След проточилите се 12 години преговори, ядрената сделка с Иран вече е факт. За постигането и на иранците се наложи да направят компромис с исканията на САЩ, касаещи не само ядрената, но и ракетната им програма. Освен това Техеран не успя да постигне незабавна отмяна на санкциите, а и практическата реализация на самата сделка (включително отмяната на санкциите) ще се проточи между пет и петнайсет години. Въпреки това, всички, освен Израел и донякъде Саудитска Арабия, изглеждат доволни от постигнатото. Иран разчита на бъдещ икономически просперитет, а Близкият Изток, като цяло - на всеобщ мораториум върху ядрените оръжия. Европейските лидери пък се готвят да лобират за интересите на своите компании на иранския пазар, докато САЩ, поне засега, не възнамеряват да възстановяват дипломатическите си отношения с режима на аятоласите, нито пък да се отказват от разполагането на системата за ПРО в Европа, която официално е насочена именно срещу "иранската ядрена заплаха" (макар още в началото да беше ясно, че основната и мишена е Русия). В тази връзка възниква закономерният въпрос, какви са истинските резултати от "иранската сделка", която сериозно охлади отношенията между САЩ и традиционните им съюзници в региона - Израел и Саудитска Арабия?
В Техеран вероятно са доволни, че съумяха да накарат САЩ да седнат на масата на преговорите и неколкократно да отстъпят от предварително очертаните си "червени линии". Президентът Обама пък е на път да оправдае поне малко получената още по време на първия му мандат Нобелова награда за мир. На свой ред, Европа разчита да се сдобие с нов огромен пазар за инвестиции и пласмент на своите стоки: 77 млн. иранци, които в течение на десет години бяха лишени от достъп до западната продукция. От друга страна, израелското лоби в САЩ и в Западна Европа претърпя съкрушително поражение, оказвайки се неспособно да упражни сериозно влияние върху хода на преговорите между т.нар. "шесторка" (т.е. постоянните членове на Съвета за сигурност плюс Германия) и Иран. Русия пък получава петгодишна отсрочка (именно с толкова ще бъде удължено оръжейното ембарго, наложено на аятоласите), при положение, че ЕС бъде принуден от САЩ да замени руските газови доставки с такива от Иран. През този период Москва ще може да довърши газопровода "Сибир" за Китай, а иранците ще и компенсират евентуалната загуба на част от европейския газов пазар с мащабни покупки на руско въоръжение.
Както е известно, окончателните решения на срещата във Виена бяха взети през нощта на 13 юли, а на следващата сутрин бе официално обявено, че Споразумението вече е факт и съдържанието на този документ от цели сто страници (основният договор и петте приложения към него) най-сетне е бил приет от всички участници в преговорите. Всъщност, ядрената сделка на практика включва основните положения, съдържащи се в комюникето на върховния представител на ЕС за външната политика и сигурността Федерика Могерини за резултатите от преговорите в Лозана от началото на април 2014, плюс някои допълнения.
И така, какво точно беше договорено в австрийската столица през юли 2015:
- - Иран пое ангажимента да намали броя на центрофугите си за обогатяване на уран с 2/3, т.е. от 18 до 6 хиляди;
- - От общия обем обогатен уран, иранците ще запазят само 300 кг, т.е. само 4% от всичките си запаси. Останалите 96% следва или да бъдат утилизирани, или изнесени от страната;
- - Реакторът с тежка вода в Арак трябва да бъде преоборудван така, че да не може да произвежда плутоний;
- - Техеран се задължава да осигури на международните инспектори достъп до всички свои обекти (включително и военни), свързани с ядрените му изследвания. При това иранците могат да оспорят избора на един или друг обект, но окончателното решение за проверката им ще се взема от комисията на международните наблюдатели. Показателно е, че според постигнатото Споразумение, инспекторите могат да бъдат само граждани на държави, поддържащи дипломатически отношение с Иран, т.е. сред тях няма да има американци;
- - След като Международната агенция по атомната енергия (МААЕ) потвърди, че иранците спазват поетите в рамките на Споразумението ангажименти, Съветът за сигурност на ООН, САЩ и ЕС ще започна поетапна отмяна на санкциите. Очаква се това да стане в края на 2015 и началото на 2016. Сред първите стъпки в тази посока ще бъде размразяването на чуждестранните активи на Техеран, които в момента се равняват на около 130 млрд. долара;
- - Ограниченията за продажба на конвенционални оръжия на Иран (т.нар. оръжейно ембарго) ще се запазят и през следващите пет години, а забраната за продажбата на ракетни технологии на Техеран ще продължи още осем години;
- - Предвижда се конкретен механизъм за разрешаване на конфликтите, както и за възобновяване на санкциите. Така, ако МААЕ заподозре, че Иран нарушава условията на Споразумението, въпросът се предава в Конфликтната комисия, която трябва в рамките на 30 дни да потвърди или опровергае това.
