Краят на лятото в потъналите в зеленина източни предградия на холандския град Нимеген. Стените на тухлените къщи от края на ХІХ век, покрити с бръшлян, постепенно придобиват характерния за сезона жълтокафяв отенък. На пощенските кутии са залепени стикери, които предупреждават да не се пускат реклами, но качествените медии са добре дошли. Мнозина от жителите на тези квартали работят в градския университет или в неправителствени организации. Децата, които носят имена като Фльор или Зане, пътуват с велосипеди до училището си. Когато пораснат, вероятно ще изкарат някой и друг семестър в чуждестранен университет. Многобройните "хипстъри" (жаргонен израз за материално обезпечени млади хора от градовете, интересуващи се от елитарна култура и изкуство, мода, алтернативна музика и инди-рок, артхаус кино, модерна литература и т.н. и смятащи се за убедени "борци среку расизма" - б.р.) на свободна практика работят на компютрите си в местните кафенета. Наблизо е разположен голям бежански център, където тълпа доброволци - повечето безработни, но с колежански дипломи, се опитват да помогнат на чужденците да се ориентират за възможностите, които предлага градът.
Тук често може да се чуе тезата, че "чужденците могат да обогатят обществото". Някои от местните са го докарали дотам да се чувстват неудобно заради "прекалено белия облик" на района. За щастие, в квартала има няколко турски сладкарници. Усеща се известно презрение към традиционната холандска култура, докато чуждите обичаи и нрави се приветстват като "екзотични". Истината е, че в Европа има много малко страни, където "прогресивните ценностти" са така добре приети, както в Холандия, а в райони, като описания по-горе, национализмът няма особени шансове. Жителите му обичат да посещават базарите на изкуствата, да се наслаждават на уикендите без автомобили и да участват в мултикултурните фестивали. Неслучайно електоралната карта показва, че Източен Нимеген е сред най-важните бастиони на GroenLinks (холяндската Лява зелена партия) и на прогресивно либералната партия "Демократи-66" (D66).
Само на няколко километра на запад, къщите с бръшляни отстъпват мястото си на оранжерии. До тях има редици от къщи, строени през 80-те години на миналия век, с кепенци на прозорците и красиви симетрично поставени вази. Огромни кучета се разхождат по просторните, но монотонни зелени морави. Колите пред къщите обикновено са украсени със спойлери. Децата тук носят имена като Кевин и Шърли. Средните доходи на живеещите в тези квартали не са много по-ниски от онези в западните райони, което не може да се каже за образователния им ценз. Мъжете обикновено работят в строителството, където се сблъскват с конкуренцията на източноевропейските гастарбайтери, докато съпругите им най-често гледат възрастни хора - друг сектор, където напоследък възможностите се стесняват. Когато отиват на ресторант или пътуват по време на отпуската си, тези хора предпочитат евтините дестинации. Освен това са почитатели на рекламните телевизионни щоута. Социалните връзки в квартала не са толкова силни, както преди няколко десетилетия, но когато играе холандският национален отбор, от прозорците на къщите се веят стотици оранжеви знамена. Местните обикновено обсъждат тарифите за паркиране или ограниченията на скоростта, докато пътуват с колите си към най-близкия мол, където често могат да се видят мотаещи се безцелно групи млади мароканци.
Илюстрация на холандския мултикултурен модел са местните детски футболни клубове. Те представляват все по-пъстра етническа мозайка, но малцина родители-имигранти са склонни да помагат доброволно за развитието им. Критиките срещу "чужденците" стават все силни, макар обикновено да се предшестват от дежурната фраза "не съм расист, но...". Смята се, че имигрантите се ползват безконтролно от предимствата на социалната държава, докато в същото време доминират в криминалните статистики и очевидно не се адаптират към холандските културни норми. "Холандия отново трябва да стане Холандия" е друг често срещан рефрен. Хората са недоволни от начина, по който се развива европейската интеграция, и не приемат да се посяга на пенсиите им "за да помагаме на онези мързеливи гърци". Силните политици, които говорят прямо и "казват това, което мислим и ние", се ползват с все по-голяма популярност. Избирателите се усещат предадени от космополитния елит, който е неспособен да се справи с престъпността и имиграцията, настроен е прекалено проевропейски и е "склонен да помага на целия свят, докато нашите собствени бедни и възрастни сънародници са оставени да се оправят сами". Популистката дясна Партия на свободата (РVV) и, в по-малка степен, нейният ляв популистки съперник Социалистическата партия (SP), са предпочитани във всички анкети, направени в това предградие.
