В началото на юни 2015 британският Кралски институт за международни отношения (известен още като Чатъм Хаус) публикува доклад, озаглавен "Руското предизвикателство". Авторите на този документ от 60 страници, които са известни експерти по проблемите на Русия, Източна Европа и Евразия, поставят основния акцент в него върху актуализацията на "образа на врага" в лицето на Москва. Те, в частност, посочват, че "Западът подцени опасността, идваща от Кремъл и това стана една от причините за войната в Украйна". По-нататък се прокарва тезата за "цивилизационната несъвместимост" между Русия и Западния свят: "До 2003 се смяташе, че нова Русия може да стане конструктивен и стабилен член на международната общност. Постепенно обаче, започнахме да осъзнаваме, че докато Москва се придържа към сегашния си политически курс, тя не може да бъде партньор или съюзник, както и, че съществуващите различия тотално засенчват общите интереси на Русия и Запада".
В усилията си да представят Руската Федерация като най-голямата заплаха за "цивилизованите нации" на САЩ и ЕС, авторите на доклада използват характерна за ерата на студената война фразеология. Те, в частност, посочват, че "същността на руското предизвикателство към Европа" е свързано със "стремежа за възстановяване господството на Москва в страните, където тя доминираше в миналото".
В светлината на тези твърдения, окончателно става ясно, че подкрепената от Запада "революция" в Украйна следва да се разглежда най-вече като опит да се попречи на руснаците да стартират процеса на икономическа реинтеграция на постсъветското пространство. Макар че този процес до голяма степен копира онзи, който се опитва да осъществи в Европа с подкрепата на САЩ т.нар. "брюкселска бюрокрация". При това, европейската интеграция се реализира на качествено по-високо политическо и военно равнище от тази в постсъветското пространство, предвид наличието на обща военна организация в лицето на НАТО (която е далеч по интегрирана от постсъветския и "еквивалент" - ОДКС), обща валута и наднационални органи на управление.
Според експертите от Чатъм Хаус, "новият модел за развитие на Русия", лансиран от Владимир Путин, отразява тревогата на Кремъл, че интересите на страната сериозно ще пострадат, ако тя загуби контрола си над прилежащите и държави. Те твърдят, че въпросният модел (предполагащ укрепването на Русия) "влиза във фундаментално противоречие с възприетата в Европа концепция за международния ред и прави стратегическото партньорство между Русия и Запада невъзможно заради несъвместимостта на техните интереси и ценностния им конфликт".
Като изход от задънената улица в отношенията и със Запада, на Русия се предлага да осъществи "структурни реформи и да постигне взаимноизгодни споразумения с външните играчи". В доклада не се уточнява, какво точно се има предвид, но може да се предположи, че под "структурни реформи" вероятно се разбира връщането към провалилия се ултралиберален модел на развитие на страната от времето на Елцин. Що се отнася до "взаимноизгодните споразумения", те очевидно включват едностранния отказ на Москва от извоюваните през последните години външнополитически позиции (особено в Украйна и в постсъветското пространство, като цяло). Според авторите на доклада, подобно развитие "би било най-доброто решение в дългосрочен план за самата Русия", макар те да не крият, че "то би застрашило възможността на Путин и неговото обкръжение да останат на власт".
Стратегия за стимулиране разпада на Русия
Ако се вярва на експертите от Чатъм Хаус, Западът няма нито желание, нито необходимите стредства за смяна на режима в Русия. Въпреки това, те не просто препоръчват на западните държави да са готови за евентуалния разпад на сегашната система в тази страна, но и всячески да съдействат на този процес, съобразно възможностите си. В тази връзка, авторите на доклада съветват (а предвид влиянието на Чатъм Хаус сред проатлантически настроените кръгове в западноевропейските елити, тези съвети несъмнено ще бъдат взети предвид) да бъде разработена и приложена на практика ясна и последователна стратегия на Запада спрямо Москва, като в нея се акцентира върху възможността да бъде ограничено руското политическо влияние, чрез намаляване присъствието на руските компании на европейския енергиен пазар, както и, чрез инвестициите в отбранителните стратегически комуникации и подкрепа на медийната война срещу "пропагандата на Кремъл". При това се акцентира върху необходимостта от преки контакти и подкрепа за руската опозиция и гражданското общество в тази страна.
