На фона на терористичните нападения в Париж и Копенхаген, в Европа нараства страхът от влиянието на завръщащите се от Близкия Изток стотици европейски джихадисти върху ситуацията в държавите, чиито граждани са те. Никъде обаче тази опасност не изглежда по-сериозна, отколкото на Балканите. Според някои данни, Босна е изпратила най-много доброволци на глава от населението за джихада в Сирия, като местните медии твърдят, че броят им вече надхвърля хиляда.

Макар че мюсюлманите в Югоизточна Европа се смятат за едни от най-умерените в света, между 5% и 10% от тях изповядват най-екстремните форми на исляма, типични за държави като Саудитска Арабия и Египет. Това не е случайно, защото възходът на войнствения ислямизъм в Югоизточна Европа е резултат от продължителните усилия на екстремистите да радикализират местното население. През последните няколко десетилетия радикално-ислямисткото движение в Югоизточна Европа съумя да изгради сложна инфраструктура, включваща сигурни убежища в изолираните села и в джамиите, контролирани от радикални проповедници, както и впечатляваща електронна и медийна мрежа, публикуваща новини от различните фронтове на джихада, транслираща указанията на водачите на Ал Кайда и опитваща се да убеди впечатлените от случващото се млади мюсюлмани да прегърнат ислямистката кауза. Цялата тази активност се финансира от щедри близкоизточни спонсори и се подкрепя от малки групи местни екстремисти, съумели да се инфилтрират в различни влиятелни политически, религиозни и социални институции.

Първото и второто поколение ислямисти

Зараждането на войственото ислямистко движение в Югоизточна Европа е пряко свързано с такава ключова фигура като покойния босненски президент Алия Изетбегович (1925-2003). В края на 30-те години на миналия век младият Изетбегович и група радикално настроени мюсюлмански конспиратори създават организацията "Млади мюсюлмани" - своеобразна балканска версия на "Мюсюлманските братя", чиято цел (както признава самият Изетбегович) е създаването на "голяма мюсюлманска държава", или както я нарича един от биографите му - "Ислямистан", която да обхваща цялата територия на Балканите, Северна Африка и Близкия Изток. В името на тази цел членовете на "Млади мюсюлмани" се заклеват да не се отклоняват от "пътя на джихада" и "безкомпромисната борба срещу всичко, което не е част от Исляма". Показателно е, че името на нелегално издаваното от тях списание е "Mуджахид" ( т.е. "борец за каузата на исляма").

Разпадането на Югославия през 90-те години отвори вратите за второто поколениие войнствени ислямисти да създадат свои мрежи в региона. Съставено предимно от чуждестранни "моджехидини", дошли на Балканите от Афганистан и други фронтове на джихада, то беше много по-екстремистки настроено и, съответно, много по-опасно, отколкото първото поколение радикални мюсюлмани. Повечето от тези хора бяха концентрирани във военната групировка, създадена от Изетбегович (в качеството му на първия президент на независима Босна) през август 1992 и наречена "Катибат ал-мохаджирин" (днес формация със същото име, обединяваща джихадисти от Балканите, се сражава в Сирия) и включваща хора като Халид Шейх Мохамед, смятан за "мозъка" на атентатите от 11 септември 2001. Абд ал-Рахим ал-Нашири, участвал в атаката срещу американския есминец "Коул" през 2000; Мамду Махмуд Салим, участвал в нападението срещу американските посолства в Кения и Танзания през 1998; Абу Хамза ал-Масли, организатор на атентата в Лондонското метро през 2005; и Заки ур-Рахман Лакхви, един от участниците в терористичното нападение в Мумбай през 2008. Според родения в Бахрейн активист на Ал Кайда Али Хамад,  ключови фигури на тази организация многократно са посещавали Босна, ползвайки се с подкрепата на местните власти, а САЩ и Саудитска Арабия неведнъж критикуваха режима на Изетбегович, че снабдява с босненски паспорти хора, смятани от тях за терористи.

След подписването на Дейтънските споразумения, сложили край на войната в Босна през декември 1995, тези "моджехиниди" не напуснаха страната. Вместо това, съвместно с местните си радикално настроени симпатизанти, през следващите няколко години те създадоха впечатляваща инфраструктурна мрежа, подкрепяща каузата на войнствения ислям (а нерядко и вдъхновените от него терористични акции), като последиците от това се усещат в целия регион и днес.

В отдалечени и изолирани села в различни части на Балканите, войнствените ислямисти изградиха мрежа от екстериториални, управлявани по законите на шариата анклави, които днес се използват като своеобразни наборни пунктове за местните радикални ислямисти и за убежища на джихадисти от целия свят. Според анализатора Янез Ковач например, в село Бочиня Доня в Централна Босна, където живеят около 600 души, ислямските екстремисти "живеят свой собствен живот, без да бъдат обезпокоявани нито от местната полиция, нито от данъчните, нито от каквито и да били други власти, а в затворената им общност им не се допускат никакви външни лица". Друго босненско село Горня Маоча пък се смята за щаб-квартира на водача на местните уахабити  Нусрет Имамович. Селото  често се споменава като "междинна спирка" на ислямистите по пътя им към джихада в Чечения, Афганистан и Йемен. През октомври 2011 Мевлид Ясаревич, уахабитски лидер от областта Санджак (разположена на територията на Сърбия и Черна гора), е тръгнал именно от това село, заедно с двама други негови жители  за да нападнат по-късно през същия ден посолството на САЩ в Сараево.

В значителна част от Западните и Южните Балкани, джамиите, контролирани от радикалните ислямисти, се използват като бази на джихадистите. Така джамията "Крал Фахд" и Културният център към нея в босненската столиця, чието изграждане беше финансирано от Саудитска Арабия и, които испанският експерт по радикалния ислям Хуан Карлос Антуньес определя като "епицентъра на разпространение на радикалните идеи в Босна", от няколко години насам функционира напълно автономно под прекия надзор на саудитското посолство в страната. На свой ред Бялата джамия в Сараево е крепост на косоварския имам Сюлейман Бугари, за когото американската агенция Stratfor твърди, че е посредник между босненските и албанските радикални ислямисти. Според журналиста от катарската телевизия Ал-Джазира Мохамад ал-Арнаут, джамията в предградието Маковица на косовската столица Прищина, както и тази в Митровица са се превърнали в пунктове за набиране на доброволци за войната срещу светския режим в Сирия. В Македония пък, местните уахабисти влязоха в остър конфликт с легитимното ръководство на мюсюлманската обшност за контрола над скопските джамии "Яхия паша", "Султан Мурат", "Худаверди"и "Кьосе Кади".

Ислямистките мрежи

Радикалните ислямисти в Югоизточна Европа получават подкрепа за усилията си от мрежата от "неправителствени" и "благотворителни" и "хуманитарни" организации, които често се финансират от същите донори, които спонсорират и Ал Кайда. ЦРУ твърди, че поне една трета от босненските НПО поддържат връзки с терористи или наемат хора, заподозрени че са такива. По данни на Балканската мрежа за разследващи репортажи (BIRN), при осъществената непосредствено след атентата от 11 септември полицейска проверка на подобна "благотворителна организация" в Сараево, действаща под егидата на Висшата саудитска комисия за подпомагане на Босна, са били открити "планове на Вашинггон, заготовки на фалшиви американски лични карти и детски учебници с антиамериканско съдържание".

Паралелно с това радикалните ислямисти в региона са изградили широка мрежа от печатни медии, книжарници, уебсайтове и спотове в YouTube, пропагандираши религиозна нетолерантност, възхваляващи насилието и разпространяващи антиамерикански, антисемитски и антидемократични послания. Така, ислямските книжарници от Белград до Нови Пазар разпространяват трудовете на такива откровени екстремисти като съвременният идеолог на ислямизма Юсуф ал-Кардауи или смятания за "Маркс на ислямизма" египетски теолог Саид Кутб (1906-1966). Радикалноислямистките уебсайтове пропагандират джихада, самоубийствените атентати и убийството на немюсюлмани. Освен това, те разпространяват новини от другите фронтове на "джихада", проповеди на екстремистки настроени духовници от Близкия Изток и послания на водачи на Ал Кайда. Така например, миналата година босненският сайт "Пътят на вярващия" (Put Vjernika) разпространи "новата заповед на Айман ал-Зауахири: да концентрираме усилията си в атаките срещу американските интереси".

Според Фахрудин Кладичанин, съавтор на появило се наскоро изследване за религиозния екстремизъм на Балканите, използването на Интернет и социалните мрежи, както и "броят на онези които "лайкват", коментират и споделят съдържанието на въпросните страници, особено когато става дума за религиозни водачи, радикални ислямисти и уахабити, непрекъснато нараства". Албаноезичната фейсбук-страница "Krenaria Islame" ("Ислямска гордост"), където се публикуват снимки и разкази за албанските джихадисти в Сирия, има 25 хиляди последователи. Според Арян Дирмиши, експерт по сигурността от албанската столица Тирана, "ако идентифицираме всички тези хора като терористи, те биха представлявали малка армия и гигантски проблем. Наличието на толкова много последователи е повод за сериозно безпокойство, дори ако приемем че става дума само за симпатизанти на политическия ислям".

Идеологията, разпространявана от радикалноислямистките медии, обикновено включва възможно най-отвратителните форми на пропаганда на омраза и нетолерантност. Така, един от водачите на босненските уахабити Билал Боснич наскоро публикува своя проповед, в която призовава: "Трябва да обичаме тези, които обичат Аллах, и да мразим онези, които не вярват в него. Трябва да мразим неверниците, дори ако са наши съседи или живеят в дома ни". В много учебници, използвани в мюсюлманските училища в Босна, можем да открием текстове като този: "Днес ислямските държави се сблъскват със следната измама: ако искат да бъдат членове на ООН, те трябва (най-малкото мълчаливо) да се откажат от джихада като организирана форма за защита интересите на мюсюлманите".

Презрителното отношение към жените и хомофобията са ключови елементи на радикалноислямистката идеология. В Косово например, мюфтията на Призрен Ирфан Салиху, открито заяви в своя проповед, че "според предписанията на Исляма, всяка жена, която има сексуална връзка без да е омъжена, е мръсница и кучка". Възхваляването на насилието срещу "неверниците" и подкрепата за самоубийствения тероризъм, също са част от пропагандата на радикалните ислямисти от Балканите. Споменият по-горе босненски ухабитски водач Билал Боснич е качил в YouTube следния, изпълняван от самия него, "религиозен псалм":

"Великолепният джихад изгрява над Босна

и бошнаците започват да викат "Аллах Акбар" и да се молят

Америка трябва да внимава, защото желанието на Бог е тя да бъде разрушена до основи

Ако още веднъж  опитате да навредите на моджахедините, о  неверници,

Нашите братя талибани ще дойдат тук, при вас за да ви накажат с мечовете си.

