живот от обкръжаваща ни природа, влиянието на усвояването на природата върху връзките вътре в общността или между отделните общности, както и отношението между човека и пространството и ролята на пространствено-географските фактори в социалния живот.

В края на ХІХ век възход бележи и руската школа в географския детерминизъм. Така, според историка Борис Чичерин (1828-1904), огромната територия на Русия и слабата и населеност, природното еднообразие и постоянните заплахи от външна агресия обуславят жизнената необходимост от силна централна власт. На свой ред, Сергей Соловьов (1820-1879) посочва, че обединяването на руските земи и формирането на мощна, централизирана държава около Москва е обусловено от спецификата на нейната география и природа. В природно-климатичните условия на централното пространство на Русия Соловьов вижда и решаващия фактор, повлиял върху характера на дейността и формата на организация на нейното население. Според него, естествената причина за изоставането на Русия от Западна Европа са неравностойните начални условия, в които се развиват едната и другата. Така, на руснаците се налага да водят жестока борба за оцеляване и, в истинския смисъл на думата, да си извоюват необходимото жизнено пространство от природата. Което пък налага специфичен отпечатък върху целия им начин на живот (77).

Идеите на геогрофския детерминизъм оказват силно влиняие и върху друг голям руски историк - Василий Ключевский (1841-1911), според който: „изучавайки историята на един народ, неминуемо се сблъскваме с една сила, която държи в ръцете си люлката на всеки народ – природата на собствената му страна” (78).

Но най-виден представител на руската географска школа в социологията безспорно е Лев Мечников (1838-1888), в чиито основен труд „Цивилизациите и великите исторически реки – географска теория за развитието на съвременното общество” се твърди, че водните пътища са своеобразен синтез на географските условия и оказват далеч по-голямо влияние върху общественото развитие, отколкото другите компоненти на средата. Според това, дали в основата на една цивилизация стои река, море, или океан, Мечников разделя човешката история на три периода:

• речен, обхващащ четирите древни цивилизации (Египет на Нил, Месопотамия на Тигър и Ефрат, Индия на Инд и Ганг и Китай на Янцзъ и Хуанхъ), чиито отличителни черти са деспотизмът и робството;

• средиземноморски, или средновековен (от основаването на Картаген до Карл Велики), характерни за който са крепостническата система и олигархичните или феодални федерации;

• океански, обхващащ Новото време (т.е. след откриването на Америка) – според Мечников този период тепърва ще се разгръща, като в него трябва да се реализират идеите за свободата, равенството и братството.

Така, на границата на ХІХ и ХХ век, търсенията и постиженията на научната мисъл както в Западна, така и в Източна Европа подготвят благодатната почва за появата на една нова научна дисциплина – геополитиката, изучаваща не толкова влиянието на околното пространство върху хората, колкото възможностите на човека да контролира и управлява това пространство в съответствие със собствените си цели и интереси.

Бележки:

1 Kjellen R . Die politische des Weltkrieges . — Lpz . — 1916. — S . 2.

2 Haushofer K . Weltpolitik von heute . — B . — 1934. — S . 21, Fubnote.

3 Bausteine zur Geopolitik. — B. — 1928. — S. 27.

4 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1933. — H. 5. — S. 301.

5 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1924. — H. 4. — S. 268; 1924. — H.8. — S. 470; 1944. — H. 1—2. — S. 22.

6 Zeitschrift fur Geopolitik. — 1936. — H. 5. — S. 334.

7 №.: Zeitschrift fur Geopolitik. — 1944. — H.l/2. — S. 20.

8 Haushofer A. Allgemeine politische Geographic und Geopolitik. — Heidelberg . — 1951. —Bd. I. — S. 16.

9 Hoffmeister J. Worterbuch der philosophischen Begriffe. — Hamburg . — 1955. — S. 259.

10 Kristof, Ladis K.D. The Origins and Evolution of Geopolitics // The Journal of Conflict resolution. — 1960. —Vol. IV. — № 1 (March). — P. 36—37.

11 Макиавелли H. Государь // Макиавелли H. Избранные сочинения. — M.:

Художественная литература , 1982. — С . 303—310; Mosca G. Histoire des doctrines politiques depuis 1'antiquite jusqu'a nos jours. — Paris : Payot, 1936. — P. 110, 122, 126.

12 Dhoquois G. Critique du politique. — Paris : Anthropos, 1983. — P. 220—221; Duquit L. Traite de droit constitutionnel. — Paris : Fontemoing & Cie , 1928. — T.2: La theorie generate de 1'etat. — P. 1: Elements, fonctions et organes de 1'etat. — P. 51—59.

13 Еллинек Г. Общее учение о государстве. — С-Пб.: Изд. Юрид. Кн. Магазина Н.К. Мартынова, 1908. — С. 54.

14 Данилевский Н.Я. Россия и Европа. Взгляд на культурные и политические отношения славянского мира к Германо-Романскому. — С-Пб.: Н.Стахова, 1895. — С.72; Soja E . W . A paradigm for the geographical analysis of political systems // Cox K . R ., Reynolds D . R ., Rokkan S . Locational approaches to power and conflict .— New York : Halsted Press Division, 1974. — P. 178.

15 Claval P. Geographic humaine et economique contemporaine. — Paris : PDF, 1984.—P. 217.

16 Schaffer O. Die Stellung der Geopolitik im Wissenschaftsganzen Anzliger // Zeitschrift fur Geopolitik. — 1941. — № 42. — S. 44—45.

17 Haushofer K. Grundlagen, Wesen und Ziele der Geopolitik. Bausteine zur Geopolitik. — B. — 1928. — S. 55.

18 Kasperson R., Minghi J. The Structure of Political Geography. — Chicago : Aldine, 1969.

19 Cox K.R., Reynolds D.R., Rokkan S. Locational Approaches to Power and Conflict. — N.Y.: Halsted, 1974.

20 Blij H.J. de. Systematic Poilitical Geography. —N.Y.: Wiley, 1973.

21 Cohen S. В ., Rosental C.D. A Geographical Model for Political Systems Analysis // Geographical Review. — 1971. — Vol. 61. — № 1. —P. 5—31.

22 Fielding G.J. Geography as Social Science. — N.Y.: Wiley, 1974.

23 Pounds N.J.G. Political Geography. —N.Y.: McGraw-Hill, 1972.

24 Prescott J.R.V. Political Geography. — N.Y.: McGraw-Hill, 1972.

25 Berry B.J.L., Cohen S. В ., Minghi I National Research Council Ad hoc

Committee on Geography. Studies in Political Geqgraphy // The Science of Geography. — Washington : National Academy of Sciences, 1965. — P. 31—44.

26 Brann S., Yanarella E. Toward a humanistic political geography. Studies in Comparative International Development. — 1987. — Vol. 22. — № 2. — P. 3—86; Knight D.B. Humanistic political geography? //Humanism and Geography /Mackenzie S., ed. — Ottawa : Carleton University Press, 1986; Sack R.D. Human Territoriality: Its Theory and History. — Cambridge : Cambridge University Press, 1986.

27 Cohen S. B. The changing geopolitical order // Economic geography. — 1990. — Vol. 66. — № 1. — P. 1—19.

28 Короткое Г.И. Агрессивный характер военной доктрины США // География

милитаризма / Редколл.: М.М. Кирьян и др. — М.: Мысль, 1984. — С. 61.

29 Brzezinski Z. After Reykjavik : What Reagan should do // U.S. News & World Report, — 1986. —VIOL —№ 18. —P. 31—32.

30 Connor W.F. Myths of hemispheric, continental, regional and state unity // Politics and geographic relationships. Toward a new focus. — New Jersey : Prentice-Hall, Inc., 1971. — P. 361; Pounds NJ.P. Political geography. — New York : McGraw-Hill, 1972.— P. 256—258.

31 O'Tauthail G. Political geography of contemporary events VIII: The language and nature of the “new geopolitics” — the case of US EL Salvador relations // Political Geography Quarterly. — 1986. — V. 5. — № 1. — P. 79.

32 Мельников Ю.М. Сила и бессилие: внешняя политика Вашингтона. 1945— 1982 гг . — М .: Политиздат , 1983. — С . 201.

33 O'Tauthail G. Political geography of contemporary events VIII: The language and nature of the “new geopolitics” — the case of US EL Salvador relations // Political Geography Quarterly. — 1986. — V. 5. — № 1. — P. 78.

34 Баранский Н.Н. Вступительная статья к книге “Американская география”// Научные принципы географии: Избранные труды. — М.: Мысль, 1980. — С. 135 — 136.

35 Lacoste Y. An illustration of geographical warfare: Bombing of the dikes of the Red River , North Vietnam // Radical geography: Alternative viewpoints on contemporary social issues. — London : Methuen , 1978. —P. 244—247.

36 Lacoste Y. La geographic, ca sert, d'abord, a faire la guerre. — Paris : Maspero, 1982.— P. 15.

37 Prescott J.R.V. The political geography of the oceans. — Vancouver : David & Charles, 1975.—P. 113.

38 Roucek J. The geopolitics of the Arctic // The American Journal of Economics and Sociology. — 1983. — V. 42. — № 4. — P. 463.

39 Griffiths I. The scramble for Africa : Inherited political boundaries // The Geographical Journal. — 1986. — V. 152. — № 2. — P. 204—206; Pounds N.J.P. Political geography. — New York : McGraw-Hill, 1972. — P. 264, 269—271.

40 Glassner M.I. Political geography of contemporary events VII: The view from the Near Noth — South Americans view Antarctica and Southern Ocean geopolitically // Political Geography Quarterly. — 1985. — V. 4. — № 4. — P. 329—342.

41 Слевич С . Б . Шельф : освоение , использование . – Л .: Гидрометеоиздат . — (977. — С . 44; Hepple L.W. Geopolitics, generals and state in Brazil // Political Geography Quarterly. — 1986. — Supplement to V. 5. — № 4.

42 Дугин А.Г. Основы геополитики. Геополитическое будущее России. — М.:

Арктогея, 1997. — С. 13—14.

43 Разуваев В.В. Геополитика постсоветского пространства. — М. — 1993. — С. 5.

44 Дугин А.Г. Основы геополитики. — С. 92.

45 Grabowsky A. Staat und Raum. — В . — 1928. — S. 17.

46 Grabowsky A. Staatserkenntnis durch räumiiches Denken, “Politik als Wissenschaft”, Festschrif zum 10-jährigen Bestehen der Hochschule fur Politik. — В .— 1930.— S. 37.

47 Bonfils P. Manuel de droit international public. — P. — 1919. — P. 354; същата идея вж : Suret-Canale J. Afrique noire. — P. — 1961. — P. 226.

48 Фостер У.Э. Очерк политической истории Америки. — М. — 1953.

49 Gobineau A. de. Essai sur rinegalite des races humaines. — T. 1. — Paris : Librairic de Firmin Didint Freres, 1883.

50 Чемберлен Х . С . Арийское миросозерцание , 1913; Chamberlain H.S.

Die Grundlagen des neunzehnten Jahrhunderts. — Miinhen: F.BrukmaVm A.-G., 1918. Trste Halfte: Ungekurzte Volksausgabe; Chamberlain H.S. Die Grundlagen des neunzehnten Jahrhunderts. — Miinhen: F.Brukmann A.-G., 1918.

51 Моджорян Л . А . Геополитика на службе военных авантюр . — М .: Международные отношения , 1974. — С . 11; Braud Ph., Burdeau F. Historie des idees politiques depuis la Revolution. — Paris : Montchrestien, 1983. — P. 247—248; Chase A. The legacy of Maltus: The social costs of the new scientific rasisme. — New York : Knopf, \1077. — P. 448,455, 666; Shirer W.L. The rise and the fall of the Third Reich. A history of Nazi Germany. — New York : Simon and Schusler, 1960. — P. 103—109.

52 Davis F.J. Minority-dominant relations: A sociological analysis. — Arlington Heights : AHM Publishing Corporation, 1978. — P. 123.

53 Виж : Zeitschrift fur Geopolitik. — 1924. — № 1. — S. 127, 134, 177.

54 Shepers H.J. Geopolitische Grundlagen der Raumordmmg im Dritten Reich // Zeitschrift fur Geopolitik. — 1936. — № 3. — S. 20—21.

55 Ktihn. Uber derm Sinn des gegcnwertiges Krieg // Zeitschrift fur Geopolitik — 1940. — № 17. —S. 60—61.

56 Виж: Поздняков Э.А. Геополитика. — М.: АО “Прогресс” — “Академия”, 1995.

57 Аристотель. Политика. Кн. вторая, VII, 2 // Аристотель. Сочинения в 4-х томах. Т.4. — М. — 1984. — С. 434—435.

58 Цит . по Cohen S.B. Geography and Politics in a Divided World. — L. — 1964.— P. 30—31.

59 Gottmann J. The Political Partitioning of Our World. An Attempt at Anlysis // Politics and Geographic Relationships. Toward a New Focus. Ed. by W.A. Douglas Jackson and Marwyn S. Samuels. — N.Y. — 1971. — P. 269.

60 Виж: Монтескье Ш.Л. Избранные произведения. — М. — 1955. — С. 168.

61 Ibid — С. 215.

62 Монтескье Ш.Л.. О духе законов. — СПб. — 1900. — С. 140.

63 Монтескье Ш.Л.. Избранные произведения. — М. — 1955. — С. 387.

64 Риттер К. Европа. — М. — 1864. — С. 9.

65 Гумбольдт А. фон. Космос. T.I. — СПб. — 1866. — С. 51.

66 Гегель Г.В.Ф. Сочинения. Т. VIII. — М.-Л. — 1935. — С. 76.

67 Ibid — С. 78.

68 Виж: Гегель Г.В.Ф. Сочинения. T.V1II. — С. 84.

69 Ibid — С. 95.

70 Bucle H . M . History of Civilisation . — 1874. (Русское издание Павленкова. — СПб.— 1895. —С. 16.)

71 Аналогичние тези, например, в САЩ развиват Хелън Симпъл в своте книги “Американскате история и нейните географски условия” (1903), “Влиянието на географската среда” (1911); Ълсуърт Хънтингтън в книгите си “Экономическа и социална география”, “Основните източници на цивилизацията”, “Цивилизация и климат” (1924). Във Франции — Брюн и Видал дьо ла Бланш и др. Под влияние на тези трудове в США, например, въпросните концепции дори формират цяло направление, известно като «енвайърментализъм» (от англ. еnvironment — околна среда).

