„Интернет промени света” – тази фраза написана на български в популярна търсачка дава близо 10 000 резултата, а ако я преведем на английски, броят им главоломно нараства на 69 400. Съдържащото се в нея твърдение се подкрепя от всички анализатори, които често сравняват промяната, която глобалната мрежа носи, с тази от първата напечатана от Гутенберг Библия, дала възможност на всеки да се докосне до Свещеното писание, да го анализира и тълкува, и в крайна сметка отворила вратите за Новото време. Впрочем, в исторически план ерата на Интернет е нищожно кратка. Не е изминал дори четвърт век от онзи август 1991, когато Бърнърс-Лий публикува в Интернет кода за своето изобретение, наречено World Wide Web. Благодарение на тази проста, но гениална идея мрежата се разрасна толкова много, че днес някои автори определят ползвателите на „Фейсбук”, например, като третата по големина нация в света. Според http://www.internetworldstats.com общият брой регистрирани ползватели на Интернет към 30 юни 2012 е 2,405,518,376.
Фигура 1
Горната графика показва някои устойчиви тенденции, които просто ще изброим, тъй като не са предмет на настоящото изследване: На първо място е масовото разпространение на Интернет, който вече далеч не е феномен на богатите и развити общества. Втората тенденция е на все пак неравномерно разпределение на потребителите по континенти и страни – като процент от популацията, за Северна Америка те са 78%, за Австралия и Океания – 67%, за Европа – 63%, за Латинска Америка – 42%, за Средния и Близкия Изток – 40%, Азия – 27,5% и за Африка - 15%. Като цяло, потребителите на Интернет в света са около 35% от населението на планетата. В България те са 3,589,347 или 51% от реалното население на страната (1).
Тази количествена характеристика следва да бъде доразвита в няколко посоки: кой потребява, за какво потребява и колко често го прави. Отговор на тези въпроси ни дават ред емпирични изследвания, станали общо достояние благодарение на медиите. Тук ще се разгледам тенденциите за България, която е една „средностатистическа” страна във всяко отношение. Според мен, тя спада към онази група държави, в които Интернет представлява особена ценност и символ на модернизация. Изследване на Агенция "Ноема" очертава демографския профил на българския Интернет-потребител:
Фигура 2
Видно е, че българският потребител на Интернет е равномерно представен във всички възрастови групи до 55 години. Следва да добавим също, че 51% са мъже и 49% жени, което дава лек превес на силния пол.
Следващата таблица (виж фигура 3) на НСИ пък дава отговор и на въпроса „За какво се ползва Интернет?”. Тук следва да отбележим, че в динамичен ред за периода от 2004 (откогато се води официална статистика) насам някои от начините на ползване демонстрират изключителен ръст. Така например, в позицията „Четене или теглене на онлайн вестници/новини/списания” е налице ръст от 32,6% до 71,3%, при „Намиране на информация и онлайн услуги” ръстът е от 35% до 66%, а при „Качване на самостоятелно създадено съдържание (текст, снимки, видео) в уебсайт” от 0 до над 30%, към 2012. Тоест тенденцията за увеличаване ползването на световната мрежа, като източник на информация, е устойчива, но и всеки трети потребител е активен и я възприема като възможност за лична изява. Едва 9% от българите не ползват никакви социални мрежи.
ЛИЦА ИЗПОЛЗВАЩИ ИНТЕРНЕТ ЗА ЛИЧНИ ЦЕЛИ
%
ВИДОВЕ ЦЕЛИ
2013
КОМУНИКАЦИЯ
Изпращане/получаване на електронна поща
80,4
Разговори или видеоразговори (чрез уеб камера) през интернет
64,4
ТЪРСЕНЕ НА ИНФОРМАЦИЯ И ОНЛАЙН УСЛУГИ
Четене или теглене на онлайн вестници/ новини/ списания
71,3
Намиране на информация и онлайн услуги
65,7
Изтегляне на софтуер
16,8
Търсене на работа или кандидатстване за работа
18,6
Търсене на информация свързана със здравеопазването
51,3
ДРУГИ ОНЛАЙН УСЛУГИ
Използване на онлайн услуги свързани с пътувания и резервации
23,9
Продажби на стоки и услуги (например чрез търгове)
19,1
Интернет банкиране
8,6
Търсене на информация за образование, обучения или курсове
40,7
Провеждане на онлайн курсове (всякакъв тип)
4,2
Фигура 3
Фигура 4
На свой ред, фигура 4 показва, че над половината от потребителите прекарват «онлайн» повече от 90 минути на ден. Средно това са 23,5 часа седмично или едно пълно денонощие!
