сп.Геополитика

Проблемът „Гърция“ и бъдещето на Европейския съюз

По отношение на Гърция - най-често споменаваната страна в негативните новини от ЕС през последните четири-пет години, тиражираното в световните медии първосигнално обяснение за дълговата криза с гръцкия навик да се живее на кредит и да се укриват данъци е меко казано несериозно. Още по-малко вярно пък е обвинението за ниската производителност на труда и прекалено щедрите социални пакети от страна на гръцката държава, които едва ли не наливат масло в огъня на жестоката гръцка рецесия. Според публикуваните сравнителни данни на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OИСР), през 2010 и 2011 по брой отработени часове, гръцките работници се нареждат на трето място след Мексико и Южна Корея[1]. Що се отнася до корелацията между ниската производителност на труда и щедрите социални блага, които държавата едва ли не сипе върху гръцките граждани, позоваването на нея също не звучи сериозно. Двете държави на върха на класацията по производителност на труда - САЩ и Япония, имат средно на глава от населението приблизително същия размер на държавен дълг, както и Гърция. Само че нито САЩ, нито Япония са подложени на сурова финансова и социално-икономическа терапия заради него. Очевидно причините трябва да се търсят другаде.

Дълбоките корени на гръцките финансови проблеми

Кой знае защо, при обяснението на гръцките проблеми се пренебрегва фактът, че и досега тази балканска страна е принудена да изплаща огромния дълг, натрупан по време на военната хунта (1967-1974) През този период дългът й нараства четири пъти. Не се коментира също, ролята на скъпото превъоръжаване от последните десетина години, най-големите облаги от което са за основните европейски доставчици на скъпата бойна техника - Германия и Франция. В самия разгар на кризата тези две страни успяват да убедят гръцките управляващи да не съкращават военния бюджет, който запазва дял от цели 4% от националния БВП.

В угощението със скъпата гръцка баница завиден апетит показват и много западноевропейски фирми, които получават скъпи държавни поръчки за реформата на гръцките железници и метрото, за болнично обзавеждане и цифровизация на националната телекомуникационна компания, за системите за сигурност на Олимпиадата в Атина (2004) и т. н. Много от тези компании, като „Сименс” например, бяха уличени и в щедро раздаване на подкупи на държавни служители, за да бъдат избрани за изпълнители по въпросните сделки.

Разбира се, основна заслуга за дълговия капан, в който се намира в момента Гърция, има конвертирането на държавните облигации, изкупени от частни инвеститори през годините, в държавен дълг и то не без сериозната „помощ” на МВФ. Оказва се, че в момента Гърция дължи пари не на частните чужди инвеститори, които би следвало да си понесат риска от неудачните вложения, а на други страни, което прави тяхното изплащане далеч по-сложно.[2]

Когато се изброяват причините за гръцкия срив, встрани от вниманието остава и ролята на валутните спекулации от т. нар. хедж фондове. Според забележителния анализ на механизма на действие на тези валутни спекуланти, който прави Пол Кругман,[3] те са в състояние да задвижат гигантски средства (с които реално не разполагат), залагайки хазартно срещу националните валути или държавния дълг на страни, далеч по-големи от Гърция. Почти христоматийно доказателство за това са „ударът” на Джорж Сорос срещу британската лира през 1992 и атаката срещу хонконгския долар през 1998.

Картината с първоначално дълговата, а впоследствие и социално-икономическа криза в Гърция е твърде сложна, за да бъде обяснявана с неефективното управление на държавните финанси, с преразходите на публичната администрация или пък с непроменения балкански манталитет на гърците. Неадекватно е също така тя да се разглежда по модела на испанската, португалската или италианската рецесия. Факт е обаче, че суровите мерки, наложени на страната от т. нар. „тройка“ (ЕК, ЕЦБ и МВФ) вкарват страната в стръмна низходяща спирала на обществено напрежение и срив на благосъстоянието. Въпреки драконовите мерки, наложени на Гърция по данни на Евростат, през 2012 тя е с най-голям дълг в Европейския съюз в размер на 156% от БВП, който благодарение на „спасителните пакети” на „тройката“ набъбват до 175% в началото на 2015[4].

Гръцкото заболяване и генетичните дефекти на ЕС

Това, че в информациите за Гърция в световните медии, особено през последната година, доминират числата и процентите показва, че има нещо недоизчистено или недостатъчно артикулирано в самия проект „Европейски съюз”. Сред моментите, продължаващи да тънат в юридическа мъгла е, какво например се случва с националните суверенитети на държавите в рамките на Съюза. Неравнозначното отношение на страните членки на Европейския съюз към темата за националния суверенитет и сянката, която е допустимо да хвърля върху него Брюксел, е първостепенен въпрос. Неслучайно отхвърлянето на проекта за Европейската конституция от Франция и Холандия (в края на май 2005), все по-резервираната позиция в нарастващ брой държави членки към обединителните процеси в Европа, както и дистанцирането на Великобритания от единната европейска валута, минават под знака на защитата на техните национални суверенитети. Общото правило тук е по-големите и по-силните да се опитват да си извоюват по-благоприятни условия в европейския интеграционен процес, макар че в редица случаи и страни с по-скромни икономически, финансови и демографски възможности съумяват да отвоюват някои предимства за себе си.

Вторият ключов момент, около който проблемите с Гърция засилват споровете и противоречията между страните членки е, каква е ролята и целта на единната европейска валута, на правилата върху които се гради еврозоната, както и на ролята на Централната европейска банка. Ориентирането в този втори кръг от проблеми изисква той да бъде поставен в един по-широк контекст. На първо място е нужно да се анализира, доколко адекватна е единната европейска валута като средство за измерване стойността на стоките и услугите, произвеждани в страните, в които тя е официално платежно средство. Частично, отговорът на този въпрос се съдържа в разсъжденията на гуруто на монетаризма Милтън Фридман. В своето съчинение „Немирството на парите” той подчертава, че „цялата ни парична система дължи съществуването си на всеобщото приемане на нещо, което от определена гледна точна не е нищо повече от фикция”[5]. На същата страница, но малко по-горе, се подчертава, че парчетата хартия имат стойност, защото всички мислят, че те имат стойност. Казано с други думи, няма значение как точно ще се наричат книжните късове, били те реални или виртуални, които хората използват, за да улеснят икономическите отношения помежду си. Важно е споделянето на една и съща фикция – че те ще се приемат от всички, включително и от държавата, като законно разплащателно средство. С тяхното предаване от едно лице на друго могат да се погасяват задължения или, ако парите се задържат извън търговския оборот, във всеки момент с тях може да се придобие нещо. А това означава, че ако не само 11 млн. души, колкото е населението на Гърция в момента, а цели 300 млн. споделят едно и също мнение относно вида и наименованията на късчетата хартия, с които се разплащат помежду си, от това последните не стават по-малка фикция. Те само изглеждат по-надеждни и единственият значим ефект от замяната на една парична единица с друга би бил спестяването на евентуалните разходи от курсовата разлика.

Другата и по-важна част от отговора се съдържа в твърденията на Джордж Мейнард Кейнс. В предговора към своето съчинение „Трактат по паричната реформа” (1924)[6] той излага тезата, че една от най-големите слабости на пазарното стопанство е ненадеждността на парите като мярка на стойността. И увеличеното им количество (инфлацията), и намаленото им количество (дефлацията) са еднакво рискови фактори. Те водят до неадекватни решения и поведение на икономическите субекти. Тук патосът е насочен към опасните заигравания на правителствата с количеството пари в обръщение, но принципната констатация е валидна, дори когато няма злонамереност или некомпетентна намеса на публичната власт в паричното предлагане.

Това, което дава предимства на повечето национални парични единици, е фактът, че имат зад гърба си доста дълга история и притежават „опит” при справяне с различни кризи и сътресения на националното стопанство. Най-важното им качество обаче е, че с времето са се приспособили по количество и начин на отразяване на стойностите, към поведението на икономическите агенти, към съотношенията, структурата, ефективността и цялостния характер на конкретните национални стопанства. Не без значение е и психологическата установка, доверието (или недоверието) на гражданите, формирани в продължение на дълги периоди от време. Всичко това ги прави незаменимо средство за обслужване на съответния национален стопански оборот.

Еврото обаче е изцяло договорен продукт. Тоест, ако при националните валути фикцията, че конкретните пари са мярка за стойността е мълчалива, но затова пък скрепена със солидна „биография”, единната европейска валута е такава само, защото в определен момент 12 европейски правителства (Австрия, Белгия, Финландия, Франция, Германия, Ирландия, Италия, Люксембург, Холандия, Испания и Португалия) към които по-късно се присъединява и Гърция, се договарят изрично да заменят националните си парични единици с обща, наречена „евро”[7]. Тънкият момент тук е, че „критериите за конвергенция”, съгласно Маастрихтския договор (1992) представляват формални съотношения, които са само външен и то частичен израз на структури, ефективност и производителност на икономики, достатъчно сходни, за да могат относително безпроблемно да заменят националните си валути с единната такава. Фактът, че дадена държава е успяла да постигне тези формални съотношения не означава, че въвеждането на еврото ще е безопасно за националното стопанство. И най-крещящият пример за това е Гърция. Не е случайно също, че Обединеното кралство, Дания и Швеция изобщо нямат непосредствени планове за приемане на еврото. Всичко това трябва да е достатъчно силен предупредителен сигнал за по-късно присъединяващите се страни, че въпросът не се изчерпва с простата смяна на името на валутата.

Важен е и въпросът, как би се отразило върху икономиката и благосъстоянието на гражданите замяната на националната валута с тази на Европейския съюз. Опитът на петте страни, въвели единната европейска валута след 2002 (Словения, Кипър, Малта, Словакия и Естония), не е еднозначен, но почти винаги е свързан с промяна на установеното до този момент икономическо, социално, търговско, ценово и т. н. статукво.

В своето изследване „Трагедията на еврото” Филип Багус привежда много аргументи за смисъла и целта на единната европейска валута. Проследявайки историята от зараждането на идеята за подобна валута от плана „Вернер” през 70-те година на миналия век, който обаче се проваля, през неговото възкресяване от Жак Делор 20 години по-късно, до настоящите проблеми в еврозоната, Багус прави следния извод: „Официалната аргументация на защитниците на единната европейска валута е, че еврото ще снижи трансакционните разходи като по този начин ще улесни търговията, туризма и растежа в Европа. На практика обаче, единната валута се разглежда като първа стъпка към създаването на европейска държава”[8]. Разбира се, явното афиширане на подобно намерение би настроило повечето държави членки срещу политиките, провеждани от Брюксел, и натиска за трансформации и реформи на техните обществено-икономически структури. Затова е избран един по-дълъг път на постепенно притегляне и мек натиск за приобщаване към политическия порядък, доминиран най-вече от Германия и Франция.

Впрочем, тандемът Германия-Франция съвсем не е безпроблемен, както става видно и от казуса „Гърция”. Напрежението между тях е свързано не само с това, чий политически елит да упражнява доминиращо влияние върху бъдещето на обединена Европа, но и как да бъде изграден контролът върху единната валута. Всъщност, самият план за въвеждането на еврото, както той е разписан в Маастрихтския договор от декември, 1991, става възможен след постигнатият компромис между Франсоа Митеран и Хелмут Кол. Германското правителство се съгласява да приеме създаването и налагането на единната европейска валута, за което настоява Франция, срещу възможността за своето обединение, нещо, на което Митеран пък гледа с подозрение[9].

Това вътрешно напрежение и ненапълно заличението недоверие между основните сили в Европейския съюз слагат своя отпечатък и върху Европейската централна банка. Тя не е аналог на националните централни банки. Основното й предназначение е да бъде кредитор на различните национални банки, но при условие, че обезпечението за тези кредити са държавни облигации на страните членки. Затова качеството на тези облигации е от първостепенно значение за количеството и условията на отпусканите от ЕЦБ еврокредити.

Обратната страна на монетата е, че първите страни-членки, които се възползват от този модел на финансиране, са облагодетелствани, тъй като първи получават възможността да разполагат с по-големи количества от общата европейска валута. Увеличеното количество евровалута обаче, в крайна сметка води до неизбежния резултат в подобни случаи – инфлация, но с едно забавяне във времето. Губещи са страните членки на еврозоната, които не са имали нужда от еврокредитиране, но са принудени да пренастройват икономическите и финансовите си системи съобразно този инфлационен натиск. Това е и една от основните причини за съпротивата на ЕЦБ, а и на много от страните в еврозоната, срещу поредния пакет от кредити за Гърция.

Дълговото бреме и дългосрочният имперски проект

Гръцките проблеми не трябва да се разглеждат като частен случай, въпреки опитите на политическите лидери от ЕС да поставят страната в графата на изключенията. Не е случайно, че почти всички анализи и прогнози за бъдещето на Гърция започват и завършват с числата за огромната й задлъжнялост. Но финансовата терминология е само външната обвивка на един по-фундаментален и дългосрочен за политическите прослойки в Западна Европа проект – изграждането на единна огранизация, в която отделните страни членки постепенно, но неизбежно ще губят своя икономически, административен, съдебен, финансов и политически суверенитет.

С оглед на новите геополитически реалности в края на второто и началото на третото хилядолетие, подобен проект е трудно постижим с познатите от по-далечното, а и от по-близкото минало военни средства. Но цивилизованият свят от поне пет-шест века разполага с много по-ефективен и само привидно по-хуманен арсенал за налагане волята на по-силните над по-слабите – този на дълговата принуда.

Истинският разцвет на финансовия диктат, макар и облечен с кадифена ръкавица и представян като спасителен пояс за държави в затруднения, настъпва след Втората световна война. Много добре и то от позициите на пряк участник в създаването на механизма за дългова принуда, като средство за съграждането на непозната в предишните епохи глобална финансова империя, описва процеса Джон Пъркинс в книгата си „Изповедта на един финансов килър”[10]. Според него, държавните дългове не се формират и поддържат, за да бъдат погасени в определен бъдещ момент, въпреки че именно това е основният аргумент, с който публично се аргументира и легитимира непрекъснатото поемане на нови и нови дългове. Истинската сила на инструмента за принуда, наречен държавен дълг, се проявава тогава, когато държавите не могат да погасяват своите задължения в договорените предварително срокове. Тогава те биват принуждавани с различни средства и методи, както в случая с Гърция, да налагат непопулярни и в повечето случаи вредни за собствените и граждани мерки. Под угрозата да им бъде спрян достъпа до кредити в бъдеще, или пък да бъдат обявени във фалит, задлъжнелите държави са заставяни да приватизират ключови за икономиката или за инфраструктурата си обекти, да орязват социалните придобивки и да намаляват доходите, за да се формира евтина и удобна за експлоатация работна ръка, да предоставят на безценица стратегически ресурси или да поставят в чужд интерес определени свои геополитически предимства.

Разбира се, не всички държави са равнопоставени в третирането им като длъжници. През последните 7-8 години след разразяването на световната финансова криза много страни рязко увеличават своето дългово бреме. Особено стряскащи са темповете в държави като Италия, Испания, Португалия, Франция, Япония. Публичният дълг на САЩ например, който включва федералния дълг и дълговете на различните нива на местното самоуправление (щати, градове, общини и др.) скача от 78% от БВП, през 2007, на 119%, през 2014. Липсва обаче индикация тези страни да бъдат третирани подобно на Гърция. Което още веднъж показва, че истинският сценарий на драмата с Гърция е друг, а не този, който се описва във водещите новини на информационните агенции през месеците, откакто СИРИЗА е на власт. В свое интервю за германския вестник „Цайт”[11] нашумелият френски икономист Тома Пикети изказва идеята, че Европа се нуждае от дебат за общите дългове, както това е станало след Втората световна война. Той смята, че е време да се помисли за преструктурирането на дълговете на редица държави, а не само тези на Гърция.

Възможен ли е вариант за отписване или опрощаване на гръцкия дълг? Най-яркият пример как подобно великодушие се отразява на икономическия и социалния просперитет на натоварените с дълг държави е Германия. В началото на 50-те години на миналия век Федерална република Германия дължи над 30 млрд. марки на над 70 държави. Една част от този дълг датира отпреди Втората световна война, но значителна част от него е натрупан след войната, включително като репарации към страните-победителки.

През лятото на 1952 в Лондон се водят тежки, почти инфарктни преговори за германските дългове. В един момент, когато германското правителство, оглавявано от Конрад Аденаур (тогава той изпълнява и функциите на външен министър), излиза с предложение за сериозно редуциране на германския дълг, преговорите са почти пред провал. Американската страна, която по онова време се нуждае от верен и лоялен съюзник срещу Съветския съюз и неговите сателити в разгара на студената война, упражнява натиск върху останалите кредитори и на 27 февруари 1953 споразумението е подписано. То предвижда отписване на повече от половината от дълговете на Германия, а останалата част са разсрочени за дълъг период. На практика това споразувение поставя политическите приоритети пред финансово-икономическите и демонстрира потенциала на аргумента „държавен дълг”.

Най-същественият момент от споразумението обаче, не е самото преструктуриране на германските задължения, което безспорно формира фундамента на „германското икономическо чудо”, а клаузите, които определят по какъв начин ще бъде погасяван оставащия германски дълг. За погасяване на този остатъчен дълг Германия е имала право да формира фонд, който да се попълва само от формираните от външната търговия положителни валутни баланси. Това е и стимул за кредиторите да разширят търговските си отношения с Германия, за да може тя да им се издължи по-бързо.

Прилагането на същия подход към Гърция би означавало например кредиторите да участват активно във формирането на гръцкия търговски излишък и да са съгласни дължимите към тях суми да се изплащат именно от този излишък, например чрез пакет от мерки за стимулиране на гръцкия износ или за развитие на гръцкия туризъм. Вместо това, както е видно към момента, условието за получаването на 86 млрд. евро по третия спасителен пакет от Гърция е т. нар. приватизационен фонд. Това е напълно различна философия на договаряне и натиск. Въпросният приватизационен фонд на стойност около 50 млрд. евро би трябвало да включва ценни активи като големи държавни компании, дялове от гръцки банки, електрически компании, летища, пристанища, дори държавна земя и собственост. Подобна схема се вписва напълно в духа на неолибералната икономическа доктрина, за която „висшият пилотаж” на финансовия успех е присвояването или експлоатацията на публичния ресурс в частен интерес.

Различният подход и стратегия за гарантиране „послушанието” на длъжника издава и различните цели. В случая с Германия залогът е спечелването на лоялен и икономически силен съюзник в една остра политическа, идеологическа и военна конфронтация. В случая с Гърция обаче, е по-скоро назидателно мероприятие и донякъде лаборатория за изработване на инструменти за постепенно отнемане на суверенитет и прокарване на пътя за създаването на нещо като Европейски съединени щати. Впрочем тази идея е залегнала още в Римския договор, макар и под формата на евфемизма „още по-тесен съюз”.

Между другото, свободно присъединената през 1952 към САЩ територия Пуерто Рико, която след референдума от ноември, 2012, е кандидат да се превърне в 51-я американски щат, е изправена в много сходна с Гърция ситуация. Към момента дългът й възлиза на 72 млрд. долара, което е близо 70% от БВП, макар всяка година нейните 3,5 млн. жители да получават около 6 млрд. долара субсидии от Вашингтон. Така Пуерто Рико все повече затъва в невъзможността да погаси своите задължения, които в по-голямата си част са към различни частни хедж-фондове, социалната система изнемогва под натиска на увеличаващите се пенсии, сивият икономически сектор набъбва, а липсата на съвременна инфрструктура и перспективи превръщат много от талантливите пуерториканци в емигранти. Близо 15% от около 10-милиардния бюджет на островната държава за тази година е предназначен за изплащане на дълговете, което е залог за непреодолима рецесия.

За САЩ обаче не съществува проблема „Пуерто Рико”. Американският Конгрес най-вероятно скоро ще гласува законопроекта, позволяващ на пуерториканците да обявяват фалит (личен и корпоративен), като разшири юрисдикцията на американските съдилища и над островната държава. Почти сигурно е, че дългът на Пуерто Рико ще бъде преструктуриран, а на подмамените от високите лихви кредитори, които не са преценили добре риска, ще се наложи да се простят с надеждата да си получат парите обратно. Пуерто Рико не представлява нито драма, нито заплаха и то не само поради микроскопичните си размери по отношение на САЩ. Той не може нито да навреди на щатската икономика и финанси, нито пък да предизвика дълги нощни преговори с инфарктни обрати, както това се случва с Гърция.

Случаят с Пуерто Рико е друг модел за решаване на кредитните проблеми на дадена държава, който показва, че ключът за анализа и разбирането им следва да се търси не в конкретните факти, а в техния геополитически и икономически контекст. Каквото и да реши американският Конгрес по въпроса за включването на островната територия като 51-ви щат, как да преструктурира дълга или дали да продължи субсидирането на все по-затъващата пуерторикански икономика, това не заплашва по никакъв начин стабилността или бъдещето на САЩ. Просто защото, със или без Пуерто Рико, САЩ ще продължат да съществуват в същите измерения, авторитет и влияние.

