Етногенез и национална идентичност: възникване и развитие на етническите общности

Една обективно съществуваща реалност в тясно съчетание със субективни опити за въздействие и желание за пространствен контрол от страна на племенни вождове, монарси, държави и нации. Изясняването на причините, механизмите и последиците в това отношение изисква съответните процеси и явления да бъдат проектирани върху пространствена основа, за да се сравнят резултативни ефекти от етногенетична и социо-културна гледна точка, като приоритетно се пречупят през призмата на съвременните критерии за национална и териториална идентичност.

Развитието на съвременната цивилизация

Появата на човека като биологично същество и формирането на съвременната цивилизация са резултат от развитието на планетарни процеси през последните около 1-1,5 млн. години[1]. Еволюцията е свързана с постепенно усъвършенстване на инстинкти, навици и умения, формиране на общности, изграждане на йерархични отношения, общи ценностни системи и др. Тези процеси протичат в условията на динамични природни и социални изменения, като до голяма степен са провокирани или съпътствани от непрекъснати миграционни движения и заселване на нови територии, страни и континенти.

Формирането на първите индивидуални и групови форми на заселване по земната повърхност става в условията на два успоредно протичащи процеса. От една страна първобитният човек се стреми да се приспособи към природната среда, а от друга – бавно започва да я видоизменя. С времето, под влияние на различни пространствени условия, в стремежа си да покоряват нови простори и да гарантират властта си над тях, отделни индивиди, семейства, родове и племенни групи започват да се обособяват като специфика на поведение за оцеляване, стопанска дейност, език, общуване, антропологични белези и др. Така отделни природно обособени територии започват да придобиват и антропогенен облик, чиито носители са групи от индивиди, постепенно формиращи самосъзнание на общности с близки цели и ценностни характеристики.

До неолита човекът твърде зависимо се вписва в биосферната обвивка на Земята, но след това извършва своеобразен скок в своето развитие и от предимно биологичен вид започва относително бързо да се трансформира в обществен човек. Този процес е в много силна зависимост от заобикалящата го географска среда. Един от важните репери на промяната е преходът от събирачество и лов към земеделие в две основни форми – растениевъдство и животновъдство. На тази база възникват и първите форми на обществено разделение на труда – занаятчийство, търговия, транспорт и др. Появата на производствена специализация в отделните обществени групи е в силна зависимост от средата на обитание и закономерно придобива ясни пространствени очертания. Формирането на запаси от храни, производствени ресурси и други съкровищни форми предизвиква необходимост от демографско и пространствено обозначаване под формата на различни видове първични държавности. Съчетанието на трудови навици, биопсихологически особености, формиращи се норми и обичаи на общуването се превръща във важен фактор за културно и политическо обособяване на отделни територии и населяващи ги народи. С нарастване на човешката популация привлекателните за заселване земи стават предмет на съперничество и противоборство, което поражда военни сблъсъци и желание за надмощие.

Стремежът за формиране на културно-политически и социално-икономически общности е основен фактор за възникване на първи елементарни форми на държавности, обозначавани като земя, владение, територия, собственост, стан, край и др. В политическата традиция на древните български племена например, се използва специфичен термин, съчетаващ представата за единна система от власт, народ и държава – саракт (Павлов, 1999). Според Русев (2000), този начин за обозначаване пространството на държавния организъм значително изпреварва много по-късно формулирани от Ratzel (1887, 1901), Kjellen (1917), Schmitt (1950) и руските евразийци термини като Lebensform, Lebensraum, Nomos, Boden/Почва и др. В по-ново време декларирането на желание за власт, влияние и отговорност над определена територия от страна на конкретна етно-социална общност става чрез понятия като геополитическо съзнание, код или кодекс. Като ключови техни носители в това отношение изпъкват етносът (етническата група), народът, нацията.

При номадските племена и племенни съюзи обикновено държавностите са с динамично променящи се граници и нетрайна вътрешна политическа традиция. До голяма степен това се отнася и за редица териториални формирования, чието население води уседнал начин на живот, но които са подложени на чести набези на други племена и народи. От гледна точка на пространствения геополитически анализ, в световната история отчетливо се обособяват два основни типа цивилизации – континентални и морски. Държавно-политическите им аналози се обозначават съответно като телурократии и таласократии. С междинни географски характеристики се отличават речните цивилизации. Показателни в това отношение са трудовете на Мечников (1924), Вавилов (1932), Toynbee (1934), Braudel (1963, 1980),  Гумилëв (1993) и други (фиг. 1).

Фигура 1. Класически и съвременни изследвания, свързани с речните цивилизации (основни автори и концепции)

Взаимните зависимости и съподчиненост между етногенезис и национална идентичност, както и други дифузно разположени между тях смислови производни понятия и интердисциплинарни направления, изискват методологично изясняване и дефиниране на тяхната същност. Важни в това отношение са както хронологията на възникването им, така и йерархичната им структура.

