Мишел Рембо е френски дипломат от кариерата. Бил е посланик на страната си в Мавритания, Судан и Зимбабве, заемал е различни постове във френските мисии в Египет, Южен Йемен, Саудитска Арабия, Бразилия и Сирия.
Известно време е директор на Службата за закрила на бежанците и на хората без гражданство (OFPRA). От 2008 насам посланик Рембо е преподавател и директор, отговарящ за провеждане на семинарите на Центъра за дипломатически и стратегически изследвания в Париж (CEDS).
Той е автор на много книги, посветени на процесите в различни африкански държави, последната от които е бестселърът "Бурята в Големия Близък Изток", появила се през февруари 2015. Носител е на националния орден за заслуги и е кавалер на Почетния легион.
Интервюто с Мишел Рембо публикуваме с любезното съдействие на Маджид Неме, Аугуста Кончиля и Хасан Зенати.
- Използвате като епиграф към последната си книга "Бурята в Близкия Изток" известната фраза на Волтер: "За да знаете, кой действително ви ръководи, е достатъчно да видите, кого не ви позволяват да критикувате". За кого става дума? Твърдите, че понятието "арабска пролет" не е арабско, а западно. Същото казва и новият туниски президент. Дали именно това не обяснява случилото се в арабския свят?
- Точно така. Появата на това понятие е плод на усилията на френските интелектуалци и журналисти. То се прилага по отношение на демократичните "пролети", например към онази, случила се през 1848, когато е предприет опит за свалянето на старите, мухлясали европейски монархии, после се използва при т.нар. "Пражка пролет" през 1968, при събитията през май същата година във Франция и т.н. Използването му по отношение на случилото се в арабския свят беше най-малкото прибързано. Да не говорим, че прословутата "жасминова революция" в Тунис всъщност беше осъществена през зимата.
- Използвате доста остри изрази и квалификации по отношение на "арабската пролет", твърдейки, че това е фалшиво име, дадено на един мрачен период, в който няма нищо арабско, освен названието, с неясна "картонена" фасада, зад която се крие най-лошият вид ислямски фундаментализъм и неизчерпаемата финансова мощ на уахабитите...
- Така разсъждавах още в самото начало на този феномен. Той засегна всички арабски, държави, освен монархиите. Бахрейн беше изключение заради наличието там на т.нар. "шиитско малцинство", което всъщност е 70% от населението на страната. Впрочем, гражданската война в Йемен напомни, че там също има голямо шиитско малцинство, т.нар. "зейдити", представляващи 40% от населението. "Скрити" шиитски малцинства съществуват и в Турция, както и в Пакистан, където са между 20% и 25% от населението.
- Как се отнасяте към тезата за Големия Близък Изток, разположен между "Атлантическата империя" и Евразия? Всъщност, може ли НАТО да се определя като империя? Що се отнася до Евразия, тя засега е в зачатъчно състояние. Дали не става дума по-скоро за предчувствие за бъдещето?
- Да, в известен смисъл става дума за предчувствие. Появата на понятието "Голям Близък Изток" е свързано с управлението на Джордж Буш-младши. Това вече не е познатият ни Близък Изток, разположен между Средиземно море и Централен Китай. Разбира се, Евразия едва се заражда, но промените се осъществяват буквално пред очите ни. Формира се групата на държавите от BRICS, особено евроазиатското и ядро. Смятам, че тази група има бъдеще.
- Но нима Големият Близък Изток не е по-скоро плод на въображението, т.е. чисто умозрителна конструкция? Защото се създава впечатлението, че става дума за един разединен свят...
- Днес арабско-мюсюлманският свят действително е разединен. Изразът Голям Близък Изток е концентрирано понятие, касаещо един огромен регион. В същото време Атлантическата империя вече се изправя срещу Евроазиатския блок. И двата блока вече съществуват, макар че формирането на втория все още не е напълно приключило.
- Как да си обясним, че един откровено деструктивен проект, наречен "пролет" доведе до съживяването на студената война. Както и до обединяването на Русия и Китай в алианс, противопоставящ се на този проект?