72 Виж: Бокль Г.Т. История цивилизации в Англии. — СПб. — 1986. — С. 16—20.

73 Бокль Г.Т. История цивилизации в Англии. — М. — 1906. — С. 18.

74 Ibid .

75 Бокль Г.Т. Указ. соч. — С. 45.

76 Ibid — С. 58.

77 Виж : Соловьев С.М. История России. Кн.1. — М. — 1959. — С. 76—78.

78 Ключевский В.О. Курс русской истории // Ключевский В.О. Сочинения в 9т. Т. 1, М. 1987. С. 63.

* Авторът е ръководител на Центъра за правни експертизи в Москва, автор на няколко книги по геополитика. Това е първата от серията статии на различни автори, посветени на фундаменталните понятия в геополитическата наука.

{rt}

Според последния прогностичен доклад на ЦРУ „ Mapping The Global Futures – 2020 ”, ХХІ век ще протече под знака на развиващия се свят. Един от факторите ще бъде променената с ветовната демографска картина. Населението в света ще нарасне и ще се подмлади изключително за сметка на развиващите се страни. Очаква се към 2020 населението на Китай и Индия да бъде съответно 1,4 и 1,3 милиарда души.

Китай и Индия ще бъдат основни въздействащи вектори върху динамиката на геополитическата обстановка. Бурното икономическо развитие ще направи тези държави глобални сили. И само непредвиден политически или икономически трус, или някаква рязка промяна в глобализационния модел може да промени тази тенденция. Комбинацията от продължителен икономически растеж, повишена военна мощ, прилагане на високи технологии и неограничени човешки ресурси ще бъде в основата на очакванията за политическо влияние на двете държави.

Нарастването на енергопотреблението към 2020 ще окаже съществено въздействие върху геополитическата обстановка. Най-важният въздействащ фактор върху световните енергийни нужди ще бъде глобалното икономическо развитие, и преди всичко това на Китай и Индия.

Китай

В сравнение с началото на реформите от 1978 икономическият ръст на Китай е нараснал четири пъти. Страната продължава да увеличава своя потенциал и очакванията са през 2010 китайската икономика да надмине два пъти тази на Германия, а през 2020 да изпревари японската. Решаващ принос за постигането на тези очаквани резултати ще има развитието на енергийният сектор.

Понастоящем, една четвърт от ежегодния прираст на световното потребление на нефт се пада на Китай и в обозримо бъдеще този дял ще нараства. Пекин увеличава вноса на енергийни суровини, а китайските компании все повече инвестират в страните - производителки на нефт.

В януарския брой от 2006 на правителственото издание China Securities Journal, Центърът по изучаване на проблемите за развитие на Китай прави прогноза, че търсенето на нефт в страната през 2006 ще нарасне с 6%, при което китайската икономика ще се нуждае от 328 млн. тона суров нефт, т.е. 6,56 млн. барела ежедневно.

Изминалата 2005 е показателна за активността на китайските петролни компании в стремежа им да разширят своето присъствие в нефтения отрасъл. Каспийският регион и съседните на него страни от Кавказ и Средна Азия се превръща в място, където тази активност открива нови възможности за енергийните компании на страната.

През юни 2005 националната петролна компания на Китай - China National Petroleum Corp. (CNPC) и националната холдингова компания "Узбекнефтегаз" сключиха споразумение за извършване на проучвателни работи в Узбекистан . Също през юни, Sheng Li Oil - дъщерна фирма на китайската нефтохимическа корпорация Sinopec , подписа споразумение с държавната нефтена компания на Азербайджан за проучване, разработка и разделяне на продукцията от нефтеното находище в Гарачухур, чиито залежи се оценяват на 5.65 млн. тона нефт.

В същото време китайската Great Wall Drilling Company получи правата за извършване на сондажни работи за канадската Can Argo Energy Corporation на нефтеното находище Манави в Грузия , а Sheng Li Oil започна проучвателни дейности за въглеводороди в Алайската долина на Киргизстан , където се очаква да бъде разкрит не по-малко от 50 млн. тона нефтен еквивалент.

Казахстан. От 1997 националната нефтена компания CNPC на Китай инвестира повече от 2.6 млрд. долара в Казахстан. През октомври 2005 CNPC спечели на търг петролната компания PetroKazakhstan Inc. в конкуренция с индийската ONGC. Тогава CNPC заплати 4.18 млрд. долара (3.4 млрд. евро) за своята най-голяма задгранична придобивка и това в известен смисъл беше отмъщение към Вашингтон за блокирането на покупката на американската компания „ Unocal” от Китай.

На 15 декември, чрез CNPC, Китай откри нефтопровод от Казахстан към северозападен Китай. Поради недостатъчните възможности на Казахстан, първоначално половината от капацитета на тръбопровода (около 200 хил. барела на ден) ще се запълва с нефт от Русия. На откриването присъства Чжан Гуобао , зам.-председател на Националната комисия за развитие и реформи.

Новият тръбопровод е с дължина 962 км. и тръгва от нефтеното поле в Кашаган на Каспийско море. То е най-голямото ново нефтено откритие от десетилетия насам и по размери превишава това в Северно море. С него до голяма степен се намалява геополитическото значение на нефтопровода Баку - Тбилиси – Джейхан, който бе открит през миналото лято с ясната и силна поддръжка на Вашингтон. Изграждайки нефтопровода, Китай си осигурява известна енергийна независимост от Вашингтон. Това означава и по-тясно сътрудничество в енергийната сфера между Китай, Казахстан и Русия – сценарий, който е изключително неприятен за геополитическата стратегия на Вашингтон.

Тръбопроводът Китай - Казахстан е част от мащабен китайски план за осигуряване на енергийни суровини за страната, използвайки природните богатства на Казахстан. Целта на плана е създаването на нов коридор за износ на петрол и природен газ, тръгващ от богатия на нефт и газ каспийски басейн на Казахстан, включително Кашаган, през серия от нефтени зони на западен и централен Казахстан към Китай. Така ще се свържат различни участъци от бъдещата енергийна инфраструктура (някои изградени от Русия, други които ще бъдат построени от Китай). С изпълнението на проекта Китай за първи път ще си осигури стабилен източник на енергия, който няма да зависи от американските действия, какъвто в момента е случаят с нефтените доставки от Персийския залив и Судан.

Преди да открие новия тръбопровод, Китай внасяше само 25 хил. барела петрол на ден от Казахстан. След като връзката между Кенкияк и Кумкол бъде завършена, свързвайки се със съществуващата инфраструктура близо до Каспийско море и с участъка открит на 15 декември, се предвижда проектът да осигурява около 1 млн. барела на ден. Това е около 15% от нуждите на Китай от петрол.

Китай планира също да започне производството в редица казахстански нефтени полета, които бяха придобити през миналите години. Това е петрол, който в момента се транспортира на запад или на север през Русия.

По време на проведения през декември 2005 в Пекин Руско-китайско-казахстански петролен форум бяха обсъдени макроикономическите аспекти на енергийното сътрудничество между трите страни. Те обхващат динамиката на ръста на потребление на енергоносители, перспективите за техните доставки от Русия и Казахстан в Китай, въпросите за развитие на транспортната инфраструктура, руско-китайското сътрудничество по проекти в Сахалин (съвместно с “Роснефт”), въпросите за доставка на нефтопродукти и мазут за Китай и др.

Иран . В плановете на китайската енергийна политика е включен и Иран, който осигурява 14 % от нефта за икономиката на страната. Миналата година министърът на петрола на Иран обяви, че страната му би желала Китай да замени Япония, като най-голям вносител на нефт от Иран.

Като първи етап от бъдещото двустранно сътрудничество в енергийната сфера, в края на 2004, Пекин подписа споразумение с Техеран на стойност за 70 млрд. долара. Sinopec се съгласи да закупи 250 млн. тона втечнен природен газ (LNG) за над 30 години от Иран, както и да разработи огромното газово поле на Ядаваран.

Вторият етап на ирано-китайското стратегическо енергийно сътрудничество включва изграждането на нефтопровод от Иран до Каспийско море, с дължина около 386 км., където да се свърже с тръбопровода Казахстан - Китай.

Като част от споразумението за двустранно икономическо сътрудничество, държавната компания за военна промишленост на Китай - NORINCO, ще разшири метрото на Техеран.

В крайна фаза е подготовката на договор за сътрудничество в усвояването на голямото иранско нефтено и газово находище Ядаваран, намиращо се в югозападната част на страната. Договорът предвижда увеличаване на добивания нефт от това находище до 300 барела в денонощие, което по обем е сравнимо с количеството което Иран сега изнася за Китай. Евентуалното подписване на договора се оценява като сериозна пукнатина в стената от политическа и икономическа изолация, която САЩ се опитват да изградят около Иран.

От краят на 1990, заедно с Русия, Китай предоставя ядрена технология на Техеран. Под натиска на Вашингтон, през 1997, Пекин се съгласи по принцип да спре своите пратки, но се счита, че доставките продължават, поради стратегическото за Китай двустранно сътрудничество в енергийната сфера. Като член на Съвета за сигурност на ООН, Китай многократно е призовавал с проблем за иранската ядрена програма да се занимава Международната агенция за атомна енергия.

Със своя капацитет (втора по резерви от природен газ в света след Русия) страната има огромно стратегическо значение за Китай, Япония, Русия, Европейския съюз и естествено за Вашингтон.

Индия

Индия е втората азиатска държава, която с темпа си на развитие може да надмине икономиките на западните страни през следващите десетилетия. Засега тази тенденция се запазва.

Понастоящем индийската икономика нараства годишно с повече от 8%. Ако страната постига 6% ръств продължение на 50 години, което е възможно според някой финансови анализатори, икономиката на Индия ще се изравни с китайската по същото време, или ще я надмине. Подобна прогноза прави и Националният разузнавателен съвет на САЩ в доклада на ЦРУ „ Global Trends – 2020”. За анализаторите остава неясно дали в бъдеще двете супердържави ще си сътрудничат, или ще се конкурират.

Както за китайската, така и за индийската икономика съществен фактор е енергийната политика. През месец юли миналата година министър-председателят на Индия Манмохан Синг заяви, че Индия отчаяно се нуждае от нови енергийни източници. За страната ядрената енергетика засега не може да се приеме като алтернатива. Понастоящем ядрените централи предоставят едва четири процента от необходимата енергия.

В периода 1994 - 2004 добивът на нефт в Индия е нараснал незначително - от 33,3 млн. т. до 37 млн. т., а потреблението се е повишило стремително - от 67,4 млн. т. до 119 млн. т. Ако по-рано собственият добив покриваше 50% от нуждите на страната, сега задоволява само 31%.

През януари т.г. правителството на Индия разреши на компании със 100% чуждестранен капитал да участват в разработването на петролни находища и строителството на газопроводи. Същевременно, на чуждестранните компании е разрешено при покупката на предприятия да притежават контролния пакет от акции – над 51%. По такъв начин Индия разчита на значителен приток на преки чуждестранни инвестиции в отрасъла, а така също и за подобряване на инфраструктурата.

Поради бързо нарастващите нужди на Индия от енергийни суровини правителството проявява жив интерес към възможността от изграждането на два нови газопровода, които са в етап на проучване: Иран –Пакистан-Индия (изпълнението на този проект се изчислява на 7.4 млрд. долара) и Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия.

До средата на миналата година страната разчиташе много на съвместния проект за нефтопровод който да я свърже с Иран . В средносрочен план този проект и сега се определя от повечето индийски анализатори като жизнено важен за националната енергийна сигурност.

Иранският проект е не само жизнено важен за индийската енергийна сигурност в средносрочен план, но е и ключът, който ще помогне да се развие потенциалът на пан-азиатската енергийна мрежа, включваща също Централна Азия и Китай.

След първоначалното благосклонно отношение към проекта, понастоящем САЩ се противопоставят все по категорично на неговото изпълнение. Тази позиция не е просто поради антипатия към ислямския режим. Негативната реакция на Вашингтон при избора на Мохамед Ахмадинежад за президент на Иран, последвалият опит на Китай да повдигне въпроса за нова структура по сигурността в Азия и искането на Шанхайската организация за сигурност САЩ да определят срок за изтегляне на войските си от Централна Азия, накараха правителството на САЩ да преразгледат становището си.

Вашингтон много добре разбира, че ангажирането на Иран в такъв мащабен проект ще заличи опитите на САЩ през всичките тези години да доминира над транзитните маршрути на азиатската енергия. В предложението й за „енергиен диалог” с Индия, през март 2005 в Ню Делхи, държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс категорично заяви че САЩ обвързват ядрената политика на Индия с тръбопровода от Иран. Нейният съвет Индия да се откаже от проекта беше решително отхвърлен тогава от министъра на външните работи Натуар Синг.

Четири месеца по-късно, при посещението на индийския премиер във Вашингтон, американският президент недвусмислено показа, че Индия трябва да преосмисли отношението си към проекта, ако иска да бъде призната като държава с напреднала ядрена технология.

След обсъждането във Вашингтон на голямата енергийна сделка тонът и характерът на разговорите за тръбопровода се промени от подкрепа в откровена враждебност. Промяната в индийското становище пролича в изказаните опасения относно рисковете, породени от многото неизвестни около ситуацията в Иран и малката вероятност някой международен консорциум от банкери да даде гаранции за подобен проект. Стана ясно, че всички аргументи (зависимост от Пакистан, плащане на транзитни такси за режима на Мушараф, безопасност и сигурност) ще бъдат премислени за да се оправдае отказът на проекта, който д-р Синг така смело постави на енергийната и дипломатическата общност в страната си в началото на 2005.

Дори администрацията на Буш да изпълни своите обещания и индийският ядрен сектор да получи реална подкрепа в кратки срокове, специалистите от Департамента за атомна енергия в Делхи са убедени, че това ще бъде за сметка на компромисите, които индийската страна ще трябва да направи.

В момента не може да се каже със сигурност, че Индия ще се съгласи на подобен вариант. Ако това все пак стане, при най-оптимистичните прогнози до 2030 ядрените електростанции ще дават едва около 20% от необходимата за страната енергия. От къде ще дойдат останалите 80 % остава въпрос, на който индийската администрация трябва да намери отговор.

Според специалистите, загубата на интерес към проекта, или обезкуражаването на потенциални инвеститори да се включат в него, определено не е в полза на индийските дългосрочни интереси. Тези, които приемат американското условие, не осъзнават решаващата роля, която въглеводородите, и в частност природният газ, играят като източник на енергия за растящата икономика на Индия. Необходим е всестранен анализ и преценка на всички предимства и неизвесности около проекта.