Генезисът на държавността още в най-стари времена протича чрез постепенни трансформации по линията семейство – род – племе – племенен съюз – етнос – нация – държава. Освен тази класическа от културно-политическа гледна точка хронологична съподчиненост, могат да се използват и редица други функционални методологични схеми на исторически формирали се класификационни елементи. Бърдаров (2012) например предлага институционална схема за обозначаване на подобен тип идентичности, в която последователно отразява своеобразна приемственост от вида семейство-род-племе-етнос и пр. По подобен начин Недин (1996) представя конкретната връзка между етнос, територия и държава.

Етнологията е област на познанието с много висока степен на обществена значимост. Осъществява тесни методологични връзки с редица други науки, като в нейната зона на външен контакт се формират важни интердисциплинарни направления – с история, културология, лингвистика, антропология (в частност антропогенетика), социология, демография, политология, география и редица други. Друга характерна нейна особеност е многовариантното ѝ обозначаване с термини, които условно могат да се възприемат и като синонимни или със смесено междинно съдържание. Използват се също такива като етнография, социална и културна антропология. На тази база постепенно възникват редица научни школи, пряко или косвено свързани с горепосочените наименования (фиг. 2).

Фигура 2. Школи и направление в етнологията, етнографията, културната и социалната антропология

За своеобразен общ знаменател в това отношение може да се приеме използването на различни модификации на постепенно исторически формирали се понятия за човешки общности: семейство, род, племе, народ, нация. В това отношение е необходимо да се акцентира и върху успоредно протичащи процеси с пространствен характер, изразяващи се в създаването на държавности от различен тип. На тази база възникват и методологичните основи на етногеографията. В много отношения тя е в своеобразна близка симбиозна връзка и с редица други интердисциплинарни направления в структурата на географията – геоистория, културна география (етноконфесионална география, иконография и др.), лингвистична география (в частност – сравнително пространствено езикознание), социална география (например социология на пространството[2]), антропогеография, геодемография (география на населението), политическа география (геополитика/геостратегия), регионална география/странознание, регионална политика, международни отношения, конфликтология, сигурност и други (фиг. 3).

Фигура 3. Интердисциплинарни връзки на етногеографията в системата на географските науки

Етногенезисът

Етногенезисът е една от основните дискусионни теми, която е предмет на изследване в редица обществени науки и интердисциплинарни направления. Опира се на разнообразна концептуална палитра, използва богат набор от методологични подходи, намира широко практическо приложение. Стои в основата на историческия анализ, използва се като фактологична аргументация в съвременните международни отношения. Той е важен ориентир при разкриване на първостепенни индикатори за минало и настояще при оценка на главните вектори на цивилизационното развитие.

Сред първите съвременни форми на приложение на термина етногенезис изпъкват трудовете на изследователи в области като археология и антропология, макар че опити за синонимно обозначаване могат да се забележат още сред редица антични философи – предимно елински (Херодот, Тукидид, Платон, Аристотел,) и римски (Страбон, Тацит, Плиний Стари и др.). В по-ново време близки в смислово отношение идеи за това представят Йохан Хердер, Жорж Сантяго, Александър Хумболт, Фридрих Шлегел, Карл Ритер, Едуард Тейлър, Иван Франкò, Арнолд Тойнби и др. Herder (1821) например, създава концепция, основана на „уникалния дух на немския народ (Volksgeist) като резултат от дълбока връзка между природата, езика, културата и историята на народа. Според него, този дух се проявява в народната песен, обичаите и изкуството, които са израз на колективната идентичност и жизнена сила на германците. Той смята, че всеки народ има свой неповторим дух, който формира неговия етногенезис и културно развитие, като немският „национален дух“ е носител на оригиналност и автентичност. Тук е необходимо да се акцентира върху вероятността именно творбите на известни в немската културна история личности като Herder (1821), Ritter (1833), List (1841), Peschel (1858), Beloch (1886) и други да стоят в мотивационната основа на немския шовинизъм, придобил най-завършен вид при управлението на Хитлер.

Франкò (1893, 1902) също изследва културно-историческата идентичност, но по примера на украинската нация. В неговите трудове се анализират процеси, свързани с формиране на украинската национална идентичност. Той изтъква значението на културни елементи като литература, фолклор и език за нейното формиране и укрепване.

Смята се, че понятието етногенезис е въведено от Тимрод през 1861 в негово едноименно стихотворение. С времето то се налага в по-широк обществен смисъл, въпреки че авторът му не го използва като типично научно и не третира проблематиката във връзка с формирането на народностни групи.

С реални целенасочени научни изследвания по въпросите на етногенезиса започват да се занимават предимно руски автори. Широкогоров (1922) например, пръв въвежда и обяснява научния термин етнос, като дефинира мястото на етнографията в системата на науките и представя своя класификация на етносите. Бромлей (1973, 1981, 1983, 1987, 1990) допълва с нови теоретични постановки, като предлага социално-историческа концепция за етноса. Според него етногенезисът е процес, протичащ в няколко последователни фази – възникване на родови и племенни структури, обособяване на етнически общности и формиране на нации.

