Според покойния върховен съдия и постоянен представител на САЩ в ООН Артър Голдбърг, "дипломатите подхождат към решаването на всеки въпрос с отворена уста". Точно така стоят нещата в ООН, където всичко се определя от парламентарното позьорство и неговия "злобен близнак" - декларативната дипломация. Същността на дипломацията обаче не е в празните приказки, а в търсенето на общи позиции, а за целта е необходимо внимателно и непредубедено да се вслушваш в това, което говорят другите и да наблюдаваш онова, което те правят, и след това да действаш по съответния начин.
Същността на дипломацията е в това, как държавата прокарва своите интереси и решава проблемите си с другите страни, минимизирайки употребата на сила. Дипломацията е противник на силата и привърженик на вътрешното спокойствие и просперитет. Тя съдейства за прокарването на взаимноприемливи механизми за съвместно съществуване на различни гледни точки и култури.
Дипломацията представлява трансформацията на националната стратегия в действена тактика, с цел получаване на определени политически, икономически и военни предимства, без използването на сила. Тя е своеобразен преден пост на националната отбрана. Провалите и пропуските на дипломацията обикновено водят до войни и до всички тежки последици, които тези войни носят на нацията.
Дипломацията обаче не е просто алтернатива на войната. Тя не приключва с началото на войната. Всъщност, когато войната се превърне в необходимост за регулирането на отношенията с други държави или народи, именно дипломацията трябва да трансформира резултата от военните действия в плоскостта на съгласуваните корекции в отношенията и да работи за създаването на един по-устойчив и ефективен свят, в който победените се примиряват с поражението си, а следвоенният ред се стабилизира. Следователно, от всяка гледна точка, дипломатическите умения се оказват жизнено важни за мощта, властта, богатството и просперитета на нацията и държавата.
По своята същност, дипломацията представлява умела и добре премислена стратегическа активност. Тя е призвана да промени обстоятелствата, представите и параметрите на международните проблеми така, че да намери допирната точка между егоистичните интереси на другите държави и собствените национални интереси и да убеди останалите, че е в техен интерес да действат така, както иска твоята собствена държава. При това е много важно да се демонстрира, че съобразявайки се с тези правила, противниковият играч не изглежда в очите на останалите (а и в собствените си очи) като държава, капитулираща пред друга държава или пред нечии чужди интереси. Тоест, същността да дипломацията е да накараш другите да играят твоята игра.
Съдейки по развитието на ситуацията след края на студената война, днес САЩ не разбират правилно дипломацията и не са наясно, как да я практикуват. В настоящата статия ще се опитам да анализирам някои вкоренили се в американското съзнание убеждения и навици, заради които САЩ през последните години толкова неумело реализират външната си политика, а също, дали и как това би могло да се промени
Външната политика на САЩ след края на студената война
Разпадането на Съветския съюз освободи американците от страха им от ядрен Армагедон и оттогава насам външната политика на САЩ се основава почти изключително на икономическите санкции, военния натиск и откритото използване на сила. Разбира се, тези мерки съвсем не са единствените в арсенала на традиционното държавно управление. Въпреки това, американците вече не искат да привличат другите със силата на добрия пример и учтивото убеждаване, опиращи се на националния престиж, покровителството, изграждането на институции и стимулирането на желаното поведение. За Вашингтон използването на сила се превърна в първия, вместо да е последния, инструмент на външната политика. Ние, американците вече свикнахме да използваме принудата, упражнявайки натиск върху другите държави, независимо, дали те са наши съюзници, приятели, противници или врагове.
За мнозинството от американския политически елит огромната военна мощ и икономическите лостове за влияние на САЩ се превърнаха в оправдания за отказа от методите на убеждението за сметка на силовия натиск върху непокорните чужди държави да не си позволяват "да излизат от редиците". Америка по навик реагира на всевъзможните предизвикателства с дрънкане на оръжие, а не с дипломатически инициативи, целящи решаването на проблемите, породили въпросните предизвикателства. Този подход обаче ни прави по-зле, а не по-добре защитени, да не говорим, че обременява бъдещите поколения американци с огромен вътрешен дълг. Той дезорганизира нашите съюзници, но не сдържа враговете ни. Той дестабилизира цели региони, увеличава броя на противниците и ни отдалечава от нашите приятели.