Америка и всички други тирани трябва най-сетне да осъзнаят, че днес всички мюсюлмани са като талибаните,

О, Аллах, джихадът ще донесе изкупления на вярващите. Чуйте ме братя, правоверни от целия свят, с експлозивите, прикрепени към телата ни, ще прокараме своя път към Рая".

Новото поколение джихадисти

Тази шумна пропаганда определено оказва сериозен ефект върху новото поколение радикални мюсюлмани. През последните десетина години радикалните ислямисти от Балканите участваха пряко в многобройни терористични нападения или заговори: осъществената през октомври 2002 атака срещу посолството на САЩ във Виена; опитът за осъщестнвяване на бомбен атентат в  американската военна база Форт Дикс в Ню Джърси, разкритите през юли 2009 заговори на група ислямисти в Роли, Северна Каролина, както и за осъществяване на нападение в Нюйоркското метро; атаката срещу посолството на САЩ в Сараево през октомври 2011; заговорът за взривяването на няколко нощни клуба в Тампа от януари 2012 и убийството на  двама американски техници на летището във Франкфурт месец по-късно. През март 2014 пък, млад косовар стана първият терорист-камикадзе от Балканите, след като се самовзриви в Багдад, убивайки петдесет души.

Според бившия български главен мюфтия Недим Генджев, радикалните ислямисти в Югоизточна Европа се опитват да формират своеобразен "фундаменталистки триъгълник", включващ Босна, Македония и българските Западни Родопи. Въпреки че шансовете им за успех са минимални, те биха могли да нанесат значителна вреда на западните интереси (особено в сферата на сигурността) в региона и да застрашат формирането на стабилни демократични общества в Югоизточна Европа.

В резултат от това, че все по-голяма част от новото поколение мюсюлмански духовници от Балканите получават образованието си в страни като Саудитска Арабия и Египет, а различни близкоизточни донори инвестират стотици милиони долари за строежа на мюсюлмански училища и джамии в региона, разликата между по-умерената форма на исляма, която традиционно се практикува в Югоизточна Европа, и по-радикалните и разновидности, практикувани в Близкия и Средния Изток, започва да се топи. Както посочва в тази връзка водещият босненски експерт по джихадизма Есад Хачимович: "Днес в Босна действа ново поколение мюсюлмански проповедници, получили образованието си след края на юговойните в ислямските университети на Саудитска Арабия, Йордания, Сирия и други страни... В резултат от това вече е трудно да открием разлика между "вносната" и "местната" версия на исляма".

За съжаление, международната реакция на възхода на радикалния ислям в Югоизточна Европа варира от откровеното му пренебрегване до пълното му отричане. Така например, непосредствено след 11 септември, тогавашния Върховен представител на ООН за Босна и Херцеговина Волфганг Петрич, заяви в интервю за "Ню Йорк Таймс", че "няма доказателства, че Босна се е превърнала в база на Ал Кайда", а сегашният представител Валентин Инцо лекомислено твърди, че уахабитите в Босна "не представляват опасност за Европа". Все пак, както подчертава американският експерт по радикалния ислямъзъм Ивън Колман, онези, които отричат, че Ал Кайда работи активно на Балканите, "или лъжат, или си нямат никаква представа, за какво става дума".

Междувременно радикалните ислямисти в региона дори не се опитват да прикриват дългосрочните си намерения. Както заяви наскоро един от босненските джихадисти, сражаващи се в Сирия срещу режима на Асад: "Напуснах Босна с намерението един ден да се върна в родината си с пушка в ръка. Аз съм част от революцията и това е изгревът на Ислама... Позволявайки ни да напуснем Босна, вашите (т.е. западните) разузнавателни служби допуснаха грешка, наивно вярвайки, че така ще се отърват от нас. Всъщност, големият проблем за тях е, какво ще стане, когато хилядите европейски мюсюлмани, придобили безценен военен опит, се върнат обратно в Европа и, в частност, на Балканите".

* Авторът е президент на американската консултанска компания SEERECON, специалист по проблемите на Югоизточна Европа

{backbutton}

На 31 януари 2015 Македония беше разтърсена от така наречената афера „Пуч”. Според вътрешния министър на страната, Гордана Янкулоска, опозицията и нейният основен лидер от Социалдемократическия съюз на Македония (СДСМ) Зоран Заев са подготвяли държавен преврат и то с помощта на чуждестранни разузнавателни служби. Този ход на управляващите не постигна търсения ефект. Разплитането на аферата с незаконното подслушване на двайсет хиляди души от македонския обществен и политически елит се преплете се с множество други едновременно стоварили се върху правителството проблеми: системния бойкот на парламента от страна на опозицията; неуспешната реформа във висшето образование и липсата на обществен дебат по темата, провокирали първата студентска стачка в историята на Македония и първата окупация на висши учебни заведения; протестите на работещите на хонорар, ощетени от новата система на облагане; трайно високата безработица; високите цени на тока, наложени от монополиста в енергоразпределителната система; недоволството от допуснатите големи наводнения на земеделски земи  и проблемите в здравеопазването. Съвкупността от всички тези фактори провокира поредната политическа криза в Скопие, която вероятно ще завърши с извънредни парламентарни избори. Впрочем, управляващите успяха да забъркат в скандала с подслушването и международната общност, която все по-активно се намесва във вътрешните работи на страната.

Като своеобразен апендикс на картата на Балканите, Македония не предлага никакви реални геополитически активи освен малък отрязък от Паенвропейски транспортен коридор №10 по поречието на Вардар. Затова за Запада няма никакъв проблем да я държи дълго и докато е необходимо в чакалнята на ЕС и НАТО. Това го знаят и в Скопие, затова също не полагат сериозни усилия да се интегрират в ЕС. Преговорите се водят формално и то само с цел да се поддържа огъня в противопоставянето със съседите и да се печели време за утвърждаване на новомакедонския, постюгославски „идентитет“. Интеграцията в ЕС обаче изисква покриване на определени икономически и най-вече демократични стандарти, чието възприемане подрива основите на сегашния управленски модел в страната. Затова Скопие вероятно ще продължи да преговоря с Брюксел, без да има преговори по същество. Това може би се осъзнава и в ЕС, въпреки политическата активност на институции като Европейския парламент например. Той всяка година дава препоръки за започване на преговорите с Македония, които Европейския съвет традиционно игнорира. Същата формална активност, представяна като „загриженост”, демонстрира и Европейската комисия в лицето на отделните еврокомисари.

Друг утежняващ фактор за Скопие е, че Македония, подобно на България и Стара Европа, е в клопката на тотална демографска криза. Тя няма човешки и икономически ресурс да се съревновава на равни начала с останалите балкански и източноевропейски страни. Проблем след 2002 представлява дори чисто механичното преброяване на населението в страната. Така, преброяването през есента на 2011 година се провали, заради нежеланието на албанските коалиционни партньори на управляващата ВМРО-ДПМНЕ от Демократичния съюз за интеграция (ДСИ) да лъсне истината, че албанското население емигрира от страната още по-интензивно отколкото славяноезичните македонци, в резултат от което последните днес са над 70% процента от населението, докато албанците вече са под 25%, т.е. колкото бяха при последното преброяване. Официалното признаване на този факт би намалил тежестта на албанския фактор във властта, което няма как да не притеснява ДСИ. Впрочем, по различни данни, само за периода на „прехода“ (т.е. от 1991 насам) Македония, която някога наброяваше над два милиона души, е изгубила между 400 и 500 хиляди свои граждани, предпочели да емигрират (1).

За да се хвърля прах в очите на обществото и да се минимизират негативните последици от провалите на управляващите, те ще продължат да си присвояват историческото наследство на България и Гърция, генерирайки в същото време вълна от квазинационализъм срещу „лошата“ Европа и и още по-лошите македонски съседи, търсейки и разчитайки на съчувствие и подкрепа от далечни „приятелски” страни като Турция, Русия или Китай.

Ускоряващият се ход на събитията очертава поне два песимистични сценария за бъдещето на Македония, а третият, дори и при най-благоприятното им развитие, трудно може да бъде определен като кой знае колко оптимистичен.

Първият сценарий – формирането на „мини Югославия“

Управляващите в Македония изглежда предпочитат по-скоро да се интегрират в някаква възродена мини Югославия, отколкото в ЕС. Това го знаят и виждат и в Белград, а вероятно и в Москва. По разбираеми причини (присъединяването на Словения и Хърватска към ЕС и НАТО) старата Югославия не може да възкръсне. Не е напълно загубена обаче надеждата Република Сръбска и Черна Гора да бъдат върнати под лоното Белград. Особено ако станем свидетели на ново албанско обединение (т.нар. „Велика Албания“)  в рамките на ЕС, или още преди влизането на двете албански държави в европейската общност. В края на миналата 2014 албанският премиер Еди Рама подчерта, че „ако сравним ситуацията в региона с тази отпреди петнайсет години можем да кажем, че албанците са победителите на Балканите......Ние победихме като народ, който иска мир. Като народ, никога не сме били заплаха за други народи. Успяхме да убедим дипломатическия свят, че нашият народ е лишен от своите права и свободи, и за това заслужава подкрепа”. (2). По-нататъшното албанско обединение обаче, дори ако се реализира в рамките на ЕС, може да означава разпадането на днешна Македония. Отделянето на албанците, особено при едно блокирано за продължително време членство на Скопие в ЕС и НАТО, може да стане неизбежно. Жителите на западните дялове на бившата югорепублика и по границата с Косово отново ще се разбунтуват, особено, ако Албания успее да стане член на ЕС преди Скопие. Тогава големият въпрос е, какво ще стане с остатъчна Македония или с така нареченото „славяноезично население“? Следвайки старите югорецепти (например чрез референдум), Македония, под една или друга форма, би могла да създаде някакъв алианс или дори конфедерация със Сърбия. В Москва и Пекин вероятно биха подкрепили подобен сценарий. Той би позволил на македонския управляващ елит да съхрани властовите си позиции и да продължи усилията по формирането на „древната“ македонска нация, а пък в Белград биха го приели като компенсация за загубата на Косово. Атина също би подкрепила такова развитие, защото то ще върне спора за името на Македония към старото статукво, а Гърция вече ще граничи с нова държава с ново (и по-приемливо за нея) название.

