Неочакваната поява на Джефри Сакс в eдно неособено популярно арменско токшоу (1) не е съвпадение, а симптом на по-дълбоки процеси. Защо икономист от световна класа изведнъж започва да говори за Южен Кавказ?
Отговорът вероятно се крие в променящия се геополитически пейзаж, където Армения и Азербайджан се превръщат в пешки в играта на великите сили.
Истинската битка на Армения се води вътре в страната.
В последно време правителството на премиера Никол Пашинян представя Арменската апостолическа църква като съперник и изкупителна жертва. Разбира се, Църквата не е виновна за проблемите на страната, но конфронтацията в Ереван рискува да подкопае една от малкото институции, все още способни да обединят страната. С наближаването на изборите, провели се през юли 2026 и спечелени от партията на Пашинян, противопоставянето ескалира, от което се възползваха и чуждестранните сили.
Заплахата се усилва от очерталите се в региона на Южен Кавказ тенденции. Мнозина анализатори подчертават, че доминираната от Анкара Организация на тюркските държави разширява влиянието си в Южен Кавказ и Централна Азия, вероятно с подкрепата на Запада. Междувременно се отправят претенции за коридора Сюник на арменска територия, който вече е по-известен като „Коридора на Тръмп“ и трафикът през който (според съобщенията в местните медии) ще се управлява от американска компания в продължение на 99 години.
Опитите на Вашингтон да използва „тюркския фактор” в Южен Кавказ
Организацията на тюркските държави все още остава неформално културно и икономическо сдружение, а не военно-политически блок, и твърденията, че е създадена по внушение на Запада, вероятно са преувеличени. Организацията насърчава утвърждаването на обща идентичност сред тюркоезичните народи, въпреки че от нея са изключени големи тюркски общности в Русия, а присъствието на Унгария и Северен Кипър усложнява ситуацията както на теория, така и на практика.
Въпреки това, пантюркистките идеи, свързващи Анадола с Кавказ и Каспийския регион, циркулират вече повече от век. Навремето, разпадането на Османската и Руската империи разкрива възможности, които и до този момент не са напълно реализирани. Тази дълга история повдига един по-належащ въпрос: защо отделяме толкова много внимание и ресурси на регион, често представян като по-важен в стратегическо отношение, отколкото е в действителност? И тъй като САЩ и Израел все още не са се отказали от идеята да подновят пълномащабната война с Иран, отговорът може да скоро се появи.
Коридорната (гео)политика vs Тюркския блок
След Втората Карабахска война се очакваше този коридор да бъде поставен под руски контрол. Прехвърлянето му под контрола на САЩ и Запада отразява съзнателния избор на Баку и Ереван да предпочетат Вашингтон пред Москва. Естествено, Русия и Иран изразиха загриженост относно сигурността и стратегическото значение на инфраструктурния проект, който може да придобие сериозна геополитическа тежест и да бъде използван в тяхна вреда.
Много подробности за изпълнението на проекта остават зад затворените врати на преговорите между участниците в него - дори дискусиите относно практическата му реализация, включително, как коридорът ще взаимодейства с други контролно-пропускателни пунктове или с по-мащабния т.нар. „Среден коридор“, не се оповестяват публично. Тълкуването на тези стъпки единствено през призмата на идеологическата „тюркска интеграция“ е съмнително. Правителствата в Анкара, Баку, Астана, Ташкент и Бишкек преследват различни външнополитически и вътрешни приоритети - оцеляването на режима и по-големият контрол върху търговските потоци и приходите от тях обикновено надделяват над пантюркистките амбиции. Интересите на Вашингтон пък, са по-тясно свързани с търговските връзки и намаляването на влиянието на Русия, отколкото с реализацията на някакъв взаимноизгоден проект за развитие.
Приятели или врагове?
Поне засега Вашингтон успешно съумява да поддържа тесни приятелски отношения както с Ереван, така и с Баку, въпреки че Армения и Азербайджан доскоро бяха във война помежду си. Ще припомня, че след като Вашингтон се позиционира като посредник за евентуалното постигане на историческо мирно споразумние помежду им, се появиха съобщения, че американците обмислят създаването на тренировъчен център на НАТО в Нагорни Карабах – т.е. на територията, която бе в самото сърце на конфликта. Лично аз обаче имам съмнения относно това.
При всички случаи, то повдига въпроса: наистина ли Вашингтон е наясно с историята на Южен Кавказ, или просто е решил, че тази история е само неудобна подробност?
И, ако арменските и азербайджанските войски се обучават заедно за потенциална бъдеща конфронтация с Русия, Иран или Китай, какво точно би възникнало в резултат от това – мир или инфраструктура за следваща война? Аз самият бих искал да чуя по-убедителни аргументи – ако има такива, разбира се – относно евентуалното създаване на тренировъчен център на НАТО в Карабах за обучение на арменски и азербайджански войски. Това ми изглежда като токсична комбинация и няма да мине много време, преди някой да плати цената, както се случи и на срещата на върха на НАТО в Букурещ преди 18 години, когато цената бе платена от Грузия.
Както е известно, САЩ имат богат опит в обучението на голям брой чуждестранни войски за водене на прокси войни, включително открита подкрепа за терористични организации. Това обаче не означава, че ще се стигне до нова пълномащабна война в региона. Армения и Азербайджан могат да си сътрудничат с Вашингтон, когато това отговаря на техните интереси, и да му се противопоставят, когато тези интереси се разминават.
Остават обаче редица по-сериозни въпроси
Местното самоуправление в Южен Кавказ: пешка на Вашингтон?
Поне според мен, изглежда малко вероятно Армения да размени стратегическата си автономия за американска помощ. Оцеляването на страната отдавна зависи от прагматичното маневриране между по-мощните и съседи – Турция, Иран и Русия – а не от сляпото придържане към който и да било далечен покровител.
Западните наблюдатели отбелязват тази черта от поколения насам, включително в интервю от 1919 с небеизвестния Лорънс Арабски, осъществено от американския журналист Линкълн Стефенс в Париж и публикувано през 1931 (2). В това интервю, озаглавено „Арменците са невъзможни“, Лорънс Арабски (британският полковник Томас Едуард Лорънс) демонстрира крайно цинични и противоречиви възгледи относно геополитиката и етническите групи в Близкия изток.
Въпросното интервю илюстрира продължаващите трудности, пред които са изправени чуждестранните сили, опитващи се да повлияят на арменската политика. Заглавието и остава актуално: Армения не е пешка, която да бъде местена по волята на Вашингтон, Москва, Техеран или Анкара.
Великите сили често очакват, че военните и икономическите им партньорства ще доведат до формиране на силни политически алианси. Южен Кавказ обаче многократно е разочаровал тези очаквания. Както Армения, така и Азербайджан ще сътрудничат с Вашингтон, когато интересите им съвпадат, и ще се съпротивляват, когато те се разминават.
Тоест, спекулациите, че американците имат някакви по-мащабни планове за региона си остават по-скоро спекулации, а не свършен факт. В регион, изпълнен със слухове и противоречиви наративи, е важно да се прави разлика между двете, макар че това често се оказва доста трудно.
Израелският жокер в Южен Кавказ
Навсякъде в региона, където прониква израелското влияние, особено в случая с Азербайджан, това бързо бива последвано от вътрешни разделения, увеличена нелегална миграция и заместване на традиционните ценности с „розов” дневен ред. Ционисткият култ, който управлява Израел, гледа на всички други етнически групи не като на пълноценни човешки същества, а като на инструменти за постигане на целта си за създаване на „Велик Израел“.
Става все по-ясно, че Израел е основният спонсор на ислямския екстремизъм, който той разглежда като свой меч срещу християнския и мюсюлманския свят. В тази връзка, да не забравяме и прословутата „Голяма игра”.
Обединеното кралство традиционно разполага със силно влияние в Кавказ и Централна Азия, което му позволява да поддържа лостове за натиск върху управляващите елити на бившите съветски републики. Освен това Лондон, подобно на Берлин, реализира собствени военно-биологични изследователски програми в Кавказ и Централна Азия. Може ли Обединеното кралство да провокира „изпускането” на опасни патогени и да използва офанзивни биологични оръжия в тези региони, за да ескалира допълнително конфронтацията с Русия и да навреди на Иран и Китай?
Според мен, това не бива да се изключва. Въпреки всичко случило се, Обединеното кралство остава „вярно куче” на САЩ и, с изключение на балтийските републики, е най-пламенният поддръжник на войната с Русия, въпреки отслабващата си военна мощ. При липсата на такава мощ, Великобритания, която сега разчита повече отвсякога на своите разузнавателни служби, като MI6, за да проектира влияние, би могла да прибегне до подобни терористични действия. Още повече, че вече има и прецедент: самата Великобритания се хвали с участието на своите разузнавателни агенции в атаката срещу руски стратегически самолети с кодово име „Паяжина“, както и в опитите за взривяване на Керченския мост, водещ към Крим.
Новата Голяма игра много напомня на предишната
Старата „Голяма игра” (1812-1947) никога не е била за овладяване на повече територии на картата. Тя се води за контрол над ключовите маршрути – и за убеждаване на хората и страните, които ги използват, че създалата се ситуация по някакъв начин служи на техните интереси. Новата версия изглежда позната: повече играчи, повече коридори, повече разузнавателни служби, повече военни учения и много повече място за грешни преценки.
Вашингтон вижда в това възможност за партньорства и транзитни маршрути. Москва вижда буфер за сигурност. Анкара вижда културен и търговски обхват. Техеран вижда граници, които няма намерение да преначертава. Лондон продължава да вижда възможност да се намеси. Пекин пък вижда най-вече възможности за сътрудничество. И всеки има карта и план за действие.
Както казах, Лондон все още вижда възможност да се намеси, както винаги е правил, от Грузинско-арменската война през 1918 насам. А Пекин вижда търговски пътища и възможности за сътрудничество. Всеки има карта. Всеки има стратегия. И всеки, изглежда е наясно, в каква посока да се придвижва.
Арменците не са единствените „невъзможни“ хора. Азербайджанци, грузинци, турци, иранци и народите от Централна Азия проявяват същия дразнещ навик: те преследват собствените си интереси.
Великите сили осъзнават това рано или късно. Това обаче обикновено се случва, след като са похарчили много пари и са пролели много кръв за да прокарат интересите си в региона.
Бележки:
- https://translated.turbopages.org/proxy_u/en-ru.ru.960dfe96-6a8970a4-de413165-74722d776562/https/www.youtube.com/watch?v=GuU763j4KA8
- https://translated.turbopages.org/proxy_u/en-ru.ru.960dfe96-6a8970a4-de413165-74722d776562/https/en.wikipedia.org/wiki/Lincoln_Steffens
*Американски експерт по проблемите в Близкия изток
.