С най-голям съвременен принос в теорията за етногенезиса са изследванията на Гумильов (1989, 1990, 1993). Според неговата пасионарна теория етногенезисът е динамичен процес на границата между история и социология, обусловен от географска среда, генетика, традиции и културни въздействия, при който възникват и изчезват народи. Той определя етноса като специфична форма на съществуване на човека, а етногенезисът е локален вариант на вътрешновидово формиране.

Сред най-важните условия за възникването и формирането на етносите е тяхната конкретна географска среда – понятие, с което се обозначава специфична сферична тримерна обвивка на Земята. Тя има различни измерения – физико–химични, биологични, екологични, социални, икономически, политически и пр. Антропосферата има по-конкретен смисъл и от обектна и от предметна изследователска методологична гледна точка – обитаемото от човека пространство. В резултат от последователни взаимни причинно-следствени концептуални влияния между учени като Le Roy (1927), de Chardin (1923) и Вернадский (1926, 1938), които творят в началото на ХХ век, се формира модерна концепция за пространствения обхват и съдържание на т. нар. ноосфера. Льо Роа например, развива еволюционна концепция, в която се опитва да съчетае фундаментални аспекти от палеонтологията, биологията и антропологията. Преходът от биосфера към ноосфера, според него, е резултат от човешката еволюция като творчески процес. На тази база той, заедно с Дьо Шарден, разработва концепция, която в последствие става ключова в трудовете на Вернадски. В опит да представи взаимните прави и обратни връзки между човешко общество и природа той още през 1926 развива своя теория за биосферата, но и този термин е използван за първи път от друг автор – Suess[3] (1909).

Етносферата

Етносферата е резултативно комплексно понятие, използвано за обозначаване на цялостното културно многообразие на човечеството – своеобразната „обвивка“ от всички човешки култури, традиции, езици, вярвания и начини на живот, които са се формирали през вековете. От тази гледна точка, ако разглеждаме света като мозайка от култури – от инуитите в Арктика, през масаите в Африка, до японската култура, всички те могат да се представят като част от етносферата.

Терминът е популяризиран в съвременната наука от Davis (2001) – културен антрополог и етноботаник, според когото: „Етносферата е съвкупността от всички мисли, мечти, митове, идеи, вдъхновения и интуиции, родени от човешкото въображение още от зората на съзнанието“.

А според Гумильов (1989), етносферата е обвивка на Земята, която представлява пъстра в етническо отношение антропосфера, образувана от всички съвкупности на етноценозите на Земята. Понятието етносфера може да бъде концептуализирано чрез аналогия с биосферата, но е необходимо да се подчертае неговия системен и обхватен характер. Докато биосферата включва всички форми на живот на планетата, етносферата обхваща цялото разнообразие от културни изрази и практики, характерни за човешките общества. Така етносферата се явява културният еквивалент на биосферата – структура, в която отделните култури съществуват в сложна мрежа от взаимовръзки.

Етносферата може да се разглежда и като динамична екосистема от субекти, формирана в зависимост от природна среда, историческо минало и взаимодействие между културни системи. Този подход позволява интерпретация на антропогенното многообразие като адаптивен процес, при който традиционните форми на живот се влияят не само от средата, но и от взаимоотношенията помежду си. По този начин възникват условия за създаване на специфична културна динамика в рамките на етносферата.

Основните характеристики на етносферата включват нейния състав от социокултурни общности, езици, традиции, социални системи, митологии и други вярвания. Тя е динамична система, която се променя във времето под въздействие на контактите между народите, процесите на глобализация, асимилация и културна трансформация. Напоследък обаче се налага мнението, че етносферата е изправена пред сериозни заплахи, тъй като множество култури и езици са на прага на изчезване. Това, от своя страна, води до значително съкращаване на многообразието в структурните ѝ характеристики.

Етногеографията

Пространствените аспекти на разглежданата тема изискват анализ на корелационните взаимоотношения между етнология и география, в контактната зона между които се формира етногеографията като едно от многобройните предметни направления във вътрешната структура на географската наука. Аксиоматичното определение за последната традиционно се основава върху изучаване на териториалните проекции, взаимодействия и развитие на разнообразни по своя характер процеси на Земята. Така тя съчетава елементи от природни (геология, физика, химия, биология и др.) и обществени науки (демография, антропология, история, културология, социология, политология, икономика и др.) – фиг. 4. В този смисъл географията може да се представи като наука за пространственото взаимодействие между природа и общество върху земната обвивка.

Фигура 4. Географията: място в системата на науките, обективна и предметна структура

Източник: Русев, Авджиев (2013)

Според Русев и Авджиев (2013), географията като наука е структурирана в два основни предметни клона, всеки от които разглежда различни аспекти на пространствените явления и процеси. Единият е резултат от зоните на контакт с фундаментални природни науки, а другият – с обществени (фиг. 4).

