Както посочва в една от последните си статии в японското списание Diplomat експертът на Тихоокеанския форум на Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) и научен сътрудник в пекинския Университет Цинхуа Василис Тригкас: "терминът "Кимерика" (Chimerica – от China + America) възникна като израз на желанието на част от американския либерален интелектуален елит за мирната подялба на глобалната хегемония между САЩ и Китай въз основа на силната им икономическа взаимозависимост". Според тези кръгове, появата на хибридната квазидържава "Кимерика", управлявана от невидимата ръка на пазара (т.е. от съвсем видимата ръка на космополитните бизнес елити) би гарантирала вечния просперитет и мира в света.
Истината обаче е съвършено различна. Китай и САЩ имат противоположни и несъвместими орбити на развитие и в икономически, военен, технологичен и дипломатически план представляват две антагонистични сили. Неслучайно, в статията си Тригкас твърди, че "Кимерика" е фантом, чиито привържениците смесват произволно реални факти и измислици, без да осъзнават фундаменталните заплахи за стабилността на китайско-амеликанските отношения, включително в сферата на сигурността. Според него, анализът на достоверността на тезите за "Кимерика" изисква вниманието да се концентрира върху три ключови "либерални индикатора", подхранващи взаимната зависимост между Китай и САЩ. Става дума за фактори, анихилиращи националните държави, като ерозират границите между тях и налагат политика, основана на транснационални, а не на националните (т.е. вътрешнодържавните) интереси. Тези три индикатора са зависимостта от китайския пазар, зависимостта от веригите на доставките от Китай и космополитната същност на китайските бизнес елити.
Намаляващата зависимост от китайския пазар
Както е известно, когато Китай отвори пазарите си за чуждестранния капитал по времето на Дън Сяопин, американските транснационална компании започнаха да осъществяват мащабни инвестиции в най-населената държава в света. 35 години по-късно обаче, т.е. след като китайският пазар започна да демонстрира устойчив растеж, възвращаемостта на тези американски инвестиции се оказва по-малка, отколкото на другите пазари.
Според годишния индекс на британското издание The Economist (Sinodependency index), през последните три години възвращаемостта на инвестициите в други пазари е надхвърлила тази от китайския. И макар че това може да не се окаже дълготрайна тенденция, то може да повлияе негативно върху досегашната ориентация на големите корпорации към китайския пазар. Още по-важно пък е, че според Sinodependency index, трите най-силно зависими от китайския пазар американски компании (високотехнологичните Apple, Intel и IBM) се оплакват, че местните фирми прогресивно ерозират позициите им на него. Еволюцията на китайската индустрия от сглобяването на чужда продукция към собствено производство поставя под въпрос големите печалби на технологичните гиганти от САЩ и дори слага началото на глобална китайско-американска конкуренция в сферата на високите технологии.
В допълнение към това, китайското правителство започна съзнателно да ограничава производствените мощности на чуждестранните компании, конкуриращи се с местните, включително и заради скандалните факти (изнесени от Едуард Сноудън например) за тясното сътрудничество между американските корпорации и Агенцията за национална сигурност на САЩ. По-важното обаче е, че приетият от Китай "драконов" антитерористичен закон поражда силно безпокойство у американския бизнес, тъй като предвижда репресивни мерки срещу чуждестранните форми, които отказват да предоставят на китайските власти ключовите кодове за сигурност и всички данни за възможностите на доставяния от тях софтуер. Така Пекин вече изключи Microsoft от държавните поръчки и инвестира огромни средства за развитието на изцяло китайска операционна система и други технологии, в които САЩ досега държаха водещите позиции. Впрочем, налице са и редица други косвени признаци за драматичната промяна на китайската политика към развитие на собствените иновации. Така например, ако само допреди пет години завършилите Университета Цинхуа и Пекинския университет си търсеха работа в американски компании, сега мнозинството от тях се стремят да попаднат в някой от петте китайски технологични гиганти: Baidu, Alibaba, Netease, Huawei и Lenovo.
Зависимостта от веригите на доставки
Както е известно, свободната търговия води до постепенното изравняване на работните заплати между търговските партньори. При положение, че Китай разполага с огромен търговски излишък, компаниите му се нуждаят от повече работна ръка, което пък води до повишаване стойността на труда.
