Някогашната Югославия би могла да се характеризира като своеобразно обединение на Изтока и Запада, в културен план, и на Севера и Юга - в икономически. В по-развитите северни региони (Хърватия) живее предимно католическо "уестърнизирано" население, изпитало културното влияние на Австро-Унгарската империя. По-слабо развитите южни райони (включително Босна), които в исторически план са подложени на влиянието на Православната църква, от една страна, и на Османската империя - от друга, са населени предимно с православни сърби, черногорци, македонизиращи се българи и албанци, както и с бошнаци (1). През ХІХ век балканският национализъм има предимно антиимперски характер, а за държавното строителство на новите национални държави в региона са характерни две тенденции: балканизацията (етническите разделения и националистическите претенции) и интеграцията на южнославянските народи. Реализираната след Първата световна война идея за създаването на "котел за претопяване на нациите" в лицето на "първата Югославия" се оказва несъстоятелна и в хода на Втората световна война позицията на различните и съставни елементи се определя именно от националистически и религиозни мотиви.
Държавното строителство в комунистическа Югославия
Ето защо, в основна задача на държавното строителство в следвоенна комунистическа Югославия се превръща институционализацията на етническата федерация, която да гарантира единството на населението, притежаващо голям опит в националистическите, териториални и религиозни разпри. Етническата хетерогенност е характерна и за отделните републики в Югославия, нито една от които, въпреки "етноцентричните" им названия, не покрива критериите за "етнически чиста" полития (национална държава). В Хърватия например живеят само две трети от югославските хървати и има значително сръбско малцинство в Източна Славония, но най-хетерогенна в етническо и религиозно отношение е Босна и Херцеговина. Картата по-долу нагледно илюстрира етническата хетерогенност на Югославия.
Легенда:
Сърби
Хървати
Мюсюлмани (бошнаци)
Словенци
Македонци
Черногорци
Албанци
Унгарци
Турци
Българи
Италианци
Румънци и власи
Според теорията на конфликтите (3), вероятността от появата на конфликти намалява при много слаба или при много силна фрагментация на населението (4), при доминацията (над 80% от населението) на една група, при наличието на дискриминация и при ниско ниво на поляризация. Босна и Херцеговина е по-малко фрагментирана и, поради голямата численост на малцинствата, е по-поляразирана етнически, в сравнение с другите югорепублики и Югославия, като цяло, затова притежава голям конфликтен потенциал. В Хърватия например, националистическите настроения след местното сръбско малцинство започват да се проявяват едва след приемането през 1990 на новата Конституция, според която Хърватия става национална държава на хърватския народ и другите малцинства.
Основна задача за посткомунистическа Югославия е предотвратяването, от една страна, на етническата доминация в политическата и икономическа сфери (разрешаване на т.нар. дилема за сигурността на малцинствата) (6), а от друга - на политизацията на етничността. Първоначално стратегията на Тито в сферата на държавното строителство се основава на идеята за югославизма (въпреки негативния исторически опит на първата Югославия), която стимулира политическата и икономическа централизация, потискайки етноцентристките и националистически настроения. Тази политика предполага формирането на наднационална югославска идентичност и консолидацията на социалистическата държава в резултат от ерозията на традиционните (етнически, културни, религиозни) идентичности и антисоциалистически нагласи. Според преброяването на населението от 1961 обаче, едва под 2% от населението на СФРЮ се самоидентифицират като югославяни (изключение е Босна, където преди при преброяванията да бъде въведена категорията "босненски мюсюлмани", което става през 1971, последните предпочитат именно югославската идентичност, в противовес на сръбската или хърватската). В периода от 1971 до 1981 делът на идентифициращите се като югославяни нараства във всички републики. Много етнически групи обаче, възприемат политиката на югославизма като опит за асимилация и възраждане на Велика Сърбия, т.е. по-скоро като заплаха, отколкото като гаранция за етническа сигурност.
