На 14 юли 2015 Иран и партньорите му от шесторката на международните посредници съгласуваха т.нар. "Съвместен всеобхватен план за действия", който би трябвало да сложи край на тревогите на западните държави относно целите на иранската ядрена програма. Подписването на документа ознаменува и края на 36-годишния период на западни санкции срещу Ислямската република. След одобряването на плана за действия от всички членове на Съвета за сигурност на ООН, повечето от сега действащите санкции срещу Иран ще бъдат премахнати.
Както е известно, шесторката на посредниците включва петимата постояни членове на Съвета за сигурност на ООН, както и Германия, която беше основния доставчик на технологии за иранската ядрена програма още преди Ислямската революция през 1979. Групата е известна и като "Европейската тройка +3", тъй като в нея участват три европейски и три неевропейски държави (към последните авторът очевидно причислява и Русия - б.р.).
Разбира се, подписването на плана за действие не означава автоматичната и незабавна отмяна на всички западни санкции срещу Иран. Както е известно, някои американски санкции са включени пряко в американското законодателство и не могат да бъдат отменени без съгласието на Конгреса. От друга страна, във връзка с правилото за изтичане срока на действието им, много от тях автоматично ще отпаднат на 31 декември 2016, ако Конгресът на вземе изрично решение за тяхното продължаване. Затова мнозина смятат, че Барак Обама просто ще изчака изтичането на този срок.
Освен това американският президент има правото да се откаже от прилагането, да прекрати действието, или да направи изключение по отношение на повечето санкции, наложени от САЩ на Иран. Разбира се, новият президент на САЩ може да възобнови действието им, но в американската политическа практика преразглеждането на подобни решения става много рядко. С цел да бъде избегнато ново напрежение между Вашингтон и Техеран, следващият президент най-вероятно няма да преразглежда решенията на Барак Обама по този въпрос.
Това несъмнено е стъпка напред както за народа на Иран, така и за международната общност. Руският президент Владимир Путин приветства подписването на споразумението, още повече, че страната му имаше съществен принос за успеха на процеса на преговорите. Наистина, очакваният в резултат от отмяната на санкциите ръст на обема на добивания в Иран петрол може да доведе до по-нататъшния спад на цените на този енергоносители и да повиши натиска върху руската финансова система, но повечето анализатори смятат, че като цяло Москва може да разчита на определени предимства във връзка с отмяната на санкциите срещу Техеран.
Разбира се, далеч не всички посрещнаха с одобрение подписването на плана за действия: някои западни анализатори например твърдят, че руската подкрепа за международното споразумение с цел отмяна на санкциите срещу Иран е част от руско-иранския заговор, целящ разпространяването на ядрените технологии и "потискането на демокрациите" в Близкия Изток. Сред най-яростните противници на споразумението е и правителството на Израел: така един от министрите в него определи 14 юли 2015 като "един от най-мрачните дни в световната история". Като цяло обаче, събитието беше възприето доста положително от световните медии.
Кой печели от "иранската сделка"
Президентът на САЩ Обама, чиито втори мандат ще приключи през януари 2017, се стреми към бързи външнополитически успехи за да си "гарантира място в историята" (както казват във Вашингтон). През 2015 той предприе решителни действия за разрешаването на дългогодишните конфликти с Куба и Иран, по отношение на които американските санкции действаха в течение на десетилетия. Тези негови стъпка изненадаха мнозина. Самият аз, преди по-малко от година, коментирах, че "режимът на санкции, наложен от САЩ по отношение на Иран и Куба, потвърждава тезата, че на практика отмяната на американските санкции е почти невъзможна". Оказа се обаче, че и Куба, и Иран се ориентираха към сближаване със САЩ (и дори се стремят към установяване на приятелски отношения с тях) и това са реални промени, а не просто думи.
И все пак, основната логика на тезата ми си остава вярна. През 2014 посочих, че санкциите на САЩ срещу Русия са твърде опасни, защото относителното отсъствие на американски икономически интереси в тази страна означава, че във Вашингтон няма да се оформи вътрешно лоби, призоваващо за отмяната на санкциите. Затова прогнозирах, че е "по-лесно войната на санкциите с Русия да бъде започната, отколкото да бъде прекратена".