- Това руско-китайско сближаване е голямо събитие. До 1991 светът беше двуполюсен, като Китай се намираше между двата блока и донякъде се явяваше алтернатива и на двата. В средата, заедно с него, бяха и т.нар. неприсъединили се държави, представляващи своеобразна "мисионерска" територия за двата основни лагера. След краха на Съветския съюз през 1991 смятахме, че светът ще стане многополюсен. Това обаче не се случи и станахме свидетели на появата на еднополюсен свят, доминиран от САЩ. Така Западът получи възможност в течение на двайсет години (до 2011) да управлява от името на "международната общност", без да се сблъсква със сериозна съпротива. Краят на този модел настъпи по време на кризите в Либия и Сирия. Именно тогава нещата се обърнаха.
Китай се присъедини към Русия по време на войната в Либия, която се превърна в истинска преломна точка. Преди това Москва и Пекин бяха подложени на силен натиск да подкрепят Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН, под предлог, че трябва да бъде защитено гражданското население в тази страна. Начинът, по който беше приложена тази резолюция, се оказа последната капка, преляла чашата на търпението. Китай и Русия стигнаха до извода, че са били излъгани и, че са допуснали грешка, въздържайки се при гласуването.
Както е известно, бомбардировките стартираха на следващия ден след одобрението на резолюцията в ООН. Алиансът НАТО, който въобще не се споменаваше в нея, предприе военни действия, осъществявайки разрушителни бомбардировки срещу Либия. Това беше напълно незаконно. Ако погледнем чл.7 от устава на ООН, ще видим, че бяха нарушени всички условия, регламентиращи осъществяването на подобна интервенция. Включително и чисто хуманитарните. Китай и Русия вече никога няма да допуснат приемането на резолюции, като тази за Либия. Шест месеца по-късно те се обявиха против подобна резолюция за Сирия, като четирикратно използваха правото си на вето. Не разбирам, как е възможно Западът да не осъзнава, че Русия и Китай вече никога няма да се присъединят към прословутата "международна общност" за осъществяването на подобни авантюри.
- Тоест, сирийската криза постави началото на формирането на нов силов баланс в света?
- Това е епицентърът на глобалния конфликт, който продължава вече четири години. Ако законното правителство в Дамаск беше паднало, както другите арабски правителства преди него, или пък ако режимът беше свален, както беше свален Кадафи, "арабските пролети" щяха да продължат. Сирия обаче сложи край на тази вълна. Истината е, че руснаците първоначално нямаха кой знае какво желание да подкрепят Дамаск, но откриха в него партньор и бастион срещу процеса на дестабилизация, поне докато не се случиха събитията в Украйна. Те заложиха на съюза с Асад и мобилизираха около себе си държавите от BRICS, като започнем с Китай. Четирикратното вето, наложено на резолюцията за Сирия, демонстрира, че Пекин се държи сдържано, но твърдо. В разгара на кризата с химическото оръжие в Сирия през 2013, руснаците и американците предприеха доста неща, но най-важното беше, че в близост до сирийските брегове имаше и китайски военни кораби. Подобно нещо се случваше за първи път и трябваше да накара Запада да се замисли.
- Защо светският Запад подкрепя ислямистките движения в Големия Близък Изток, при положение, че се бори срещу тях на своя територия?
- Подобно поведение няма логично обяснение. В това отношение следва да се прави разлика между позициите на САЩ и съюзниците им в Съвета за сигурност на ООН, които традиционно се смятат за велики сили, и т.нар. привилегировани американски съюзници, които имат друга мотивация. Като цяло обаче, всичко това се направлява от американците, опитващи се да реализират на практика т.нар. стратегия на управлявания хаос. Така те продължиха да подкрепят кадрите на Ал Кайда, чиито създатели бяха именно САЩ, заедно със Саудитска Арабия и Пакистан. След това, когато тези хора се оказаха ненужни, те ги изоставиха, казвайки им "оправяйте се сами". Което в крайна сметка се обърна против самата Америка и доведе до терористичните нападения от 11 септември.
Международните терористични движения, като онези, които вилнеят в Сирия и други части на Близкия Изток или на мюсюлманския свят, са наследници на Ал Кайда. САЩ не виждат причини да не ги използват, макар да са наясно, че това не се вписва в техния социален модел. И така, те ги използват, а след това, когато вече не са им необходими, започват да ги бомбардират. Не вярвам, че САЩ изпитват някаква симпатия към ислямистките движения или дори към арабите въобще, поне няма никакви признаци за това Те обаче са в състояние да се приспособят към всичко. А ислямистките правителства са техните най-добри съюзници, всъщност за САЩ е много трудно да си намерят съюзници сред т.нар. прогресивни режими: те никога в историята не са разполагали с такива.