Южна Америка вече не се съобразява с нас. Русия отново е настроена враждебно. Европа се съмнявя в здравия ни разум, очевидно се безпокои от нашата войнственост и се дистанцира от нашето лидерство. Разпадащият се Близък Изток излъчва отмъстително презрение към Съединените щати. Африка ни игнорира. Стремежът на САЩ за сближаване с Индия не намира нужния отклик. Китай очевидно вече е стигнал до извода, че сме непримиримо враждебно настроени към неговия възход и концентрира усилията си за да противодейства на реалните или мними американски опити да бъде "обкръжен". Япония пък си припомня самурайските традиции. Някои твърдят, че всички противници на Америка работят против нас, защото не сме достатъчно твърди в подходите си към международните отношения. Тоест, за да ни възприемат насериозно и за да бъдем ефективни, трябва да бомбардираме, обстрелваме и да ликвидираме с помощта на безпилотни летателни апарати, онези, които не са съгласни с нас, без оглед на "косвените жертви". На практика обаче, с действията си САЩ доказват единствено, че ако демонстрираш пълно безразличие към интересите на останалите и разчиташ най-вече на натиска, можеш само да отблъснеш всички от себе си.
Никой не се съмнява във възможностите и готовността на американската армия да произвежда "шок и ужас" извън границите на страната. Във Виетнам, Кувейт, Афганистан, Ирак и на много други место, американците нееднократно доказваха военно-политическото си ожесточение и готовността си да нанасят колосални щети на онези чуждестранни държави, които сме нарочили за свои противници. Няма никакви съмнения относно "твърдостта" на американците, там нещата са ясни. Въпросът обаче е друг, а именно - достатъчно разумна ли е нашата политика и дали съпровожданите с привлекателна за американското общество реторика военни планове са онази стратегия, която може да промени света така, че повече да съответства на нашите интереси и ценности?
През последните години САЩ унищожиха огромен брой хора в хода на различни войни и антитерористични операции, включително с използването на безпилотни летателни апарати, в Западна Азия и Северна Африка. В хода на военните си кампании, проляхме кръвта и провалихме живота на много от собствените си военни, освен това отслабихме американската икономика, използвайки за военни цели толкова необходимите и инвестиции. Тази демонстрация на американската мощ и решимост причинява огромна болка и страдания на населението на другите държави. Тя обаче не сломи нашите противници и не ги подчини на волята на САЩ. С действията си не успяхме да укрепим своята сигурност и тази на нашите съюзници. Действайки по суша, въздух и вода, ние само умножаваме редиците на враговете си, усилваме ненавистта им към нас, както и заплахата за САЩ, техните граждани и приятелите им в чужбина.
Пример за това, доколко милитаризирана е визията ни за света, е реакцията на американския политически елит на постоянните провали, съпътстващи използването на сила, която не води до желаните резултати. Този елит твърди, че със сигурност бихме постигнали успех, ако бяхме действали по-решително и се обявява за използването на още по-голяма сила. Истината обаче е, че действията на нашата армия не попречиха на динамичните промени в глобалния и регионален баланс на икономическите, военни и политически сили. И няма никакви основания да смятаме, че една още по-войнствена стратегия би гарантирала по-добри резултати. Повечето американци го съзнават и се отнасят все по-скептично към неоконсервативните планове, които военно-индустриалният комплекс се опитва да наложи на нацията, освен това се съмняват, доколко разумно е да залагаме на съхраняването на бързо разпадащия се световен ред, формирал се след студената война.
Политическата култура на всяка нация е продукт на историческия и опит. В своята политика за национална сигурност, американците, подобно на някои други нации, се ръководят от непроверени и предубедени концепции, формирани на основата на спецификата на собствената ни история. В своята съвкупност тези убеждения формират своеобразна подсъзнателна доктрина, превърнала се в догма. В момента огромен брой учени и изследователи си изкарват хляба, анализирайки начините за практическото прилагане на тази догма от Департамента по отбраната на САЩ. Те създадоха в интерес на военно-индустриалния комплекс цяла интелектуална надстройка, под формата на огромен брой тези и идеи, обосноваващи принудата и използването на сила в американската външна политика. Истината е, че никой не може да разчита на средства от Държавния департамент по отбраната за разработването на по-малко силови подходи към международните отношения. Пентагонът пък няма нито средства, нито желание да оправдае съществуването си и да затвърди ключовите си функции, разработвайки една не толкова "силова", а по-скоро дипломатическа доктрина.