Вторият сценарий – съхраняване на сегашното положение

Вторият възможен сценарий за Македония е режимът в Скопие да оцелее и при сегашната криза. Чрез маневриране и отстъпки, каквито виждаме да се правят в момента към студентите и всички протестиращи в страната, властите биха могли да приспят общественото недоволство. Колкото и да се точи скандалът с подслушванията, ВМРО-ДПМНЕ и ДСИ все още могат да изпреварят събитията и като мобилизират целият си финансов и медиен ресурс да отидат на нови извънредни избори, които отново да спечелят (без да коментираме как точно ще го направят, оставяйки това право на македонската опозиция). При подобно развитие Македония ще продължи да живее в своето безвремие. Ще се финансира от нови заеми и от паричните преводи на стотиците хиляди „гастарбайтери“. Скопие ще продължи да отстоява досегашните си антибългарски и антигръцки позиции  и ще продължи да бъде фактор на несигурност по нашата западна граница, предвид потенцалната заплаха Македония да бъде използвана като пионка в евентуални антибългарски и антиевропейски комбинации и сценарии. Разбира се подобно равитие ще отложи падането на сегашните управляащи, но агонията на режима вероятно ще се окаже и агония за страната, като цяло, с трудно предсказуеми последици.

Трети сценарий – провал на опитите на опозицията за реформиране на Македония

Третият възможен сценарий е сегашната опозиция начело със СДСМ и нейния лидер Зоран Заев да се възползва максимално от скандала с подслушването, да предизвика предсрочни избори и за първи път от девет години насам да се върне в държавното управление. И тук най-голямата заплаха ще е опитът на обкръжението на новия премиер за реваншизъм и разправа с политическите опоненти, а такива настроения вече има. Тогава реформите ще бъдат оставени за „по-добри времена“, а в своята външна политика Скопие отново ще заложи на на антибългаризма, като основен формиращ „калъп“ на македонската идентичност. В същото време, „античните корени“  вероятно ще  бъдат посипани с пепел в името на подобряването на отношенията с Гърция. Едва ли обаче ще бъде намерено компромисно решение с Атина за името, защото вътре в самата Македония няма да може да се постигне национален консенсус за границите на необходимия компромис. Във вътрешнополитически и икономически план също едва ли са възможни чудеса. Така кредитът на доверие на международната общност и на македонското общество към новото правителство ще бъде изчерпан още след първите две години управление.

Къде е България в тези три сценария

България няма активна позиция за защита на македонските българи в самата Македония. Те са най-онеправданата българска общност зад граница. Нямат правото на българско образование, на културен живот, на свободно сдружаване в собствената си родина, както и на духовно и социално приобщаване към българската нация. Те имат само правото със своите български паспорти, да си потърсят щастието в Европейския съюз. София смята, че с даването на българско гражданство се изчерпват всичките и задължения към македонските българи. През всичките тези години в българския парламент не се появи нито един народен представител, произхождащ от средите на македонските българи, да не говорим за евродепутат, макар че те със сигурност са над 100 000 избиратели и имат специфични интереси, които трябва да се отстояват. С малки изключения, нито една българска политическа партия не се опита да говори през годините за проблемите на македонските българи.

Битува мнението, че след като подпишем Договор за приятелство и добросъседство със Скопие двустранните ни отношения автоматично ще се променят към по-добро. Но ние и сега разполагаме с една декларация, която в общи линии можем да преподпишем като договор, но истината е, че това не промени нищо през последните шестнайсет години. Къде е изходът тогава? Необходимо е в България да се потърси и постигне национален консенсус по темата Македония. Този консенсус, трябва да бъде оформен като декларация на нашето Народно събрание, още преди подписването на какъвто и да е било официален договор за добросъседство. В нея задължително би следвало да залегнат следните принципи:

-  София признава правото на Македония да се самоопределя като съвременна нация под всяко име, което пожелае и избере нейното гражданство;

-  Всеки в бившата югорепублика има правото да се чувства, какъвто иска по етнически произход, включително и българин;

-  България няма да допусне имената от българската национална история да бъдат присвоени от съвременната македонистка пропаганда, те могат да бъдат само споделени, както се прави в днешна обединена Европа и то ако Скопие признае, че съвременните българи и македонци имат общи исторически корени;

-  Точно на базата на тези общи корени България признава независимостта и териториалната цялост на Македония и е готова да я подкрепи за член на ЕС и НАТО.

Бележки:

1. Според Световната банка, изселилите си от Македония за последните 20 години са 400 000, а според Евростат само в страните от ЕС изселените от Македония са 250 000. По подробно виж в  http://www.dw.de

2. http://news.bgnes.com/view/1206742

Българско геополитическо дружество

„Изобщо у българите е очевидна силната страст към знанието, което те и натрупват. Постоянство в стремежите - това качество като че ли им е вродено.“

О. М. Лернер, 1873

Един от проблемите при удостоверяването на българския произход е свързан с така наречената „криза на идентичността“ на някои специфични общности на т.нар. "външни българи". Така, в исторически план, ислямизацията на българско население в Западните Балкани (Косово, Албания и Македония) е довела до загуба на част от етноопределящите белези при тези групи население. Политиката на съответните страни в това отношение е насочена към тяхното асимилиране, което е съпроводено с активна дейност за изграждане на различно от българското, национално самосъзнание [ДАБЧ, 2011].

При българските етнически групи в Косово например, системата на личните имена е напълно идентична с албанската. Езикът и, отчасти, географският ареал (предвид историческите данни за населението в съответните райони) са сред основните етноопределящи белези. При жителите на Косовска Гора самосъзнанието на местно ниво се изразява с регионалното самоопределение «горанци», докато в Жупа населението е възприело, съобразявайки се с политическата конюнктура, да се самоопределя като «бошнаци». Тази реалност е закрепена и в данните от официалните преброявания, проведени от администрацията на ООН [ДАБЧ, 2011].

Налице е интерес към придобиването на българско гражданство както сред представителите на българската общност в Македония, така и при тези в Косово. По отношение на Република Македония, основен проблем е, че интерес към придобиването на българско гражданство проявяват и други етнически групи, включително ислямизирано население като роми, турци, албанци и пр. В определени случаи се наблюдават изменения в системата на личните имена. В случая езикът също не е надежден етноопределящ белег, тъй като регионалните варианти на българския говор по места се владеят и от съседните групи население [ДАБЧ, 2011].

Вторият проблем е свързан с положението на българската общност в Приднестровието (Република Молдова), наброяваща 13 хиляди души. В тази географска област живеят също значителен брой руснаци, украинци, немци и др. През 90-те години на ХХ век, вследствие разпадането на СССР, в Молдова избухват редица конфликти и се обособяват Приднестровието (непризната Приднестровска молдовска република) и автономното териториално образование Гагауз Ери, населено предимно с гагаузи. Наличието на значително по-големи национални общности и мощни геополитически фактори застрашават българския етнически елемент. По време на военните действия през 1992-1993 българското население бе въвлечено в конфликта и пострада сериозно [Концепция, 2012].

Република България няма свои дипломатически и консулски представителства в Приднестровието, поради което желаещите да подадат документи за българско гражданство не могат го да сторят. Така единствена възможност за тях остават неформалните пътища и действащите в Република Молдова посреднически канали, съдействащи за получаване на българско гражданство [ДАБЧ, 2011].

Реализирането на стратегическата цел за запазване и възраждане на българско национално самосъзнание е сред основните приоритети на държавните институции, работещи по проблемите на българската диаспора. Държавната агенция за българите в чужбина заема основно място в цялата институционална система за провеждане на държавната политика по отношение на нашите сънародници в чужбина, като координиращ орган на изпълнителната власт. Акцентът в дейността й е насочен преди всичко към работата с младото поколение "външни българи". В тази връзка се реализират различни по характер и съдържание дейности, например български работодатели наемат българи от диаспората в бившия Съветски съюз [Програма, 2011].

Проблеми на българското  образование зад граница

Запазването на националната идентичност у младото поколение българи зад граница е от изключителна важност за бъдещето на страната и българската нация. Политиката на държавата в тази област нормативно се определя от Постановление на Министерски съвет № 103 за осъществяване на образователна дейност сред българите в чужбина. Прието през 1993, многократно променяно и допълвано, постановлението не отговаря напълно на реалното състояние и потребности на българското образование в чужбина. Същевременно то остава единственият нормативен акт, регламентиращ цялостната дейност на държавата в тази област.

Предвид спецификата на проблема, целесъобразно е той да бъде разгледан в двете му основни направления: българското училище в чужбина и обучението на чужди граждани от български произход в български учебни заведения [Кръгла маса, 2011].

Българските училища зад граница

Основни елементи на политиката към сънародниците ни по света е изучаването на българския език, история, бит и култура. Ще се спра по-подробно на българските училища зад граница. Понятието «българско училище» в чужбина условно може да бъде класифицирано в следните категории:

- Български държавни училища в Унгария, Чехия, Словакия. Те се финансират от българската държава и кадрово се поддържат чрез командироване на български преподаватели. По информация на МОН издръжката им за 2012 е над 1 700 000 лв., което надвишава близо шест пъти разхода за един ученик в България. Общият брой на учениците в трите училища е няколкостотин, от които не всички са български граждани или лица от български произход. При българските държавни училища се наблюдава тенденция към намаляване броя на учениците от български произход и български граждани, вследствие прилагането на изцяло българска учебна програма, водеща до неконкурентноспособност на завършилите. Съществена причина е нелегитимността на училищата пред местните власти.

- Лицензирани училища на МОН към българските дипломатически мисии. Учебните заведения от този тип са 20 на територията на 15 държави. Учебните програми са еквивалентни с утвърдените от МОН програми за България. Налице са трудности с покриване на изискванията за обем от знания и хорариум по изучаваните предмети, задължителни за учебните програми в България.

- Държавни училища на приемащата страна с изучаване на български език. Те представляват най-голямата група от всички български образователни звена зад граница – около 125. Основно се намират в страни, където българските общности имат статут на национални малцинства – Украйна, Молдова, Румъния, Сърбия и др. [Концепция, 2012].

- Съботно-неделни курсове. Успоредно с нарастването на броя на българите, живеещи в чужбина, се наблюдава тенденция към бързо увеличаване на броя на този вид образователни звена. Те се сформират основно в страните от Западна Европа, САЩ, Канада и Австралия. При тях се наблюдава липса на възможности както за покриване на изискванията за обем от знания и хорариум по изучаваните предмети, задължителни за учебните програми в  България, така и за осигуряване на квалифицирани преподаватели.

Основните проблеми на българското училище в чужбина могат да бъдат обобщени по следния начин [Българското училище, 2006]:

- Недостиг на учебници, учебни помагала, методическа и художествена литература, както и всякакъв вид нагледни пособия. За преодоляването на този проблем частично допринасят Държавната агенция за българите в чужбина, Министерството на културата и Министерството на образованието и науката. Въпреки това, липсата на добра координация между ведомствата е проблем. В резултат от активизиралите се контакти между българските образователни звена в чужбина и България, през последните години на преден план излезе нов много важен аспект на проблема – този с транспортирането им в чужбина.

- Характерен за всички образователни звена зад граница е и проблемът с помещенията, с които се водят занятията. Практиката показва, че най-добре е решен въпросът при училищата, които са настанени в сградния фонд на българските дипломатически мисии зад граница. Но дори образователните звени със статут на «обучение по български език и литература към посолствата на България» не винаги имат възможност да провеждат занятията си в помещенията на дипломатическите ни мисии в чужбина. Решаването на този проблем е много сложно, тъй като в повечето случаи съществуват законови пречки или липсват подходящи помещения.

- Липса на технически средства за обучение, като компютри, копирна и аудио/видео техника.

- Съществуват и проблеми с програмите и акредитацията, както и с недостатъчния брой квалифицирани преподаватели, които са характерни основно за неделните и националните училища [ДАБЧ, 2011]. Вместо повече възможности за изучаване на български език в българските неделни училища, децата получават «адаптирана» учебна програма – механично съкратена, за да отговори на по-малкото учебни чесове. Резултатът, разбира се, е отрицателен.

Политиката на държавата в тази връзка следва да бъде ориентирана към:

- Използване възможностите на дипломатическите мисии в чужбина за проучване на законодателството, свързано с изучаване на майчин език в мултиетническите държави с цел да се ползва чуждият опит.

- Разработване и приемане на нормативни документи, регламентиращи статута на българските училища зад граница; финансирането – на училищата към посолствата, на т.н. съботно-неделни училища и на образователниге курсове; безплатното снабдяване с учебници за учениците [Кръгла маса, 2011].

- Разработване и издаване на специализирани учебници и помагала за българските училища в чужбина, съобразени със специфичните условия на живот в чуждоезикова среда.

- Разработване на интернет-версии за различни нива на обучение по български език и литература [Българското училище, 2006].

- Разработване на специфична програма за обучение на деца, живели със семействата си в чужбина, която би позволила пълноценната им реализация при завръщане в България.

- Организиране от МОН на квалификационни курсове за учителите-специалисти и за тези без педагогическа подготовка, каквито се провеждат за учителите в България.

- Образователните звена зад граница да намерят място в Националната програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка 2006-2015.

- Възобновяване провеждането на летни лагер-школи по български език и литература към базите на МОН.

- Търсене на правни възможности за реализиране в пълен обем на държавната политика по отношение на образователната дейност за лица от български произход – чужди граждани по ПМС № 103, 1993, чрез обвързване на тяхното обучение в България със задължението за упражняване на придобитите знания в страната на тяхното месторождение.

Българите зад граница (близо три и половина милиона български граждани и лица от български произход)  са неделима част от българския народ и българската държава провежда политика за защита, подкрепа и духовно единение на всички сънародници, независимо от мястото на тяхното пребиваване. Те генерират значителен икономически, финансов, образователен, демографски, трудов и интелектуален потенциал. Овладяването на техните възможности, като държавна политика, е от изключителна полза за България във външно- и вътрешнополитически, икономически, културен план. Те се очертават и като възможен ресурс за преодоляване на негативните демографски тенденции в България.

Българските общности по света възникват в различни исторически периоди и ситуации. Голямо е разнообразието от причини, цели, потребности и стремежи, които в един или друг период са мотивирали напускането на Родината. Условията, в които се развива и съществува, съхраняването и усвоените разлики в етнокултурното и националното самосъзнание допълнително внасят специфика във вътрешното състояние на всяка общност. По тези критерии някои от българските общности могат да се разглеждат като част от българския етнос, а други – като част от българската нация. Представители на първите са българите от днешните територии на Румъния, Молдова и Украйна, образували се още преди окончателното формиране на българската нация в края на ХIХ век. Към тази категория спада и групата на т.нар. волжско-уралски български, произхождащи от прабългарския род. Сред тях чуващите са източноправославни, а казанските татари – мюсюлмани.

Източноправославната религия и българският език са критерии, които не могат изцяло да характеризират една общност. Католическата религия на банатските българи и изповядваният от голяма част от българите в Албания ислям играят ролята на етнически съхраняващ фактор, за разлика от исляма, изповядван от българите-мохамедани в Западна Тракия.

Банатските българи имат книжнина и писменост, основана на диалектна форма на българския език. Но това не е пречка да съхранят и да отстояват българско самосъзнание. Таврическите българи от Запорожка област в Украйна декларират своя български произход. Същевременно само около 30% от тях посочват българския за свой роден език.

Географските, политическите, икономическите, демографските, културните и религиозни условия, в които се развиват и съществуват българските общности, имат пряко отражение върху състоянието и проблемите, пред които те са изправени. Особено силно негативно влияние оказват различните по характер, насоченост и интензивност асимилационни процеси в държавата-приемник.

Това разнообразие от фактори и показатели води до съществени различия в социално-икономическото положение, политическите нагласи и културните ориентири между отделните общности, но също и вътре във всяка от тях. Това предопределя необходимостта от диференциран подход към всяка българска общност в отделна страна или регион.

Като цяло сред българската диаспора могат да бъдат разграничени следните групи:

- Български граждани от български етнически произход;

- Български граждани от друг етнически произход;

- Граждани на друга държава от български етнически произход, включително и бивши български граждани.

Особеностите при формиране на диаспората и динамиката на развитието й в различните периоди, както и липсата на официална статистика, не позволяват точно да бъде определен броят й. Приблизителните данни сочат, че извън страната ни живеят около три милиона българи – повече от един милион са български граждани, а около два милиона са с български етнически корени. По данни на Държавната агенция за българите в чужбина, в настоящия момент само в страните от Европейския съюз и Северна Америка живеят над 800 000 българи.

Икономическото развитие на България, политическата стабилност в страната и присъединяването й към Европейския съюз са главните фактори, оказващи влияние върху нарастване броя на лицата, желаещи да уредят своя статут в България и, респективно, получили удостоверение за български произход.

В структурата на лицата, получили удостоверение към 2006, разпределени по държави, се запазва тенденцията най-голям дял да имат родените в Република Македония.

Анализът на данните за получени удостоверения за български произход от македонски граждани през периода 2004-2006, направен от ДАБЧ, показва следното:

- Издадените удостоверения за български произход нарастват от 11 778 през 2004 до 15 759,  през 2006;

- В основната си част удостоверенията са предназначени за процедурата по получаване на българско гражданство – 69%, 12% са за продължително пребиваване, а 19% - за постоянно пребиваване;

- Запазва се трайната тенденция около 70% от подалите молби за удостоверения за българско гражданство да са на възраст от 20 до 40 години;

- Трайна е и тенденцията това да са жители на 70 общини, като 80% от тях живеят в общинските центрове.

В периода на адаптация към новата езикова и културна среда, родната тема ярко присъства в съзнанието на българчетата. Носталгията е особено силно преживяване за нежната детска психика, която по своему понася тежестта на цялостната промяна в живота на семейството – ново жилище, ново училище, нови приятели. За забързаните в трудовия ритъм на българите зад граница родители остават незабелязани терзанията на детската душа в преходния период.

Заключение

Дълг на всяка себеуважаваща се общност е да съхрани у подрастващите си сънародници родния език, традиции и култура. Запазването на националната идентичност у младото поколение българи зад граница е от ключово значение за бъдещето на страната ни.

Литература:

1. Българско училище в чужбина: специфика, проблеми, перспективи: анализ. Държавна агенция за българите в чужбина. Март, 2006.
2. ДАБЧ (Държавна агенция за българите в чужбина): междуведомствена работна среща „Българските общности в чужбина. Конфликтни проблеми на идентичността“: резюме. София, 2011.
3. Концепция за сформиране на междуведомствена група по проблемите на демографията, работната ръка и българските общности зад граница. S1.: Общобългарска фондация „ТАНГРА ТанНакРа“, 2012.
4. Кръгла маса „Българското училище в чужбина. Специфика, проблеми, перспективи“// ДАБЧ. 21.06.2011.
5. Програма „Българи за България“. S.1.: Общобългарска фондация фондация „ТАНГРА ТанНакРа“, 2011.
6. Боев, E. Eтнoлингвиcтичнaтa cитуaция в Ceвeрнoтo и Зaпaднoтo Причeрнoмoриe прeз първaтa пoлoвинa нa ХIХ вeк В: Нaучни cъoбщeния oт ЦИEК зa кoнфeрeнциятa “Укрaйнa и Бoлгaрия: вiхи icтoричнoi дружби”. Coфия: CУ”Cв.Кл.Oхридcки” ЦИEК, 2008,  1-11
7. Бъчваров, М. Диacпoрaтa и cвързaнитe c нeя явлeния. Прoцecи oт типa “eтничecки цeнтър - пeрифeрия”. - В: Бoлгрaдcкaтa гимнaзия. Cбoрник пo cлучaй 135 гoдини oт cъздaвaнeтo й. Coфия: Културнo-прocвeтeн цeнтър “Вacил Aприлoв”,  2011, 20-32.
8. Градешлиев, И. Гaгaузитe. Дoбрич: Издaтeлcкa къщa “Людмил Бeшкoв”. 2010.
9. Димитрова, Д. Тeрeннaтa рaбoтa в eтнoлингвиcтичнитe изcлeдвaния, В: Нaучни cъoбщeния oт ЦИEК зa кoнфeрeнциятa “Укрaйнa и Бoлгaрия: вiхи icтoричнoi дружби”. Coфия: CУ ”Cв. Кл. Oхридcки” ЦИEК. 2008.
10. Нягулов, Б. Бългaрcкитe зaдгрaнични oбщнocти и Бългaрия (cъврeмeнни acпeкти в иcтoричecки кoнтeкcт). - Рoдинa, 2007, кн. 1-2, 292-325.
11. Нягулов, Б., E. Миланов, Бългaрcкитe oбщнocти зaд грaницa. - в: Oбщнocти и идeнтичнocти в Бългaрия, Coфия: Пeтeкcтoн, 2008, 408-438.
12. Трайков, В. Иcтoрия нa бългaрcкaтa eмигрaция в Ceвeрнa Aмeрикa: Oт нaчaлoтo й прeз cрeдaтa нa ХIХ в. дo 80-тe гoдини нa ХХ в. Coфия: Унивeрcитeтcкo издaтeлcтвo “Cв. Климeнт Oхридcки”. 2003.

