Нефтът е най-важния суровинен ресурс и най-продаваната и купувана стока в света. При сегашното ниво на консумация годишните разходи за покупка на петрол в планетарен мащаб възлизат на 3,4 трилиона долара, ако цената е $100 за барел, и 2,17 трлн. при котировките от средата на април 2015 – $64 за барел марка „Брент”. За сравнение – сумата от $3,4 трлн. е повече от целия брутен вътрешен продукт на България за 65 години.
Понижението на нефтените котировки с един единствен долар за барел носи няколкостотин милиона долара на ден по-ниски приходи за производителите и също толкова икономия за купувачите на суровината. А от август 2014 до февруари 2015 цената на нефта се срина не с един, а с около 65 долара – от $115 до $50 за барел. Ясно е, че става въпрос за преразпределение на гигантски парични потоци в глобален мащаб. А големите пари винаги са свързани с голямата политика. В случая, с голямата геополитика, защото нефтената търговия е международна.
Кой натисна цената на петрола надолу?
Въпросът, на който всички търсят отговор от няколко месеца, е кой натисна цената на петрола надолу и колко дълго може да продължи тази тенденция? Отговорът изисква преглед на почти всички важни точки от дневния ред на глобалната политика, но като начало трябва да започнем от основния закон на пазарната икономика. Той гласи, че цената на една стока се определя от равновесната точка между предлагането и търсенето, освен ако няма някаква държавна интервенция, която изкривява пазарните реалности.
Легенда:
САЩ
Канада
Мексико
Южна и Централна Америка
Европа & Евразия
Близък Изток
Африка
Азиатско-Тихоокеански регион
Основната причина за поевтиняването на нефта е, че предлагането значително превишава търсенето. Според прогнозите на американската Агенция за енергийна информация, през първата половина на 2015 световното търсене на петрол ще бъде 92,3 милиона барела на ден, а предлагането – 94 млн. барела. През втората половина на 2014 пазарната ситуация е била почти същата. Този дисбаланс обаче не тласка основните играчи на международната нефтена сцена към съкращаване на производството. За март 2015 най-големият световен износител – Саудитска Арабия, е добивала по 10,3 млн. барела дневно, което е близо до рекордните показатели за кралството. Производството в Ирак е било 3,7 млн. барела на ден, което е значително увеличение спрямо 2014. Нов рекорд за цялата си постсъветска история поставя и Русия – 10,7 млрд. барела дневно, като в този обем се включва не само нефта, но и газокондензата.
Най-решителният тласък за тектоничното разместване на пластовете в нефтената геополитика обаче идва от САЩ. През март 2015 американският добив е бил 9,4 млн. барела на ден (плюс още 3,1 млн. барела газокондензат) при положение, че преди една година този показател е бил 8,2 млн. барела, а в началото на тази – 9,1 млн. По принцип, американците винаги са диктували темпото в световното производство и търговия с петрол, защото са най-големия му потребител. Десетилетия наред са били и най-големия световен производител. Върховият добив в страната е достигнат през 1970, след което започва да пада, защото главните находища се изчерпват. През 1975 разтревожените власти във Вашингтон налагат забрана за износа на нефт от САЩ, която не е снета и до днес.
Само преди няколко години прогнозите за увеличаващия се петролен дисбаланс в САЩ (разтваряща се ножица между собствено производство и внос) бяха една от друга по-мрачни. Но всичко се промени с технологичната революция, позволила добива от находища, смятани до скоро за безперспективни. Петролното производство на САЩ започна бързо да нараства, най-вече заради т.нар. шистов нефт, добиван в щатите Северна Дакота, Тексас и Ню Мексико. Във всяка от последните три години нарастването е по около 15%.
В последно време промени настъпиха и по отношение на световното търсене на петрол. Години наред глобалното потребление на нефт се увеличаваше главно заради неутолимия апетит на бързо растящата китайска икономика. Годишната консумация на петрол в най-голямата държава в света скачаше с двуцифрен процент. Но това вече е минало. Ръстът на китайската икономика започна да се забавя, а и тя навлезе в такъв етап на развитие, в който акцентът вече не е върху енергоемките производства.