Американците са прави, вярвайки, че страната им е изключителна. Освен всичко друго, опитът ни в сферата на въоръжените конфликти и разбирането ни за взаимната връзка между използването на сила и дипломацията, са уникални - някой би могъл да ги определи дори като аномални. Същото може да се каже и за отношението ни към войната, мира и международните отношения.
Войната като ключов инструмент на американската геополитика
Войната е последният аргумент в отношенията между държавите и нациите. Понякога нейна цел е завладяването и подчиняването на населението. Най-често обаче, войната е средство за премахването на реални или мними заплаха, за възпиране на агресия, за възстановяване на силовия баланс, принуждаване на противника към подчинение по въпроси, касаещи промени на границите или промяна на агресивното му поведение. И тъй като войната приключва едва, когато победеният признае поражението си и започне да се приспособява към новите обстоятелства, войните между повечето народи обикновено завършват с преговори, целящи трансформацията на резултатите от бойните действия в съгласувани политически механизми, установяващи нов и стабилен ред. Войните на Америка обаче се развиват по друг начин. Така, по време на Гражданската, на Първата и Втората световна и дори на студената война, основната цел на САЩ не е трансформацията на отношенията им с противника, а неговата "безусловна капитулация", т.е. мира, натрапен на победената нация без нейното съгласие, и последващото и морално, политическо и икономическо възстановяване. Малките войни през ХХ век не промениха алергичното неприемане от страна на Америка на модела на войните с ограничени цели. САЩ успяха да постигнат само "равен резултат" в Корея, където и досега не съумяват да превърнат примирието от 1953 в истински мир. Ние загубихме във Виетнам. В Гранада през 1983, в Панама през 1989 и в Ирак през 2003 наложихме на победените смяна на властта в съответните страни, но не и условия за прекратяване на войната и установяване на траен мир.
Ето защо американците не разполагат с актуален опит от завършване на войните по пътя на преговори с победените от нас, макар че това е своеобразна норма в цялата история на човечеството. Националната ни "хроника на събитията" внушава, че успехът в една война означава смазването на противника до такава степен, че веднъж завинаги да го лишиш от чувството за собствено достойнство, да му откажеш сериозно отношение, както и правото да участва в изграждането на новия световен ред. Ние, американците обикновено планираме войните си като кампании, преследващи чисто военни цели и на практика не се замисляме, до какви промени в международните отношения може да доведе приключването на военните действия, или пък, как да се възползваме от благоприятните политически възможности, които би могло да ни осигури използването на сила. По правило, ние не уточняваме целите на водената от нас война и не планираме преговори, целящи постигане съгласието на победения противник да приеме нашите условия в името на прекратяването на военните действия.
Именно заради липсата на ясно дефинирани военни задачи по време на бойните операции на САЩ, нашите политици могат с лека ръка да променят целевите си ориентири. Пак затова нашите войни почти неизбежно водят до постепенното изместване на поставените задачи. Американските въоръжени сили се стремят към постигането на променливи цели, които никога не се конкретизират и не стават ясни и определени. Но след като победата няма ясни очертания, американските войници, моряци, летци и морски пехотинци никога не са наясно и, кога са изпълнили задачата си и могат да напуснат бойното поле.
Заради този навик пред армията да не се поставят конкретни политически цели, водените от САЩ войни са в много по-малка степен "продължение на политиката с други средства" (както твърди Клаузевиц), а представляват най-вече жесток и директен начин да бъде наказан врагът. При това ние не разполагаме с ясна визия за това, как да принудим противника си да научи уроците, които искаме да му дадем, само с помощта на тоягата. Хроничното подценяване на условията на приключване на войната води до това, че победите на САЩ на бойното поле много рядко (обикновено никога) не се трансформират в споразумения, гарантиращи на победителя наистина траен мир.
Американските въоръжени сили много професионално и изключително ефективно уникщожават военната мощ на нашите противници. Само че надеждите им, че политическите лидери ще се възползват от удържаните победи, почти никога не се оправдават, което поражда у тях голямо разочарование.