Получавания от Иран природен газ е евтин източник, но дори и той ще трябва да бъде допълнен с внос на газ от Мианма, Катар, и Централна Азия. Алтернатива е вносът на втечнен газ, но цената му е много по-висока. Сигурността на транзита през Пакистан не е единствения проблем. Има много финансови и политически достъпни решения, включително ангажимента на Китай, като крайна точка на тръбопровода.

Окончателното решение на Индия не е без значение за другите държави в региона. Китай е наясно с упражнявания от САЩ натиск върху Индия да ограничи връзките си с Иран. Според него, американската политика към Иран е в състояние да наруши равновесното сътрудничество в региона. По думите на Лю Сючън, директор на Центъра за американски проучвания в Пекин и член на китайския институт за международни проучвания: "САЩ се опитват да сътрудничат с всички страни около Иран за да поставят тази страна в изолация".

Лю подчертава, че добрите отношения на Индия и Китай със САЩ не трябва да бъдат за сметка собствената им стратегия по отношение на Иран. Ако Индия се откаже от Иран с надеждата за осигуряване на ядрена енергия от САЩ, може да не получи нищо. Според него, тръбопроводите от Иран и Централна Азия са единствения стратегически път за постигане на енергийна сигурност от страна на Индия. Ако все пак Индия може да направи сделка със САЩ за ядрената енергия, това не трябва да е за сметка на тръбопроводите.

Дзай Дъкуан, заместник-генерален секретар на Агенцията по контрол на въоръженията на Китай и на Асоциацията по разоръжаване, също предупреди Индия. Ядрената сделка, предложена от САЩ има значение за перспективите на Индия, но Индия трябва да бъде внимателна към американските условия, каза той. Като древна цивилизация, Индия би трябвало да е в състояние сама да избира какво да прави.

Русия. Индия не крие своите интереси и към руските нефтени полета. През февруари 2005 индийското министерство на икономиката изрази готовност да инвестира 25 млрд. долара в Русия. Индия се интересува от бъдещо участие в разработването на находището “Сахалин-3”, а така също и от находището „Курмангаз” на Каспийско море, съвместно с казахстански партньори.

Иран

Вероятно за САЩ опасността от развитието на ядрената енергетика на Иран не е толкова голяма, колкото идеята на Техеран за отваряне на борса, на която търговците да продават и купуват нефт и газ не само от International Petroleum Exchange (IPE) в Лондон и NYTMEX в Ню Йорк.

Два основни момента съпътстват идеята – първо , цените ще бъдат в евро, а не долари и второ , няма да се използват West Texas Intermediate или Brent Crude (от Северно море) като стандарти за определяне на цената. Новата „евро–петрол” борса ще използва като стандарт петрола от Персийския залив.

Перспективата за конкурентна борса и пазар, освен че поставя въпроса за цената на нефта, допуска също сравнение между петро-еврото и петро-долара. Ще възникне и въпросът, защо валутата да бъде само евро и долар, а не например японска йена. Или китайски юан, който е валута на втория по големина вносител.

При всяко падане на долара, производителите от ОПЕК получават по-малко за петрола си. По време на заседанието в Бейрут на 22 септември м.г. страните от ОПЕК приеха резолюция ХХV:140, в която се препоръчва предприемане на „всички необходими действия...... за компенсиране на негативни ефекти върху печалбата от всеки барел от страните членки, произтекли от международната валутна динамика”.

Според в-к „Техеран Таймс” от 26 юли м.г., окончателното решение за реализация идеята е взето. Техеранската борса е залегнала за тази година в иранския петгодишен план. С развитието на идеята за борсата е натоварен технократът Мохамад Джавад Асемипур, бивш зам. министър на петрола. Той вече многократно посети с разузнавателна цел Лондон, Франкфурт, Москва и Париж.

Нека припомня, че може би една от основните причини за нападението срещу Ирак бе намерението му да започне да продава иракския петрол за евро вместо за долари.

Китай – Индия

Международният пазар на нефтопродукти никога не е бил свободен. Има картел на доставчиците - Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК) - и добре организиран пазар, управляван главно от търсенето в напредналите промишлени икономики на света. Търговията се осъществява в долари, което гарантира чуждите резерви на страните в света да бъдат главно в американска валута. Цените са определят на основата на западните марки суров петрол, като West Texas Intermediate и Brent, които са само малка част от добивания и продаван петрол в света . Властта на САЩ и Европа е толкова силна, че нефтът изнасян към Азия от Персийският залив струва до 2 долара на барел повече. Това е така наречения Asian oil premium.

Икономическата експанзия на Китай и Индия е сред основните причини за нарастнелото търсене на петрол и природен газ през последните години. Само през 2005 вносът на суров петрол в Китай се е увеличил с 40% и се очаква да продължи да нараства и през настоящата година. Търсенето от страна на Индия също расте. За по-малко от година двете държави успяха да объркат световните анализатори с промяната в борбата за спечелване на нефтени и газови активи в трети страни.

От съперничество Китай и Индия преминават към политика на двустранно партньорство, което ще предизвика сериозни промени в традиционната динамика на световния енергиен пазар. На 12 януари 2006, по време на посещението на енергийния министър на Индия Мани Шанкар Айар в Пекин, бяха подписани редица споразумения в енергийната сфера. Най-важното от тях предвижда индийската ONGC Videsh Ltd (OVL) и китайската национална нефтена корпорация (CNPC), да определят в бъдеще обща цена при участие на търгове в подходящи проекти в трети страни.

Към очертаващата се схема трябва да прибавим и два други фактора. Първо , ролята на спекулантите, търгуващи с нефт на Ню Йоркската стокова борса и на Международната петролна борса, които повишават петролните цени до абсурдно високи нива. Този проблем ще продължи. "Има огромно количество спекулативни пари влизащи в енергийните срочни сделки", казва Джеймс Кордие, президент на Свободната търговска група в Taмпа, Флорида. Второ , огромното и непрекъснато растящо американско военно присъствие в Азия, което подкрепя петро-долара и еднополюсната система и е главен източник на нестабилност и насилие.

Азия едва ли може да бъде в по неизгодна позиция. За да търгува сам със себе си, континентът с най-големите производители и най-бързо растящите потребители на енергия в света е принуден да свири втора цигулка и да разчита на институции, търговски структури и въоръжени сили извън региона. Това положение допринася за неустойчива политика и лоша икономика. Централна Азия е близо до Китай и Иран, но САЩ през по-голямата част от десетилетието, се опитват да осигурят тръбопроводи, пренасящи нефт и газ само на Запад. Газопроводите, свързващи Иран с Индия имат финансово значение, но заплахата от американски санкции може да спре изпълнението на проекта.

Обективните обстоятелства поощряват промяната. Централна Азия се очертава като главен производител, а Индия и Китай са две от най-бързо развиващи се икономики в целия свят. Традиционните доставчици също трябва да печелят много от азиатския пазар, особено ако има по-голяма стабилност и предсказуемост в цените. Саудитска Арабия може да иска високи цени, но не и такива които са "неразумно високи". Не е съвпадение, че първата презокеанска обиколка на крал Абдула се осъществи в Китай, Индия, Пакистан и Малайзия и чедневният му ред в Пекин и Делхи включваше важни инициативи, свързани с енергията, като предложението за изграждане на нефтено хранилище на остров Хайнан например.

За да може партньорството на Индия и Китай в енергийната сфера да работи успешно, двете страни трябва да са подготвени да инвестират необходимия политически капитал. Има традиционни подозрения, че търговското сътрудничество между компании, дори ако са публично притежавани, може да се сблъска с практически трудности по отношение на земята. В миналото имаше ожесточени битки в Казахстан, където OVL загуби от китайците. В няколко области Китай изпреварва Индия, просто заради неговите по-големи финансови възможности и по-голям стратегически план . През януари 2005 китайската National Overseas Oil Corp ( NOOC ) закупи нефтеното поле " Akpo" в Нигерия, седмици след като правителството на Манмохан Синг забрани на OVL да участва в търга, оценен като "рискован".

Въпреки някои трудности, двустранното партньорство започва да се развива все по-успешно, понеже сферата на общите интереси между двете страни е огромна. В основата на новото индийско-китайско енергийно сътрудничество е предложението за OVL и CNPC да определят съвместна цена за оборудвания в трети страни. Миналия декември, двете компании успешно купиха петролните полета „Ал Фурат” в Сирия.

Компании от двете страни планират да си сътрудничат и в други области извън сферата за придобиване на нефт и газ. Китайците създадоха нефтена технология за възстановяване, която помага да се поддържа добива от продължително експлоатирани петролни полета (каквито са Даганг и Дацинг ) при много по-високи нива, отколкото при индийските полета. Китайската страна се отличава и в извършването на оценки на петролни басейни и оборудване за пробиване.

Индийските компании имат преимущество в IT- изследванията и сервизните услуги в производството. Има редица области за съвместна дейност, но засега процесът се задържа от индийските структури за сигурност, които са против участието на китайски експерти в проучването на океански находища. Ако обединят усилията си двете страни ще развият успешно нови механизми за транспортиране на енергия, включвайки тръбопроводи в рамките на региона и размяната на общи източници на суров петрол от отдалечени полета като Западна Африка и Венецуела.

Засега Китай проявява по-голям динамизъм в плановете си и тяхното изпълнение, което очевидно се дължи на по-изразената самостоятелност на страната от САЩ. Докато правителството на Индия загуби пет години, в колебание дали да продължи с изграждането на газопровода от Иран към Индия през Пакистан, на Китай бяха необходими само 10 месеца да реши да конструира и експлоатира хиляда километровия нефтопровод от Атасу в Казахстан към Алашанку в Синцзян. Проектът бе завършен няколко месеца по-рано, след като Китай демонстрира готовността си да изгради и газопровод по същото трасе.

За да компенсира своето колебание, Индия предложи изграждането на азиатска мрежа за природен газ, която да свърже двете основни направления Иран - Индия и Казахстан - Китай по начин, който да обедини в едно основните азиатски региони - производители и консуматори. Индийският министър на енергетиката отбеляза, че в сравнение с картата на тръбопроводната мрежа на Европа, тази на Азия изглежда „почти гола”. На срещата на основните енергийни страни от Северна и Централна Азия проведена в Ню Делхи през ноември 2005 Индия представи амбициозен план на обща азиатска нефтена и газопроводна мрежа за сигурност на стойност 22.4 млрд. долара. Мрежата има четири основни елемента.

Първият предвижда разширяване на съществуващата тръбопроводна система на Баку, Тбилиси, Джейхан към Червено море през Сирия, Йордания, и Саудитска Арабия, позволяваща на каспийския петрол да бъде изнесен лесно към крайбрежието на индийския океан. Първоначално този проект беше замислен от САЩ, като средство за транзитиране на централно-азиатските енергийни ресурси на Запад.

Вторият елемент в предложението засяга споменатият по-горе тръбопровод Иран - Пакистан - Индия, с възможност за две допълнителни разклонения, единото от каспийско-туркменистанския район към Иран, а другият от Туркменистан през Афганистан.

На трето място се предлага изграждане на система от тръбопроводи, която да свърже Източна Индия с Мианма и Югозападен Китай с една връзка минаваща от Ситуе, на Бирманския залив на бенгалското крайбрежие, с Мизорам, Манипур и Асам в Китай. Така проектът накрая ще се свърже с китайския газопровод близо до Шанси, а другият от Янгун до Кунмин.

Четвъртият елемент предвижда изграждането на тръбопроводи, които ще свързват находищата на Сахалин в Русия към Япония, Китай и Южна Корея.

В основата на предложението е очакването за сериозна икономическа изгода. Преценява се, че основните цени на енергийните носители ще бъдат по-лесно приети, а запасите от тях ще бъдат регулирани без усилия. В индийското предложение има не само икономическа изгода, но и политическа логика. По този начин азиатската мрежа ще създаде взаимни зависимости, давайки на страните политическа и икономическа стабилност помежду им и ускорявайки процеса на интеграция в регионален план. Ако Азия трябва да постигне прогрес в създаването на азиатско партньорство, съответстващо на Международната агенция за енергия (IEA) и да развие регионален енергиен пазар със свои собствени цени, изграждането на обхватна тръбопроводна инфраструктура е от съществено значение.

И двете държави са убедени, че каквото и развитие да има Азиатската енергийна мрежа в дългосрочен план, близкото сътрудничество между Китай и Индия ще залегне в основата и. В речта си пред Афро-азиатската конференция в Джакарта през април м.г., индийският премиер подчерта необходимостта от такова сътрудничество. Според него, двата континента са най-големите производители и консуматори на енергия и реализацията на мрежа за производство и разпределение на ресурсите е решаващо условие за успешното развитие на страните в тях. Това ще бъде партньорство основано на взаимния двустранен интерес и без диктат от трети страни.

На 12.01.2006 в Пекин индийският енергиен министър подписа редица споразумения, отнасящи се до индийско-китайското сътрудничество в нефтената и газовата области. През декември, миналата година, най-големите държавни нефтени компании на двете страни постигнаха първото споразумение за съвместен добив на нефт в Сирия.

САЩ – Евразия

Вашингтон има четири приоритетни направления за нови политически завоевания в Азиатския континент - Монголия, Афганистан, Непал, и Шри Ланка, и три основни цели - Иран, Сирия, и Северна Корея. Засега регионалната стратегия на Вашингтон се опира на създаването на съюз между четири страни - САЩ, Индия, Япония и Австралия. Според Китай, такава политика почива на логиката на студената война.

От китайска страна се отчита, че в момента американската политика по отношение на Азия, до голяма степен се мотивира, от възникването на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). В началото САЩ желаеха това сътрудничество да бъде в широки рамки - от борбата срещу тероризма, до икономическо взаимодействие, включително в енергийната сфера. С включването на Индия, Иран и Пакистан в ШОС, като наблюдатели, САЩ започнаха да се опасяват, че подобно регионално сътрудничество ще бъде стратегическо предизвикателство към тяхната политика в целия регион.

За да реализират плана си, САЩ се нуждаят от помощта на Индия. Вашингтон вижда в нея, като най-слабото звено в създаващата се азиатска верига. Това кара американската администрация активно да се стреми да отклони Делхи от възможността за създаване на нова регионална архитектура, чрез размахване на ядрения „морков” и обещанието за световно влияние в съюз със суперсилата.