Не така стои въпросът с отношенията между Европейския съюз и Гърция. Фиаското на масирания натиск за драстични реформи в Гърция и евентуалното й излизане от еврозоната би имало непредвидими, но със сигурност фатални последици за проекта „Съединени европейски щати”. То би сложило прът в механизма за постепенното превръщане на Европа в супердържава, доминирана от политическите елити на могъщите държави-членки, като Германия, Франция, Великобритания. Същевременно, би било и провал на могъщите финансови кръгове в ЕС, които отдавна са се специализирали да използват политическите лостове на общността за прокарване и защита на собствените си частни интереси.

Именно това е главната заплаха за Гърция, но и за Европейския съюз, като цяло – люшкането между идеята за общност от полусуверенни държави, които постепенно да бъдат „превъзпитавани” в принципите на федерализма и алчността на мощните европейски финансови групировки, разсъждаващи с категориите на частния интерес. Политическият проект „Европейски съюз” може и да е достатъчно широко скроен, за да допуска важни части от него да се пишат от банкерските лобита, но ще му е трудно да преглътне пълната си подмяна с неолиберален сценарий в стил „Вашингтонски консенсус”. Затова Гърция е само първото сериозно препятствие, което показва, че в „политическия софтуер“, претендиращ да обслужва 28-те страни членки, съществуват сериозни „бъгове“. Те могат и да не компрометират идеята, но със сигурност ще й нанесат сериозни поражения.

Бележки:

[1] Виж http://stats.oecd.org/Index.aspx?DatasetCode=ANHRS, Visited 25.04.2013.

[2] Виж по-подробно Педро Олаля, „Думи, отправени от Атина”, сп. „Ново време”, 2011, бр. 12. http://novovreme.com/index.php?option=com_content&view=article&id=4827&Itemid=66, Visited 25.04.2013.

[3] Виж Кругман, Пол, „Завръщането на икономиката на депресията и кризата от 2008, С., 2009, Изд. Изток-Запад, с. 123-142.

[4] По данни на Евростат в края на юли дългът е спаднал до 168,8%, но отново остава най-високият в ЕС.

[5] Фридман, Милтън, „Немирството на парите”, изд.Дамян Яков, С., 1994, с.22.

[6] Keynes John Maynard, A Tract on Monetary Reform (London: Macmillan, 1924. р.V.

[7] В интерес на истината е нужно да се припомни, че историята на създаването на единна европейска валута започва с Доклада „Баре” през далечната 1969, минава през механизма на обменни курсове или европейската валутна система (1979), следва т. нар. Мадридски сценарий от 1995 за въвеждането на еврото като виртуална валута през 1999, а впоследствие и като реална валута от 1 януари 2002.

[8] Багус, Филип, „Трагедията на еврото”.С., 2011, изд. МаК, с.31.

[9] Багус, Филип, „Трагедията на еврото”.С., 2011, изд. МаК, с.82-85.

[10] Пъркинс, Джон, „Изповедта на един финансов килър”, ИК.Световна библиотека, 2012

[11] Интервюто е публикувано в “Die Zeit” на 27 юни 2015.

*Институт за изследване на обществата и знанието при БАН

{backbutton}

Възможностите на диаспората да влияе върху демографските процеси в България

След 1989 в България са приети няколко различни по характера си закони, които се опитват да поставят в нормативна рамка контактите и отношението на българската държава към диаспората. В част от тях българите зад граница са разглеждани като демографски резерв, поради което е направен опит за повлияване и регулиране на процеса на завръщането им в историческата родина. Очакването е, че това може да бъде един от основните начини за противодействие на демографската криза.

Хронологичното проследяване на дейностите в тази насока показва, че за първи път през 1994 е прието Решение № 336 на Министерския съвет, с което на Агенцията за българите в чужбина е възложено да оказва помощ, в т.ч. и финансова, на трайно завръщащите се в България лица от български произход. За целта Министерството на финансите разработва Индивидуални норми за оказване на финансова помощ, но в бюджета на Агенцията има твърде ограничени ресурси и не се предвижда тяхното увеличаване. По тази причина през 1996 практически се прекратява изплащането на финансови помощи на трайно завръщащите се наши сънародници.

Възникналите затруднения дават повод за приемането на Решение № 24 от 10 декември 1996 на Съвета по регионална политика, трансгранични инфраструктурни системи и местни власти при Министерски съвет. Въз основа на него са разработени ключовите положения и програмата за действия, свързани с държавната политика спрямо трайно установяващите се в България лица от български произход. По своята същност това е първата правителствена междуведомствена програма, появила се в условията на прехода. Срокът на действие на разработената програма е “няколко години”, като прекратяването на действието и е обвързано с преодоляването на икономическата криза. Още тогава като дългосрочна целева ориентация е предвидена възможността за повлияване на демографските процеси в страната чрез намаляване на демографските диспропорции в развитието на различните типове райони: обезлюдени, планински, гранични и др. Задълбочаването на икономическата криза и прерастването й в политическа в началото на 1997, както и смяната на правителството, са основните причини разработената програма да остане само добро пожелание и никога да не бъде приложена.

Втори етап в развитието на идеята за създаване на съвременна българска имиграционна програма е възлагането през 1999 на Агенцията за българите в чужбина да разработи проект на програма, наречен Стратегия за трайно завръщане и заселване в страната на българи, живеещи извън България. Като се отчитат демографските тенденции в страната, в стратегията се подчертава, че в дългосрочна перспектива се предвижда заселването в страната на 200-300 хиляди задгранични българи. Към онзи момент подобен брой е разглеждан като реалистичен обем на имиграционния поток от лица с български произход. Освен това в Министерски съвет е внесен и проект на Закон за трайно завръщане и заселване в страната на българи, живеещи извън Република България, като в него са залегнали основните принципи на стратегията. Навлизането на страната през 2000-та в предизборна обстановка за пореден път възпрепятства приемането на двата документа и решаването на проблемите.

В приетата през 2008 Националната стратегия на Република България по миграция и интеграция и в Стратегията на България в областта на миграцията, убежището и интеграцията (2011-2020) се обръща внимание на миграционната политика по отношение на живеещите зад граница български граждани и лицата от български произход в чужбина. В тези документи те също се разглеждат като възможен ресурс за преодоляване на негативните демографски тенденции в България. Независимо, че въпросните стратегии предвиждат провеждането на мониторинг върху нагласите за реемиграция и трайно заселване в страната на лица от български произход и/или български граждани, постоянно живеещи зад граница, до този момент българската държавна администрация не е правила реални прогнози за имиграционния потенциал на различните български общности. Не е отговорила и на въпроса, дали и по какъв начин могат да се повлияят демографските процеси в страната.

Тази поредица от действия бе продължена през февруари 2015, когато премиерът Бойко Борисов се опита да даде пример за националноотговорна политика, загърбваща партийните различия и на фона на непрекъснатото боричкане между ГЕРБ и БСП, той и Сергей Станишев се обединиха около идеята да окажат помощ на българите в Украйна. Общата идеята беше тези хора да получават бежански статут у нас по улеснена процедура, като за целта се обяви готовност за разглеждане на промени в нормативната уредба. От своя страна Патриотичният фронт внесе в Народното събрание проект на предложение за изменение и допълнение на Закона за българите, живеещи извън Република България. Основните мотиви и тук са, че срещу демографската катастрофа (точният израз в документа е: „Цифрите са катастрофални, но е вероятно те да са даже занижени, тоест да са още по-трагични, тъй като една важна тенденция в демографското уравнение – емиграцията – може би не е реално застъпена“) не следва да се подминава никоя възможност за увеличаване на нацията ни, при наличие на изявен интерес за принадлежност към нея от лица с български произход или българско самосъзнание. Въпреки очевидно добронамерения подход, на практика броят на дошлите от Украйна българи бе символичен, което за пореден път доказва липсата на управленски знания и умения за действия в подобни условия. Хронологичното проследяване на действията на българската държава по отношение на идеята за трайно завръщане на българи от чужбина пък показва наличието на хаотичност и липсата на управленска приемственост по този безспорно важен въпрос.

Има ли демографска криза

Позицията ми като демограф е, че всъщност демографска криза няма, а по-скоро трябва да се говори за икономическа, политическа, социална или дори за криза на ценностите, в т.ч. и промяна на мястото и ролята на децата в системата от ценности. Тези процеси вървят успоредно с разпадането на традиционното общество на големите семейства, с промените в начина на живот и с все по-голямото акцентиране върху индивидуализма и самореализацията на възрастните. Наблюдаваните изменения в демографските тенденции са само последица от протичането и взаимното влияние на всички тези процеси и на практика са продължение на демографския преход.

От тази гледна точка е напълно разбираемо, че всички изброени по-горе документи, целящи да разрешат демографската „криза“, имат и обща слабост - на базата на безспорната констатация за намаляване на броя на българската нация и влошаването на нейната възрастова структура, не се посочват конкретни параметри, които да разкриват какво се разбира под преодоляване или разрешаване на демографската „криза“, след като тя, сама по себе си, е последица от други процеси. Друг недостатък на въпросните документи е, че без да е направен задълбочен анализ, се създава впечатлението, че чрез заселването на лица от български произход може съществено да се повлияе върху демографската ситуация в България. Тези констатации са индикатор за неподготвеността на българските политици и държавни институции да управляват миграционния процес в полза на развитието на обществото, а лансираните идеи са по-скоро заимствани елементи от чужди миграционни програми, които остават само добро пожелание без конкретни стъпки за реализация, тъй като не са адаптирани към българските условия.

Всъщност още през 2001 Отделът за население при ООН въведе условното понятие заместващата миграция като специфичен вид миграция, която трябва да се справи с демографския дефицит и да разработи за целта методология за изчисляване обема на тази миграция. Най-общо казано, заместващата миграция трябва да даде такова количество миграционен прираст, което би заместило (компенсирало) недостатъчния брой раждания, необходими за поддържането през даден период от време в конкретна страна на постоянен брой население, като цяло, или на негова определена възрастова група. Следователно, става дума за условен имигрантски поток, който да компенсира недостатъчния ръст на населението, съхранявайки по този начин необходимото демографско равновесие.

За целта от ООН е направено специално изследване, изясняващо доколко заместващата миграция би могла да смекчи ефекта от драстичното намаляване на населението и неговото остаряване в развитите държави, в т.ч. и в ЕС и отделните му страни членки. В това изследване се разглеждат и различните сценарии, в съответствие с които би могла да се развие демографската ситуация в редица страни в периода до 2050, като се посочва и какво влияние върху числеността на населението и неговото застаряване могат да окажат по-големите или по-малки имигрантски потоци. Изрично трябва да се подчертае, че както имигрантските потоци, така и сценариите са само хипотетични. Някои от тях изглеждат съвършено нереалистични, но от демографска гледна точка анализът им е полезен, защото помага по-ясно да се осъзнае и опише демографската ситуация в отделните държави. Подобен подход не е чужд на демографските проекции, при които съществува практиката да се прилагат и нереалистични хипотези, за да се даде отговор на предварително поставени теоретични въпроси.

В зависимост от целите, които се поставят, заместващата миграция се изчислява в три аспекта:

Необходим миграционен прираст, при който общата численост на населението на дадена страна не се променя;
Миграционен прираст, при който броят на трудоспособното население в страната не се променя;
Миграционен прираст, при който делът на лицата в големите възрасти (над 65 годишна възраст) не се променя;

При провеждането на тези анализи, Отделът за население при ООН изхожда от коефициента на възрастова зависимост (КВЗ), който се използва и от Евростат, но е наречен коефициент на демографска подкрепа. Той представлява отношението между населението в активна възраст (във възрастовия интервал 15-64 години) към населението в неактивна възраст (във възрастовия интервал 65 +).

Методиката на изчисляване на заместващата миграция предполага разработването на пет хипотетични сценария за формирането на бъдещи по-малки или по-големи имиграционни потоци, чиято възрастова структура се наслагва към прогнозната възрастова структура на останалото население. Чрез придвижването по кохорти се проследява и посочва влиянието, което хипотетичните миграционни потоци оказват върху бъдещото развитие на демографската картина и най-вече по отношение числеността на населението и неговото застаряване за всяка отделна страна или регион на базата на различни прогнози. Сценариите са съобразени с обема на хипотетичния имиграционен поток, необходим за решаването на демографските проблеми, които на свой ред са групирани според тяхната сложност. Съгласно възприетата методика за изчисляване на заместващата миграция, участниците в миграционния поток са групирани в три възрастови интервала както следва: 0-14 години – 26,19 %; 15-64 години – 70,99 %; 65 + години – 2,82 %.

Нулевият сценарий съвпада със средния вариант на “Световните демографски прогнози” на ООН, публикувани през 2000.

Първият сценарий пък съвпада с усреднения вариант на световните демографски прогнози на ООН от 1998, модифициран въз основа на допускането, че след 2000 имиграцията постепенно ще спадне и дори ще изчезне, т.е. прогнозите са при нулево миграционно салдо.

Вторият сценарий установява миграционния прираст, необходим на една страна за да избегне намаляване на общия брой население, като не се отчитат промените в неговата възрастова структура (общият брой на населението в началото и в края на периода остава непроменен).

В третия сценарий е включен миграционният прираст, необходим за да се избегне съкращаването на работоспособното население (15-64 години), т.е. броят на населението във възрастовия интервал 15-64 години в началото и в края на периода остава непроменен.

Четвъртият сценарий допуска миграционният прираст, необходим за това потенциалният коефициент на демографска поддръжка в края на периода да не пада под нивото от 3 души в трудоспособна възраст на всеки човек над 65 години.

Накрая, петият сценарий се отнася до миграционния прираст, необходим за да не спадне коефициентът на демографска подкрепа под нивото от края на 90-те години на ХХ век.

Разбирането за заместващата миграция не се приема еднозначно сред демографите. Като всеки модерен подход, концепцията за заместващата миграция също има своите критици като Francis, Saczuk и др. Като особено ярък критик се откроява проф. Дейвид Колман от Оксфордския университет. В анализа си той се позовава на различията, залегнали в прогнозите на ООН и на правителствения департамент по статистика на Великобритания. Смятайки правителствените прогнози за по-добри, проф. Колман предполага, че при един относително благоприятен демографски режим, Великобритания би могла да управлява без сериозни затруднения процеса на бъдещо застаряване на населението. От тази критика е видно, че възраженията не са срещу самата методология на ООН за изчисляване на заместващата миграция, а по-скоро става въпрос за различия във възприетите прогнозни варианти на бъдещото демографско развитие. Това обаче не намалява практическата стойност на анализа на заместващата миграция, а може да послужи като основа за нейното по-нататъшното усъвършенстване, например чрез интегрирането към нея на някои типове миграция като циркулиращата, сезонната и др.

Подобна е и визията на Европейския парламент, който в своя резолюция от 22 април 2009 относно „Обща имиграционна политика за Европа: принципи, действия и инструменти“ заявява, че „според прогнозните изчисления, представени от Комисията, до 2050 ще бъдат необходими 60 милиона работници-мигранти, като това изисква откриването на канали за законна миграция”.

Чрез използването на проекцията на населението заедно с имигрантите и заместващата миграция се избягва субективния подход при избирането на различни хипотези, въз основа на които се правят демографските прогнози.

Заместващата миграция за България би могла да се изчисли и чрез известно модифицирана на методиката на ООН. Оригиналното изследване обхваща прогнозен период от 50 години, като прогнозите са правени през 2000 и 2001, а за изходни данни от ООН са използвани демографските показатели за 1995. При настоящите изчисления на заместващата миграция в България, като изходни данни за населението са взети тези за 2005 и средният неактуализиран вариант на прогнозите на НСИ за населението на България от 2010 до 2060. Тази неактуализирана прогноза е изключително подходяща за анализ на заместващата миграция, тъй като е правена в период, когато в страната не са наблюдавани по-значими групи имигранти.

Заместващата миграция в България не прави изключение от правилото, че е само хипотетична и данните от изчисленията показват единствено, какво количество имигранти трябва да се установи в страната, за да се запазят различни аспекти от демографските показатели, характерни за населението към 2005. Заместващата миграция в никакъв случай не бива да се разглежда като реална миграционна прогноза. Съпоставянето на обема на заместващата миграция с броя на българската диаспора обаче, може да послужи за оценка доколко са реалистични идеите именно чрез заселването на лица от български произход да се повлияят демографските процеси в България.

Таблица 1. Възрастова структура по трите основни възрастови групи на населението на България през 2005

Общ брой	0 – 14 години		15 – 64 години		65 + години		КВЗ
Общ брой	Брой	%	Брой	%	Брой	%	КВЗ
7718750	1047051	13,57	5343220	69,22	1328479	17,21	4,02

Източник: НСИ

Тъй като в методиката на ООН за изчисляване на заместващата миграция данните за населението през последните пет години преди началото на проучването се приемат за изходни, в изчисленията за България се изхожда от данните за 2005, които са изходни за изчисленията към 2010, а като времеви период са много близки до получените данни от преброяването на населението през 2011. За целта в таблица 2 е съпоставена възрастовата структура на населението на България през 2005 с прогнозната възрастова структура на населението през 2060, групирано в три основни възрастови групи: 0-14 години, 15-64 години и 65 + години.

Таблица 2. Заместваща миграция в България за периода 2010-2060

Период	Сценарий
	I	II	III	IV	V
	Среден вариант с нулева миграция	Постоянно общо население	Постоянно население във възрастовата група 15-64	КВЗ не по-малък от 3,0	Постоянен КВЗ (=4,02)

А. Брой на годишната нетна заместваща миграция в България за периода

2005-2010	0	38129	14353	---	12024
2010-2015	0	38048	73701	---	224660
2015-2020	0	40270	43325	---	299601
2020-2025	0	42245	19593	---	229421
2025-2030	0	42568	17374	68045	198345
2030-2035	0	41531	45729	114574	280748
2035-2040	0	40643	84371	191209	419259
2040-2045	0	40569	108574	243258	533029
2045-2050	0	41020	95020	200535	498508
2050-2055	0	41645	87484	172018	486887
2055-2060	0	42006	2540	- 95162	33623
Общо за периода 1995-2060	0	2253370	2960320	4405235	16080525

В. Население на България през периода 2005-2060, според заместващата миграция
2005	7718750	7718750	7718750	7718750	7718750
2010	7528103	7718750	7769696	7528103	7759736
2015	7337861	7718750	8031294	7337861	8525492
2020	7136511	7718750	8185079	7136511	9546680
2025	6925287	7718750	8254626	7090737	10328660
2030	6712445	7718750	8316295	7322667	11004718
2035	6504792	7718750	8478610	7713192	11961650
2040	6301578	7718750	8778084	8364926	13390696
2045	6098733	7718750	9163471	9194070	15207525
2050	5893632	7718750	9500747	9877596	16906689
2055	5685398	7718750	9811274	10463922	18566242
2060	5475367	7718750	9820290	10139568	18680848

Какво означават тези данни?

Първи сценарий

Сценарият с нулево миграционно салдо съвпада със средния неактуализиран вариант на НСИ за прогнозите на населението на България през периода 2010-2060. Без наличието на имиграция, населението на България ще намалее с 2 052 734 души или с 27,27 %. Рязко ще намалее трудоспособното население във възрастовия интервал 15-64: от 5 176 745 на 2 979 223 души или от 68,77% на 54,41%. В същото време населението над 65-годишна възраст ще се увеличи от 1 327 274 на 1 838 902 души, или от 17,63% на 33,59%. По този начин коефициентът на възрастова зависимост ще намалее от 3,90 на 1,62. За критични стойности на коефициента се приемат тези под 3,00. За България критичният период ще настъпи през 2020-2025. Като се има предвид обаче, че не всички във възрастовия интервал 15-64 годишна възраст осъществяват трудова дейност (особено тези в групата 15-20 и 20-25, намиращи се в обучителния период на живота си), критичното съотношение осигуряващи се/осигурени ще настъпи още преди 2020, с което ще се застраши икономическата и социална стабилност.

Втори сценарий

Вторият сценарий изчислява количеството на миграционния прираст, необходим да се избегне намаляване на общия брой на населението като цяло, т.е. през 2060 населението на България да бъде 7 718 750 души, каквото е било през 2005. За целта през периода 2010-2060 в страната трябва да се установят 2,25 млн. имигранти, или средно по около 41 хил. души годишно. Трябва да се има предвид, че този сценарий запазва общия брой на населението, но не и неговата възрастова структура. Затова, въпреки че се избягва намаляването на общата численост на населението, броят на хората в трудоспособна възраст ще продължи да спада, а потенциалният коефициент на възрастова зависимост на практика ще бъде същият като при първия сценарий.

