По отношение на Гърция - най-често споменаваната страна в негативните новини от ЕС през последните четири-пет години, тиражираното в световните медии първосигнално обяснение за дълговата криза с гръцкия навик да се живее на кредит и да се укриват данъци е меко казано несериозно. Още по-малко вярно пък е обвинението за ниската производителност на труда и прекалено щедрите социални пакети от страна на гръцката държава, които едва ли не наливат масло в огъня на жестоката гръцка рецесия. Според публикуваните сравнителни данни на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OИСР), през 2010 и 2011 по брой отработени часове, гръцките работници се нареждат на трето място след Мексико и Южна Корея[1]. Що се отнася до корелацията между ниската производителност на труда и щедрите социални блага, които държавата едва ли не сипе върху гръцките граждани, позоваването на нея също не звучи сериозно. Двете държави на върха на класацията по производителност на труда - САЩ и Япония, имат средно на глава от населението приблизително същия размер на държавен дълг, както и Гърция. Само че нито САЩ, нито Япония са подложени на сурова финансова и социално-икономическа терапия заради него. Очевидно причините трябва да се търсят другаде.
Дълбоките корени на гръцките финансови проблеми
Кой знае защо, при обяснението на гръцките проблеми се пренебрегва фактът, че и досега тази балканска страна е принудена да изплаща огромния дълг, натрупан по време на военната хунта (1967-1974) През този период дългът й нараства четири пъти. Не се коментира също, ролята на скъпото превъоръжаване от последните десетина години, най-големите облаги от което са за основните европейски доставчици на скъпата бойна техника - Германия и Франция. В самия разгар на кризата тези две страни успяват да убедят гръцките управляващи да не съкращават военния бюджет, който запазва дял от цели 4% от националния БВП.
В угощението със скъпата гръцка баница завиден апетит показват и много западноевропейски фирми, които получават скъпи държавни поръчки за реформата на гръцките железници и метрото, за болнично обзавеждане и цифровизация на националната телекомуникационна компания, за системите за сигурност на Олимпиадата в Атина (2004) и т. н. Много от тези компании, като „Сименс” например, бяха уличени и в щедро раздаване на подкупи на държавни служители, за да бъдат избрани за изпълнители по въпросните сделки.
Разбира се, основна заслуга за дълговия капан, в който се намира в момента Гърция, има конвертирането на държавните облигации, изкупени от частни инвеститори през годините, в държавен дълг и то не без сериозната „помощ” на МВФ. Оказва се, че в момента Гърция дължи пари не на частните чужди инвеститори, които би следвало да си понесат риска от неудачните вложения, а на други страни, което прави тяхното изплащане далеч по-сложно.[2]
Когато се изброяват причините за гръцкия срив, встрани от вниманието остава и ролята на валутните спекулации от т. нар. хедж фондове. Според забележителния анализ на механизма на действие на тези валутни спекуланти, който прави Пол Кругман,[3] те са в състояние да задвижат гигантски средства (с които реално не разполагат), залагайки хазартно срещу националните валути или държавния дълг на страни, далеч по-големи от Гърция. Почти христоматийно доказателство за това са „ударът” на Джорж Сорос срещу британската лира през 1992 и атаката срещу хонконгския долар през 1998.
Картината с първоначално дълговата, а впоследствие и социално-икономическа криза в Гърция е твърде сложна, за да бъде обяснявана с неефективното управление на държавните финанси, с преразходите на публичната администрация или пък с непроменения балкански манталитет на гърците. Неадекватно е също така тя да се разглежда по модела на испанската, португалската или италианската рецесия. Факт е обаче, че суровите мерки, наложени на страната от т. нар. „тройка“ (ЕК, ЕЦБ и МВФ) вкарват страната в стръмна низходяща спирала на обществено напрежение и срив на благосъстоянието. Въпреки драконовите мерки, наложени на Гърция по данни на Евростат, през 2012 тя е с най-голям дълг в Европейския съюз в размер на 156% от БВП, който благодарение на „спасителните пакети” на „тройката“ набъбват до 175% в началото на 2015[4].