В момента сме свидетели на очертаващия се край на санкционните войни на САЩ с Куба и Иран (продължили, съответно, 55 и 36 години). Както изглежда, режимът на санкции е към края си, благодарение на това, че второто поколение кубински емигранти в САЩ искат да инвестират в Куба, а американските авиационни производители напират да продават продукцията си в Иран. Очаква се, че проектите в двете сфери ще донесат сериозни печалби за компаниите от САЩ. В тази връзка, поражда тревога предположението, че в бъдеще налагането на санкции срещу Русия може да тръгне по "иранския сценарий".
Най-вероятно, именно финансовият аспект се е оказал решаващия фактор при разрешаването и на двата санкционни проблема. Към края на президентския си мандат Барак Обама демонстрира достатъчна политическа воля за да използва именно него. Въпреки това, без перспективите за огромна непредвидена печалба за американските компании, нито едно от въпросните споразумения вероятно нямаше да бъде постигнато. Защото именно финансовите въпроси доведоха навремето и до налагането на санкциите. Малцина вероятно си спомнят, но първоначално американските санкции срещу Куба са наложени не заради ситуацията с човешките права или заради измислените обвинения за подпомагане на тероризма. През 1960 САЩ наложиха ембарго на Куба в отговор на национализацията на захарните плантации, а след това и на петролопреработвателните заводи и банките, собственост на американски компании, предприета от правителството на Кастро.
По същия начин, санкциите на САЩ срещу Иран бяха въведени не заради заплахата от разпространението на ядреното оръжие. Вашингтон одобри санкциите срещу тази страна през 1979 в отговор на окупацията на американското посолство в Техеран от ирански студенти и вземането на няколко десетки заложници. През 1981, след като прекараха в плен 444 дни, 52-мата заложници бяха освободени. Ответните санкции обаче се проточиха цели 36 години (и не са отменени до ден днешен).
Буря в чаша вода
След налагането на първите санкции срещу Куба и Иран, бяха наложени и нови, разширени или допълнителни санкции, които формално се прилагаха с цел да бъдат наказани управляващите в двете страни режими за уж извършваните от тях нарушения на човешките права или подпомагане на международния тероризъм. В същото време обаче, редица държави, в които ситуацията с човешките права е много по-лоша, са верни съюзници на САЩ и дори получават от тях значителна финансова и военна помощ. От друга страна, доказателствата, че Куба или Иран подкрепят тероризма са или малко, или въобще липсват.
Би било полезно да сравним санкциите спрямо Куба и Иран и наложените от САЩ санкции срещу Китай след събитията на пекинския площад Тянянмън през 1989. Повечето то тях действаха по-малко от две години. През миналата 2014 годишният стокооборот между САЩ и Китай надхвърли 590 милиарда долара, макар че китайският режим не е станал по-малко репресивен.
За сравнение, през същата 2014 стокооборотът между САЩ и Русия беше под 35 млрд. долара, като върхът му бе достигнат през 2011, когато той беще 43 млрд. Както е известно, западните санкции бяха наложени през март 2014 от отговор на присъединяването на Крим. Оттогава насам спадът на взаимния стокооборот достигна 25%, в сравнение с аналогичния период на миналата година. В същото време перспективите за отмяната на американските санкции срещу Русия не изглеждат обнадеждаващи.
Иранската ядрена програма
В анализите си, почти всички големи издания определят споразумението за ядрената програма на Иран като "историческо". Това несъмнено е така, най-малкото защото за постигането му бяха нужни почти десет години. То е също толкова важно, като споразумението за нормализацията на отношенията между САЩ и Куба. Когато международните спорове се решават с помощта на дипломацията, а не на бомбите, това може само да ни радва. А когато още една държава декларира, че се отказва от ядреното оръжие това само прави света по-безопасен.
В същото време, споразумението с Иран в известен смисъл представлява негативен прецедент, защото излиза, че силните държави могат да заплашват по-слабите, принуждавайки ги да отстъпят по ключови политически въпроси. Както е известно, Иран няма ядрено оръжие. Такова оръжие обаче имат съседите му - Израел, Индия и Пакистан. Въпреки това, именно иранците трябваше да седнат на масата на преговорите и да правят отстъпки за да получат възможността отново да станат пълноправен играч на световната сцена. Индия, Израел и Пакистан създадоха собствено ядрено оръжие, но никой не им потърси сметка.
Принципът, че "правото е на страната на силния" е опасна и аморална основа за изграждане на международните отношения. САЩ не са единствената държава, която негласно се придържа съм него. Китай, Русия и много други страни също не пропускат възможност да го прилагат. Въпреки това, в качеството си на най-влиятелната държава в света, именно САЩ носят особена отговорност за въздържането от подобни практики. Нещо повече, действията на Вашингтон са толкова значими предвид факта, че през следващото десетилетие (ако не и през целия ХХІ век) изглежда много вероятно страната да продължи да бъде глобален хегемон, определящ нормите, с които останалите държави ще трябва да се съобразяват. Западните санкции могат и да не доведат до същия резултат като в случая с Иран, но Русия следва да бъде готова за подобен сценарий - най-малкото възприемайки го като най-лошия от възможните.
Можем само да предполагаме, какви точно норми на международно взаимодействие ще се наложат в Близкия Изток. Остава да се надяваме, че обикновените иранци ще могат да се възползват от разкриващите се пред тях нови възможности за по-голяма свобода и ръст на благосъстоянието им. Може да се окаже обаче, че те просто няма да имат време за това. В момента в самия Иран не се водят военни действия, но пък се водят войни в съседните му държави - Сирия, Ирак и Йемен, в които иранците също участват, по един или друг начин. Никак не е спокойно и при източните съседи на Иран - Пакистан и Афганистан.
Сега цялото внимание - що се отнася до санкциите - ще се прехвърли към Русия. След шестнайсетмесечната "война на санкциите" със Запада, руснаците несъмнено се намират в много по-добра форма, отколкото Иран. Само че тези шестнайсет месеца могат много бързо да се превърнат в шестнайсет години (а може би в трийсет и две или дори шейсет и четири години). Дали санкциите срещу Русия (или руските контрасанкции) ще отпаднат сравнително бързо, както беше в случая с Китай след събитията на площад Тянанмън? Или това ще се трансформира в дълга война на санкциите, целяща изтощаването на противника?
Истината е, че налагането на дългосрочни санкции срещу Русия от страна на Запада не изглежда много логично. Подобно на Куба и Иран, Русия далеч не е най-лошата страна в света. Там има много повече демокрация, отколкото в Саудитска Арабия например. Впрочем, тя е много по-свободна и демократична и от Куба и Иран. Русия не е държава, която застрашава международната сигурност. Въпреки това, в икономически план, тя не е достатъчно интегрирана в глобалните вериги за създаване на добавъчна стойност и (също както и Иран) до голяма степен зависи от износа на енергоносители. Един от аспектите на съветското наследство е, че руските индустриални клъстери са концентрирани на територията на страната и в рамките на Общността на независимите държави. Много малък брой чуждестранни играчи наистина са заинтересовани от гарантирането на безпрепятствения трафик на стоки и услуги през границите на Русия.
Разбира се, Европа зависи от доставките на руски енергоносители. Но тази междудържавна икономическа зависимост се различава по своя характер от ясните вериги на доставки, свързващи държавите от Централна Европа или Североизточна Азия например. Въпреки мащабните провокации, които си позволяват отвреме навреме държавите от региона, в мирът в Североизточна Азия се запазва, до голяма степен защото икономическата активност във всяка от страните много силно зависи от тясната интеграция между тях.
Тревога поражда предположението, че в бъдеще налагането на санкции срещу Русия може да тръгне по иранския сценарий. Както е известно, първоначалната цел на санкциите беше Москва да бъде наказана заради присъединяването на Крим, но те могат да бъдат разширени под предлог, че се нарушават човешките права например, а след това и по други причини, докато в някой прекрасен ден (защо не?) Русия не бъде обвинена в разпространение на ядрено оръжие или пък, че финансира тероризма.
Разбира се, Русия не е Иран. Населението и е два пъти по-голямо, икономиката - над четири пъти по-мощна, а военният и потенциал е далеч по-мащабен. Освен това, Русия е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. В близко бъдеще тя, като минимум, ще продължи да играе изключително важна роля за гарантиране енергийната сигурност на Европейския съюз. Западните санкции могат и да не доведат до същия резултат както в иранския случай. Москва обаче, следва да бъде готова и за такъв сценарий - най-малкото като за най-лошия от всички възможни.
В заключение отново ще подчертая, че принципът "правото е на страната на силния" е опасна и аморална основа за изграждане на международните отношения. Наистина, мнозина в Украйна, Европейския съюз или САЩ могат да възразят, че, присъединявайки Крим, Русия сама се е възползвала от този принцип. Както е казал народът обаче: "злото не може да бъде поправено със зло". Пътят за разрешаването на украинската криза, поне засега, остава неясен, но е съвсем очевидно, че новата "война на санкциите" между Запада и Русия би била грешен избор.
* Авторът е доцент по социология в Университета на Сидни, Австралия и анализатор на Института за политически изследвания
{backbutton}