На другия бряг на Тихия океан, САЩ се сблъскват с висок търговски дефицит и низко съвкупно търсене, което пък затормозява ръста на стойността на труда. В крайна сметка тези два поцеса ще доведат до изравняване на работните заплати в САЩ и Китай, или поне до значителното съкращаване на сегашния разрив между тях.
Разбира се, днес средните заплати в Китай са много по-ниски от онези в САЩ и тази тенденция беше сред ключовите фактори за формирането на "хибридната икономика" на "Кимерика". Само че технологичната революция води до "възраждане" на индустрията в САЩ и кара американските компании да търсят нови възможности за производство в по-слабо развитите икономики - като тези на Виетнам, Индонезия и Индия например. С постепенната ерозия на системата на взаимно допълване на американската и китайската икономики, все повече бизнесмени от САЩ ще се опитват да прехвърлят производството си извън Китай, забивайки по този начи поредния пирон в ковчега на "Кимерика".
Наред с естествената еволюция на заплащането на труда и цените, сегашната сложна система на регионалните търговски отношения, прокарвана от САЩ и Китай, допълнително влиза в конфликт с потребностите на американския пазар, изостряйки конкуренцията между двете свръхдържави. В резултат все повече американски компании ще се окажат жертви на новите регулационни бариери и ще бъдат ефективно отстранени от китайските производствени мрежи. Така, търговските търкания, ерозията на икономическата взаимозависимост и взаимно допълване и безпринципната конкуренция окончателна ще погребат идеята за "Кимерика".
Ограничените възможностите на космополитните елити
Според основопожниците на "научния комунизъм" Маркс и Енгелс, националните държави и специфичните културни и исторически особености на отделните общности са обречени на изчезване, а от единствено значение е собствеността върху средствата за производство и материалните условия, които те гарантират на хората. Изглежда парадоксално, но съвременните либерални интелектуалци и бизнесмени разсъждават по същия начин. Така, възгледите на някой китайски банкер, обитаващ луксозен кабинет на 100-ния етаж в Световния търговски център в Шанхай, едва ли се различават особено от тези на американския му колега от Уолстрийт, защото и двамата вярват в едно и също - в силата на парите.
Както е известно, в либералните демокрации парите означават преди всичко влияние и власт. В САЩ например, те могат да купят дори Белия дом. Според Василис Тригкас, ако и в Китай беше същото, т.е. ако местният бизнес елит може да си позволи да "купи" държавното ръководство, тогава космополитните елити на Китай и САЩ действително щяха да са в състояние да създадат и да управляват "Кимерика", перманентно поддържайки глобалното статукво.
Ясно е обаче, че еволюцията на китайското държавно управление се развива в посока, която не позволява на бизнес елитите да упражняват сериозно влияние при определянето на политическия курс на страната. Макар предишният генерален секретар на местната Компартия и президент на Китай Дзян Дзъмин да осъществи реформи, които уж трябваше да гарантират на бизнеса възможността да участва в колективното вземане на решения от ръководството на Комунистическата партия, на практика се оказа, че окончателните решения, касаещи националната стратегия, се вземат от Постоянния комитет на Политбюро. Както подчертава в тази връзка Тригкас: "оперативният код на програмата на Компартията си остава националистически и антилиберален. Китайската държава използа свободния пазар за усъвършенстване на консервативно-националистическия модел на управление. Всеки бизнесмен, който си позволи да влезе в открит конфликт с политическия елит е обречен да изпадне от системата".
Световният ред след "Кимерика".
И така, идеята за "Кимерика" възникна като продукт на либералните представи за пазара, като своеобразна нехегемонистична сила, способна да трансформира нациите в "обединено човечество", управлявано от невидимата ръка на същия този пазар. В този смисъл тя представляваше нещо като хибрид между тезите за еднополюсния свят и за края на историята. Днес обаче, либералният "нов световен ред", прокламиран през 1991 от тогавашния президент на САЩ Джордж Буш-старши като единствен път за човечеството, изглежда обречен.