Трети сценарий

В третият сценарий е изчислен миграционният прираст, необходим за да се избегне съкращаването на работоспособното население във възрастовия интервал 15-64 години. Целта е през 2060 населението в тази възрастова група да бъде 5 176 745 души, каквото е било през 2005. Мащабите на миграционния поток, необходим за да се избегне спада в числеността на населението в трудоспособна възраст, са значително по-високи от онези, позволяващи запазването на общата численост на населението. В случая е използвана методика на ООН, според която трите възрастови интервала в миграционния поток са както следва: 0-14 години – 26,19 %, 15-64 години – 70,99 %, 65 + години – 2,82 %.

При този сценарий, през периода 2010-2060 в България трябва да се установят 2,96 млн. имигранти или около 57 хил. души годишно с големи вариации през отделните периоди в зависимост от възрастовата структура на населението като цяло.

Четвърти сценарий

Четвъртият сценарий изчислява миграционния прираст, необходим за това потенциалния коефициент на възрастова зависимост да не пада под критичното ниво от 3,00, т.е. на всеки човек над 65 години да се падат поне трима души в интервала 15-64 (т.е. в трудоспособна възраст). Както вече посочих, при липса на имиграция този критичен период в България ще настъпи през 2020-2025. Затова именно след 2025 започва да се изчислява заместващата миграция.

Съгласно възприетата хипотеза, за да не се допусне потенциалният коефициент на възрастова зависимост да падне под 3,00, България може да започне да приема имигранти малко по-късно, отколкото при предишния сценарий, но за сметка на това – в доста по-голямо количество. През периода 2025-2060 в страната следва да се установят 4.4 млн. имигранти или по около 126 хил. годишно.

Пети сценарий

Петият сценарий изчислява миграционния прираст, необходим за да не спадне потенциалния коефициент на възрастова зависимост под нивото от 2005, когато е бил 4,02. По този начин през целия период 2010-2060 се запазва съотношението между възрастовите интервали 15–64/65+ на 69,22/17,21. Според този сценарий прогресивното остаряване на българското население може да се избегне само с наличието на достатъчно голям имиграционен поток, многократно по-голям от онзи, необходим за съхраняването на общата му численост. Това се обяснява най-вече с факта, че имигрантите също остаряват. В условията на бързо застаряване на жителите на България, съотношението между броя на хората в трудоспособна възраст (т.е. от 15 до 64 години) и тези над 65 години може да се запази постоянно, само ако имигрантският поток нараства със същите темпове. Подобни мащаби на имигрантския поток са несъизмерими с досегашния опит по отношение на имиграцията както в България, така и в която и да било европейска държава. Според този сценарий, България би следвало да приеме 16,08 млн. имигранти през периода 2010-2060 или по около 320 хил. души годишно. Този сценарий е най-нереалистичен и се използва по-скоро за да илюстрира мащабите на демографския проблем.

На фона на тези демографски тенденции съвсем основателно идва въпросът, дали броят на българската диаспора е достатъчно голям, за да може чрез трайното заселване на лица от български произход да се решат някои от основните демографски проблеми на страната?

С уговорката, че са налице различни и несъвсем точни статистики, общият брой на съвременната българска емиграция и историческите български общности зад граница е около 2,5-3,5 млн. души. Докато при представителите на съвременната българска емиграция се наблюдават вариации по години, а броят и, като цяло, нараства до началото на световната икономическа криза, при историческите български общности е налице трайна тенденция към намаляване на техния брой. От една страна, това се дължи на отрицателния естествен прираст във въпросната група (по този показател българските исторически общности не се различават съществено от българите в България), от друга страна - на тяхната емиграция (макар че много малък, по-скоро символичен брой от тях се установяват в България), а от трета страна - на тяхната асимилация. Това е индикатор, че връзките между България и нейната историческа диаспора са слаби, което по-скоро е пречка за по-мащабен миграционен процес към България.

Данните в тази насока са категорични: общо за периода 1990-2013 над 201 хил. души са кандидатствали и получили българско гражданство на основание български произход. Преселилите се в България лица от тази категория попадат в групата на деклариралите наличие на двойно гражданство и съгласно преброяването от 2011 те са били 22 хил. души, или едва до 10% от получилите българско гражданство на основание български произход са се установили да живеят в България. Внимателният анализ на статистическата информация установява, че в тази група са включени и завърналите се от Турция български турци с двойно българско и турско гражданство, както и лицата с двойно българско и руско гражданство, които и преди това са живеели в България, но без да притежават българско гражданство. От демографска гледна точка е по-важно обаче, че потенциалът на последната група е изчерпан, така че едва 5% от представителите на историческата българска диаспора, след получаване на българско гражданство, се установяват да живеят в България. Тези данни показват колко нереалистични към настоящия момент са идеите за повлияване на демографските процеси в страната чрез заселването на задгранични българи и най-вече представители на историческите български общности. Дори да приемем, че при успешно бъдещо икономическо развитие на България и ползването на положителния опит на други държави членки на ЕС като Германия, Финландия, Испания и други, у нас се преселят всички представители на българската диаспора, нейният брой е твърде малък за да окаже съществено и дългосрочно влияние върху демографските процеси.

Тук трябва да се има предвид, че имигрантите също остаряват. Демографският анализ на някои миграционни проекции, съобразени с възрастовата структура на съвременния имиграционен поток в България, показва, че положителният ефект от имиграцията е само краткосрочен и средносрочен. В дългосрочен аспект (към 2060), поради малкия брой имигранти в младите възрасти и бързото преминаване на определени групи имигранти от средните във високите възрасти, се наблюдава дори влошаване на възрастовата структура на населението спрямо варианта, ако в България не са се установявали имигранти. Така, вместо облекчаване, ще се наблюдава допълнително натоварване на социалната система. Този извод е много важен, защото това означава, че демографският резерв на българската диаспора може да играе роля само в краткосрочен и средносрочен аспект, поради което не може да бъде панацея за решаване на демографския „проблем“.

В този пункт идеята за трайно заселване на задгранични българи се различава и от миграционната практика, характерна за България през периода 1878-1945. Установено е, че през него у нас са се преселили около 1.2 млн. българи, главно от съседните на България територии. По характера си по-голямата част от тези миграции са насилствени – след Мелнишкото (1895), Горноджумайското (1902) и Илинденско-Преображенското въстание (1903) или след Балканските (1913) и Първата световна войни (1918 и последвалия период). Преселвали са се цели семейства, като в същото време семейният модел е бил многодетен и това е повлияло положително на демографското развитие на страната. При съвременните преселения на българи от чужбина децата липсват или са твърде малко, което налага внимателното анализиране и преосмисляне на миграционните виждания с оглед на очаквания демографски ефект.

Някои изводи

Тъй като към настоящия момент ресурсите на българската държава за активна имиграционна политика са ограничени и липсва натрупан съвременен опит, най-реалистично е да се потърсят вътрешни демографски резерви, а от миграционна гледна точка - да се преосмисли политиката на предоставяне на българско гражданство на лица от български произход. Тя не трябва да бъде самоцел, а да е част от механизъм за укрепване на връзките на България с нейната историческа диаспора, т.е. предоставянето на българско гражданство да се превърне в мощен инструмент за постигане на стратегическите цели на страната по отношение на българите зад граница.

Другият миграционен резерв са представителите на съвременната българска емиграция, които са български граждани по рождение, в по-голямата си част родени в България. Фактът, че принадлежащите към тази категория са сред основните инвеститори в българската икономика разкрива в известна степен и потенциалното им намерение в определен момент да се завърнат в България. Този процес обаче е повлиян от странични фактори като успешната борба с корупцията, усещането за справедливост и перспективност, което отлага във времето „голямото завръщане“, но това не пречи да се поставят основите за целенасочена работа в тази насока.

Освен тези решения, които са изцяло в националните компетенции и съобразени с националния интерес, трябва да се търсят и рационални подходи в рамките на общата европейска миграционна политика. Така например, на базата на обсъжданата все по-често идея за разпределение на бежанците в ЕС на квотен принцип, България би могла да направи предварителен подбор на „своите“ бежанци чрез интеграционни тестове, които да разкриват степента на готовност на търсещите статут да споделят цивилизационните ценности, присъщи на българското общество и в крайна сметка успешно да се интегрират в него. Подобна практика все по-активно се прилага от Франция и Германия, където нараства броя на констатациите за провал на мултикултурния модел.

Може да се обобщи, че в резултат на липсата на подходящи условия и разработена политика, т.н. „желана имиграция“ все още не е поела по своя път към България. По-важният извод обаче е, че нейният брой е твърде малък, за да може да повлияе съществено в дългосрочен аспект върху демографската картина у нас. В същото време прекаленото вторачване в илюзията, че чрез преселването на задгранични българи ще решим демографската „криза“, отвлича общественото внимание от реалните миграционни проблеми пред страната. Анализът и проекцията на миграционния натиск от страни като Сирия, Афганистан и Ирак показва, че нелегалните миграционни потоци към България и региона през следващите 10 години могат да достигнат обем, присъщ на четвъртия и петия сценарий на заместващата миграция за България. Това е едно сериозно миграционно предизвикателство и заплаха за страната и се нуждае от реално своевременно противодействие. Тоест, става дума за нещо, за което малцина у нас си дават реална сметка.

*Институт за изследване на населението и човека при БАН

{backbutton}

Съдържание брой 5 2015г

България

П.Димитров, Демографските тенденции до края на века и перспективите пред България

Б.Манов, Демографската криза и националната сигурност на България

С.Ташев, Възможностите на диаспората да влияе върху демографските процеси в България

Балканите

Б.Градинаров, Проблемът „Гърция“ и бъдещето на Европейския съюз

E.Сатановски, Турският гамбит: Анкара като фактор за нестабилност в Близкия Изток

Светът

В.Панов, Германската геополитика между атлантизма и континентализма

Б.Димитров, Новите планове за "сдържане" на Русия и ерозията на силовия баланс в Европа

С.Каменаров, Краят на мита за „Кимерика“ и очертаващият се глобален китайско-американски сблъсък

Фокус: САЩ и залезът на еднополюсния свят

Ч.Фриймън, Кризата на американската дипломация

М.Клеър, Проблемите на залязващата суперсила

Ф.Бътлър, Как Обама помага на Путин да изолира Америка

А.Рийд Кели, Защо Западът не може да спаси Украйна

Фокус: "Иранската сделка"

С.Хайтов, Геополитическите последици от "иранската сделка"

С.Бабонес, "Иранската сделка" като модел за разрешаване на противоречията между Запада и Русия

Гледна точка

Н.Петров, Мигрантското нашествие и бъдещето на европейския проект

Геостратегия

В.Дергачов, Транспортната геополитика на Брюксел

Ф.Уйлям Енгдал, Руско-китайската железопътна стратегия в Евразия

История и геополитика

Р.Саква, От Ялта до Малта и обратно: митът за края на студената война

Геополитология

И.Веселинов, Интернет мисленето като фактор за интерактивно управление и обществена промяна

К.Йосифов, Референдумът от 2013

Идеи

А. Ал-Хасун Ал-Шамри, Идеологическите основи на джихадизма

Книги

П.Петров, Накъде вървят Балканите през второто десетилетие на ХХI век

Интервю

Мишел Рембо за американската стратегия на хаоса

{backbutton}

Западнобалканското време на Марко Марков

Марко Марков, Западнобалканско време. 200 стр., Военно издателство, С.2015

Географски и исторически причини обуславят трайния интерес в българското общество към случващото се в Западните Балкани. Многото различни народи, събрани на толкова малка територия, често са носители на взривоопасен потенциал за конфликти, разделения и нестабилност. Обратните примери като че ли са много по-малко. Това е още една причина българската държава да следи с подчертан интерес всичко случващо се отвъд западните й граници.

Последното произведение по темата, което се появи на книжния ни пазар, е книгата на посланик Марко Марков „Западнобалканско време“. Тя излиза във време на ускорена политическа динамика именно в разглеждания от автора регион – Македония е в тежка политическа криза, сред албанската общност стават все по-силни гласовете за обединение, а Босна е изправена пред перманентната борба за оцеляване като държава, съчетана с десекуларизация и нарастваща ислямизация на тамошното общество. Все неща, които пряко засягат България в регионалния контекст. Това са теми, които следва да са изведени доста напред в дневния ред на политици, дипломати, изследователи. В този план книгата на Марков отговаря на безспорна експертна потребност и актуалност.

Авторът може да се определи като безспорен познавач на Западните Балкани. В професионалния му път се открояват постове като заместник началник и началник на отдел „Балкански страни“ в Министерството на външните работи (1986-1990). Работил е буквално на терен в целия разглеждан регион: български посланик в Албания (1983-1986), в Югославия (1990-1992) и Босна и Херцеговина (1996-1999). И трите назначения, по ирония на съдбата, съвпадат с ключови исторически моменти за съответните страни. Когато Албания се разделя с Енвер Ходжа, Марков е единственият представител на българската държава на погребението на дългогодишния албански лидер. На поста в Белград той е пряк свидетел на фактическото начало на дългия и болезнен разпад на Югославия. Именно в този момент на картата се появяват Словения, Хърватия, Македония. Полагането на основите на първата българска мисия в Сараево пък съвпада с изграждането на държавността там, в контекста на напрегнатата обстановка след наскоро завършилата война.

Не на последно място посланик Марков говори английски, албански, сръбски и руски език. Завършил е първия випуск по сърбохърватска филология на СУ „Св. Климент Охридски“. Както е известно, за всеки дипломат, работата на терен и познаването на проблемите в дълбочина, без владеенето и използването на съответните чужди езици, са почти невъзможни. Трябва да се отбележи, че това не е първата книга на автора. В края на 1989 излиза от печат едно от малкото дотогава произведения по албанската тематика у нас – „Размисли за Албания“. Сред многото му преводи от сръбски на български език прави впечатление този на важната за конструирането на някои процеси в региона „Ислямска декларация“ на бошнашкия лидер Алия Изетбегович.

Книгата „Западнобалканско време“ може условно да бъде разделена на две части – Вместо предговор (5-20 страница) и същинската част (21 – 200 страница), която представя авторови публикации, експертни мнения и интервюта, свързани със страните от Западните Балкани.

Въпреки малкото си на брой страници, предговорът е особено интересен. По същество това е разказ с мемоарни елементи за житейския път на автора, който запълва някои празнини в българската политика и дипломация. Тайната среща на посланик Марков с Любчо Георгиевски през 1991 е първият досег на младия лидер на ВМРО-ДПМНЕ с официален представител на българската държава. Може би някой ден ще бъдат разкрити повече детайли за нея, които да хвърлят светлина върху регионалните връзки и партньорства.

В тази част от книгата се разкриват и нови моменти от българската политика по отношение на Югославия и Албания още от 70-те години на ХХ век. От 1973 Марков работи в отдел „Външна политика и международни връзки“, а по-късно завежда сектор „Балкански страни“ на ЦК на БКП. „Международният отдел на управляващата партия е реалното министерство на външните работи“, пише авторът. Той е направил важният извод, че както тогава членството на България в СИВ и Варшавския договор, така и днес членството в ЕС и НАТО оставя малко пространство за самостоятелност.

Страната ни е един от инструментите на тогавашната съветска външна политика за комуникация с Тирана, тъй като Москва няма дипломатически отношения с малката адриатическа страна. В този смисъл се разчита много на българската дипломация. Разведряването в българо-албанските отношения започва в средата на 70-те години.

Българско-югославските отношения

По мнението на автора, българо-югославските отношения винаги са били трудни и обременени с комплекс от спорни въпроси, сред които се откроява Македонският въпрос. Той разказва за част от срещите по него през 1976 и 1979. В развитието на темата закономерно се вплита и признаването на независимостта на Македония (15 януари 1992), докато Марков ръководи посолството ни в Белград и взима участие в цялостния процес – има запазени шифрограми от този исторически момент. Още преди акта на признаването посланикът провежда протоколни срещи в Скопие с председателя на републиката Киро Глигоров, премиера Никола Клюсев, председателя на парламента Стоян Андонов.

Паралелно с това, отношенията с официалните югославски власти и сръбските политически и академични кръгове не са прекъснати. Марков поддържа връзки с фигури като Вук Драшкович, проф. Драголюб Мичунович, акад. Добрица Чосич, Душан Каназир и много други. Младият политик и бъдещ премиер на Сърбия Зоран Джиндич пристига в българското посолство все още носещ обеца на едното си ухо.

Мандатът в Сараево е описан в цялата сложност на институционалната, мултиетническа и мултирелигиозна комплицираност на босненската държава. Поддържането на сложни баланси между различните играчи е наистина дипломатическа задача с повишена трудност, свидетелства за която има в спомените на посланик Марков.

Сред публикациите му във втората част на книгата се открояват с особената си актуалност неговите текстове, свързани с Македония. Те наистина могат да са настолно четиво за всеки политик и анализатор, който има претенции за познаване на проблематиката. Особено тези от 2012-2013, които буквално се отнасят до проблемите възникнали днес – старите мантри, заложените капани, антибългарската реторика, слабостите на външната ни политика. Сред заслугите на автора е и опитът да се даде публичен отпор на налаганата от определени кръгове позиция за признаване на македонско малцинство в България, което е съпроводено с опити за институционален натиск.

Внимание заслужават анализите на посланик Марков по въпроси, които той добре познава – политическата и социална динамика в Сърбия, процесите в Косово, проблемите на Босна, Албания.

С по-периферен характер (като обем), но също така задълбочено, присъстват и теми като турското влияние в Западните Балкани, политиката на Русия в региона, Хърватия.

И накрая, може би си струва рецензията за книгата да завърши с това, което авторът е избрал за нейно мото. В самото й начало той е поставил думите на лорд Бенджамин Дизраели, изречени през 1878: „Няма език, който може да опише адекватно положението в онази голяма част на Балканския полуостров – Сърбия, Босна и Херцеговина и други провинции. Политически интриги, постоянни съперничества, пълно отсъствие на обществен дух… Омраза между всички раси, ненавист между враждуващи религии и отсъствие на всякаква контролираща сила…“.

* Преподавател в Югозападен университет "Неофит Рилски", Благоевград

{backbutton}

Демографската криза и националната сигурност на България

Същностно определяща характеристика на обществото на ХХІ век е, че то е „рисково общество” (1), изискващо и налагащо необходимостта от „преначертаване“ на възможностите за съществуването му в бъдеще. Сред най-важните прояви на „рисковаността” на съвременния свят е протичащият процес на демографско „преструктуриране” и огромните проблеми, които той поставя пред сигурността и в глобален, и в регионален план, и пред сигурността на всяка отделна страна, включително България.

Демографската сигурност

В литературата по проблемите на сигурността все повече се утвърждава мнението, че тя трябва да се разглежда като многоаспектно социално явление. Въпреки многообразието от възгледи, в съвременните политологични изследвания доминира разглеждането на сигурността като неотменима характеристика на държавността, която се проявява в изграждането на система от фактори, предотвратяващи външни и вътрешни конфликти и осигуряване защитата на гражданите и националното богатство и запазването на националния суверенитет, териториалната цялост и стабилността на държавата. Националната сигурност се основава на създаването на предпоставки за предотвратяване на възможностите за отправяне на заплаха или на отхвърляне на заплахата, когато тя е възникнала, включително с контразаплаха и дори нанасяне на ответен удар. Цел на националната сигурност е доминирането на националните интереси в националното пространство чрез изграждането на мощ и превъзходство, с чиято помощ адекватно да се неутрализират и управляват заплахите, акумулирани от вътрешни или външни фактори, държавни, икономически, етнически, религиозни или политически институции и организации (2). В този смисъл се разглежда националната сигурност и в Устава на ООН, където се отбелязва, че тя е динамично състояние, при което за държавата и обществото не съществува пряка опасност от въоръжено нападение, политически натиск или икономическа принуда, така че те свободно да осъществяват своето развитие и прогрес (3).

Въз основа на казаното дотук демографската сигурност може да се разглежда като такова състояние на обществото, при което то е в състояние да акумулира необходимата за запазването на нацията възпроизводствена сила на населението, осигуряваща запазването и развитието на националния интегритет и националната идентичност на населяващите държавата личности и общности. Демографската сигурност е може би най-важния, „фундиращия” елемент на националната сигурност, тъй като е свързана със „субекта” на нацията – хората, населяващи националната държава. Каквото е състоянието на демографската сигурност, такова в решаваща степен ще бъде и състоянието на националната сигурност на дадена държава и в частност – националната сигурност на България.