Преди няколко десетилетия, различията между двете половини на града не бяха чак толкова големи, а традиционните партии, в лицето на социалдемократите и християндемократите, можеха да се похвалят с добри резултати. Днес обаче става все по-ясно, че избирателите в двата квартала на Нимеген споделят твърде различни визии за света, за обществото и за политиката. В резултат от глобализацията, миграцията, ръста на престъпността и нарастващото значение на образованието и начина на живот, различните обществени групи започват прогресивно да се отдалечават една от друга.
Електоралната карта на Европа
Социалната и електорална карта на Нимеген се променя, също както се променя и тази на Холандия и на Европа, като цяло. Едни и същи неща се случват в много градове на континента. Формират се нови модели на електорално поведение, отразяващи новите полюси в променящите се общества. Тези полюси възникват в контекста на съществувалите в течения на столетия съперничества, които още не са изчезнали. Сред най-стряскащите тенденции в последно време е възходът на евроскептичните дясно-популистки партии. Последните избори за Европейски парламент през юни 2014 ги превърнаха в най-големите политически сили в редица държави и най-вече във Великобритания, Дания и Франция. Не по-малко впечатляващ впрочем е и възходът на левите популисти, особено в Южна Европа.
Фактът, че тези нови политически движения вече са в центъра на вниманието променя електоралните карти на континента. Новият десен популизъм се основава на забележителна комбинация между антиправителствените настроения и носталгията по времето, когато правителствата полагаха повече грижи за своите граждани. При това той процъфтява както в традиционно десните избирателни райони, населени с дребни бизнесмени, и периферните градски квартали, но и в западналите индустриални региони и работническите предградия, които дълги години бяха бастиони на левицата. Възходът на популизма и географското му разпространение показва също, как границата между левицата и десницата все повече избледнява, като и двата популистки потока често получават подкрепа от едни и същи райони.
Наред с тази широко разпространена евроскептична и популистка тенденция, сериозни позиции печелят и множеството регионалистки движения. Шотландия проведе референдум за отделянето си от Великобритания. Каталония също се опитва да осъществи такова допитване, въпреки отрицателния резултат в Шотландия. Междувременно в Източна Украйна се разгаря истинска гражданска война.
Докато електоралната география е склонна да се самоограничава предимно в националните рамки на съответната държава, най-интересни в случая са именно сравненията в международен план. Действително, само обединяването на всички европейски електорални карти ни дава възможност да видим как точно потенциалът на вътрешноевропейските настроения успешно преодолява остатъците от националните граници на континента. В резултат започва да се оформя една общоевропейска електорална карта, представляваща интригуваща мозайка от субкултури, класови антагонизми, начини на живот и стари вражди.
Градовете и селските райони
Един от основните фактори, които променят електоралната география на Европа, е разделението между градовете и селските райони. Във Великобритания, Германия, Холандия, Дания, Швейцария и Австрия урбанизираните региони са ясно различими на картата като "острови на левицата", съществуващи в "дясно обкръжение". Тези градове обикновено са населени с индустриални работници, интелектуалци и имигранти, като социализираното домакинство също представлява значителна част от градския пейзаж. В същото време, значителна част от представителите на средната класа се преместиха от апартаментите си в градовете, предпочитайки къща с градина в предградията или в крайградските зони, формирайки по този начин своеобразен "десен пояс" около тези градове. Докато социалдемократите и социалистите доминират в повечето индустриални райони, градовете с високообразовано население също демонстрират ясно предпочитание към "прогресистките" партии, като социал-либералите и зелените, или т.нар. "постматериалистки" формации, залагащи на индивидуализма, космополитизма и мултикултурализма. Показателно е, колко сериозна подкрепа за този тип партии генерират сходните градски зони на територията на целия континент, възникнали през ХІХ век в непосредствена близост до центровете на градовете. В тези зони - например Ньоребро в Копенхаген, Де Пийпт в Амстердам, Пренцлаеурберг в Берлин или Нойбау във Виена, преобладават кафенетата, посещавани от "хипстърите", магазините за биохрани, галериите и йога студиите.