Ако не бъде постигне компромис, въпросът следва да бъде разгледан в Съвета за сигурност на ООН, който трябва периодично да гласува резолюции за облекчаване режима на санкции. Ветото срещу тях на един от постоянните членове на Съвета ще означава, че те се възобновяват. Цялата процедура по разрешаването на конфликтите и вземането на окончателно решение не трябва да продължи повече от 65 дни.
И така, в резултат от сделката, Иран ще замрази ядрената си програма за 15 години, т.е. през този период няма да изгражда нова ядрена инфраструктура, а обемът на запасите му от обогатен уран ще бъде намален 33 пъти (от 10 тона до 300 кг). За пределно ниво на обогяване на урана се приема 3,67%, като ще остане само един завод за обогатяването му (в Натанц), докато останалите (във Фордо и Арак) ще работят за мирни и научно-изследователски цели. Всички тези ограничения целят да увеличат срока, за който Иран ще може да произведе един боен ядрен заряд от два-три месеца до една година. При това целият ядрен цикъл ще се контролира от МААЕ за период от 10 (за центрофугите и ядрените хранилища) до 25 години (доставките на уран).
По време на последните преговори във Виена, иранците успяха да получат от САЩ редица отстъпки, касаещи такива ключови проблеми като контрола, санкциите и оръжейното ембарго. Така, всички посещения на инспекторите на МААЕ следва да бъдат предварително обосновани и заявени. При това до иранските ядрени обекти ще се допускат само онези от тях, които са от държави, поддържащи дипломатически отношения с Иран. За контролиране изпълнението на споразумението на всеки три месеца ще се събира т.нар. Конфликтна комисия, в която ще участват представители на Иран и държавите от "шесторката", начело с върховния представител на ЕС за външната политика и сигурността Федерика Могерини. Това няма да позволи на САЩ да прибегнат до процедурата Snap-Back, позволяваща възобновяването на санкциите без съгласието на Съвета за сигурност, ако иранците бъдат заподозрени от Вашингтон, че са подновили ядрената си програма. Освен това оръжейното ембарго ще продължи още само пет години, вместо десет, както предлагаха САЩ. Както е известно, ЕС вече обяви, че ще преустанови санкциите до януари 2016, а американският Конгрес няма да може да блокира "ядрената сделка". При това иранският външен министър Джавад Зариф смята, че постигнато споразумение "не е таван, а само солидна основа за да продължим напред".
Всъщност, именно това е и основният въпрос в момента - накъде ще се върви оттук нататък? Защото, както изрично подчерта китайският външен министър Ван И: "Постигнатото споразумение е само началото, а практическата му реализация вероятно ще отнеме поне още десет години". Което означава, че основното предизвикателство пред "ядрената сделка" е практическата и реализация. Иранците разчитат, че още през 2016 ще получат достъп до замразените си активи на стойност над 100 млрд. долара, ще могат да увеличат петролния си износ от 35 до 52 млрд. долара годишно и ще си гарантират свежи инвестиции от поне 1 млрд. долара. Израел обаче вече обяви, че ще мобилизира разузнаването си за да намери доказателства, че Иран нарушава поетите във Виена ангажименти и продължава да разработва ядрения си потенциал. В тази връзка си струва да напомня, че в рамките на Конфликната комисия Русия и Китай няма да имат право на вето срещу предоставянето на достъп до съмнителни ирански ядрени обекти, ако той бъде поискан съвместно от САЩ и държавите от ЕС.