От друга страна, Индия също има решаващо значение за засилване на процеса на сътрудничество в Азия, особено на "междинно ниво", където се появиха институции като Шанхайската организация за сътрудничество в Североизточна Азия и Източно-азиатската среща на върха в Югоизточна Азия. Китай и Индия са членове в двете и според Пекин носят голяма отговорност за подпомагане и развитие на двата процеса в региона.

Понастоящем у китайците се забелязва известна несигурност относно ангажираността на Индия в ШОС. Опасенията на вашингтонската администрация по отношение на организацията и новата насока в индиско-американските стратегически отношения вероятно ще накарат Индия да не изпраща погрешни сигнали към Вашингтон, подчертавайки желанието си за пълноправно членство в Организацията. Това е причината Китай да не настоява за бързото приемане на страните наблюдателки за пълноправни членове в ШОС.

Основният неуспех на стратегията на Вашингтон да настрои евразийските страни срещу Китай и Русия дойде, когато авторитарният президент на Узбекистан Каримов заяви на американците, че не могат повече да използват военновъздушната база Карши-Ханабад в югоизточен Узбекистан, която беше основно поле на евразийската шахматна дъска за САЩ след 11 септември 2001.

След като Белия дом протестира остро срещу действията на правителството при кървавото потушаване на протестите в Андиджан , през май 2005, отношенията на Каримов към Вашингтон охладняха. Решението на Каримов несъмнено беше повлияно и от успеха на „революцията на лалетата” през март 2005, която свали президента Аскар Акаев в съседен Киргизстан и подготви избирането на опозиционния Курманбек Бакиев, поддържан от САЩ.

На 29 юли Каримов обяви, че иска американците да освободят напълно военновъздушната база през януари 2006. През октомври американския сенат, като отмъщение, гласува да не превежда 23 млн. долара такса за досегашното ползване на базата в Узбекистан. Москва и Пекин запълниха вакуума.

Дори беглия поглед върху картата показва, защо Узбекистан е стратегически важен за осъществяване на контрол или недопускане на контрол от чужди сили (като Вашингтон) в Централна Азия и трасетата на тръбопроводите, свързващи Русия, Китай, Казахстан. През октомври 2004, Москва подписа дългосрочно споразумение за военната база в Душанбе - ход с който си осигури ограничаване на влиянието на Вашингтон и поддръжката на САЩ на "цветни революции" в региона. Загубата на Узбекистан от американците изглежда предначертава евразийската геостратегическа карта в полза на Москва. Узбекистан сега е главния съюзник на Русия в Централна Азия.

Със загубата на Узбекистан, бъдещите отношения с Казахстан придобиха неочаквано голям приоритет в политиката на Вашингтон спрямо Евразия. Явно администрацията на Буш разбра, че трябва да се откаже от „цветните революции”, поне докато не укрепи позициите си в района. Това бе и основната цел на посещението на Кондолиза Райс през октомври.

С геополитическата преориентация на Назарбаев към Пекин и Китай, положението се променя драматично. Година по-рано, Китай се опита да купи 16 % дял за участие в консорциума Кашаган от British Gas . Тази продажба бе блокирана тогава от члена на американския консорциум ExxonMobil , която впоследствие бе обвинена в даване на подкупи и осъдена. Сега Китай пренасочи нефтения поток извън Казахстан на изток, а не на запад.

В лекция пред китайски енергийни специалисти, индийският министър на енергетиката Айар направи паралел между зараждането на Европейският съюз, като обединенине за въглища и стомана, и идеята енергията да изиграе същата роля в Азия. Както Франция и Германия използваха Европа, така Индия и Китай могат да станат основа за изграждането на континентална инфраструктура за стратегически нефтени резерви. С Южна Корея, която предлага да се работи по "системана интер - Азия за транспортиране на нефт и газ " и Иран, планиращ своя собствена борса за петрол и газ, подобна идея вече не изглежда утопична.

Върху политиката на Индия и Китай въздейства динамиката на азиатския пазар на суров петрол и продукти с договори за дългосрочно снабдяване и устойчиви цени и, в крайна сметка, Азиатският енергиен съюз. Въпросът с милиардите евро на извъндоларовата енергийна търговия също е свързан с азиатския нефтен пазар. Огромните и неудържими дефицити, създадени от САЩ, подкопават "нефтения стандарт", който беше основа за хегемонията на долара и на Вашингтон в продължение на повече от три десетилетия. Разчитайки на долара за енергийната търговия, в крайна сметка, ще бъдат ощетени азиатските производители и потребители. Защото азиатските страни държат общо повече от два трилиона долара.

Доминиращата позиция на САЩ е свързана с глобалните енергийни източници в три взаимно зависими направления – чрез пряк и индиректен контрол върху световната търговия с нефтопродукти и природен газ; чрез влиянието идващо от петро-доларите и чрез възможностите като най-голяма морска сила да осигурят или блокират морските комуникации, които са жизнено важни за енергийния внос на други страни. Една азиатска енергийна мрежа ще засегне и трите вектора.

Изводи

Войната в Ирак през 2003, където китайците имаха основен дял в добива на петрол и последващото блокиране от страна на САЩ на опитите на Китай да гарантира енергийната си независимост чрез покупката на Unocal , накара Пекин да предприеме необичайни мерки за осигуряване на своята дългосрона перспектива за снабдяване с нефт и природен газ.

Китайската страна ще продължи да инициира нови проекти в Средна Азия и Закавказието. Днешният курс на тази мощна инвестиционна политика утвърждава Китай като перспективен инвеститор и партньор.

Енергията е ахилесовата пета на китайския икономически ръст. И Пекин е наяасно с това. Също както и Вашингтон. Затова евентуално американско решението за военна операция срещу Иран би привлякло много по-голям брой „актьори”, отколкото при войната в Ирак.

Изграждайки нефтопровода от Казахстан, Китай си осигурява известна форма на енергийна независимост от страна на Вашингтон. Това означава по-тясно сътрудничество в енергийната сфера между Китай, Казахстан и Русия – сценарий, който е изключително неприятен за геополитическите стратези във Вашингтон.

В средносрочен план е по-вероятно Китай и Индия да действат с обединени усилия в сферата на проучванията, изследванията и развитието на ефективни енергийни програми. Предпоставка за това е големият икономически ръст , нарасналото потребление на нефт и природен газ, както и агресивната политика на двете държави за осигуряване непрекъснато нарастващите им енергийни нужди.

През следващите години Китай и Индия ще бъдат основни въздействащи фактори върху динамиката на азиатската геополитическа енергийна инфраструктура.

Перспективите за китайско-индийското сътрудничество могат да прокарат пътя за създаването на Азиатски енергиен пазар. Подобна Азиатска ос за петрол и газ ще има сериозни геополитически последици преди всичко за САЩ.

Позицията на Узбекистан, като главен съюзник на Русия в Централна Азия, преначертава евразийската геостратегическа карта в полза на Москва.

Икономическият динамизъм на Азия предполага в предвидимо бъдеще стратегическа, вместо тактическа, промяна в структурата на резервите.

От страна Иран, с мълчаливата засега подкрепа на Китай и Индия, се развива идеята еврото, йената и юанът да бъдат равностойни в търговията с нефт и газ. Един освободен от петро-долара азиатски нефтен пазар може да се окаже добра рецепта за многополюсния свят.

Пасивността на Азия в енергийния сектор приключва.

Литература

1. John Mintz , Outcome Grim at Oil War Game , Washington Post Staff Writer , Friday, June 24, 2005; Page A19

2. Mapping The Global Futures, Report of the National Intelligence Council's 2020 Project, December 2004, NIC 2004-13

3. Martin Walker , Iran's Really Big Weapon , United Press International ,

4. Matthew R. Simmons , Twilight in the Desert: The Coming Saudi Oil Shock and the World Economy (Wiley, 2005)

5. Michael Keefer , Petrodollars and Nuclear Weapons Proliferation: Understanding the Planned Assault on Iran , GlobalResearch.ca , 2006-02-10

6. Peter Odell , The Global Energy Market in the Long Term , The Royal Swedish Academy of War Sciences, - 2000-03-16 , December 14, 2004

7. Sarah Meyer , The American Imperial Plan and the Iraqi Oil Ministry , GlobalResearch.ca , December 31, 2005

8. Siddharth V ., India, China and the Asian axis of oil , GlobalResearch.ca January 24, 2006

9. Siddharth Varadarajan q Energy key in the new Asian architecture , GlobalResearch.ca , January 25, 2006

• William Engdahl , Central Asia, Washington and Beijing Energy Geo-politics , GlobalResearch.ca , December 19, 2005

* Авторът е преподавател в Нов български университет

{rt}

Най-известният, бързо развиващ се и особено обгрижван отрасъл на индустриалната революция - железопътният транспорт, променя динамиката на световния търговски обмен и пътникопоток, отбелязвайки небивал напредък във възхода на комуникационните средства. През 30-те години на ХІХ век в Европа започва бурно строителство на ж. п. линии. Те свързват предимно вътрешността на континента с крайбрежието, обвързвайки инфраструктурата на новия способ за пренос на товари с водния транспорт. Към края на същото десетилетие започва обсъждане на възможните железопътни трасета и в Османската империя и зависимите от нея държави, но не достигат нито средства, нито технически способности, липсват организационни умения и воля за провеждане на модернизационни инициативи. Още в началото на планирането на практическата целенасоченост на жп транспорта в тези райони той е ориентиран към необходимостта да се използва по-ефективно най-голямата водна артерия на Стария континент - река Дунав. Плаването по нея е възпирано както от праговете по течението й (някой от които са постоянни, а други се появяват при маловодие), така и от теснините и бързеите при Джердап. Връзката към Черно море пък е препятствана от затлачената делта на великата река, чието прочистване е запуснато от контролиращите я руски власти, поради незаинтересоваността им да допуснат австрийския износ на зърно към Черноморския регион. Затова повечето измежду първите проекти за строителство на жп отсечки на Балканите са насочени именно към Дунава с намерение да се избегнат или преодолеят препятствията, затрудняващи съобщенията между Средна Европа и Черно море.

От 1838 в Сърбия се разработва проект за ж. п. линия, която да свързва Долния със Средния Дунав, заобикаляйки най-рисковия участък на Джердап при Ключ (особено трудни за преодоляване там са бързеите при Железни врата). Планира се, линията да бъде прокарана от град Долни Милановац до река Тимок. Необходимостта да се претоварват стоките по средата на реката прави този проект недостатъчно перспективен и икономически оправдан и той до днес остава неосъществен, въпреки опитите за възобновяването му през следващите десетилетия.

Още в навечерието на Кримската война Османската империя, подтиквана от западните си съюзници, започва осъществяването на техническото си обновление. През 1852 британците разработват крупен проект за железница от Цариград до Белград. Високата порта обаче не желае тази линия да мине през размирното сръбско княжество и предпочита трасето да се пренасочи към Видин, откъдето би могло да се продължи за Европа през Влашко. Планира се изграждането на телеграфни връзки между големите градове в Румелия. Началото на войната обаче замразява инфраструктурните начинания, които не са в близост до театъра на бойните действия - западното крайбрежие на Черно море.

През 1853 руският император Николай І се подвежда, че е дошъл моментът „бялата империя” за пореден път да напредне на юг към Цариград и Проливите. Той е засегнат от възвръщащото се влияние на Западните сили в Османската империя, след като именно неговата намеса спасява династията при настъплението към Цариград на египетския узурпатор Мехмед Али. Повод за изостряне на отношенията с Високата порта е френско-руският спор за Светите места в Палестина, който е сигнал за Петербург, че позициите му в Близкия изток отслабват. Военната намеса изглежда наложителна. Етапната цел на руската експанзионистична политика в средата на ХІХ век е, да бъдат присъединени Дунавските княжества, а при възможност, да се прехвърли непосредственото руско влияние на Балканите и се овладеят Проливите. Влашко и Молдова обаче влизат в сферата на интереси и на останалите Велики държави, стремящи се да поддържат континенталното равновесие чрез предпазване на Османската империя от бързо и фатално дезинтегриране.

Западна Европа се обединява в неодобрението си към руските искания и се противопоставя на настъплението, последвало отказа те да бъдат удовлетворени. Британската империя, Франция и Кралство Сардиния (Пиемонт) изпращат експедиционен корпус в подкрепа на турската армия. Огромна англо-френска армада навлиза в Черно море и стоварва десант във Варна, а впоследствие и в Крим. Коалицията атакува още руските северни военноморски позиции в Балтийско и Бяло море , а също в Далечния изток. В Кавказ се водят ожесточени сухопътни сражения, но централният сблъсък е в Крим. По това време полуостровът е твърде изолиран от централните райони на руската държава и армията е затруднена в снабдяването и превоза на подкрепления. Обсаденият Севастопол е превзет, а новият император Александър ІІ, изправен пред ултиматум за общоевропейска военна акция, е принуден да капитулира.

Според подписания в Париж на 18 (30) март 1856 мирен договор, Русия губи протекторните си позиции в окупираните от Австрия Дунавски княжества (поставени заедно със Сърбия под колективния протекторат на Великите държави) и възможността за намеса във вътрешните дела на Османската империя, произлизаща от наложеното по-преди покровителство над православните християни там. На Молдовското княжество са отстъпени районът на Южна Бесарабия и делтата на Дунав (на следващата година Делтата е върната към Османската империя). Създава се нов регламент за корабоплаването по Дунав, определящ я като „международна река” (поне за долното и течение), и се вземат мерки за подобряване на проходимостта и. Черно море е неутрализирано и е отворено за международната търговия. Така Русия се лишава от контрола над устието на Дунав и Черно море, докато международната общност получава широк достъп до водните пътища в Югоизточна Европа. Необходимостта от строителство на жп линии до по-важните пристанища там и подкрепата за изграждането им съществено нарастват.

Кримската война показва технологичното изоставане на Русия и Османската империя. Ала докато руснаците имат потенциал със собствени сили да наваксат инфраструктурната си изостаналост и предприемат масирано прокарване на железопътни линии, изходящи от Москва във всички посоки, то "болният човек" на Босфора се нуждае от чужди инвестиции, специалисти и технологии, поради което Високата порта е принудена да отдава на чуждестранни компании концесиите за предвидените да се изградят железопътни. Това налага, след изграждането им тези отсечки да осигуряват бърза възвръщаемост на инвестициите чрез високоефективна експлоатация. Изискванията за избор на трасета, осигуряващи висока норма на печалба, ограничават съществено стремежа на империята да строи жп линии, които да обслужват преди всичко собствените и стопански, политически и военностратегически интереси.