Демографската криза и сигурността на страната

Безспорен факт е, че съвременното българско общество се намира в състояние на дълбока демографска криза, заплашваща да прерасне в демографска катастрофа (4), които (въпреки твърденията, че проблемът се „преекспонира” и, че демографските процеси у нас не се различават съществено от тези в останалата част на „развития свят” или, че те са „естествен израз” и механизъм на установяване на свободно „либерално-демократично” обществено устройство (5)), застрашават всеобхватно националната сигурност на България. Основанията за подобно твърдение се съдържат не само в данните на сериозни научни изследвания за оценка на заплахите за страната (6) или в официални констатации на най-влиятелните институции на ЕС (7), а в обективната „логика” на взаимодействието между демография и сигурност. Какво показва тази логика?

Задълбочаващата се демографска криза застрашава най-пряко демографската сигурност на страната тъй като атакува основите на съществуването на българската нация. Тази атака се проявява преди всичко в заплахата за генофонда на българската нация. Тя е свързана с емигрантските вълни, които я обезкръвяват през последните 20 години, и като възможности за „биологично” и за „интелектуално“ възпроизводство (8). Освен това българската нация е заплашена в обозримото бъдеще от радикално преструктуриране, водещо първоначално към намаляване, а след това и към постепенно изчезване на нейната национално определяща (исторически, културно, езиково, социално-психологически, отношение към труда и възпитанието на бъдещото поколение и т.н.) съставна част – българският етнос. Този процес показва, че българската нация губи своята „сила”, че тя няма да може да се възпроизвежда като „българска” и да запази българския интегритет и българската идентичност на нацията, населяваща страната България (9). При това положение трудно могат да се приемат като научнобосновани и националноотговори тезите (10), че в съвременните условия е по-важно „качеството”, а не „количеството” на етническия субстрат на нацията и това как той ще живее, защото българския етнос не е просто един от националнообразуващите етноси, а е етносът, който досега определяше „националността” на нацията, придаваше й легитимност и във вътрешен и в международен план. Противното е равносилно на делегитимация и денационализация на българщината, българското и България. Освен това, което е и особено тревожно, може да се предположи, че ако не се предприемат радикални мерки за ограничаване на доминиращите на този етап демографски тенденции, към края на века, а може би и по-рано, България ще се превърне в мултинационална държава, в която българският етнос ще бъде основа на конституирането на, вероятно не най-многобройната, „моноетносна” българска нация (11). В подобна ситуация не е изключено да се достигне до „македонизация” или - като най-негативна възможност - до реализирането на някакъв вариант на „косовизация”, т.е. „разпарчетосване” на страната.

Другият основен резултат от демографската криза е, че тя застрашава националната сигурност във всичките й аспекти. В политически план процесът се изразява главно в силното застрашаване на основните елементи на политическата сигурност на страната: териториалната цялост, суверенитетът и стабилността на държавата. Тези заплахи са резултат както на важни глобални фактори – стратегическото място на България като връзка между Изтока и Запада и между Севера и Юга; суровинните проблеми и тези свързани с изхранването на световното население; демографските диспропорции и т.н. (12), както и на редица вътрешни негативни демографски процеси. Става дума преди всичко за обезлюдяването на огромни за размерите на страната региони (13), които вече привличат вниманието на външни сили, тъй като притежават благоприятни природни и климатични условия за селскостопанска и промишлена дейност и възможности за приемане на значителни човешки маси. Освен това съсредоточаването и преобладаването на малцинствени етноси с различна от тази на българския етнос религиозна принадлежност в големи, в някои случаи и погранични региони, води още на този етап до териториална и езикова, а (както е в циганските общности) и до управленска (цигански „царе” и „барони”, собствен съд „мешере” и т.н.) „автономизация” и дебългаризация на страната, а с това и до частично загубване на суверенитета на централната държавна власт в тези райони (14). Външен резултат на тази автономизация е изостряне апетитите на съседни държави към териториалната цялост на България. Показателна в това отношение е политиката на Турция, която на основата на идеите за ислямско единство и неоосманизма следва курс към възраждане на Османската империя, периодично осъществявайки открити провокации спрямо съседни държави, като публикуването през пролетта на 2013 във в-к „Милиет” на скандална карта на „Нова Турция”, в която като част от нея бяха включени именно регионите със значително турско-ислямско етническо население, обхващащи почти една трета от територията на страната ни. Както този конкретен факт, така и очертаващата се тенденция, като цяло, дадоха основание на тогавашния еврокомисар по регионалната политика Йоханес Хан, който най-вероятно е изразявал и позицията на Европейската комисия, да заяви, че е необходимо да се предприемат спешни мерки за предотвратяване на тези, а и на други подобни амбиции (например „масовото”, според него, придобиване на недвижима собственост от граждани на страни извън ЕС, главно руснаци), тъй като така се застрашава териториалната цялост и суверенитета не само на България, а и на ЕС, чиито равноправен член е страната ни (15).

Демографската криза и сривът на българския етнос имат и друг изключително важен негативен политически резултат – създаване на предпоставки за формирането на амбиции на етнорелигиозна основа за оспорване мястото на българския етнос в политическата структура на държавата, водещи до създаване на етнически напрежения и конфликти в страната. На тази база на битово ниво зачестяват противоречията главно с „ромската” общност, а на политическо се проповядват идеологията на ксенофобията и взаимната подозрителност и недоверие между етносите. Безусловно, задълбочаването на подобни процеси (както показва и опитът от няколко „българо-ромски” конфликта, които далеч не отразяват сложността на проблема) e изключително опасно за националната сигурност и търсенето на пътища за тяхното ограничаване и регулиране е сред първостепенните задачи на политиката за управление сигурността на страната. Не по-малко опасна е и политиката на толериране на малцинствените етнически и религиозни групи, която се реализира или под външен натиск, осъществяван под предлог, че се „нарушават правата на човека”, или като проява на идеите за „включването” на тези общности в съвременното българско общество. Чрез даването на едностранни групови предимства обаче (16), се създават предпоставки тези групи да се „самоидентифицират” като различни от останалите и да се стремят към самостоятелност, консолидация и намиране на „подобаващо” място в етнорелигиозното и политическото пространство, както и да се предизвиква противоположна „закономерна” реакция от основния (българския) етнос да иска подобни преференции („да не си плаща тока” или да „строи“ къщи без съответните разрешителни, като най-елементарни примери), а и, което е по-опасно, да се чувства застрашен и да търси ограничаване, включително със силата на държавата, на подобни претенции и амбиции, както и да възприема и утвърждава като „свои” открито ксенофобски и ултранационалистически политически и идеологически платформи и практики (17). В своята цялост този процес води до дестабилизация и „конфликтизация” на ситуацията в страната и пряко застраша нейната национална сигурност.

Трети много важен, дестабилизиращ националната сигурност резултат от демографската криза е застрашаването на военната сигурност на страната (18). Той се проявява в няколко основни направления: намаляване, поради спада в раждаемостта и

застаряването на населението, на възможностите за попълване на личния състав на въоръжените сили; намаляване на ефективността и бойната способност на армията, обусловено от „изтичането на мозъци” и снижаването на образователното равнище на постъпващите в нея военнослужещи; невъзможност, особено в пограничните райони, да се организира териториалната отбрана на страната, свързана както с обезлюдяването, така и с променящата се национална идентификация на населението на големи райони от България (19). Ето защо едва ли може да се приеме като правомерно мнението, „че засега” чрез пълната професионализация на българската армия сигурността на страната е надеждно защитена, тъй като „професионализацията” не премахва негативното действие на посочените тенденции (20).

Не по-малки са и заплахите за икономическата сигурност на държавата. Те могат да се определят като „всеобхватни” и изключително сериозни, тъй като касаят всички аспекти на стопанския живот и икономическото възпроизводство. Без да влизам в подробности, като най-съществени негативни тенденции в икономическата сигурност, в резултат от демографската криза, се очертават очакваният спад в производството на стоки и услуги, поради намаляването на работната сила и поради свиването на потреблението; намаляване конкурентоспособността на българската икономика в резултат от „изтичането на мозъци” и понижаване на образователното равнище и квалификация, както и на отношението към труда на голямата част от заетите в икономиката български граждани и особено на онези от малцинствените (главно циганския) етноси; все по-изострящо се в резултат на намаляването на населението, неговото застаряване и увеличаване дела на хората от „рисковите” групи, натоварване на социалните фондове, водещо до дефицит в системата и мащабни социални дисбаланси (21); и като общ резултат – икономическо дестабилизиране на страната и нейното маргинализиране и като икономически субект, и като партньор, и като потребител и обект за външни инвестиции с всички последици от това за националната сигурност и просперитета на страната.

Съществуват ли положителни перспективи за България

Очертаната дотук връзка между задълбочаващата се демографска криза и

застрашаването на националната сигурност като че ли потвърждава популярната мисъл на Арнолд Тойнби, че цивилизациите загиват не от убийства, а от самоубийства и показва, че ако не се предприемат спешни и всеобхватни мерки, съществуването на нацията и държавата e най-пряко заплашено от „избухването на биологичната бомба”. Без да се забравя, че демографските процеси се отличават с голяма инерционност и, че върху тях оказват влияние множество фактори – международни, икономически, екологични и т.н., могат да се очертаят няколко стратегически направления за промяна на демографската ситуация (22), пряко свързани с националната сигурност, т.е. със запазването на националния суверенитет и териториалната цялост на страната.

Изходно условие е осъзнаването на факта, че демографските процеси - макар че са резултат преди всичко на обективни, „естествени” причини – в не малка степен са израз и на „субективни” причини, свързани със „зрелостта” на политическите сили в обществото, което на настоящия етап предполага осъществяването на цялостно преформулиране приоритетите на държавата. Необходимо е демографският проблем да бъде изведен от периферията и да се превърне във фокус на държавната политика. За това обаче не е достатъчно разработването на поредната „Национална стратегия”, макар че това безусловно е важно, а предприемането на спешни и конкретни мерки, които, за разлика от твърде общите и в голяма степен „пожелателни” „мероприятия”, описани в последната стратегия (23), да повишат „управляемостта” на протичащите демографски процеси.

Преформулирането на държавната демографска политика трябва да цели преди всичко първоначално забавяне, а в перспектива и пресичане на отрицателния прираст – главно чрез провеждането на комплексни целенасочени дейности, водещи към намаляване на детската и преждевременната смъртност и към увеличаване продължителността на живота, както и чрез ограничаване на емиграцията от страната. В този план е необходимо отхвърлянето на наложения у нас „свръхлиберален” модел на управление на икономиката и здравеопазването и прякото ангажиране на държавата в тези сфери за да може да се „задвижи” икономическия живот и да се повиши „производството” на национален доход, а също да се подобри и в количествен, и в управленски аспект, финансирането на българското здравеопазване.

Друг важен механизъм за ограничаване на отрицателния прираст, на обезлюдяването на страната, а и на демографския дисбаланс, е имиграцията. Въпреки че тази перспектива се оценява по различен, често отрицателен начин, имиграцията е може би един от най-ефективните пътища за ограничаване, в средносрочен план, на демографския срив и последиците от него за сигурността на България. Може да се очаква, че в обозримото бъдеще страната ни ще бъде подложена на все по-засилващ се имиграционен натиск, поради което е крайно наложително държавната политика да осъществява целенасочено и защитаващо националните интереси и сигурност управление на имиграционните процеси. Провеждането му е свързано с пресичането на нежеланите процеси (например лавинообразно нарастващите имиграционни потоци, идващи от близко- и средноизточния или от африканския региони) и стимулиране на тези, които биха допринесли за стабилизиране на демографската ситуация в държавата. Тук става дума, преди всичко, за провеждане на политика на стимулиране реемиграцията на част от вече емигриралите зад граница български граждани чрез създаване на икономически предпоставки, включително директни помощи от държавата. Особено внимание трябва да се обърне на отиващите да учат извън България младежи, като се търсят възможности - колкото и спорно да изглежда това - за обвързване на обучението им (например, чрез поемане на разходите или на някаква част от тях, или чрез осигуряване на подходяща работа от държавата) с поемане на задължение за завръщане след неговото приключване обратно в страната. Друг възможен имигрантски ресурс са българските етнически общности извън границите на родината. Тук ролята на държавата е изключително важна, тъй като до голяма степен в зависимост от качеството и ефективността на тяхната работа и във външен (включително дипломатически), и във вътрешен план (постигане на консенсус между политическите партии, активност на президентската администрация, парламента, правителството и другите държавни органи и институции, включително на областно и общинско равнище), зависи, дали и колко българи от тези общности ще пожелаят и ще дойдат да живеят в България. Необходимо е да се опрости и ускори процедурата за придобиване на гражданство от етнически българи, както и да се създадат условия (въпреки съпротивата на някои политически и местни етнически сили, каквито данни има (24)) и стимули, подпомагащи и финансово, и административно и културно, установяването и адаптирането в страната, и особено в рядко населените или смесените райони, на такива българи. Трети възможен „благоприятен” имиграционен източник е, и трябва целенасочено да се търси, в близките до нас балкански славянски страни и европейските страни от ОНД. Въпреки твърде значимите различия в политически план, съществуващи между България и тези страни (например членството на България в НАТО и ЕС, но и други), общият славянски корен, езиковата и културната близост, сходните традиции, историческа съдба и предизвикателства, принадлежността (с всички уговорки), към православното християнство са предпоставките, даващи основание да смятаме, че ако българските държавни органи и институции се обърнат към този значителен човешки потенциал в него може да се намери немалък ресурс за привличане на имигранти в България. В това отношение, като „естествен” притегателен фактор биха действали и членството на България в ЕС, и евентуалното предоставяне на по-добри икономически възможности, и условията на едно донякъде изградено демократично общество. И накрая, но не по значение и по вероятност за реализиране, е възможността за имиграционен процес от страни членки на ЕС, в които числеността на населението е достатъчно висока или климатичните условия са не толкова добри, колкото в България. Тази възможност може да се разглежда като „благоприятна” за преодоляване на етнорелигиозния (но едва ли и на възрастовия) дисбаланс и заплахите за националната сигурност, преди всичко поради общата религиозна (християнска) принадлежност и обща европейска култура и особено поради принадлежността към общото политико-икономическо пространство на ЕС. Ролята на българската държава и в това отношение е от изключително голямо значение, защото „използването” на този „ресурс” не трябва да се осъществява под външен натиск (25) и „на всяка цена”, т.е. за сметка на българските национални интереси (българите да станат граждани „второ качество” в собствената си страна) и „внасяне” на неособено перспективни в демографски и социално-икономически план граждани на Съюза.

Големият проблем, който би възникнал дори при реализацията на евентуален „благоприятен” имиграционен процес е, как ще се „впишат” имигрантите в съществуващата етнорелигиозна структура на страната и, което е особено важно, ще могат ли да се създадат условия за създаване на етнически и конфесионален „микс”, в който да се съхрани доминиращата роля на български православен етнос. Едната възможност е в българската нация да се утвърди принципът на мултикултуралността, а не на мултинационалността. Алтернативата е формирането на друг модел, в който българският етнос ще бъде само част от една мултиетническа общност, изграждаща човешкия субстрат на многонационална държава. Трудно е да се даде еднозначен отговор на подобен въпрос, но при всички случаи решаването на проблема с демографския срив по така очертания път разкрива по-добри перспективи за бъдещето на българския етнос и нация, както и за националната сигурност на страната.

Следващ, пряко свързан с казаното по-горе, основен аспект на преформулирането на държавната демографска политика е преосмислянето на отношението към малцинствата. Необходимо е да се разбере, че подминаването на този въпрос или „решаването” му под външен натиск е катастрофално за демографската ситуация и националната сигурност на страната. На първо място тук е необходимо да се вземат спешни политически мерки за ограничаване на демографския дисбаланс във всичките му измерения – и като относителен, и като абсолютен прираст на малцинствените общности в демографския ресурс днес и в близкото бъдеще. Става дума за мерки, някои от които са формулирани още в Стратегията от 2006, но не са намерили подходящо политическо съдействие и осъществяване на практика, като реалната държавна подкрепа преди всичко на двудетния семеен модел - и като път за относително запазване на генерационното равновесие, и като механизъм за подпомагане на българската етническа съставка в нацията, тъй като именно този модел е „идеалния” за преобладаващата част от семействата от българския етнос; като провеждане на целенасочена държавна политика за намаляване броя на „децата в риск”, които са главно от малцинствените етнически групи и то преди всичко от циганския етнос, при което финансовата помощ за семейства с повече от три деца да бъде обвързана с изисквания за социалната адаптация, включително трудова и на децата, и на техните родители; като осъществяване на диференциация на финансовото подпомагане на децата в училищна възраст, което от една страна да зависи от това дали децата посещават училище и след това да се увеличава паралелно с нарастването на образователното им равнище. Вторият основен приоритет от съществено значение за националната сигурност е провеждането на политика, насочена към преодоляване на „капсулирането” на малцинствените етнически групи, проявяващо се при циганите и като „гетоизация”, чрез създаване на условия за повишаване на образователното им равнище, което косвено, а в някои случаи и пряко, би ги приобщило към културата и ценностите на българската нация; чрез „включването” им в социалния и икономическия живот на обществото, което би създало предпоставки за постепенно преодоляване на тоталната им маргинализация; чрез привличане елитите на тези етнически и етнорелигиозни групи към националния обществен елит и използването им като обект на подражание (в това отношение като пример може да бъде посочен „работещият” модел на САЩ). Допълнителен положителен резултат от подобни действия на българската държава, би било и вероятното „успокояване” на демографския ръст в тези общности, тъй като общо правило е той да „спада” с повишаването на образователния и социалния статус, а освен това - с издигането на общото равнище на малцинствените етноси - те започват да се приобщават към идеала за семеен модел на доминиращия етнос в съответната държава (26).

Осъществяването на промяната в демографската политика на държавата е свързано със съществени промени и в цялостния политико-идеологичен модел на осмисляне на етнорелигиозния проблем в съвременното общество. Тези промени изискват, на първо място, категоричното възприемане и утвърждаване на либерално-демократичния подход към интерпретацията на въпросите за правата на човека и етнорелигиозните малцинствени общности. Най-важното в него е защитата на основата на съществуващата национална и международна законова уредба на правата и свободите на всеки гражданин без разлика от етническата или религиозната му принадлежност, като всички граждани се разглеждат като равнопоставени и равноправни, без да са предписват и дават предимства в какъвто и да е социално-политически, включително и етнорелигиозен план. Заедно с това, този подход, както беше посочено, изисква да не се допуска разглеждането на етническите и религиозните малцинства като колективни субекти, равнопоставени на отделните граждани и претендиращи въз основа на това за някакви специфични малцинствени „права и свободи”. Противната политическа позиция води към общностно обособяване на различните етнически и религиозни групи, към разделение и евентуално противопоставяне между тях, а по този начин и към застрашаване на националната сигурност, включително с активното съдействие на външни сили (27).

Особено важно в тази връзка е утвърждаването на позицията, че България е държава на всички български граждани, че всички те формират българската нация, независимо от разликите в етническия си произход и в изповядваните (или неизповядвани) религиозни убеждения. Утвърждаването на този възглед в реалната обществено-политическа практика обаче, е свързано със съществени промени в структурата на държавата и в нагласите на различните етнически и религиозни групи, включително на българския етнос. В това отношение е необходимо постигането на обществен консенсус за мултиетничността на българската нация, което предполага и изисква в обозримото бъдеще да се осъществи промяна, включително законова, в изграждането на държавните органи и институции, с нагласата, че в тях на равноправни основи трябва да участват всички български граждани – и от „уседналите” етноси, и от бъдещите имигранти, както и, че подобно на други „мулти” етнорелигиозни страни, даже в „силовите” организации – армия, полиция, разузнаване, в бъдеще етническото „разнообразие” ще бъде все по-осезаемо. Решаваща роля за осъществяването на подобна радикална промяна ще има изграждането на нова ценностна система, основана на идеята за мултикултурността на българската нация, водеща към утвърждаването на обща българска национална идентичност. Идентичност, която ще формира чувството за „общност в различието”, за единство, а не за противопоставеност, и ще носи не страх и взаимно подозрение, а сигурност и стремеж към просперитет на българската нация и държава.

Заключение

Очертаните в настоящата статия аспекти на взаимовръзките между демографската криза и националната сигурност, показват категорично, че България е изправена пред съдбоносни за бъдещето и проблеми, но че тези проблеми, макар и сложни, не са нерешими, т.е. възможно е да се види „светлина в тунела“, поради което е необходимо всички съзнателни сили на нашето общество (държавните институции, гражданското общество, представителите на образованието и културата, медиите и науката) да се обединят и да намерят спешно пътища за спасяването на нацията и държавата.