Истината е, че "ядрената сделка" съдържа множество болезнени компромиси, затова не може да се разглежда като еднозначна победа нито на Иран, нито на САЩ. В резултат от нея обаче, Иран вероятно ще претърпи сериозни трансформации, в резултат от които в икономиката му занапред ще има силно присъствие на западния (и най-вече европейския) капитал. В тази връзка и на фона на истеричните твърдения на израелските медии, че Техеран ще използва икономическите дивиденти от "ядрената сделка" за закупуването на оръжия и нови военни технологии (снабдявайки с тях и Хизбула и ХАМАС), е много показателно твърдението на американските им колеги, че "дипломатическите усилия по отношение на Иран въобще не са приключили", както и, че основната им цел е "принуждаването на режима да поеме по пътя на реформите". Всъщност, какво точно ще се окаже постигнатата във Виена "ядрена сделка" - дали пролог към "цветна революция" в Ислямската република, или пък към един много по-силен Иран, ще покажат още първите резултати от посещенията на западноевропейските лидери в тази страна, както и мащабите на критиките срещу иранската ядрена програма в процеса на нейното ограничаване.
Подводните камъни на "иранската сделка"
И американския президент Барак Обама, и иранският му колега Хасан Рухани определиха постигнатото във Виена като "историческо събитие". При това обаче, всеки от тях твърди, че Споразумението е успех именно за собствената му страна. Сравнително по-балансирано беше изказването на иранския външен министър Джавад Зариф, според който "споразумението не е идеално", тъй като не отговаря напълно на очакванията нито на Иран, нито на САЩ, но е максималното, "което можехме да постигнем в сегашните условия".
Действително, приетият във Виена документ поражда множество въпроси. На първо място, незабавната отмяна на санкциите, за което толкова настояваха иранците, не се случи. Дори и при най-оптимистичното развитие на събитията - т.е. ако Споразумението бъде одобрено от Конгреса на САЩ и иранския Меджлис и премине през необходимите процедури в ООН, Техеран ще получи достъп до замразените си в чуждестранни банки активи най-рано в края на 2015. Още по-дълго време ще отнеме вземането на решение от американския президент и ръководството на ЕС за отмяната на едни или други санкции, на петролното ембарго и на банковите ограничения. Тук е мястото да напомня, че всичко това ще зависи от резултатите от инспекциите и изводите на МААЕ, в чиято пристрастност и необективност по отношение на Иран можахме многократно да се убедим през последните години.
Впрочем, дори по отношение на санкциите, наложени от Съвета за сигурност на ООН, нещата не изглеждат толкова лесни, както може да ни се стори на пръв поглед. За реализацията на изискванията на Споразумението, държавите членки на Съвета за сигурност ще трябва да приемат цели шест резолюции (като изключим, както вече споменах по-горе, въпросите касаещи доставките на въоръжение и ракетни технологии) по всеки от аспектите на наложените на Иран международни ограничения. И няма никакво съмнение, че всяка от тях ще бъде предшествана от продължителни дискусии и вече традиционните прояви на информационната война, включително появата на откровени фалшификати, "доказващи", че Техеран не изпълнява поетите ангажименти.
Истината е, че редица пунктове на Споразумението, особено касаещите контрола на изпълнението му и обратимостта на санкциите, го правят силно уязвимо за действията на иранските противници. Така процесът на премахване на ограниченията е изключително "мъгляв", уязвим за външни въздействия и сравително лесно обратим. В момента единствените гаранции за изпълнението му са "миролюбивите намерения" на Вашингтон, Лондон и Париж, т.е. на практика Споразумението се гради на пясъчни основи.