Гръцкото заболяване и генетичните дефекти на ЕС
Това, че в информациите за Гърция в световните медии, особено през последната година, доминират числата и процентите показва, че има нещо недоизчистено или недостатъчно артикулирано в самия проект „Европейски съюз”. Сред моментите, продължаващи да тънат в юридическа мъгла е, какво например се случва с националните суверенитети на държавите в рамките на Съюза. Неравнозначното отношение на страните членки на Европейския съюз към темата за националния суверенитет и сянката, която е допустимо да хвърля върху него Брюксел, е първостепенен въпрос. Неслучайно отхвърлянето на проекта за Европейската конституция от Франция и Холандия (в края на май 2005), все по-резервираната позиция в нарастващ брой държави членки към обединителните процеси в Европа, както и дистанцирането на Великобритания от единната европейска валута, минават под знака на защитата на техните национални суверенитети. Общото правило тук е по-големите и по-силните да се опитват да си извоюват по-благоприятни условия в европейския интеграционен процес, макар че в редица случаи и страни с по-скромни икономически, финансови и демографски възможности съумяват да отвоюват някои предимства за себе си.
Вторият ключов момент, около който проблемите с Гърция засилват споровете и противоречията между страните членки е, каква е ролята и целта на единната европейска валута, на правилата върху които се гради еврозоната, както и на ролята на Централната европейска банка. Ориентирането в този втори кръг от проблеми изисква той да бъде поставен в един по-широк контекст. На първо място е нужно да се анализира, доколко адекватна е единната европейска валута като средство за измерване стойността на стоките и услугите, произвеждани в страните, в които тя е официално платежно средство. Частично, отговорът на този въпрос се съдържа в разсъжденията на гуруто на монетаризма Милтън Фридман. В своето съчинение „Немирството на парите” той подчертава, че „цялата ни парична система дължи съществуването си на всеобщото приемане на нещо, което от определена гледна точна не е нищо повече от фикция”[5]. На същата страница, но малко по-горе, се подчертава, че парчетата хартия имат стойност, защото всички мислят, че те имат стойност. Казано с други думи, няма значение как точно ще се наричат книжните късове, били те реални или виртуални, които хората използват, за да улеснят икономическите отношения помежду си. Важно е споделянето на една и съща фикция – че те ще се приемат от всички, включително и от държавата, като законно разплащателно средство. С тяхното предаване от едно лице на друго могат да се погасяват задължения или, ако парите се задържат извън търговския оборот, във всеки момент с тях може да се придобие нещо. А това означава, че ако не само 11 млн. души, колкото е населението на Гърция в момента, а цели 300 млн. споделят едно и също мнение относно вида и наименованията на късчетата хартия, с които се разплащат помежду си, от това последните не стават по-малка фикция. Те само изглеждат по-надеждни и единственият значим ефект от замяната на една парична единица с друга би бил спестяването на евентуалните разходи от курсовата разлика.
Другата и по-важна част от отговора се съдържа в твърденията на Джордж Мейнард Кейнс. В предговора към своето съчинение „Трактат по паричната реформа” (1924)[6] той излага тезата, че една от най-големите слабости на пазарното стопанство е ненадеждността на парите като мярка на стойността. И увеличеното им количество (инфлацията), и намаленото им количество (дефлацията) са еднакво рискови фактори. Те водят до неадекватни решения и поведение на икономическите субекти. Тук патосът е насочен към опасните заигравания на правителствата с количеството пари в обръщение, но принципната констатация е валидна, дори когато няма злонамереност или некомпетентна намеса на публичната власт в паричното предлагане.
Това, което дава предимства на повечето национални парични единици, е фактът, че имат зад гърба си доста дълга история и притежават „опит” при справяне с различни кризи и сътресения на националното стопанство. Най-важното им качество обаче е, че с времето са се приспособили по количество и начин на отразяване на стойностите, към поведението на икономическите агенти, към съотношенията, структурата, ефективността и цялостния характер на конкретните национални стопанства. Не без значение е и психологическата установка, доверието (или недоверието) на гражданите, формирани в продължение на дълги периоди от време. Всичко това ги прави незаменимо средство за обслужване на съответния национален стопански оборот.