По традиция обаче, основната роля за сдържането на "руската агресия" се отрежда на НАТО. Алиансът следва да демонстрира, че "евентуални руски военни действия ще получат достатъчно решителен отговор", като в тази връзка се настоява за бързото възстановяване на конвенционалните сили за сдържане, така че "Русия да бъде убедена, че за нея вече няма да има лесни цели".
Своеобразна квинтесенция на конфронтационната идеология, с която е пропит докладът на Чатъм Хаус, е заклочителната му фраза: "Не бива да правят отстъпки пред Владимир Путин от страх, че наследникът му може да се окаже по-лош и от него. Този подход вече доказа своята несъстоятелност, а събитията през последните 18 месеца демонстрираха, че в отношенията с Русия оптимизмът е губеща стратегия".
Според редица анализатори, авторите на доклада се стремят да отговорят на очакванията на част от западните елити и на първо място - на големите финансови играчи. Не бива да забравяме, че НАТО е на първо място формат на американската военна гаранция, както и, че с годишните вноски на държавите членки на пакта на практика се финансира най-вече американския военно-индустриален комплекс. В този смисъл, изтъкването на НАТО като основен гарант за сигурността на Европа в доклада на Чатъм Хаус очевидно отговаря на интересите на големите западни (и най-вече американски) финансови играчи.
Не бива да забравяме също, че САЩ дълго време възприемаха Русия като победената в хода на студената война страна и очакваха от нея да се държи именно като победена. В същото време, в Москва смятат, че страната им сама е решила да се откаже от социалистическия модел, осъзнавайки, че от един момент нататък той просто е спрял да работи. Затова руснаците не са склонни да приемат понятия като "поражение" и "капитулация" по отношение на собствената си държава. В крайна сметка навремето Съветският съюз излезе от студената война в рамките на парадигмата на лансираното от Горбачов "ново мислене", според което противопоставянето следва да бъде заменено от сближаване между Москва и Запада.
Както вече посочих по-горе, най-голямата изненада за западните стратези беше, че след т.нар. "кризисно десетилетие" (т.е. 90-те години на ХХ век) Русия започна да се държи като самостоятелен геополитически субект, а не като младши партньор (т.е. васал) на САЩ. Вашингтон нямаше как да не реагира на това предизвикателство, а събитията в Украйна бяха просто идеалния случай за това. Впрочем, ако не беше Украйна, САЩ със сигурност щяха да намерят друг повод за конфронтация с руснаците.
Фактът, че в доклада на Чатам Хаус се поставя задачата "Русия да бъде лишена от политическите лостове за контрол на енергийните пазари, както и да се инвестира в отбранителните стратегически комуникации и в медийното противопоставяне на кремълската пропаганда", говори не просто за намерение срещу Москва да бъде използвана прословутата американска "мека сила" (soft power), а и за устойчивостта на традиционните стереотипи във възприемането на Русия от Запада. В тази връзка можем да си припомним твърдението на сенатор Джон Маккейн, че "Русия е просто бензиностанция, която се прави на държава". Що се отнася, до финансирането на антируската кампания в западните медии, това напомня за тезата на Държавния департамент, че руската пропаганда се оказва по-ефективна от американската. Акцентът върху необходимостта да се изяснят истинските настроения в руското общество пък, не е просто намек за необходимостта да продължат усилията за стимулиране на евентуална "цветна революция" в страната, но и признание, че тези обществени настроения са се оказали съвършено неочаквани за САЩ, т.е. че Западът очевидно няма ясна представа за Русия.