Съдържащите се в него механизми за контрол на иранската активност и процесът на премахване на санкциите се очертават в перспектива като своеобразен инструмент за външен натиск не само върху икономиката, но и върху външната политика на Ислямската република. При това този инструмент се намира в ръцете на неособено приятелски настроени към режима на аятоласите кръгове. За прозападно настроените среди в Иран, призоваващи за отказ от антиамериканската политика в региона и нормализация на отношенията със Запада, Споразумението действително може да е повод за радост. Друг е въпросът, как то се възприема от привържениците на самостоятелния път на развитие на страната и от огромния брой иранци, ангажирани в "икономиката на съпротивата", които не споделят позицията за "споразумение на всяка цена".
Тук е мястото да добавя, че ключовият период в реализацията на основните положения на Споразумението от Виена ще съвпадне с появата в Белия дом на нов президент и нова администрация, които няма да се чувстват обвързани с обещанията на Обама да "нормализира отношенията с Иран". Това без съмнение дава безброй възможности за манипулиране на буквата и духа на подписания в австрийската столица документ.
Да не забравяме също, че "ядрената сделка" трябва да мине през обсъждане в Конгреса на САЩ, което ще се проточи около три месеца (60 дни за разглеждане на Споразумението и още 22 до първото му гласуване). Също толкова трудно ще бъде и прокарването и през иранския Меджлис, тъй като политическите елити и във Вашингтон, и в Техеран продължават да се придържат към определени "червени линии", които тепърва ще се проявяват.
Към всичко това следва да добавим и бюрократичните процедури в ООН, както и действията на МААЕ. На всеки от тези етапи са възможни неочаквани обрати, но основните трудности не се изчерпват с тях. Радикално настроеният израелски премиер Бенямин Нетаняху вече квалифицира Споразумението като "капитулация пред тероризма и груба грешка с исторически мащаби", а членовете на правителството му открито коментират, че условията на "виенската сделка" нямат никакво значение за еврейската държава. Тоест, Израел ще продължи борбата си срещу иранската ядрена програма с всички налични и достъпни средства.
От друга страна, иранското общество ще усети положителните последици от отмяната на санкциите най-рано след една година (при най-оптимистичния вариант за развитие на събитията) и то при условие, че началото на реализацията на споразумението няма да бъде торпилирано от МААЕ. Както е известно, Агенцията продължава да има силни съмнения относно характера на иранската ядрена програма преди 2003, което е отличен повод да обвини Техеран в "отказ от сътрудничество и прикриване на истината" и да поиска "още по-голяма прозрачност", на ръба на нарушаването на суверенитета на страната, провокирайки по този начин острото недоволство на политическите елити в Иран.
Въпреки твърденията на мнозина, истината е, че сагата с иранската ядрена програма не приключва с подписването на виенското споразумение. Най-малокото, защото зад нея се крие по-сериозен проблем - този за икономическите и политически санкции, с чиято помощ доминираната от САЩ антииранска коалиция се опитва до коригира неприемливия за нея външнополитически курс на Техеран. Именно отказът от този инструмент е основната "червена линия" за Вашингтон, Париж, Лондон и регионалните им съюзници в Близкия и Средния Изток. Виенското споразумение не дава никакви гаранции, че такъв отказ действително ще има. Което пък означава и, че цялата еуфория във връзка с подписването на този "исторически документ" е най-малкото преждевременна.
Всъщност, приключването на преговорите в австрийската столица бележи края на определен етап от голямата игра, веднага след който започва друг, свързан с борбата за практическата реализация на "иранската сделка". И още отсега е ясно, че тя ще бъде много по-остра и драматична, отколкото онази по време на предишния етап.