По темата на изследването по-голяма значимост имат обществените науки, особено тези, които са пряко свързани с човека и неговата дейност. Първостепенни в това отношение са: демография, културология, социология и многобройните им производни. Специфичен интеграционен статут сред природните науки в случая имат биологията и нейните интердисциплинарни връзки. Като отражения на горепосочените географски направления изпъкват антропогенната дейност и нейното комплексно пространствено въздействие върху обществени отношения, селищни форми и инфраструктура, икономически дейности, природна среда, политически кадастър и др. Съществена роля играят също прагматични направления като антропология, генетика, геоинформатика, статистика, приложна математика и пр.

От гледна точка на социалната география като своеобразно отражение на етногеографията е необходимо да се отчита и специфичното влияние на околната среда върху обществените процеси (Русев и Авджиев, 2013).  По този начин могат да се разкриват важни аспекти при формирането и културното развитие на отделни племенни групи и етнически общности, народи и нации, включително открояване характерни особености при отделни социо-културни идентичности. Така изпъква ролята на социалната география в разбирането на сложните взаимовръзки и динамиката на съвременните социално-пространствени явления.

Етногеографията може да се представи като интердисциплинарна наука, която изучава връзките между отделните общности и географското пространство, което те обитават. Тя съчетава знания и методи от етнологията, географията, антропологията, историята и социологията. Основните въпроси, с които се занимава това научно направление, включват изследване на пространственото разпределение на етническите общности на различни нива – от световната карта до национални и регионални територии. Значително внимание се отделя на миграционните процеси, както и на влиянието на етнокултурните характеристики върху пространствената организация на обществото. Изследва се формирането и развитието на обособени територии и граници, като се разглежда и връзката между етническата идентичност и конкретни географски места, известна като етнотериториална идентичност. Освен това се анализират механизмите на взаимодействие между различни народи, съжителството им на една и съща територия, както и възникването и динамиката на потенциални конфликти между тях.

Различните научни школи не използват единна терминология при изследването на етнокултурните процеси – антропология (нем.), етнография (рус.), етнология (англ.). В качеството на общ знаменател в Европа обаче се използват общоприетите население и народ (people, volk, popolo). Същевременно, те са носители и на културно-исторически нюанси, свързани с концептуалното разбиране за общност. Самата семантика на термините определя народа като най-широк предмет на изследване в етнографията/етнологията/антропологията. Чрез него се разглеждат отделни общности и явленията, свързани с техния хабитат както от гледна точка на пространството, така и от гледна точка на времето. Трябва да се има предвид и фактът, че етимологията на етнос[4] като смислов корен на термина етнография е от елинската дума народ. От съществено значение за правилното разбиране на етноса като основополагащ елемент с държавно-творчески характер, е да се изяснят и определят основните признаци, които образуват абстрактното му съдържание, отличавайки един народ от друг. Няма общоприет консенсус, кои са признаците, определящи формирането на определен етнос – общи език, култура и традиции, територия на местообитание, етническо самосъзнание, специфично ландшафтно влияние и др.

Етносът

Според Аристотел в неговия труд „Политика“ етносът е група от индивиди, сходни по физически и физиологични признаци, както и по поведение. Това означава, че в определени ситуации членовете на даден етнос би трябвало да реагират по сходен начин, за разлика от други етноси. Постепенно такъв тип социалната идентичност придобива народностен/национален характер като съществена част от специфично самосъзнание и е една от отличителните черти на консолидиралото се в определена държава население. Според друг труд на древния автор („Метафизика“), етносът, подобно на понятието вид в биологията, представлява особеност, която не прилича на никоя друга и която определя същността на дадения обект като такъв. Човекът не може да съществува извън своята етническа група, извън нейните правила, поведение и традиции, независимо дали принадлежи към него по рождение или е приет в друг етнос. Въпреки биологическите и географските предпоставки, които безспорно влияят върху формирането на етноса, най-съществено остава общото самосъзнание и колективното поведение, които го изграждат като цялостен социален организъм.

През XIX-XX век, поради засилване влиянието на материализма в науките и в търсене на етноопределящите фактори, започва да се набляга на физически характеристики като климат, ландшафт или биологични, антропологични, расови и други такива, пренебрегвайки духовните фактори – език, вяра, култура, традиции и самосъзнание.

В миналото някои изследователи отдават изключително значение на биологичния фактор при формирането на даден етнос в смисъла на „общата кръв“ и произхода от общ прародител или семейство. Така, например, произходът на евреите се свързва с праотеца Авраам и жена му Сара, на римляните – с Ромул, а на тиванците в Древна Елада – с Кадъм. В тази връзка Montesquieu (1748) отбелязва, че африканците, въпреки физическите си характеристики, не могат да бъдат определени единствено чрез биологичния си произход, а по-важна роля играят социалните и културните фактори, които формират тяхната идентичност и поведение.

Наред с биологичните и културно-историческите интерпретации, редица автори (например Гумильов) подчертават значението на географските фактори при формиране на етническите общности. Според този подход, природната среда играе решаваща роля за специфичните културни адаптации и колективни идентичности. Така например, пустинята Сахара в Африка, плодородните равнини на Европа, изолираните планински масиви на Хималаите и Тибет или суровите условия на вечно замръзналия Сибир обуславят развитие на различни етнически модели на живот, поведение и социална организация.

В този контекст особено показателни са възгледите на Hassinger (1931). В своята концепция за „географската обусловеност“ на човешкото поведение, той подчертава, че „човекът е продукт на своята околна среда“ и че различните природни условия водят до развитието на разнообразни форми на социална и културна организация[5]. Според него, географското пространство не е просто фон на човешката дейност, а активен фактор в процеса на етническо и политическо формиране. Според Недин (1996), етногенетичните фактори са универсални, но поради историко-географски особености, тяхната проява и сила са различни. Сходно е мнението на Фотев (1994), който смята, че това е съществена причина към всеки отделен етнос да се подхожда „конкретно и специално“.

Действително разликите между пигмеите в Екваториална Африка и ескимосите в Гренландия, между европейците и папуасите от Нова Гвинея,  между китайците от долината на река Яндзъ и индианците по поречието на Амазонка и Ориноко в Южна Америка, са огромни и повлияни от географски фактори. Съществуват обаче и аргументи в подкрепа на обратната теза – че етносът не се формира единствено под влияние на природната среда. В периода на колониална експанзия през XV–XIX век европейски народи се заселват в различни части на света – Америка, Австралия, Азия, Африка. Въпреки радикално различните условия, те в значителна степен запазват своите етнокултурни характеристики и идентичност. Този факт показва, че географската среда не действа еднозначно и строго детерминиращо върху етническото формиране и е налице двустранно взаимодействие. От една страна, природните условия безспорно оказват влияние върху физическите особености, уменията и начина на живот на населението. От друга – самите човешки общества чрез своята стопанска дейност, културни практики и технологично развитие не само се адаптират към природната среда, но и активно я преобразуват, създавайки нови ландшафти и социално-пространствени структури.

Особено показателни са възгледите на Гумильов, който предлага класификация на антропогенните фактори, участващи в ландшафтното формиране. В свое изследване той идентифицира три основни етапа във взаимодействието между етноса и природната среда: творчески (или динамичен), при който етносът активно преобразува обкръжаващото пространство; инертен (или исторически), характеризиращ се с отслабване на преобразуващия импулс и адаптация към вече променената среда, и стабилен (или персистентен), при който етносът навлиза в състояние на равновесие с околната среда, подобно на биоценоза. Авторът разглежда етногенезиса като процес, обусловен от историко-природните условия – той проследява развитието спрямо неговия успех или неуспех в преобразуването на природната среда, в която се намира. По този модел етносът преминава през три етапа: творчески, инертен и стабилен, като на последния етап етносът достига състояние, сравнимо с биоценоза. Така географските условия се представят не просто като фон, а като активни съставки в историческото развитие на етносите.

В хуманитарните науки съществуват и други класификации на етноси: расови, културни, езикови, религиозни и обществени. Според Гумильов (1989, 1990) различията между етносите се определят не толкова от расата, езика и религията, а от стереотипа на поведение, който е висша форма на адаптация на човека в ландшафта. Така той съсредоточава вниманието и върху природния характер на етноса. От своя страна, Оток (1992) обръща внимание на това, как етническата принадлежност влияе върху пространственото разпределение на населението и начините, по които социалните структури се адаптират към различни географски условия.

Пряко отношение към етногенетичната тематика има концепцията за културния ландшафт. Началото ѝ е поставено от Schlüter (1907), но се популяризира по-късно от  Sauer (1925). Последният определя възникването на културния ландшафт като резултат от взаимовръзката между културни фактори и природен ландшафт. Модерен опит да изведе първостепенната роля на ландшафтната концепция в културната география прави Калуцков (2009). Пръв в България по тази тема работи Пенков (1943).

Терминът етнос има многовариантна същност и се използва както в прекалено тесен смисъл, така и при широкообхватно обозначаване на големи социално и териториално сплотени общности. В хронологичен план, а в известна степен и в йерархичен, той се използва както за древни и средновековни времена, така и за съвременни социално значими явления и процеси. С времето обаче търпи и определени трансформации с постепенен превес към появата на сродни или производни надграждащи развитието термини. Основни общи смислови вектори в това отношение са кръвна връзка, общ език и културни традиции.

Народите и нациите

Народите могат да се разглеждат като естествено историческо векторно продължение на трансформациите по линията семейство–племе–етнос и са основни социокултурни групи, възникващи през Ранното Средновековие. Впоследствие на тяхна основа, при конкретни изменения на социално-икономическите условия започва формирането на нации. Този процес е характерен най-вече за прехода от феодализъм към капитализъм, белязан от индустриализация и модернизация на обществения живот, формиране първоначалния облик на съвременните държави и феномени като патриотизъм, национализъм, шовинизъм и др. Според Дерменджиев (2025), в основата на прехода към формиране на нация е индустриалната революция.

