Ако анализираме внимателно случващото се в света напоследък, няма как да не стигнем до извода, че САЩ вече са залязваща свръхдържава. Както в Европа, така и в Азия, различни честолюбиви сили демонстрират мускули, игнорирайки диктата на Вашингтон или противопоставяйки му се активно. Русия например отказва да ограничи подкрепата за сепаратистите в Украйна. Китай пък няма никакво намерение да спре изграждането на военни бази в Южнокитайско море. Саудитска Арабия и Израел не желаят да подкрепят ядрената сделка с Иран, за чието постигане САЩ изиграха ключова роля, а групировката "Ислямска държава" отказва да капитулира пред американската военна мощ. Как би следвало да реагира една залязваща свъхдържава, сблъсквайки се с подобно пренебрежение?
Не преувеличавам. Дълги десетилетия положението на свръхдържава беше определяща характеристика на американската специфика. Глобалното превъзходства на САЩ започна да се утвърждава след Втората световна война, когато Вашингтон пое отговорността да се противопостави на съветската експанзия по цялата територия на планетата, както и да води борба срещу широк спектър нови международни заплахи. Както гордо декларира генерал Колин Пауъл в последните дни на Съветската империя: "Трябва да сложим на вратата си табелка с надпис: "Тук живее Свръхдържавата", без значение, какво правят Съветите, дори ако наистина са решили да се изтеглят от Източна Европа".
Бумерангът на имперското свръхнапрежение
По време на студената война, влиятелните стратези във Вашингтон предполагаха, че в света винаги ще съществуват две свръхдържави, постоянно оспорващи си глобалната доминация. Непосредствено след съвършено неочаквания за тях колапс на Съветския съюз обаче, те започнаха да лансират идеята за света в който доминира една, единствена свръхдържава (своеобразен "Рим на река Потомак"). В съответствие с тази нова визия, администрацията на Джордж Буш-старши одобри дългосрочен план, целящ новият статут на САЩ да бъде съхранен колкото се може по-дълго, т.е. до безкрайност. Във въпросния документ, озаглавен "Ръководство по планиране на отбраната през 1994-1999 финансови години", се посочва: "Най-важната ни цел е да предотвратим появата на нов съперник на територията на бившия Съветски съюз или другаде, който да представлява за САЩ заплаха, сходна със съветската в миналото".
Синът на Буш-старши и тогавашен губернатор на Тексас лансира сходна визия за глобалните рамки на Pax Americana, издигайки кандидатурата си на президентските избори през 1999. Той заяви пред пред кадетите от военния колеж Citadel в Чарлстън, че ако бъде избран негова основна цел ще е "да се възползваме от огромната възможност, каквато досега са имали само няколко нации в историята и да проектираме сегашния модел на световно устройство в далечното бъдеще. Имаме историческия шанс да реализираме американско мирно влияние не само в целия свят, но и за дълги години напред".
Както е известно, в интерпретацията на Буш-младши, "разширяването на мира" се трансформира във военната интервенция в Ирак и разпалването на опустошителни регионални конфликти, продължаващи да се разширяват и задълбочават и до днес. Но дори и след като всичко това започна, той не се съмняваше - както не се съмнява и сега (независимо, че дори беглата рестроспеция на случилото се не му дава никакви основания да мисли така), че това е била необходимата цена за да могат САЩ да удържат толкова превъзнасяния си статут на единствената в света свръхдържава.
Както признават днес мнозина водещи анализатори, проблемът е, че стратегията целяща гарантирането на всяка цена на американското глобално превъзходство за вечни времена, неминуемо беше обречена да доведе до това, което известният историк и професор от Йейл Пол Кенеди описва в класическата си книга "Възходът и упадъкът на великите сили", с термина "имперско свръхнапрежение". Както съвсем точно посочва Кенеди още през 1987, то неизбежно ще възникне в ситуация, когато "сумарните глобални интереси и ангажименти на САЩ се окажат далеч по-мащабни, отколкото са възможностите на страната да ги реализира едновременно".