Кой печели, кой губи и кой остава „на нула“ след иранската сделка
Макар че повечето големи западни медии се опитват да внушат на аудиторията си, че в "иранската сделка" няма губещи, а само печеливщи, подобни твърдения обикновено се внушават или от победителите, опитващи се с тяхна помощ да смекчат удара за губещите, или пък от самите губещи, стремящи се да убедят останалите, че всъщност не са загубили. Истината обаче е, че в резултат от "иранската сделка" има както големи победители, така и играчи, претърпели сериозно поражение. Що се отнася до САЩ, които бяха сред основните и архитекти, според американския анализатор Боби Гош, "в най-добрия случай, те не са нито очевиден победител, нито губещ". След като държавният секретар Джон Кери, посочва, че сделката дава "шанс на Америка", това означава, че наистина не става дума за стратегически успех, а по-скоро за възможност такъв да бъде постигнат в бъдеще.
И все пак, кои са печелившите и кои са губещите от постигнатото във Виена споразумение?
Печелившите играчи
Несъмнено, Иран се нарежда сред големите печеливши от тази сделка. Най-малкото, защото ще се сдобие с ядрено оръжие. Разбира се, това няма да стане скоро, тъй като Споразумението изисква иранците да отложат тези свои планове с десетина години. Само че от геополитическа гледна точка, десет години са просто миг. В същото време сделката дава възможност на Техеран да изпрати голям брой свои учени в най-добрите световни университети за да придобият необходимите знания и опит в сферата на ядрените технологии. Освен това иранците съвсем скоро ще могат свободно да купуват ядрени технологии за "мирни цели". Накрая, само след пет години ще падне и забраната пред Иран да купува конвенционални въоръжения. Както е известно, той може да разчита на първо място да вече поръчаните на руснаците ракетни системи "земя-въздух", чиято доставка може да промени военния баланс в Близкия Изток. Скоро след това Техеран ще може да купува и нови бойни кораби, изтребители, хеликоптери, танкове и всевъзможна друга военна техника.
При това иранците ще разполагат с достатъчно средства за закупуването и. Както вече споменах, премахването на икономическите санкции ще размрази поне сто милиарда долара, блокирани в течение на дълги години в западните банки. Впрочем, Иран планира да спечели поне още толкова от продажбата на енергоносители на световните пазари. Накрая, очаква се, че през следващите няколко години Техеран ще бъде наводнен от чуждестранни инвеститори.
Другите ползи за Иран нямат финансов характер, но са не по-малко важни. А най-важна сред тях е премахването на статута на "държава-парий", наложен на страната от Запада. Сега иранците ще могат да възстановят предишния си статут на регионална суперсила и с нови сили ще започнат да налагат интересите си в региона, включително в Сирия и Ирак.
Вторият играч, който печели от "ядрената сделка" е сирийският режим. Както е известно, Асад традиционно разчиташе на милиардната иранска финансова помощ, както и на доставките на ново оръжие и военни, с чиято помощ все още удържа позициите си срещу прозападната опозиция и Ислямска държава. Сега, след свалянето на санкциите, Техеран ще може още повече да увеличи помощта за своя регионален съюзник, при това тъкмо когато той отново е на ръба на поражението. Според мнозина анализатори, отпуснатата наскоро на Дамаск иранска кредитна линия от 1 млрд. долара е само началото.
Третия възможен печеливш са организации като Хизбула и ХАМАС, йеменските хуси и други тясно свързани с Техеран групировки. Всички те изпитват недостиг на жива сила, пари или оръжие и разчитат да ги получат от иранците.
Следващият играч, който несъмнено печели от "иранската сделка" е Русия. Според някои анализатори, Путин е да съгласието си за нея под натиска на Китай, но истината е, че руснаците ще извлекат сериозни ползи от нея. Най-бързо те ще се усетят във военната сфера и са свързани с перспективата за мащабни руски оръжейни доставки за Техеран. Тъкмо поради това впрочем, Москва най-много настояваше за незабавната отмяна на ембаргото на ООН в рамките на "шесторката", преговаряща с Иран. На практика, още преди подписването на "ядрената сделка" Русия обеща да достави на Техеран модернизирани ракетни комплекси С-300. Впрочем, руските петролни компании също се готвят да влязат на иранския пазар, без да се опасяват от острата конкуренция, особено от страна на Китай.