По този начин хронологично формиращите се понятията етнос, народ и нация могат да се подредят и в своеобразна вертикална смислова йерархия, обхващаща историческите периоди от антични времена до съвремие. Същностната характеристика на етноса включва конкретно съчетание между биологични, социални и културни елементи без да е в задължителна корелационна връзка с едноименна държава. От своя страна, с народ обикновено се обозначава надетническо културно обединение, което може да е представено от група етноси или от доминиращ етнос в условията на обща историческа съдба и пространствена културна среда. Също не е задължително той да е формиран в условията и да изпълва изцяло субстрата на единна държава. Прието е с нация да се обозначава най-висшата форма на културно-политическа и социално-икономическа организация върху определено пространство. Тя е много по-пряко обвързана с държавността, с идеята за общо гражданство и самосъзнание.

Важна роля при разкриването и анализа на тематични области, свързани с въпросите и проблемите на етноса, нацията/национализма, културната идентичност и много други свързани понятия играят редица видни български учени[6]. Нешев (1994, 1995) например, разработва идеята, че националната принадлежност се конституира както от обективни фактори (език, история, граници), така и от субективни — колективно самосъзнание и културни символи. Към подобно мнение се придържа и Connor (1994). На свой ред, Манчев (1995) анализира, как историческите, културните и религиозните наследства формират националните и етнически идентичности в контекста на Балканите, като отделя внимание и на пространствения фактор – граници, миграции и взаимовръзка между територия и самосъзнание.

В опита си за хронологично разграничаване на основни понятия, Недин (1996) разглежда племенната социална организация като характерна предимно за робовладелския строй, народността – за феодалния, а нацията – за капиталистическите социално-икономически отношения. Освен това той приема етноса като базов неизменен субстрат, над който се надграждат племето, народността и нацията.

Според Славейков (2006), природната среда оказва както пряко, така и косвено влияние върху културното развитие на отделните народи, което е видно от особеностите в облеклото, жилищата, селищния облик и др. От своя страна, Бърдаров (2012) изследва трансформацията на идентичности, като резултат от миграции, променящи представите за идентичност, национална общност, етнос. Попов (2015) пък акцентира върху същността на културната география като наука за въздействието, което оказва реорганизацията на природния ландшафт от страна на човека чрез изследването на различни по мащаб териториални единици.

Горепосочените опити за представяне на дефинитивни определения или изграждане на концептуални научни основи нямат абсолютни претенции за безалтернативно тълкуване, защото в много отношения е трудно рязкото индикативно разграничаване между племе и етнос, между етнос и народ, между народ и нация. Алтермат (2018) коментира, че дефинициите са преди всичко произволни и „зависят от автора“. По този повод Selton-Watson (1977) отбелязва, че „феноменът съществува отдавна и ще го има и за в бъдеще“.  Според нас, особено типични в това отношение са някои държави или форми на държавности, за които често се използват определения като многонационални, мултиетнически и др.

Според Бромлей (1990), етносът се дефинира като исторически възникнала устойчива биосоциална общност от индивиди и групи, характеризираща се с общ език, културно-психологически черти, съзнание за принадлежност към определена общност и територия, както и различия спрямо други сродни общности.

Гумильов (1989) лансира пасионарната теория на етногенезиса, според която етносът се ражда, развива и умира като жив организъм[7]. Той го разглежда като резултат от енергийно-космически импулс, който подтиква създаването и развитието му[8]. Важни концептуални възгледи за формирането на народностна общност се срещат и в трудовете на Herder (1821) и Grimm[9] (1835). Последният също разглежда народа като жив организъм, който се проявява чрез език, обичаи, митове, легенди и други форми на народно творчество, като добавя, че когато загива езикът – загива и народът.

Определен принос в развитието на идеите за етногенезиса имат и редица изследователи в областите на политическата география и геополитиката. Така Ratzel (1882, 1887, 1901) разглежда народа и етноса като пространствено обусловени явления, взаимодействащи с природната среда и държавното устройство. Той сравнява държавата с биологичен организъм, като комплексна динамична система от взаимодействащи си елементи, основаващи се на духовната връзка помежду им. Един от неговите ученици, основателят на българската география – Иширков (1929), отбелязва дуалистичната същност на държавата като съчетание между земя и народ. Пак според него, държавата не е напълно нито организъм, нито механизъм, но много области от държавния живот могат да се обяснят като съчетание помежду им. В този смисъл Недин (1996) прави важно тълкувателно уточнение, че държавата е духовен и морален организъм, който не може да бъде пряко подчинен на биологичните закони.

В своя първи том на „Капиталът“ Карл Маркс разглежда народността в исторически и класов контекст, посочвайки, че тя не е вродена и вечна. В хода на прехода към буржоазно общество народността се трансформира в нация и придобива по-ясно изразени социално-икономически характеристики. Заедно с Енгелс, Маркс прави разлика между исторически народи (създали свои държави и култури) и подчинени/неразвити народи. В много отношения обаче, възгледите им са резултат от влиянието на техни предшественици в немската философия (Хегел, Фойербах), класици на политическата икономия (Смит, Рикардо) и редица представители на ранния социалистически утопизъм (Сен–Симон, Фурие, Оуен).