На свой ред въпросните политически лидери почти винаги са неопитни аматьори, попаднали във властта благодарение на порочната система на разпределяне на държавните длъжности според оказаните услуги. Тяхната неопитност, теориите на силовата дипломация, които са им преподавали в университетите, традиционният разрив между американската дипломация и операциите на военните и изключително милитаризираната ни политическа култура се наслагват едни върху други, в резултат от което американската дипломации бездейства, точно когато е най-необходима, т.е. след края на военните действия.
Така, победата ни във войната от 1991 за освобождаването на Кувейт така и не доведе до налагането на Саддам Хюсеин на онези условия, при които той би могъл да съхрани имиджа си и своята чест. Вместо това, САЩ едностранно се обърнаха към ООН, предлагайки и да приеме обширна резолюция, съществено ограничаваща иракския суверенитет, предвиждаща осъществяването на инспекции, плащането на репарации и демилитаризацията на част от иракската територия. Естествено, Саддам сметна, че не съществуват никакви ясно дефинирани ангажименти да изпълнява стриктно натрапените му условия. На практика тази война така и не приключи. Когато през 2003 САШ повторно нахлуха в Ирак, американските стратези аполитично предположиха, че военната победа автоматично ще гарантира мира в страната. Не беше оставен нито един иракски управленски орган, който да приеме условията на мира и да поддържа стабилността в Ирак. Вместо това, отново се наложи "подсъзнателната доктрина". Американското правителство не създаде никакви механизми за трансформирането на своите военни успехи в легитимен нов ред и установяването на мир в тази страна. Вместо това предпочетохме да следваме внушената ни от историята чисто американска хипотеза, че войните по един естествен начин винаги приключват с безусловната капитулация и последващата "морална трансформация" на противника.
В резултат Държавният департамент беше изключен от всички етапи на планирането на иракската операция. Белият дом и Пентагонът дори не допускаха, че за да може войната да приключи при условия, които ще принудят противника да се примири с поражението си, ще се наложи осъществяването на определен политически процес. Афганистан, Босна, Косово и Либия пък представляват друг, макар и аналогичен пример за стратегическата слепота на Вашингтон и безразличието му към методите на дипломацията, която може да се окаже твърде полезна за трансформирането на военните резултати в политически. В резултат, нашите военни интервенции никъде не успяха да гарантират стабилност и мир. Очевидно, ние американците просто не сме наясно, как следва да приключваме водените от нас войни.
Стратегическата слепота на Америка
Неспособността на Америка да разбере взаимоотношенията между използването на сила и установянето на определен политически ред касае и нашите действия в ситуации, които по принцип могат да доведат до военен сблъсък в един или друг момент. През проточилото се четири десетилетия двуполюсно противопоставяне в хода на студената война страната ни се научи, как да се държи в ролята си на световна свръхдържава. Стратегията на сдържането по време на студената война превърна в централна задача на американската дипломация прокарването на собствената и линия, против съветския съперник. Американците стигнаха до извода, че корекциите в отношенията, реализирани в хода и посредством процеса на преговори, са интегрална част от голямата антагонистична игра и, следователно, в основни линии те са неосъществими, нежелателни или пък и едното, и другото. В крайна сметка, всяка погрешна стъпка можеше да провокира ядрена война, която да се окаже фатална и за двете страни.
Студената война превърна дипломацията в своеобразна политическа окопна война, в която за успех се смята не полезното и печелившо маневриране, а липсата на каквито и да било промени в позициите на противниците. Тя научи американците да сдържат градуса на конфликта с помощта на заплахи за ескалиране на напрежението, способно да провокира размяната на смъртоносни ядрени удари. Студената война ни промени така, че започнахме да вярваме, че често е по-добре да създаваш прегради и да "замразиш" ситуацията за да не допуснеш потенциален конфликт, отколкото да изразходваш време и сили в търсене на пътища за неговото отслабване или разрешаване.