Между другото, Пекин също е в списъка на печелившите играчи от "иранската сделка". Според повечето експерти, именно китайските петролни компании ще се окажат най-големите инвеститори в иранския петролен сектор, по същия начин както го направиха в Ирак. Разбира се, китайските оръжейни компании също ще се конкурират с руските си колеги за големите поръчки на Техеран в сферата на отбраната.
Губещите играчи
На първо място сред губещите се очертават Саудитска Арабия и регионалните и съюзници. Тъй като Кралството традиционно смята Иран за свой стратегически противник, всеки успех на Техеран автоматично се възприема като поражение на Рияд. Впрочем, и от чисто практическа гледна точка, хипотетичната поява на един по-богат, по-добре въоръжен и по-силен в геополитически план Иран е изключително лоша новина за Саудитите (неслучайно това ги принуди да търсят сближаване с Москва). Хусите, които продължават да контролират по-голямата част от Йемен, въпреки мощните бомбардировки на съюзническата авиация, начело със Саудитска Арабия, несъмнено ще получат още по-сериозна подкрепа от Техеран. Между другото йеменското шиитско опълчение вече си позволява набези и на саудитска територия и никой не може да прогнозира, докъде могат да стигнат те, ако иранците се ангажират по-активно с кауза на бунтовниците. След провала на усилията да убеди най-близкия си съюзник Пакистан да изпрати свои части в Йемен, Риад може да бъде принуден да използва там собствените си неособено опитни (макар и изключително скъпо струващи) сухопътни сили. Но, както отбелязват повечето експерти, всяка инвазия по суша в Йемен е изключително рискована, както сочи впрочем и египетският опит от миналото.
Другият голям губещ от "иранската сделка" несъмнено е Израел. Стана ясно, че никой от западните му съюзници не вярва на твърденията на премиера Нетаняху, че Иран представлява екзистенциална заплаха за страната му. В момента израелското лоби в САЩ полага героични усилия да провали одобрението на виенското Споразумение от Конгреса, но вероятността това наистина да се случи е крайно малка. Което силно ще навреди и на имиджа на Нетаняху, и на стратегическите интереси на Израел.
САЩ - нито печеливши, нито губещи
Според споменатия по-горе американски анализатор Боби Гош, въпреки мощната PR-кампания на Белия дом, целяща да представи "иранската сделка" като победа на Америка, това не е съвсем вярно. Според администрацията на Обама, Споразумението е много по-добър вариант от евентуалната война с Иран, което, само по себе си, е вярно, но не бива да забравяме, че войната никога не е била автоматична алтернатива на сделката. Повечето медии в САЩ твърдят също, че Споразумението разкрива нови икономически възможности за американските компании на иранския пазар, само че опитът от Ирак показва, че те едва ли ще успеят да се закрепят на него. Посочва се и, че Иран вече ще може да се включи по-активно в борбата срещу Ислямска държава, но истината е, че той отдавна е поел водещата роля в сухопътните операции срещу ислямистите, но интересите му тази война са по-ограничени от тези на Запада: Техеран иска Асад да запази властта си в Сирия, както и да гарантира сигурността на иракските шиити. Той не се вълнува от убийствата на сунити от ислямистите, нито пък от евентуалните им планове за терористични атаки срещу САЩ или другите западни държави.
Ето защо държавният секретар Кери съвсем правилно определи "иранската сделка" като "шанс", макар че според мнозина във Вашингтон, дори тази дефиниция е "прекалено оптимистична". Разбира се, и Кери, и Обама, отдавна ще са напуснали Белия дом, когато бъдат премахнати всички санкции и ембаргото срещу Иран, както и когато малко по-късно тази страна получи възможност да поднови ядрените си амбиции. По това време светът ще бъде много по-различен от днешния, но истината е, че САЩ със сигурност не са сред играчите, имащи основание да претендират, че са постигнали стратегическа победа на 14 юли 2015.