Според повечето анализатори, след очакваната и неизбежна смърт на "Кимерика", развитието на събитията може да тръгне в две посоки. Възможно е например, Китай и САЩ да избегнат въвличането си в нова и крайно опасна студена или "прохладна" война, която отново да раздели човечеството. При подобно развитие, Вашингтон и Пекин биха могли да интензифицират стратегическия си икономически диалог и да решат проблемите си в сферата на високите технологии. Те ще трябва също да премахнат сегашния търговски регионализъм и да наложат глобални стандарти в програмното и техническо осигуряване. Възможно е също двете държави да предприемат съвместни инициативи за гарантиране свободата на движение на стоки и капитали, подновявайки преговорите в рамките на Световната търговска организация (СТО) за нетърговските бариери, арбитража и безопасността на капиталите.
Много по-вероятно обаче изглежда, нещата да се развият в съвършено противоположната посока. Непрекъснатият ръст на комплексната национална мощ на Китай неотклонно разширява и спектъра на противоречията между Пекин и Вашингтон. САЩ, които през проточилията се над двайсет години "еднополюсен момент" свикнаха с положението си на неоспорван хегемон в глобален и регионален план, не са готови да признаят правото и на други държави да решават съвместно с тях съдбините на света. Въшингтон очевидно възнамерява и занапред да определя посоката на глобалното развитие, да налага собствените си рецепти за икономически просперитет и да диктува на останалите своите правила на "демократично поведение", както в международен, така и в чисто вътрешен план, което няма как да не провокира раздразнението и противодействието на усилващия позициите си Пекин.
Въпреки официалната реторика на високопоставените представители на САЩ и Китай, които обичат високопарните публични разсъждения за укрепващото двустранно сътрудничество и възможното установяване на "нов тип отношения между великите държави", на практика в китайско-американските отношения непрекъснато нарастват сферите на съперничество и противоречия. Така, ако в началото на ХХІ век, в "негативния" дневен ред присъстваха тайванският въпрос и проблемите с човешките права (т.е. тибетският и уйгурският въпроси и този за китайските дисиденти и свободата на словото в страната), както и цял комплекс от икономически проблеми, през последните няколко години към тях се прибавиха териториалните спорове в Южнокитайско и Източнокитайско морета, въпросите, касаещи киберсигурността и свободният достъп до Интернет в Китай, ситуацията в Хонконг, както и нарастващото съперничество между двете страни в Азиатско-Тихоокеанския регион, както и в други части на света (Близкия Изток, Африка, Латинска Америка и т.н.).
Разширяващите се сфери на противоречията между САЩ и Китай потвърждава тезата за неизбежността на съперничеството между вече наложилия се глобален лидер и бързо увеличаващата мощта си потенциална свръхдържава, които радикално се различават по своята идеология, ценностна система и политико-икономически модел.
Особено показателен в тази връзка е ръстът на американско-китайските противоречия в сфрата на сигурността в Азиатско-Тихоокеанския регион. И двете държави, чиито ангажименти в региона рязко нараснаха през второто десетилетия на ХХІ век, непрекъснато генерират поводи за тревога и усилване на стратегическо недоверие помежду им.
Нарастващото недоволство и силната тревога на Пекин са свързани с американската намеса (от 2010 насам) в териториалните спорове в Южнокитайско и Източнокитайско морета, укрепването от страна на Вашингтон на съществуващите военни съюзи и създаването на нови партньорства в Азиатско-Тихоокеанския регион (и особено привличането към американската сфера на влияние на ключови азиатски държави, като Виетнам и Мянма), усилията на САЩ да демонизират Китай, интензификацията на военните учения с американско участие в региона и нарасналата разузнавателна активност в непосредствена близост до китайските граници. Така, Пекин смята, че събитията в Хонконг в началото на 2015 са били стимулирани от САЩ по вече отработената схема за провокиране на "цветни революции" и целят дестабилизация на ситуацията в Китай и ерозия на легитимността на управляващата Компартия. Впрочем, редица други кризисни ситуации, с които страната се сблъсква в своята вътрешна и външна политика, също се тълкуват в Пекин като резултат от усилията на Вашингтон за „сдържане“ на Китай.