Същевременно развитите западни държави така и не успяват да се отърсят напълно от последиците на икономическата криза и, съответно, не генерират увеличаващо се търсене на петрол. В резултат световния нефтен пазар, макар че не се свива, вече нараства много бавно и е близо до стагнация.
Когато говорим за световния нефтен пазар трябва да уточним, че от потребяваните 92,4 млн. барела дневно, обект на международна търговия са около 64%. Но това е количеството на петрола, който се премества физически от една държава в друга. Обемът на суровината, търгувана на двете основни петролни борси в Ню Йорк и Лондон, е няколко пъти по-голям от реалното производство и потребление. Това е възможно, защото на борсата едно и също количество може да бъде препродадено по 5-6 пъти на ден без съответния танкер да е напускал пристанището, в което се товари нефта. При фючърсните сделки пък се продава петрол, който все още не е извлечен от земите недра с опция за доставка след няколко месеца или дори след повече от година. От около две десетилетия петролът се превърна от обикновена суровина за рафинериите във финансов продукт и убежище за „горещи” пари, търсещи добра възвращаемост. Инвестиционни и пенсионни фондове и дори физически лица купуват и продават петрол без да имат нито рафинерии, нито танкери. Именно търговията с „хартиен нефт” бе един от елементите на надутия финансов балон, предизвикал световната икономическа криза през 2008.
Стратегията на Саудитска Арабия
Съотношението търсене-предлагане тласна цената на нефта надолу, но въпросът е защо намалението е почти двойно, а не само 10-15%? Тук ключът е в пазарното поведение на Саудитска Арабия – най-големият производител и износител на нефт в света. Още по-важно е, че тази арабска държава е единствената, която разполага с голям свободен капацитет за нефтодобив. Тоест, тя може по всяко време да увеличи рязко производството и да натисне цените надолу. Същевременно големите валутни резерви й позволяват и обратното поведение – временно намаляване на износа с цел балансиране на пазара, когато има голямо предлагане. През есента на миналата година обаче, Саудитска Арабия реши, въпреки рязко падащите цени, да не намалява своя нефтодобив. Рияд упражни решаващото си влияние и върху ОПЕК и световната организация на производителите на петрол пое в същата посока на нарастващо производство.
Очевидно саудитските власти нямат нищо против петролът да остане евтин за доста дълъг период от време. Оттук почват догадките – защо интересът на Саудитска Арабия е точно такъв? През последните месеци се родиха всякакви обяснения, включително и от типа на т.нар. конспиративни теории.
Първото и най-логично обяснение е, че саудитските шейхове искат да извадят от петролния пазар американския шистов нефт, който сериозно заплашва доминацията на страните от ОПЕК. На теория това е възможно, защото себестойността на т.нар „труден” нефт в САЩ е доста висока. Някои сондажи са рентабилни при цени на петрола от над 50 долара за барел, има и такива, които стават губещи дори при котировки от $60-70. В същото време добивът на барел нефт в Персийския залив струва няколко пъти по-евтино. Иначе казано – Саудитска Арабия може да издържи на ниските цени, но част от американските производители – не.
Засега сигналите, потвърждаващи или опровергаващи тази версия, са противоречиви. В последните няколко месеца действително има намаление на работещите петролни сонди в САЩ - от март 2014 до март 2015 те са станали с 38,4% по-малко. Но в същото време общият добив продължава да расте. Прогнозите на Агенцията за енергийна информация сочат, че дори и при сегашните ниски цени на петрола добивът в САЩ ще нарасне с 8,1% през 2015 и с още процент и половина през 2016.
Възможно е някои от компаниите, добиващи шистов нефт, да фалират, но бизнесът им вероятно ще бъде погълнат от конкурентите. Освен това технологиите продължават да се усъвършенстват и себестойността на „трудния” нефт също ще пада. С една дума: опитът на саудтските шейхове да убият шистите вероятно ще се окаже неуспешен.