Бележки:

Бек, У.,Световното рисково общество. София, Обсидиан, 2001, с.13-14.
Милушев, В., Националната сигурност след края на Студената война. В: Актуални проблеми на националната сигурност. Годишник на Военна академия „Г.С. Раковски”, София, 1995; Национална и международна сигурност, София, Военно издателство, 2005; Стойчев, С., Политика за сигурност и отбрана – някои теоретични положения. София, Военна академия „Г. С. Раковски”, 1999; Национална и международна сигурност, София, Военно издателство, 2005; Слатински, Н., Сигурността – същност, смисъл и съдържание, София, Военно издателство, 2011; Аспекти на сигурността, София, 2012; Националната сигурност на България: Рискове до 2020-2025, http://sigurnostta.com/Razni/RM29.pdf; и др..
Устав на Организацията на Обединените нации, София, 1985. глава VII.
Вж. Мирчев, М., Демографската криза ерозира нацията,

http://presa.bg/article/archive/31563/2/0; Стефанов, Н., Демографската катастрофа на България и националната сигурност,

http://www.viaevrasia.com/documents/Demographskata%20katasrtofa%20v%20Bulgaria.%20Nako%20Stefanov.pdf

По-подробна аргументация на подобни възгледи на автори като С. Николов, Т. Стоев, С. Костадинова, М. Сугарева може да намери на следните сайтове: www.libertarium.net; www.ime.bg; DW.DE, http://www.dw.de/ B0/a-16715873 – публикация от 22.04.2013; и др..
Вж. статията „Оценяване на заплахите за сигурността”, в която на основата на използването на математически и статистически методи се прави оценка на рисковете за сигурността и се стига до извода, че демографската криза е един от двата, наред с корупцията, фактора най-силно застрашаващи националната сигурност. – Христов, С., Оценяване на заплахите за сигурността, Икономически алтернативи, УНСС, 2007, № 3, с. 131-137. Вж. Също и Националната сигурност на България: Рискове до 2020-2025, с. 44-46.

http://sigurnostta.com/Razni/RM29.pdf;

Показателна е позицията на еврокомисаря по регионалната политика Йоханес Хан, който в доклад, озаглавен “България след българите”, изнесен на състояла се през април 2013 конференция на тема “Проблеми на демографската политика в Европейския съюз” под егидата на Европейската комисия, стига до извода, че България е изправена пред неизбежна национална катастрофа и най-висшите органи и институции на ЕС трябва спешно да се намесят за да се „ограничи” тя и се предотвратят невъзвратими загуби за Съюза. Вж.: „България след българите”, доклад изнесен на конгреса “Проблеми на демографската политика в Европейския съюз””, Капитал, 23.04.2013.
Сред българите, които сменят своя настоящ адрес в страната с адрес в чужбина жените са с 10% повече от мъжете, близо половината са на възраст 20-39 години, а 15% от тях са на възраст под 20 години, а около 80% са със средно и висше образование. Национална стратегия за демографско развитие на населението в Република България 2012-2030 - актуализирана, с. 28, http://www.strategy.bg/PublicConsultations/View.aspx?lang=bg-BG&Id=495
Етническият състав на българската нация бележи трайна тенденция към намаляване на българския етнос в нея, като през 2011 е бил малко над 5, 6 млн. или около 84% от цялото население на страната. Другите две крупни етнически групи – турската и циганската, напротив са с тенденция на увеличение, като особено отчетлива е тя при циганите, които по официални данни при преброяването от 2011 наброяват 325 хил. души и близо 5% от населението, а по неофициални – над 750-800 хиляди. Очаква се, че към 2050 етническият състав да добие следния вид: българи – 3 млн., турци – 1 млн., роми – 2 млн., други - 0.5 млн., т.е. българите ще са 45-47% - по-малко от 50%. Промяната на баланса е резултат на различни причини, като главната е раждаемостта – при българите, тя е два пъти по-ниска отколкото при турците и 4 пъти от раждаемостта при циганите. Вж. Национална стратегия…, с. 44; Митев, Т., Ние се топим като държава,

http://www.news359.bg/2013/01/04/trendafil-mitev-nie-se-topim-kato-darzhava/; Бекярова, Н., Намаляваме със 117 души на ден, България днес, 25.05.2013, http://pik.bg/ BD-news14660.html

Каквато е позицията например на М. Сугарева, отразена в цитирания вече сайт на Дойче Веле: DW.DE, http://www.dw.de/ B0/a-16715873 – публикация от 22.04.2013 със заглавие „Нищо, че България се топи”.
Тази „прогноза” не взима предвид други възможни „сценарии”, които обаче няма да променят положението „към по-добро”. Възможно е в рамките на тази бъдеща „българска нация” да се интегрират и редица съществуващи сега малцинствени етноси – арменци, евреи, руснаци.
Вж. Копринаров, Л., Геодемографски тенденции и международна не/сигурност, В: Философия, геополитика, бъдеще, София, Фабер, 2012, с. 179-192.
Териториалните диспропорции могат да бъдат идентифицирани най-напред чрез показателя гъстота на населението. През 2010 този показател е 67.7, докато през 2007 стойността му е била 68.9. Сред областите, в които се отчитат в най-голяма степен негативните ефекти от обезлюдяването са Видин, Ловеч, Монтана и Смолян. Трайна е тенденцията на обезлюдяване на населени места. При преброяването от 2011 в 181 населени места няма преброени лица, т.е. няма население. За сравнение, в края на 2004 населените места без население са 144, т.е. за 5 години техният брой се е увеличил с 37 – средно с по 5.4 обезлюдени населени места годишно. Вж. Национална……, с. 29-31.
Специално внимание заслужава фактът, че в българските села е концентрирана по-голяма част от по-малките етнически групи. През 2011 44.6% от ромите и 62.3% от турците живеят в селата. Под влиянието на редица исторически, политически и социално-културни фактори турската етническа общност е съсредоточена главно в областите Кърджали и Бургас на Южна и в няколко области на Северо-Източна България, като относителният й дял в населението на тези райони е от 40 до 65% , а струпване на циганско население е характерно за областите Сливен и Монтана. Бекярова, Н., Етнически и демографски характеристики на сигурността, В: Национална и международна сигурност, София, Военно издателство, 2005, с. 248-249.
Вж. „България след българите”, Капитал, 23.04.2013.
Специално внимание на етнорелигоизната фрагментация и ралзичното отнасяне към малцинствените групи отделя американския изследовател Тед Р. Гър, който в свой мащабен проект показва, че те са едни от най-значимите генератори на етно-политическите конфликти в съвременния свят. Вж. Гър, Т.Р., Народи срещу държави. Рискови малцинства през новия век, София, Военно издателство, 2002, 337 с..
Илюстрация в това отношение са идеологическите платформи и мненията на участниците в такъв форум като: forum.bg-nacionalisti.bg .
Обезпокоително е, че не само в средствата за масова информация, но и в научни изследвания се прокарва тезата за „излишността“ от съществуването на силна, добре въоръжена и обучена българска армия, тъй като никой няма да допусне „малка“ война срещу България, нещо многократно опровергавано в модерната европейска история, например събитията в Кипър от 1974 и др., а пък при заплаха от „голяма“ така или иначе трябва да разчитаме единствено на нашите „големи“ съюзници от НАТО. Вж. Националната сигурност на България: Рискове до 2020-2025, с. 10-16.http://sigurnostta.com/Razni/RM29.pdf. Вероятно тази, или подобна на нея, „теоретична“ позиция намира практически израз в политическите решения свързани с оскъдния военен бюджет, с техническото окомплектоване и снабдяването със съвременно въоръжение на различните родове войски на българската армия.
Вж. Бекярова, Н., Етнически и демографски характеристики на сигурността, с. 243-244.
Пак там, с 244.
За влиянието на застаряването на населението и предизвиквания от него демографски и соцално-икономически дисбаланс, застрашаващ сигурността в съвременния свят Вж. Фридман, Дж., Следващите 100 години. Геополитическа прогноза за ХХІ век, София, НСМ-Медиа, 2009, с. 163-196.
Трябва да се посочи, че и в научната литература, и в публичното пространство като цяло, преобладава „песимистичният“ поглед към възможностите за преодоляване на демографската криза и предотвратяване на демографската катастрофа, грозяща българската нация. Вж. Иванов, П., Демографската катастрофа е заради алчността на управляващите,

http://komentator.bg/prof-petar-ivanov-demografskata-katastrofa-e-zaradi-alchnostta-na-upravlyavashtite; Стефанов, Н., Демографската катастрофа на България и националната сигурност,http://www.viaevrasia.com/documents/Demographskata%20katasrtofa%20v%20Bulgaria.%20Nako%20Stefanov.pdf ; Националната сигурност на България: Рискове до 2020-2025, с. 44-46, http://sigurnostta.com/Razni/RM29.pdf .

Национална……, с. 89 – 97 и сл..
Вж. Минчев, О., Изходът от демографската криза: ефективна имиграционна политика, Дневник, 14.04.2004.
Какъвто проличава в позицията на цитирания вече Йоханес Хан, който най-безцеремонно заявява, че е наложително ЕС да „защити своята територия” въпреки българите, като в близките години „внесе” в България чрез различни механизми около 10 млн. западноевропейци, които да овладеят икономическата и политическата власт в страната. Вж. „България след българите”, Капитал, 23.04.2013.
26. Недялкова, Н., Демографската криза и „бумът” на малцинствата – медийно отражение и публични дискусии, с. 42, www.seal-sofia.org/bg/projects/.
Показателни за заплахите за националната сигурност на България са дейността на Турция и САЩ и подкрепата, която те оказват пряко или косвено на основните етнически малцинствени групи в страната – съответно турската и циганската. Заплахи, които са забелязани и отбелязани и от Йоханес Хан, като по неговата оценка тази намеса е „скандална”, защото се осъществява по отношение на страна, членка на ЕС, и въпреки че при „ромите” идва от страна на „приятелите от САЩ”, е намеса във вътрешните работи и заплаха за сигурността на Съюза. Вж. „България след българите”, Капитал, 23.04.2013.

*Ръководител на катедра „Философски и политически науки“в ЮЗУ „Неофит Рилски”, Благоевград

{backbutton}

Проф. Жан-Пиер АРИНЬОН:Сближаването между Русия, Китай и Индия е първата стъпка към формирането на нов световен ред

Известният френски историк и специалист по Средните векове и съвременна Русия Жан-Пиер Ариньон е роден през 1943. Защитава докторската си дисертация, посветена на средновековната Киевска Рус, в Сорбоната. Дълго време е преподавател в Университета на Поатие, а между 1995 и 2000 е президент на Центъра за европейска култура. През 1994 е експерт на полското правителство в ЮНЕСКО, а от 1998 е старши анализатор на Института за висши изследвания в сферата на националната отбрана (INEDN). През последните години Ариньон е професор по средновековна история в Университета на Артоа и вицепрезидент на Института за стратегически изследвания в Париж. Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Полин Льоконт и La Nouvelle Revue d’Histoire.

- Като признат специалист по средновековна история, какво мислите за спора между Русия и Украйна, коя от двете страни е истинския наследник на т.нар. Киевска Рус?

- Водещи фигури в тази дискусия са двама големи историци: от руска страна това е академик Василий Ключевский (1841-1911) , а от украинска – академик Михаил Грушевский (1866-1934). Според първия, Руската империя е естествено продължение на Киевската Рус, докато вторият вижда в нея онези етнически елементи, които впоследствие формират Украйна, т.е. придържа се към етницистката теория за историческия процес. Сблъсъкът между тези две концепции оказва голямо влияние върху събитията през 1918-1920, когато се съставят мирните договори, сложили официално края на Първата световна война. Лично за мен е очевидно, че думата „Украйна“ не фигурира в Началната руска летопис (т.нар. Повесть временных лет, представляваща хроника на Киевска Рус от 850 до 1110, съставена от монаха Нестор и написана на старобългарски език в неговата руска редакция – б.р.) и се споменава за първи път едва в края на ХII век като чисто географско понятие, с което се обозначава граничното пространство между две държави. Така че наследството на Киевска Рус преминава към Великото Московско княжество заедно с предадената му от Киев прочута Владимирска икона на Света Богородица.

- Съществува ли разделение между т.нар. "Русия на гористите зони" и Русия, обърната към безкрайните простори на евразийските степи? И, как следва да тълкуваме този двойнствен характер на страната?

- Противопоставянето между горите и степните зони е често срещано в средновековните руски сказания. За техните автори гората винаги е била убежище и източник на средства за съществуване, докато степите се смятат за източник на постоянни опасности. Този контраст нагледно може да се види в знаменитата картина на руския художник Василий Васнецов "Тримата богатири". Затова, след разпадането на Киевската Рус, населението и частично мигрира на север, пресичайки т.нар. Залесие (през Средните векове така се обозначават териториите между реките Волга и Ока - б.р.) и обширните гористи зони за да се установи в своеобразния руски аналог на Месопотамия, където изгражда големите градове, формиращи т.нар. "Златен пръстен": Владимир, Суздал и Ростов.

- Как следва да оценяваме антагонизма между Русия и Полша в контекста на многовековното им съседство?

- Корените на руско-полския антагонизъм са дълбоко в миналото. След Х век западните славяни (поляците) и източните славяни се оказват в две различни културни пространства. Полша става част от латино-романския свят. Полският княз Мешко І сключва брак с чешката княгиня Дубравка и през 966 приема християнството по западния (латинския) обред. Киевска Рус пък, през 988 става част от византийския ойкумен с приемането на християнството от великия княз Владимир и брака му с византийската принцеса Ана Багрянородна. Експанзията на западното християнство на изток продължава с подписването през 1385 на Кревската уния, в резултат от което към романското пространство се присъединява и Литва. През 1569 е подписана Люблинската уния, в резултат от която възниква т.нар. Реч Посполита и Полша анексира териториите на днешна Украйна до река Днепър. Брестката църковна уния от 1596 пък слага началото на формирането на униатската църква, като по този начин православната църква в завладените от Полша земи бива подчинена на католическата. Върховата точка на руско-полското противопоставяне е т.нар. "Смутно време" в руската история (1598-1613), когато московският трон се заема от полските марионетки Лъжедимитрий І и Лъжедимитрий II.

Русия постига своя реванш през ХVІІІ век и по-точно през 1772, 1793 и 1795, когато са осъществени трите подялби на Полша. Полската държава се възражда през 1918, но през 1939 е окупирана от нацистите. Втората световна война оставя тежко наследство в руско-полските отношения. Става дума за Катин, т.е. за разстрела на няколко хиляди полски войници и офицери, извършен през пролетта на 1940 в Катинската гора от сътрудници на НКВД. Както и за въстанието във Варшавското гето срещу германските окупатори, през август-октомври 1944, което Червената армия не пожелава да подкрепи, като предприеме настъпление срещу града, и така позволява жестокото му потушаване от нацистите. Руснаците влизат във Варшава една на 11 януари 1945. През 1952 Полша се превръща в "народна демокрация", прекратила съществуването си през 1989, благодарение на съвместните усилия на гданския работник и водач на синдиката "Солидарност" Лех Валенса и Карол Войтила - римският папа Йоан Павел ІІ. Накрая, присъединявайки се през 1999 към НАТО, Полша си гарантира място в западния лагер и така улесни членството си в ЕС. Между нея и Русия продължава да съществува сложно кълбо от противоречия. На този фон заслужават похвала усилията на бившия полски премиер Доналд Туск и на руския президент Владимир Путин, опитали се да отворят нова конструктивна страница в двустранните отношения. В тази връзка, изборът на Доналд Туск за председател на Европейския съвет е положителен факт за Русия.

- Френският историк Владимир Берелович нарича ХІХ век "великото столетие на Русия", макар че, според широко разпространеното клише, по онова време тя е била изостанала и реакционна държава. Как гледате на тези толкова контрастни оценки?

- За Русия, ХІХ век несъмнено е забележителен. Той започва с раждането на най-големия руски поет Александър Пушкин (1799-1837) и възцаряването на император Александър І (управлявал през 1801-1825), а приключва с управлението на Александър ІІІ (1881-1894), чиято смърт е възприета от мнозина съвременници, като края на самата Русия. Победата над Наполеон през 1812 превръща Русия в гарант на европейския ред. Руските императори използват този статут, включително и за да укрепят позициите си по маршрутите на древния Път на коприната, докато не избухва Кримската война (1853-1856), сложила край на тази експанзия. От икономическа гледна точка, ХІХ век е период на бурно развитие, строителство на железопътни линии и модернизация, за чието осъществяване руското правителство взема големи заеми (през 1882 и 1907). В социален план, ключовото събитие е отмяната на крепостничеството през 1861. Нарастващата мощ на Руската империя поражда опасения у централните държави - Германия и Австрия, които започват да чертаят планове за отбранителна война с руснаците. Изправена пред тази заплаха, Руската империя се сближава с Френската република, в резултат от което се формира и първият руско-френски съюз (1891-1893).

Накрая, що се отнася до културата, през ХІХ век (или по-точно през 1818) Николай Карамзин публикува първите 8 тома на прочутата си "История на руската държава", а в страната възникват многобройни научни общества. Подемът в литературата, започнал по времето на Пушкин, е продължен от такива световни имена като Лермонтов, Гогол, Некрасов, Достоевски, Тургенев и други. Разбира се, не бива да забравяме и за музикалното изкуство, в което блестят Балакирев, Мусоргски, Бородин, Римски-Корсаков и много други. Тоест, Владимир Берелович безспорно е прав в това си твърдение, а и самите му трудове демонстрират, че историята, като научна дисциплина, се намира в постоянно развитие.

- Продължава ли да е актуално за политическата и идеологическа ситуация в Русия възникналото през ХІХ век противопоставяне между т.нар. "западници" и славянофилите?

- Това противопоставяне между двете течение не е изчезнало напълно и има определено значение и днес. В периода на изграждането на Русия на Путин продължават споровете между тези, които се стремят да отворят страната за европейското влияние, и онези, които са ориентирани повече към създаването на Евразийски съюз. Въпреки това, руският президент ясно очерта курса си, посочвайки че: "нашите приоритети включват по-нататъшното усъвършенстване на демократичните институции и отворената икономика, както и ускореното вътрешно развитие, отчитащо всички позитивни съвременни тенденции в света и консолидацията на обществото на основата на традиционните ценности и патриотизма" (1). "Следва да се води диалог относно необходимостта за формирането на единно пространство за икономическо и хуманитарно сътрудничество от Атлантика до Тихия океан" (2). Както изглежда, така се притъпява противоречието между "западниците" и славянофилите.

- Какво представлява специфичната руска визия за света, характерна за литературата на тази страна от Достоевски и Толстой до Солженицин?

- Руската литература действително притежава специфични черти. От едната страна са произведения, рисуващи мащабни исторически фрески, като например "Война и мир" (1869) или "Ана Каренина" (1877) на Толстой. В същото време за руската литература е характерно и обремененото с много страст метафизично търсене, като безспорен майстор в това отношение е Достоевски, авторът на "Престъпление и наказание" (1866), "Идиот" (1868) и "Братя Карамазови" (1880), впрочем в този списък е и романът на Толстой "Възкресение" (1899). На свой ред, в повестта си "Един ден на Иван Денисович" (1962) и "Архипелаг ГУЛАГ" (1973), Солженицин разкрива цял пласт на съветската реалност - концентрационните лагери. Руската литература се характеризира със своя социален и политически реализъм, но в същото време - и тъкмо в това е нейната специфика - постоянно търси свободната воля и Бога. За много руски писатели, особено за най-великите измежду тях, земното общество е само стъпало по пътя на човечеството към Небесния Йерусалим и съществуването на обществото има смисъл само в контекста на търсенето на трансцедентното, в контекста на стремежа към божественото начало. В този смисъл, за руските писатели създаването на един роман е подобно на изписването на една икона.

- Как обяснявате "завръщането" на традиционната Русия след 70-годишното съществуване на държавен строй, опитващ се да я изкорени?

- Ако перефразираме думите на френския византолог Пол Лемерл, можем да кажем, че Русия е "цивилизация на наследници". Същността и е толкова здраво свързана със силуетите на нейните църкви, езика и спецификата на богослужението, че 70-те години на комунистическия режим се оказаха само исторически епизод, подобен например на византийското иконоборчество (730-843), което трае малко по-дълго, но напълно изчезва от Източната Римска империя с връщането на култа към иконите. Както можеше да се очаква, след периода на пребиваването си в своеобразен "вакуум", породен от краха на комунизма, Русия се обърна към своето минало, своята култура и своята история, обединявайки се около идеята за възстановяване на някогашното си величие, от което толкова успешно съумя да се възползва и президентът Владимир Путин. Днес мнозинството руснаци вярват в бъдещето на страната си, в социален, икономически, културен и военен аспект. Те са готови да положат сериозни усилия в името на своето бъдеще и осъзнават, че съдбата им е в техните собствени ръце. Затова не са склонни да се оплакват от съдбата и да хленчат, а се сплотяват и се готвят за отпор. Тоест, става дума за съвършено различен от нашия манталитет.

- Как мнозинството руснаци се отнасят днес към болшевишката революция и нейните водачи? Не съществува ли известна носталгия към комунизма?

- Октомврийската революция се възприема най-често като събитие, дало на страната мощен динамичен импулс, което се проявява в подема на образованието, културата, науката и икономиката, както и в усвояването на космоса. Нерядко тя се асоциира с хармонията в обществото, в което няма нито безработица, нито кризи и в което има място за всеки. За тази идеализация на комунистическото минало способства и това, че след 1991 Русия трябваше да премине през изключително тежки кризи, които изглеждат като характерна черта на постсъветския период и, в същото време, като оръжие на Запада срещу Русия (също както и днешните санкции). Въпреки това обаче, руснаците не страдат от носталгия по комунизма. През последните десетилетия те имаха много възможности да предпочетат комунистите, но последните нито веднъж не съумяха да вземат повече от 30% от гласовете на изборите, дори в най-тежките години след краха на СССР. Връщането към комунизма вече не влиза в плановете на Русия.

- А как си обяснявате, че в руското съзнание образът на Сталин, като главнокомандващият, спечелил войната, доминира над спомена за извършените от режима му престъпления? Дали това е съзнателен отказ от опитите да бъде поставен въпросът за вината?

- Дълбоко в душата на руснаците, образът на Сталин се асоциира най-вече с прочутото му обръщение по радиото от 3 юли 1941, започващо с думите: "Другари! Граждани! Братя и сестри! Бойци от нашата армия и флота!". Именно тогава, в хода на съвместната борба против нацистката инвазия, се формира и феноменът на homo sovieticus. Всеки, който участва в тази борба, без оглед на етническата му принадлежност или на политическите и религиозните му възгледи, се смята за "съветски човек". Затова, в руското съзнание Сталин е преди всичко победителят на Хитлер. Извършените от диктатора престъпления, както и милионите жертви на ГУЛАГ, по правило, не се свързват персонално с него. В Русия не се решиха да започнат съдебни процеси против победителя във Втората световна война, опасявайки се да не взривят целостта на самото руско общество. В това отношение вероятно би могло да се говори за своеобразен колективен отказ от поемане на вина.

- Какво е влиянието на православието в днешна Русия?

- На първо място, православието се оказа онова "дърво на живота", под което руснаците се приютиха след разпадането на СССР. За да разберем мястото на църквата в една светска държава, каквато е Русия, следва да си припомним, че тази страна е наследник на Източната Римска империя. А в източноримската традиция общото благо на народа се постига посредством постоянния диалог и "симфонията" на светската и религиозната власт. Именно въз основа на това схващане следва да се интерпретира и ролята на Руската Православна Църква, която поддържа моралните ориентири на обществото и отказва да признае либералните крайности, чиято легализация би представлявала сериозен риск за обществото. Освен това, Руската Православна Църква е гарант за съхраняването на старославянския език, традициите в богослужението и изкуството, които играят ролята на най-важните обединяващи начала на руското общество.

- Известният френски геополитик и политолог проф. Жорж Соколофф нарича Русия "традиционно бедна държава" и твърди, че тя постоянно изостава от Запада. Както се отнасяте към подобни тези?

- От гледна точка на европейските стандарти, е безмислено да се оспорва изоставането на Русия, но това не означава, че тя е бедна. Наистина, днес мнозина смятат, че това е страна, която съществува благодарение на своята петролна и газова "рента". Вярно е обаче и, че Русия възражда индустрията си, която беше разрушена след 1991. Тя вероятно би могла да го направи още по-бързо и по-успешно, ако инвестираше повече във функционалните и структурни преобразувания. В тази връзка, наложените на Русия санкции имаха и положителен ефект за нея. Те, най-малкото, напомниха за необходимостта да бъде ускорена реиндустриализацията на страната и подема на селското стопанство, за да може самостоятелно да удовлетворява потребностите си. Не може да се твърди обаче, че Русия е бедна. Населението и нараства, то е добре образовано, а правителството все повече акцентира върху високотехнологичните индустриални отрасли. Природните богатства, които притежава Русия, я превръщат в своеобразна "съкровищница" и на Европа, и на Азия. Развитието на арктическия вектор илюстрира намерението и да съхрани своите козове. Русия се нуждае най-вече от време за да се концентрира върху бъдещето си, и от международно сътрудничество, за да се впише в процеса на глобализация при приемливи за нея условия. Именно това следва да осъзнаем ние, членовете на ЕС, както и Съюзът, като цяло, още повече, че Путин продължава да е силно привързан към партньорството с Европа. Така ще можем да постигнем това Русия да започна да играе подобаващата и се роля на мост между Европа и Азия.

- Владимир Путин е от Санкт Петербург, затова изглежда логично, че подобно на Петър І, е склонен да предпочете съюза с Европа. Само че остракизмът, с който се сблъсква, го кара да промени курса си в полза на "евразийския проект". Според вас, дали този завой на Москва е окончателен?

- За да ви отговоря е достатъчно да цитирам речта на Путин на заседанието на международния дискусионен клуб "Валдай", провело се в Сочи на 24 октомври 2014: " Днес могат да се чуят твърдения, че Русия уж се обръща с гръб към Европа и търси други делови партньори, най-вече в Азия. Искам да ви кажа, че това въобще не е вярно. Активната ни политика в Азиатско-Тихоокеанския регион съвсем не започва от днес и не е свързана със санкциите, а се осъществява от доста години насам. В основата и е схващането (което впрочем се споделя и от много други, включително западни, държави), че Изтокът заема все по-значимо място в света - в икономиката, и в политиката, и това просто няма как да се пренебрегне" (3). "Ще добавя и, че бихме приветсвали началото на конкретен диалог между Евразийския и Европейския съюзи. Между другото, досега непрекъснато се сблъскваме с отказ това да се случи, без да е ясно защо и, какво страшно има в подобен диалог? Освен това, неведнъж съм изтъквал необходимостта - и съм срещал разбиране и съгласие сред нашите европейски партньори - за формирането на единно пространство на икономическо и хуманитарно сътрудничество, простиращо се от Атлантика до Тихия океан" (4). Мисля, че си струва да се вслушаме в думите на руския президент.

- Какво може да се очаква от формиращият се извън рамките на Шанхайската организация за сътрудничество стратегически съюз между Русия и Китай?

- Русия и Китай са две държави, които отлично се допълват взаимно. Икономическото развитие на Китай и бурната му индустриализация изискват постоянни доставки на енергоносители, с каквито той не разполага в достатъчни количества. Русия, напротив, представлява своеобразно "Елдорадо" на природни ресурси, петрол, газ, редки метали и т.н. Вследствие на това Москва и Пекин подписаха редица споразумения за сътрудничество, съдействащи за взаимната интеграция на техните икономики. Несъмнено, западните санкции и, в частност, прекратяването на банковото финансиране, изиграха ролята си за това Русия да потърси изход в активизирането на сътрудничеството си с Китай и други държави от Югоизточна Азия. На Запад често представят руско-китайското сближаване като нещо временно, предполагайки, че в дългосрочна перспектива конфликтът между двете държави е неизбежен, включително заради демографския дисбаланс. Лично аз обаче смятам, че сближаването на Русия с Китай, както и с Индия и, като цяло, с другите държави от групата BRICS, е просто първата стъпка към изграждането на нов световен ред и има траен характер. Впрочем, именно това най-много безспокои САЩ, които се опасяват от появата на нова политическа и икономическа сила, неподвластна на техния контрол. Става дума за игра, ориентирана към една по-далечна преспектива, още повече че на Изток понятието за време е по-различно от нашето.

- Къде бърка съвременният Запад в политиката си към Русия?

- Представителите на западното общество, разсъждаващи за Русия, имат една обща черта - те, в най-добрия случай, имат твърде повърхностна представа за тази страна. Затова разчитат на стереотипите, формирали се в периода от края на Втората световна война до 1991. Представите на мнозина от нас за Русия се ограничават с КГБ, за чието "ново издание" се представя ФСБ (руската Федерана служба за сигурност), ГУЛАГ и вечната заплаха, която може да бъде възпряна единствено от НАТО. В най-добрия случай, европейците са настроени предпазливо към тази страна, а в най-лошия - откровено враждебно. Демонстрира го и украинската криза. Не бива да забравяме, че руснаците преживяха един наистина ужасен ХХ век, белязан с милиони жертви, и в паметта им са живи и войните, и лагерите, и икономическите кризи. Русия в буквалния смисъл беше на ръба на бездната. В момента тя не се опитва да възстанови съветската империя, а цели най-вече "създаването на мощни регионални организации и формулиране на правилата за взаимодействие между тях. Сътрудничеството между тези центрове значително би повишило устойчивостта на глобалната сигурност, политиката и икономиката" (5).

- Възможно ли е, според вас, Русия да се разглежда като цивилизационна алтернатива на този западен модел, който се руши пред очите ни от пазарното общество?

- Не мисля, че Русия би могла да послужи като цивилизационен модел за Запада. Тя е наследник на традициите на Източната Римска империя и носител на есхатологичния дух, който вече напълно е изчезнал на Запад. Русия все още си остава "Третия Рим" .... а "Четвърти няма да има". С това е свързана и динамиката, определяща нейната съдба и нейното бъдеще.

Всичко това няма как да се пренесе автоматично на Запад. В момента Западът търси своите демократични ценности, способни да обединят раздробеното от комунитаризма общество. Русия е просто друг свят, а не модел за Запада.

Бележки:

1. Заседание на Международния дискусионен клуб «Валдай». 24 октомври 2014 // Официален сайт на президента на Русия. http://www.kremlin.ru/events/president/news/46860

2. Пак там.

3. Пак там.

4. Пак там.

5. Пак там.

{backbutton}

Необходима ли е промяна на държавния модел: електорални, политически и институционални казуси

Пътят към Ада е постлан с добри намерения.

Според една народна мъдрост, семейство и държава могат да бъдат разрушени само отвътре. Ако са сплотени и единни никой не може да им навреди. За съжаление, от времето на фаталния цар Иван Александър и неговата втора съпруга (които разделят България и тя пада под турско робство) българският народ, изгубил своята държавност в резултата на петстотингодишното робство и изкуствено разделен след Берлински конгрес, става заложник на чужди влияния и интереси. Тези влияния и интереси противопоставят новопоявилия се политически елит, което рефлектира и върху обществото, разпилявайки съзидателната му енергия. Нравите, манталитета и „патриотизма” на този „елит” са описани много сполучливо от Христо Ботев и Алеко Константинов.

На въпроса, дали това е резултат от българската нородопсихология – „свестните у нас (да) считат за луди”, или има и външни фактори, влияещи за тази негативна „селекция”, е трудно да се даде еднозначен отговор. Факт е, че след 137 години свобода българският народ е объркан, обезверен, отчаян и невиждащ изход от кризисната ситуация. Именно в това състояние той може най-лесно да бъде дезинформиран, манипулиран и подведен да направи избор, който да се окаже фатален за българската държава.

През последните години, най-вече в медийното пространство (1), се води дискусия:

За радикална реформа на съдебната система
За нов изборен кодекс
За промяна на съществуващата или за нова конституция
За формата на държавното управление
За съществуването на държавната институция Велико народно събрание и т.н.

Като идея, това донякъде е добре, но сега ли е подходящият момент за такива кардинални промени. Ако тезата на най-припрените политически играчи, че вече четвърт век България е в безкраен преход и тотална криза е вярна, от историческа, политическа и социална гледна точка е безотговорно в такъв момент да се правят подобни кардинални реформи. Разумно би било най-напред да се изясни, къде е проблемът. Дали в институциите или в тези, които ги изпълват със съдържание?

Освен това е нелогично точно онези (определящи се като „политическа класа”), които доведоха България до това състояние, и техните протежета да направят смислена, национално отговорна и полезна за България промяна. За 25 години те доказаха на какво са способни.

Психологията добре е описала подобни екстравертни типове, които със своята тревожност, припряност и напористост наподобяват ажиотиран тип личност (2), за която действието и промяната са по-важни от обмислянето и преценката. Ако подобни личности разместват непрекъснато мебелите в апартамента си не е голяма беда, най-много да притеснят съседите. Но когато става въпрос за държава и за милиони нейни граждани подобно поведение е безотговорно.

От предизборните (за парламентарните избори на 5.10.2014) документи на някои от политическите играчи, ангажирани с темата, се вижда, че проблемите са споменати с едно или две изречения без детайлна аргументация.

В предизборната си брошура, озаглавена „Стабилна България време е !”, ПП „ГЕРБ“ заявява: „Имаме куража и силите, заедно с потенциала на публичния и частния сектор да вземем смели решения за реформиране на държавата”.

В брошура за алтернативата, от която България се нуждае днес, Реформаторският блок излага шест стъпки за излизане от кризата. Последната е формулирана така: „Обществен дебат за промяна в Конституцията и националните приоритети на България, който да положи основите на Третата Българска Република и да завърши с решение за свикване на Велико Народно събрание. В „управленските приоритети на Реформаторския блок”, отразени в предизборната му програма, единствено в първа точка на „първия стълб” се говори за промяна на конституцията, чрез която да се постигнат следните цели:

- Премахване на политическото влияние върху съда и прокуратурата;

- Операция „Чисти ръце” в съдебната система;

- Избор на главен прокурор от Народното събрание с възможност за предсрочно прекратяване на мандата му;

- Гарантиране на пряк избор на ВСС и ВПС от квотите на съдиите и прокурорите;

- Разделяне на Висш съдебен съвет и Висш прокурорски съвет;

- Активна роля по изграждането на европейска процедура и гражданска защита извън МВР;

- Гарантиране на принципа на случайно разпределение на делата;

- Парламентарен контрол за отчетност на съда, ВСС и прокурорите;

- Единна информационна система за противодействие на престъпността с ефективен обществен контрол;

- Въвеждане на конституционни гаранции, че за всяко назначение в тези сфери ще се носи персонална отговорност;

- Силна специализирана прокуратура, разследваща корупцията и злоупотребите по високите етажи на властта.

Съдебната система

Не само в предизборните програми, но и във всички коментари, присъства темата за съдебната система. Значимостта и е синтезирана в едно изречение, изписано във фоайето на Съдебната палата: „Правосъдието е основа на държавността.” За съжаление, през последния четвърт век липсата на адекватно правосъдие ерозира българската държава. Според изследване глобалния барометър на корупция на Transpаrency international, “86% от анкетираните домакинства смятат съдебната система за „корумпирана” или „изключително корумпирана, поставяйки я на първо място като най-корумпираната институция в страната” (3). Това е изключително тревожно, защото от липсата на правосъдие (не става въпрос за съществуващите институции и магистрати със солидни заплати в тях) до анархията и саморазправата има само една стъпка.

Според изразените становища, могат да се направят следните по-важни изводи за необходимите реформи в съдебната система:

- Пряк избор на съдии, прокурори и полицейски началници. Подобна промяна би обезсмислила съществуването на Висш съдебен съвет, каквото е искането на почти всички участници в дискусиите, но това предполага създаването на механизъм за контрол и отзоваване на магистратите. Предимство на изборния механизъм е, че хората, въз основа на резултатите от съществуващата съдебна практика, ще отделят компетентните и принципните магистрати от корумпираните и податливи на влияние. Проблем ще бъде възможността за възпроизвеждане на утвърдилите се до момента негативни практики в изборния процес. По-реална и ефективна по отношение качеството на съдебния процес би била мярката за ограничаване или премахване на несменяемостта и имунитета на магистратите. Това, според тълкувателно решение № 3 на Конституционния съд по к. Д. № 22/2002, може да бъде извършено с промяна в конституцията от (Обикновено) Народно събрание (4). Освен това, без да се налага свикване на държавната институция Велико Народно събрание, може да се въведе „мандат за някои от ръководителите на съдебни, прокурорски или следствени органи...” (5).

Особено дискутирана е темата за мястото на прокуратурата в структурата на държавната власт. Радикално настроените участници в дискусията застъпват виждането, че мястото на прокуратурата е в изпълнителната власт, тъй като прокурорите са адвокати на държавата и такава е практиката в САЩ и Западна Европа. Непрекъснатият стремеж на някои политици да подражават на поредния „Голям брат” винаги е водело до негативни последици за България и ерозия на идентичността ни. Всички тези нови модели на подражание са на държави със специфично държавно устройство и различно от българското историческо наследство. От друга страна, изпълнителната власт не е държавата, а е част от държавния механизъм, изпълняваща функциите си в съответствие с изискванията на глава пета от Конституцията на Република България. Поставянето на прокуратурата в изпълнителната власт или към президента (за което също има идеи) би я поставило в зависимост, изключвайки съответната институция от ефективна прокурорска намеса. За да се гарантира реално независимостта на прокуратурата, да се избегнат политическите саморазправи и да се проведе ефективно операция ”Чисти ръце” във всички нива на държавната власт е удачно главният прокурор да се избира от Народното събрание с мнозинство от две трети и да се отчита пред него. В този случай, само политическа сила, спечелила такова мнозинство в парламента, би могла да оказва влияние върху прокурорската институция.

В дискусията за реформи в съдебната система има една изключително позитивна идея. Тя е породена от неефективността на тази система и липсата на справедливост, което е принудило през 2013 2578 българи да подадат жалби до Европейския съд по правата на човека в Страсбург (6). Сред някои магистрати, може би за успокоение на съвестта им, битуват максими от рода на: „винаги един ще е недоволен от решението”, „кьорав карти не играе” и т.н. Мнозинството хора прекрачват прага на съда с надеждата, че ще получат справедливост и ПРАВОсъдие, а не с усещане, че влизат в казино, където се разиграва хазарт! Що се отнася до недоволните, ако съдиите са компетентни и независими от външни влияния (институционални или материални), честните и почтени граждани, които са в правото си, ще са доволни от справедливите решения. Недоволни или по-скоро примирени трябва да останат хитреците, измамниците, насилниците, които погазват закона, човешките ценности и права (7). Това са принципи на правосъдието, което е част от държавната власт и с тяхното незачитане се подкопава държавността и деградира обществото. Полезно би било да се определи крайно ограничен лимит на „грешки”, след които даден магистрат да бъде отстраняван от системата. В тази връзка е крайно необходимо да се извърши промяна в конституцията, която да позволи на гражданите с индивидуална жалба да могат да сезират Конституционния съд. Такава възможност, в своето решение № 3 от 2003, е предвидил самият Конституционен съд (8). Според това тълкувателно решение, подобна промяна на конституцията може да бъде извършена от (Обикновено) Народно събрание.

За да се избегне идеологическата обремененост от тоталитарното комунистическо минало, ще бъде добре да се промени чл. 118 от Конституцията на Република България. Логично и пряко свързано с правосъдието е съдебните решения да бъдат „В името на закона” или „В името на справедливостта”, а не „В името на народа”, каквато е практиката в момента.

Изборното законодателство

Темата за промени в изборното законодателство също е широко дискутирана, като някой от по-съществените искания са свързани със:

- Задължителната регистрация на гражданите за участие в избори и задължителното гласуване на гражданите. Ако бъдат реализирани тези идеи (въпреки някои техни слабости), качеството на политическия подбор ще се подобри рязко. Паралелно с отпадането от избирателните списъци на фиктивните избиратели, ще се обезсмисли купуването на гласове, както и корпоративния и етническия вот.

- Искането да се премахнат субсидиите за политическите партии също е позитивно, тъй като ще се създаде равнопоставеност сред политическите играчи.

- Въпросът, дали вотът да бъде пропорционален или мажоритарен също е изключително важен за качествения подбор на политиците. В последните изменения на Изборния кодекс (9) намира място и мажоритарният елемент, чрез възможността за преференциално гласуване. Въпреки, че на изборите за Европейски парламент, проведени на 25.05.2014, и на предсрочните парламентарни избори от 5.10.2014 има комични ситуации (феноменът „15/15”) и конфликти между избрани от по-задни позиции депутати и партийните им централи, като цяло преференциалният вот е позитивна промяна в Изборния кодекс.

Едно по-задълбочено обсъждане на предимствата и недостатъците на мажоритарния и пропорционалния вот би имало обем на отделна статия, затова тук няма да бъде направено. В тази дискусия е добре да се вземе предвид мнението на учените, изследващи тази материя (10). През последния четвърт век проличаха всички недостатъци на пропорционалната система. Може би е време да се въведе чисто мажоритарен избор, като се приложат най-добрите практики от Франция, Англия, САЩ и др.

- През последните години интензивно се дискутира темата за референдум. В чл. 10 и чл. 42, ал. 1 и 2 от Конституцията на Република България се регламентира провеждането на избори и референдуми, като законодателят неслучайно ги е обединил в една разпоредба.

Някои от по-важните искания, свързани с провеждането на референдум, са за: намаляване броя на подписите, нужни за свикване на референдум на 200 000; признаване на резултата при 30-40% гласували; приемане на нова конституция с референдум и промяна в конституцията също чрез референдум и т. н.. Подобни искания влизат в противоречие с наложилите се определения на понятието за демокрация (11), тъй като се дава възможност на едно агресивно малцинство да доминира и налага волята си (а понякога и чужда воля) над мнозинството.