Еврото обаче е изцяло договорен продукт. Тоест, ако при националните валути фикцията, че конкретните пари са мярка за стойността е мълчалива, но затова пък скрепена със солидна „биография”, единната европейска валута е такава само, защото в определен момент 12 европейски правителства (Австрия, Белгия, Финландия, Франция, Германия, Ирландия, Италия, Люксембург, Холандия, Испания и Португалия) към които по-късно се присъединява и Гърция, се договарят изрично да заменят националните си парични единици с обща, наречена „евро”[7]. Тънкият момент тук е, че „критериите за конвергенция”, съгласно Маастрихтския договор (1992) представляват формални съотношения, които са само външен и то частичен израз на структури, ефективност и производителност на икономики, достатъчно сходни, за да могат относително безпроблемно да заменят националните си валути с единната такава. Фактът, че дадена държава е успяла да постигне тези формални съотношения не означава, че въвеждането на еврото ще е безопасно за националното стопанство. И най-крещящият пример за това е Гърция. Не е случайно също, че Обединеното кралство, Дания и Швеция изобщо нямат непосредствени планове за приемане на еврото. Всичко това трябва да е достатъчно силен предупредителен сигнал за по-късно присъединяващите се страни, че въпросът не се изчерпва с простата смяна на името на валутата.
Важен е и въпросът, как би се отразило върху икономиката и благосъстоянието на гражданите замяната на националната валута с тази на Европейския съюз. Опитът на петте страни, въвели единната европейска валута след 2002 (Словения, Кипър, Малта, Словакия и Естония), не е еднозначен, но почти винаги е свързан с промяна на установеното до този момент икономическо, социално, търговско, ценово и т. н. статукво.
В своето изследване „Трагедията на еврото” Филип Багус привежда много аргументи за смисъла и целта на единната европейска валута. Проследявайки историята от зараждането на идеята за подобна валута от плана „Вернер” през 70-те година на миналия век, който обаче се проваля, през неговото възкресяване от Жак Делор 20 години по-късно, до настоящите проблеми в еврозоната, Багус прави следния извод: „Официалната аргументация на защитниците на единната европейска валута е, че еврото ще снижи трансакционните разходи като по този начин ще улесни търговията, туризма и растежа в Европа. На практика обаче, единната валута се разглежда като първа стъпка към създаването на европейска държава”[8]. Разбира се, явното афиширане на подобно намерение би настроило повечето държави членки срещу политиките, провеждани от Брюксел, и натиска за трансформации и реформи на техните обществено-икономически структури. Затова е избран един по-дълъг път на постепенно притегляне и мек натиск за приобщаване към политическия порядък, доминиран най-вече от Германия и Франция.
Впрочем, тандемът Германия-Франция съвсем не е безпроблемен, както става видно и от казуса „Гърция”. Напрежението между тях е свързано не само с това, чий политически елит да упражнява доминиращо влияние върху бъдещето на обединена Европа, но и как да бъде изграден контролът върху единната валута. Всъщност, самият план за въвеждането на еврото, както той е разписан в Маастрихтския договор от декември, 1991, става възможен след постигнатият компромис между Франсоа Митеран и Хелмут Кол. Германското правителство се съгласява да приеме създаването и налагането на единната европейска валута, за което настоява Франция, срещу възможността за своето обединение, нещо, на което Митеран пък гледа с подозрение[9].
Това вътрешно напрежение и ненапълно заличението недоверие между основните сили в Европейския съюз слагат своя отпечатък и върху Европейската централна банка. Тя не е аналог на националните централни банки. Основното й предназначение е да бъде кредитор на различните национални банки, но при условие, че обезпечението за тези кредити са държавни облигации на страните членки. Затова качеството на тези облигации е от първостепенно значение за количеството и условията на отпусканите от ЕЦБ еврокредити.