* Експерт по международни отношения

{backbutton}

В рамките на петнайсет месеца (март 2014 - юни 2015) в Турция се провеждат три гласувания - вече преминалите местни избори през март 2014 и президенските избори през август 2014, както и предстоящите на 15 юни 2015 избори за национален парламент. Смята се, че управлявашите в страната ислямисти от Партията на справедливостта и развитието (Adalet ve Kalkınma Partisi, AKP) са на път да постигнат деветата си изборна победа в рамките на последните 13 години. В по-далечна перспектива обаче, поредният успех на парламентарните избори може и да не се окаже достатъчен за да съхрани целостта на тази коалиция от ислямисти, консерватори, радикални сунити, приятелски бизнес кръгове и либерали. Амбициите на АКР се простират далеч отвъд изборния успех, но макар че си остава най-влиятелната политическа формация в Турция, ако се оправдаят прогнозите, че количеството подадени за нея гласове вече е достигнало точката на насищане, партията може да се окаже уязвима за редица потенциални заплахи. Засега изглежда, че турците са склонни да игнорират най-тежкия корупционен скандал в политическата история на страната (1), но няма гаранции, че наистина са забравили зашеметяващите събития от края на 2013 (2).

Семейното владение

Нещо "северно", т.е. полъх на политическа прозрачност и нежелание да се толерира непотизмът и корупцията, се усети за кратко в страната на фона на прословутия корупционен скандал през декември 2013. Тогава турската полиция арестува, наред с петдесетина други високопоставени заподозрени, и синовете на трима министри от действащото правителство (включително този на вътрешния министър) по обвинение в корупция (3). Само няколко часа по-късно обаче, всичко се върна в нормалното русло: петима полицейски шефове, отговорни за въпросната операция, заедно с дузина други офицери, заподозрени от правителствената върхушка, че са техни "съучастници", бяха уволнени (4).

Премиерът Реджеп Тайип Ердоган и неговата "номенклатура" реагираха предсказуемо. След първоначалния шок, те обявиха позицията си, че арестуваните са невинни, още преди за чуят заключението на обвинениято, да не говорим, че си позволиха да коментират доказателствата, представени от прокуратурата - нещо, което законът забранява преди началото на съдебния процес. Впрочем, те бяха убедени, че разследването е поръчано от тайната мрежа на влиятелния мюсюлмански духовен водач Фетхуллах Гюлен и неговите хора в полицията и съдебната система (5). Макар че някога бяха най-близки съюзници, днес Гюлен, който живее в доброволно изгнание в американския щат Пенсилвания, и Ердоган влязоха в открит сблъсък през 2013, в чиято основа, както изглежда, са техните властови претенции (6). Гюлен, чието движение "Хизмет" управлява мрежа от частни училища в САЩ и над 80 други държави по света, дълго време издигаше свои хора на върхови позиции в турската бюрократична система с благословията на Ердоган. Идеологическите различия и "опасното овладяване на властта" от мрежата на Гюлен обаче,  започна да изнервя Ердоган още през 2011. През 2014 АКР прокара закон за забрана на частните училища в страната, една четвърт от които принадлежат на "Хизмет" (7).

Полицейските офицери, забъркани в тази афера, бяха уволнени един по един, но с това неприятностите на Ердоган не приключиха. Неизвестни източници публикуваха в социалните мрежи записи на телефонни разговори, които в някоя европейска държава биха провокирали масови обществени протести и дори падането на правителството. Записите дават представа за това, как Ердоган контролира медиите, как неговите протежета от бизнес средите даряват големи суми за фондацията на собствения му син, как последният, въпреки указанията, дадени му от Ердоган, не успява да се отърве от купищата пари, които държи в дома си, и как премиерът нарежда на определени бизнесмени да купуват медии или да уволняват журналисти (8). Самият Ердоган обаче, категорично отрече да е правил нещо незаконно и обяви, че всички публикувани в Интернет матералия са "монтаж" (9). Хилядите страници с доказателства, които полицията представи след продължилото няколко месеца техническо и физическо наблюдение, бяха обявени за фалшиви и дело на "тъмните сили".

През март 2014 Ердоган вече беше силно изнервен от това, че доскорошният му влиятелен приятел се е превърнал в негов опасен враг. Хората на Гюлен обикаляха Анадола, смятан за електорална крепост на премиера, убеждавайки избирателите да не гласуват за един корумпиран политик (10). Десетина дни преди местните избори, в частни разговори, високопоставени активисти на "Хизмет" прогнозираха, че гласовете за АКР ще паднат с около 35% от постигнатите през 2011 почти 50%. Те обаче, очевидно подцениха прагматизма на турския избирател и надцениха ролята на морала в турското общество.

Ердоган олицетворява възгледите на средния турчин

В един свой анализ, публикуван през 2006, посочих, че политиците от AKP са огледален образ на средния турски избирател: вярващ мюсюлманин,   но прагматик; генетично антизападно настроен, но подкрепящ интеграцията в ЕС заради икомическите и политически ползи; колективист на теория, но индивидуалист на практика и моралист, когато става дума за някой друг, но толерантен към корупцията, когато я практикува самият той. Оттук и необичайно високата толерантност към корупцията и лошото управление в Турция.

Всичко това обаче, не променя типологията на средния турски избирател, който е склонен да толерира корупцията, ако нещата се развиват добре за него, неговото семейство, приятелите му и техните семейства и приятели (11). Така, вместо да се сблъска с охладняване на отношението към него в разгара на корупционния скандал, Ердоган беше приветстван като герой от съпартийците си в цяла Турция, включително от странно изглеждащи групи хора, посрещащи премиера облечени в бели дрехи, символизиращи смъртта в ислямската традиция. Посланието беше ясно: "ще бъдем с теб до смъртта си" (12).

Междувременно, списъкът на обичайните заподозрени, които според Ердоган се опитват да свалят със сила правителството му, ставаше все по-дълъг. Малко преди местните избори през март 2014 той включваше "интергалактичните конспиратори, тъмните сили, повечето западни информационни агенции, еврейската диаспора, германския национален превозвач, самата Германия, американския посланик в Анкара и САЩ, лихварското лоби, финансистите, търговците и проповедническото лоби (т.е. движението на Гюлен)" (13).

На практика, през 2014 турската социалнополитическа демография се оказа дори още по-благоприятен фактор за АКР, отколкото беше преди това. Неслучайно Ердоган препоръчва на всяко турско семейство да има поне три, или "дори четири и пет" деца. Той е наясно, че всеки нов безработен млад гласоподавател може да се обърне само към религията или към изборната урна (а набожните но бедни мюсюлмани традиционно гласуват за АКР), или към двете заедно. Освен това се знае, че турското население е пет-шест пъти по-многобройно от кюрдското. Тоест, в чисто математически план, по-високата раждаемост при кюрдите не означава че те ше започнат да доминират. По-важно в случая е, че Ердоган традиционно печели половината от гласовете на избирателите кюрди. Което означава, че няма особени причини да се тревожи, ако препоръката му за раждаемостта се изпълнява и от кюрдите.

Турция в цифри

Като изключим бързо растящата и икономика, Турция не демонстрира добра форма по нито един от международно приетите критерии. Само три турски университети са в световния Топ-500 (14). Процентът на детската смъртност в страната продължава да е 17 на 1000 живи новородени (15), а 24% от децата между 10 и 14 години са на трудовия пазар (16). Средствата, изразходвани за здравеопазване на глава от населението, са само една десета от тези в Италия. Според доклада на Световния икономически форум за глобалния разрив между половете (Global Gender Gap Report),  Турция е на 120-то място от общо 136 държави (17). На картата за свободата на пресата на "Фрийдъм хаус", страната е поставена в червената зона на "несвободните медии" (18).  На свой ред, индексът за медийна свобода на "Репортери без граници" я поставя на незавидното 154 място (19). Съществува обаче, един глобално приет индекс, който обобщава всички тези данни. Докладът за човешкото развитие на Програмата за развитие на ООН, включва сравнителни данни за очакванията от живота, образованието, жизнените стандарти и качеството на живот, позволяващи да се определи, дали една страна е развита, развиваща се или неразвита. Според този индекс, Турция е на 69-то място с годишен доход на глава от населението около 10 000 долара (20).

Победителят отново печели

На 30 март 2014 АКР на Ердоган отново победи, спечелвайки над 43% от гласовете на национално ниво, въз основа на гласовете за избор на общински съвети, където се гласува за партии, а не за конкретни кандидати. Това обаче беше една леко нагарчаща победа. Ердоган успя да изпревари съперниците си въпреки поредицата скандали, но получи предупреждение от избирателите. Гласовете за партията му паднаха до 43,3%, срещу 49,8% през 2011, т.е. с два милиона души.

Това беше важно, доколкото дългосрочният план на Ердоган е да промени конституцията така, че президентът да получи по-големи пълномощия, в сравнение със символичната власт, с която разполага сега. За да прокара подобна поправка обаче, партията му трябва да разполага с поне 330 места в парламента. Ако изборите на 30 март бяха парламентарни, а не общински, с получените 43,3% Ердоган можеше да разчита на не повече от 290 депутати.

В същото време постигнатият резултат бе достатъчно добър за да го убеди, че трябва да се кандидатира на президентските избори през август 2014. За да го победят, двете основни опозиционни партии - социалдемократическата Републиканска народна партия (СНР) и дясната Партия на националистическото движение (МНР), се споразумяха да издигнат общ кандидат, в лицето на консервативния професор Екмеледин Ихсаноглу, генерален секретар на финансираната от Саудитска Арабия Организация Ислямска конференция. Стратезите на опозицията разчитаха, че той ще може да отнеме гласове от електоралното "ядро" на Ердоган. Възможно е действително да го е направил, но в същото време Ихсаноглу очевидно е отблъснал много традиционни избиратели от лявото крило на CHP.