Днес Вашингтон на практика е изправен именно пред тази дилема. Любопитно е обаче, колко бързо това "свръхнапрежение на силите" погълна страната, която само допреди десетина години беше рекламирана като "първата хипердържава" на планетата - статут, пораждащ в САЩ още по-голям възторг, отколкото този на "свръхдържава". Това обаче беше преди провала на Буш-младши в Ирак и другите погрешни стъпки, които изправиха САЩ пред съсипания от войната Близък Изток с изтощена армия и изчерпани ресурси. В същото време, основните регионални държави, като Китай, Индия, Русия, Иран, Саудитска Арабия и Турция градяха своите икономики, укрепваха военните си възможности и, виждайки слабостта, провокирана от имперското свърхнапрежение, започнаха да отправят открити предизвикателства към американската доминация в много части на света. Сегашната администрация на Обама, по един или друг начин, се опитва да им отговори във всички тези региони, като сред тях са Украйна, Сирия, Ирак, Йемен и Южнокитайско море, но - както се оказва - просто не разполага с достатъчно сили да попречи на случващото се.
Въпреки това, т.е. въпреки поредицата провали, никой от елитите във Вашингтон (сенаторите Ранд Пол и Бърни Сандърс са просто изключения, потвърждаващи правилото) изглежда не иска да приеме САЩ да се откажат от ролята си на свръхдържава или поне малко да я ограничат. Президентът Обама, който очевидно напълно осъзнава стратегическите ограничения пред страната, е типичен пример за нежеланието да се откажем от идеята си за глобално превъзходство. "САЩ са и ще продължат да бъдат единствената незаменима нация - обяви той пред кадетите от Уестпойнт през май 2014 - така беше през миналия век, така ще е и през сегашния".
Как обаче можем да намерим допирна точка между реалността на "свръхнапрежението" на хипердържавата и нейния упадък с непоколебимата и привързаност към глобалното превъзходство?
Първият от двата подхода към този проблем, възприети от Вашингтон, много прилича на ходене по въже. Той включва постоянното жонглиране с американските възможности и ангажименти при наличието на ограничени ресурси (предимно военни), които непрекъснато и без особена полза биват прехвърляни от едно място на друго, в отговор на избухващите тук и там кризи, макар и да се правят опити за избягването на мащабно и продължително въвличане. Това на практика представлява доктрината, която реализира сегашната администрация и която бихме могли да наречем "доктрината на Обама".
Така например, след като бе направен изводът, че Китай се е възползвал от сложното положение на САЩ в Ирак и Афганистан за да прокарва стратегическите си интереси в Югоизточна Азия, Обама и основните му съветници решиха да ограничат американското присъствие в Близкия Изток, освобождавайки ресурси за укрепване на позициите в западната част на Тихоокеанския регион. Обявявайки през 2011 за това изместване на основните американски интереси - първоначално определяйки го като "обръщане към Азия", а впоследствие като "балансиране", президентът демонстрира завидно жонгльорско майсторство. "След десетилетието, в което водихме две войни, които ни излязоха скъпо и доведоха до много човешки и материални жертви, САЩ прехвърлят вниманието си към обширния потенциал на Азиатско-Тихоокеанския регион - заяви тогава Обама през австралийския парламент - И тъй като приключваме досегашните войни, наредих на екипа си, отговарящ за националната сигурност, да разглеждат като най-голям приоритет нашето присъствие и мисиите ни в Азиатско-Тихоокеанския регион. В резултат от това, пренасочването на отбранителните разходи на САЩ няма да стане - повтарям, няма да стане - за сметка на Азиатско-Тихоокеанския регион".
След това обаче, през юни 2014 възкръсналата групировка "Ислямска държава" започна настъпление в Ирак, чиято подготвена от САЩ армия се разпадна, губейки четири ключови градове на Север. Последваха скандалните видеозаписи с обезглавяването на американски заложници, както и нарастващата заплаха за подкрепяния от Вашингтон режим в Багдад. Това принуди Обама да направи поредния завой, този път като изпрати хиляди американски съветници в Ирак и ангажира американските военновъздушни сили, залагайки основите на още един голям конфликт.