Американците трябва най-сетне да забравят всички тези уроци на студената война, които вече не са актуални. Днес ние продължаваме да реагираме на наблагоприятното развитие на събитията със заплахи за усилване на натиска с цел да блокираме противната страна, вместо да се опитаме да разрешим с дипломатически средства проблемите, които пораждат въпросните събития. Налагаме санкции, символизиращи нашето недоволство и даваши възможност на политиците ни да изглеждат "твърди", макар че на практика подобни мерки са изначално безполезни и безмислени. Нерядко се отказваме да разговаряме с противниците си по проблемните въпроси, докато те не прекратят действията, които не приемаме. Но почти винаги в основата на ответните действия на САЩ са мащабните военни заплахи.
Целта на санкциите е да принудим страната, на която ги налагаме, да се подчини. Но след като бъдат въведени, те неизбежно се превръщат в самоцел. Успехът им не се измерва с това, до каква степен променят (или не променят) поведението на обекта, а от степента на вредите и лишенията, които му причиняват. Няма нито един случай, когато заплахата или реалното налагане на санкции са били обвързани с преговори, целящи постигането на съгласие и сътрудничество. Санкциите не градят мостове и не формират позиции, улесняващи отстъпките. Те само усилват и задълбочават съществуващите разногласия.
В много случаи пък, санкциите дават обратен ефект. Те изграждат своеобразни протекционистки стени срещу вноса, осъществяван от държавата, на която са наложени. Често подобни мерки усилват стремежа към самодостатъчност и водят до изкуствен растеж в някои сектори на местната икономика. За част от американските бизнес кръгове санкциите са полезни, за други обаче са вредни. Естествено, първите настояват за продължаването им, поради което те трудно могат да се използват като коз в хода на преговорите.
Колкото и да е странно, но санкциите обикновено повишават политическия авторитет на лидерите на държавите, срещу които се налагат. Лидерите започват да вземат решенията за разпределянето на дефицитните стоки и услуги. И макар че санкциите по принцип водят до обедняване на населението, в същото време те обединяват националистическата опозиция, обявяваща се против наложилите ги чужденци. Както сочат примерите със Северна Корея, Китай по времето на Мао и Куба, санкциите по правило удължават живота на режимите, които в противен случай биха могли да загубят властта в резултат от съпротивата на патриотичните сили срещу лошото им управление. Както виждаме днес по отнощение на Куба (а преди това на Китай), санкциите оказват парадоксално въздействие върху преобразуването на тези държави, които ние се опитваме да изолираме, превръщайки ги в "екзотика" за американците.
Пагубното въздействие на санкциите се усилва от навика на САЩ да ги комбинират с дипломатически остракизъм. Отказът от преговори е тактически метод, който би могъл да ни осигури необходимото време за укрепване на нашите собствени позиции. Но срещата с противниковата страна не е някакъв жест към нея. Исканията за съществени отстъпки срещу възможността за начало на преговори са обречени на провал. Дипломатическите контакти не са отстъпка към противника, а средство за получаване на информация за неговите намерения и мисли, за разбиране на неговите интереси и за евентуална промяна на представите му за тези интереси. Това е и възможност да откриеш слабите места в неговите позиции, които след това могат да бъдат използвани за подаването на подходящите сигнали и обясняване на собствените аргументи. Това е инструмент за манипулиране оценките на ситуацията на противника и за убеждаването му да направи едни или други отстъпки.
В същото врече, опитите за сплашване на противника провокират насрещна ескалация от негова страна. За да бъде ограничен рискът от подобна ескалация, противникът следва да бъде убеден, че собствените ти цели са ограничени. За да успокоиш противната страна, трябва да и подаваш изключително ясни и точни сигнали. Но това няма как да стане без преки контакти. От ключово значение в тази връзка се оказват дипломатическите отношения и контакти, които ние, американците нерядко сме склонни неразумно да пренебрегваме и прекъсваме. Златно правило е, че контактите с противника не бива да се прекратяват нито на бойното поле, нито на дипломатическата сцена.
САЩ обаче често нарушават това правило, което пък поражда сериозни проблеми за усилията ни за сдържане на противника. Днес това е практически единствения елемент от инструментариума на държавното управление, ако не броим санкциите и военната намеса. За да се справим с това, което възприемаме като заплаха за собствените ни интереси и интересите на нашите съюзници, ние обикновено декларираме, че опитите на една или друга държава да постигне едностранни предимства, ще провокират ответни действия, които ще им причинят неприемливо големи вреди. "Наказателните мерки", които им обещаваме, могат да бъдат политически или икономически, но истината е, че през последните години САЩ почти винаги реагират с военни средства.