Другата основна линия, обясняваща поведението на Рияд, е противоборството между Саудитска Арабия и Иран. Както е известно, Саудитите са с претенции за лидерство в общността на мюсюлманите-сунити, а Иран е гравитационното ядро на шиитите. Между тези два клона на мюсюлманската религия има люта вражда, която се пренася и по оста Рияд-Техеран. Иран и Саудитска Арабия са разположени от двете страни на Персийския залив и икономиките им са базирани на нефтопроизводството. Голямата разлика е, че заради американското ембарго иранският петролен експорт е силно ограничен и страната не разполага с огромните валутни резерви на Саудитите. Затова при поевтиняване на нефта Техеран ще понесе сериозен финансов удар, който ще рефлектира върху регионалните конфликти, в които Иран е ангажиран активно. Най-сериозният от тях е в Сирия. Там иранците подкрепят режима на президента Башар Асад, а Саудитска Арабия – опозицията, която иска да го свали. През тази година към Сирия се прибави и Йемен, където се води гражданска война и Рияд и Техеран залагат на различни лагери.
Башар Асад е подкрепян и от Русия, поради което е логично да се предположи, че Саудитска Арабия има интерес и от отслабването на руския икономически потенциал. Освен това сибирският нефт също има доста висока себестойност. Поевтиняването на петрола ще спъне и плановете на Русия да разработва находищата си в Арктика.
Накрая трябва да споменем и версията, която може да бъде срещната най-често в руските медии. Тя гласи, че украинската криза е отключила нова глобална конфронтация между Русия и САЩ и американците се стремят да сринат руската икономика чрез сваляне на нефтените котировки. Така Москва ще бъде принудена да капитулира в Украйна и Вашингтон ще утвърди световното си господство. За постигането на тази цел американците използват своя отдавнашен съюзник Саудитска Арабия, която веднъж вече е била в услуга на Запада при сриването на Съветския съюз през 80-те години на миналия век. Наистина, тогава цените на петрола падат заради свръхпроизводството, а през 1991 Съветския съюз се разпада, но не е сигурно, че това е станало именно заради поевтиняващия нефт. Или поне това не е бил единственият фактор.
Слабото място на това обяснение е фактът, че Саудитска Арабия едва ли ще се съгласи доброволно да загуби стотици милиарди долари само за да услужи на САЩ. Освен това, както стана дума, ниските цени на петрола удрят преди всичко по американските производители. А и развитието на събитията през последните няколко месеца показва, че рязкото поевтиняване на нефта се отрази на бюджетния баланс на Русия, но не и на поведението на Москва по отношение на украинската криза.
Иначе геостратегическият съюз Вашингтон-Рияд е реалност, която не може да бъде отречена. Той датира още от времето на Втората световна война. На 14 февруари 1945 американския президент Рузвелт се среща със саудитския крал на борда на кораб в Суецкия канал. Макар че няма писмени договорености, предполага се, че двамата са се разбрали Саудитите да дадат на САЩ достъп до своите нефтени находища в замяна на военно-политическа подкрепа за кралската династия. През 70-те години Рияд национализира целия нефтен бизнес в страната, но въпреки това съюзът с Вашингтон се запазва и до днес.
Петролното завръщане на Иран
През април 2015 картината на световната нефтена търговия се усложни с още един елемент след като стана известно, че страните от т.нар „шесторка“ са се споразумели с Иран за замразяване на неговата ядрена програма срещу постепенно снемане на ембаргото, включително и върху петролния експорт на Техеран. До влизането в сила на това споразумение трябва да се измине доста дълъг дипломатически път, но вече има предположения до какво ще доведе възстановяването на безпрепятствения достъп на Иран до световния нефтен пазар.
