05
Вт, Ное
5 Нови статии

Михаел ЛАМБЕР: Конфликтът между Запада и Русия застрашава процеса на глобализация

брой 1 2015
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Френският външнополитически експерт Михаел Ламбер е научен сътрудник в парижката Сорбона и в Университета на Тампере, Финландия. Той е специалист в сферата на геополитиката, европейската политика за сигурност и отбрана, замразените конфликти и самообявилите се за независими държави, постсъветското пространство, "цветните революции" и външната политика на Европейския съюз. Негови анализи се публикуват в различни специализирани френски издания.

Интервюто с Михаел Ламбер публикуваме с любезното съдействие на Atlantico.

- През миналата 2014 САЩ и ЕС взеха решение да наложат нови санкции на Русия и нейния банков, енергиен и военен сектор. В отговор руският президент Путин обяви, че ще предприеме ответни мерки, а властите започнаха да затварят ресторантите от веригата "Макдоналдс" в страната. До каква степен подобно поведение може да се окаже предизвикателство за процеса на глобализация?

- Изявленията на Владимир Путин бяха предназначени най-вече за медиите. Действията срещу "Макдоналдс" свидетелстват за намерението му да отговори на санкциите и да покаже, че Русия е значим играч в световната икономика, който не зависи от САЩ и ЕС. С други думи, той зае откровено националистическа позиция, която трябваше да демонстрира мощта на руската икономика и способността и да се противопостави на външния натиск, вместо безропотно да се примири с него.

Всъщност, статистиката сочи, че руската икономика, поне засега, доста силно зависи от САЩ и най-вече от Европа, поради което тази реторика има най-вече политически характер без да са налице кой знае какви възможности тя да бъде подкрепена от реални действия. Несъмнено, образът на "Макдоналдс" е символичен. В конкретния случай действително става дума за удар по глобализацията от гледна точка да бъде ограничена американската хегемония чрез защитата на конкретни национални отрасли. Тоест, това на първо място е провокация към САЩ. Подобна стъпка трябва да покаже, че Русия е способна да предложи алтернативна схема на глобализация, както и да оспори доминацията на сегашния глобализационен модел, който е много тясно свързан и дори е концентриран около САЩ - втората най-голяма световна икономика, след тази на ЕС.

В крайна сметка, декларациите на руския лидер могат да се отразят върху правните норми за чуждестранните предприятия, които възнамеряват да развиват активност в Русия в бъдеще, или вече имат свой бизнес в страната. Подобен подход изглежда напълно логичен, предвид факта, че Русия възнамерява да диверсифицира своята икономическа активност, която в момента се ограничава предимно с военно-индустриалния комплекс и добива на енергоносители. Това би позволило да се даде тласък на развитието на националната икономика с помощта на една по-протекционистка или дори автархична политика. Главният проблем обаче е свързан с практическата реализация на този проект: стартирането на масово производство на индустриални стоки и ускореното развитие на сектора на услугите изискват значителни човешки ресурси и държавни инвестиции в предприята, които при това не могат да зависят изцяло от държавата. В този смисъл следва внимателно да проследим, как точно ще се осъществят на практика указанията на руския президент за да разберем, дали идеята му за борба с американския модел на глобализация е просто временна реакция на наложените санкции или става дума за дългосрочна стратегия, залагаща на развитието на проекта за Евразийския съюз и пренасочването на основния обем на руския износ към Китай и Латинска Америка.

- Може ли да се твърди, че икономиката се превръща в новото оръжие на междудържавните конфликти през ХХІ век, предвид сегашната ситуация около Русия, или отношенията между Япония и Филипините и Китай, който без колебание използва икономически санкции в рамките на териториалните си конфликти с тях?

- Икономиката винаги е била инструмент за натиск върху други държави. Единствената разлика е, че в миналото икономическият натиск се съчетаваше със заплахата за използване на военна сила. Именно тя, а не икономиката, беше главния аргумент. Всяка война между две държави има своята военна и икономическа страна. Първата световна война е отличен пример за това, как Франция и Великобритания се стремят да отслабят икономическата мощ на Германия. Именно тези съображения са в основата на подписания през 1919 Версайски договор. Както посочва Кейнс в "Икономическите последици от мира", той е трябвало не просто да гарантира изплащането на репарациите, но и да отслаби Германия в икономически план, за да се съхрани британската морска хегемония и да укрепне индустриалната мощ на Франция на континента.