По време на войната в източнобалканските османски владения се прокарват телеграфни линии, планира се постройката на ж п линии и шосета, изграждат се индустриални предприятия, които да задоволяват нуждите на турската армия. Изискванията на съвременната война подпомагат техническия и социален напредък на тези области, които (заедно с Предна Мала Азия) се отличават от останалите османски провинции със своята стопанска динамичност. Не случайно, именно в упоменатите райони се изграждат и първите железопътни отсечки в империята.

Още през 1854 се изготвя програма за належащото жп строителство, с която се възобновява проектът за линията Цариград - Одрин - Пловдив - София - Ниш - Крагуевац - Белград, откъдето тя може да се продължи към Будапеща и Виена. Освен нея се предвижда свързването на Варна с Русе (и оттам към Влашко) през Шумен, а тези две линии да бъдат обединени с напречна отсечка от Одрин, през Бургас, до Провадия. На следващата година официално е оповестено началото на изграждане на железопътна мрежа в империята. Но управленските среди и националистическите кръгове, както и зараждащата се буржоазия, твърде бързо осъзнават, че не връзката с Европа е най-належащата задача, а свързването на периферните и централните балкански райони със столицата и с пристанищата на Егейско, Черно и Адриатическо море и по течението на Дунава. Отново се отклонява трасето за Европа от София към Видин. Правят се планове за продължаване на линията от София към западната част на Румелия, към Албания и Босна, така че връзката за Виена да стане през Хърватия. Усетили турските маневри за заобикаляне на Сърбия, сърбите се ориентират към излаз на Адриатика през Албания и проучват железопътната отсечка Белград - Шкодра, но империята упорито продължава да ги изолира.

Междувременно, в Австро-Унгария усилено се строят железни пътища, като два от тях, насочени към Балканите, достигат до Сисак в Хърватия (на границата с Босна) и Базиаш в Банат (първата ж. п. линия излязла на река Дунав надолу по течението и след Будапеща). Започва изграждането на линии на железницата в Румъния, като първата свързва през 1869 Букурещ с Гюргево на Дунава. Тези жп пунктове в близост до турската граница предполагат възможност за многопосочно включване на турската железопътна мрежа към общоевропейската. Ала империята няма капацитет да осъществи трите варианта едновременно и се налага да избира. Именно въпросът за насоката на първия железопътен лъч от Цариград към Европа през Босна, Сърбия или Румъния ще се окаже възлов в споровете и натиска, оказван на османското правителство за неговата политическата и икономическа ориентация и свързаните с нея приоритети в железопътното строителство.

За австрийците, най-благоприятен е вариантът с пряка железопътна магистрала от Виена за Цариград през Босна, която да се строи от запад на изток, така че при изграждането й те постепенно да заемат позиции по нейното протежение. Планинският терен в Босна обаче прави трасето технически сложно и скъпо за изпълнение. От друга страна, унгарците настояват за връзка през Белград, така че Будапеща да попадне в центъра на основния сухоземен пътнически и стоков поток от Близкия изток към Западна Европа. Междувременно обаче, Австрийската империя търпи поражение през 1859 във войната с Франция и Пиемонт, а през 1866 е разгромена от Прусия, което съществено намалява авторитета и тежестта и на европейската сцена. Монархията е принудена да лавира и през 1867 се формира дуалистичната австроунгарска държава. Унгарските интереси вече не могат да се пренебрегват и предпочитан става проектът за жп линия по долината на Морава и през сръбската столица. Турците пък все още се стремят да заобиколят Белград с линия, която да минава на десния бряг на Морава и с мост над Дунава да излезе при Базиаш в Банат. Сърбите обаче се противопоставят и спорът се затяга.

Опасявайки се от нелоялната конкуренция на австрийските производители, британците се застъпват за източния вариант на железопътна магистрала към Централна Европа - връзката през Румъния. Те искат приоритетно да се изграждат линии от крайбрежието на Черно и Егейско море към вътрешността, чрез които да прониква и търговското им влияние в България, а оттам - към Влашко и Западните Балкани. В съответствие с тези планове, след войната се разработва проектът за линия от река Дунав при Русе, през Балкана, която да излезе на Егейско море, при Енос и оттам да се отправи към Цариград. Източната посока на османския железопътен излаз към Европа е предпочитана и в Санкт Петербург, въпреки че тя усилва турските отбранителни позиции в Североизточна България. Русия възнамерява, през Молдова и Източно Влашко, да получи достъп до изграждащата се железопътна мрежа на полуострова.

Със строежи на железопътни отсечки в европейските владения на Османската империя първи се ангажират британските предприемачи. Те бързо съобразяват, че за железниците от Босфора до Унгария и от Дунава до Егея са необходими твърде големи инвестиции, строителството ще отнеме много време, а печалбата от тях ще е несигурна. Затова пък водният път по Дунава, независимо от затруднената му проходимост, може да бъде продължен през Добруджа с железопътна линия до някое от големите пристанища по северозападния бряг на Черно море. Така се избягва заобикалянето по течението на реката до устието й, където ръкавите на Делтата, въпреки грижите на Европейската дунавска комисия за прочистването им, не могат да пропускат големи плавателни съдове. Преодолявайки желанието на османското правителство най-напред да се строи стратегическата линия от Цариград към Ниш с разклонение от Одрин към Провадия, англичаните завършват през 1860 линията Черна Вода-Кюстенджа, през най-тясното място на Добруджа. По същото трасе било предвидено, вместо железен път, да се построи плавателен канал, но това ще стане едва столетие по-късно, по времето на Николае Чаушеско. След изграждането на линията, тя става елемент от британските планове за трасе от Черно море към Западна Европа, заобикалящо Виена през Влашко, Унгария и австрийската част на Силезия, или пък през Влашко, Буковина и Галиция към Германия. Тази идея обаче става по-приложима едва след построяването на следващата линия в Североизточна България.

Шест години след добруджанската железница е построена линията Русе-Варна, която, в противовес на турския интерес, минава далеч от Шумен, ключовата крепост на известния отбранителен укрепен четириъгълник в района. С двете жп отсечки в този район британските (а и османските) търговци си осигуряват по-добър достъп до Долен Дунав. Ала за турците тези линии все още нямат особено значение и едва след свързването на трасето през Делиормана с предстоящата да се изгради жп артерия в Тракия, Варна, Русе и Шумен биха се включили пълноценно в новата транспортна мрежа на империята. Което обаче, така и не се случва.

През 1857 се оповестява намерението за изграждане на железен път от Солун през Македония, Стара Сърбия и Босна до границата на Хърватия. По всичко изглежда, че това е най-перспективния проект за развитие на железопътната инфраструктура в Западните Балкани, доколкото линията в южната й част ще премине през долините на Вардар и Ибър с техните притоци. Заедно с трасето на север от Енос, железницата при Солун би осигурила най-успешно проникването на западноевропейското стопанско, политическо и културно влияние на полуострова. В средата на 60-те години османското правителство отново приема плановете за западния железопътен лъч от Цариград през Пловдив, Скопие, Нови Пазар, Сараево, Баня Лука до хърватската граница. Така двете трасета от Солун и Цариград към Босна трябва да се съединят някъде в триъгълника Скопие - Враня - Прищина.

Противопоставянето между Виена и Санкт Петербург на Балканите предпоставя спора за насоките и приоритетите на железопътното дело в региона според взаимната им подозрителност за евентуално разширяване зоните на влияние на една от тях в ущърб на другата. Руснаците се опасяват, че австроунгарското влияние в Сърбия ще се засили след свързването на Белград с Будапеща, а жп линия от Загреб към Сараево може да повлече анексирането на Босна, а и на Херцеговина, от страна на Хабсбургската империя. Те се застъпват тракийската железница от Търново Сеймен да се разклони на север и през Ямбол, Шумен и Русе за да се съедини с румънската жп мрежа. Според тях, трасето към Европа би могло да продължи по протежението на Влашко и да излезе през Оршова и Темешвар на Будапеща. Това направление устройва и унгарците.

Французите също са заинтересовани от трансевропейската жп магистрала Париж-Виена-Цариград и дори се опитват да я дублират с линия през Швейцария, Северна Италия, Триест и от там за Босна. Френските планове са тези пътища да се обвържат с новия важен маршрут на световния воден транспорт, който ще се появи след прокопаването на Суецкия канал (завършен през 1869), съществено скъсяващ плаването към Индийския океан. Само че на следващата година прусаците разгромяват френската армия и в центъра на Европа се появява нова свръхсила - обединена Германия (Вторият Райх). Тя поставя Франция под рестриктивен политически надзор, което променя разстановката на силите на континента и позволява на Русия постепенно да се измъкне от ограничителния режим на Парижкия мир. В края на 1870 руснаците заявяват, че престават да се съобразяват със задълженията, произтичащи от договора от 1856, по отношение на правата им в Черно море. Свиканата в Лондон в началото на следващата година конференция на Великите сили задоволява руските претенции и бялата империя постепенно възстановява военния си флот в акваторията на Черно море, с което започва да възвръща военната си мощ в предверието на Балканския полуостров и Мала Азия. Ала тя вече е закъсняла в надпреварата за комуникационно проникване към Проливите и Леванта.

През 1869 магистралата Цариград-Пловдив-Скопие-Сараево-Добрелен на хърватската граница е основния пункт в концесията за строеж на жп мрежа в европейските владения на Османската империя, отдадена на южноавстрийска компания. В концесията се предвижда още да се извърши проучване и строителство по отсечките Одрин-Шумен-Силистра, Скопие-Солун, Скопие-Битоля-Валона, Видин-София-Пловдив. Предприемачи са белгийският сенатор Бишофехаим и неговият зет барон Хирш, който сякаш е призван да прокара австроунгарското влияние на Балканите. Те получават огромни облекчения от страна на османското правителство. Земята, на която ще се изграждат железопътните линии се предоставя безплатно, а местното население - предимно българи - ще дава ангария, за да подпомага строителството. Печалбите от експлоатацията на железните пътища са гарантирани от държавата, която ще доплаща при евентуалното недостигане на определения минимум.

В противовес на австрийските очаквания, барон Хирш, подкрепян от англичаните, започва железопътното строителство от югоизток, а не от границата на Босна с Хърватия към вътрешността, въпреки обратните условия по концесията. Все пак, за да успокои австрийците, той отваря постройката на отсечката Баня Лука - Нови в Западна Босна, но тя ще бъде свързана с австроунгарската железница едва след Берлинския конгрес, когато Хабсбурската империя поема управлението на Босна и Херцеговина. През 1872 концесионната поръчка на барон Хирш е преразгледана и е намалено протежението на линиите, които предстои да строи, като остават предимно жп участъците в източната и южната част на полуострова. През същата година той завършва отсечките Дедеагач-Кулели Бургаз-Одрин и Цариград-Чаталджа, а на следващата са пуснати в експлоатация участъците Чаталджа-Кулели Бургаз-Одрин-Пловдив-Сарамбей (впоследствие продължена до Белово) и Солун-Скопие, където линията сравнително лесно е прокарана по долината на река Вардар. През същата година е готова жп отсечката от пристанището Хайдар паша, намиращо се на азиатския бряг на Босфора, до Измит. Оттук железницата би трябвало да продължи към вътрешността на Анадола, за да достигне Персийския залив и Александрия в Египет.

Същевременно, от руска страна продължават да се застъпват за довършване на трасето Русе-Шумен-Одрин, но към него се добавя и направлението Русе-Търново-София-Скопие, отразяващо новото виждане за навлизане на руското влияние и в западните български области, за да се препречи пътя на Австро-Унгария към Солун и Егейско море. През 1874 е завършено разклонението на тракийската линия от Търново Сеймен през Нова Загора до Ямбол и се започва проектиране на прехвърлянето на Балкана към Шумен, за да се направи връзка с линията Варна-Русе, което би задоволило руския интерес. Тази връзка обаче ще стане реалност едва през 1941. Затова пък, в самия край на 1874 е приключено строителството по пряката Солун-Митровица и железницата достига до подстъпите на Сърбия, което ще облагодетелства турците в последвалата война със сърбите.

От изграждането на описаната по-горе железопътна инфраструктура най-голяма полза извлича Великобритания, чиято търговска интервенция към вътрешността на Балканите намира нови канали на проникване и до голяма степен допринася за навлизането на капиталистическите отношения и разоряването на местните занаятчийски работилници. Социалното напрежение в тези области нараства, а от това се възползват съперниците на Британската империя. През 1875-1876 част от османските провинции са обхванати от национално-освободителни брожения. Това позволява на Съюзът на тримата императори (формиран през 1872-1873 между Германия, Русия и Австро-Унгария) да изиска от "концерта" на Великите сили да се приложи реформена програма за подобряване на положението на християнското население в разбунтувалите се области. Източната криза от 1875-1878 преустановява железопътното строителство на полуострова без да се осъществи пряка връзка с Европа и ядрото на османската жп мрежа остава откъснато от периферните балкански провинции. След приключването на кризата условията за това строителство са вече съществено променени.

С проритетното изграждане на железопътната инфраструктура в своите европейски владения османското правителство, освен прилагането на обичайните съобщителни функции за осигуряване на пътническия и търговския оборот, се стреми да изпълни няколко основни стратегически задачи: свързване на центъра с погранични и стратегически важни райони за маневриране при евентуални военни действия; връзка на големите пристанища с вътрешността, за да се прехвърлят подкрепления от по-отдалечени провинции на империята (армията на Сюлейман паша през 1877) или да се транспортират съюзнически сили; бърз достъп до потенциално размирни области; свързване на мюсюлманските анклави, с което да се повиши координираността и сплотеността на правоверните поданици на империята и те да получат възможност да се включат в модернизационните процеси. Тези задачи са изпълнени само донякъде, поради мудното изграждане на модерната съобщителна система. Ако бе своевременно изпълнена, железопътната мрежа би могла да се превърне в транспортен гръбнак на империята и да помогне за преустановяване на дезинтегрирането й. През железопътните комуникации обаче бързо проникват чужди влияния, стимулиращи разложителните процеси в "болната" отоманска държава. Железницата се оказва опасен приносител на западен цивилизационен порядък и в голяма степен способства за стопанското възмогване и културно въздигане на българския народ, с което може би допринася и за възстановяването на българската държава.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Сред основните черти на традиционната китайска култура е нейната цялостност. А най-важният елемент в цялостното възприемане на света, както и на основаващите се на него действия, е понятието за „принципа” (Ли) . Според мнозина специалисти по Изтока, в традиционен Китай теорията и практиката на държавното управление, политиката, икономиката и военната стратегия се базират на същите принципи, на които живописта или поезията. На пръв поглед, всичко това няма пряка връзка с такава сфера от дейността на съвременната държава, каквато е външната политика. Традиционното наследство едва ли би могло да се прояви непосредствено в директивите и указанията на едно или друго министерство, в сключените договори и споразумения, или в начина на водене на преговори, макар че напоследък се появиха доста анализи, обясняващи успехите на днешен Китай тъкмо с неговата историческа специфика – например с успешното вписване на конфуцианския архетип в деловото поведение на съвременните китайци.