В крайна сметка, Ердоган спечели 51,8% от гласовете, докато Ихсаноглу привлече едва 38%. Така Ердоган стана дванайстия президент на Турция. По време на кампанията си той даден ясен сигнал, че възнамерява да бъде "действен и усърден" държавен глава, т.е. не възнамерява да се ограничава в тесните рамки, които конституцията му налага. Всичко, от което се нуждаеше в този момент, беше нов премиер, който да го наследи - някой, на когото би могъл да довери изпълнителната власт и да може да направлява действията му от президентския дворец. Това беше външният министър Ахмед Давутоглу, който с удоволствие прие поста, декларирайки пълната си лоялност към Ердоган (21).

Зад изборните резултати

Изборите на 30 март и на 10 август изискват по-подробен анализ за да разберем, какво точно се крие за това, което изглежда като поредната чиста победа за АКР. Долната таблица показва еволюцията на популярността на АКР в периода, откакто партията се появи на политическата сцена през 2002.

Легенда:

Избори Гласове за АКР  % на АКР от гласовете  Общо гласували

парламентарни

общински

Вижда се, че гласовете за АКР са се удвоили в периода 2002-2014, от почти 11 милиона до над 21 милиона. Към тези данни обаче е необходимо да подхождаме с известна предпазливост. Въпреки впечатляващия ръст, гласовете, подадени за Ердоган на президентските избори, не означават автоматично и подкрепа за партията му. На първо място, някои избиратели, които не са част от електората на АКР (особено сред националистите и неподкрепящите АКР ислямисти) гласуваха за Ердоган заради неговата идеология и личната му харизма.

На второ място, някои настроени против Ердоган турци също гласуваха за него, смятайки, че той ще представлява по-малка опасност за страната, ако заеме до голяма степен символичния президентски пост, отказвайки се от премиерския.

На трето място, броят на гласувалите през август беше изключително нисък (74% от избирателите, в сравение с почти 90% през март), което позволи на Ердоган да прескочи 50%-ната бариера. Мнозина опозиционно настроени избиратели не гласуваха, тъй като бяха убедени, че Ердоган със сигурност ще победи.

Един по-задълбочен анализ би помогнал да разберем и как се променя популярността на Ердоган от 2011 насам, когато тя достигна върха си. Тогава АКР получи 21,4 млн. гласа на парламентарните избори, т.е. 49,8%, от общо 50,2 млн. избиратели. Между 2011 и 2014 са регистрирани 2,5 млн. нови избиратели, с което общият им брой нарасна до 52,7 млн. Ако на изборите през март 2014 АКР беше запазила същото ниво на подкрепа като през 2011, партията би събрала 26,2 млн. гласа. Вместо това, гласувалите за нея бяха 19,4 млн., т.е. 6,8 млн. по-малко. Тези сметки не отчитат невалидните гласове, но това не променя факта, че АКР загуби значителен брой гласове, въпреки официално отчетената впечатляваща изборна победа. Изборите бяха съпроводени от многобройни спекулации за мошеничества и нарушения, но нито една от тях не получи официално потвърждение от независими източници. В доклада на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа се отбелязва "наличието на определено ниво на доверие в честността на изборния процес" (22).

"Борец за величието на Турция"

Навремето, когато повечето чуждестранни външнополитически наблюдатели използваха по отношение на Ахмед Давутогли евфемизми от типа на "турския Кисинджър", "борец за величието на Турция" и "винаги главен герой в собствената си история", авторът на настоящата статия предпочиташе да го определя като "Доктор Стрейнджлав" (психично нестабилен генерал, герой от едноименния филм на Стенли Кубрик от 1964 - б.р.), "Човекът, който прави утрешния ден" или "онзи, който обяздва бурята". Външната политика на Турция по времето на Давутоглу представляваше своеобразна "неособено смешна турска "опера буфа", чиито главни герои силно напомняха онези от прочутия роман на Мигел де Сервантес" (23).

От друга страна, Давутоглу е известен като фин джентълмен: честен, скромен и упорито работещ човек, който желае най-доброто за своя народ, макар и невинаги по най-реалистичния начин. Неговата толерантност към различните мнения го прави много по-"западен" типаж, отколкото Ердоган. Освен това Давутоглу е първият турски премиер - след покойния Бюлент Еджевит - към който няма никакви подозрения, че е корумпиран. С други думи, той е турският "Mr. Clean".

За съжаление, основите на прокарваната от Давутоглу външна политика няма как да се трансформират от чиста идеология в нещо разумно. Преди Турция на практика имаше двама външни министри - Ердоган и Давутоглу, сега вече има трима, с назначаването на бившия министър за ЕС Мевлют Чавушоглу за министър на външните работи.

Разбира се, не може да става и дума, че последният ще може да прокарва някаква своя външна политика, независима от Ердоган и Давутоглу, той по-скоро ще бъде като "ново вино в стара бутилка". Оттук нататък тримата (вместо досегашните двама) ще се борят с "превратаджиите" в Близкия Изток, ако те се противопоставят на "Мюсюлманските братя" (авторът очевидно има предвид военните в Египет - б.р.), ще декларират надеждите си да могат някой ден да се молят в джамията Ал Акса в "палестинската столица Йерусалим", ще работят за свалянето на сирийския президент Башар Асад, ще поддържат сложната игра между "неоосманизма" и иранския режим, отправяйки открито предизвикателство към позициите на Техеран в региона, и ще продължат да работят неуморно за прокарването на турския сунитски ислямизъм в някогашните владения на Османската империя.

Давутоглу може обаче да се окаже "нежелания подарък на Ердоган за Турция", особено ако реши (нещо което един честен интелектуалец може да си позволи) да преразгледа приложимостта на турската сунитска доминация в бившите османски владения. Или ако спре да разглежда външнополитическите отношения на Анкара с държавите, които някога са били част от империята, като вътрешнотурски проблем. Или пък, ако престане да вярва, че има свещената мисия да коригира "некоректния" ход на историята (24).

Не всичко изглежда розово

Привидно, всичко в апарата на АКП функционира перфектно. Партията уверено върви към деветата си изборна победа за последните 13 години, нещо невиждано в турската политическа история. Ердоган изглежда недосегаем: опозицията е слаба и не може да го засегне сериозно- Турците продължава да подкрепят своя президент въпреки неприятните корупционни скандали. Той спечели президентските избори още на първия тур, както беше обещал предварително. Освен това разполага с лоялен премиер в лицето на Давутоглу, който не изглежда способен да се противопостави на намерението на своя лидер да се меси в работите на изпълнителната власт и да продължава да взема сам най-важните решения. Давутоглу е добре познат на всички турски граждани, като почти половината от тях го смятат за външнополитически лидер, който обещава възраждане на рухналата преди почти век имперска мощ. Той подкрепя Хамас и е антиизраелски настроен, което е най-добрата рецепта за печелене на популярност и изборна подкрепа. Освен това, Давутоглу стартира по най-добрия възможен начин, постигайки през септември 2014 освобождаването 46 турски заложници и трима иракски служители, задържани от джихадистите на Ислямска държава при щурма на турското консулство в Мосул през юни (25). Несъмнено, премиерът стана любимец на всички турци, позирайки пред камерите с щастливите заложници, сред които бе и турският генерален консул в иракския град (26). "Само Давутоглу можеше да ги измъкне невредими от ръцете на джихадистите" - ми каза един шофьор на такси, добавяйки - не ме разбирайте погрешно, никога не съм гласувал за АКР. Не харесвам Ердоган, защото съм националист. Но мисля да гласувам за Давутоглу на следващите парламентарни избори". Какво по-добро начало за един премиер?

Всичко това обаче е само част от пейзажа. Както вече споменах в началото, резултатите от изборите показват, че броят на избирателите на АКР вече е достигнал връхната си точка е сега се колебае около нивото от двайсет милиона души, освен това липсват заслужаващи доверие социополитически данни за да смятаме, че партията може да фиксира значителен ръст на избирателите си под ръководството на Давутоглу. Предвид очертаващото се по-активно участие на парламентарните избори през юни 2015, резултатът на АКР на национално ниво по-скоро може да падне, колебайки се между постигнатото през март 2014 (43,3%) и критичния праг от 40%.

Давутоглу може да привлече някои турски избиратели, но други остават лоялни единствено на Ердоган, а не на посочения от него премиер. "Никога няма да гласувам за друг, освен за Ердоган - сподели пред мен келнер от модерен ресторант в Анкара - Давутоглу може да бъде само втория човек в екипа му, а аз не искам да гласувам да втория, затова няма да гласувам за парламентарните избори, а ще чакам следващите президентски за да гласувам отново за Ердоган".

Проблемите обаче не приключват с това. За да наложи избора на Давутоглу на партийното ръководство, Ердоган трябваше да жертва Абдула Гюл, предшественикът му на президентския пост, втората най-важна фигура в АКР и негов най-близък политически съратник още от края на 90-те години. Наред с Ердоган, Гюл е сред основателите на партията. Той винаги се е смятал за много по-умерения и спокоен измежду двамата, но това очевидно не важи за съпругата му. Малко преди да напусне президентския дворец, Хайруниса Гюл изненадващо даде интервю за медиите, в което гневно заяви, че "нашите верни приятели ни предадоха, засегнаха ни много сериозно и никога няма да им простя това" (27). От него става ясно, че в монолитното партийно единство може да се появи пукнатина.

Гюл, който в момента не е ангажиран с нищо, обяви малко по-рано, че е "твърде млад за да се пенсионира" (28). Напълно пренебрегнат от най-близките си политически сътрудници, Гюл, който винаги е демонстрирал огромно търпение, най-вероятно ще изчака да се превърне в притегателен център за други недоволни активисти на АКР. Както е известно, партията прие правилото, че нито един неин депутат не може да остане в парламента повече от три пълни мандата (29). Това означава, че около седемдесет високопоставени партийни активисти, включително редица ключови фигури в сегашния и предишния кабинет, ще трябва да се оттеглят, подобно на Гюл. И, също като него, те смятат, че са твърде млади за да изчезнат от политическата сцена.

Въпреки успокояващите изявления на партийните лидери, че "в АКР никога не може да има разцепление" (30), повечето политически наблюдатели смятат, че те по-скоро отразяват страха, че подобно разцепление наистина е възможно. Някои политици дори спекулират, че наскоро създадената от Абдурахим Карслъ дясноцентристка Партия на Центъра (Merkez Parti, МР) ще привлече разочарованите от АКР политици, "ако Давутоглу не постигне резултатите, които Ердоган очаква от него" през юни 2015 (31). От ключово значение в случая ще е евентуалният спад в броя на получените от АКР гласове до критичния праг от 40% или по-ниско.