В наши дни военният елемент все повече остава на втори план. Днес е трудно да упражниш натиск върху някоя държава, използвайки само аргумента на военната сила, тъй като подобно поведение води до дипломатически и (отново!) икономически последици. Освен това, ядреното оръжие съществено промени разположението на силите, предвид факта, че военният конфликт може да доведе до масови разрушения и огромни загуби на човешки и други ресурси, както стана в резултат от двете световни войни например. Ето защо икономиката се превърна в основния аргумент, които все още може да послужи като повод за война, но паралелно с това вече се е трансформирал и в ключово оръжие в същата тази война.

Тази логика играе особено важна роля за обединенията от типа на Европейския съюз, който не разполага със собствена обща армия. Затова в отношенията му с Русия икономиката е неговото единствено оръжие. Същото впрочем се отнася и за САЩ: те не могат да си позволят риска от военен конфликт с Русия, тъй като тя е ядрена държава. Тоест, икономиката се оказва единственият значим аргумент за отслабване на противника и все по-рядко се съчетава с използване на военна сила.

Що се отнася до Китай, неговата мощ е свързана с ключовото положение на страната в световната икономика. Затова днес той може да упражнява влияние върху други държави, като Япония например, или дори върху бивши западни колониални сили, като Португалия и Великобритания. Присъединяването на Хонконг и Макао е нагледно потвърждение за това. Тук е мястото да си припомним, че американският експерт Джоузеф Най описва способността на една държава да въздейства на друга, т.е. нейната "умна сила", като съчетаване на политиката на културно влияние с два принуждаващи инструмента: военната сила и икономическата мощ.

След края на студената война мнозина анализатори твърдяха, че породената от глобализацията икономическа взаимозависимост ще направи невъзможни бъдещите войни. Но, ако съдим по всички споменати по-горе примери, се създава впечатление, че  днес глобализацията и предизвиканата от нея взаимозависимост се превръщат по-скоро в синоним на напрежение.

- С какво е свързана тази смяна на парадигмата? Какви са съвременните измерения на взаимната зависимост и, дали тя наистина се е превърнала в генератор на конфликти?

- Съвсем не е задължително взаимната зависимост да бъде основополагащ източник на конфликти. Смята се, че осъществяващите обмен на стоки държави демонстрират тенденция към сближаване в дипломатически и културен план. Въпреки това, тази тенденция не отчита съществуването на културни различия, които са заложени в основата на държавите и касаят техните собствени планове на международната сцена. Обективно погледнато, Русия се стреми да използва икономиката като инструмент за възстановяване на влиянието си в света, китайската концепция засега изглежда доста неясна, докато Европа (ЕС) иска да гарантира просперитета на своите страни-членки, без обаче да е склонна да използва постоянно икономиката като средство за натиск.

Основният проблем е свързан с това, че някои държави се намират в по-силна зависимост помежду си, отколкото други. В резултат, те започват да водят борба за собствения си просперитет и за промяна на формиралото се съотношение на силите. Ако стокооборотът между две държави се формира в приблизително равни пропорции, като и двете просперират, вероятността за изостряне на ситуцията наистина е твърде малка. В това отношение, тезите, лансирани след края на студената война, имаха своите основания. Но, ако една от държавите стане по-силна от партньорите си, последните ще се опитат да оспорят това статукво, в резултат от което ситуацията може бързо да се влоши.

Нека отново използвам като пример Първата световна война. По онова време, балансът в икономиката бива нарушен от Германия, която заема доминиращи позиции и поражда у Франция и Великобритания все по-голяма тревога относно нарасналата немска индустриална мощ. Въпреки това, както посочва и Кейнс, Германия заема ключово място в икономиката и е източник на просперитет за всички европейски държави. Без нея възстановяването на икономическия растеж след края на войната се оказва невъзможно.