Смартфоните и таблетите допълнително превърнаха връзката с Интернет в ежедневна, а и ежеминутна необходимост. Според проучване на Pew Internet от 2012, 55 % от американците твърдят, че ползват само мобилно устройство за достъп до Интернет. 50% от тийнейджърите, притежаващи смартфони, влизат в Интернет основно през мобилните си телефонии, 45 % от хората на възраст между 18 и 29 години влизат в Мрежата главно от телефоните си. За тази тенденция потвърждават Amazon, Wikipedia и Facebook, отчитащи 20%-но увеличение на трафика от мобилни устройства (2). Една четвърт от собствениците на смартфони не се сещат кога за последно са прекарали някой ден "офлайн", показва новинарският портал за маркетинг MarketingProfs. В България няма публикувана надеждна статистика, но според една презентация на най-големия мобилен оператор у нас, през 2012 смартфоните са 1,2 млн., през 2013 - 1,5 млн., а през 2014 се е очаквало да достигнат 2 млн. броя (3).
Скритото влияние на Мрежата
Количествените измерения на промяната, която Интернет носи, са видими от горните данни, но Мрежата не е просто технология, която прави възможни по-бързите справки, или общуването, или пък само нова среда за рекламния бизнес. Основното му влияние остава скрито, то е в областта на човешката психика. В световен мащаб вече се говори за Интернет зависимост, като близо 73% от поколението на възраст 13-17 години е в риск, а за възрастовата група 18-24 години заплахата е съизмерима (71%), но това е само върхът на айсберга. Истината е, че от началото на "компютърната ера" се извършват множество масови поведенчески изменения, които все още не са изследвани подробно от психолозите. Някои от тях обаче са формулирани с блестяща интуиция от специалисти в други области – например журналистът Максим Бехар заявява в свое интервю, че според него Интернет е променил света в поне три посоки: всеки е журналист, всеки е PR-специалист и всеки е публична личност (4).
Основание за подобно твърдение дават възможностите на социалните мрежи. В тях човек не е просто обект на нечие информационно облъчване, а сам може да инициира и пропагандира тези, да събира привърженици, да отстоява каузи. Казано по-просто, те дават власт в един, макар и виртуален, социум. При това не се изисква нито богатство, нито произход, нито физическа сила, красота или друго качество. Това е може би най-мощното средство за осъзнаване на собствената значимост, което цивилизацията ни е създала. Впрочем то е и средство, което често се заплаща с неумение за нормална комуникация, асоциалност и липса на самочувствие в "реалния живот", но това е друга тема.
Осъзнатата собствена значимост, способността за свободна комуникация и неограниченият достъп до информация, от една страна, и възможността за създаване на виртуални социуми, от друга, се оказаха взривоопасна смес, съдейстствала за разпалването на множество социални конфликти, някои нестихнали и днес: "Арабската пролет", протестите в Турция, в Украйна, в Тайланд, в Бразилия и т.н. трасираха една полоса, по която съществуват предпоставки за мащабни социални промени. Всички тези революции, успешни или не, започнаха именно от Интернет. Така глобалната мрежа се оказва средство за контрол над властта, но и за пропагандиране на нов тип власт.