Истинскати причини за "иранската сделка"
Според известния американски икономист Пол Крейг Робъртс, "споразумението с Иран не бива да се надценява, тъй като Вашингтон буквално във всеки момент може да възобнови санкциите, включително използвайки за целта неверни обвинения". Той смята, че постигането на "иранската сделка" е станало възможно по три основни причини. На първо място е, че в очите на американските неоконсерватори, основната заплаха за САЩ вече не са "ислямските терористи", а Китай и Русия. За разлика от последните, Пекин и Москва не позволяват на Вашингтон да прокарва идеите си за "едностранно разоръжаване". След разпадането на Съветския съюз, САЩ бързо свикнаха с уникалното си положение на единствена свръхдържава в света. Нарастването на руското влияние при управлението на Путин, както и китайският възход обаче, сложиха край на привилегированото положение на Съединените щати като "избрана и единствена" суперсила. Въпреки това във Вашингтон не се отказват от опитите да го възстановят.
В същото време, както в икономически, така и във военен план, САЩ очевидно не са в най-добрата си форма. Както посочват носителят на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц и експертът по бюджетите от Харвардския университет Линда Билмс, по време но 14-годишните си военни кампании в т.нар. Голям Близък Изток, Вашингтон е пропилял не по-малко от 6 трилиона долара. Въпреки тези гигантски разходи обаче, САЩ на практика претърпяха поражение в региона и в момента са ангажирани с проблемите, породени от възхода на т.нар. Ислямска държава, възникнала именно в резултат от американските стратегически грешки и формирала собствена база на териториите на Сирия и Ирак.
Както посочва в тази връзка Пол Крейг Робъртс, "въпреки невъобразимото си високомерие, Вашингтон е наясно, че не може едновременно да отправя предизвикателство към Русия, Китай, Иран и ислямистите и тъкмо това е една от причините за ядрената сделка с Техеран, която трябва да изключи иранците от този списък".
Втората причина, според него, е, че доколкото Иран се обявява против Ислямска държава, той може да бъде използван като инструмент за реализацията на американската стратегия в региона, развързвайки ръцете на Вашингтон в сблъсъка му с Пекин и Москва.
Третата причина за "иранската сделка" пък е загрижеността на САЩ относно "прекалената", според тях, енергийна зависимост на Европа от Русия. Според американските стратези, тя е несъвместима с насочените срещу Москва санкции, наложени съвместно от Брюксел и Вашингтон, както и с действията на НАТО, ерозиращи руската национална сигурност. Затова САЩ са твърдо решени да сложат край на тази зависимост и разчитат, че сред последиците от "иранската сделка" ще бъде връщането на Техеран в списъка на доставчиците на енергоносители на европейския пазар.
Тоест, в основата на споразумението с Иран е осъзнаването от страна на Вашингтон, че преекспонирането на "иранската и ислямистката заплахи" води до излишни разходи на време, енергия и ресурси, които са необходими на САЩ в очертаващия се тектоничен сблъсък с Русия и Китай. Освен това, самите американците престанаха да се ориентират в непрекъснато нарастващия списък от външни заплахи за националната им сигурност, който им представят управляващите, и вече не са наясно, кои от тях са реални и приоритетни.
Между другото, според Пол Крейг Робъртс: "Сред причините за разрушаването на Гърция беше стремежът да се блокира транзита на руския природен газ за Европа по планирания руско-турски газопровод (т.нар. "Турски поток"). Вашингтон изпраща американски военни в Украйна за да обучават украинските си колеги, как да си върнат откъсналите се от страната територии, а марионетното правителство в Киев не предприема никакви стъпки за изпълнение на споразуменията от Минск. Очевидно е, че Вашингтон не се стреми към трайна нормализация на украинско-руските отношения. Не по-малко очевидно е обаче и, че руското правителство няма как да постигне мир в Украйна, при положение, че САЩ на практика работят за възобновяване на войната там". Макар и косвено, това развитие също е свързано с "иранската сделка".
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