Тоест, глобализацията не е основния генератор на напрежение. До голяма степен, всичко това се обяснява с дисбаланса в отношенията между държавите и техните собствени амбиции. Ситуацията в Русия се изостря от икономическата и зависимост от ЕС и САЩ, наред с желанието да укрепи позициите си на международната сцена. Конфликтите се пораждат от неравенството в богатството на държавите, в съчетание с възникващите в средите на техните елити претенции. Така, Китай винаги е искал да си върне Хонконг и Макао, но успя да постигне това едва в края на 90-те години на ХХ век, след като натрупа значителна икономическа мощ. Днес Пекин предявява същите претенции към Тайван, но засега не може да ги реализира. Въпреки това, не бива да се изключва, че в бъдеще Китай все пак ще го направи, защото САЩ и Япония вече няма да имат възможност да упражняват достатъчно силен натиск върху него.

Напрежение възниква, когато в икономическото съотношение на силите се оформя дисбаланс и когато някоя държава с тлеещи претенции съумява да се сдобие с достатъчна икономическа мощ, за да може да ги заяви открито. В това отношение Русия малко изпреварва събитията, надценявайки собствените си сили, но сегашният спад, който преживява Европейския съюз, и позволява да предложи на държави като Беларус, Украйна или Молдова, алтернатива под формата на Евразийския съюз. Подобно нещо не би могло да се случи, когато икономическата мощ на ЕС беше в зенита си, т.е. преди кризата от 2008.

- Сред отраженията на тази взаимна зависимост на международната сцена е и т.нар. многостранен подход. Той също се разглежда като средство за предотвратяване на конфликтите. Въпреки това, в света възникват все повече многостранни организации, които обаче, само изострят противопоставянето между държавите и регионалните обединения (Европейския съюз против Евразийския съюз, Шанхайската организация за сътрудничество против Трансатлантическото и Транстихоокеанското партньорство). С какво е свързан този недостиг на единство на международната сцена? Не се ли оказа, че многостранните рамки се превърнаха в едно от основните проявления на конфликтността на международната сцена?

- Формирането на едно икономическо или политическо обединение зависи от няколко фактора. Първоначалната цел на ЕС беше възстановяване на икономическия растеж чрез обединяването на държавите-членки в сферата на тежката индустрия и гарантирането на устойчив мир в Европа. Други организации могат официално да си поставят цели, свързани само с икономическото развитие. Повечето такива организации, като изключим Европейския съюз и създаващият се по същия модел Евразийски съюз, имат ярко изразен отбранителен, икономически или, в много редки случаи, политически характер. Въпреки това, както вече се убедихме, днес икономиката се е превърнала в истинско оръжие, което се използва от много държави за да утвърдят мощта си на международната сцена.

Формирането на икономически алианс позволява сплотяването на партньорите, имащи сходни интереси и очаквания и склонни да се обединят за оказване на съвместен отпор на друга национална или наднационална сила. Отличен пример за това е Евразийския съюз. Моделът му очевидно се основава на този на ЕС и цели превръщането му в негова икономическа и политическа алтернатива. Затова липсата на интерес към него от страна на Украйна и Молдова, сериозно засегна президента Путин, който разчиташе на участието на Киев. От подобна гледна точка, тези предназначени да сближават народите организации могат да се превърнат в средства за утвърждаване на собствената мощ и културна принадлежност, като това между другото се отнася и за ЕС.

Членовете на тези организации се придържат към собствени визии за това, как трябва да изглежда светът и използват различни алианси за утвърждаването на тези концепции. Като цяло, основната промяна през ХХІ век е, че моделът и ценностите на Запада (в конкретния случай става дума за американските и европейскити представи за либерализма, демокрацията и свободата) днес все по-често биват поставяне под съмнение от развиващите се държави. Впрочем, редица страни и преди не бяха съгласни със западната концепция, но бяха принудени да я следват, защото Западът доминираше в света, във военен и икономически план. В наши дни тази хегемония очевидно губи позиции, което пък открива големи възможности за налагането на нови политически концепции, основани на различни от западните представи за свободата и либерализма. Това обяснява и многообразието на съществуващите днес алианси.