В същото време президентът е подложен на критики от републиканците, твърдящи, че той не полага достатъчно усилия в Ирак (и Сирия) и, в същото време, обвиняващи го, че не прави необходимото за "обръщането към Азия". На практика, понеже жонгльорството на Обама не удовлетворява никого, продължавайки да бъде ангажиран и в Ирак, и в Тихия океан, той се оказа в сложна ситуация, отчаяно търсейки начин за да се противопостави ефективно на Владимир Путин в Украйна, на Башар ал-Асад в Сирия, на бунтовниците "хуси" в Йемен, на многобройните въоръжени групировки оспорващи си властта в разпадналата се Либия и т.н.
Партията на пълното отричане
Очевидно, пред лицето на непрекъснато нарастващите заплахи "жонглирането" се оказва нежизноспособна стратегия. Рано или късно тази система ще се разпадне. Но колкото и рисковано да е въпросното "жонглиране", то все пак не е толкова опасно, като другия стратегически отговор на Вашингтон на упадъка на американската свръхдържава, а именно пълното му отричане.
За онези, които се придържат към подобно мнение, не се руши глобалната доминация на САЩ, а само тяхната воля, т.е. желанието им да действат достатъчно решително. Според тях, ако Вашингтон възприеме един по-твърд тон и размаха една "по-голяма тояга", всички проблеми ще се решат от самосебе си. Разбира се този подход би могъл да сработи само, ако САЩ действително са готови и способни да подкрепят заплахите си с реална сила или "да реагират достатъчно твърдо", както се изразяват някои.
Сред най-шумните привърженици на тази политика е Джон Маккейн, председател на Комисията по въоръжените сили на Сената и постоянен критик на президента Обама. През март 2014, в колонката си в New York Times Маккейн твърди, че "От пет години насам на американците се внушава, че "войните затихват" и, че можем да отстъпим, без да навредим особено на своите интереси и ценности. Това обаче подсилва усещането на останалите, че САЩ са слаби, а за хора, като господин Путин например, слабостта е съблазнителна". Според Маккейн, единственият начин да се попречи на агресивното поведение на Русия и другите американски съперници e "да възродим вярата в САЩ като глобален лидер". Освен всичко друго, това означава въоръжаването на украинците и на сирийска ислямистка опозиция, укрепване присъствието на НАТО в Източна Европа, решаването на "големия стратегически проблем, какъвто представлява Иран" и "по-устойчива" роля (т.е. повече сухопътни войски на по-голяма територия) във войната срещу "Ислямска държава".
На първо място обаче, това означава желание за използването на военна сила. "Когато нашите идеали, нашите интереси, нашите съюзници и ние, самите сме застрашени от агресивни режими или яростни фанатици - заяви Маккейн през ноември 2014 - това, което е от значение, са средствата, надеждността и глобалният обхват на американската твърда сила".
Сходен, а в някои случаи и още по-войнствен подход демонстрират редица от претендентите да бъдат издигнати за кандидат президент от Републиканската партия, отново с изключение на Ранд Пол. Така, на провелите се наскоро първични избори на републиканците в Южна Каролина (т.нар. "Среща на свободата") отделните съперници се надпреварваха да демонстрират подкрепата си за използването на "твърда сила" от САЩ. Сенаторът от Флорида Марко Рубио например събра много аплодисменти с обещанието си да превърне САЩ в "най-силната военна държава на планетата" (макар че тя и сега е такава). На свой ред, губернаторът на Уискънсин обра овациите на присъстващите, след като се закле да издигне до качествено ново ниво борбата срещу тероризма: "Искам Америка да има лидер, който да е готов да влезе в битка с тях, още преди те да са ни нападнали".