Разбира се, САЩ също имат достътачно поводи за тревога в сферата на сигурността в Азиатско-Тихоокеанския регион. Във Вашингон са наясно, че Пекин се е превърнал в нов център на сила и влияние в него. Китайският военен бюджет демонстрира продължителен устойчив растеж в абсолютно изражение (през 2015 разходите за отбрана са нараснали с 10,1%, в сравнение с 2014, достигайки 142 млрд. долра), значително укрепна военният потенциал на страната, нарастват оперативните възможности на въоръжените и сили, а Китай става все по-безскрупулен при реализацията на националните си интереси. Противопоставянето между китайски и американски бойни кораби и самолети в прилежащите на Китай водни и въздушни пространства вече е нещо обичайно. Пекин, който се придържа към принципа за пълна забрана на навигацията на чуждестранни военни кораби в 200-милната си изключителна икономическа зона (ИИЗ), пречи на американските кораби да навлизат в нея, а нерядко - и да я доближават. Така, през август 2014 китайски изтребител Су-27, попречи на американски патрулен самолет от бреговата авиация Р-8, да осъществи полет на 145 мили от китайския остров Хайнан (за разлика от аналогичния инцидент, довел през април 2001 до самолетен сблъсък и гибелта на един китайски летец, този се размина само с протестите на американската страна).
Своеобразен отговор на продължаващите разузнавателни операции на американските ВМС и ВВС в изключителната икономическа зона на Китая, стана възприетата през 2012 от китайците практика да извръшват военни маневри в изключителната икономическа зона на САЩ в района на островите Гуам и Хавайския архипелаг, в Тихия океан. Това стана възможно благодарение на по-големите операционни възможности на китайските въоръжени сили. Нарасналите способности на китайския флот да преодолее зоната на т.нар. "Първа островна верига" и безпрепятствено да излиза в Тихия океан бяха демонстрирани още през лятото на 2013, когато китайски бойни кораби за първи път преминаха през Лаперузовия пролив между руския остров Сахалин и японския Хокайдо. В края на март 2015 пък се случи друго знаково събитие: китайските военновъздушни сили за първи път преминаха над "Първата островна верига" и осъществиха учения в западната част на Тихия океан. В перспектива, може да се очаква по-нататъшен ръст на броя и мащабите на китайските военни учения в тази зона, в близост до американска територия, с всички произтичащи от това последици.
Битката за транзитните маршрути в Азиатско-Тихоокеанския регион
Стремителното укрепване на китайската военна мощ се съпровожда от опитите на Пекин да разшири контрола си над морските и въздушни маршрути в Азиатско-Тихоокеанския регион. Първият признак за това беше създаването на опознавателна зона на китайската противовъздушна отбрана в региона през ноември 2013, което имаше силен резонанс сред китайските съседи и провокира крайно негативната реакция на САЩ. Вторият знак последва през март 2015, когато Китай, без да го съгласува със заинтересованите страни, официално откри нов въздушен маршрут, който пресича транспортните коридори на Тайван (ключов регионален съюзник на Вашингтон) и може да затрудни полетите на неговата гражданска и военна авиация, включително да прекъсне връзките между Тайпе и принадлежащите му острови Дзинмън и Мадзу.
САЩ са силно обезпокоени и от нарастващата китайска активност за утвърждаване на контрола върху спорните острови и акваторията на Южнокитайско море. През 2014 се очерта и новата тактика на Пекин за реализация на териториалните му претенции: китайците стартираха гигантски по своите мащаби и безпрецедентни по бързината си работи по изграждането на изкуствени острони в Южнокитайско море. Само за една година те успяха да създадат най-малко пет такива острови. През ноември 2014 американското специализирано издание Jane’s Defense Weekly публикува спътникови снимки на създаването на остров Юншу, който е по-голям дори от най-големия естествен остров от архипелага Спратли - Иту Аба, контролиран от Тайван. През февруари 2015 пък, вниманието беше привлечено от китайските усилия за увеличаване площта на най-големия от Параселските острови - Юнсидао. Само за една година тя е нараснала два пъти. Създаването на нови острови и уедряването на вече съществуващите сериозно ще укрепи позициите на Пекин в Южнокитайско море, което несъмнено е в разрез с американските интереси.
Най-голямо напрежение между Китай и САЩ обаче, може да породи активно прокарваната от Пекин идея за създаването на система за сигурност в Азиатско-Тихоокеанския регион, която да замени сегашната, базираща се предимно на двустранните съюзнически отношения на САЩ с пет държави от региона. Въз основа на изказванията на редица високопоставени китайски чиновници, във Вашингтон изглежда са стигнали до извода, че Пекин действително работи за формирането на подобна регионална система без участието на САЩ и базираща се на принципа „Азия за азиатците“.