- Работили сте в Саудитска Арабия, където властта се наследява по един средновековен модел. В началото на 2015 всички лидери на западните държави се надпреварваха да декларират добрите си чувства към новия саудитски монарх. Какво ги кара да го правят, освен петрола, разбира се?
- Петролът и интересите на Израел. В целия арабски свят има подходящи условия за взрив на недоволството, но ние нямаме никакво право да се намесваме и да бомбардираме държавите от региона под предлог, че народите им са застрашени и потиснати от местните тирани. Още повече, след като стана ясно, че този тип операции се осъществяват единствено за да бъде сменен управляващия режим или да бъде разрушена съответната страна. В крайна сметка, в нестабилните държави петролните сделки се оказват по-лесни.
Голяма част от петрола, оказал се в ръцете на ислямистите в Ирак и Сирия, се пласира именно през Израел, без за целта да са необходими тръбопроводи. Контрабандният петрол, който се продава по 15 долара за барел (т.е. в пъти по-евтино), носи значителни приходи - не по-малко от 5 млрд. долара, според експертите. Тези пари не се крият и не се пренасят в дюшеци. За целта са необходими банки и партньори за да стигнат до финансовите пазари. Тоест, функционират множество паралелни канали...
- Тайните документи на Пентагона, касаещи Либия, дават друго обяснение на тази война. Твърди се например, че Хилари Клинтън, която тайно се е консултирала с "Мюсюлманските братя", е скрила от Обама, че Кадафи е преговарял с Департамента по отбраната да се откаже от властта и, че историята за геноцида уж застрашаващ жителите на Бенгази всъщност е била изфабрикувана. Дали понякога Западът не играе сам срещу себе си?
- Машинациите са толкова много, че човек действително може да се обърка. Непрекъсното се намесват специалните служби.. Фалшифицират се разузнавателни данни, като въпросните служби играят активна роля в този процес. Впрочем, Хилари Клинтън едва ли е била особено загрижена за случващото се в Либия, показателно е как тя реагира на съобщението за смъртта на Кадафи. Само че малко по-късно американският посланик в Либия беше убит по същия позорен начин, както и Кадафи.
- Защо Сирия продължава да е изключение и, как следва да се разглежда появата на Ислямска държава?
- Надявам се, че Сирия ще си остане изключение, поне в този контекст. Краят на сирийската криза не се вижда, като за това има няколко причини. Каквото и да се опитват да ни внушават, Башар ал-Асад се ползва с легитимност и популярност сред мнозинството от сирийското население. Независимо от всички недостатъци на неговия режим, в текущия контекст той се възприема като бастион срещу разрушаването на страната. Той разполага със съюзници сред шиитите, като Хизбула и Иран, при това съюзът с последния съществува още от времето на шаха. Освен това Дамаск поддържа партньорство с Москва: Русия защитава Сирия, но и Сирия защитава Русия. Ако тя сподели съдбата на другите държави от региона, руснаците много бързо ще го усетят на гърба си. Тоест това ще се отрази съвсем пряко и върху Русия и върху нейния международен престиж.
- А каква игра води Израел? Впрочем, вие сте бил посланик на Франция в Судан, как гледате на тази разделена държава?
- Израел носи пряка отговорност за всички кризи в арабския свят, тази страна винаги е нащрек за случващото се в него. Откъсването на Южен Судан беше триумф на американската и израелската дипломация. Целта беше превръщането на Южен Судан в израелска база срещу това, което остана от Судан. И САЩ, и Израел искаха да отслабят тази страна, не защото там управляват ислямисти, а защото те подкрепяха Саддам Хюсеин. Тоест, те не се интересуват от Ал-Тураби или Ал-Башир, а просто искаха да разчленят Судан. И успяха да го направят, а сега продължават този процес на разпад в Дарфур.
- Само че нововъзникналата държава Южен Судан се сблъсква с много сериозни проблеми...