В същото време градските и селските зони в отделните периферни райони на Европа се различават. В северноевропейските държави например, индустриалните предприятия обикновено са разположени в малки провинциални градчета, докато по-широката провинция е далеч от тълпите хора, ежедневно пътуващи за работните си места. Тези селски зони са традиционни крепости на левицата и центристките скандинавски аграрни партии. Повечето градски региони пък гласуват за десните или дясноцентристки формации, въпреки че и "постматериалистките" леви партии напоследък печелят сериозна подкрепа, например в района на остров Сьодермалм в щведската столица Стокхолм, превърнал се в крепост на зелените и феминистите.
В Южна Европа различията между града и селото не са толкова ясно обозначени. Изключение е Южна Испания, където градовете са (поне донякъде) бази на десницата в иначе подкрепящите левицата селскостопански провинции. Средиземноморските градове имат различна структура от тези в Северна Европа, като в тях богатите класи обикновено живеят в скъпи апартаменти във или около градския център. В случая те предпочитат, вместо собствената къща с градина, близостта до т.нар. paseo - т.е. централната улица, която обикновено е любимо място за разходки на жителите на града. На свой ред работническата класа живее в градската периферия, в евтини апартаменти или в квартали с много незаконно построени жилища, формирайки своеобразни "червени пояси" около градовете. Както и в много други отношения, Франция се намира някъде по средата между модела на Северозападна Европа и този на Средиземноморието. Доскоро например, центърът на Париж беше бастион на десницата, заобиколен от прокомунистическите бързо разрастващи се предградия, докато днес юпитата-левичари успяха да пробият дори и тук.
Регионите и регионалистите
Докато в градските региони промените в предпочитанията на избирателите са резултат предимно от сегментацията на социалния статус и предпочитания начин на живот, на регионално равнище тук се намесват и други фактори. Старите традиции, привързаности, религиозни предпочитания и съперничества продължават да доминират, надделявайки над локалните класови различия. Така, през цялата територия на Холандия, без оглед на физическите особености, нивото на доходите или степента на урбанизация, преминава т.нар. "Библейки пояс". Той следва почти точно границата на територията, която преди 500 години е била владение на католическа Испания, а днес се доминира от най-ортодоксалните холандски протестанти. На свой ред, испанската електорална география все още отразява позициите на страните в Гражданската война през 30-те години на миналия век. Югът, миньорският регион Астурия, Страната на баските и Каталуния си остават бази на левицата или на сепаратистите, докато разположената на северозапад Галиция и Кастилия-Леон все още са крепост на консервативната десница. Сравнително по-скоро към електоралната база на десницата се присъединиха Мадрид и средиземноморското крайбрежие, т.е. зоните на икономическия и строителен бум, който преди няколко години беше прекратен в резултат от спукването на балона с недвижимите имоти.
Легенда:
Доминиращи политически сили
Леви
Десни
Регионалисти
Източник: Josse de Voogd, 2014
Ситуацията в Португалия е сходна с тази в съседна Испания: характерни за Севера са консервативно настроените и силно религиозни дребни фермери, докато на юг преобладават големите имения, силните синдикати и симпатиите към левицата. Макар че навремето беще също толкова "социалистическа", като южната часто на Иберийския полуостров, днешната Южна Италия (включваща бившите кралства Неапол и Сицилия) се трансформира в база на консервативната десница. Религията и Мафията демонстрират мощното си присъствие в тази крепост на привържениците на бившия премиер Силвио Берлускони. Впрочем, този противоречив десен политик се ползваше и с подкрепата на богатия краен италиански Север, докато централните региони, като Емилия Романя или Тоскана, традиционно остават електорална база на левицата - едно разделение, съществуващо от векове.
Източноевропейските държави представляват най-променливия електорален пейзаж, продукт на младите демокрации, които внезапно и без всякаква подготовка поеха властта от управлявалите в течение на десетилетия комунистически лидери, подчинени на Москва. Тук идентичностите са по-комплексни, доколкото границите в повечето случаи са прокарвани произволно през последните сто години. Страни като Полша и Румъния са електорално разделени по някогашните международни граници. Така Източна (Стара) Полша е силно консервативна по социалните въпроси и статична по отношение на икономическите, докато обратното е характерно за западната и част, отнета от Германия след Втората световна война.