Накрая, стремежът НАТО да бъде представена като основния фактор за сдържане на "руската заплаха" говори за целенасочено повишаване на напрежението в отношенията с Москва. На практика, това е призив към всички страни членки на пакта активно да инвестират в него. Подобни игри обаче, могат да бъдат много опасни, защото с нарастването на мощта на един военен блок, нараства и изкушението тази мощ да бъде използвана на практика. Според редица анализатори, става дума за практическото възраждане на парадигмата на студената война в нови условия. Проблемът обаче е, че тази парадигма възникна и успешно беще реализирана в един съвършено различен свят и имаше до голяма степен "договорен характер". В нейните рамки всяка от двете свръхдържави играеше своята роля, осъзнавайки, че войната помежду им всъщност е невъзможна.
Днес обаче няма и помен от подобна "договорна структура". Затова ситуацията е много по-опасна. От друга страна обаче, повечето военни експерти се съмняват, дали някоя от армиите на държавите членки на НАТО (включително американската) наистина е готова да воюва с руснаците. В тази връзка, те посочват, че в последния доклад на Чатъм Хаус професионалната експертиза несъмнено отстъпва на откровената пропаганда и неприкритата русофобия. Според някои, той е "отчайващо наивен", като авторите му констатират очевидни неща - например че ситуацията се е влошила и отношенията между Русия и Запада продължават да деградират, но не могат да посочат реалните причини за това, които са свързани именно със западната политика и, в частност, с продължаващата експанзия на НАТО на изток. При това поредното западно "настъпление" на Изток представлява реакция на опита на Москва да реализира проекта си за евразийска интеграция. Истината е, че Вашингтон и Брюксел бяха силно притеснени от възможността тази интеграция да се осъществи по един напълно мирен начин и на чисто икономическа основа. Затова предприеха серия от мерки, целящи да попречат на този процес, включително лансирайки програмата "Източно партньорство", след което преминаха и към по-радикални действия за откъсването на потенциалните съюзници на Русия от нейната орбита.
Сред другите действия, довели до задълбочаването на конфронтацията между Запада и Русия, беше въвеждането на т.нар. Трети енергиен пакет, с чиято помощ Брюксел разчита да сложи ръка върху руските енергийни активи в Европа. В пълен разрез с пропагандираната от самия него идея за свободния пазар, ЕС работи за създаването на Европейски енергиен съюз, което на практика означава, че занапред бюрократите от Брюксел ще могат да диктуват на по-малките играчи като България, Унгария, Словакия, Кипър или Гърция откъде и на каква цена да купуват необходимия им природен газ. Оказва се, че т.нар. "обединена Европа" се ръководи от едно единствено правило - за "истина от последна инстанция", която следва да се реализира на практика, се приема само онова, което е изгодно на големите играчи в Съюза, независимо, че е в разрез със стремежите на останалите членки на ЕС, както и на другите големи държави от незападния свят. В интерес на самия Запад обаче е, да престане да се отнася към тези държави (и особено към Русия) като към второстепенни геополитически субекти, които непрекъснато трябва да бъдат поучавани. Защото само така ще може да разчита на равноправни и взаимноизгодни отношения с такива икономически субекти като Евразийския икономически съюз или ШОС например.
В същото време, надеждите на авторите на последния доклад на Чатам Хаус за евентуална смяна на режима в Кремъл (за което те говорят както открито, така и "между редовете"), най-вероятно ще се окажат илюзорни. Защото дори да се случи нещо подобно, то няма да промени почти нищо. Конфликтът между Русия и Запада има дълбочинен и същностен характер. И в тази връзка за САЩ и техните най-близки съюзници е много важно да не преминат "червената черта", провокирайки Трета световна война. Провокативното поведение и "дрънкането на оръжие" в близост до руските граници действително може да доведе до ядрен сблъсък, който да погребе не само Русия, но и Запада.