През 50-те и началото на 60-те години политическите лидери се стремят да запазят баланса между единството и различията, т.е. между централизма и федерализма. Стратегията на Съюза на югославските комунисти (СЮК) цели не ликвидирането на националните (етническите) идентичности, а предотвратяването на тяхната политизация. Използваната от компартията тактика на "стратегическия национализъм" е насочена към следвоенното възстановяване на държавността и предотвратяването на сръбски-хърватските конфликти и нестабилността, характерни за периода между двете световни войни.
Етническият федерализъм, гарантиращ равенството и значителната автономия на етническите групи, населяващи републиките и провинциите, цели да разреши националния въпрос, да попречи на политизацията на етничността и да формира основата на легитимността на новия режим. Задачата да не се допусне нова сръбска доминация се решава чрез институционализацията на един своеобразен консенсусен федерализъм, в чиито рамки всички съставни части на федерацията участват във вземането на решенията на федерално равнище, като те следва да бъдат одобрени единодушно. Така, югославският федерализъм признава съществуването на шест национални държави (чиито имена - Сърбия, Хърватия, Македония и т.н., подчертават идеята за национална държава на съответните нации) под формата на републики, притежаващи своя национална (републиканска) символика и право на самоопределение.
Югославската компартия подкрепя идеята за използване потенциала на етническия национализъм за по-нататъшно гарантиране на комунистическия интернационализъм, затова Македония също получава статут на република, а босненските мюсюлмани (за първи път), наред със сърбите и хърватите, са признати за равноправни членове на етнически хетерогенната Босна и Херцеговина.
Четирите "Д"
В средата на 60-те години стартират процеси на децентрализация, деетатизация, деполитизация и демократизация (четирите "Д"), както и на институционализация на националистическите принципи. Съпротивителните тенденци срещу усилването на сръбската доминация в Компартията водят до конституционните промени през 1967, които ограничават властта на СЮК на федерално равнище. Ако на първия етап от формирането на федеративния модел реалната власт се концентрира в Централния комитет на СЮК, по-късно стартира постепенен процес на децентрализация и усилване властта на компартиите на отделните републики. Целта на СЮК е установяването на реален федерализъм в държавата и партията, което да предотврати неинституционализираната мобилизация на етническите идентичности. Така, СЮК започва да функционира като асоциация на осем регионални компартии, като по този начин са заложени основите на превръщането на Югославия в конфедерация.
Най-ярък пример за промяната на възприетия дотогава подход на формалното утвърждаване на федералната политика от компартиите на отделните републики става провеждането през 1968 на републиканските конгреси на комунистическите партии преди федералния. По-нататък решенията на федералния конгрес започват да обобщават решенията и платформите на републиканските конгреси (макар че Тито запазва правото си на вето върху решенията на отделните републики). Ключов елемент в процеса на укрепване властта на републиките става въведеното през 1971 право на вето по отношение на решенията на централната власт, което получават всички федерални единици (включително автономните провинции).
През 1967 пък е възстановено Републиканското Вече (ликвидирано през 1953), като му се дават нови пълномощия и се възприема принципът на националния паритет на представителство във всички федерални органи. По този начин, идеята за противопоставяне на сръбската доминация осигурява представителство на всички етнически групи в управлението, което в някои случаи (например присъствието на хърватите във военното ръководство или на черногорците във федералните органи на властта) се оказва непропорционално завишено.
Конституцията от 1974 усилва конфедеративните тенденции: реорганизирана е институциата на колективното президенство (Президиума на СФРЮ), включващо 9 човека - председателят на СЮК и осем регионални представители, избрани от парламентите на отделните републики, получават право на вето върху решенията на Президиума.
Въпреки политиката на федерализъм и подкрепата за "мултинационалността", националистическите настроения намират открит израз само извън рамките на комунистическата партия (например декларацията от 1967, подписана от хърватската интелигенция) (9). Режимът на Тито, който осъществява децентрализация на СЮК, паралелно с това продължава да контролира артикулирането на етническите идентичности, но не и тяхната политизация. Пример за това е реакцията срещу подема на националистическото движение в Хърватия през 1971, когато редица представители на висшето хърватско ръководство, включително председателят на ЦК на местната компартия, са принудени да подадат оставка.
Опитите за преодоляване на социално-икономическото неравенство
Втората ключова задача пред комунистическа Югославия е промяната на съществуващото социално-икономическо неравенство между регионите. По-слабо развитите региони изостават в пъти по нивото на социално-икономическото си развитие, затова на първо място в дневния ред на следвоенното икономическо развитие на страната са изведени модернизацията и индустриализацията.
От гледна точка на теорията на модернизацията, етническите идентичности са "архаични" и периферни, а процесите на индустриализация, урбанизация и рационализация, както и развитието на комуникациите и транспорта, би трябвало да доведат до изчезването на традиционните различия, ограничаване на етническия национализъм, формиране на космополитни възгледи и развитие на междуетническата толерантност. От друга страна, според теорията за етническата конкуренция (11), индустриализацията и модернизацията, стимулиращи социалната и икономическа мобилност, обратното, могат да усилят етническата идентичност на доминиращата група и етническата мобилизация на групите на малцинствата, което пък води до конфликти между тях. Първоначално, прокарвайки политиката си за преразпределяне на ресурсите и подкрепа за слабо развитите региони, политическият елит в Югославия имплицитно действа в руслото на модернизационната теория. Целта е основаният на етническа или религиозна идентичност национализъм да бъде ограничен и маргинализиран посредством политиката на урбанизация и модернизация, осъществявана от СЮК. Създаването на федерация на равноправни нации (независимо от големината на територията и населението им) се осъществява паралелно с централизацията на СЮК с цел прокарването на тази политика. Програмата за федерализация е важен инструмент за гарантиране на широка подкрепа и цели да позволи на СЮК да създаде ново модернизирано общество, в което националните идентичности да бъдат заменени от идентификацията с новата югославска държава. В резултат от тази политика, към края на 70-те години СФРЮ преминава в категорията на държавите със средно ниво на доходи, но степента на неравенство между отделните югорепублики нараства.
През 50-те години проблемите на изостаналите региони се решават от федералното правителство: така планът за 1954-1960 акцентира върху инвестициите в най-слабо развитите региони и финансирането на южните региони за сметка на северните. В началото на 60-те години обаче, реакцията на най-развитите региони и неефективността на политиката на планиране налагат провеждането, през 1961, на редица реформи, насочени към децентрализация, развитие на самоуправлението и повишаване на ефективността. Сред тях са промяната на данъчното законодателство (прогресивният данък е заменен с единна данъчна ставка, което води до намаляване на данъчните постъпления от предприятията във федералния бюджет от 60% до 15% от печалбата), девалвация на динара, премахване на системата на множество валутни курсове и премахване на контрола върху ценообразуването при потребителските стоки. В резултат от това през първата половина на 1962 цените на дребно нарастват с 25%, а тези на селскостопанската продукция с 18%, което се отразява негативно особено върху най-слабо развитите региони, зависими от селското стопанство, каквато е и Босна.
През 1953 новата югославска Конституция води до формирането на "комунален федерализъм". Според проф. Елена Гускова, "през 50-те години решаването на задачата за въвеждане на система за самоуправление на икономиката се обвързва със създаването на механизъм на пряката демокрация, който да предостави максимално широки възможности за осъществяване на демократично самоуправление в предприятията посредством съответните организации в производството и другите сфери на обществения живот: работническите съвети, кооперативите, комуните, стопанските асоциации, обществените органи за управление в сферите на образованието, науката, културата и здравеопазването". От една страна, това означава ограничаване ролята на федералните органи (Републиканското Вече е заменено с Вече на производителите) и разширяване на производственото (класово, а не етническо) самоуправление, а от друга - фрагментация на обществото и улесняване на контрола върху него от страна на СЮК (след 1954 компартиите в отделните югорепублики контролират всички назначение на висши постове в тях). Надеждите на комунистическото ръководство са, че работническото самоуправление ще повиши темповете на икономическо развитие и ще съдейства за формирането на нова идентичност на основата на солидарността на работническата класа, предотвратявайки по този начин регионално-етническите конфликти. На практика обаче, работническото самоуправление води до артикулирането на местните, а не на класовите интереси, а отслабването на федералния контрол над икономиката стимулира фрагментацията на СЮК и формирането на партикуларен и националистически дневен ред. От средата на 60-те години нататък, компартиите на отделните югорепублики започват да представляват и защитават на първо място интересите на съответните титулни нации (хърватите в Хърватия, сърбите в Сърбия, босненските мюсюлмани в Босна и т.н.).
През 1966 е създаден специален фонд за подпомагане на недостатъчно развитите региони (на първо място Босна, Черна гора, Македония и Косово) - кредитна организация, средства в която са задължени да внасят всички субекти на федерацията, пропорционално на техния БВП, и която финансира най-слабо развитите региони. Докато Хърватия и Словения последователно се обявяват против тази политика на преразпределяне, южните региони изцяло я подкрепят.
По този начин политиката, насочена първоначално към преодоляване на неравенството между регионите и смекчаване на регионалните и национални различия, в крайна сметка постепенно води до появата на икономически национализъм, усилил се значително в резултат от икономическата криза през 80-те години. Преференциалната инвестиционна политика по отношение на най-слабо развитите региони, въпреки увеличаването на фиксирания капитал, не променя разпределението на БВП между отделните федерални субекти поради ниската ефективност на инвестициите. В южните региони БВП на глава от населението продължава да намалява, в сравнение със средното ниво за Югославия, като цяло.
Заключение
И така, основни фактори за разпадането на югославската държавност и появата на независимите Хърватия, Босна и т.н., са икономическото неравенство между югорепубликите, икономическият национализъм, отслабването на централната власт и фрагментацията на СЮК, който прекратява съществуването си, като символ на националното единство, през 1990. От една страна, икономическото неравенство стимулира сепаратистките настроения в най-развитите региони, стремящи се да се отделят от най-слабо развитите. От друга страна, сепаратистките настроения се усилват в резултат от ерозията на централната власт и често представляват превантивни мерки за решаване на дилемата за сигурността при положение, че третата страна (т.е. югославската държава) не може да гарантира стабилността и да защити малцинствата от дискриминацията на мнозинството. Същите фактори по-късно се оказват основни стимули за възхода на сепаратизма и в рамките на новите независими държави, възникнали върху руините на някогашна Югославия.
Бележки:
1. Бошнаците (босненци, босненски мюсюлмани (нежелат.) и др.) са потомци на сърбите, приели исляма в периода на османското владичество.2. Hashi, Iraj. The Disintegration of Yugoslavia: Regional Disparities and the Nationalities Question // Capital & Class. 1992. № 3. C. 51. http://cnc.sagepub.com/content/16/3/41.3. Ellingsen T. Colorful Community or Ethnic Witches' Brew? Multiethnicity and Domestic Conflict dur-ing and after the Cold War // The Journal of Conflict Resolution. 2000. № 2. http://www.jstor.org/stable/174664; Fearon, James D. Ethnic Mobilization and Ethnic Violence / Oxford handbook of political economy. N.Y.: Oxford university press. 2006. C. 853-869.4. Статистическите анализи показват съотношението между фрагментацията и конфликтите под формата на обратна U-крива, т.е. високото и ниско ниво на фрагментация понижава нивото на конфликтите.5. Изчисления на автора. Данни от: Hashi, Iraj. The Disintegration of Yugoslavia: Regional Disparities and the Nationalities Question // Capital & Class. 1992. № 3. C. 51. http://cnc.sagepub.com/content/16/3/4.6. Fearon D. Ethnic war as a commitment problem // Annual Meeting of the American Political Science Association. 1994. Posen, Barry. The Security Dilemma and Ethnic Conflict // Survival. 1993. № 1.7. Sekulic Dusko, Garth Massey, Randy Hodson. Who Were the Yugoslavs? Failed Sources of a Common Identity in the Former Yugoslavia // American Sociological Review. 1994. № 1. С. 85, 89. http://www.jstor.org/stable/2096134.8. Bertsch Gary K. Ethnicity and Politics in Socialist Yugoslavia // Annals of the American Academy of Political and Social Science. 1977. С.97. http://www.jstor.org/stable/1043230.9. Декларации за статута и името на официалния хърватски език.10. Flaherty, Diane. Plan, Market and Unequal Regional Development in Yugoslavia // Soviet Studies. 1988. № 1. C. 106–108. http://www.jstor.org/stable/151746; Lang, Nicholas R. The Dialectics of Decentralization: Economic Reform and Regional Inequality in Yugoslavia // World Politics. 1975. № 3. С. 332.http://www.jstor.org/stable/2010123 (дата обращения:13.01.2012).11. Теорията за етническата конкуренция предполага, че етническите конbликти са продукт на икономическата конкуренция между етнически диференцирани класови сегменти или пък между етнически различни потребители и доставчици. Bonacich, Edna. A Theory of Ethnic Antagonism: The Split Labor Market // American Sociological Review.1972. № 5. http:// www.jstor.org/stable/2093450.12. Lang, Nicholas R. The Dialectics of Decentralization: Economic Reform and Regional Inequality in Yugoslavia // World Politics. 1975. № 3. С. 329. http://www.jstor.org/stable/2010123. Flaherty, Diane. Plan, Market and Unequal Regional Development in Yugoslavia // Soviet Studies. 1988. № 1. C. 106–108. http://www.jstor.org/stable/151746.13. През периода от 1981 до 1990 по линия на фонда са преведени 4 млрд. долара. Dubravcic, Dinko. Economic causes and political context of the dissolution of a multinational federal state: The case of Yugoslavia // Communist Economies and Economic Transformation. 1993. № 3. С. 265. http://dx.doi.org/10.1080/14631379308427758.14. Flaherty, Diane. Plan, Market and Unequal Regional Development in Yugoslavia // Soviet Studies. 1988. № 1. C. 106–108. http://www.jstor.org/stable/151746. Hashi, Iraj. The Disintegration ofYugoslavia: Regional Disparities and the Nationalities Question // Capital & Class. 1992. № 3. C. 51. http://cnc.sagepub.com/content/16/3/41.
Литература:
1. Hashi, Iraj. The Disintegration ofYugoslavia: Regional Disparities and the Nationalities Question // Capital & Class. 1992. № 3. http://cnc.sagepub.eom/content/16/3/41.2. Ellingsen T. Colorful Community or Ethnic Witches’ Brew? Multiethnicity and Domestic Conflict duringand after the Cold War // The Journal of Conflict Resolution. 2000. № 2. http://www.jstor.org/stable/174664.3. Fearon, James D. Ethnic Mobilization and Ethnic Violence / Oxford handbook of political economy. N.Y. : Oxford university press. 2006.4. Fearon D. Ethnic war as a commitment problem // Annual Meeting of the American Political Science Association. 1994. Posen, Barry. The Security Dilemma and Ethnic Conflict // Survival. 1993. № 1.5. Sekulic Dusko, Garth Massey, Randy Hodson. Who Were the Yugoslavs? Failed Sources of a Common Identity in the Former Yugoslavia // American Sociological Review. 1994. № 1. http://www.jstor.org/stable/2096134.6. Bertsch Gary K. Ethnicity and Politics in Socialist Yugoslavia // Annals of the American Academy of Political and Social Science. 1977.7. Flaherty, Diane. Plan, Market and Unequal Regional Development in Yugoslavia // Soviet Studies. 1988. № 1. C. 106-108. http://www.jstor.org/stable/151746.8. Lang, Nicholas R. The Dialectics of Decentralization: Economic Reform and Regional Inequality in Yugoslavia // World Politics. 1975. № 3. http://www.jstor.org/stable/2010123.9. Dubravcic, Dinko. Economic causes and political context of the dissolution of a multinational federal state: The case of Yugoslavia // Communist Economies and Economic Transformation. 1993. № 3. С. 265. http://dx.doi.org/10.1080/14631379308427758.
* Преподавател в Московския държавен институт за международни отношения