- А кой от режимите, възникнали в резултат на "арабската пролет", не се сблъсква с огромни проблеми и може да се нарече успешен? Американската индустрия за производство на демокрация в новия Голям Близък Изток е просто един голям балон, чието начало е поставено през 80-те и 90-те години на миналия век. Това няма нищо общо с истинската демокрация и човешките права: тази стратегия се използва за разрушаването на арабско-мюсюлманския свят, което се доказва и от много, станали известни напоследък документи. В Бахрейн например, американците подкрепяха едновременно и бунтовниците шиити, което им позволява да твърдят, че защитават човешките права и демокрацията, и сунитската просаудитска местна монархия. Тоест, те печелят и в двата случая. По същия начин САЩ действаха и в Египет: първо подкрепяха Мубарак, после ислямистите, след това Мурси, а сега Сиси. Ако търсим някаква логика в тези действия, това е логиката на хаоса. Именно тя определя американските действия в региона.
- Как бихте обяснили, че френският опит и знания по отношение на Близкия Изток се оказват неефективни? Дали Франция въобще следва някаква ясна арабска политика или френската дипломация се оказа жертва на собственото си късогледство или на идеологическото си позьорство?
- Мисля, че Дьо Гол беше велик политик. Той следваше една наистина образцова арабска политика, той успя да обърне френско-арабските отношения след като Алжир стана независим, съумя да промени нещата и след Шестдевната израелско-арабска война през 1967. След погубните последици от френското участие в Суецката авантюра през 1956 това си беше истинти подвиг. Дълго време след смъртта му арабската политика на Франция оставаше непроменена, благодарение на формиралия се своеобразен политически консенсус по тази тема. След това обаче, особено след шоуто във връзка с войната в Ирак през 2003, Франция започна да се връща в лоното на Запада. На опитите за провеждане на самостоятелна политика бе сложен край и резултатът от това се оказа катастрофален.
Въпреки това обаче, Франция действително разполага с опит и знания, както и с дълга дипломатическа традиция. Тя е велика държава, не в смисъл, че вдига много шум и реализира мащабни интриги, без да се интересува от цената, а в положителния смисъл на това понятие. Сегашната ситуация, в която тя на практика се оказва извън кръга на великите сили, може би подлежи на промяна, но поне засега не виждам такава.
- Президентът Оланд продължава да твърди, че Ислямска държава и режимът на Асад са едно и също, т.е. става дума за двама противници, с които Франция трябва да се бори...
- Вече четири години за Асад се говори само лошо и се твърди, че той всеки момент ще бъде свален. Това обаче не изключва, че американците могат да променят позицията си по този въпрос. Междувременно, в привилегировани съюзници на Франция се превърнаха Катар, Турция и Саудитска Арабия. Видяхме, как наскоро в Париж се появиха едновременно шестима монарси от Персийския залив, в качеството на наши съюзници. Франция подкрепя едновременно и "умерените" терористи и "демократичните" джихадисти. Подобна позиция трудно може да се удържи, защото това би изисквало висша еквилибристика. Американците поне не правят тези неща едновременно: така Ал Кайда първоначално беше техен съюзник, а след това стана техен враг. САЩ не изпитват никакви скрупули, променяйки гледната си точка.
- Наскоро френският външен министър Лоран Фабиюс заяви, че сирийската "Ан-Нусра", която американците включиха в списъка на терористичните организации, върши добра работа в Сирия...
- Истината е, че всички френски дипломати с опит в Близкия Изток, експертите по Изтока, както и повечето арабисти, бяха пръснати в различни точки на света, например в Южна Африка, като стремежът на Външното ни министерство беше да ги замени с технократи. В резултат новите френски дипломати не притежават необходимия размах, те пишат безмислени доклади, в които липсва какъвто и да било сериозен анализ.
- Все пак френските посланици в Сирия и Либия предупредиха за опасността от авантюристични действия по отношение на тези две страни...
- Така е, само че посланикът ни в Дамаск беше подложен на натиск и в крайна сметка се съгласи да следва стриктно официалната политика.
- Не смятате ли, че е възможно Франция да се върне към дипломацията от периода след Суецката криза? Доколко Западът осъзнава грешките си и, дали е склонен да промени своята политика?
- Завръщането на Дьо Гол на власт в края на 50-те години на ХХ век разруши консенсуса, в рамките на който коалиционното френско правителство, просъществувало 12 години, много внимаваше Франция да не предприема нищо, преди да го е съгласувала с Вашингтон. Това включва и периода на Суецката криза. Планът Маршал имаше своята цена за френската национална независимост.Впрочем, и Европейският съюз, който в по-голяма степен бе дело на американците, отколкото на самите европейци, действа в същата посока. Цялата история на атлантизма, включително идеята НАТО да се превърне в армия на "обединена" Европа, няма обшо с френската идея за Европа.
- Може ли да се твърди, че Ислямска държава е косвен продукт на политиката на Запада?
- Появата и е резултат от американското нахлуване в Ирак. Няма да се уморя да го повтарям. Американците разрушиха всички иракски институции (армията, полицията, правителството, партията БААС и т.н.) и съдействаха властта да се окаже в ръцете на шиитите и кюрдите, за сметка на сунитите. Когато офицерите-баасисти бяха пратени в затворите, където вече се намираха ислямистите, двете групи установиха тесен контакт помежду си. Затворът се превърна в център за обучение и сливане на двете групи, които иначе никога нямаше да се срещнат и - както става другаде - щяха да си останат непримирими противници.
- Ислямистите се възползваха от създаването на забранена за полети зона в Северен Ирак през 1991. Именно там се формираха групите на Абу Мусаб ас-Заркауи и неговите съмишленици...
- Точно така, там бяха формирани първите ислямистки организации, особено след 2003. Иракската държава вече не съществуваше и вратите бяха широко отворени за всякакви инициативи. Какво способства за събитията от юни 2013? Обединяването на ислямистите и офицерите от иракската партия БААС, търсещи реванш. Американците преследваха и едните, и другите. Тези групи решиха да обединят усилията си, преследвайки различни цели. Възможно, незадълго, но кой знае?
- Западът очевидно предпочита хаоса пред съществуването на стабилни суверенни държави в реиона...
- Така изглежда. Хаосът е цел на американските неоконсерватори, които имат стара теория, според която под контрол следва да бъде поставена цялата зона около комунистическия - съветски и китайски - свят, а от друга страна, да се гарантират западните интереси. Това е "зеленият" мюсюлмански пояс, трансформирал се по времето на Буш-младши в Големия Близък Изток и максимално раздут в резултат на американския натиск. В тази зона първоначално присъстват две категории страни: силни държави, като Иран по времето на шаха например, или Турция, станала част от НАТО и, до известна степен, Ирак и приятелски настроените към Запада режими. И другите, които следва да бъдат отслабени, да се провокира смяната на управляващите, т.е. да се свали съществуващата власт.
След това някои от тези държави промениха поведението си, например Иран след победата на ислямската революция. Когато конфигурацията е неблагоприятна САЩ се опитват да сменят режима, ако пък това не се получава, тогава разрушават държавния апарат (и най-вече армиите на арабските страни), а в крайна сметка и цялата страна. Тази стратегия присъства в много американски или израелски документи. Така се случи с египетската, иракската, сирийската армии, и без всякакво съмнение - с алжирската армия.
- Хаосът обаче е заразителен и може да засегне монархиите от Персийския залив. Не съществува ли риск именно те да се окажат големия губещ в борбата с шиитската ос?
- Според редица високопоставени американски чиновници, именно това ще се случи. Така, един от бившите директори на ЦРУ заяви, че страни като Сирия и Египет следва да бъдат окупирани, както и да бъдат дестабилизирани други осем държави от региона... Идеята е да се "подготви" такъв ислям, който устройва САЩ и да се помогне на онези, които го изповядват, да дойдат на власт. Когато въпросните държави бъдат дестабилизирани, САЩ ще могат да се заемат и със Саудитска Арабия. Както е известно, пактът Куинси, подписан през 1945 от Рузвелт и крал Абдел Азис, беше продължен през 2005 с още шейсет години, но едва ли ще се запази толкова дълго.
Навремето САЩ не помогнаха на иранския шах да запази властта си. Те вече не искаха да си имат работа с него и допуснаха свалянето му. В резултат управлението се оказа в ръците на аятолах Хомейни и Иран се превърна в един от основните врагове на Америка. В същото време, до 1979 той беше неин стратегически союзник, включително и в ядрената сфера.
Ядреният въпрос беше поставен на дневен ред през 2002, т.е. след като Иран започна да преодолява последиците от войната си Ирак през 80-те години на ХХ век. Дотогава никой не смяташе за нужно да го повдига. След това обаче, европейците, подкрепяни дискретно от САЩ, внезапно си спомниха за Договора за неразпространение на ядрените оръжия.
- В момента сме в разгара на новата студена война заради Украйна. До каква степен този конфликт ще промени зараждащия се нов световен ред? И какви ще бъдат последиците за Големия Близък Изток?
- Французите рядко откриват връзката между различните проблеми, те по-скоро са склонни да ги отделят един от друг. Това затруднява осъзнаването на ситуацията. Почти не виждам някой във Франция да посочва връзката между сирийската и украинската криза, макар че тази връзка е очевидна. С други думи, ако Русия навремето се беше отказала от Башар Асад, кризата в Украйна едва ли щеше да достигне до толкова опасно ниво. Вероятно щеше да бъде постигнат някакъв компромис. Кризата обаче беше ескалирана именно за да бъде "ударена" Русия.
- Ако не беше кризата в Украйна, дали държавите от BRICS шяха да придобият толкова голямо значение на международната сцена?
- По-точно е да се каже, ако не беше кризата в Сирия. Защото украинската криза е продължение на войната в Сирия. Войната в Украйна е интегрален елемент на голямата стратегия, инициирала "арабската пролет". Паралелно с опитите да бъдат поставени под контрол арабските мюсюлмански държави и постепенно да бъде разширена кризисната зона, са налице и опити да се разруши постсъветското пространство и, в крайна сметка, Русия. Очевидно е желанието за контрол над руската зона на влияние и ограничаването и до абсолютния възможен минимун. Навремето, в качеството си независима комунистическа държава, Югославия се оказа най-незащитената част на посткомунистическото пространство и беше разчленена първа.
Както е известно, за да им позволи да интегрират цялата наново обединена Германия в НАТО, Кол и Буш-старши обещаха на Горбачов, че с това разширяването на НАТО ще приключи. По-късно, самият Горбачов призна, че е бил излъган. Това беше началото на края на международната стабилност. Варшавският пакт бе разпуснат, а бившите му членове влязоха в Европейския съюз и се присъединиха към НАТО. След като в Северноатлантическия алианс влязоха и балтийските постсъветски държави, Русия се оказа в обкръжение. Така, в червена линия за Москва се превърна първо Грузия, а след това и Украйна. Грузия символизира преломния момент за Путин, който първоначално беше склонен да си сътрудничи със Запада.
- Съединените щати не крият, че са помогнали за свалянето на правителството в Киев...
- Да, но европейците не са особено взискателни по отношение на международното право. Малко преди Янукович да избяга, Франция, Германия и Полша го убедиха да подпише споразумение за предсрочни избори между правителството, опозицията и Русия. След това обаче, беше осъществен държавният преврат в тази страна и никой не протестира.
През 2004-2005 в Украйна беше извършена т.нар. "оранжева революция", преди това подобна "цветна" революция се случи в Грузия, а след това започнаха и "арабските пролети". Това беше реализация на американската стратегическа мечта. След сирийската криза обаче, Обама беше поставен в неудобна ситуация: Москва му "помогна" да избегне една безполезна и опасна война, всъщност това си беше истински шедьовър на руската дипломация. Американският президент се нуждаеше от реванш - през 2013, след като прецени, че Русия се е придвижила прекалено напред, особено в Сирия, той реши да я удари в Украйна. В този момент приключи и сближаването на позициите на Москва и Вашингтон относно Сирия. Американците вече няма да позволят на руснаците да се месят в решаването на този проблем.
- Какво, според Вас, ще бъде бъдещето на проекта за Големия Близък Изток?
- Това разбира се, ще продължи да бъде един "демократичен" проект, макар че според мен в региона няма да има нито демокрация, нито арабска пролет. Проектът за доминация си остава, дори и да не е задължително той да бъде реализиран на практика. Във всеки случай, американците още са в играта. „Зеленият пояс“ продължава да е полезен за обкръжаването на посткомунистическия свят. Западът непрекъснато говори за умерената опозиция в Сирия. Лично аз не знам, къде я вижда, но такава е реториката му. Той въоръжава опозицията, която на практика се формира изцяло от джихадистите. Постепенно оформилият се съюз между Турция, Саудитска Арабия и Запада, в лицето на САЩ, Франция и Великобритания, който е съобразен със съществуващата ситуация, се запазва.
{backbutton}