Благодарение на тази почти истерична атмосфера, по време на президенската кампания през 2016 очевидно ще доминират призивите за увеличаване на военните разходи, по-твърда позиция по отношение на Москва и Пекин и разширяване на американското военно присъствие в Близкия Изток. Независимо от личните възгледи на кандидатите, дори Хилари Клинтън, която се очертава като кандидата на Демократическата партия, ще бъде принудена да демонстрира своята непоколебимост, заемайки същата позиция. С други думи, можем да очакваме, че който и да влезе в Белия дом през януари 2017, ще използва "още по-голяма тояга" в един още по-нестабилен свят. В резултат, въпреки провалите и загубите от военните намеси през последните петнайсетина години, вероятно ще станем свидетели на една още по-интервенционистка външна политика и още по-силен стремеж за използването на военна сила от САЩ.
Колкото и правилна да изглежда тази политика за Джон Маккейн и увеличаващата се група на ястребите в Конгреса, тя несъмнено ще се окаже истинско бедствие за Америка. Всеки, който си въобразява, че може да върне времето назад, към 2002, когато мощта на САЩ беше достигнала върха си, а нахлуването в Ирак още не беше изтощило американските финанси и енергия, несъмнено бърка и то много. Днес Китай е много по-силен, отколкото беше преди 13 години, Русия до голяма степен се възстанови от спада, последвал края на студената война, Иран замени САЩ като ключов външен играч в Ирак, а другите държави вече разполагат с много повече свобода на действие в съвременния нестабилен свят. В подобни уславия, агресивната демонстрация на мускули от страна на Вашингтон вероятно ще доведе Америка до катастрофа и унижение.
Време е да спрем да се преструваме
Затова нека се върнем към първия въпрос: какво следва да прави една залязваща свръхдържава, изправена пред толкова сложни проблеми?
Навсякъде, освен във Вашингтон, очевидният отговор би бил - да прекрати да се прави на това, което не е. Първата стъпка на една възможна програма за възстановяването на САЩ от имперското свръхнапрягане на силите, трябва да е стане признаването на факта, че американската мощ е ограничена, а глобалното управление е непостижима илюзия. Освен това ще ни се наложи да признаем очевидната реалност: искаме или не, но САЩ са принудени да си поделят планетата с цяла група други водещи държави - нито една от тях не е толкова могъща, колкото сме ние, но не е и толкова слаба, че да отстъпи пред заплахата за американска военна интервенция. След като започне да оценява по-реалистично американската мощ, на Вашингтон ще се наложи да се концентрира върху това, как точно да съществува съвместно с тези държави (включително с Русия, Китай и Иран), преодолявайки проблемите в отношенията си с тях, без да се допусне разпалването на все по-разрушителни и остри регионални противоречия.
Ако стратегическото жонглиране и масовото отричане на съществуващите реалности не бяха толкова дълбоко вкоренени в съзнанието американския политически елит, реализацията на подобна макар и трудна стратегия нямаше да е невъзможно. Между другото, още през 2010 професорът по национална сигурност в Тексаския университет за държавно управлени Кристофър Лейн посочи в една своя статия в American Conservative, че САЩ вече не са в състояние да запазят статута си на глобална свърхдържава и "вместо принудителната корекция на досегашната им политика да бъде наложена от някоя голяма криза, те следва да действат превантивно, променяйки позицията си постепенно, но методично". Лейн и мнозина други смятат, че това ще бъде свързано с намаляване на военните ангажименти в чужбина (включително в Близкия Изток), отказ от разполагането на военни части по цялата територия на планетата, съкращаване на военните разходи, по-голямо доверие към съюзниците, ръст на вътрешното финансиране и възстановяване на рушащата се инфраструктура, както и преодоляване на сегашното обществено разделение.
За да се случи поне нещо от това обаче, американският политически елит следва първо да се откаже от претенциите си, че САЩ продължават да са единствената глобална свръхдържава, което може да се окаже прекалено горчив хап за сегашната американска психика (както и за политическите амбиции на някои кандидат-президенти от Републиканската партия). Защото вече е ясно, че ако не го направи, ще станем свидетели на поредните хаотични задгранични военни авантюри и, рано или късно - но в много по-лоши условия - американците ще се сблъскат лице в лице с реалността.
* Професор в Хемпшир колидж, Амхърст, САЩ
{backbutton}