България не прави изключение в това отношение. Още първите полицейски протести през 2008 бяха организирани в професионалните форуми police.free.bg и police.ba4ka.com. През следващите години протестите на студенти, еколози, майки и земеделци възникваха стихийно (подобно на демонстрациите на полицаите) и бяха единствена опозиция в овладяната от правителството на Бойко Борисов медийна среда. Впрочем, именно от Интернет започна и организацията на протестите срещу цената на тока, довели до оставката му.
Интересно е, че 2013 беше белязана в политическия живот на България от две протестни вълни: февруарската, довела до падане на правителството на ГЕРБ и предсрочни избори, и летните протести, провокирани от избора на Делян Пеевски за председател на ДАНС, които целяха сваляне на новото правителство на Пламен Орешарски. Анализаторите наложиха различни клишета за двата протеста: първият бе определен като социален, т.е. на "бедните и онеправданите", а другият – като протест на „красивите и добре облечените” и му бяха приписани определени морални измерения. Действително, разлика между социалните страти, върху които стъпиха двете вълни на протеста, съществува, тя се вижда дори чисто географски - по обхванатите от протестите населени места. Има разлика и в подбудите, както и в някои от посланията. Има обаче и много общо в протестите, което социолози и политолози отказват да забележат.
Бих стигнал дори по-далеч. На практика, деленето на протестите се основава единствено на второстепени белези, а не на разбиране за същността им. Някак си второстепенен остава и въпросът, че едните хора протестираха срещу Бойко Борисов, а другите – срещу Орешарски, защото нито първите харесваха втория, нито вторите – първия. Нека изброим някои от основните общи белези на двата протеста:
- липса на лидери;
- ролята на Интернет за организирането им;
- отрицанието на всички партии и отказ да бъде припозната такава за носител на протеста;
- отрицание на „системата” като цяло и желание „властта” да бъде наказана;
- исканията за нова конституция, нови лица, нови правила;
- патриотичният елемент в протестите: националния флаг и химна като широко използвани символи;
- нерегламентираното блокиране на улици и площади, окупации на сгради и пр.
Прави впечатление, че много от тези белези са универсално световно явление - от "Арабската пролет" до събитията в Турция и в Бразилия. Вероятно защото вече едно цяло поколение израстна в епохата на масовата употреба на компютри и Интернет, а това безусловно промени съзнанието и начина за възприемане на света, както и начините за реакция. Кликването на мишката промени света и днес всеки „потребител” очаква следния минимум от общуването си с него:
- бързина;
- непосредственост и диалогичност;
- опростени послания, често символни или образни;
- неограничени възможности и креативност;
- абсолютна свобода и липса на автоцензура, гарантирани от анонимността;
- възможността за много действия на въз основа на принципа „проба – грешка” без да има персонален риск или да се носи отговорност за неуспеха;
- не на последно място компютърът възпитава у своите потребители чувството за лична значимост, за което говорих по-горе: те определят правилата, те командват процесите и подобно очакване те имат и от сферата на социалното управление
Социологическите и правните науки приемат, че съществуват следните основни сфери на обществения живот: възпроизводство на човешките индивиди и духовно възпроизводство, материално производство, както и социално управление, обезпечаващо първите две (5). Тази функционална структура определя и организационната структура -.закономерност, изведена и обоснована от Емил Дюркем. Според него: "Твърдението, че структурата предполага функцията и произтича от нея е истинно най-вече по отношение на обществото. Обществените институции не се установяват с декрет, а произтичат от социалния живот и само го изразяват навън, чрез видими символи. Структурата е консолидирана функция." (6).
В науката съответствието между функционалната и организационната структура при отделните етносоциални общности се определя като социална достатъчност. Постигането на социална достатъчност е социологически закон, гласящ, че всяка етносоциална общност се стреми към установяване на социална достатъчност (7).
Интернет и кризата на представителната демокрация
Ерата на компютрите и на Интернет промени драстично сферата на духовно възпроизводство на съвременното общество. Ако печатницата на Гутенберг направи възможен досега на масите с висшата култура, достъпна до този момент за малцина, Интернет не само улесни този процес, но превърна масите в активна страна в него, даде им възможност да го моделират и допълват. Беше изградена общност от индивиди, които могат да мислят заедно, да изживяват заедно емоциите си и да търсят общи решения, без прецедент в досегашната човешка история. За неин далечен предтеча в историята би могла да се приеме Атинската Еклесия (Народно събрание), където право на достъп е имал всеки атински гражданин без значение на произход и имуществен ценз, но беспорно Интернет-общността е несравнимо по-голяма като маса и възможност за изяви, доближавайки се до т.нар. "ноосфера".
Това води до криза на представителната демокрация, до желание за лично участие. Съвременното общество изпитва социална недостатъчност и в социално-управленската сфера.
Тезата ми е, че, най-общо казано, протестиращите искат от своята държава, т.е. от държавното управление, това, което е обичайно за тях в Интернет. Явлението е глобално и намира най-ярък израз в страните, където разломите в обществото са най-дълбоки, но има своите проявления и в развитите и благоденстващи държави с упадъка на традиционните партии и възхода на нови екзотични политически движения. Според мен, това е недвусмислена заявка за края на „функционалната държава” (5) и искане за въвеждане на нов регламент за „интерактивна държава”.
Тук се налага да уточним понятието „интерактивен”. Използвам го в смисъла, който е придобило в информационните науки, а именно процес, при който една система контактува чрез поредица от действия и/или съобщения с друга система/системи, като всяко действие или съобщение е свързано и породено от предишните такива. В най-общ смисъл, всяка форма на двустранна комуникация може да се разглежда като интерактивност (8).
Разбира се, съществуват и множество определения, разкриващи по-пълно смисъла на понятието. Така, в книгата си "Трансформиращите огледала", Дейвид Рокби разглежда интерактивните форми на изкуството и обръща внимание на взаимодействието в процеса на работа на актьора. Хората остават с впечатления, че могат да въздействат и влияят върху нея. По-късно концепцията на Рокби се променя и той анализира интерактивността от нова гледна точка. Според него, за много хора интеракцията означава контрол, т.е. хората гледат на интерактивните технологии като начин да получат повече власт и влияние.
През 1997 дизайнерът на игри Силия Пиърс публикува „The Interactive Book”, където прави разграничения между безпричинна и безсмислена интеракция. Първоначално взаимодействието се свързва с машинен автомат, а по-късните форми на интерактивност акцентират върху чувството за принадлежност и придаването на смисъл на взаимодействието (9).
Странно е, че, говорейки за "интерактивна държава", отново, както и при функционалната държава, не става дума за някаква нова идеология, за разписан план за промяна с неговите тезиси, а за едно латентно, но ясно формулирано очакване в обществото, което все още търси своите говорители. Необходимостта от промяна е вопиюща, а непоносимостта към статуквото е радикална, но протестиращите (също както в диалоговия режим на компютрите) очакват да дадат само своята санкция „приемам” или „не приемам”, а не да се формулират решения.
Ако се върнем към българския пример, искането за нова конституция някак естествено изплува и в двата протеста едновременно с тяхната масовизация и с отдалечаването от конкретния повод за избухването им. Нещо повече, той присъства под формулата „За нов обществен договор” и в контрапротеста на подкрепящите Орешарски. Така, колкото и парадоксално да звучи, двата полюса на разединеното българско общество имат едно и също фундаментално искане.
Какво трябва да се промени в конституцията? Кои са ония елементи на „интерактивност”, които биха удовлетворили очакванията на недоволните и биха върнали чувството за държавност и самоидентификация на гражданина с управлението?
В статията си "Компютрите като театър" (Laurel, 1991), Бренда Лаурел класифицира интерактивността, използвайки три основни параметъра: честота, поредица, и значение С други думи, търси се отговор на въпросите: каква е честота на контакта, колко пъти е осъществена интеракцията чрез системата и, колко дълбочинно е взаимодействието? Лаурел обаче избягва технологичната характеристика на интерактивността, като акцентира върху това, дали взаимодействието ни прави част от представянето на материала, и по този начин обръща внимание на възприемането му от потребителя (10).