Сдържането и сплашването на противника заменят откритата военна конфронтация, която трябва да отслаби риска за дипломацията, целяща да премахне нейните първопричини. Те се превръщат в изпитание за силата на волята, на което биват подложени въоръжените сили на двете страни. При това всяка от тях се стреми колкото се може по-убедително да демонстрира решимостта си, принуждавайки противника да отстъпи. Разбира се, сдържането и сплашването могат да се приемат за отправна точка на дипломатическите усилия за разрешаване на конфликта между различните интереси. Но, ако те не бъдат подкрепени от дипломацията, този конфликт може да се запази и дори да се задълбочи. Несъмнено, след края на студената война, опасността той да ескалира до пълномощабен ядрен сблъсък намаля. Изначално присъщата на сдържането заплаха от ескалиране на напрежението днес не е чак толкова голяма, освен това пред нея вече има повече прегради.
Защо дипломацията продължава да е необходима
Опитвайки се да премахнем несигурността само с помощта на иструментариума на сдържането, т.е. без дипломатически усилия за разрешаването на заложените в основата и пораждащи я кризи, САЩ на практика запазват статуквото, дори когато това не е изгодно за тях и би могло да ги лиши от редица предимства. Но, предполагайки, че гигантската ни мощ прави сдържането, само по себе си, достатъчно адекватен отговор на заплахите за американските интереси, ние неразумно удължаваме опасността от въоръжен конфликт, създаваме си бъдещи проблеми и предоставяме на потенциалните си противници достатъчно време за да намалят разрива между собствената им мощ и тази на САЩ. В момента сме възприели именно този подход по отношение на Китай в Източнокитайско и Южнокитайско морета, както и по отношение на Русия по нейните западни граници. Истината обаче е, че шансовете ни за успех не са по-големи, отколкото в редица случаи в миналото, когато нашите усилия се проваляха. Същото може да се каже за последните ни опити за използване на военни-технически инструменти за решаване на политическите проблеми на разпадащия се на части Ирак.
В тази връзка възниква въпросът, дали САЩ са в състояние да извлекат някаква поука от собствените си грешки и, как следва да го направят. Навремето Джордж Сантаяна предупреждава, че "онзи, който забравя миналото си, е обречен да го преживее отново". И е напълно прав.
Какво можем да кажем за някой, който на всеки четири години се подлага на лоботомия, изтрива собствената си памет и се лишава от възможността да се поучи от опита си? В резултат от което му се налага непрекъснато да преоткрива света, или пък не е наясно, дали предлаганите от него решения не са били изпробвани в миналото и доколко успешни са се оказали. Именно до това, в една или друга степен, води начинът, по който се комплектува апаратът на националната сигурност на САЩ (без да броим кадровите военни), в резултат от което в него попадат голям брой политически кадри, избрани без оглед на техните знания, опит и квалификация, а според приноса им за успеха на избирателните кампании, степента на политическата им лоялност, връзките им с различни лобистки групи, или пък според научните им постижения и успехите им в сфери, нямащи нищо общо с дипломацията.
Истината е, че по време на самотното си пребиваване на световния връх САЩ не съумяха да създадат истинска професионална дипломация. Професионалистите са хора, притежаващи уникална комбинация от специализирани познания, опит и методи за работа. Техните знания отразяват разбирането им за теорията, което постоянно се променя, както и натрупания огромен опит. Те обогатяват навиците и уменията си, анализирайки конкретни случаи от практиката, посещавайки периодично курсове за повишаване на квалификацията си, както и благодарение на приемствеността, т.е. на съветите на по-опитните дипломати. Тези хора постоянно се усъвършенстват, критично оценявайки себе си и резултатите от своята работа.
Вместо това американците наивно вярват, че международните отношения могат да бъдат оставени в ръцете на дилетанти с фалшиво самочувствие, идеолози и любители, които нито са преминали през сериозно професионално обучение и подготовка, нито имат някакъв сериозен опит. По правило, американските дипломати от по-ниско ниво, се ползват с добра репутация в чужбина заради интелектуалната им компетентност и уменията им в междукултурното общуване. С няколко изключения обаче, нашите посланици и високопоставените вашингтонски чиновници от горните етажи на американската дипломация не се ползват нито с уважение, нито с авторитет. Контрастът между тях и изключителния професионализъм на висшите военни от въоръжените сили на САЩ е огромен. Затова не бива да се учудваме, че на нашите войници, моряци, летци и морски пехотинци често се налага напразно да очакват съвети, указания и подкрепа от гражданския персонал в апарата на националната сигурност на Съединените щати. Сегашните тенденции сочат, че с времето този проблем вероятно само ще се задълбочи.