Тоест, все пак си струва при анализите на съвременните международни отношения, касаещи Китай, да използваме (макар и внимателно) някои теоретични категории от традиционната китайска философия, отчитайки и обстоятелството, че качествените промени от края на ХХ и началото на ХХІ век в положението на Китайската народна република на международната сцена имат относителен характер. Именно поради това следва да очертаем някои общи принципи, които според мен ясно могат да се проследят във външната политика на днешен Китай, макар че корените им са дълбоко в китайската традиция и отразяват взаимната връзка между стратегия, политика и практика, както и различните нива в йерархията и организацията на политическото управление. В същото време, тези принципи са въплътени в реалните ситуации, отразяващи сблъсъка на съвременната китайска действителност с отварянето на страната към външния свят. Благодарение на тях, се оформя достатъчно ясна организационна система на адаптиране към реалностите на международната политика, която тук ще се опитам да представя само в най-общи линии. Ще започна с принципа за „опора на собствените сили”, т.е. една постановка на стратегическо равнище, която органично е свързана с понятието за държавен суверенитет. При това, самата категория „опора” е твърде близка до фундаменталното в китайските философски системи понятие Дао (път, съдба). Очертаването на този принцип може да се проследи в провъзгласения от ХІІ конгрес на Китайската компартия (1982) политически курс на „независимост и самостоятелност”, който впоследствие се трансформира в теоретичен фундамент, обосноваващ вътрешната и външна политика на страната.

Вторият принцип е „съвместимостта, която не противоречи на единството”, или както го обозначават самите китайци – „две в едно”. Тази постановка е ориентирана непосредствено към практиката, което е изключително важно, понеже практиката се разглежда и като един от критериите за истина. Конкретното оформяне и приложение на принципа за съвместимостта в сферите на външната политика и международната икономика ясно може да се проследи през целия период от началото на 80-те години на миналия век до днес. Като една от версиите на този принцип е управленският алгоритъм „да отпуснеш – да притиснеш (т.е. да регулираш)” или „да съживиш – да приведеш в ред”.

Третият принцип, който следва да изведем, е т.нар. „срединност” и той ясно може да се проследи в териториалното (геометрично) измерение на икономическия и политически курс, следван от Китай. Съгласно този принцип, централните райони на страната, столицата, както и самият Китай, разглеждан като „срединна държава” спрямо своите съседи, продължават да се смятат за носители на главните ценности, но не задължително и на богатството. „Срединността” съвсем естествено предполага наличието на един, единствен център за управление на икономиката, както и йерархични взаимоотношения с регионалните столици и райони. При това, поради ръста на икономическата диференциация на провинциите, ролята на центъра в решаването на редица въпроси допълнително нараства.

Тук следва да се отбележи, че след създаването на Китайската народна република се възражда и традиционната китайска външна политика, целяща да утвърди схемата на „срединната азиатска държава”, заобиколена от страни-васали. Китайската геостратегия в Азиатско-тихоокеанския регион, повтаряйки „триъгълната конфигурация” на страната, за която споменах по-горе, има три основни направления – към Югоизточна Азия, на Северозапад и на Североизток. По тези направления се реализира и китайската икономическа и демографска експанзия. Така, съвременен Китай, като истинска „срединна държава”, структурира геополитическото пространство по следния начин:

- вътрешно поле (територията на сегашната Китайска народна република - КНР, без присъединените през последните години Хонконг и Макао);

- гранично поле (Тайван, Хонконг, Макао)

- кръстопътно поле (централноазиатските държави, Сибир и Далечният изток, принадлежащи на Русия);

- тотално поле (азиатските „социалистически” държави – Лаос, Виетнам, Северна Корея и Монголия).

Разбира се, китайската политика и стратегия не се изчерпва с посочените по-горе принципи. В тази връзка, си струва да отбележа, че в анализите, посветени на Китай, е необходимо да се отчитат не само официалните външнополитически постановки, но и скритите зад тях механизми и сметки. Без това е невъзможно да се разбере правилно развитието на китайската външна политика през втората половина на ХХ век, характеризиращо се с драматични промени във външнополитическия курс, включително и появата на редица нови фундаментални постановки, чиято същност продължава да се дискутира, както в самия Китай, така и извън него.

Сега нека се върнем малко назад, към историята на създаването на геополитическите „кодове” на Китай в епохата след Втората световна война. Тук ще отбележа, че под геополитически „кодове” обикновено се разбира целия набор от стратегически предпоставки, от които едно правителство изхожда, по отношение на другите държави, при формиране на своята външна политика. Тези кодове действат на три нива – местно, регионално и глобално. С кодове на местно ниво, които се формират от оценките за съседните държави, разполагат всички, без изключение, страни в света. Кодовете на регионално ниво се създават от правителствата на регионалните сили (или на държавите, претендиращи да станат такива), опитващи се да разпространят влиянието си отвъд своите непосредствени съседи.

Основното съдържание на глобалните кодове (особено след 60-те години на миналия век, т.е. след началото на „ерата на балистичните ракети”) се определя от наличието на ядрено оръжие у съответната държава. Тук следва да отбележим, че специфичният статут на страни като САЩ, Русия, или Китай, до голяма степен се основава на големите им запаси от ядрени оръжия. Именно опирайки се на този факт, Китай демонстрира концептуалната си независимост по въпросите на вътрешната и външната политика. Появата на КНР заложи своеобразна „вътрешна пружина” в механизма на развитие на военно-политическата ситуация и постави началото на формирането на геополитически код на местно ниво. Последното, на свой ред, означаваше курс към присъединяването на Хонконг, Макао и Тайван, в съответствие с геополитическата програма, лансирана от Мао Цзе-дун.

През 60-те години на миналия век пък се формира регионалният геополитически код на Китай. В геополитическата концепция на Мао Цзе-дун от онази епоха се говори не само за разделянето на света на „свръхдържави” (САЩ и СССР) и за наличието на междинна зона, в която влизат развитите капиталистически държави и вървящите по техния път страни, но и за разширяването на революционните войни, подкрепяни от Пекин. Тогавашното китайско ръководство разглежда Африка, Азия и Латинска Америка като плацдарм за успешна реализация на концепцията си за революционните войни.

Практиката обаче, показа нейната нежизнеспособност. Което е доказателство за наличието на конфликт между регионалния геополитически код на Китай, позволяващ му да си съперничи с Индия и редица други държави в един по-широк, азиатска мащаб, и глобалния геополитически код, който по онова време е в стадия на формирането си. Струва си да отбележа освен това, че концепцията за революционните войни е планирана да въздейства по-скоро върху самите китайци, а не толкова върху световната общност. Тоест, сблъскваме се с един от съществените практически резултати от възприетата в комунистически Китай традиционна догма за специфичното място на страната в обкръжаващия я свят, а именно – използването на външнополитическата доктрина за чисто вътрешни цели – укрепване ролята на Комунистическата партия в китайското общество. Тъкмо това цели и декларирането на водещата роля на КНР сред постколониалните държави, както и стремежът да се открият колкото се може повече чисто формални доказателства за признаването на тази и роля. Така можем да си обясним и факта, че в онази епоха китайското ръководство не се безспокои особено за това, доколко създадената от самото него представа за международното положение на Китай съответства на реалността. Достатъчно е тя да се възприема като реалност вътре в самия Китай.

На границата на 60-те и 70-те години на ХХ век се формира и глобалният геополитически код на Китай, което е свързано със създаването на национални ракетно-ядрени сили. Именно през този период, председателят Мао лансира геополитическата концепция за „трите свята”, която по-късно се трансформира в концепция за борбата между „световния град” (т.е. всички развити държави) и „световното село” (т.е. развиващите се страни, начело с Китай). Но едва на границата на 70-те и 80-те години на миналото столетие, натрупвайки значителна ракетно-ядрена мощ, Китай действително се превърна в глобална държава, което бе и причината Пекин да премине от „отбрана” към „настъпление” по всички геостратегически направления, целящо утвърждаването на страната като водеща световна сила. При това, геостратегията на съвременен Китай, се базира на концепцията за „стратегическите граници и жизненото пространство”, която обосновава необходимостта от постепенно разширяване на сферата на гарантирано политическо, икономическо и военно влияние на КНР в Азиатско-тихоокеанския регион. Тази концепция не изключва използването на военна сила или пък заплахата за използването и в интерес на Китай, и е своеобразно продължение на геополитическата програма на Мао Цзе-дун.

Неговият наследник Дън Сяо-пин лансира концепцията за „мира и развитието”, в която са очертани основните световни проблеми – проблемът за мира (т.е. за отношенията между Изтока и Запада) и икономическите проблеми (т.е. за развитието и отношенията между Севера и Юга). Според тази концепция, основна външнополитическа цел на съвременен Китай е борбата за създаване на благоприятни международни условия за решаване на задачата за модернизацията на КНР. А политиката, базираща се на нея, става известна като „независимост и самостоятелност” и, както вече отбелязах, е практическа реализация на принципа за „опора на собствените сили”. Засега, поне официално, не се предвижда членството на Китай в каквито и да било военно-политически съюзи с останалите водещи световни държави. Но, използвайки собствения си потенциал от стратегическа култура – включително триадата „дезинформация, дезорганизация и оперативна дезориентация на противника”, китайската геостратегия се реализира незабележимо и дори потайно, в пълно съответствие с древната максима, според която „черното, постепенно преминава в бяло и обратно”. Макар че и до днес Пекин не се е отказал от териториалните си претенции към съседните държави, основно средство за реализация на геополитическата му концепция е „мирната геополитическа експанзия”, която е най-вече демографска. Този факт е от особено значение, отчитайки не само колосалните темпове и мащаби на нарастване на китайското население, но и специалната политика на Пекин спрямо т.нар. „хуацяо” (т.е. китайската диаспора, пръсната в десетки държави по света, включително и в България). От края на ХХ век насам, „хуацяо” продължават да играят ключова роля както за задълбочаване на икономическите трансформации в самия Китай, така и за разпространяването на политическото му влияние в света. Механизмът на демографската експанзия, чрез която се осъществява разширяването на китайското жизнено пространство, действа по следния начин:

- като демографска експанзия в пространство, контролирано от друг народ, извършвана по всякакъв повод и при всякакви условия, дори ако за това е необходим формален отказ от собствената националност (т.е. деидентификация);

- като формиране на мощна диаспора и създаване на механизми за влияние върху културния и икономически живот на съответния чужд народ, развитие на теорията за единството на народа или на „родствените връзки” между него и китайската нация, установяване на „прозрачни граници” с историческата родина (т.е. с Китай), целящо укрепване на културните и икономически връзки;

- като овладяване, с помощта на историческата родина, на политическия живот на чуждия народ и превръщането му в послушен инструмент на процеса на „обединяване” на китайската диаспора и ликвидиране на формалните граници.

Тук ще отбележа, че освен постепенната, макар и интензивна, икономическо-демографска експанзия, не може да се изключи и възможността от неконтролирана от китайските власти масова „катастрофална миграция” към някои съседни държави и, най-вече, към слабозаселените източни региони на Русия. Не предизвиква съмнение, в частност, фактът, че сегашното затопляне на земния климат може да доведе до продължителна суша в междуречието на Янцзъ и Хуанхъ, последвана от масов глад, който пък да провокира несанкционирано мащабно преселение на десетки милиони китайци на Север. Да не забравяме, че най-големите военно-политически сътресения на световните империи (арабската експанзия, кръстоносните походи, монголските завоевания през ХІІ-ХV век, или европейската колониална експанзия през ХVІ-ХІХ век) са предизвикани именно от масовите преселения на народите. Дефиницията на Клаузевиц за войната, като продължение на политиката със силови средства, дълго време доминира в общественото съзнание. То обаче е валидно повече за началото на ХІХ век, когато в европейската история бива изчерпан потенциалът за бърз демографски ръст. Но и днес редица западни анализатори посочват, че военно-политическите аспекти на демографския взрив от последното десетилетие на ХХ век не са докрай осъзнати от редица страни, което обаче не важи за Китай. Още Дън Сяо-пин отбелязва, че при евентуалното възникване на политическа нестабилност в Китай, 500 хиляди китайци ще емигрират в Хонконг, 10 милиона – в Тайланд, а 100 милиона – в Индонезия (чието население днес е над 221 млн. души). Дън тактично е премълчал, колко милиона биха се насочили към Сибир, руския Далечен изток, Виетнам или на Запад (включително в Европа и Северна Америка). Проблемът на Китай е, че ресурсната му обезпеченост е значително по-ниска, отколкото е средната за света. Според самите китайски учени, тя е, както следва: „територия на човек от населението – 1/3 от средната за света, пасища – ?, гори 1/9, площ на водните басейни – ?. Ако пък направим сравнение само със САЩ, показателите ще се окажат още по-ниски. Така на един китаец се пада 8 пъти по-малко земя и 9 пъти по-малко гори, отколкото в Съединените щати. А, отчитайки сегашната производителност на труда в Китай, това неизбежно ще изостри и без това напрегната ситуация в екологичната и ресурсната сфери”.

Важно е да не забравяме и, че ресурсите за развитие в Китай, до голяма степен, са изчерпани. И излишното население просто е принудено да напуска страната.

От казаното дотук следва, че проблемът за границите в китайската геостратегия, на фона на осъществяваната икономическа и демографска експанзия, не е чак толкова остър, колкото си мислят мнозина. Това обаче не означава, че в перспектива Китай няма да реши да използва сила за разширяване на жизненото си пространство, или по-скоро за да закрепи юридически резултатите от демографската си експанзия. Тоест, китайският военен фактор няма да бъде изнесен извън „границите” на бъдещите геополитически трансформации в Азиатско-тихоокеанския регион и в света, като цяло. Доколкото, съгласно теорията за „преходното влияние” на Дж. Куглър и А.Органски, неравномерното икономическо развитие и свързаната с него промяна в разпределението на военната мощ, по правило, водят до война за лидерство, която обикновено се стартира или от хегемона (днес това са САЩ), с цел да попречи на овладяването на лидерските позиции от своя съперник, или пък от въпросния съперник (т.е. от Китай). Затова не е случайно, че според Самюъл Хънтингтън, най-вероятният район, където може да започне трета световна война, е Южнокитайско море.

Съобразявайки се със съвременната стратегическа ситуация, Китай промени военната си стратегия, преориентирайки своите въоръжени сили от северното към южното направление. При това, акцентът се поставя върху развитието на военно-морските и военно-въздушни сили и реализацията на целенасочена стратегия за усвояването на максимално количество високи технологии в ракетно-космическата и ядрената сфери (с посредничеството и подкрепата на Русия), както и в информационните технологии (с дискретно американско участие). През 1987 Китай повдигна въпроса за правата си върху архипелага Спратли, лансирайки тезата, че островите му принадлежат от хилядолетия. На следващата година китайската армия окупира остров Хайкан, като го обяви за специална икономическа зона и изгради там собствена военно-морска база. През 1992 пък бе приет „Закон за вътрешното море и прилежащата зона”, като юридическо основание за завземане на островите в Южнокитайско море.

Присъединявайки се през 1996 към Конвенцията на ООН по морско право, Пекин седем пъти (т.е. с 2,5 млн.кв.км) разшири икономическата си зона в Южнокитайско море. Базирайки се на геополитическата концепция за „стратегическите граници и жизненото пространство”, китайските военни теоретици твърдят, че локалните войни са единствените възможни както днес, така и в бъдеще, защото с тяхна помощ може да бъде предотвратено натрупването на остри противоречия, способно да доведе до избухването на световна война. Те, освен това, допускат, че през първите десетилетия на ХХІ век Китай (при появата на стратегически усложнения и препятствия пред гарантирането на „законните му права и интереси в Азиатско-тихоокеанския регион”) може да участва в редица локални войни и въоръжени конфликти по целия периметър на своите граници, причини за които, според мен, могат да станат:

- изостряне на проблема с независимостта на Тайван, което да доведе до сериозна военна конфронтация между Китай и САЩ;

- формирането на съюз между Русия, Европа и САЩ, насочен против сигурността на Китай, което би могло да тласне последния към контрадействия с всички негативни последици от това за руския Далечен изток и за Централна Азия;

- китайската реакция срещу евентуални опити на руските власти да преустановят със сила китаизацията на Далечния изток, което да провокира стремеж за разширяване на „жизненото пространство” за сметка за „загубените в миналото китайски земи”. Тоест, евентуалната китайска агресия би била насочена срещу непосредствените и най-близки съседи.

Повечето анализатори, отделяйки голямо внимание на действията на Пекин в Азиатско-тихоокеанския регион, както и в света, като цяло, констатират, че растящата китайска мощ се основава върху транснационалното взаимодействие между капитала на самата КНР, на китайските „нови индустриални страни” (към които се причисляват Тайван, Хонконг и вече „китаизираният” Сингапур) и на китайската диаспора, което пък води до оформянето на „огромна нова икономическа зона” от Пекин до Джакарта. Според руския специалист по Китай Олег Рахманин, създаването и ще бъде пряк резултат от следваната от китайците „стратегия на трите триъгълника”. Тя предвижда първоначалното развитие и укрепване на отношенията в т.нар. „малък триъгълник” (Китай – Хонконг – Тайван), след което вниманието се съсредоточава върху заздравяване на сътрудничеството в „средния триъгълник” (Китай – „китаизираните нови индустриални страни” – АСЕАН), а накрая се формира и „големият триъгълник” (Китай – Япония - САЩ). Всичко това свидетелства, че при очертаването на своята геостратегия, Китай се ориентира от чисто геополитическата към една по-скоро геоикономическа парадигма на международните отношения, в чиято рамка се реализира и „стратегията на трите триъгълника”. При осъществяването на подобна стратегия обаче, Китай, отваряйки се към външния свят като икономически субект, в същото време се „затваря” (макар и относително), придавайки на връзките си с външния свят чисто спомагателна роля. Следователно, системността на Китай, неговата външнополитическа и външноикономическа пълноценност и самодостатъчност, ни позволяват да предположим, че и по-нататъшното развитие на тази страна ще запази в значителна степен своята специфика – т.е. ще се основава най-вече на вътрешните и потребности. Едва ли Китайската народна република ще възприеме известните ни постиндустриални модели, макар че в отделни елементи на китайската „система” сходството с тях е значително. Китайската геостратегия се основава върху убеждението, че развитието на света следва обективните закони и неизбежните причинно-следствени връзки, в съответствие с които следва да се формира и външнополитическата стратегия на Китай. В нея липсват елементи на настъпателност и налагане, защото обективните закони (като например идеята за неизбежното формиране на многополюсен свят) съвпадат с китайските стратегически интереси. Тук следва да отбележа, че ако САЩ, в качеството си на световна държава, мечтаят да получат Евразия като „геополитическа награда”, гарантираща им по-нататъшната доминация на планетата, то Китай съвсем реално провежда мощна икономическа и демографска експанзия в Югоизточна Азия и постсъветското пространство. Като в същото време снабдява с модерни оръжия и ракетно-ядрени технологии Иран и други държави, противопоставящи се на американското настъпление в Близкия изток. Тоест, на практика, Пекин постепенно, но настойчиво, изтласква САЩ от азиатския континент. Така Китай съдейства за формирането на многополюсен свят, което според неговото ръководство, е сред основните предпоставки за постигането на стратегическата му цел – да се превърне във водеща световна държава. Неслучайно мнозина анализатори твърдят, че между Китай, Иран и Пакистан вече се е оформил неофициален геополитически алианс, влияещ върху силовия баланс не само в региона, на и в света, като цяло. Тоест, можем да допуснем, че през следващите десетина години, възходът на Азия и на исляма ще провокира гигантски размествания на геополитическата карта на света през ХХІ век, където в обозримо бъдеще най-вероятно ще доминират нови расови и културни сили.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Ислямският фундаментализъм е идеология, която мобилизира милиони хора. Последователите и са разпръснати в най-различни краища на света в рамките на уммата или на многобройната ислямска диаспора в Европа, Америка, Азия, Африка и Австралия. Поставени в конкретни ситуации, тези хора, организирани в компактни групи или изразяващи външнополитическите интересите на отделни държавни ислямистки субекти, влизат в много сложна система на взаимозависимост със системата за сигурност на държавите, които не изнасят ислямски фундаментализъм. Ако трябва, в най-общи линии, да характеризираме тази комплексна релация, следва да отбележим, че става въпрос за степени на готовност за “атака” от страна на субекта, формиран на базата на ислямския радикализъм (независимо дали той е групово-партиен или държавен) и степени на готовност за противопоставяне на “рецепиращата” система за сигурност. До голяма степен, отделните състояния на тази готовност за “агресия” на ислямистките субекти зависят едновременно от вътрешно груповата (или държавната) характеристика и от държавата, чиято система за национална сигурност е обект на “агресия” от страна на радикалния ислям.

Най-грубо очертани, тези състояния могат да бъдат сведени до пет основни: уязвимост, предизвикателство, риск, заплаха и опасност. Всяко от тях носи собствени идентификационни параметри, играещи ролята на отделни, постоянни във времето, свойства. В същото време, към тях могат да се добавят допълнителни белези, които произтичат както от вътрешно груповото състояние, така и от динамиката на международните отношения (отново съпоставима по отношение на уммата и на целия останал свят).

1. Състоянието на уязвимост на даден теоретичен обект на “агресия” от страна на ислямския фундаментализъм е най-низшата степен, която може да съществува между войнстващата доктрина и системата на национална сигурност. По принцип, за да се направи оценка за съществуването на подобно състояние е необходимо наличието на определени обективни обстоятелства. Такива могат да бъдат многобройна мюсюлманска малцинствена група (по отношение на страна, чието мнозинство, изповядва друга религия), многобройна деноминационна малцинствена група (по отношение на страна с мнозинство, изповядващо друг вид ислям- като например шиитската група в Йемен, Саудитска Арабия и другаде, или сунитската група в Иран). До подобно състояние може да се достигне и когато в съседство или в относителна географска близост се намира държавен субект, чиято външна политика, почива върху принципите на ислямския радикализъм. Идеята е, че всяка държава съсредоточава много повече усилия за активизиране на политическите и икономическите си връзки с най-близките в географско отношение страни. Така например Иран принципно се интересува значително повече от Балканите, отколкото от Океания или от Латинска Америка. Логично е този потенциал да остане само на теоретично ниво, ако не съществуват фактори или стимули за неговото качествено трансформиране, придобиващи специфична характеристика от регионален или субективен характер. Така, на практика не съществуват държави и общества, които да не са уязвими по отношение на ислямския фундаментализъм. Демографските характеристики и големият емиграционен капацитет на уммата са основната предпоставка за бързото разрастване на ислямската диаспора в цял свят. В този смисъл радикалният ислямски фундаментализъм, който е една от доктрините, изповядвани от 1,3-милиардната ислямската общност и чиито представители на практика присъстват във всички страни по света, притежава потенциал да се превърне в опасност за международната сигурност. В същото време, само за някои страни войнстващата доктрина прераства в реална опасност, докато за други си остава само потенциална, превръщаща местното общество в уязвимо към агресивния религиозен фундаментализъм. Като именно изборът на модела на противодействие е този, който регулира състоянието на ислямския фундаментализъм спрямо конкретната система на национална сигурност.

Съдържанието на уязвимостта като термин, отразяващ релацията ислямски фундаментализъм - национална сигурност, се преплита много тясно с някои от другите посочени квалификационни състояния на тази релация. На практика, редица сходни състояния във вече очертаната класификационна схема преливат едни в други. Разграничителната линия между тях е толкова тънка, че точното определяне на профила и често остава в сферата на творческите предположенията и научната еклектика. Подобна, изключително трудно различима връзка, е и онази между понятията уязвимост и риск, въпреки, че тъкмо между тях е поставено и предизвикателството. Ако трябва да сме по-конкретни, рискът е състояние, при което уязвимостта просто се е “мултиплицирала”, вследствие преди всичко на активни вътрешни фактори. Тоест, състоянието на пасивност, което изразява уязвимостта се е развило в негативна за националната сигурност насока, превърщайки се в активното състояние на риск.

2. “Придвижването” или “ферментирането” на уязвимостта към риска се дължи единствено на ясно осветено предизвикателство, което е втората степен на релация ислямски фундаментализъм – национална сигурност. Предизвикателството все още е твърде отдалечено или неидентифицирано като състояние на ислямския фундаментализъм, което дава възможност за създаване на широка мрежа от тактически мерки за противопоставяне. В същото време, участниците в механизма, вземащ политическото решение (заедно със съответните институции от системата на националната сигурност), следва да очертаят профила на национално съобразения модел за борба срещу религиозния радикализъм. Това второ състояние е предпоставка за своевременна намеса на политическата класа, която единствена е в състояние да избере правилната стратегическа парадигма. Липсата на експертна оценка и добре формулирана стратегия означава бягство от отговорност на политическия елит в съответната държава. Сред множеството мерки от чисто тактическо естество следва да има и такива, подсказващи, че ислямският фундаментализъм е осъзнат като предизвикателство. В никакъв случай обаче, доктрината на ислямския религиозен фанатизъм не бива да се отъждествява с тероризма. Първото включва идейните мотиви и причини за раждането на второто, което вече е антихуманното последствие, съпътствано от множество човешки жертви и материални разрушения. В чисто теоретичен план, подобен подход би изключил мерките от социален, образователен и демографски характер и би поставила акцент само върху “силовите” инициативи, които са изключително от политико-административно естество. Този тип “късогледство” на конструкторите на политическите решения означава да се насочи погледа към преодоляване на последствията, а не към лекуването на причините за разпространението на радикалния ислям сред част от местното население. Оценката на предизвикателството на ислямския фундаментализъм за националната сигурност в най-голяма степен се интерпретира като крайна необходимост от предприемане на превантивни мерки. Казано другояче, предизвикателството в рамките на очертаната петстепенна класификационна скала изисква превенция, която се уповава повече на социалните мерки, а не толкова върху политически (и още по-малко върху силови) мероприятия за борба срещу доктрината на ислямския радикализъм.

Заедно с това, предизвикателството, като състояние, все още е на относително ниско равнище в рамките на изследваната релация. Това предполага възможност за лавиране или маневриране по отношение на оценката на войнстващата религиозна доктрина. По правило, грешките от вътрешен характер превръщат ислямския фундаментализъм от предизвикателство в риск за националната сигурност. Логично, в никакъв случай не може да се игнорира динамиката на вътрешното автономно развитие на самата доктрина, която след 1979 и 2001 регистрира забележителни темпове. Категорично трябва да се признае, че именно грешки от стратегически характер на водещите държави в света станаха причина за инфилтрирането на субекти, възприели радикалната ислямска доктрина в системата на международните отношения. Разчиташе се на взаимната вътрешна несъвместимост и историческата вражда между двете основни ислямски деноминации с цел понижаване статуса на войнстващия шиизъм до този на предизвикателство за на националната сигурност. Забележително е признанието на външния министър на Судитска Арабия Сауд ал Фейсал от март 2003: “Много от западните страни, най-вече САЩ, ни помолиха да създадем ислямски центрове, които заедно считахме за умерени, в противовес на иранските.”. Така, на практика, в периода между 1981 до 1991 ислямският фундаментализъм, вместо да бъде сведен отново само до идеен резервоар на потенциална омраза към демократичния свят, реално беше изтласкан до нивото на сериозен риск за националната сигурност на големите западни държави. Нещо повече, тъкмо това е периодът, през който ислямизмът придоби конкретни глобални очертания, превръщайки се във фактор на риск и заплаха за сигурността на целия свят. За малки европейски държави като България, абстрахирайки се напълно от националната специфика (вътрешната – т.е. състоянието на многобройната индогенна ислямска общност и външната – т.е. състоянието на държавните българо-ислямски отношения), тази идеология придобива потенциала на риск за националната сигурност. Което неслучайно съвпада с промяната на политическия режим в страните от Източна Европа и пренареждането на външнополитическите им приоритети.