Би следвало тези въпроси да бъдат отнесени и към държавното управление и да получат своите конституционни отговори. Нещо повече, всяка управленска институция трябва да бъде оценявана по тези три критерия.
Българският случай
България е парламентарна република, което я поставя в реда на всички онези „демокрации”, за които принципът на разделение на властите е доста условен, въпреки че то е закрепено с нарочния текст на чл. 8 от Конституцията. Българския случай е още по-тежък заради липсата на демократични традиции и заради партократичния модел, установен през последните десетилетия. Пропорционалният избор позволява на всяка партийна централа да подбира депутатите си, а народът ги избира, като й осигурява парламентарно мнозинство или шанс за печеливш коалиционен пазарлък. Впоследствие лидерът на централата (евентуално) става премиер, и естествено разчита на парламентарен комфорт, защото представителите на мнозинството са му лично задължени. С оглед периодичния избор на половината от членовете на Висшия съдебен съвет, съдебната система също се оказва зависима от партиите. В същото време, партийният пазарлък много често променя вота. Примери за това са коалирането между НДСВ и БСП, които на изборите през 2005 се представяха за основни антитези, подкрепата на „Атака” за правителството с участието на ДПС (2013-2014) и др.
Не е чудно, че Парламентът е водещата по неодобрение институция, тъй като хората го идентифицират именно с "партийния джамбазлък". Липсата на каквато и да е възможност за влияние върху избраната вече власт в срока на мандата й прави за мнозина българи участието в избори напълно безсмислено. Проблематична е дори възможността за контакт с нея, тъй като въпреки широко прокламираното върховенство на този орган, той се изживява основно като обезпечаващ управлението на Министерския съвет. Така, дори случаите, в които законът го задължава да действа в положение на обвързана компетентност, остават без последствия, когато противоречат на интересите на управляващите. Пример за подобно отношение на Народното събрание е погазването на чл. 13 ал. 3 и ал. 7 във връзка с чл. 10, ал.1 т.5 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, който го задължава след внасяне на подписка за референдум подкрепена от повече от 200 000 граждани, поне да бъде обсъдено предложението им и Парламентът да се произнесе по него с мотивирано решение. Подобен прецедент имаше през 2010 по повод подписката на ВМРО и ТВ „Скат” за референдум по въпроса, трябва ли България да подкрепя Турция за член на ЕС.
Без съмнение Народното събрание е институцията с най-ниска степен на интерактивност по оста „институция-гражданин”. Честота на взаимодействие – веднъж на 4 години при избори, при това без право на личностен избор, нулева интерактивност на системата и нищожна дълбочина на взаимодействие.
Президентът на Републиката е друга важна институция. Въпреки че е избиран пряко, Конституцията е предвидила за него скромен набор от правомощия. В сферата на управлението те се изчерпват с възможността да назначи служебно правителство, ако парламентарните групи не успеят да съставят такова, както и с назначаването на определени длъжностни лица в службите за сигурност и в армията. Държавният глава има определени прерогативи при попълване състава на Конституционен съд и Висшия съдебен съвет. По отношение на Парламента той има право само на отлагателно вето и няма законодателна инициатива.
Степента на интерактивност на Президента с гражданите е по-висока, на първо място, заради мажоритарния избор, и на второ - заради възможността за пряк контакт с институцията и получаване на конкретен отговор от нея. Липсата на конкретни правомощия обаче прави дълбочината на това взаимодействие нищожна, тъй като проблематиката, по която държавният глава има правомощия да взема решения, е крайно ограничена.
Министерски съвет е институцията, осъществяваща изпълнителната власт в България. Избира се от Народното събрание, което и прекратява мандата му чрез предвидените в Конституцията способи. В съвременната история на България има само три случая, в които правителство си е отишло поради неодобрение от страна на избирателите, и това стана след масови протести и гражданско неподчинение. На практика, има случаи, когато коалиционни кабинети успешно реализират четиригодишния си мандат с одобрението на едва 1/4 от гражданите.
По отношение на конкретните си управленски функции, Министерски съвет се намира в постоянно взаимодействие с гражданите и юридическите лица, както във връзка с предоставяните административни услуги, така и с оглед прилагането на законите. Тук диалоговият режим съществува, но не така стоят нещата с непосредствеността на контакта и опростеността на взаимодействието. "Електронното управление/правителство", което трябваше да поправи това положение, поне за административните услуги, е все още в зародиш и по този показател България решително изостава от повечето страни в Европа, намирайки се на 60-то място в класацията на ООН за 2012. Що се отнася до нормотворческата и правоприлагаща дейност, няма и наченки за подобен подход, ако изключим хипотезата на чл. 26 ал. 2 от Закона за нормативните актове.
По другия важен индекс за е-участие, оценяващ възможността за активна комуникация между гражданите и управлението, България отново е изоставаща – на 31-во ниво от 32 възможни, много след другите държави от нашия регион.
Изводът е, че макар да съществуват наченки на интерактивност между изпълнителната власт и гражданите, респективно юридическите лица, основен проблем, за да се почувстват те действителен суверен, е неучастието при нейното конституиране, липсата на начин за търсене на отговорност и за насочване на политиката.
Някои изводи
Изводът от анализа на българските институции е, че те категорично не отразяват очакванията на Интернет-генерацията за интерактивност. В практически план това се изразява в (само)изключването от политическия живот, от една страна, и в растящото обществено напрежение - от друга. Двете протестни вълни от 2013 категорично доказват неприемането на съществуващия "обществен договор" и, ако си позволим една метафора, голяма част от народа отдавна си е оттеглила подписа от него. Остава политиците да намерят верния път за институционална реформа, който да преодолее социалната недостатъчност и даде нов интегритет на обществото. При това търсенията им следва да са в няколко посоки:
- - На първо място може би стои въпросът за прекия избор на представителите в управлението и за възможността за тяхната замяна;
- - Следва да се осигури възможност за постоянен и непосредствен контакт между тях и избирателите им, включително пренасяне на компетентнции на по-ниско, регионално ниво;
- - Формите на пряко участие на гражданите в управлението трябва да се обогатят и направят ефективни. Интернет-общността следва да се интегрира в процеса на решаването на конкретни управленски въпроси - от планирането на бюджета, до приемането на дългосрочни стратегически документи ;
- - Въпросът за промяна на формата на държавно управление също трябва да бъде подложен на дебат.
Това са само няколко насоки, но по важно е съзнанието, че интерактивната държава е процес на интегриране на "потребителите" в държавното управление до степен, която ще го направи наистина "тяхно", т.е. ще им осигури онова усещане за власт над него, което Дейвид Рокби определя като органично присъщ елемент на интерактивността.
Литература:
- http://www.internetworldstats.com;
- http://www.btv.bg/article/nai-nai/internet-prez-smartfona-revolyutsiya-za-demografskiya-profil-na-potrebitelite.html;
- "Проникване на смартфоните в България - 2013", http://iabulgaria.bg/?page_id=185
- http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=7864;
- Л. Дачев. Учение за държавата, С., 2001, с. 29;
- Е. Дюркем. Курс по социални науки. В: Емил Дюркем. Избрано., С., 1994, с. 57.
- Л. Дачев. Учение за държавата, С., 2001, с. 30;
- В смисъла формулиран от Жорж Бюрдо на държава, в която идеологиите са анахронизъм, а борбата за власт като смисъл на политическия живот е заменена с функционирането на властта. Бюрдо, Ж. „Държавата”, София 2007, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”;
- http://bg.wikipedia.org/wiki/Интерактивност;
- http://ebox.nbu.bg/prob12/view_lesson.php?id=239;
- пак там.
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