Още по на изток е Украйна. Районите, които някога са били част от Полско-литовското кралство, масово подкрепят прозападните политически партии, докато Изтокът и Югът гласуват твърдо проруски. В Германия, почти четвърт век след обединяването на комунистическия Изток с капиталистическия Запад, електоралните различия между двата района изглеждат по-големи от всякога, като Изтокът демонстрира ясни предпочитания към т.нар. Die Linke (Левицата). Партията е наследник на бившия комунистически режим и залага на носталгичните чувства към някогашната ГДР. Тези поразителни електорални пропасти демонстрират значението на фантомните граници, които официално не съществуват, освен в главите на избирателите, и въпреки това се оказват вездесъщи в днешната политическа култура.
В хода на промените, при които различни държави са се разделяли или сливали, а големи групи население са били "премествани", множество малцинства се оказват от грешната страна на днешните граници. Така съвременна Унгария е жалка отломка от някогашното си величие, а унгарците, оказали се граждани на съседни държави, като Словакия, Румъния, Сърбия и Украйна, масово подкрепят собствените си етнически политически партии. След кървавите балкански войни бивша Югославия се разпадна на шест различни държави, но и те далеч не са монокултурни. Трите основни етнически групи в Босна гласуват за своите етнически партии, както видяхме за пореден път през октомври 2014. Етническите албанци пък се сдобиха със собствена микродържава в Косово за сметка на Сърбия, но днешно Косово включва и сръбски анклави.
Дори в държави с по-стабилни граници, откровено регионалистки или сепаратистки партии печелят все по-голяма електорална подкрепа, както става в Шотландия, Уелс и Каталуния. В Белгия фламандските партии, които искат да реформират или дори да разпуснат държавата, доминират в политическия дискурс. Те смятат, че Фландрия не може да съществува съвместно с бедната и неефективна икономически френскоговоряща Валония. В Италия пък сепаратистката Северна лига разчита на нежеланието на жителите на Северна Италия да продължат да субсидират бедния Юг, особено на фона на сегашната икономическа криза.
Възходът на популизма
Традиционното разделение на Италия по оста Север-Юг се оказва своеобразен лакмус за сегашната криза в Европа. Дълги години големи финансови средства бяха прехвърляни за нуждите на южната част на страната, което провокира сериозно недоволство, при това не само на север, но и на юг, заради ограниченията свързани с тези дотации. Те в частност, включваха сериозни съкращения в сферата на обществените услуги, в резултат от което безработицата скочи до небето.
От началото на икономическата криза преди шест години, евроскептицизмът също бързо печели позиции. Тлеещото обществено недоволство се задълбочи още повече от такива отдавна съществуващи проблеми като имиграцията и продължаващата ерозия на устоите на "социалната държава". В редица страни това стимулира подема на десните, а в други - на левите популистки партии. В същото време ясната граница между десница и левица започна да изчезва. Както е известно, левицата традиционно подкрепя разширяването на социалната държава и се придържа към либерални позиции по такива въпроси като имиграцията и престъпността, докато за десницата беше характерно обратното. Мнозина избиратели обаче (особено по-слабо образованите), днес комбинират подкрепата за социалната държава с откровепо консервативни позиции по културните въпроси. Според тях, обществените услуги се нуждаят от подобрение, особено що се отнася до грижите за възрастните хора, но имигрантите следва да бъдат изключени от социалната система, а извършителите на криминални престъпления да получават по-сурови наказания. Редица дяснопопулистки партии пожънаха сериозни успехи, включвайки в програмите си специфични леви искания, особено по отношение на здравеопазването и пенсионното осигуряване, съчетавайки ги със своя традиционен националистически и репресивен дискурс. Тъй нареченият "модел на подковата", описващ днешното позициониране на левицата и десницата, позволява тяхното сливане в долната част на "подковата". Наред с традиционния разрив между бедни и богати, или между религиозните и светските слоеве, сега се очертава и разрив между високообразованите, споделящи индивидуалистичните и космополитни ценности и печелещи от отворените граници, от една страна, и по-зле образованите, по-националистически настроени, държащи на общността и изпитващи носталгия към миналото, които се чувстват застрашени от глобализацията и имиграцията.
Характеристиките на десните популистки движения в конкретните страни варират и не е коректно да ги обединяваме в едно. Те имат свои любими теми, които нерядко си противоречат, затова когато тези различия излязат на преден план дяснопопулистките лидери често изглеждат склонни да се дистанцират от колегите си в другите държави. Независимо от това, всички те печелят от общото недоволство, съществуващо в техните общества и свързано с имиграцията, глобализацията, европейската интеграция и икономическата стагнация. Всички те разчитат на сходен електорат и често имат харизматичен лидер твърдящ, че изразява интересите на обикновените хора.