- Скандалните разкрития на Едуард Сноудън за подслушванията, осъществявани от Агенцията за национална сигурност на САЩ, хвърлиха светлина и върху разногласията, които може да породи Интернет, макар че мрежата първоначално се смяташе за средство за обединяване на народите. Всъщност, съществува ли продукт на глобализацията, който наистина и неизменно да съдейства за сближаването между държавите?

- Интернет е, преди всичко, инструмент. Не мисля, че той изначално е бил замислен като средство за сближаването и обединяването на народите. Струва ми се, че американската концепция за глобалната мрежа беше свързана с разширяването на възможностите за общуване с цел да се стимулират икономиката и търговията. С течение на времето, Интернет се превърна в най-важния инструмент за прокарване влиянието на САЩ, а не само на определени икономически цели. С други думи, налице са всички основания да смятаме Интернет за политическо оръжие. Въпреки това, хегемонията на Америка се сблъсква с все по-силно противодействие с появата на нови играчи, придържащи се към съвършено различни визии относно перспективите на глобалната мрежа. На Запад, концепцията за свободния Интернет се преплита със собствената ни визия за свободата и представата ни за това, каква трябва да бъде свободата на индивида. Трябва да отбележим обаче, че дори и западните държави ограничават достъпа до редица интернет-ресурси, които не съответстват на отстояваните от тях "ценности". В същото време Русия, азиатските и близкоизточните държави смятат за необходимо да бъде прекратен монополът на САЩ, защото някои аспекти на Интернет не се съгласуват със собствените им икономически и политически системи.

От много гледни точки, днес Интернет все повече започва да прилича на оръжие, което може да помогне на една държава да дестабилизира друга. Дори ако оставим настрана кибератаките, целенасоченото разпространение на определени представи за едно или друго правителство би могло сериозна да навреди на неговия имидж.

Що се отнася до обединяващите народите фактори, струва ми се, че това се отнася на първо място за образованието, в академичната интепретация на това понятие, и възможностите за ново отваряне. Така, мнозина изразяват съмнения относно възможностите на либералната икономика, но тя съществува.

Интернет пък се използва за реализацията на най-различни и често противоположни цели, но това не означава, че той е застрашен от изчезване. В началото на глобализацията, всичко започна с общата идея за "отварянето".

"Отварянето" се основава на интереса към другите народи и страни, въпреки съществуващите в главата на човека представи за тях. В наши дни мнозина се стремят да опознаят останалия свят. Хората все по-често използват отпуските си за да посетят различни азиатски държави или Русия, макар че съвсем не е задължително да одобряват случващото се там. Човешкото любопитство ни тласка да изучаваме света и се превръща в ключов елемент на културния обмен. Днес въпросът за свободното придвижване е сред най-важните и малцина са склонни доброволно да ограничат възможностите да пътуват свободно. Тоест, духът на отварянето и жаждата за открития, характерни за глобализацията, действително се превърнаха във всеобщ феномен.

Накрая, централно място в процеса на глобализацията се отрежда на образованието. Основната идея тук е износът на религия, на политически и икономически системи и на знания. В наши дни всички държави се стремят да съхранят академичните си контакти и връзки, дори при възникването на напрежение в двустранните отношения. Все повече студенти искат да учат в чужбина, да споделят собствените си знания и да донесат у дома си знанията на другите. Европейските програми в тази сфера са отличен пример за това и едно от най-големите предимства за гражданите на ЕС. Според мен, именно желанието да се сдобиеш и да споделиш научни знания, което е заложено в самата основа на процеса на глобализация, е ключовият фактор за обединяване на народите. Затова образователната система и възможностите за обмен на студенти с другите държави трябва да играят все по-важна роля в политиката на управляващите, ако те искат да намалят напрежението в отношенията между държавите. Девизът на Сорбоната " Hic et Ubique Terrarum" ("Тук и навсякъде на Земята") отлично отразява всеобщия аспект на образованието, стремежа към нови познания и основната обща черта на човечеството - любопитството.

{backbutton}