Марко Марков, Западнобалканско време. 200 стр., Военно издателство, С.2015
Географски и исторически причини обуславят трайния интерес в българското общество към случващото се в Западните Балкани. Многото различни народи, събрани на толкова малка територия, често са носители на взривоопасен потенциал за конфликти, разделения и нестабилност. Обратните примери като че ли са много по-малко. Това е още една причина българската държава да следи с подчертан интерес всичко случващо се отвъд западните й граници.
Последното произведение по темата, което се появи на книжния ни пазар, е книгата на посланик Марко Марков „Западнобалканско време“. Тя излиза във време на ускорена политическа динамика именно в разглеждания от автора регион – Македония е в тежка политическа криза, сред албанската общност стават все по-силни гласовете за обединение, а Босна е изправена пред перманентната борба за оцеляване като държава, съчетана с десекуларизация и нарастваща ислямизация на тамошното общество. Все неща, които пряко засягат България в регионалния контекст. Това са теми, които следва да са изведени доста напред в дневния ред на политици, дипломати, изследователи. В този план книгата на Марков отговаря на безспорна експертна потребност и актуалност.
Авторът може да се определи като безспорен познавач на Западните Балкани. В професионалния му път се открояват постове като заместник началник и началник на отдел „Балкански страни“ в Министерството на външните работи (1986-1990). Работил е буквално на терен в целия разглеждан регион: български посланик в Албания (1983-1986), в Югославия (1990-1992) и Босна и Херцеговина (1996-1999). И трите назначения, по ирония на съдбата, съвпадат с ключови исторически моменти за съответните страни. Когато Албания се разделя с Енвер Ходжа, Марков е единственият представител на българската държава на погребението на дългогодишния албански лидер. На поста в Белград той е пряк свидетел на фактическото начало на дългия и болезнен разпад на Югославия. Именно в този момент на картата се появяват Словения, Хърватия, Македония. Полагането на основите на първата българска мисия в Сараево пък съвпада с изграждането на държавността там, в контекста на напрегнатата обстановка след наскоро завършилата война.
Не на последно място посланик Марков говори английски, албански, сръбски и руски език. Завършил е първия випуск по сърбохърватска филология на СУ „Св. Климент Охридски“. Както е известно, за всеки дипломат, работата на терен и познаването на проблемите в дълбочина, без владеенето и използването на съответните чужди езици, са почти невъзможни. Трябва да се отбележи, че това не е първата книга на автора. В края на 1989 излиза от печат едно от малкото дотогава произведения по албанската тематика у нас – „Размисли за Албания“. Сред многото му преводи от сръбски на български език прави впечатление този на важната за конструирането на някои процеси в региона „Ислямска декларация“ на бошнашкия лидер Алия Изетбегович.
Книгата „Западнобалканско време“ може условно да бъде разделена на две части – Вместо предговор (5-20 страница) и същинската част (21 – 200 страница), която представя авторови публикации, експертни мнения и интервюта, свързани със страните от Западните Балкани.
Въпреки малкото си на брой страници, предговорът е особено интересен. По същество това е разказ с мемоарни елементи за житейския път на автора, който запълва някои празнини в българската политика и дипломация. Тайната среща на посланик Марков с Любчо Георгиевски през 1991 е първият досег на младия лидер на ВМРО-ДПМНЕ с официален представител на българската държава. Може би някой ден ще бъдат разкрити повече детайли за нея, които да хвърлят светлина върху регионалните връзки и партньорства.
В тази част от книгата се разкриват и нови моменти от българската политика по отношение на Югославия и Албания още от 70-те години на ХХ век. От 1973 Марков работи в отдел „Външна политика и международни връзки“, а по-късно завежда сектор „Балкански страни“ на ЦК на БКП. „Международният отдел на управляващата партия е реалното министерство на външните работи“, пише авторът. Той е направил важният извод, че както тогава членството на България в СИВ и Варшавския договор, така и днес членството в ЕС и НАТО оставя малко пространство за самостоятелност.
Страната ни е един от инструментите на тогавашната съветска външна политика за комуникация с Тирана, тъй като Москва няма дипломатически отношения с малката адриатическа страна. В този смисъл се разчита много на българската дипломация. Разведряването в българо-албанските отношения започва в средата на 70-те години.
Българско-югославските отношения
По мнението на автора, българо-югославските отношения винаги са били трудни и обременени с комплекс от спорни въпроси, сред които се откроява Македонският въпрос. Той разказва за част от срещите по него през 1976 и 1979. В развитието на темата закономерно се вплита и признаването на независимостта на Македония (15 януари 1992), докато Марков ръководи посолството ни в Белград и взима участие в цялостния процес – има запазени шифрограми от този исторически момент. Още преди акта на признаването посланикът провежда протоколни срещи в Скопие с председателя на републиката Киро Глигоров, премиера Никола Клюсев, председателя на парламента Стоян Андонов.
Паралелно с това, отношенията с официалните югославски власти и сръбските политически и академични кръгове не са прекъснати. Марков поддържа връзки с фигури като Вук Драшкович, проф. Драголюб Мичунович, акад. Добрица Чосич, Душан Каназир и много други. Младият политик и бъдещ премиер на Сърбия Зоран Джиндич пристига в българското посолство все още носещ обеца на едното си ухо.
Мандатът в Сараево е описан в цялата сложност на институционалната, мултиетническа и мултирелигиозна комплицираност на босненската държава. Поддържането на сложни баланси между различните играчи е наистина дипломатическа задача с повишена трудност, свидетелства за която има в спомените на посланик Марков.
Сред публикациите му във втората част на книгата се открояват с особената си актуалност неговите текстове, свързани с Македония. Те наистина могат да са настолно четиво за всеки политик и анализатор, който има претенции за познаване на проблематиката. Особено тези от 2012-2013, които буквално се отнасят до проблемите възникнали днес – старите мантри, заложените капани, антибългарската реторика, слабостите на външната ни политика. Сред заслугите на автора е и опитът да се даде публичен отпор на налаганата от определени кръгове позиция за признаване на македонско малцинство в България, което е съпроводено с опити за институционален натиск.
Внимание заслужават анализите на посланик Марков по въпроси, които той добре познава – политическата и социална динамика в Сърбия, процесите в Косово, проблемите на Босна, Албания.
С по-периферен характер (като обем), но също така задълбочено, присъстват и теми като турското влияние в Западните Балкани, политиката на Русия в региона, Хърватия.
И накрая, може би си струва рецензията за книгата да завърши с това, което авторът е избрал за нейно мото. В самото й начало той е поставил думите на лорд Бенджамин Дизраели, изречени през 1878: „Няма език, който може да опише адекватно положението в онази голяма част на Балканския полуостров – Сърбия, Босна и Херцеговина и други провинции. Политически интриги, постоянни съперничества, пълно отсъствие на обществен дух… Омраза между всички раси, ненавист между враждуващи религии и отсъствие на всякаква контролираща сила…“.
* Преподавател в Югозападен университет "Неофит Рилски", Благоевград
{backbutton}