Референдумът по същество е избор между „да” и „не”, а изборите са само една от стъпките в демократичния процес. Именно затова всеки резултат от референдум минава през съответните институционални процедури, за да се оформи като правна норма. Референдумите са оправдани единствено при казуси, касаещи цялото общество, което е формирало предварително позиции по тях, но има спор, кое решение да бъде избрано.

Подходящи въпроси за референдум могат да бъдат:

- Да се повишава ли цената на енергоносителите?

- Да има ли чуждестранни частни монополи в България?

- Да се експлоатират ли природните богатства на България от чужди фирми, изнасящи печалбите в чужбина?

- Дали данъците да бъдат съобразно „доходите”, или „плоски”, т. е. еднакви за всички?

- Да се облагат ли с ДДС лекарствата и книгите?

- Да продължим ли членството си в някои организации? И така нататък.

В този случай ще бъде спазен основният принцип на демокрацията – мнозинството да наложи (по мирен път) волята си над малцинството. Докато решаването чрез референдум на жизнени за държавата и нацията въпроси, изискващи професионална и задълбочена работа на екипи от специалисти в продължение на месеци, е безотговорно, популистко по характер и пагубно за държавата.

Редно е изработването на конституция (основен закон на една държава) да бъде извършено от най-добрите специалисти в държавата, независимо от политическите им предпочитания. Този проект (или проекти) задължително трябва да бъдат обсъдени от народни представители с различни професии и политически виждания в един разширен състав, какъвто е държавната институция Велико народно събрание.

Ако такъв жизнен за държавата и нацията документ бъде директно подложен на референдум, това ще означава провал за държавата:

- При повече от 15% неграмотни.

- При масово негласуване (особено на младите и образовани българи).

- При тотална медийна манипулация и дезинформация.

- При наложила се практика за купуване на гласове.

- При тежък, трагичен инцидент вътре или извън България по време на референдума, вотът ще бъде повлиян и резултатът от гласуването, т.е. предрешен.

Подобно действие е типичен тоталитарен подход, познат от времето на комунизма и на Тодор Живков. Конституцията, свързана с неговото име, е приета и обнародвана в Държавен вестник на 18.05.1971 именно след референдум. В случая и във всички подобни случаи, подобно действие, скрито зад демократична процедура, цели чрез колективната (т. е. ничия) отговорност да прикрие персоналната безотговорност. От времето на социализма знаем, че на „общонародната социалистическа собственост” хората гледаха като на ничия, което е и една от основните причини за провала на този модел. Механичното копиране на опит от държави с различни от българските традиции и държавно устройство могат да се окажат пагубни.

Странното в случая е, че почти всички застъпници на подобно тоталитарно искане се определят като привърженици на най-твърдата част от крайната десница. Още по-странно е, че същите искания се споделят и от някои представители на крайната левица. Да не забравяме обаче, че крайностите и екстремизмът не са донесли нещо добро на никоя държава.

Що се отнася до референдума, добил гражданственост, като „допитване до народа”, е редно да се направят поне две неща, които бяха споменати по-горе:

- Да се въведе задължителна регистрация за гласуване, за да се направят избирателните списъци актуални.

- Да се въведе задължително гласуване, за да бъде допитването наистина всенародно.

Конституцията

Въпросът за промяна на съществуващата конституция или приемането на изцяло нова конституция се дискутира от 1991 насам, когато е приет сегашният основен закон на Република България (12). Периодично исканията се реанимират, обикновено от стремящи се към власт, но нереализирали се политически играчи или от такива, изхвърлени от властта, но маскирали се с „нови” политически одежди. През последните години тази офанзива е особено агресивна и ескалира в злополучната подписка за референдум с искане за прекратяване мандата на 41-то Народно събрание, провеждане на референдум и свикване на Велико Народно събрание, което да изработи нова конституция. След проверка на ДАНС се установяват редица нарушения и несъответствия в подписката за референдум, граничещи с престъпление. След известно затишие, избухналите спонтанни протести през зимата на 2013 са използвани отново за възкресяване на тези искания, като справедливите икономически и социални претенции на протестиращите, чрез спекулиране с тяхната неинформираност, са подменени с политически. Това е политически некоректно, тъй като проблемите, породили протестите, могат да се решат без свикване на държавната институция Велико Народно събрание, провеждане на референдум и приемане на нова конституция!

Според някои от най-активните застъпници на идеята за нова конституция, силен външен натиск в тази насока се оказва от ЕС, чрез Венецианската комисия и комисията по наблюдение на ПАСЕ, както и от някои представители на САЩ. Подобен натиск изглежда нелогичен, след като още през 1991 представители на десния политически спектър – Александър Джеров – член на тази комисия, Гиньо Ганев и Снежана Ботушарова, са уведомили Венецианската комисия за проекта на новата конституция и становището на комисията е било, че тя е демократична и необходима (13). Освен това, по мнение на представители от Българския институт за правни инициативи, на народни представители, участвали в изработването на действащата конституция от страна на Съюза на демократичните сили и на специалисти (конституционалисти), тя почти изцяло се припокрива с френската , белгийската, германската и сочената като най-демократична за момента исландска конституция.

Мненията, че след четвърт век демокрация е нормално в България да се заговори за нова конституция са несериозни, тъй като става въпрос не за моден салон, а за държава с хиляда и четиристотин годишна история. Страната, която тези участници в дискусията най-често сочат като еталон за подражание – САЩ, има конституция вече четвърт хилядолетие. Въпреки впечатляващите години, на които е тази конституция и съдържащите се нея текстове за пиратство и роби, на никой не му е хрумнало да я отменят като остаряла. Към нея се правят поправки, регламентиращи съществуващите реалности и с това процедурата се изчерпва.

Някои от по-важните искания, свързани с приемането на нова конституция се отнасят до:

- България да стане президентска република.

- Да отпаднат изискванията: кандидатите за президент да са български граждани по рождение; да са без двойно гражданство; да са живели в България през последните пет години.

- Народните представители също да могат да са с двойно гражданство.

- Намаляване броя на депутатите.

- Ликвидиране на държавната институция Велико Народно събрание.

- Създаване на Сенат, т.е. горна камара на парламента.

- Ликвидиране на Конституционния съд.

- Ново административно деление на България (14).

- Ограничаване властта на партиите.

- Ограничаване на целите, които могат да се преследват с политически средства (тоталитарно искане, целящо ликвидиране на неудобната опозиция – б. а.).

- Децентрализация на държавната власт: да се изгради България на гражданите и регионите.

Би било добре застъпниците на последното искане да го прецизират, тъй като самите те, в медийните си изяви твърдят, че кметовете са се превърнали във феодали, а общинските съвети - във финансово-брокерски дружества. Ако в исканата нова конституция тяхната власт бъде разширена, дали ситуацията ще се подобри?

Може би най-откровен относно крайната цел на подобни искания е журналистът Калин Манолов: „...България трябва най-после да гарантира реална финансова самостоятелност на общините и да се изгради второ ниво на местно самоуправление с избор на областни управители и областни съвети. Логично е на тази база да се създаде втора камара на парламента... Разделението на властите и децентрализацията на властта е фундаменталния проблем на българската политическа система, който трябва да намери решение в новата българска конституция. Всъщност, това е избор между самоуправление и суверенитет и той има европейски измерения... Правейки своя избор между централизирана и децентрализирана национална държава ще решим и, дали предпочитаме Европа на нациите или Европейска федерация. Това е модернизационен избор...” (15).

Този „модернизационен избор” за нов конституционен модел на управление на България се разглежда от някои като хибрид между швейцарския и френския модел. Ако подобни промени се реализират, те могат да доведат до кантонизация, федерализация и дезинтеграция на държавата, в която ще има региони с различни от официално приетите в България: език, културна, икономическа, конфесионална и друга ориентация. Може би неслучайно през последните години някои медии употребяват вместо областен управител – „губернатор”; общински съвет – „местен парламент”; началник на полицията – „шериф” и т. н. Вървейки по този път, вероятността България да бъде превърната от „модерна” в „модифицирана” е съвсем реална.

Тревожен е и фактът, че досега никой от искащите нова конституция не е представил проект на такава за обсъждане. Несериозно е твърдението, че Велико Народно събрание се свиква за приемане на нова конституция, като не е необходима никаква конкретизация. В предизборната кампания партиите ще поемат ангажименти относно съдържанието и. В Седмото Велико Народно събрание са представени 16 проекта за конституция, като база за изработване на сегашната.

Несериозно звучи и друго твърдение - че след като се премахне държавната институция Велико народно събрание и свързаната с него глава Девета от действащата конституция, новата конституция ще може (и има възможностите в себе си) да променя и себе си, и структурата на властта, и всичко останало.

Крайният резултат от подобни искания е формулиран много точно в една съвременна книга: „... В кабарето на глобализацията държавата прави стриптийз и в края на представлението остава само с голите си нужди: със своята власт да репресира, със своята разрушена материална база, с анулираната си суверенност и независимост, с обезличената си политическа класа националната държава се превръща в обикновена служба за сигурност на мегакомпаниите...” (16). За да не се доведе българската държава окончателно до подобно състояние, настояващите за нова конституция ще трябва ясно да заявят, ще се запазят ли от сега действащата конституция: Чл. 1, ал. 1 „България е република с парламентарно управление – ал. 2 и ал. 3; чл. 2, ал. 1 „Република България е единна държава с местно самоуправление. В нея не се допускат автономни териториални образувания. Ал. 2. Териториалната цялост на Република България е неприкосновена”. Чл. 3. „Официалният език в Република България е българският” ... Ще бъдат ли запазени и останалите разпоредби на глава Първа от конституцията?!

Може би ще се наложат някои корекции в конституцията, най-вече по отношение на съдебната власт,както и след като се приеме конституция на ЕС, но в по-голямата си част те ще могат да бъдат извършени от (Обикновено) Народно събрание.Според някои специалисти по конституционно право, Конституционният съд би могъл да преразгледа някои свои решения и да даде нови тълкувания относно възможностите за такива промени. Цитираното по-горе тълкувателно решение № 3 от 10.04.2003 на Конституционния съд ясно указва, кои текстове от българската конституция могат да се променят от Велико Народно събрание и кои от Обикновено Народно събрание (НС) (17).

Държавното управление

Във водената дискусия се отделя особено внимание на евентуални промени във формата на държавно управление. На този етап предпочитанията са за установяване на президентско управление със силна президентска власт по модела на Франция. Вижданията са, че това може да се реализира единствено чрез конституционни промени (нова конституция) в следните насоки:

- Президентът да дава мандат на правителството и да приема неговата оставка;

- Президентът да разпуска парламента, когато той не е представителен за нагласите на обществото;

- Президентът да има законодателна инициатива и 7-годишен мандат;

- Решенията на Консултативния съвет за национална сигурност да са задължителни за всички институции;

- Вицепрезидентската институция да се премахне;

- Да се ликвидира институцията на служебното правителство, защото то е президентско;

- Да се премахнат политическите кабинети в министерствата;

- Да отпаднат заместник министрите;

- Да отпадне изискването (цитирано по-горе) кандидатите за президент да са живели в страната през последните пет години и да са български граждани по рождение.

За да има по-голяма яснота, дали са необходими кардинални конституционни промени за реализиране на по-силна президентска власт, ще цитирам следния пример:

Подреждане на полупрезидентските режими (според правомощията на президента)

Подреждане на полупрезидентските режими (според правомощията на президента)

„Френският президент е класиран пръв, според действителната власт, и предпоследен, според юридическите разпоредби. Исландският президент е в дъното на таблицата, от гледна точка на действителните правомощия, и втори, според конституционните” (18).

От приведения по-горе пример се вижда, че не конституционните правомощия са определящи за формирането на силна президентска власт!

В историята на България след освобождаването и от турско робство, има много примери за еднолично (макар и неформулирано като президентско) управление. Те са достатъчно красноречиви, за да се замислим, дали подобен експеримент ни е необходим.

- В стремежа си да изгради едноличен режим на управление, който ограничава представителността и законодателната инициатива на парламента и при който князът назначава правителство, отговорно единствено пред него, княз Александър I Батембег свиква на 01.07.1881 Второто Велико Народно събрание. Без представители на опозиционната либерална партия, събранието гласува исканите от княза пълномощия. Създаденият Държавен съвет (институция, възродена по времето на Тодор Живков) изземва голяма част от правата на Народното събрание. Тези действия карат кореспондента на „Таймс” Макензи Уолъс да заяви „Имам чувството, че присъствам на едно много хубаво погребение на българската конституция.” (19). Инициаторите на този експеримент бързат да го прекратят чрез извънредно свикване на Народното събрание на 3.09.1883 и издаване на княжески манифест, с който се възстановява Търновската конституция. По-нататъшната съдба на княз Батемберг е известна.

- Идолът на мнозина от днешните застъпници за кардинални промени в държавното устройство на България – Стефан Стамболов, също променя българската конституция, за да укрепи личния си диктаторски режим. За целта, паралелно с измененията на Търновската конституция, направени от Четвъртото Велико Народно събрание (3-17.05.1893) във връзка с венчавката на княз Фердинанд Сакскобурготски и Мария Луиза, се правят и промени, засягащи законодателната и изпълнителна власт. Промените, наложени от Стефан Стамболов, са: съкращаване броя на народните представители с 50% (от 300 на 150); удължаване мандата на събранието от 3 на 5 години; приемането на закони да става легитимно с присъствието на една трета от депутатите в пленарна зала. Мотивите на Стамболов са: „Най-голямото право на един представител и най-голямата му обязаност е да присъства в заседанията на събранието. Защото един представител, който не си върши работата, прави два пъти престъпления: един път като нечестен човек не си върши работата; втори път като измамник, че е излъгал тия, които са го избрали и пратили да работи за доброто им и да защитава интересите им” (20). Както и мотивите: „... за по-оперативна дейност ... по-добър подбор на представителите, за избиране на по-силните, по-отбраните, по-умните и по-заслужилите” (21). Доводите на опозицията, че по този начин се намалява представителността на парламента; че 300 народни представители могат по-добре да обмислят законите отколкото 150; че парламентарният контрол върху правителствената дейност намалява, остават без последствия (22). Истинската цел на Стефан Стамболов е изпълнителната власт и той лично да доминират над законодателната (въпреки че тогава няма Европейски съюз, оправдаващ “модернизационния избор”), като леко и безпрепятствено се гласуват всички правителствени предложения. При необходимо присъствие, за легитимно гласуване на закони, на една трета от депутатите, т. е. на 51 народни представители, даден законопроект може да бъде прокаран с гласовете само на 26-27 от тях (23). Все още има достатъчно механизми (достигнали и до наши дни) с които 26 депутати да бъдат „проагитирани” да гласуват „за” даден правителствен законопроект. На практика малцинството ще доминира над мнозинството. На критиките на опозицията в VІІ Обикновено Народно събрание, Стефан Стамболов заявява, че: „В работата се ръководя от вътрешното си убеждение, а не от законите.” (24). Съдбата на Стамболов също е известна.

- Едноличният монархичен режим, наложен от Фердинанд Сакскобурготски, донася на България две национални катастрофи: Междусъюзническата война и Букурещкия мирен договор от 28.07.1913; Първата световна война и Ньойския мирен договор от 27.11.1919. Продължението на подобен тип управление, след военния преврат на 19.05.1934, обвързва България с нацистка Германия.

- Комунистическият тоталитарен режим също създаде еднолично управление с признаци на династичност. Този режим доведе България до Трета национална катастрофа, защото провалилата се комунистическа власт беше тотално обвързана политически и институционално с държавата.

Кое ще гарантира, че нова еднолична власт, този път наречена президентска, няма да доведе България до четвърта национална катастрофа с необратими последици?

Всички досегашни президенти бяха сочени от политици, медии и общество като несполучлив избор: един предал своите съпартийци; друг с агентурно име от комунистическата държавна сигурност; трети със ...

Как българската държава ще бъде предпазена от възможността, неин водач (съсредоточил в ръцете си изключителна власт) да стане човек със зависимости (минали и настоящи); свързан с криминалните и олигархични среди; имащ здравословни проблеми и отклонения; водевилна личност, за която потупването по рамото от „Големия брат”; е по-важно от националния интерес; авторитарна личност тип „краля-слънце”, която да заяви на електората „държавата това съм аз”...

Подобна промяна в държавното управление на България би улеснило новите ни приятели, чиито колониален опит и инстинкт им подсказва, че е много по-лесно да се разберат с една персона, отколкото с много, имащи различни цели и интереси. Неслучайно Османската империя се разпада толкова мъчително. По-лесно е било договарянето с един послушен султан, който поддържа реда в империята, отколкото с много държави, имащи често пъти взаимно изключващи се интереси.

Държавната институция Велико народно събрание

Особено притеснителни са исканията за промени, поставящи под въпрос същността на парламентаризма в България и съществуването на държавната институция Велико народно събрание. По значимите от тях са:

- Намаляване броя на народните представители с цел: да бъдат познати на избирателите; да посещават редовно заседанията на парламентарните комисии и парламента; да се спестят бюджетни средства; да се улесни приемането на закони и т. н. Различните виждания варират от 100, 120, 150 до 180 народни представители.

Вече беше разгледан конкретен исторически пример за подобна практика, наложена от Стефан Стамболов преди 120 години с почти същите мотиви. Част от тези искания са съотносими по-скоро към някоя забавачка, отколкото към основна държавна институция. Реалните резултати, както някога така и днес, биха били: намаляване представителността на Народното събрание, което директно ще рефлектира върху гражданските права на избирателите; влошаване качеството на обсъжданите и приеманите закони; превръщане на законодателната власт в придатък на изпълнителната.

Илюстрация на това твърдение е друго подобно искане.

- Въвеждане на делегирано законодателство (приемане от Министерския съвет на закони по силата на делегация от Народното събрание).

- Премахване на депутатския имунитет и отзоваване на депутати.

Преди да се предприеме подобна стъпка, би следвало да се изясни практиката в другите държавни от организацията, към която принадлежим. И в този случай имаме конкретен пример от българската история. В чл.4 на комунистическата конституция от 1947, известена като Димитровска (от името на Георги Димитров), е записано: „Представителите на народа във всички представителни органи са отговорни пред избирателите. Избраниците могат да бъдат отзовавани и преди срока, за който са избрани. Начинът на произвеждане на избори, както и редът за отзоваване на народните избраници се урежда от закон.” (25). Дано на някой не му хрумне идеята да се създадат концентрационни лагери тип „Белене”! Що се отнася до имунитета на депутатите, той и сега е уреден в чл. 69 и 70 от Българската конституция.

- Да се забранят партиите или да се ограничат правата им. (Подобна практика в България е имало след Деветнайстомайския преврат през 1934 и правителството на Кимон Георгиев, в което, като министър на вътрешните работи, участва и великият майстор на масонската ложа и председател на Съюза на запасните офицери Петър Мидилев.)

- Да се създаде горна камара на парламента – Сенат. В детайли идеята се свежда до следното: да има общо 50 сенатори, от които 31 избирани по установения ред и 19 избирани от парламента измежду утвърдени общественици и авторитети: бивши държавни глави, премиери, представители на Върховния съд, представители на традиционните вероизповедания, висши магистрати ... В този Сенат законите ще трябва да се обсъждат на второ четене, а самият той да действа като Конституционен съд. Последното показва, че искането за съкращаване броя на народните представители в действителност не е свързано с искрено желание за икономии в бюджета, а за да се осигури място за сенатори! Според чл. 147, ал. 1 от Българската конституция „Конституционният съд се състои от 12 съдии, една трета от които се избират от Народното събрание, една трета се назначават от президента, а една трета се избират на общо събрание на съдиите от Върховния касационен съд и Върховния административен съд”, т. е. има баланс между властите в тази институция. Със сигурност бюджетът за 50 сенатори и заплатите им ще бъдат с пъти по-големи от бюджета и заплатите на конституционните съдии.

Идеята 19 сенатори да се избират по право според заслугите им, много напомня за социализма и неговата партийно-бюрократична комунистическа номенклатура. Там нямаше Сенат, но имаше ЦК на БКП и Политбюро на ЦК на БКП. Ако целта е сега в България да си създадем партийно-олигархична номенклатура от по-избрани и по-заслужили, които пожизнено да са до държавния бюджет, това не е приоритет на затъналата във всестранна криза България. Реална финансова полза и облекчение биха имали единствено новите ни приятели и техните многобройни фондации.

- Премахване на държавната институция Велико Народно събрание (26). Тук атаките са най-ожесточени и безкомпромисни, като някои от участниците в определени моменти си изпускат нервите. В човешката история има много примери, когато една лъжа се повтаря многократно с надеждата да стане истина. И в този случай отделни политически играчи обикалят студия и редакции с единствената цел да внушат на обществото, че Великото Народно събрание трябва да се премахне.