Обратната страна на монетата е, че първите страни-членки, които се възползват от този модел на финансиране, са облагодетелствани, тъй като първи получават възможността да разполагат с по-големи количества от общата европейска валута. Увеличеното количество евровалута обаче, в крайна сметка води до неизбежния резултат в подобни случаи – инфлация, но с едно забавяне във времето. Губещи са страните членки на еврозоната, които не са имали нужда от еврокредитиране, но са принудени да пренастройват икономическите и финансовите си системи съобразно този инфлационен натиск. Това е и една от основните причини за съпротивата на ЕЦБ, а и на много от страните в еврозоната, срещу поредния пакет от кредити за Гърция.
Дълговото бреме и дългосрочният имперски проект
Гръцките проблеми не трябва да се разглеждат като частен случай, въпреки опитите на политическите лидери от ЕС да поставят страната в графата на изключенията. Не е случайно, че почти всички анализи и прогнози за бъдещето на Гърция започват и завършват с числата за огромната й задлъжнялост. Но финансовата терминология е само външната обвивка на един по-фундаментален и дългосрочен за политическите прослойки в Западна Европа проект – изграждането на единна огранизация, в която отделните страни членки постепенно, но неизбежно ще губят своя икономически, административен, съдебен, финансов и политически суверенитет.
С оглед на новите геополитически реалности в края на второто и началото на третото хилядолетие, подобен проект е трудно постижим с познатите от по-далечното, а и от по-близкото минало военни средства. Но цивилизованият свят от поне пет-шест века разполага с много по-ефективен и само привидно по-хуманен арсенал за налагане волята на по-силните над по-слабите – този на дълговата принуда.
Истинският разцвет на финансовия диктат, макар и облечен с кадифена ръкавица и представян като спасителен пояс за държави в затруднения, настъпва след Втората световна война. Много добре и то от позициите на пряк участник в създаването на механизма за дългова принуда, като средство за съграждането на непозната в предишните епохи глобална финансова империя, описва процеса Джон Пъркинс в книгата си „Изповедта на един финансов килър”[10]. Според него, държавните дългове не се формират и поддържат, за да бъдат погасени в определен бъдещ момент, въпреки че именно това е основният аргумент, с който публично се аргументира и легитимира непрекъснатото поемане на нови и нови дългове. Истинската сила на инструмента за принуда, наречен държавен дълг, се проявава тогава, когато държавите не могат да погасяват своите задължения в договорените предварително срокове. Тогава те биват принуждавани с различни средства и методи, както в случая с Гърция, да налагат непопулярни и в повечето случаи вредни за собствените и граждани мерки. Под угрозата да им бъде спрян достъпа до кредити в бъдеще, или пък да бъдат обявени във фалит, задлъжнелите държави са заставяни да приватизират ключови за икономиката или за инфраструктурата си обекти, да орязват социалните придобивки и да намаляват доходите, за да се формира евтина и удобна за експлоатация работна ръка, да предоставят на безценица стратегически ресурси или да поставят в чужд интерес определени свои геополитически предимства.
Разбира се, не всички държави са равнопоставени в третирането им като длъжници. През последните 7-8 години след разразяването на световната финансова криза много страни рязко увеличават своето дългово бреме. Особено стряскащи са темповете в държави като Италия, Испания, Португалия, Франция, Япония. Публичният дълг на САЩ например, който включва федералния дълг и дълговете на различните нива на местното самоуправление (щати, градове, общини и др.) скача от 78% от БВП, през 2007, на 119%, през 2014. Липсва обаче индикация тези страни да бъдат третирани подобно на Гърция. Което още веднъж показва, че истинският сценарий на драмата с Гърция е друг, а не този, който се описва във водещите новини на информационните агенции през месеците, откакто СИРИЗА е на власт. В свое интервю за германския вестник „Цайт”[11] нашумелият френски икономист Тома Пикети изказва идеята, че Европа се нуждае от дебат за общите дългове, както това е станало след Втората световна война. Той смята, че е време да се помисли за преструктурирането на дълговете на редица държави, а не само тези на Гърция.
Възможен ли е вариант за отписване или опрощаване на гръцкия дълг? Най-яркият пример как подобно великодушие се отразява на икономическия и социалния просперитет на натоварените с дълг държави е Германия. В началото на 50-те години на миналия век Федерална република Германия дължи над 30 млрд. марки на над 70 държави. Една част от този дълг датира отпреди Втората световна война, но значителна част от него е натрупан след войната, включително като репарации към страните-победителки.