3. Рискът е третото (и може би решаващо) състояние по отношение на посоката на бъдещото развитие на ислямския фундаментализъм. На практика, той представлява вододелът, спрямо който държавата и политическият и механизъм следва да предприемат всички необходими мерки, за да се противопоставят на евентуалното разпространение на войнствата идеология и наложат връщане към нейните предходни (и несъмнено по-безопасни за националната сигурност) състояния. Отговорността на политиците е в това да дадат еднозначен отговор, дали приложената стратегия за противодействие е сполучливо подбрана, или тенденцията на развитие е неудовлетворителна. Логично е обаче, в рамките на т.нар. „мениджмънт на риска”, да се отчетат и обстоятелствата, които не зависят (или слабо зависят) от вътрешнополитическото решение. В рамките на селекционирания модел за противодействие трябва да се отчетат следните параметри:

- ефективност на вътрешно предприетите тактически мерки, чиято обща насоченост определя общия характер на стратегията;

- наложилият се световен модел на противодействие и силата на влияние (натиск) върху конкретния държавен субект за неговото възприемане;

- способност за налагане на собствен модел на противодействие (евентуално с по-висок коефициент на противодействие в сравнение използвания от повечето водещи държави) в рамките на йерархията на външнополитическите приоритети.

- трезва преценка за състоянието на ислямския фундаментализъм с оглед избирането на модела на водещите държави като щит за националната сигурност, или пък следване на собствена “траектория” в стратегията за противодействие срещу войнстващия ислямизъм.

Точният анализ и оценката на риска, като състояние в сложната релация ислямски фундаментализъм – национална сигурност, е от изключително значение и отговорност. Това се дължи на факта, че ако тази радикална доктрина бъде възприета като такава, логично е да настъпят промени и в йерархията на външнополитическите приоритети на конкретния актьор (участник) в международните отношения. Последният влиза в конкретни партньорски, или по-категорични, съюзнически отношения с определена група от държави, чиято външна политика се основава върху същите принципи, вследствие на приемането на ислямистката доктрина като риск за националната им сигурност. Така, именно това състояние, превърнало се в ясно очертан външно политически приоритет, създава контурите на обособената група на „приятелските държави”. Диференциацията, като основно външнополитическо средство, прегрупира държавите в света в общности на “приятелите”, “неприятелите” или “безразличните”. Рискът от ислямския фундаментализъм динамизира международните отношения, поставяйки външната политика в качествено ново състояние в сравнение с предходните две състояния на доктрината на радикалния ислям – уязвимост и предизвикателство.

4. Четвъртото състояние в лансираната петстепенна схема, категорично изискващо ясен отговор от управляващите политически фактори, е заплахата. Тя е своеобразен предпоследен, “проверочен” стадий на вече възприетата стратегия за противодействие. Корекции могат да настъпят и в широката гама от тактически мерки, попълващи съдържанието на цялостния модел. Естествено е те дори експериментално да бъдат променени с цел откриване на по-ефективни инициативи. Трансформациите могат да се осъществят по посока разширяване или редуциране обхвата на мерките. Най-адекватно обаче би било, само вече набелязаните да бъдат обогатявани или просто прецизирани. Със сигурност, ако се наложи промяна на стратегическия модел, това ще означава провал на политиците и всички участници във вземането на съответното политическото решение. Последното пък би имало изключително неприятни последици за националната сигурност, тъй като се интерпретира като зле свършена работа от аналитичните и прогностични работни групи на по-ниските нива от политическия механизъм или като безотговорност при вземането на окончателното решение на най-висше политическо равнище. На практика, отговорността е поделена поравно, тъй като както решението на най-високо равнище следва да е адекватно, така и информацията, върху която то се базира, трябва да е точна. Двете са взаимно свързани и взаимно зависещи. Като всяко отклонение се плаща скъпо.

Пример за това е състоянието на ислямския фундаментализъм през втората половина на 90-те години спрямо американската система за национална сигурност. Въпреки че през 1996 талибаните създадоха своя сунитска фундаменталистка държава в Афганистан и напук на очевиднато и идеологическа връзка с Уахабитското кралство Саудитска Арабия, американските държавници не промениха стратегическото си отношение към уахабизма. Въпреки предупрежденията на ЦРУ през 1995 за съществуването на “нов тип терористи”, Белият дом разглежда тези ислямски фундаменталисти като “агенти на чужди държави” и “местни престъпници”. В този дух са декретите № 39 от 1995 и №62 от 1998 на президента Бил Клинтън, според които тероризмът е проблем, касаещ закона и националната сигурност едновременно”. През 1996 Осама бен Ладен е определен като “финансов спонсор на джихада срещу неислямските държави по цял свят”, но едва през 1999 той вече се смята за “финансист фанатик”. Пак оттогава Осама бива квалифициран като “извършител на терористични актове, тъй като Ал Кайда има военен отдел”. На практика, до този момент, залавянето на Бен Ладен и унищожаването на Ал Кайда не е част от стратегията на САЩ за противодействие срещу ислямския радикализъм.

Наред с тези тактически мерки, на територията на САЩ реално са продължили да действат множество уахабитски емисари, разпространяващи ислямския фундаментализъм. Според Дейвид Уфуст, бивш експерт във финансовото министерство на САЩ, Саудитска Арабия е изразходвала около 75 млрд. долара за налагането на уахабизма сред американските мюсюлмани. Така например, в Лос Анджелес е построена най-голямата джамия в Америка, на стойност над 8 млн. долара. Там са провеждани някои от тайните срещи на Науаф Хазими и Халил Махдар - двама от участниците в атентатите от 11 септември 2001. Тази сериозна грешка на американското правителство води до фаталните последици от атентатите от 11 септември 2001, принудили Вашингтон да преоцени ислямския фундаментализъм от заплаха в опасност за националната си сигурност.

Доказателство за стриктно националната интерпретация на разбирането за заплахата от ислямския фундаментализъм за националната сигурност е и тезата, лансирана от Камерън Браун, експерт от Интердисциплинарния център Херцелия в Израел. Логично е, на фона на продължаващата повече от половин век пряка конфронтация между Израел и арабските страни, акцентът да падне върху военните аспекти. Израелският опит е полезен, но имайки предвид надделяването на националните параметри той невинаги следва да се копира от европейците, каквито внушения прави този иначе талантлив анализатор. Браун е на мнение, че заплахата от ислямския фундаментализъм (най-общо заместен от тероризъм) за държавата му се свързва преди всичко с изясняването на слабите места на израелската система за сигурност. А такива са:

- малката територия на държавата и сравнително ограниченият брой стратегически цели за терористите;

- много силната зависимост на системата за национална сигурност от необходимостта от бързо свикване на военните части от резерва, поради сравнително малката численост на действащата армия и органи за сигурност;

- потенциалните агресори могат да използват при своите атаки неконвенционално оръжие (включително и ядрено).

5. Всъщност датата 11 септември 2001 се превърна в изходна точка за обявяването на войнстващата ислямистка идеология за опасност за националната сигурност не само на най-силната държава в света, но и на много други държави. След тази дата организациите, използващи ислямската религия за своята агресия, насочиха ударите си и срещу редица най-близки съюзници на САЩ. На практика, противодействието срещу ислямския фундаментализъм придоби размерите на тотална война, съответстваща на петото (екстремалното) състояние в сложната релация национална сигурност-войнстващ ислям. По случай третата годишнина от 11 септември 2001, Ватикана дори сравни битката срещу тероризма с Трета световна война. Събитията показаха, че възприемането на тази идеология като заплаха за националната сигурност е причина за реорганизация на цялата система към друг тип война. Тя има свои отличителни белези, коренно различни от тези на отминалата вече Студена война между капитализма и комунизма (т.е. между Запада и Изтока). Американската военна наука доста сполучливо я определи като асиметрична война, като в най-общи линии основният и белег е, че единият противник просто остава невидим. Всъщност, именно това всъщност е и най-голямата трудност пред службите за сигурност – първо, да открият противника, второ, да изработят печеливша стратегия в борбата срещу него и трето - тя да се окаже ефективна с оглед противопоставяне на противника, чиято идеология е радикалния ислям.

Няма стратегия, която да се определи като „идеална”, с оглед на непредвидимостта на противника . Все още, практиката в противопоставянето на ислямския радикализъм, като ясно осъзната опасност на международната и национална сигурност, е относително малка. Антитерористичната коалиция търси ефективни тактики, които очевидно не могат да се приемат като универсални формули за противодействие. Така както не съществува единен ислямски терористичен модел, така не съществува и универсална стратегия за противодействие. В националните анализи и оценки за квалификацията на ислямския радикализъм като заплаха, надделяват най-общотеоретичните постановки. А именно националните интереси са последната призма преди причисляването на разглежданата идеология в последното, екстремално състояние по отношение на националната сигурност. Отговорността на политическата класа е изключително голяма, тъй като именно тя трябва да избере ефективната стратегия. Пример в това отношение е реакцията на Москва след терористичния акт в северноосетинския град Беслан през септември 2004. Енергичните политически и институционални реорганизации, предприети от руснаците говорят за трансформирането на заплахата в опасност. Още по-нагледен пример е изявлението на Юри Балуевски, шеф на руския Генерален щаб, че страната му е готова да нанесе удар навсякъде по света където има бази на терористите. Приемането от руската Дума на нов антитерористичен закон говори за усърдното продължаване на работата в тази посока. Прави впечатление, че сред текстовете на закона има и такива, позволяващи свалянето на самолет, отвлечен от терористи. От друга страна, някои държави, дори измежду тези, прилагащи “твърдия”подход за противодействие срещу тероризма, критикуват подобна безкомпромисност.

Обявяването на доктрината на войнстващия ислям за опасност за националната сигурност не означава, че конкретната държава трябва да приеме твърдия подход за противодействие. Напротив, подобно престараване би коствало твърде много на държавата не само в материални щети, но и в човешки жертви. Това означава много повече внимание, грижи и старание от страна на държавата при селекционирането на най-ефективните подходи и мобилизация на максималния институционален, финансов и кадрови ресурс. Нашата страна и системата и за национална сигурност се намира именно на такъв етап в отношенията със подривните идеи на радикалния ислямски фундаментализъм. Българските държавни мъже, както и националните институции и експертната гилдия трябва да поемат своите задължения при изработването на най-ефективната стратегия и съответните тактически мерки срещу основния противник на цивилизования свят, част от който е и Република България.

Бележки:

1. За първите шест месеца на 2004 близкоизточният регион е единственият в света, който отбелязва последователна остра икономическа рецесия. Резултатите са песимистични и за следващата 2005. От 100 милиона безработни през 2005, около 20% се намират в Близкия Изток. Всяка година в регионът безработицата се увеличава с 3% като през 2010 г. безработните араби ще достигнат около 30 милиона. За повече информация вж: Такрир ал моназама ал амал ал дуали, Доклад на световната организация на труда, Ал Хая, 15.07.2004; Ахбар Либия, 30.01.2006, http://www.akhbar-libya.com

2. Радикалният ислям е само една от доктрините, изповядвани в многобройната умма. В никакъв случай той не трябва да се отъждествява с всички мюсюлмани, а още по-малко самият ислям – с насилие.

3. Годината, в която победи ислямската революция в Иран под ръководството на аятолах Хомейни. Тя се счита за шиитската ислямистка експлозия.

4. Годината, в която бяха осъществени атентатите срещу кулите близнаци и Пентагона във Ню Йорк и Вашингтон. Тя се счита за кулминация на разпространението на конкурентния сунитски, салафито-уахабитски вариант на исляма.

5. Атентатите през юли 2005 в Лондон доказаха, че възприемането от Великобритания на т.нар. “мек” вариант за противопоставяне на радикалния ислям е било грешка на британските политици. Избухването на кризата с карикатурите на пророка Мохамед във вестника “Йоланд постен” също стана причина за разсъждения дали скандинавския и в частност датския подход за борба срещу радикалните ислямисти е най-удачния в национални условия. Необходимо е да се отбележи, че в Дания има изключително активна клетка на Хизб ат Тахрир, една от ислямистките партии, които се борят за създаването на световен халифат. На 15 април 2005 лидерът на Хизб ат Тахрир в Дания 56-годишният палестинец Исам Амайра призовава местните мюсюлмани да се борят, за да превърнат страната в халифат. След като тя стане държава, в която се прилага шариата да изнесат борбата си в съседните скандинавски държави. Очевидно, че норвежката столица играе ключова роля в политическите възгледи на Хизб ат Тахрир, тъй като Амайра призовава веднага след победата да се смени името й на Медина. За повече информация виж Ehrenfeld, R., Lappen, A., Europe’s Last Chance, Frontpagemag.com, 16.02.2006.

6. Ал Мокхтасар, http://www.almokhtsar.com, 23.08.2004

7. Всички бивши комунистически страни, с изключение на Румъния, прекъснаха през 50-те години на ХХ век дипломатическите отношения с Израел и застанаха на страната на палестинците и арабите в половинвековния Арабо-израелски конфликт. От 1990 те ги възстановиха, с което улесниха разпространението на омразата към техните правителства на ислямистка основа.

8. Преценка дали се получава колизия между: а) националната сигурност и националните интереси; б)силата на собственото външнополитическо решение и силата на влиянието на външнополитическата конюнктура.

9. Бившият режим на талибаните в Афганистан беше признат от три страни: Пакистан, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства. Ако първата държава поддържаше дипломатически отношения по чисто стратегически (съседски) причини, то двете арабски държави чувстваха идеологическа близост с религиозните фанатици.

10. Ал Уотан, Риад, 9.09.2004.

11. През 1996 г. се създава първата секция от 10 офицера в ЦРУ, които имат за задача да събират информация и да анализират дейността на Бен Ладен. Либия е първата държава, която осъжда и издава заповед за задържане му чрез Интерпол. Това става през 1998. когато Бен Ладен е осъден от либийски съд за подстрекателство за убийството на агент на германското разузнаване в Либия през 1996. За повече информация вж: Ал Уотан, Риад, 9.09.2004 и Ахбар Либия, 17.06.2005, http://www.akhbar-libya.com

12. пак там.

13. Ал Мокхтасар, http://www.almokhtsar.com, 23.08.2004.

14. Brown, C., Israel and the WMD Thread: Lessons for Europe, Meria, Vol. 8, №3, September 2004, http://meria.idc.ac.il

15. Муфакира ал ислам, http://islammemo.cc/

16. CNN, 9.09.2004.

17. Ислам он лайн, 27.02.2006. http://www.islamonline.org/arabic/index.shtml.

* Преподавател във Варненския свободен университет, член на Българското геополитическо дружество

{rt}