Заради санкциите иранския нефтен износ падна от 2,5 млн. барела дневно през 2011, до 1,2 млн. през 2014. При това Техеран бе принуден да прави значителни отстъпки в цената на суровината за да компенсира политическия риск, поеман от неговите клиенти. Предполага се, че заради затруднения експорт през последните години Иран е натрупал резерви от около 35 млн. барела, намиращи се на 15 супертанкера в Персийския залив, плюс още около 40 млн. барела в наземни хранилища. Еднократното изсипване на тези количества на пазара може да срине цените в краткосрочен план, но далеч по-важен би бил дългосрочният ефект от увеличаване на иранския добив след пълното снемане на санкциите.
Американското министерство на енергетиката смята, че ако петролното ембарго срещу Иран бъде отменено, прогнозите за цената на нефта през 2016 трябва да бъдат занижени с 5 до 15 долара за барел. Техеран е способен до края на 2016 да увеличи добива си с по 700 хиляди барела на ден, а износа – с по 500 хиляди.
Сривът на нефтените котировки от есента на миналата година наистина бе силен, но близката история помни и по-драматични ситуации. Така например през 2008, в навечерието на икономическата криза, петролът стигна исторически връх от 147 долара за барел, а само 6 месеца по-късно се срина до $33. А нестабилността на петролните цени е един от най-големите проблеми на световната икономика, защото за броени месеци обезсмисля мащабни бизнес планове.
Кой губи от евтиния нефт?
Засега най-тежко ударени от поевтиняването на петрола са държави, чиито бюджет е критично зависим от нефтените приходи, а финансовата „възглавница” на натрупаните валутни резерви не е голяма. На първо място това е Венецуела, но също и Иран, Нигерия, някои африкански страни. Особено тежко се отразява евтиният петрол върху производителите от Каспийския регион, където нефтодобивът е с висока себестойност. Азербайджан бе принуден да девалвира националната си валута с близо една трета, а Казахстан прибягна до рязко съкращаване на бюджетните разходи след като пазарната ситуация влоши още повече перспективите за въвеждане в експлоатация на находището Кашаган, което е може би най-скъпия нефтодобивен проект в света.
Страните вносителки на нефт, сред които е и България, би трябвало да са доволни от спада в цените, но и тук има някои нюанси. Докато обикновените потребители на бензин и други нефтопродукти се радват на поевтиняването, за финансовите министри това означава по-малко приходи в бюджета от акцизите върху нефта и горивата. Индиректно спадът в цените на петрола рефлектира и връху перспективите за газов добив в България. Както е известно, българските власти са очертали няколко блока в ексклузивната икономическа зона в Черно море, където да бъде търсен газ. Най-перспективният от тях е „Хан Аспарух”, за който сеизмологичните проучвания дават надежда, че проучването ще е успешно. Блокът е даден на концесия на консорциум от три компании – френската Тотал, австрийската OMV и испанската Репсол. В края на 2014 обаче те обявиха, че отлагат планираните сондажи с една година – за средата на 2016. Като причина за забавянето бе посочено именно рязкото падане на цената на нефта, което е принудило компаниите да преразгледат инвестиционните си планове
По принцип, ниските цени на нефта водят до намаляване на инвестициите в нови находища и в дългосрочен план добивът също би трябвало да намалее. По-малкото предлагане пък предизвиква поскъпване и така цикълът се повтаря. Тази проста теория изглежда неопровержима, но има една слабост – никой не може да предскаже, кога петролните котировки ще тръгнат нагоре и колко голямо ще бъде поскъпването.