Но дори ако не станем свидетели на разцепление сред турските консерватори, обединени в АКР, амбициозните планове на Ердоган могат да се сблъскат с две сериозни предизвикателства. Първото желание на президента е  Давутоглу да спечели достатъчно места в парламента (поне 330 от общо 550) за да бъдат приети поправки в конституцията (32) и страната да се превърне, де факто, в президентска република, което е и най-съкровения стремеж на Ердоган. Но, ако - както посочих по-горе, гласовете за АКР не надхвърлят очаквания "таван" от 43%, партията вероятно ще спечели 290 места. При подобно развитие, дори ако АКР получи подкрепа за промяна на конституцията от депутатите кюрди (които обикновена печелят 20-25 места в парламента), това няма да е достатъчно за реализацията на големия проект на Ердоган.

Битката на президента (и новия министър председател) за постигане на конституционно мнозинство в парламента след юнските избори доказва, че Ердоган  не се чувства комфортно в сегашната си позиция, въпреки че продължава да контролира всички нива на изпълнителната власт и пренебрежителното му отношения към конституцията. Той иска еднолична власт и не желае да зависи от едни или други съюзници. Причините за това са няколко. На първо място, Ердоган се опасява, че популярността на АКР до голяма степен се дължи на собствената му харизма и не е сигурен как наследникът му ще се справи с многобройните предизвикателства, без значение колко сериозна подкрепа получава от него. На второ място, той иска да бъде истински "конституционен президент", а не опонентите му непрекъснато да го обвиняват, че нарушава конституцията. На трето място, Ердоган се безпокои, че сегашната ситуация може един ден да доведе до вътрешни борби и разцепление. За момента той напълно се доверява на Давутоглу, но да не забравяме, че навремето имаше пълно доверие и на Гюлен. Шансовете Давутоглу да се обърне срещу президенти са малки, но съществуват. Ердоган никога не е криел желанието си да избегне това, което той самият определя като "двуглава" администрация (т.е. управление, осъществявано на практика от двама души) (33). В същото време, в рамките на само няколко месеца, президентът и премиерът успяха да направят няколко тотално разминаващи се изказвания по редица въпроси.

Втората голяма амбиция на Ердоган (която той нееднократно декларира) е да създаде "поколение от вярващи (мюсюлмани)" (34). По-късно той подкрепи думите си, заявявайки: "не очаквайте от една консервативна партия да създаде поколение от атеисти" (35).

Досега Ердоган и съратниците му винаги печелеха. Но и винаги са под напрежение. Затова често изглеждат угрижени и нещастни. В същото време, те са гневни и винаги готови за битка. Вече не ги задоволява пълния контрол над почти половината Турция. Те искат да спечелят и другата половина, онази на която тайно завиждат, която си позволява да се шегува с тях и да се присмива на привързаността им към ислямската кауза. Тази половина от турското население предпочита да се радва на живота, защитава правото си на грях и не иска да участва в изграждането на една фалшива държава, която на пръв поглед е свободна от греха, но на практика е затънала в грехове. Дълбоко в душите си водачите на АКР се опасяват, че водят обречена война, въпреки впечатляващите успехи, които постигат във всички досегашни политически битки.

Бележки:

1.  Sol Portal (Istanbul), Dec. 17, 2013, June 24, 2014; Ana Sayfa, "Darbenin Degil Rezilligin Tarihi,"Asal Medya (Istanbul), June 24, 2014.

2. Sol Portal, Dec. 20, 2013; Mehmet Yilmaz, "Bu nasıl ustalik anlayan var mi?" Hürriyet (Istanbul), Jan. 3, 2014.

3. Sol Portal, Dec. 17, Dec. 18, Dec. 19, Dec. 20, 2013.

4. Ibid., Dec. 17, Dec. 18, Dec. 19, Dec. 22, 2013; Yilmaz, "Hadi Gelin 'Büyük Fotoğrapha' Bakalım."

5. Al-Monitor (Washington, D.C.), Aug. 16, 2013; Ulusal Kanal (Istanbul), Nov. 15, 2013.

6. Al-Jazeera TV (Doha), Jan. 30, 2014; Avrupa-Postasi (Hamburg), Nov. 20, 2013.

7. Al-Jazeera TV, Nov. 21, 2013; Milliyet (Istanbul), Nov. 26, 2013; The Wall Street Journal, Nov. 27, 2013; Hürriyet (Istanbul), Dec. 3, 2013.

8. "Yalçın Akdoğan ile Nermin Yurteri Ses kaydı 2," You Tube, Mar. 11, 2014; Zaman (Istanbul),Feb. 13, 2014; Radikal (Istanbul), Feb. 2, 2014.

9. "Başbakan Erdoğan: Ses Kaydi Montaj Dedi Showhaber," Vidivodo, accessed Oct. 7, 2014; NTVMSNBC, Feb. 25, 2014.

10. Anadolu Ajansı (Ankara), Mar. 19, 2014; AK Party website, Mar. 24, 2014.

11. Burak Bekdil, "Why Is AKP the Mirror Image of the Average Voter?" Hürriyet, Mar. 29, 2006

12. Today's Zaman (Istanbul), Dec. 23, 2013.

13. Burak Bekdil, "There is a thief!" Hürriyet, Mar. 7, 2014.

14. "World University Rankings, 2013-14," Times Higher Education (London), accessed Oct. 13, 2014.

15. "Mortality rate, infant," World Bank, Washington, D.C., accessed Oct. 8, 2014.

16. "Child Labour Persists around the World: More than 13 Percent of Children 10-14 Are Employed," International Labour Organization, Geneva, June 10, 1996.

17. Gender Gap Report 2013 (Geneva: World Economic Forum, 2013), p. 10.

18. "Turkey," Freedom in the World, Freedom House, Washington, D.C., accessed Oct. 27, 2014.

19. "Eastern Europe and Central Asia: Authoritarian Regional Models," World Press Freedom Index 2014, Reporters Without Borders, Washington, D.C., accessed Oct. 8, 2014.

20. Human Development Report (New York: U.N. Development Programme, 2014) p. 40.

21. Al-Jazeera TV, Aug. 27, 2014.

22. "Republic of Turkey, Presidential Election, 10 August 2014," Organization for Security and Co-operation in Europe, Warsaw, May 7-9, 2014.

23. Hürriyet, Sept. 13, 2011.

24. "Turkey's Foreign Policy Objectives in a Changing World," Center for Strategic and International Studies, Washington, D.C., Feb. 10, 2012.

25. The Guardian (London), June 11, 2014.

26. Reuters, Sept. 20, 2014.

27. "Hayrünnisa Gül: Bizi çok üzdüler asıl intifadayı ben başlatacağım," You Tube, Aug. 20, 2014; Murat Yetkın, "Hayrünnisa Gül: Asıl intifadayı ben başlatacağım," Radikal, Aug. 8, 2014.

28. Sabah (Istanbul), Jan. 30, 2013.

29. Parti Tuzuğu, AK Parti, 2002.

30. Analız Merkezı (Istanbul), Apr. 13, 2014; Medyagündem (Istanbul), July 31, 2012.

31. Zaman, July 7, 2014; Sözcü Gazetesi (Istanbul), June 10, 2014.

32. "Anayasa için kritik eşik 330," Hürriyet, accessed Oct. 14, 2014; Zaman, Oct. 12, 2012.

33. Hürriyet, Oct. 21, 2014.

34 Ibid., Feb. 2, 2012.

35. Ibid., Feb. 2, 2012.

* Авторът е турски анализатор, сътрудник на Близкоизточния форум и на "Мидл Иийст Куотърли"

{backbutton}

Условията, при които се осъществява железопътната услуга в България, се отразяват негативно върху качеството на пътническите и товарните превози и финансовото състояние на националния жлезопътен превозвач Холдинг БДЖ ЕАД. Непрекъснатият спад в пазарния дял на БДЖ е резултат на:

- Оперативното управление, недобрата организация и технологията на влаковата работа и на услугата като цяло, която е изцяло неефективна. Липсва така необходимото технологично взаимодействие между инфраструктурната компания и превозвачите.

- Състоянието на железопътната инфраструктура и недобрата организация на изпълнението на инфраструктурните проекти, просрочените срокове за изпълнение, недоброто качество, компромисите в изискванията към участниците в обществените поръчки от страна на възложителя (ДП НКЖИ) и най-вече залагането като основен и нерядко единствен критерий най-ниската цена. Всичко това тотално и дългосрочно отне възможността да изградим хомогенна инфраструктура за по- високи скорости.

- През програмния период 2007-2013 на Оперативна програма "Транспорт" нямаме нито един напълно завършен железопътен проект, а скоростите от 160 км/час остават само пожелания.

- Липсва интегрирана политика за модернизация и иновации в нови технологии в пътническите и товарните превози,  в завършена инфраструктурни и технологични проекти (инфраструктура - ново поколение скоростни пътнически влакове, екологични товарни транспортни технологии - свързваща транспортна инфраструктура и технологии).

Това състояние на инфраструктурата и липсата на интегрирано управление на железопътната услуга между инфраструктурната компания (НКЖИ), БДЖ и частните жп превозвачи е сериозно предизвикателство за бъдещето на българските железници, като цяло.

Липсата на дългосрочна политика

Налаганото от някои финансови среди и обществени структури мнение, че БДЖ и железниците, като цяло, предимно консумират огромен финансов ресурс от бюджета без видими резултати в качеството на услугата създава впечатлението, че те нямат бъдеще и са бреме за бюджета на страната.

Това до голяма степен се дължи на липсата на дългосрочна политика по отношение на железопътния сектор. Главната причина обаче си остава недоброто управление на държавните железници и дълго отлаганите реформи. Експериментите с кадруването в железниците, манипулиране на обществото чрез "преструктуриране" и "оздравяване" на държавните жп дружества доведоха българските железници до днешния фатален край с риск страната ни да остане без  съвременни железници и с непрекъснато възникващи  проблеми с безопасността по железопътната мрежа.

Реализацията на порочния сценарий  "пари в брой от бюджета" без реформи в организацията и технологията на железопътната услуга доведе железниците до най-често предлагания през последните години вариант  - приватизацията на БДЖ-Товарни превози  и даване на лиценз на  инфраструктурната компания НКЖИ да бъде и превозвач. Успоредно с това, от началото на 2015 беше възобновено съкращаването на влакове и персонал.