Докато холандската Партия на свободата се обявява в защита на трудно извоюваните права на хомосексуалните в страната, срещу нападките на "тесногръдите ислямисти", тези права са обект на критика от страна на сходни партии в други европейски страни. Действията на Израел в Близкия Изток нерядко се подкрепят от десните популистки партии в Северозападна Европа и особено в Норвегия и Великобритания, докато много десни движения в Източна и Южна Европа са настроени по-скоро антиизраелски. Колкото по на юг и изток в Европа отиваме, толкова по-твърди и критични към модела на либералната демокрация са местните нови десни партии, някои от които се съобразяват с носталгията към авторитарното управление от миналото на част от техния електорат. Унгарската партия "Йобик" (Движение за по-добра Унгария) и гръцката "Златна зора" са особено радикално настроени и често биват свързвани с нападенията срещу местните роми или имигрантите. Макар че могат да се открият различия между десните и левите популистки движения в социален и икономически план, и едните и другите демонстрират един по-скоро изолационистки манталитет. Швейцарската народна партия например разполага с най-силни позиции в най-консервативните кантони, където навремето се заражда швейцарската нация и които изпитват най-малки икономически проблеми, а италианската Северна лига защитава интересите на богатия Север. По същия начин, жителите на най-проспериращата южногерманска провинция Бавария традиционно гласуват за по-консервативния регионален "филиал" на християндемократите, в лицето на Християнсоциалния съюз. В Южна Европа пък, огънят се поддържа най-вече от левите или центристки ориентираните популисти. В Испания това е движението Podemos (Ние можем), а в Гърция - партията Сириза, която спечели европейските избори в тази страна през 2014 и парламентарните през 2015. Значителна част от италианските избиратели пък подкрепят движението "Пет звезди" на комика-популист Пепе Грило. Всички тези партии печелят от нарастващото недоволство заради суровите мерки за икономии като, за разлика от своите дясноориентирани "аналози" от Севера, привличат много от гласовете на младите хора в градовете.
Предградия и граници
Географското преразпределяне на подкрепата за популистката десница е резултат от глобализацията, деиндустриализацията, икономическата криза и застаряващото и често намаляващо население. Младите, образовани жители на ориентираните към сектора на услугите градски региони завоюват лидерски позиции в много държави. Центровете на градовете преживяват бум и във все по-голяма степен се превръщат в бастиони на левицата и либералните партии. В същото време в индустриалните градове се очертава сблъсък между старите предградия, които преживяват упадък, и централните градски части или по-отдалечените предградия, към които се ориентира средната класа. Именно тези стари предградия се оказват крепост на популистката десница. Последните избори в Швеция потвърждават тези тенденции - така умерената десница отстъпи пред левицата в градовете, а популистката десница, в лицето на Sverigedemokraterna (Шведски демократи), демонстрира голям напредък в предградията.
Тоест, макар че в миналото радикалните десни популистки партии често печелеха гласовете на намиращите се в упадък райони на големите градове във Франция, Великобритания и Холандия, новите десни популисти се ползват с най-голяма подкрепа в предградията и в провинцията. За тях гласуват населените с представители на долната част на средната класа предградия, крайградските селища и селските райони. На електоралната карта, крайградската зона източно от Лондон, сателитните селища на Амстердам и предградията на Копенхаген се очертава като крепости, съответно, на британската Партия на невисимостта (UKIP), холандската Партия на свободата (РVV) и Датската народна партия (DF). На свой ред, френският Национален фронт печели гласове в околностите на Париж, но няма сериозна подкрепа в вътре в т.нар. Peripherique (околовръстният път, който очертава външните граници на френската столица).
Междувременно протестният вот става все по-характерен за предградията. Въпреки че проблемите, свързани с имиграцията, се увеличават, гласуването в подкрепа на антиимигрантските политики има по-скоро превантивен характер. Основата на електоралната подкрепа не е просто географско понятие. Така десният популизъм е свързан с неприемането на такива проблеми и парадигми в градовете като мултикултурализма, космополитизма и енвироментализма. Днешната популистка десница се обявява против недосегаемите, политически коректни елити и претендира да представлява позициите на "обикновените хора".