Впрочем, през периода след студената война броят на политическите назначения започна да нараства и по долните етажи на американската дипломация. Последното се отнася най-вече за Съвета по национална сигурност на САЩ. Това води да продължаващ спад на професионалното ниво на американската дипломация по цялата йерархическа стълбица, като тази тенденция е налице както във Вашингтон, така и в чужсдестранните ни дипломатически мисии. Междувременно драстично намалява и "резервната скамейка" на специалистите по международни отношения. В резултат все по-често на ключови дипломатически постове биват назначавани американски военни, макар че те никога не са били обучавани на дипломатическия занаят и не притежават необходимите знания и опит. Това води до по-нататъшната милитаризация на външната политика на САЩ.
Заключение
При липсата на сериозни ограничения в системата за предоставяне на държавни длъжности за извършени политически услуги, перспективите за повишаване качеството на американската дипломатическа служба изглеждат твърде мрачни. Посланиците-дилетанти и чиновниците-любители не могат да свършат това, за което са назначени. Въпреки това САЩ не полагат сериозни усилия за подготовката на дипломати от кариерата. В страната отдавна не се осъществяват тематични проучвания, касаещи проблемите на дипломатическата работа, воденето на преговори, анализите и отчетността, или пък защитата на американските граждани в чужбина.
В Съедините щати липсва система за анализ на резултатите от изпълнението на дипломатическите задачи, затова подобни анализи се правят изключително рядко (тъй като биха могли да се отразят негативно на кариерата на амбициозните политически протежета, както и на имиджа на администрацията, като цяло). Така обаче усвояването на натрупания дипломатически опит се оказва невъзможно, дори в редките случаи когато на висшите етажи на дипломатическата йерархия се оказват професионални дипломати от кариерата.
Дипломацията, като такава, не е част от гражданското образование в САЩ. По-голямата част от американския политически елит няма ясна представа, с какво точно се занимават дипломатите, какви са възможностите и задълженията им. Неслучайно казват, че ако говориш три или повече езици си полиглот, ако владееш два езика си билингвист, ако знаеш само един си американец, ако пък знаеш само родния си език, нямаш познания по география и нямаш паспорт за чужбина със сигурност си член на Конгреса.
Мнозина смятат, че след като не можем да въведем ред в собствената си страна, няма как да разчитаме, че ще можем да наложим своя ред в света. Истината обаче е, че просто нямаме друг избор. Навлизаме в епоха на стратегическа променливост, в която вече няма да ги има ясните линии, защитавани от дипломацията по време на студената война. Очевидно е, че уважението към американското лидерство непрекъснато намалява, в същото време възникват все повече проблеми, които не могат да бъдат решени с военни средства. Налага се да повишим нивото на играта, която водим на международната сцена.
Крайно време е отново да открием сериозната дипломация, формираща такива ситуации, в които другите - следвайки собствените си интереси - да са склюнни да вземат решения и да предприемат действия, отговарящи на американските интереси, и в които ще можем да отстояваме тези интереси без да налага да водим войни. Време е да преоткрием ненасилствените инструменти от арсенала на държавното управление, помагащи да убедим другите, че за тях е изгодно да работят заедно с нас, а не против нас. Дойде време да освободим американската дипломация и апарата на националната сигурност от оковите на продажността и некомпетентността, типичен пример за което е системата на предоставяне на държавни длъжности срещу политически услуги. Време е да започнем да комплектуваме дипломатическата си служба с добре подготвени професионалисти (така, както е в армията например) и да искаме от тях да дадат максимума от възможностите са за своята страна. Защото това е нашата страна.
* Авторът е американски дипломат от кариерата, бил е посланик на САЩ в Саудитска Арабия. Той е президент на Projects International, Inc. и анализатор на American Conservative{backbutton}