През лятото на 1952 в Лондон се водят тежки, почти инфарктни преговори за германските дългове. В един момент, когато германското правителство, оглавявано от Конрад Аденаур (тогава той изпълнява и функциите на външен министър), излиза с предложение за сериозно редуциране на германския дълг, преговорите са почти пред провал. Американската страна, която по онова време се нуждае от верен и лоялен съюзник срещу Съветския съюз и неговите сателити в разгара на студената война, упражнява натиск върху останалите кредитори и на 27 февруари 1953 споразумението е подписано. То предвижда отписване на повече от половината от дълговете на Германия, а останалата част са разсрочени за дълъг период. На практика това споразувение поставя политическите приоритети пред финансово-икономическите и демонстрира потенциала на аргумента „държавен дълг”.
Най-същественият момент от споразумението обаче, не е самото преструктуриране на германските задължения, което безспорно формира фундамента на „германското икономическо чудо”, а клаузите, които определят по какъв начин ще бъде погасяван оставащия германски дълг. За погасяване на този остатъчен дълг Германия е имала право да формира фонд, който да се попълва само от формираните от външната търговия положителни валутни баланси. Това е и стимул за кредиторите да разширят търговските си отношения с Германия, за да може тя да им се издължи по-бързо.
Прилагането на същия подход към Гърция би означавало например кредиторите да участват активно във формирането на гръцкия търговски излишък и да са съгласни дължимите към тях суми да се изплащат именно от този излишък, например чрез пакет от мерки за стимулиране на гръцкия износ или за развитие на гръцкия туризъм. Вместо това, както е видно към момента, условието за получаването на 86 млрд. евро по третия спасителен пакет от Гърция е т. нар. приватизационен фонд. Това е напълно различна философия на договаряне и натиск. Въпросният приватизационен фонд на стойност около 50 млрд. евро би трябвало да включва ценни активи като големи държавни компании, дялове от гръцки банки, електрически компании, летища, пристанища, дори държавна земя и собственост. Подобна схема се вписва напълно в духа на неолибералната икономическа доктрина, за която „висшият пилотаж” на финансовия успех е присвояването или експлоатацията на публичния ресурс в частен интерес.
Различният подход и стратегия за гарантиране „послушанието” на длъжника издава и различните цели. В случая с Германия залогът е спечелването на лоялен и икономически силен съюзник в една остра политическа, идеологическа и военна конфронтация. В случая с Гърция обаче, е по-скоро назидателно мероприятие и донякъде лаборатория за изработване на инструменти за постепенно отнемане на суверенитет и прокарване на пътя за създаването на нещо като Европейски съединени щати. Впрочем тази идея е залегнала още в Римския договор, макар и под формата на евфемизма „още по-тесен съюз”.
Между другото, свободно присъединената през 1952 към САЩ територия Пуерто Рико, която след референдума от ноември, 2012, е кандидат да се превърне в 51-я американски щат, е изправена в много сходна с Гърция ситуация. Към момента дългът й възлиза на 72 млрд. долара, което е близо 70% от БВП, макар всяка година нейните 3,5 млн. жители да получават около 6 млрд. долара субсидии от Вашингтон. Така Пуерто Рико все повече затъва в невъзможността да погаси своите задължения, които в по-голямата си част са към различни частни хедж-фондове, социалната система изнемогва под натиска на увеличаващите се пенсии, сивият икономически сектор набъбва, а липсата на съвременна инфрструктура и перспективи превръщат много от талантливите пуерториканци в емигранти. Близо 15% от около 10-милиардния бюджет на островната държава за тази година е предназначен за изплащане на дълговете, което е залог за непреодолима рецесия.
За САЩ обаче не съществува проблема „Пуерто Рико”. Американският Конгрес най-вероятно скоро ще гласува законопроекта, позволяващ на пуерториканците да обявяват фалит (личен и корпоративен), като разшири юрисдикцията на американските съдилища и над островната държава. Почти сигурно е, че дългът на Пуерто Рико ще бъде преструктуриран, а на подмамените от високите лихви кредитори, които не са преценили добре риска, ще се наложи да се простят с надеждата да си получат парите обратно. Пуерто Рико не представлява нито драма, нито заплаха и то не само поради микроскопичните си размери по отношение на САЩ. Той не може нито да навреди на щатската икономика и финанси, нито пък да предизвика дълги нощни преговори с инфарктни обрати, както това се случва с Гърция.