Какво ще стане обаче, ако никой не пожелае да купи държавния товарен жп превозвач заради недоброто му управление, ограничения технологичен капацитет и натрупаните финансови задължения? Какво ще стане ако Европейската комисия не подкрепи промяната Закона за железопътния транспорт, позволяваща на НКЖИ да бъде превозвач, при спазване на всички европейски изисквания да не се нарушава правото на равнопоставен достъп до железопътната инфраструктура? Очевидно вариантът, който се налага на обществото - държавните железници  да бъдат ликвидирани чрез приватизация на товарните превози и прехвърляне на пътническите превози към инфраструктурната компания, крие риск за интересите на националната икономика и обществото. Пътническата железопътна услуга има нужда от иновации в ново поколение влакове, от по-високи скорости, от по-добро управление. Дали тя ще се осъществява от НКЖИ  или от самостоятелно търговско дружество, не отменя необходимостта от реформиране на услугата и от инвестиции.

Най-лошият вариант е да се  насочим само към приватизацията на товарните превози и прехвърлянето на пътническата жп услуга на НКЖИ. Докато това стане, демотивацията в държавните железници ще се задълбочи до степен, че те ще се разпаднат още преди да са фалирали. Подобен тъжен финал на 127-годишната история на БДЖ ще струва твърде скъпо на България.

Не е лошо да се разглеждат варианти за приватизация на товарните превози, както и  НКЖИ да поеме пътническите жп превози. Това обаче не отменя и общоевропейския подход за приоритетното развитие на железниците - чрез свързаност и достъпност на инфраструктурата и технологиите на отделните видове транспорт да изградим железници, съобразени с европейски стандарти.

Времето за отлагане на реформите в железниците, кадруването и недоброто управление изтече. Реформаторският подход може да се осъществи само с професионални действия и политическа подкрепа. Реформирането на железопътния сектор трябва да започне незабавно. Бюджетът за 2015 в размер на 450 млн. лв. трябва да бъде първата стъпка и да покаже, че инвестициите в железниците дават резултат. Това е възможно само ако реформаторския подход стане водещ в политиката по отношение на железниците. Без реформи железниците ще продължат да бъдат повече консуматори, отколкото да произвеждат и да предлагат транспортна услуга с ново качествено съдържание. Реформите трябва да започнат с бързи управленски регулаторни действия в посока на:

- по-добро управление на търговските дружества за товарни и пътнически превози;

- повече професионализъм  и по- малко кадруване;

- интегрирано управление на железопътната услуга по отношение на организацията и технология на влаковата работа и превозния процес;

- качествена промяна на взаимодействието между НКЖИ, като управител на жп инфраструктурата и организатор на транспортна услуга, и БДЖ, което сега е изключително неефективно и е  в основата на незадоволителното качество на железопътната услуга;

- инфраструктурната такса за достъп и ползване на железопътната инфраструктура действа по-скоро за пренасочване на превозите към автомобилните превозвачи вместо обратното, затова е необходимо въвеждане на диференцирани такси за различните категории пътнически влакове и железопътни участъци;

- структурен анализ на разходите за експлоатация, растеж на превозите и приходите;

- активни действия за изпълнение на мерките по Споразумението за партньорство България  ЕС 2014-2020;

- недопускане повтарянето на грешките при реализирането на инфраструктурните проекти в периода 2007-2013 по отношение изискванията към участниците в обществените поръчки, качествата на участниците и управлението на проектите от възложителя. Залагането на най-ниската цена като основен критерий при търговете се оказва вредно за постигането по-високи скорости в  железниците.

Решаваща за БДЖ е  подготовката на инвестиционен проект по програмата Ивестиционен  фонд на ЕС (Планът Юнкер) за иновации в ново поколение скоростни пътнически влакове (пътнически превози  София- Бургас, София- Варна и от София до значителна част от европейските столици). Основание за участие в такъв проект са: свързаност и достъпност, мобилност на пътническата услуга, изпълнение на изискванията  на ЕС за намаляване на вредните емисии, екологичните последствия и безопасността по пътищата, по-добро използване на капацитета на железниците по направленията на трансевропейската железопътна мрежа, намаляване на интензивността по магистралите, броя на пътно- транспортните произшествия и жертвите по пътищата по успоредните железопътни направления, генериране на повече собствени приходи от БДЖ и НКЖИ и укрепване на финансовата им стабилност.

Дългосрочните инвестиционни и регулаторни мерки трябва да осигурят инвестиции в постигане на крайни положителни финансови резултати, като се инвестира в завършени инфраструктурни и технологични проекти( инфраструктура и иновации в нови технологии), с които да се реализират определени дългосрочни политики  по отношение на качеството и конкурентоспособността на железопътната услуга:

- Регулаторни мерки по отношение на таксите за достъп и ползване на пътната и железопътната инфраструктура по успоредните транзитни направления на пътната и железопътната транспортна мрежа.

- Законодателни промени в Закона за железопътния транспорт и Закона за пътищата с отчитане на разходите за инфраструктура, екологичните последствия и разходи и безопасността на транспортната услуга.

- Промяна на Методиката за субсидиите на ДОУ (договорите за обществени услуги) с БДЖ и на МДИ с НКЖИ, както и Методиката за определяне на инфраструктурните такси.

Алтернативните стратегии

Сценарият, залагащ на  приватизация на БДЖ-Товарни превози и даване лиценз на  НКЖИ да бъде и оператор на пътническата жп услуга, не изключва необходимостта да се работи по алтернативни стратегии, основани на една по-дългосрочна визия за развитието на българските  железници. Това изглежда  по-реалистично. Политическата подкрепа трябва да се дефинира в посока, каква железопътна услуга е необходима на държавата - параметри на услугата за товарни и пътнически превози,  и да включва:

- инвестиции в нови технологии и услуги.

- свързаност на железниците с другите видове транспорт в рамките на интегрираната транспортна мрежа и услуга.

- финансова обезпеченост: средства от ЕС, участие на държавата, собствен финансов принос от реформи в управлението на железниците.

Недопустимо е собствените приходи от пътнически превози (в момента около 50 млн. лв.) да не осигуряват дори и необходимите средства за заплати и осигуровки (75 млн. лв.)  и съотношението субсидии от бюджета към собствени приходи да бъде 3 към 1.

В момента пазарният дял на БДЖ-Товарните превози е 55%, т.е. ако се появи още един частен жп превозвач, който да поеме превоза на товарите на някой от големите клиенти на държавните железници, БДЖ-Товарни превози могат да паднат под 3 милиона тона превозени товари годишно. При подобно развитие, разходите за експлоатация при нисък обем превози,  голяма численост на персонала и недобро управление, ще поставят под въпрос самото съществуване на държавния жп превозвач.

Сценарият  "пари в брой" без реформи няма място в държавните железници. Той осигурява само временно оцеляване, задълбочава проблемите и не осигурява дългосрочна финансова и технологична жизнеспособност - обратно, приближава железниците до фалит или до разпадането им на структури с незначителна роля на пазара на транспортни услуги. Това ще бъде и най-неизгодния сценарии за  държавата, последиците от който могат да се окажат фатални за усилията за възстановяване жизнеспособността на българските железници.

Цената на реформите е висока и във финансов, и в социален аспект. Ако приватизацията на БДЖ-Товарни превози ще реши до голяма степен проблемите с  дълговете на БДЖ,  ако НКЖИ - в качеството си и на оператор на пътническата услуга, ще я управлява по-добре и като бенефициент на проекти от ЕС ще успее да намери финансиране едновременно за инфраструктура и за нови технологии за обслужване на пътниците, този вариант си струва да бъде разглеждан. Във всички възможни схеми обаче, цената на съвременната пътническа услуга ще се влияе не толкова от това, кой е операторът (НКЖИ или БДЖ), a от политическата воля това да се случи, от необходимостта българските железници да бъдат част от общоевропейската железопътна система и да се развиват по европейски път за да не се превърне  страната ни само във проходен транспортен коридор за чуждестранните железопътни и автомобилни превозвачи.

Пътят от оцеляването и функционирането в мизерни условия до съвременната железопътна услуга минава през тежки, но неизбежни реформи. Без тях железниците нямат бъдеще.

* Авторът е бивш генерален директор на НК БДЖ (1997-1998) и председател на Парламентарната комисия по транспорт и съобщения (2001-2009), национален координатор на Движението на европейско развитие на българските железници

България

Р.Крушовенска-Кърджева, Кризата на идентичността при "външните българи" и механизми за преодоляването и

Й.Мирчев, Железници без бъдеще?

Балканите

И.Иванов, Три сценария за Македония.

Б.Бекдил, Големите амбиции на Ердоган

М.Бакалински, Турция и войната срещу Ислямска държава: икономически и геополитически аспект

Г.Бардос, Джихадът на Балканите: следващото поколение

Европа

Дж. Фефър, Колапсът на европейския проект

Ж. Де Воогт, Променящата се електорална карта на Европа

С.Хенкин, Приоритетите в самоидентификацията на европейците

Светът

И.Добаев, Глобалният геополитически сблъсък в Черноморско-Каспийския регион

С.Каменаров, Военният компонент на оста Москва-Техеран

Б.Хаджиев, Сами сред вълци: възможна ли е независима кюрдска държава в Северен Ирак

Фокус: Китай и ние

П.Александров, Новите пътища на коприната: китайската икономическа експанзия в Европа

В.Катранджиев, Китайската стратегия в Големия черноморски регион

М.Малинова-Тиен, Състояние и перспективи за развитие на българско-китайските отношения

Гледна точка

Н.Тюрс, Глобалната тайна война на Америка

Д.Бендоу, Клубът на разбитите сърца: шестима съюзници, с които САЩ трябва да скъсат

Геостратегия

Е.Люцканов, Евроатлантическите ценности под „стрес-тест” в системата на глобалните геостратегически интереси

В.Киров, Терорът като геостратегически инструмент

Й.Начев, Стратегията на "управлявания хаос": от цветни към корпоративни революции

История и геополитика

О.Харитонова, Формирането на Босна и Херцеговина като етническа федерация в рамките на комунистическа Югославия

В.Узунова, Иранският вектор в политиката на САЩ по времето на Кенеди

Книги

П.Димитров, Отношенията между НАТО и Русия през 90-те и съвременните им проекции

Интервю

Професор Майкъл Хъдсън за евразийския проект на Москва

{backbutton}