Най-често срещаните аргументи за това искане са: „такова животно има само у нас и в Монголия”, „архаична конструкция”; „анахронизъм от преди век и нещо, който вече не функционира в този динамичен свят”; „отживелица”; „механизмът на Великото Народно събрание”; „абсолютно ненужен орган... то се свиква по един безумен начин ... пропуснато е само условието България да стане световен шампион по футбол”. Глава Девета от Конституцията на Република България, уреждаща статута и правомощията на държавната институция Велико Народно събрание, е определена като „безумна глава”.

Единственият смислен аргумент, който се изтъква е, че Великото Народно събрание се състои от четиристотин народни представители. Продължението на този аргумент, че то ще натовари бюджета, не е вярно, тъй като се премълчава фактът, че държавната институция Велико Народно събрание не заседава постоянно. То се свиква по определен (обикновено съдбовен за страната) повод и след приключването на работата му се саморазпуска. В историята ни има Велико Народно събрание, заседавало един ден (Второто Велико Народно събрание). Шестото и Седмото Велико Народно събрание заседават по-продължително, но също не пилеят средства от бюджета, защото докато Конституцията се изработва в комисиите, те приемат и текущо законодателство, изпълнявайки функциите на (Обикновено) Народно събрание.

За да не се спекулира с неинформираността на преобладаващата част от обществото (както по време на протестите през зимата на 2013), относно правомощията на държавната институция Велико Народно събрание, е добре да се цитират текстовете от глава Девета на Конституцията на Република България, касаещи тази материя:

Чл. 157. Великото Народно събрание се състои от 400 народни представители, избирани по общия ред.

Чл. 158. Великото Народно събрание:

Приема нова конституция;
Решава въпроси за изменение територията на Република България и ратифицира международни договори, предвиждащи такива изменения;
Решава въпросите за промени във формата на държавно устройство и на държавно управление;
Решава въпросите за изменение на чл. 5, ал. 2 и 4 (касаещи върховенството на Конституцията и приоритетното действие на ратифицираните международни договори спрямо вътрешното законодателство, когато им противоречи – б. а.) и на чл. 57 ал. 1 и 3 (касаещи гражданските права и промяната им по време на война – б. а.) от Конституцията.
Решаване въпросите за изменение и допълнение на глава Девета от Конституцията.

Чл. 161. Великото Народно събрание приема решение по внесените проекти с мнозинство от две трети от всички народни представители на три гласувания в различни дни.

Чл. 162 (1). Великото Народно събрание решава само тези въпроси от Конституцията, за които е избрано.

(2). В неотложни случаи Великото Народно събрание изпълнява функциите и на Народно събрание.

(3) Правомощията на Велико Народно събрание се прекратяват, след като то се произнесе окончателно по въпросите, за които е избрано. В този случай президентът насрочва избори по реда, определен със закон.

Чл. 163. Актовете на Великото Народно събрание се подписват и обнародват от неговия председател в седемдневен срок от приемането им.

Както се вижда, всички въпроси, касаещи компетенциите на държавната институция Велико Народно събрание, се отнасят до жизнени и съдбовни за българската държава действия, за които е несериозно да се решават с референдум или от (Обикновено) Народно събрание.

Спорно е твърдението на някои, че старата държавна конституция сега е като „панелен блок с изтекла амортизационна годност“ и единствената възможност е да се събори и на негово място да се построи модерна къща. В буквален смисъл, обитателите на цял блок трудно могат да се съберат в къща (това не е в манталитета на българския етнос) освен ако не се предвиждат драстични съкращения на населяващите го. От друга страна, тези рушители би трябвало да знаят, че съвременна България е изградена и функционира институционално по всички правила на демокрацията. Освен това се предполага, че използвайки инженерна терминология, те са наясно, че разрушаване и градеж се предприемат едва, когато е осигурено финансиране и предварително са подготвени „планове”, „проекти”, „актове” ...

В сегашната катастрофална за България ситуация, подобна авантюра може да ни струва твърде скъпо. Може би инициаторите и се надяват, че в луксозните си имоти (много от тях извън България) по живковски „ще се снишат докато отмине бурята”. Факт е, че досега у нас наказателна отговорност не носеха само децата, психично болните и политиците, но историята ни дава и други примери! Днешните политически играчи се вписват изцяло в модела, описан от анализатора с двайсет и пет годишен стаж в ЦРУ Патрик Кенън в книгата му „Залезът на демокрацията” (27). В най-новата ни история имаме пример за един комунистически „цар”, който беше част от „вечна империя” и сигурно никога не е предполагал, че ще има неприятности.

Непонятно е и, защо точно тези, които благоговеят пред вековните традиции на западните демокрации, искат да ликвидират най-святата, традиционно българска, модерна държавна институция Велико Народно събрание, положила (заедно с Учредителното събрание) основите на българската демокрация. В много от западните демократични държави съществуват монархии, но никой не е подел кампания за тяхното ликвидиране, като феодална отживелица. Единствено в британския парламент съществува Камара на лордовете, но и тя не е приоритет за ликвидиране като феодална отживелица.

Ако някой желае да превърне България в експериментална лаборатория, в която лесно и безпроблемно да променя формата на държавно управление (парламентарно, президентско, монархическо и т. н.), да прекратява границите на страната или да променя нейната единност и неделимост, държавната институция Велико Народно събрание определено ще му пречи.

Според председателя на Независимите студентски дружества от 90-те години на ХХ век и един от основателите на Съюза на демократичните сили в България Емил Кошлуков, тези искания за промени са на „една групичка кукловоди” (28). Добре би било обществото да научи, освен за тях и марионетките им, и кои са режисьорите, сценаристите и най-вече продуцентите на този зловещ спектакъл.

От времето на Берлинския конгрес през 1878, който разделя България и на който Бисмарк заявява, че участниците в него не са се събрали за да обсъждат щастието на българите (29). Великите сили са показали, че не желаят в този регион на Европа да има една голяма, силна Българска православна християнска държава. За съжаление, понякога тяхното „величие” се свежда до принципите: "разделяй и владей"; "целта оправдава средствата"; "няма вечни приятели, има вечни интереси". Съвременната история го потвърждава с такива примери, като афганистанските талибани, Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи, Хосни Мубарак и случващото се с техните държави днес.

Исканията за кардинални промени в държавното устройство на България в днешната изключително сложна и напрегната обстановка са популистки, ретроградни и много напомнят времето на комунистическото ни тоталитарно минало, когато една върхушка произволно подреждаше според желанията на тогавашния „Голям брат” приоритетите на държавата и обществото. С ликвидиране на основни (жизнени) държавни институции, исторически доказали своята необходимост, на практика се ликвидира и държавата.

Затова нека се подходи исторически мъдро и политически прагматично и се запази държавната институция Велико Народно събрание, като коректив срещу политическата безотговорност и геостратегическите конюнктури.

Бележки:

1. Проучвания и научни публикации по темата почти липсват. За да бъда максимално коректен, потърсих по-конкретни и детайлни данни за аргументите относно дискусията, на някои от основните персонажи в нея (партиите ГЕРБ; НДСВ; коалицията РБ; фондация „Конрад Аденауер” и др.). Директорът на пресцентъра на СДС, единствена отдели време и ми предостави конкретна информация. Проведох и персонални разговори с участници в дискусиите, като някои от тях споделиха различни от първоначално представените становища. Бяха проучени над 100 публикации по темата за периода 2008-2014.

2. Айзен Ханс, Модел за личност. Наука и изкуство, С., 1987.

3.http://www.bg.business-anti-corrptoin.com/country-profiles/europe-central-asia/bulgaria/нива-на-корупция/съдебна-система.aspx

4. Решение № 3 от 10.04.2003, по к. Д. № 22/2002, относно искане за тълкуване на чл. 158, т. 3 от Конституцията... Решения и определения на конституционния съд на Република България, 2003, С., 2004, с. 49.

5. Пак там.

6. Екимджиев, М. Кой ще пази правата ни от Европейския съд по правата на човека? http://www.mediapool.bg/news/print_p/216399.

7. Радев, Д. Правни основи на демократизацията. С., 2003.

8. Решения и определения на Конституционния съд на Република България 2003. С., 2004, с. 49.

9. ДВ, бр. 19, 5.03.2014.

10. Русев, М., П. Владимирова, Електорална география на България. С.-, 2010; Славейков, П. Сравнителен географски анализ на резултатите от парламентарните избори през 1997 и 2002 – Геополитика регионално развитие. Географско образование. Сборник. С., 2002, с. 295-305; Бояджиев, В., Критика на българската парламентарна избирателна система. Геополитика, регионално развитие, Географско образование. Сборник, .С., 2002, с. 286-293; Янков, Р. Устойчивостта на електоралните нагласи в България – елемент на социокултурната регионализация. Сборник – Социална и културна география. София и Велико Търново, 2004, с. 233-248; Дерменджиев, Ат., За необходимостта от социални, културни и геополитически знания – В: Социална и културна география, София и В. Търново, 2004.

11. Енциклопедия на политическата мисъл – Блекуел, С., 1997, с. 102-107, „Древен политически термин означаващ управление на народа или власт на народа...”; Философски речник, С., 1968, с. 121, „от гръцки demos – народ и kratos – сила, власт. Една от формите на власт, която се характеризира с официално провъзгласяване на принципа на подчиняване малцинството на мнозинството и признаване свободата и равноправието на гражданите”.

12. Протестът на 39-те. С., 2000, с. 232, 233. „11.07.1991, 22,45 часа, на полянката заседание на ПГ „Национално движение СДС”: резюме на основните предложения и идеи; Стоян Ганев – съобщава, че в парламента се предлага референдум да се проведе при новото народно събрание „да го приемем ли? Кога искаме референдум?...”

Искания на ПГ „Национално движение СДС: „1. Да не се подписва този недемократичен проект за конституция. Приемането му да стане от новото народно събрание след широко обществено обсъждане. ВНС да се саморазпусне незабавно и да се насрочат избори за ОНС въз основа на действащата (комунистическа – б. а. ) конституция...”

13. http://www.vsekiden.com/index/articleprint/articleid/56599; Джеров, Ал., Мнения, 18.08.2009.

14. След военния преврат на 19.05.1934 от 16 окръга са образувани 7 области. Социалистическа България в навечерието на 10.11.1989 също е с подобно административно деление

15. Манолов, К. За нуждата от нова конституция, в. Седем, 15-21.07.2009, с. 7.

16. Бауман, З. Глобализацията последиците за човека, С., 1999, с. 89.

17. Относно това, кога са налице „промени във формата на държавно устройство и на държавно управление''. Приетата от Конституцията възможност да бъде изменяна от Обикновено народно събрание изключва засягането на основите на държавата и принципите, на които е изградена нейната организация. Промяна в тях може да направи само Велико народно събрание. Случаите са изброени в чл. 158 от Конституцията.

Промените в територията на държавата, преминаването от единна държава с местно самоуправление към федеративна форма или създаването на автономни териториални образувания (чл. 2 К) е промяна във формата на държавно устройство по смисъла на чл. 158, т. 3 от Конституцията.

Заменянето на парламентарната република с президентска или с монархия и промяна в установената от чл. 1, ал. 1 на Конституцията форма на управление. Премахването, сливането, преминаването на някой от основните конституционни органи към друг или заменяне с друг, както и създаването на нови основни конституционни органи е също така промяна във формата на държавно управление. Така е и при промени в структурирането, начина на образуването, статута и мандата на основните органи и установения между тях баланс.

Променя се формата на държавно управление и при промяна на възложените им от Конституцията дейности или ако им се отнемат някои основни правомощия, каквото е например правото на отлагателно вето, което президентът има (чл. 101 К), или правото на Конституционния съд да дава задължително тълкуване на Конституцията (чл. 149, aл. 1, т. 1 К).

Това би довело до невъзможност да се гарантира върховенството на основния закон и до нарушаване на основния конституционен принцип, че България е правова държава.

Във всички тези случаи има промяна в установената с чл. 1, ал. 1 от Конституцията форма на държавно управление, защото управлението на парламентарната република се осъществява именно от създадените основни конституционни органи и от определената им структура, статут и основни правомощия, които са съобразени с принципите, върху които е изградена държавата.

Ако по хипотеза президентската институция се придаде към Народното събрание като някакъв негов орган, премахне се институтът на вицепрезидента, както и ако органи на съдебната власт преминат към Министерския съвет, това несъмнено ще промени коронно формата на държавно управление. Същото е и ако Конституционният съд се превърне в консултативен орган към Народното събрание.

Неразривно свързано с формата на държавно управление, която би се променила, е и ако се променят структурата, формирането и функциите на звената от съдебната система и статутът на нейните органи, включително висшите конституционно установени длъжности. Така ще е например при сливане на Върховния касационен съд с Върховния административен съд. Промяна е също така, ако например председателите на Върховния касационен и на Върховния административен съд или главният прокурор се избират от Народното събрание или се назначават от неговия председател или от Министерския съвет, а съдиите, прокурорите и следователите се назначават, преместват, повишават или уволняват не от Висшия съдебен съвет, а от друг орган.

Различна ще е формата на държавно управление, ако съдебната власт се подчини на изпълнителната, защото това ще измени баланса между трите власти, ще наруши изискването за тяхното разделение (чл. 8 К) и за независимостта на съдебната власт (чл. 117, ал. 2 К). Промяна ще има и в случай, че Върховният касационен или Върховният административен съд поемат дейностите на Конституционния съд, който е извън съдебната система. Същото ще е и, ако президентът, конституционните съдии или висшите конституционно установени длъжности в съдебната власт запазват постовете си пожизнено, както и, ако се отмени или измени броят на мандатите им или тяхното времетраене. Така е и при промяна на броя на народните представители или на някой друг основен конституционен орган, както и при промяна на срока на легислатурата на Народното събрание. Такива промени не ca в правомощията на Обикновено народно събрание. Установеното от Конституцията място на всеки от основните органи, които бяха посочени по-горе, промените при тяхното структуриране и на конституционно установените условия, на които трябва да отговарят, са определени от волята на конституционния законодател да се създаде една последователно демократична по своя характер държава, изградена върху принципите за народния суверенитет, политически плурализъм, разделение на властите, правова държава и независимост на съдебната пласт. Установената с Конституцията форма на държавно управление няма да е същата, ако например обявяването на война и сключването на мир (чл. 84, т. 2 К) станат правомощие на президента или на Министерския съвет, както и ако се предоставят на президента, на Народното събрание или на Министерския съвет функции, които сега принадлежат на един от тези органи. Това ще наруши конституционния баланс, с който се осигурява изискването на чл. 8 от Конституцията за разделение на властите.

Недопустимо е Обикновено народно събрание да направи промяна в определените от Конституцията организация, функции и статут на основните конституционни органи, които осъществяват държавното управление, както и в баланса между тях.

Формата на държавното управление няма да бъде променена обаче, ако се създаде нов конституционен орган, които не е основен и създаването му не влияе върху баланса между останалите органи и основните конституционни принципи. Такъв би бил например общественият защитник (омбудсманът).

Не е промяна във формата на държавно управление и въвеждането на мандат за някои от ръководителите на съдебни, прокурорски или следствени органи, за които досега няма такъв. Така е, защото, като не е определил за тях мандат, конституционният законодател и не им е дал статут с мандат, който да характеризира формата на държавно управление, статутът им може да бъде променян с въвеждане на мандат.

Формата на държавно управление няма да се промени и, ако несменяемостта на магистратите, която осигурява тяхната независимост, се ограничи до случаи, при която действията им станат обективно несъвместими с тяхното служебно положение и са пречка за изпълнение на професионалните им задължения. Това не само няма да наруши принципите за разделение на властите и за независимост на съдебната власт, но ще укрепи и издигне авторитета на съдебната система.

Ограничаването на имунитета на народните представители и на магистратите само до действията във връзка с изпълнение на техните функции също не представлява промяна във формата на държавно управление, защото не засяга структурирането на институциите и положението им в държавата. Такива промени нито влияят на основните принципи върху, които тя е изградена, нито нарушават разпоредбите на чл. 8 от Конституцията за разделение на властите, нито независимостта на съдебната власт.

Не представлява промяна във формата на държавно управление и възлагането на нови функции на някои от основните конституционни органи, когато това няма да накърни баланса между институциите и няма ла засегне някои от основните конституционни принципи като политическия плурализъм (чл. 11, ал 1 и 2 от Конституцията) разделението на властите (чл. 8 от Конституцията), правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституция); и независимостта на съдебната власт (чл. 117, ал. 2 от Конституцията). Така би било например, ако се даде законодателна инициатива на президента или ако Конституционният съд може да бъде сезиран и от отделни граждани.

Интеграцията на Република България в Северноатлантическия алианс и в Европейския съюз налагат възлагане на нови функции на някои от съществуващите основни конституционни органи. При запазване на принципите, върху които е изградена държавата, на баланса между институциите, това няма да промени формата на държавно управление.

18. Дюверже, М. Полупрезидентският режим, С., 1995, с. 28, 29.

19. Стателова, Е., Ст. Грънчаров, История на нова България, С., 1999, с. 29-36.

20. Гешева, Й., Държавата институция Велико Народно събрание 1879-1911, С., 2001, с. 193.

21. Манолова, М. Парламентаризмът в България 1879-1894, С., 2003, с. 217.

22. Пак там.

23. Гешева, Й. Цит. съч.

24. Стателова, Е, Ст. Грънчаров, Цит. съч., с. 124.

25. Български конституции и конституционни проекти. С., 1990, с. 38.

26. След Шестото Велико народно събрание 07.11.1946 – 21.10.1949 комунистическият тоталитарен режим ликвидира държавната институция Велико Народно събрание

27. Кенън, П., Залезът на демокрацията. С., 1995, с. 79. „Националният политик вече започва да разглежда международното право и международните институции като спасение, а не като пречка. В определена степен те му позволяват да предприема радикални мерки, за които знае, че ca необходими, но които е малко вероятно да бъдат приети от гласоподавателите. В определена степен те му позволяват да се договори с дявола, когато това е необходимо. ...националният политик може да спечели много и да загуби твърде малко от присъединяването си към империята. Отплатата е добра, почестите са неизброими, а бремето се носи леко. Може би е време да се вземе пример от конституционните монарси, които седят и царстват, докато наемните работници организират шоуто у дома и навън…”

28. Кошлуков, Ем. Интервю – Цената на тока не се определя от Велико народно събрание. В. Монитор, 22.02.2013, с. 15.

29. По време на студената война Германия също имаше нещастието да бъде разделена.

Източници

Марков, Георги, Свикването на ново ВНС е неизбежно. Дневен труд, 10.01.2008, с. 12, 13.
Обретенов, Любен, Соцдепутат предлага референдумът да замени ВНС, Сега, 12-13.17.2008, с. 2.
Сидеров, Волен и др. Народът пряко трябва да избира премиер и правителство. Интервю, Волен Сидеров, лидер на Атака. Атака започва преговори за свиване на ВНС и промяна на Конституцията. Атака, 13.09.2008, с. 11.
Яне Янев внася закон за избор на ВНС. Предложения, в. Класа, 16.09.2008, с. 5.
Абаджиев, Димитър. Великото народно събрание ще разбие статуквото. в. Дневен труд, 17.09.2008, с. 12, 13.

Семов, Атанас. Нужен е не нов месия, а нов модел. в. Сега, 25.02.2013, с. 9-10.
Стойнев, Веселин. Велик изход е велик парламент. в. Труд, 08.07.2013, с. 15.
Найденов, Валери. Нова конституция? ВНС? Капан за мишки! Пращат ви на околосветско пътешествие за това, което ви е под носа. в. „24 часа”, 25.02.2013, с. 11.
Марков, Георги, Как да стигнем до ВНС и нова конституция. в. Преса, 26.02.2013, с. 16-17.
Пенев, Пенчо. Велико народно събрание без подготовка е авантюра. в. Труд, 04.03.2013, с.

*Преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“

{backbutton}

Броеве 2025

Броеве 2026

брой 3 2026

Дълбоките корени на гръцките финансови проблеми

Гръцкото заболяване и генетичните дефекти на ЕС

Дълговото бреме и дългосрочният имперски проект

Има ли демографска криза

Първи сценарий

Втори сценарий

Трети сценарий

Четвърти сценарий

Пети сценарий

Някои изводи

България

Балканите

Светът

Фокус: САЩ и залезът на еднополюсния свят

Фокус: "Иранската сделка"

Гледна точка

Геостратегия

История и геополитика

Геополитология

Идеи

Книги

Интервю

Българско-югославските отношения

Демографската сигурност

Демографската криза и сигурността на страната

Съществуват ли положителни перспективи за България

Заключение

Бележки:

Съдебната система

Изборното законодателство

Конституцията

Държавното управление

Още статии ...

Подкатегории