Етнокултурната и модернистката теории

В изследванията на проблемите, свързани с корелационните връзки между етнос, народ и нация, се формират две основни теоретични направления, отразяващи тяхното формиране и същност. Първото, известно като обективна или етнокултурна теория, акцентира върху историческите и културните предпоставки за появата на нациите. Сред водещите му представители е Hroch (1968), който разглежда процеса на национално възраждане като поредица от три взаимосвързани етапа – културен, политически и масов. Този подход подчертава значението на общата култура, език и историческа традиция като основи за формиране на националната идентичност. Видни представители на  това направление са Йозеф Айхер, Пол Мерк, Вилхелм Шмид, Емерсон Смит и др.

Фридрих Хердер, Йохан Фихте, Ернст Гелнер и други са представители на субективната теория, наричана още политическа и модернистка. Според тях самосъзнанието и духовният принцип са основни при формирането на етноса и нацията като съзидателен процес. В този смисъл в речта си „Що е нация?“ Renan (1882) я дефинира като „духовен принцип“, който се изгражда върху общата история и желанието на хората да живеят заедно. Тази перспектива изтъква самосъзнанието и съвместната воля като ключови елементи, надминаващи етническия произход и подчертаващи конструирането на националната общност като резултат от политически и социални процеси.

Методологичните подходи при изясняване концептуалната същност на етногенетичните процеси и тяхната фундаментална роля за формирането на национално съзнание/идентичност имат безспорно значение при формулирането на обективни научни резултати. Ефектът от тях обаче не може да бъде оптимален без да се отчитат пространствените им измерения. Сред основните и интердисциплинарните научни направления като значими в това отношение изпъкват политологията, антропологията, обществената (вкл. културна, политическа, военна) география, странознанието, международните отношения, конфликтологията, геополитиката/стратегията и др. В този смисъл, може да се допусне идеята за етногеографията не просто като резултат в зоната на контакт само между етнология/етнография, от една страна, и география, от друга, а като сложна система от взаимни връзки и зависимости с всяки елемент от горепосоченото многообразие.

*Преподавател в Катедра „Регионална и политическа география“ на СУ „Св. Климент Охридски“

**Докторант в СУ „Св. Климент Охридски“

Литература:

Алтермат, У., Етнонационализмът в Европа. София, 1998.

Бромлей, Ю., Этнос и этнография. Москва, 1973.

Бромлей Ю. Современные проблемы этнографии: очерки теории и истории. — Москва, 1981.

Бромлей Ю. В. Очерки теории этноса. — Москва, 1983.

Бромлей Ю. В. Этносоциальные процессы: теория, история и современность. — Москва, 1987.

Бромлей Ю. В. Этносы и Этносоциальные процессы. — Москва, 1990.

Бърдаров, Г., Имиграция, конфликти и трансформация на идентичности в Европейския съюз“. София, 2012.

Вавилов, Н., Проблема произхождения мирового земледелия в свете современных исследований. – Москва, 1932.

Вернадский, В., Биосфера. Ленинград, 1926.

Вернадский, В. Научная мысль как планетное явление (1938) – публикувано едва през 1977 (Размышления натуралиста, книга втора).

Гумилëв, Л., Этногенез и биосфера Земли. Ленинград, 1989.

Гумилëв, Л., География этноса в исторический период. Ленинград, 1990.

Гумилëв, Л., Ритмы Евразии. Москва, 1993.

Дерменджиев, А., Геословие, Пространства и Промисли, В. Търново, 2025.

Дугин, А., Основы геополитики. Москва, 1997.

Иширков, А., Политикогеографско схващане на държавата. – Научен преглед, 1, 1929 (Преиздадена във Военен журнал, 1, 1999; Геополитика, 1, 2005 и Политическа география и геополитика в оригинал. София, 2009).

Калуцковь, В., Ландшафтная концепция культурной географии. Москва, 2009.

Манчев, К., Националният въпрос на Балканите. София, 1995.

Мечников, Л., Цивилизация и великие исторические реки. Москва, 1924.

Недин, С., Военен журнал, 6, 1996.

Оток, Ст., Социална география. София, 1992.

Павлов, Н., Българската геополитическа традиция и перспектива. Военен журнал №1, 1999.

Пенков, И., Културен ландшафт. Понятие, характеристика и анализ с оглед към българските земи. – Изв. на БГД, Х, 1943.

Попов, Н., География на Средиземноморието. Културно-цивилизационно пространство на средиземноморските страни. София, 2015.

Русев, М., Традиционни и съвременни геополитически предизвикателства пред българската външна политика. – В: 50 години Географски институт. Сборник от доклади. София, 2000.

Русев, М., А. Авджиев, Интердисциплинарен статут и пространствена същност на геостратегията. – Год. на СУ „Св. Кл. Охридски“, ГГФ, кн. 2 – География, т. 105, 2013.

Славейков, П., Етногеография. София, 2006.

Франкò, И. - Історія української літератури. – Львів, 1893.

Франкò, И. Українська народна пісня. – Львів, 1902.

Фотев, Г. Другият етнос. София, 1994.