Южнокитайско море и островната геополитика на Пекин
На 22 юли 2015 китайските медии съобщиха, че въоръжените сили на страната ще осъществят десетдневни учения във водите около източния остров Хайнан в Южнокитайско море. В тази връзка Морската администрация на Китай предупреди, че "нито един кораб няма право да навлиза във въпросния район по време на ученията". Коментирайки това, експертът по Югоизточна Азия в Китайската академия на науките Сюй Липин, подчертава, че Пекин има законното право да провежда подобни учения на своя територия и, че те "нямат нищо общо със сегашното напрежение в Южнокитайско море. Става дума за суверенно право - Китай иска да модернизира флота си за да е сигурен, че ще може да защити своите острови и водното си пространство".
Междувременно, непосредствено преди началото на ученията, новият командващ на американския Тихоокеански флот адмирал Скот Суифт осъществи седемчасов инспекционен полет над Южнокитайско море. Китайското министерство на отбраната реагира моментално, изразявайки несъгласието си с честите и осъществявани прекалено близо до границите на страната разузнавателни действия на САЩ, което сериозно ерозира доверието между двете страни. Старите спорове за принадлежността на островите в региона отново бяха подети от редица големи западни медии, особено в САЩ.
Възниква естественият въпрос, защо тази болна за много държави от Югоизточна Азия тема отново започна активно да се разисква, като напрежението допълнително се повишава от американското военно присъствие в региона? Както е известно, през 2015 САЩ вече осъществиха серия военноморски учения там, а до края на годината са планирали още няколко. Както те, така и прословутото "обръщане към Азия", декларирано преди време от президента Обама и довело до прехвърлянето на значителна част от военноморските сили, морската пехота и ВВС към базите на територията на американските съюзници в региона, са пряко свързани с китайската морска стратегия, целяща създаването на логистични пунктове на доскоро пустите рифове и малки островчета в тази част на света.
Както вече споменах по-горе, през април 2015 Пекин успешно приключи изграждането на инфраструктура на изкуствения остров, създаден от него в архипелага Спратли, очертавайки по този начин своята суверенна зона в тази допреди това негодна за живот територия. Впрочем, Пекин официално декларира претенциите си към архипелага още през май 2009 в обръщение към генералния секретар на ООН. Намеренията на Китай са очевидни. Неговата непрекъснато нарастваща икономика и свързаният с това ръст на вноса на енергоносители и суровини, чиито транзит минава през Малакския пролив, обуславя необходимостта от морски опорни пунктове, защитаващи този трафик от възможните рискове. Прословутата китайска стратегия на "Перлената огърлица", която някои определят като морския вариант на "Новия път на коприната", трябва да реши именно този проблем, базирайки се на историческия опит на много други велики държави - от Великобритания до САЩ.
Китайската "Перлена огърлица" и "Морският път на коприната"
Очевидно Пекин се опитва да реши въпроса за принадлежността на спорните острови като просто първи ги "усвои", изпреварвайки съперниците си. Така например, само за година и половина на рифа Гейвън беше създаден нов изкуствен остров. На мястото на редица други рифове също възниква съвременна технологична инфраструктура, отговаряща на логистичните нужди на гигантска държава като Китай.
Въпреки това е очевидно, че САЩ не възнамеряват да оставят китайците безпрепятствено да укрепват опорните си пунктове в региона и се готвят да им противодействат, включително използвайки военна сила. За целта се планира да бъдат ангажирани не само военновъздушните и военноморските сили (в рамките на концепцията "Air-Sea Battle"), но и американската армия. Така, в препоръките относно стратегията на армията на САЩ, изготвени от RAND Corporation през 2014, се посочва, че тя следва да бъде ориентирана към комплексното сдържане на Китай, включително използвайки за целта регионалните партньори на Вашингтон.
В тази връзка Пентагонът лансира специална инициатива за морската сигурност в Югоизточна Азия, за чиято реализация се планира да бъдат изразходвани 425 млн. долара. При това акцентът е върху развитието на двустранните отношения между американските съюзници с цел по-успешното им противопоставяне на Китай. Пример за което е съвместната декларация, както и редица други документи, подписани от Филипините и Япония през юни 2015 и отразяващи не само намерението на двете страни да обединят усилията си пред лицето на новите предизвикателства, но и всячески да съдействат на САЩ, включително като им предоставят достъп до своите военни бази и необходимата логистична подкрепа.