Легенда:
Десният популизъм
Над средното (национално) равнище
Бастион
Източник: Josse de Voogd, 2014
Показателно е също, колко значима подкрепа за десния популизъм оказва възраждането на старите разломни линии. Наличието на проблеми с идентичността, управлението на външни сили или преместването на значителни маси от хора, формира благодатна почва за възход на популизма. Южна Холандия, която някога е била испанско владение и дълги години след това е сравнително изостанала икономически, днес е основната база на популизма, макар че вече не се отличава по нищо от останалата част на страната. Старите обиди обаче, не са изчезнали. Хората все още говорят за "арогантните и студенокръвни холандци" от западните провинции, към които навремето е бил присъединен (и бързо подчинен) Югът. В резултат, днес холандският Юг се е превърнал в крепост както на лявопопулистката Социалистическа партия, така и на десните популисти от Партията на свободата. Този католически регион през последните години бързо се секуларизира и търси своите нови герои и нови идентичности. С други думи, политическият спектър вече не е ясно оформен по оста ляво-дясно, а представлява много по-сложна фигура.
Важно е да отбележим съществуването на трансгранични модели на подкрепа за десния популизъм. Така например, съществува ясно очертана "протестна ивица" от холандската провинция Западен Брабант, през белгийския регион Фландия, към Северна Франция. Според водача на дясната формация Vlaams Belang (Фламандски интерес) Филип Девинтер, тази ивица съвпада с очертанията на старата област Фландрия, която сега е поделена между трите държави. В същото време обаче, холандската Партия на свободата има силни позиции по източната граница на Холандия, докато в германските територии от другата страна на границата няма признаци за недоволство. Впрочем, Германия има своя собствена "протестна ивица" в източната си периферия - сравнително бедна зона, в която след Втората световна война са концентрирани немските бежанци от изток. Много показателно за Източна Германия е, че подкрепата за Die Linke (Левицата), върви паралелно с тази за евроскептиците от Алтернатива за Германия (AfD) и крайнодясната Национална демократическа партия (NDP). Предвид твърде близката си по своя характер нонконформистка активност, младите радикално настроени избиратели на крайната десница и левица в тази част на страната трудно могат да бъдат разграничени ясно едни от други.
Във Франция Националният фронт традиционно се ползва със силни позиции в източните департаменти, т.е. районите, окупирани от Германия в течение на десетилетия. Фронтът печели гласове и по средиземноморското крайбрежие, населено както с дясноориентирани бивши френски колонисти в Африка и техните потомци, така и с бедни северноафрикански имигранти. На последните избори гравитационният център на електоралната подкрепа за Националния фронт се измести на север, което отчасти се дължи на т.нар. "ефект на любимия наследник". След като партията дълго време беше игнорирана, маргинализирана и лишена от подкрепата на вътрешните райони, сега нейният нов и харизматичен лидер Марин льо Пен спечели изборите за Европейски парламент именно благодарение на гласовете на т.нар. "La France Profonde" ("дълбоката Франция").
Разпада ли се Европа?
Възходът на националистическите десни партии и на регионалистките движения, поражда фундаментални въпроси за бъдещето на т.нар. Обединена Европа. Европейската конструкция се опита да отговори адекватно на тези предизвикателства, но днес изглежда, че страда от свръхнапрягане на силите си. Избирателите в държавите от европейското "ядро", които навремето поставиха основите на ЕС, се противопоставят на задълбочаването на интеграцията, както и на идеята за продължаващото разширяване на Съюза извън неговите естествени източни граници. Това разширяване вироятно ще бъде спряно заради сложните отношения с Русия и Турция, след като вече беше забавено под натиска на обикновените европейци. Въпросът за това, кои са вънщните граници на Европа, т.е. на ЕС, остава открит и зареден с конфликти. Това се отнася най-вече за източните региони, предвид по-неясно дефинираните идентичности и лоялности в разположените там държави, макар че всъщност важи за целия континент, тъй като с отдалечаването от "ядрото" европейската идентификация и солидарност отслабват, а вътрешните центробежни сили в Съюза се усилват.