Широкогоров, С., Место этнографии среди наук и классификация этносов. Владивосток, 1922.

Beloch J., Die Bevölkerung der griechisch-römischen Welt. Leipzig, 1886.

Braudel, F. Grammaire des civilisations, Paris, 1963.

Braudel, F., On History. Chicago, 1980.

Connor, W. Ethnonationalism: The Quest for Understanding. Princeton University Press. 1994.

Davis, W., Light at the Edge of the World. – In: A Journey Through the Realm of Vanishing Cultures, Vancouver, 2001.

De Chardin, T., Hominization. – In: The Vision of the Past, May, 1923.

Grimm J. Deutsche Mythologie. Göttingen. 1835.

Hassinger, H. Geographische Grundlagen der Geschichte. Freiburg im Breisgau. 1931.

Herder, G., Ideen zu einer Philosophie der Geschichte der Menschheit. Leipzig, 1821.

Hroch M., Die Vorkämpfer der nationalen Bewegungen bei den kleinen Völkern Europas. Praha, 1968.

Kjellen, R. Der Staat als Lebensform. Leipzig, 1917.

Le Roy, E., L'Exigence idéaliste et le fait de l'évolution. Paris, 1927.

Montesquieu, S., Esprit des lois. Geneve, 1748.

Peschel O., Geschichte des Zeitalters der Entdeckungen. Stuttgart, 1858.

Ratzel, F., Die Antropogeographie. Stuttgart, 1882.

Ratzel, F. Politische Geographie. Leipzig, 1887.

Ratzel, F. Uber die Gesetze des räumlichen Wachstums der Staaten. Leipzig, 1901.

Renan, J., What is a Nation? – Bulletin de l’Association scientifique de France, 26 Mars, 1882.

Ritter C., Uber das historische Element in der geographischen Wissenschaft. Berlin, 1833.

Sauer, C., The Morphology of Landscape. University of California Publications in Geography. Number 22, 1925.

Schlüter, О., Über das Verhältnis von Mensch und Natur in der Antropogeographie. Geographische Zeitschrift, vol. 13, no. 9, 1907.

Schmitt, C. Der Nomos der Erde. Köln, 1950.  

Selton – Watson, H., Nations and States. An Enquiry into the Origins of Nations and Politics of Nationalism. USA, 1977.

Suess, E., Das Antlitz der Erde, Vienna, 1909.

Toynbee, A., Study of History. Oxford, 1934–1961.

Бележки:

[1] Ако условно възприемем 4-4,5 милиардната геоложка история на Земята за едно 24-часово денонощие, то Homo erectus – Homo sapiens) се е появат „едва“ през последните 25-20 секунди на това условно денонощие.

[2] Според Дугин (1997) с това понятие може да се обозначава по алтернативен начин геополитиката като интердисциплинарно научно направление

[3] Едуард Сюз (1831-1914) е австрийски геолог, който още пред 1909 въвежда биосферата като пространствено понятие за т. нар. „зона на живота“.

[4]Етнос — от гръцки ἔθνος (éthnos), означава „народ“, „племе“ или „група хора с общи характеристики“.

[5] Елементи от труда на Хасингер могат да се намерят в сборника „Политическа география и геополитика в оригинал“, София 2009 (115–118).

[6] С принос към създаване на научните основи на етнологията / етнографията, културната и социална антропология в България, както и с техните демографски, политически и пространствени аспекти са Петър Берон (1799–1871), Димитър Маринов (1846–1940), Михаил Арнаудов (1878–1978), Димитър Гюдженов (1881–1973), Христо Вакарелски (1896–1979), Иван Хаджийски (1907–1944), Николай Генчев (1931–1996), Кирил Нешев (1935-2010), Цветана Георгиева (1937–), Мария Тодорова (1949–). С много близки до пространствения анализ изследвания – предимно етно(гео)графски намираме в трудовете на класически български изследователи като Иширков (1897, 1907, 1933), Радев (1924), Яранов (1934), Вакарелски (1934, 1943, 1974).

[7] Посоченият подход и използваната терминология в много висока степен кореспондира с формулираната около един век по-рано органична теория на Фридрих Ратцел за държавата, както и в трудовете на Якоб Грим.

[8] Теорията на Гумильов разглежда сложна система, комплекс от взаимоотношения между етнос и биосфера на Земята, развиващи се през поредица от етапи. Един от ключовите елементи е хипотезата за пасионарните (страстни) импулси, които са причинени от редки и краткотрайни космически влияния, задействащи генетични микромутации и повишено усвояване на биохимична енергия от живата материя в околната среда. Пасионаризмът се описва като поведенческа характеристика и се изразява в появата на енергиен излишък, който предизвиква повишен стремеж към активност. Тези импулси не съответстват на традиционно проявяващите се инстинкти за самосъхранение. Благодарение на това групи от хора и техните лидери завземат и развиват нови територии, създавайки нови поведенчески стереотипи, което в крайна сметка води до формирането на етнос.

[9] Един от двамата известни братя Грим (Якоб и Вилхелм), публикували сбирки от детски приказки.