Някои американски експерти смятат, че САЩ демонстрират слабост и действат по-скоро "реактивно", докато Китай пълноценно използва създалите се възможности, провеждайки "агресивна експанзионистични политика". В тази връзка, те призовават Вашингтон да ангажира в сблъсъка си с Пекин Япония, Индонезия, Австралия и Индия. Макар да нямат отношение към споровете в Южнокитайско море, тези държави формират своеобразен външен обръч около региона и, сами по себе си, са големи играчи. Между другото Пентагонът от доста време насам увеличава присъствието си на територията на всички американски партньори от региона - Сингапур, Австралия, Южна Корея, Япония, Филипините, Индонезия, Тайван, както и в базата си на остров Гуам (а да не забравяме и за британската база в Бруней).
Обективнията анализ показва обаче, че Китай просто е нарочен от големите западни медии и от Запада, като цяло, за своеобразна "черна овца". Както посочва в тази връзка японското списание Diplomat например, Китай съвсем не е единствената държава, която едностранно е очертала териториалните си претенции в архипелага Спратли.
Така, Виетнам вече е заел 21 острова, пет от които са истински, а останалите са самотни скали или рифове. 17 от тях обаче имат териториален статут. На свой ред, още през 1975 Филипините поставиха под контрол т.нар. Югозападен коралов остров. В момента тази страна владее девет такива острови, един от които представлява подводен риф, и планира изграждането на летище на остров Титу. През 2014 обаче, виждайки колко бързо китайците изграждат инфраструктура на островите от архипелага Спратли, правителството в Манила призова за мораториум върху строителството в Южнокитайско море. На свой ред, през 1983 Малайзия овладя пет острова, а Тайван - един (Иту Аба), в който досега е инвестирал 100 млн. долара за възстановяване на пристанищната инфраструктура и самолетната писта и е разположил там свои военни части. Строителните работи на острова приключиха през февруари 2015. В този списък можем да включим и Бруней, макар че по официални данни тази държава ползва само платформи за добив на петрол и газ в шелфа на Южнокитайско море.
Много показателно е, че до 2014, когато китайците започнаха да изграждат трикилометрова самолетна писта на рифа "Вълшебен кръст", в южната част на архипелага Спратли, те въобще не разполагаха с летища на островите. Строежът на южния риф Джонсън също стартира през 2014. Тоест, истината е, че Пекин просто повтаря действията на други държави от региона, срещу които обаче САЩ очевидно нямат нищо против.
Между другото, китайците винаги са изтъквали, че нямат намерение да осъществяват каквито и да било агресивни действия в Южнокитайско море и разчитат, че САЩ също ще се въздържат от провокации. В същото време обаче, американците непрекъснато наливат масло в огъня, при това не само със своята военно-разузнавателна активност, но и с използваната от тях антикитайска реторика. Така Държавният департамент, в лицето на държавните секретари и други високопоставени чиновници, нееднократно декларира, че свободното корабоплаване в Южнокитайско море касае националните интереси на САЩ, което силно напомня прословутото изказване на президента Джими Картър за Персийския залив от 1980, в което той заплаши, че ще използва военна сила, ако американските интереси там бъдат застрашени.
Показателно е също, че според САЩ, за да отстоява националните си интереси в Южнокитайско море, на Вашингтон не се налага да ратифицира Конвенцията на ООН за морското право. В същото време, стратегията на американските действия в региона предвижда, че САЩ ще подкрепят всички искове срещу Китай в различните арбитражни съдилища.
Предвид факта, че през региона минават около 60% от световния търговски транзит, както и несекващите опити на САЩ да прокарат проекта за т.нар. Транстихоокеанско партньорство, не можем да очакваме, че те ще прекратят провокациите си срещу Китай, който пък едва ли ще има друг избор, освен всестранно да укрепва своята сигурност.
Легенда (в карето):
Китайската ИИЗ vs "Линията на 9-те точки"
През май 2009, в писмо до генералния секретар на ООН, Китай деклирара суверенитета си върху островите Спратли и околните води в Южнокитайско море, въпреки че те се намират извън китайската изкрючителна икономическа зона (ИИЗ).
Китайската ИИЗ ИИЗ на другите държави в Южнокитайско море
Китайските претенции в рамките на "Линията на деветта точки"
Натискък на оста Вашингтон-Токио срещу Пекин
В казаното дотук органично се вписва и усилващият се през последните месеци пряк и косвен натиск, който оказват върху Пекин двамата му основни регионални опоненти - САЩ и Япония.
Очертава се очевидно съгласуване на действията на двамата участници в американско-японския военно-политически алианс, целящи сдържането на разпространяващото се влияние на Китай в Азиатско-Тихоокеанския регион, като цяло, и в Югоизточна Азия, в частност. Именно последният регион е във фокуса на повишената активност на оста Вашингтон-Токио, чиито действия в него се оправдават с необходимостта да бъде парирана заплахата за международното корабоплаване, която уж е свързана със споменатата по-горе китайска строителна дейност на някои острови в Южнокитайско море. Ситуацията се изостря поради факта, че всички островни архипелази в региона са обект на териториални спорове между Китай и южните му съседи.
В последно време се очерта известна промяна в официалната американска реторика относно принадлежността както на тези острови, така и на архипелага Сенкаку/Дяюйдао в Източнокитайско море. Досега във Вашингтон твърдяха, че САЩ нямат собствена позиция по правните аспекти на този проблем и американските интереси се свеждат само до недопускане на силовото му решаване. В края на юли 2015 обаче, помощникът на държавният секретар за Югоизточна Азия и Пасифика Даниъл Ръсел направи знаково изказване, в което призна, че САЩ "невинаги заемат неутрална позиция" по конфликта в Южнокитайско море. Разбира се, той направи уточнението, че повод за отказ от "неутралитета" е "нарушаването на международното право", като достатъчно ясно даде да се разбере, кого точно във Вашингтон смятат за негов нарушител.
Думите му последваха не по-малко знаковите действия на командващия Тихоокеанския флот на САЩ адмирал Скот Суифт, в хода на посещението му в региона, прилежащ на югоизточното китайско крабрежие. Както вече споменах по-горе, на 19 юли 2015, в течение на седем часа Суиф летя със самолет на морското разузнаване P-8 Poseidon над оспорваните острови в Южнокитайско море. След това посещението му продължи в Южна Корея за да завърши в Япония. И в двете страни, адмиралът си позволи да отправи индиректни нападки към Пекин. Той, в частност, подчерта готовността на командваните от него сили да помогнат на Токио в отбраната на островите Сенкаку, ако получи съответната заповед от президента на САЩ.
Що се отнася до самата Япония, китайските експерти обръщат особено внимание на появилата се наскоро поредна "Бяла книга" за отбраната на страната и, в частност, на съдържащото се в нея твърдение за активизирането на китайските ВМС, което изисква съответната японска рекация. Както е известно, този документ беше публикуван от Министерството на отбраната в Токио само няколко дни след приемането (на 16 юли 2015) от долната камара на Парламента на нов пакет от закони в сферата на сигурността. Според китайските анализатори, предстоящото и утвърждаване от горната камара ще бъде ключов етап от новия курс, целящ частичната отмяна на следвоенната конституция на Япония, както и открито предизвикателство към Потсдамската декларация, подписана през юли 1945 от ръководителите на САЩ, Великобритания и националистическото правителство на Китай.
В Пекин традиционно разглеждат въпросната декларация като "крайъгълен камък" на следвоенното устройство на Азиатско-Тихоокеанския регион, а стриктното и спазване от Япония - като предварително условие за възстановянето на двустранните дипломатически отношения. Съмненията на Пекин, дали 70 години след края на Втората световна война Токио продължава да се съобразява с този документ, се основават, в частност, на японската "национализация" (през 2012) на островите Сенкако/Дяюйдао.
Остри нападки от страна на китайското Външно министерство провокира и шестдневното посещение (в края на юли 2015) на 92-годишния Ли Дзъхуей, който беше президент на Тайван през 1988-2000 и се смята от Пекин за яростен привърженик на независимостта на острова. Самото посещение, осъществено "без съгласуването му с официалните представители на Китай", стана повод за поредния призив към Япония да "уважава принципа за един Китай", залегнал в основата на съвменните японско-китайски отношения.
Въпреки всичко казано дотук обаче, все още няма достатъчно основания да смятаме, че развитието на политическите отношения между Пекин и двамата му основни опоненти е изцяло негативно. Което е добре за всички участници в стратегическия триъгълник Пекин-Вашингтон-Токио.
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