Продължаващата интеграция и разширяване на ЕС се съпътстват от процес на промяна на съществуващата система от граници. Щом една държавна граница бъде "отворена" или премахната, например чрез присъединяването на конкретната държава към Европейския съюз или към Шенгенския договор, това води до прекратяване на контрола по вътрешните граници, а "следващата граница" автоматично става по-важна, превръщайки се в преграда за останалите отвъд нея. В същото време политиката на свободно движение създава една дори още по трудно преодолима външна граница, която се превръща в зона на болезнени опити за преодоляването и и на комплексни усилия за тяхното предотвратяване. Илюстрация за това са високите стени, които защитават испанските ексклави в Северна Африка (Сеута и Мелиля), и зачестилите инциденти с претъпкани с бежанци кораби. Днес бившите югославяни се сблъскват с немалко проблеми, когато трябва да прекосяват границите на възникналите на мястото на федерацията нови държави (някои членки на ЕС и Шенген, а други не) за да се видят с някогашните си съседи. Ако пък Украйна наистина бъде интегрирана със Запада, нейните източни проруски ориентирани райони, със сигурност не биха го приели. Ентусиазмът, с който мнозина европейски политици посрещнаха новата прозападна ориентация на Украйна, игнорираше факта, че сложните вътрешни разделения, съществуващи в тази страна нямаше как да не поставят под въпрос нейното единство и отношенията и с Русия. Електоралната география показвва, че винаги съществуват множество други разделения, които са не по-малко важни от наложените от международните граници, още повече, че последните често са произволно прокарани и дори временни.
Друга последица от по-нататъшната европейска интеграция и намаляващото значение на някои от вътрешните граници на ЕС може да стане успокояването на страстите в някои от националните държави. Така, сепаратистите от Каталуния в Испания или фламандците в Белгия могат да се почувстват по-комфортно в рамките на една европейска федерална държава със слаби национални държави и силни региони. В същото време обаче, в рамките на една още по-голяма общност, лишена от обща идентичност, хората ще се чувстват отчуждени и ще се стремят да възстановят старите си локални идентичности, което пък ще стимулира балканизацията на целия континент.
Въпреки че в повечето държави възможността за избухване на конфликт не е толкова непосредствена като в Украйна, европейските общества стават все по-фрагментирани. При това взаимното разбирателство между отделните групи намалява и става все по-трудно да бъдат дефинирани някакви общи интереси. Предвид електоралните последици от тази фрагментация, формирането на работещи правителствени коалиции ще става все по-трудно и политическата парализа може да се окаже най-вероятния сценарий за много европейски държави.
Страстите, свързани с европейската интеграция, биха могли да бъдат поне частично успокоени, ако политиците (и елитите, като цяло) проявяват по-голямо разбиране към страховете и стремежите на обикновените европейци. Мнозина от тях са наясно за значението на международната политика, но смятат, че политиците и елитити са станали прекалено космополитни. Това разбира се не означава, че политиците трябва да започнат да обвиняват Европа за всичките си проблеми (макар че в немалко случаи това си е точно така). Те следва да обяснят ясно на своите народи ползите от европейското сътрудничество, съобразявайки се с начина, по който те гледат на света.
Днес европейските политици са изправени пред пред много сериозно предизвикателство. Те трябва добре да осъзнаят цялата сложност на европейския проект, да се съобразяват с миналото на континента и да се опитат да постигнат баланс между необходимостта да мислят и действат глобално и в същото време да съхранят единството между европейските общества и нации.
Пътна карта за действие
- Различните сегменти на обществото следва да се опитат по-добре да опознаят своите нужди и визиите си за света. Това се отнася най-вече за космополитните европейски елити, които трябва да демонстрират съпричастие с обикновените хора. Това, разбира се, не означава да започнат да споделят техните страхове.
- Политиците, медиите и отделните индивиди трябва да познават добре електоралната география за да си изяснят, откъде и защо извира общественото недоволство. Техните представи за избирателите на популистките партии често са твърде повърхностни и субективни, което не дава възможност за сериозен дебат по темата.
- Политиците следва да се съобразяват с крехкия характер на европейския проект, както и със сложността и споровете относно европейските граници. Мнозина на Запад, които смятаха сегашните граници за непоклатими и вечни, бяха притеснени от присъединяването на Крим към Русия. Истината обаче е, че границите винаги са се променяли и ще продължат да се променят, както показва и примерът на независимостта на Косово, подкрепена от Запада и анатемосана от Москва.
- Политиците и медиите трябва да се съобразят с електоралната география на съответните държави, когато реагират или коментират събитията в тях. Масовите протести в един град, например в украинската столица Киев, могат и да не отразяват точно ситуцията в останалите части на същата държава.
* Авторът е холандски експерт в сферата на електоралната география, анализатор на World Policy Journal
{backbutton}