Петролът като финансов инструмент
Наистина, фючърсните сделки, предполагащи доставка на съответното количество нефт след няколко месеца или след година, се сключват при цени по-високи от сегашните. Пазарът е в т. нар. състояние контанго. Така се нарича ситуацията, при която нефтът с по-близка във времето доставка е по-евтин от този с по-отдалечената доставка. Нефтеният пазар е бил в състояние на контанго през 8 от последните 10 години, но разликата между цените на по-скорошните и по-късните доставки не е била голяма. Докато сега лекият тексаски петрол с доставка през май 2015 струва $51,5 за барел, а ако бъде доставен през май 2016 цената вече скача на $58,5 за барел. При такива съществени разлики (над 10%), обозначавани като суперконтанго, става изгодно да се купува нефт сега, след това той да бъде складиран и продаден след година. Наемът за нефтохранилищата ще бъде по-малък от печалбата, реализирана от разликата между цената на покупка и на продажба. Неслучайно в момента запъляемостта на петролните хранилища в САЩ е близо до своите исторически максимални стойности. Това е още едни фактор, който временно натиска цената на петрола надолу, защото производителите се опасяват, че в скоро време няма да има къде да складират излишъците, които пазарът не може да поеме. На Нюйоркската стокова борса дори започна нов вид търговия – с фючърси за обеми в нефтохранилищата.
В дългосрочен план световният петролен пазар ще става все по-малко зависим от страните от ОПЕК и ще се влияе все повече от стратегическите решения, вземани във Вашингтон. САЩ са огромна по територия държава, където автомобилът е станал ежедневие в живота на обикновените хора още през 20-те години на миналия век. В наши дни американският пазар поглъща около една пета от целия нефт, произвеждан в света. Цената на бензина е може би най-важният политически въпрос в САЩ, а безпрепятственият достъп до достатъчни количества гориво е ключов елемент в националната сигурност на страната. Има важна стъпка, която, ако бъде предприета от Вашингтон, ще разтресе из основи световния петролен пазар. Става дума за отмяната на забраната за износ на суров петрол от САЩ. Парадоксално е, че страната, която е флагман на свободната търговия в световен мащаб, е наложила рестрикция върху свободния пазар на най-важната стока. Като резултат от забраната за износ и от бързо нарастващия местен добив в САЩ, ножицата между цената на лекия тексаски петрол (основната американска марка) и сорта „Брент” се разтваря все повече. Към средата на април 2015 разликата в цените на двете марки нефт достигна 15%.
Какво ще стане когато САЩ престанат да внасят нефт?
Натискът за отпадане на забраната за износ на нефт от САЩ става все по-силен. През последните десет години собственият добив се увеличи почти двойно, докато потреблението, както и в повечето развити държави, започва да намалява. През 2005 САЩ са консумирали почти 21 млн. барела дневно, а през 2013 – 19 млн. През 2006 вносът на петрол е бил 13,4 млн. барела на ден, а през 2014 – само 5 млн. Ако тенденцията се запази, до няколко години САЩ ще престанат да купуват нефт от чужди държави. Към това трябва да добавим и взривното нарастване на добива на природен газ, което превърна САЩ в най-големия световен производител на тази суровина, който вече не се нуждае от внос. Газът измества нефтопродуктите като алтернативно гориво в редица промишлени и битови дейности и това допълнително намалява потреблението на петрол в страната.
Всъщност, през миналата година вече имаше един случай на износ на петрол от САЩ за Южна Корея, но ставаше дума за т.нар. свръхлек нефт или кондензат, образувал се в шистовите находища. Ловки адвокати са намерили вратичка в закона и са доказали, че това всъщност не е нефт, а нефтопродукт, който може да се използва за гориво след минимална обработка.
Основното лоби, поддържащо забраната за износ на петрол от САЩ, са компаниите, занимаващи се с нефтопреработка. Те печелят сериозно от ниските цени на лекия тексаски петрол, защото износът на нефтопродукти не е забранен. Освен това властите във Вашингтон са наясно, че интегрирането на петролните производители от САЩ на световния пазар ще доведе до бързо изравняване в цените на лекия тексаски петрол и този от сорта „Брент”. А това до голяма степен ще ликвидира конкурентното предимство, което евтините енергийни ресурси дават на американската индустрия. Но ако ръстът на нефтодобива в САЩ продължи, премахването на забраната за износ вече ще е само въпрос на време. Още повече, че технологичните характеристики на част от американските рафинерии им позволяват да преработват само тежък вносен нефт, но не и този, който се добива от шистовите находища в САЩ.