Случаят с Пуерто Рико е друг модел за решаване на кредитните проблеми на дадена държава, който показва, че ключът за анализа и разбирането им следва да се търси не в конкретните факти, а в техния геополитически и икономически контекст. Каквото и да реши американският Конгрес по въпроса за включването на островната територия като 51-ви щат, как да преструктурира дълга или дали да продължи субсидирането на все по-затъващата пуерторикански икономика, това не заплашва по никакъв начин стабилността или бъдещето на САЩ. Просто защото, със или без Пуерто Рико, САЩ ще продължат да съществуват в същите измерения, авторитет и влияние.
Не така стои въпросът с отношенията между Европейския съюз и Гърция. Фиаското на масирания натиск за драстични реформи в Гърция и евентуалното й излизане от еврозоната би имало непредвидими, но със сигурност фатални последици за проекта „Съединени европейски щати”. То би сложило прът в механизма за постепенното превръщане на Европа в супердържава, доминирана от политическите елити на могъщите държави-членки, като Германия, Франция, Великобритания. Същевременно, би било и провал на могъщите финансови кръгове в ЕС, които отдавна са се специализирали да използват политическите лостове на общността за прокарване и защита на собствените си частни интереси.
Именно това е главната заплаха за Гърция, но и за Европейския съюз, като цяло – люшкането между идеята за общност от полусуверенни държави, които постепенно да бъдат „превъзпитавани” в принципите на федерализма и алчността на мощните европейски финансови групировки, разсъждаващи с категориите на частния интерес. Политическият проект „Европейски съюз” може и да е достатъчно широко скроен, за да допуска важни части от него да се пишат от банкерските лобита, но ще му е трудно да преглътне пълната си подмяна с неолиберален сценарий в стил „Вашингтонски консенсус”. Затова Гърция е само първото сериозно препятствие, което показва, че в „политическия софтуер“, претендиращ да обслужва 28-те страни членки, съществуват сериозни „бъгове“. Те могат и да не компрометират идеята, но със сигурност ще й нанесат сериозни поражения.
Бележки:
[1] Виж http://stats.oecd.org/Index.aspx?DatasetCode=ANHRS, Visited 25.04.2013.
[2] Виж по-подробно Педро Олаля, „Думи, отправени от Атина”, сп. „Ново време”, 2011, бр. 12. http://novovreme.com/index.php?option=com_content&view=article&id=4827&Itemid=66, Visited 25.04.2013.
[3] Виж Кругман, Пол, „Завръщането на икономиката на депресията и кризата от 2008, С., 2009, Изд. Изток-Запад, с. 123-142.
[4] По данни на Евростат в края на юли дългът е спаднал до 168,8%, но отново остава най-високият в ЕС.
[5] Фридман, Милтън, „Немирството на парите”, изд.Дамян Яков, С., 1994, с.22.
[6] Keynes John Maynard, A Tract on Monetary Reform (London: Macmillan, 1924. р.V.
[7] В интерес на истината е нужно да се припомни, че историята на създаването на единна европейска валута започва с Доклада „Баре” през далечната 1969, минава през механизма на обменни курсове или европейската валутна система (1979), следва т. нар. Мадридски сценарий от 1995 за въвеждането на еврото като виртуална валута през 1999, а впоследствие и като реална валута от 1 януари 2002.
[8] Багус, Филип, „Трагедията на еврото”.С., 2011, изд. МаК, с.31.
[9] Багус, Филип, „Трагедията на еврото”.С., 2011, изд. МаК, с.82-85.
[10] Пъркинс, Джон, „Изповедта на един финансов килър”, ИК.Световна библиотека, 2012
[11] Интервюто е публикувано в “Die Zeit” на 27 юни 2015.
*Институт за изследване на обществата и знанието при БАН
{backbutton}