В тази връзка, Брюксел би трябвало много сериозно да анализира и ефективността на т.нар. "санкционна война" с Москва. В доклада на Чатъм Хаус се твърди, че тази ефективност зависи от "продължителността и мащабите" на икономическата блокада на Русия. Авторите му обвързват отмяната на санкциите с решаването на въпроса за териториалната цялост на Украйна (т.е. с откъсването от нея на Крим). Западът изглежда не осъзнава, че ситуацията се е променила и, че днес той контролира не повече от 1/3 от глобалната икономика (по паритет на покупателната способност). Тоест, останалият свят вече може да съществува и се развива успешно и без Запада. Неразбирането на всичко това води до грешките, които западните стратези допускат в своята руска политика. Всъщност, единственото основателно твърдение на авторите на въпросния доклад е, че Западът и Русия следва да са готови за още по-сериозно влошаване на отношенията си. Най-малкото, защото на Запада, и най-вече във Вашингтон, очевидно не са осъзнали истинските причини за сегашния конфликт и упорито продължават да хвърлят цялата вина за него върху руснаците.
Защо Вашингтон ерозира силовия баланс в Европа
В последно време редица високопоставени американски воени си позволяват все по-остри изказвания по адрес на Русия. Става дума, в частност, за възраждането на една от основните заплахи от ерата на студената война - разполагането на ракети със среден и малък обсег в Европа и Азия, което на практика означава отмяната на един от най-важните договори за ограничаване на въоръженията, подписан още през 1987. Така, в редица медии са появиха части от доклада на председателя на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ генерал Мартин Демпси, според които администрацията на Обама разглежда редица агресивни мерки, даващи възможност за "нанасяне на превантивен удар, който да разруши руската военна мощ". Според стратезите от Вашингтон, Русия е нарушила Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег, подписан навремето от Горбачов и Рейгън. Както е известно, основната му част (а именно унищожаването на наличния ракетен арсенал) беше изпълнена още през 1991, а редовните инспекции по изпълнението приключиха през 2000-та, като Москва се ангажира да спазва режима за поддържане на неразпространението и неразполагането на подобни ракети. Именно с неразполагането им обаче са свързани възникналите през последните пет години проблеми.
Така, руската страна редовно обръща внимание на Вашингтон за това, че редица постановки на договора са остарели във връзка със сериозните промени, настъпили в технологичната сфера, и появата на качествено нови въоръжения. В отговор, американците голословно обвиняват Москва, че нарушава договора, без обаче досега да се представили каквито и да било конкретни аргументи за това. На няколко пъти двете страни постигаха споразумение за провеждане, ако не на истински преговори, поне на консултации на ниво експерти, но те така и не бяха реализирани на практика.
Както е извнестно, Русия и САЩ имат право едностранно да денонсират договора от 1987, като руската Държавна дума вече неколкократно намеква, че е склонна да предприеме подобна стъпка в отговор на американските опити за разполагане на ракети в Европа. Тя се подкрепя и от немалко военни експерти, защото, според тях, остарелият договор пречи на модернизацията на руската армия и развитието на военните технологии, което в крайна сметка се отразява и върху националната сигурност на страната. При това мнозина смятат излизането на Русия от договора за проста формалност, тъй като текстът на подписания преди почти трийсет години договор, действително изглежда доста остарял, в технологичен план. В същото време обаче, той си остава един от ключовите елементи на военно-политическата стабилност в Европа и излизането от него на която и да било от подписалите го държави би променило сериозно силовия баланс на континента.
Европейските страни несъмнено ще бъдат първите и най-големи потърпевши от подобно развитие. В течение на десетилетия техният просперитет се градеше върху наличието на "американския ракетен чадър", позволяващ им да икономисват от военните си разходи. Сега обаче Европа е изправена през нова милитаризация, като този процес изглежда неизбежен. В новата американска военна стратегия директно се посочва, че значителна част от бремето на военните разходи следва да бъде прехвърлено именно върху европейците. Това неколкократно беше потвърдено и от американските представители на различните форуми и съвети на НАТО. Показателно е, че именно в навечерието на подобни срещи се поставя и въпросът за "неспазването от руска страна на Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег".
На пръв поглед, споменатият по-горе доклад на генерал Демпси не претендира за оказването на подобен натиск. Истината обаче е, че американската военна бюрокрация има свой специфичен стил на мислене: принадлежащите към нея са склонни да възприемат като доказана истина, периодично повтарящите се твърдения за наличието на определена заплаха, дори ако липсват достатъчно реални доказателства за това. Ето защо не е изключено, че дори високопоставени военни като генерал Демпси искрено вярват, че "агресивно настроените руснаци" нарушават договора от 1987.
Освен това, след края на "старата" студена война, стилът и характерът на оценката за заплахите и определянето на целите претърпяха сериозно промяна. Това, което преди беше просто средство за постигане на целта, сега само се превърна в цел. А понякога и в самоцел, като например поддържането на определено ниво на "присъствие" в столиците на чуждите държави. В случая, под "присъствие" се разбира именно оказването на натиск върху вътрешната политика на другите страни. Не по-малки усилия се полагат и за "поддържането на имиджа на САЩ", което се интерпретира във Вашингтон, като убеденост на другите държави, че американците винаги ще ги защитят в случай на нужда. Ето защо всяка "криза на доверието" по отношение мощта и силата на САЩ се възприема крайно болезнено от американските стратези, в резултат от което страната изразходва огромни сили и средства за поддържането и укрепването на това "доверие".
В миналото всичко това бяха просто средства за постигането на стратегическата цел на САЩ. Сега подобна ясно обозначена цел липсва, но както е известно навиците умират трудно, особено когато биват изкуствено "реанимирани" с помощта на различни мними заплахи. Изглежда парадоксално, но напоследък американските военни, стратегически и дипломатически доктрини се характеризират с опасната особеност да пропускат реалните заплахи. А когато последните се стоварват (в буквалния смисъл на думата) върху Америка, както стана на 11 септември 2001 например, обществото изпада в паника. Това "глобално стратегическо съзнание", характерно за САЩ, е толкова свикнало с "планетарния характер на заплахите", че и досега възприема Ислямска държава например, като чисто локален феномен, който може да бъде използван за постигането на локални цели. За глобалните силови отговори обаче, са необходими "глобални заплахи". И сега за такава е нарочена Русия и мнимите и опити да наруши Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег от 1987.
И така, в последно време действията на НАТО и реториката на ръководството на пакта придобиват все по-антируска насоченост. Едно е обаче простото увеличаване на военното присъствие на алианса в Европа, а съвсем друго съзнателното формиране на нов трансатлантически съюз (за което, според някои източници германският канцлер Меркел е предупредила руския президент Путин по време на последната им среща през май 2015), който открито ще се позиционира като антируски. В чисто теоретичен план Западът едва ли ще има проблеми за пореден път да обяви Русия за "империя на злото". Въпросът обаче е, какви цели ще декларира и кои от тях ще се опита да реализира на практика?
Както е известно, след края на студената война, европейските държави от НАТО драстично съкратиха военните си сили и въоръжената си мощ. Освен това, в очите на европейците статутът на Северноатлантическия пакт, като военен блок, започна да губи предишното си значение. В този смисъл, демонизацията на Русия и постоянното изтъкване на уж агресивните намерение на Москва, слага край на този естествен процес. Тук е мястото да обърна внимание, че на провелата се на 24 юни 2015 в Брюксел среща на министрите на отбраната на държавите от НАТО, на практика беше санкциониран отказът от досегашното "адаптивно планиране" на възможните сценарии на сблъсъците с потенциалните противници за сметка на преориентацията към дългосрочно и превантивно планиране. Така, ако преди решенията имаха "реакционен" характер, т.е. следваха развитието на ситуацията, сега в рамките на НАТО вече са очертани потенциалните противници в лицето на Русия и Китай. Именно в съответствие с тази нова постановка ще се реализира занапред и военното строителство - разгръщането на щабовете в зоната на потенциалните театри на военни действия, изграждането на складове, арсенали и бази на пакта. Този обрат във военното планиране на Северноатлантическия алианс обаче, връща Европа към ерата на студената война.
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