Задаващата се на хоризонта нефтена независимост неизбежно се отразява върху международното поведение на Вашингтон. Наред с противопоставянето със Съветския съюз, обезпечаването на безпрепятствени нефтени доставки е една от главните причини, накарали САЩ да поддържат мощен военнен флот, който доминира в световните океани. Особено силно е американското присъствие в Индийския океан, където е разположен Персийския залив. САЩ поддържат глобалната сигурност на петролните доставки, но от това печелят и другите големи играчи на международния нефтен пазар. На първо място това са страните вносителки от Източна Азия, които се снабдяват предимно от Персийския залив. В края на 2013 се случи една изключително важна геоикономическа промяна – Китай изпревари САЩ като най-голям вносител на петрол в света и със сигурност ще удържа това първенство с десетилетия напред. Освен това намаляващият американски нефтен импорт е силно диверсифициран и от Персийския залив идват под 20% от него. Като изключим Канада, която доставя 37% от нефта, внасян в САЩ, и Саудитска Арабия (13%), нито една друга държава не държи двуцифрен процент от американския петролен внос.
Всички тези факти са предпоставка за преосмисляне на важността на „близкоизточната котва“ в американската външна политика. Ако Вашингтон не желае да се конфронтира с Китай и да прекъсне петролната нишка, която свързва Пекин с Персийския залив, нефтът вече не може да бъде основание за засиленото военноморско присъствие на САЩ в Индийския океан. Разбира се, в района има огнища на конфликти като Ирак, Афганистан, Сирия и Йемен, но американците вече са далеч от идеята за пряка военна интервенция в някоя от тези държави. В крайна сметка, ако се стигне до раждането на предсказваната от редица геополитици „Кимерика“ (глобална геополитическа доминация на тандема САЩ-Китай), нефтът ще бъде една от предпоставките за това. Китай вече осъзнава своята отговорност за стабилността на глобалните петролни доставки и ако му бъде позволено от Вашингтон, би се включил в мисията, с която до сега единствено САЩ се бяха самонатоварили.
От друга страна американците все по-малко ще бъдат склонни да изразходват политически, военен и финансов ресурс за да насочват политическите процеси в Близкия Изток и да поддържат регионалната стабилност. Вярно е, че засега ключовите американски съюзници, като Европейския съюз, Япония и Южна Корея си остават, критично зависими от арабския петрол, но ако се сбъдне прогнозата, че до 2030 САЩ ще станат нетен износител на нефт, и тази зависимост вече няма да бъде толкова сериозна.
Всъщност, Саудитска Арабия се стреми да нанасе удар срещу производителите на шистов нефт в Америка не само поради икономически причини, но и заради геополитически съображения. Ако станат независими от вносния нефт, САЩ ще загубят основния стимул да поддържат дълголетния стратегически съюз с Рияд. Тогава на Капитолия и дори в Белия дом връх могат да вземат политици, които се вглеждат по-внимателно в пълната липса на демокрация в Саудитска Арабия, отколкото в неизчерпаемите петролни кладенци на арабската монархия. На фона на очертаващото се преодоляване на враждата между САЩ и Иран, това може да доведе до кошмарен сценарий за управляващата в Рияд династия и да наклони везните на регионалния баланс на силите в полза на Техеран.
В заключение, може да се прогнозира, че цената на барел петрол едва ли скоро ще има трицифрено измерение в долари. Потокът от пари към страните от ОПЕК, а също и към Русия, Норвегия, Канада, Казахстан, Азербайджан ще намалее и те трябва да се приспособят към новите геоикономически реалности. Намаляващият петролен внос в САЩ ще понижи дела на нефта, търгуван на международните пазари, и ще доведе до преосмисляне на американската външна политика в глобален план.
*Българско геополитическо дружество
{backbutton}
Шейхове, шисти и фючърси: разместването на пластовете в световната нефтена търговия
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode