Напоследък за американските държавни чиновници стана навик да представят бъдещето на китайско-американските отношения като основната драма в международната политика. През ноември 2014, в навечерието на срещата между президента Обама и китайския му колега Си Цзинпин, състояла се по време на форума на Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС) в Пекин, държавният секретар на САЩ Джон Кери заяви във Вашингтон, че: "Американско-китайските отношения са най-важните за момента и до голяма степен ще определят облика на света през ХХІ век. Това следва да е ясно на всички". На свой ред, веднага след като пристигна в Пекин за срещата на АТИС съветникът на Обама по националната сигурност Сюзан Райс повтори вече изтърканата фраза, че "ефективният отговор на повечето глобални предизвикателства през ХХІ век е невъзможен без съвместните усилия на САЩ и Китай".
Това не са просто дипломатически реверанси. Те илюстрират начина, по който гледат на света стратезите на американската външна политика. Във Вашингтон преобладава мнението, че в крайна сметка САЩ и Китай или ще потънат, или ще изплуват заедно, увличайки след себе си целия останал свят. Тоест, ако тези две държави съумеят правилно да организират отношенията си и да си сътрудничат ефективно, всичко ще бъде наред, ако пък не - животът на почти всички държави през следващите десетилетия ще се окаже доста труден.
Тази гледна точка има своето научно обоснование. Предполага се, че днес, както и в миналото, възходящите държави са изправени пред ясен избор, сблъсквайки се с доминиращия световен ред, създаден от предишното поколение велики сили. Те могат или да се приспособят към този световен ред, интегрирайки се в него, или пък да му отправят открито предизвикателство. В резултат от това политиката на Вашингтон по отношение на Китай цели колкото се може по-активно да съдейства за неговата асимилация, като САЩ следва да бъдат готови да ограничат вредите, ако Пекин реши да предпочете откритата конфронтация с тях. Тази логика е заложена в основата на американската стратегия за разпределяне на рисковете в отношенията с Китай от над двайсет години насам.
"Светът без Запада"
През 2007, в статията си за списание National Interest, озаглавена "Светът без Запада" ("A World Without the West "), ние се опитахме да докажем, че подобни научни теории са опасно непълноценни и, че формиращата се на тяхна основа умозрителна представа е погрешна. За целта, приведохме редица доводи за това, че възходящите държави, и в частност Китай, най-вероятно няма да са склонни да се съобразяват с доминирания от САЩ световен ред, но няма и да се конфронтират открито с него. Причината е, че и двата варианта са съвършенно непривлекателни за Пекин. Всъщност, защо им е на китайските управляващи да възприемат либералната система, която в повечето случаи противоречи на техните вътрешни и външни интереси? Да се гледа на Китай като притисната в ъгъла страна, на която императивно се налага да избира между два неособено привлекателни за нея варианти, означава, че приемаме прекалено сериозно една очевидно несъвършена научна теория и, което е още по-лошо, че интерпретираме погрешно поведението на възходящите държави.
Излизайки от рамките на този фалшив избор, в статията си посочихме, че вместо това възходящите сили се ориентират към изграждането на "свят без Запада", заобикаляйки и игнорирайки съществуващия световен ред. По-внимателният практически анализ показва пределно ясно, че възходящите държави приоритетно развиват връзките помежду си в икономическата, политическата и дори военната сфери. Действайки по този начин, те ерозират обвързаността си с либералната международна система, центрирана около Запада.
Навремето лансираните от нас аргументи раздразниха доста хора, защото всички те сериозно и почти повсеместно надценяват възможностите, дълбочината и привлекателността на съществуващия либерален ред. Осем години по-късно "светът без Запада" вече е пред очите на всички. И днес основната тема в международната политика не е, дали Пекин може да бъде изкушен, стимулиран или дори заставен да се интегрира в съществуващата международна система или поне да се заинтересува от нея. Нито пък, дали САЩ и Китай не вървят към Трета световна война - макар че с изострянето на съперничеството между тях анализаторите-традиционалисти (т.е. привържениците на подхода "асимилация или конфронтация") погрешно виждат в конфликта единствената възможна алтернатива. Вместо това ставаме свидетели на последователните усилия на възходящите държави да формират паралелна многостранна архитектура, която "заобикаля" съществуващия либерален ред и, най-вероятно, фундаментално ще промени цялата международна политика и икономика.
Сред последните и много нагледен пример за тази динамика е новата Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции (AIIB), чиято цел е създаването на алтернатива на традиционните и добре известни Бретънуудски институции. Идеята за създаването на такава банка беше лансирана от Пекин и, най-вероятно, тя ще си остане под китайски контрол. Индия и още двайсет развиващи се държави се присъединиха към тази инициатива, ставайки членове-учредители на АІІВ.
Банката обаче е само една от многото възникващи непоследък институции, които действат в обход на установения от Запада международен ред и, както показва едно проведено наскоро мащабно изследване на тези тенденции, "допълват съществуващите институции или действат паралелно на тях, като рядко им отправят открито предизвикателство". Можем да посочим и други примери, например за политически организации, като Шанхайската организация на сътрудничество (ШОС), групата BRICS, проектите за развитие от типа на китайския "Нов път на коприната" и икономически обединения, като например "Всестранното регионално икономическо партньорство с членовете на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия" (списъкът може да бъде продължен).
Дали обаче тези институции представляват "идеалната" замяна на многостранните организации в рамките на либералния световен ред, доминиран от Запада? Отговорът е отрицателен, но защо въобще смятаме, че те трябва да бъдат такава замяна? Нима са толкова големи и влиятелни, като институциите действащи под западно ръководство и нерядко съществуващи вече повече от половин век? Не, разбира се, но в повечето случаи това въобще не им пречи да привлекат в редовете си критична маса от членове.
Всъщност, въпросът не е, дали тези институции ще могат да "заменят" елементите на нестабилния световен ред в епохата на глобализация, а, дали се развиват с такива темпове, в такава посока и с такава целеустременост, които биха им позволили да създадат реална и значима алтернатива на доминираната от Запада система през следващите десетина години. Смятаме, че отговорът на този въпрос е очевиден и той е положителен. Това бъдеще на "света без Запада" настъпва много по-бързо, отколкото очакваха повечето от нас, като процесът се ускорява от опияняващата смес между реалността и представите, че глобалната финансова криза е формирала "възхода на останалите", който беше факт още преди нейното начало.
Възможната реакция на САЩ
Съединените щати изгубиха скъпоценно време и сега ще им се наложи много бързо да променят стратегическите си постановки. Най-важна първа стъпка следва да стане отказът им от фалшивата дихотомна концепция, според която възходът на Китай неизбежно ще го принуди или да се интегрира в господстващата система, превръщайки се в отговорен и заинтересован неин участник, или пък ще отправи директно предизвикателство към съществуващия световен ред, което може да доведе дори до война между водещите държави. Всъщност, истината е, че през следващото десетилетие шансовете за реализация и на двата така очертани сценария са малки, а опитът да ги разглеждаме като двата края на един непрекъснат спектър ни пречи да видим и осъзнаем появата на "света без Запада".
Освен това, на американските стратези ще се наложи да признаят, че либералният световен ред, за чиято защита САЩ не спират да говорят, всъщност е една по-скоро желана, отколкото реална конструкция. Казваме го не защото подценяваме значението на изграждането на отворена и основана на ясни правила международна система, а за да покажем, че такава система на практика не съществува извън границите на определени тесни географски (и то твърде спорни) сфери.
Голямата мисия на Америка през ХХІ век не е свързана с укрепването или "ремонта" на една вече съществуваща и стабилна архитектура, а с продължаването на едва започналото и изграждане. Тъй като "светът без Запада" започва да играе все по-важна роля в международната политика, Вашингтон вече не може да разчита на създадените след Втората световна война институции с над половинвековна история. За да са в синхрон с тотално ерозиращия съществуващия ред новаторски подход на възходящите държави, американците следва да проявят много по-голяма инициативност.
Междувременно, на САЩ се налага много сериозно да се замислят, как следва да реагират на появата на все повече институции, които не са част от западната система. Досега Вашингтон и съюзниците му гледаха с известно пренебрежение на такива организации като BRICS и ШОС, квалифицирайки ги като "непоследователни" и "безполезни". Днес обаче подобно отношение става опасно, защото преживяващите възход държави вече притежават сериозно влияние и възможности.
Ето защо, в отговор САЩ би следвало да комбинират следните варианти за действие.
На първо място, да си поемат дъх и да престанат да се противопоставят на онези незападни инициативи, които отговарят на интересите на Америка. Далеч не всички организации, създадени или доминирани от китайците, изначално представляват заплаха за Съединените щати и за Вашингтон едва ли е полезно и изгодно постоянно да противодейства на усилията на Пекин и съюзниците му да се подпомагат взаимно в сферата на икономиката и сигурността.
На второ място, ако САЩ все пак решат да противодействат на китайските инициативи, те са длъжни да го направят открито и пределно ясно да обяснят причините за това - защото слуховете, че зад кулисите американците тайно лобират срещу Азиатската банка за инфраструктарни инвестиции, само засенчват съвсем законната загриженост на администрацията на Обама и подхранват тезите на медиите за упорития американски обструкционизъм. Занапред ще е по-добре американските официални представители откровено да обясняват позицията на САЩ и да се опитат да я аргументират, тъй като в случая с АІІВ например, американската позиция се подкрепя от немалко водещи държави от региона, включително Австралия, Япония и Южна Корея.
На трето място, Вашингтон трябва да помисли за това, как би могъл да въздейства на тези организации отвътре. На китайците вече им стана навик да проникват в различни международни организации, намирайки начини да ги управляват, а при нужда - и да слагат спирачки на тяхната активност. Вашингон и съюзниците му следва да правят същото, включително опитвайки се да проникнат в такава организация като ШОС, въпреки че нейните норми и стандарти са съвършено неприемливи за Америка.
Накрая, САЩ са длъжни да демонстрират готовност и желание да участват в пазарлъка и съперничеството между институциите. Поради укрепването на "света без Запада" те трябва, поне временно, да се откажат от натрапчивата мечта за един общопризнат и легитимен либерален ред, появила се след студената война. Вместо това, Съединените щати следва да се стремят към разширяване и обединяване на "огнищата" на икономически и политически либерализъм, при наличието на оптимални възможности за това. Което означава взаимодействие с държавите-съмишленици и отказ от празната реторика, че Америка не е в състояние да отстоява и прокарва интересите си без съдействието на Китай и другите възходящи държави. По някои въпроси (като климатичните промени например, където е важно всички да участват в намирането на решение) това действително е така. В повечето останали случаи обаче, Вашингтон спокойно може да мине и без Пекин.
Още навремето американският философ Томас Кун (1922-1996) подчертава, че системите от възгледи умират трудно. В конкретния случай можем само да се надяваме, че появата на "света без Запада" най-сетне ще накара Америка да се събуди и да и покаже, че е крайно време да се откаже от традиционните представи за изборите, пред които са изправени възходящите държави. САЩ не могат пасивно да стоят и да чакат, кога Китай ще се интегрира в либералния ред, или ще му отправи открито предизвикателство. Защото истината е, че Пекин предпочита постепенно да формира свой собствен алтернативен ред.
* Доцент в Школата за повишаване квалификацията на офицерите от ВМС на САЩ
** Старши научен сътрудник в Центъра за нова американска сигурност
*** Професор в Калифорнийския университет в Бъркли, тримата автори са анализатори на National Interest
{backbutton}
Добре дошли в света без Запада
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode