След като веднъж са постигнали консенсус по някой значим въпрос, китайците въобще не се колебаят да преминат към практически действия. Проектът на президента Си Дзинпин за създаването на ново икономическо пространство, покриващо цялата територия на Европа - от Пекин до границите на Европейския съюз, който той оповести пред света по време на едно от първите си посещения като държавен глава на Китай през 2013 в Казахстан, днес е известен като "Икономическият пояс на Новия път на коприната". Проектът е в центъра на своеобразния ренесанс на инфраструктурното строителство, който вероятно ще промени и ще определи развитието на цялата глобална икономика за десетилетия напред. Що се отнася до държавите, формиращи икономическото пространство около Китай, едно скорошно проучване стига да извода, че за да могат да покрият съвременните стандарти на търговия и развитие през следващите няколко години те ще се нуждаят от гигантски инвестиции в размер на около 8 трилиона долара.

Икономическият пояс на Новия път на коприната и Морският път на коприната

Легенда:

Сухопътен маршрут

Морски маршрут

Железопътният ренесанс

Преди няколко години Китай започна да реализира планове за изграждането на колосална евразийска и азиатска железопътна инфраструктура, чиито гръбнак са няколко високоскоростни жп линии, целящи да осигурят алтернативни транспортни маршрути за товаропотоците между (Източна) Азия и (Западна) Европа. През 2010, в едно свое интервю, Ван Менджу от Китайската инженерна академия разкри, че страната му разработва проекти за изграждането на високоскоростна железопътна система, която до 2025 да обедини в едно скоростните жп мрежи на Азия и Европа.

През същата година Китай стартира първото от планираните железопътна разклонения. Началото му е в Кунмин (провинция Юнан), след което то върви на юг, като целта е да стигне до Сингапур. Вторият маршрут започва в столицата на Синцзян-Уйгурския автономен район Урумчи и трябва да свърже централноазиатските държави, като Казахстан, Узбекистан и Туркменистан, с Германия. Третата железопътна линия пък ще свързва северната китайска провинция Хейлундзян (със столица Харбин) с източно и южноевропейските държави, през територията на Русия. Тоест, Китай лансира изключително амбициозен проект за създаването на паназиатска железопътна мрежа, която да свърже 28 държави с жп линии с обща дължина 81 хил. км.

Китайският "Железен път на коприната"

С характерното за китайците усърдиe и упоритост, страната се зае да се снабди c необходимото и високотехнологично жп оборудване от Германия, Франция, Япония и Канада. Към 2010 Китай вече разполагаше със собствени високоскоростни железопътни системи, включително влакове за скорост над 350 км/ч. Към 2012 на територията на страната бяха изградени 42 високоскоростни жп линии, което бе своеобразна подготовка за по-нататъшната китайска железопътна експанзия в Евразия. Малцина други нации съзнават истинското икономическо значение на добрата инфраструктура. Стъпвайки върху постиженията на собствената си икономика, Китай започна да се превръща в един от водещите световни износители на челни железопътна технологии за държавите от Евразия, включително Русия, Казахстан и Беларус.

На 7 септември 2013 в речта си, произнесена в присъствието на казахстанския си колега Нурсултан Назарбаев, наскоро избраният президент на Китай Си Дзинпин за първи път официално обяви своята глобална стратегия за "Новия път на коприната", предлагайки на централноазиатските държави да пристъпят, съвместно със страната му, към изграждането "Икономическата зона на Новия път на коприната".

Тогава Си поиска от Казахстан и съседните държави, включително Русия, да укрепят сътрудничеството с цел задълбочаването на регионалната икономическа, политическа и дори правна интеграция. Той, в частност, лансира идеята Китай и  централноазиатските страни да съгласуват своите стратегия за икономическо развитие и да работят заедно за формулирането на конкретни мерки за разширяване и задълбочаване на регионалното сътрудничество. В речта си Си Дзинпин акцентира върху наобходимостта от съвместни усилия за подобряване на транспортната им свързаност с цел създаването на мрежа, свързваща Източна, Западна и Южна Азия. Освен това Си предложи търговията между тях да се осъществява с местните валути, а не с американски долари, така че да бъдат защитени от рисковете на евентуална "финансова война", провокирана от Вашингтон - от типа на тази която по онова време САЩ водеха срещу Иран, а от март 2014 водят срещу Русия.

Преди началото и руснаците бяха концентрирали вниманието си върху случващото се в Сирия и провеждането на Зимната Олимпиада в Сочи и все още не бяха очертали достатъчно детайлно проекта си за Евроазиатски икономически съюз. Подкрепеният от САЩ преврат в Украйна, ескалирал впоследствие в de facto военна конфронтация между Русия и НАТО на територията на тази страна, драматично промени основния вектор на руската геополитика в посока към формулирането на алтернативни стратегии и намирането на стабилни партньори и съюзници с чиято помощ да бъде преодоляна тази заплаха за самото съществуване на страната като суверенна нация. В същото време Китай се сблъска с американската стратегия за обкръжаването му в района на Източнокитайско море и в Азия, като цяло, осъществявана в рамките на прословутото "обръщане към Азия", прокламирано от президента Обама. По ирония на съдбата, този ескалиращ американски натиск тласна двата евразийски гиганта - Китай и Русия - към сближаване, достигнало непознати досега мащаби.

Стартът на Новият път на коприната

Всички тези събития, които никой не можеше да предвиди през 2010, катализираха най-драматичната серия от промени в глобалната геополитика от май 1945 насам. Този път обаче, тя се случва на фона на отиващия си заради огромния държавен дълг на САЩ и продължителната депресия  "Американски век". Евразия  постепенно се очертава като най-динамично развиващия се и със сигурност най-големия и богат регион на планетата, поне що се отнася до ресурсите и особено на човешките ресурси.

Този факт беше изрично подчертан и по време на посещението на китайския президент Си Дзинпин в трите ключови държави от Евразийския икономически съюз (ЕврАзИС). Ден преди да присъства като почетен гост на парада по случай 70-годишнината от победата над нацистка Германия, провел се в Москва на 9 май 2015, Си разговаря при затворени врати с колегата си Владимир Путин. Веднага след това Путин обяви, че двете страни са подписали меморандум за сътрудничество, с който бъдещето развитие на ЕврАзИС се обвързва с китайския проект за Икономическия пояс на Пътя на коприната. "Интеграцията между ЕврАзИС и проектите за Пътя на коприната означава, че сме достигнали до качествено ново ниво на партньорство и на практика води до формирането на общо икономическо пространство на континента" - заяви руският президент.

На своя ред Китай се съгласи да инвестира 5,8 млрд. долара в изграждането на високоскоростната жп линия Москва - Казан, което бе от ключово значение за продължаването на реализацията му, като се планира линията да бъде продължена, през Казахстан, до Китай, като елемент от проекта за Новия път на коприната. Както е известно, общата стойност на линията Москва - Казан е 21,4 млрд. долара.

Без да губят време, на 13 май 2015 китайските железници (China Railway Group) обявиха, че са подписали договор на стойност 390 млн. долара за проектирането на линията. Те ще участват в него, съвместно с две руски компании, като целта е то да приключи през 2016. Китайското участие в проекта за високоскоростната жп линия Москва - Казан - Екатеринбург ще интегрира Русия в Икономическия пояс на Новия път на коприната.

Междувременно, преди да пристигне в Москва, на 7 май 2015 президентът Си Цзинпин посети Астана, където се срещна с казахстанския президент Нурсултан Назарбаев за да конкретизира участието на страната му в Новия път на коприната. Както е известно, Китай, Казахстан и Русия са основатели на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Изграждането на китайско-казахстанския участък от високоскоростната жп линия в рамките на Новия път на коприната вече е в ход.

Посещенията на Си Дзинпин в Китай и Русия бяха последвани от тридневната му визита в Беларус, започнала на 10 май. В географски план, тази страна е критично важно звено в усилията за сближаването между държавите от Европейския съюз и тези от Евразия, което е една от стратегическите цели на проекта за Новия път на коприната. След срещата си със Си Дзинпин, беларуският президент Александър Лукашенко декларира съгласието си страната му да се превърне в своеобразен "хъб" в рамките на Икономическия пояс на Новия път на коприната. Между другото, той подчерта, че още преди двайсет години, т.е. непосредствено след разпадането на Съветския съюз, като депутат в парламента на току що обявилата независимостта си Беларус, той е посетил Китай и още тогава е стигнал до извода за необходимостта "да се приложи китайският модел на постепенни икономически реформи" в страната му. Така и трите ключови държави от EврАзИС - Русия, Казахстан и Беларус, бяха интегрирани в проекта за Икономическия пояс на Новия път на коприната.

Отварянето на Евразия за истинско развитие

Един интересен и потенциално стратегически страничен ефект от интеграцията на Евразия, която коментирах по-горе, ще бъде драматичната промяна, касаеща възможностите за развитие на добива на редица изключително ценни суровини, включително на злато. Както е известно, Русия и държавите от Централна Азия притежават вероятно най-големите в света запаси от всички ценни метали и минерали, за които можем да се сетим.

Както Китай, така и Русия работят за максимално бързото увеличаване на своите златни резерви. Икономическата експлоатация на мащабните златни залежи в Централна Азия могат значително да улеснят тези техни усилия.

През съветските времена част от резервите на Съветската държавна банка (Госбанк) бяха именно в злато, макар че то се смяташе за "реликва от капитализма". След 1991, по време на хаотичния колапс на СССР, западните разузнавателни агенции, с  помощта на италианската мафия и част от бившата висша съветска номенклатура, организираха кражбата на практически целия златен резерв на рухналата империя - т.е. над 2000 тона златни кюлчета от сейфовете на тогавашната Госбанк, престъпление, което беше признато по-късно от самия шеф на банката Виктор Герашченко (между другото той също е сред заподозрените съучастници в тази гигантска кражба) пред смаяния руски Парламент.

След като Путин оглави Русия в края на 1999, Централната банка на Руската Федерация започна постепенно да възстановява златните си резерви. Днес, по данни на МВФ, тя вече разполага с 1238 тона злато. Само през април 2015 Русия е купила 30 тона злато.

В същото време размерите на златните резерви на американския Федерален резерв (т.е. Централната банка на САЩ), които се смятат за най-големите в света, остават неизвестни. През 2011 тогавашният генерален директор на МВФ Доминик Строс-Кан поиска осъществяването на независим физически одит на златните запаси на Федералния резерв. Както е известно, подобен одит никога не е бил правен. Твърди се, че Строс-Кан е разполагал с информация, че голяма част от 8-те хиляди тона злато, за които се смята че съставляват златния запас на САЩ, са изчезнали. Тези съмнения възникнаха във връзка с решението на Вашингтон да "забави" (а всъщност да блокира) предоставянето на 191,4 тона злато на МВФ в рамките на договореното финансиране на т.нар. "Специални права на тираж" (Special Drawing Right - SDR, са създадени през 1969 от МВФ като безналични международни резервни активи, разпределени между членовете на Фонда, пропорционално на вноските им, за допълване на съществуващите резервни активи. Всяка страна-членка има специална сметка, по която са записани, разпределените ѝ СПТ - б.р. ). Само няколко дни по-късно избухна прословутият секс-скандал, сложил край на кариерата на Доминик Строс-Кан, както и на исканията на МВФ за одит на златните запаси на Федералния резерв.

Независимо какво е състоянието на американския златен резерв обаче, ясно е, че Русия и Китай усилено купуват златни кюлчета за да укрепят позициите на собствените си валути в рамките на свърхамбициозния им проект за замяната на сегашната доларова система. Въпреки стартираната от САЩ финансова война срещу нея, финансовата система на Русия изглежда много по-стабилна, отколкото тази на Запада. Според официалната статистика, държавният дълг на САЩ например надхвърля 17 трилиона долара, което е 105% от техния БВП. Гръцкият дълг пък се равнява на 177% от БВП на страната. Средният показател за задлъжнялостта на държавите от еврозоната е 91% (за сравнително "благополучната" Германия тази цифра е 74%). В същото време, руският държавен дълг е едва 18% от БВП на страната, а този на Китай - 43% (по последни данни на МВФ).

От началото на 2000-та Беларус, Казахстан, Русия и Китай постоянно увеличават златните си резерви. Днес става все по-очевидно, че тези резерва ще се превърнат в жизненоважен елемент на суперпроекта за "Икономическата зона на Новия път на коприната".

Но конференцията, посветена на добива и търговията с ценни и редки метали, провела се през април 2015 в Дубай, изпълнителният директор на Световния съвет по златото Албърт Чен разкри, че Китай целенасочено се стреми да обвърже увеличаването на златните си запаси с реализацията на проекта за Новия път на коприната през следващите десет години. В тази връзка той цитира президента на Шанхайската борса за злато и депутат в китайския парламент Сю Луодъ, предложил на заседанието на ЦК на Китайската компартия през март 2015 развитието на пазара на злато да се обвърже тясно със стратегията за изграждане на Икономическия пояс на Новия път на коприната. За целта той е лансирал конкретен механизъм за интегрирането на основните производители и купувачи на злато, разположени в зоната на новите транспортни (железопътни) маршрути през Казахстан и Русия. Освен това Сю е акцентирал върху ползата от превръщането на ръководената от него Шанхайска борса за злато в своеобразен търговски "хъб", който да стане интегрален елемент от плана за изграждането на Икономическата зона на Новия път на коприната.

Зашеметяващите перспективи

Създаването на новата мрежа на евроазиатската високоскоростна железопътна инфраструктура ще позволи достъпа до неусвоени досега и изключително богати на ресурси райони в Евразия. На 11 май 2015 най-голямата китайска компания за добив на злато China National Gold Group Corporation (CNGGC) подписа споразумение с най-големия руски производител на злато Polyus Gold за задълбочаване на сътрудничеството в тази сфера. Съобщавайки за тази сделка, генералният директор на CNGGC и президент на Китайската златна асоциация Сун Дзин подчерта, че: "Проектът за Новия път на коприната разкрива безпрецедентни възможности пред златодобивната индустрия". На свой ред Сун Юдзин, вицепрезидент на Шанхайската борса за злато твърди, че се очаква "търговията със злато да се превърне в ключов компонент на обмена между държавите, ангажирани в проекта за Икономическата зона на Новия път на коприната".

Както вече споменах по-горе, в Евразия могат да се открият всички познати минерали и редки метали, при това в големи количества. С изграждането на новата скоростна железопътна инфраструктура разработването на техните находища се стане много по-лесно.

И така, очевидно е, че въпреки трудностите, Икономическият пояс на Новия път на коприната скоро ще стане факт. Очертаващата се реалност е, че тази мащабна мрежа от скоростни железопътни линии и автомагистрали, свързващи всички азиатски и централноазиатски държави, ще се превърне в "ядрото" на новата глобална икономика. Азбучно икономическо правило е, че развитието на транспортната инфраструктура стимулира ръста на БВП във всяка от държавите, които тя свързва, като този мултиплициращ ефект се дължи на появата и възхода на изцяло нови пазари. Илюстрацията за това е и стратегията, която Си Дзинпин и Владимир Путин реализират съвместно в Евразия.

Не бих могъл да посоча друг голям геополитически проект, който да може да се сравни с това, което постепенно се разкрива пред очите ни след като Китай започна да предоставя повече подробности за изгражданата от него мащабна инфраструктурна мрежа, известна като "Икономическия пояс на Новия път на коприната". Сега вече е ясно, че  по този "нов път" ще възникнат цели градове и индустриални зони, което пък ще повиши жизнения стандарт на стотици милиони хора, доскоро забравени от света. Последиците от това за създаването на нова глобална алтернатива на фалиралата доларова система ще бъдат много сериозни.

* Авторът е известен американски геополитик, повече за него виж "Геополитика", бр.1/2014

{backbutton}

Както е известно, през юни 2015 ЕС стартира операция срещу трафикантите на нелегални мигранти от Северна Африка. Брюксел увеличи драстично усилията си в тази посока след като през 2015 в Средиземно море потънаха няколко големи кораби с имигранти. По данни на ООН, от началото на годината в резултат от това са загинали над хиляда души.

През първия етап на операцията в нея ще бъдат ангажирани военни кораби, самолети, хеликоптери и безпилотни летателни апарати, които да събират информация за нелегалните трафиканти на хора. Вторият етап включва проверката на подозрителните кораби и лодки, плаващи без опознавателен флаг. На третия етап е възможно военни кораби на ООН да се появят в териториалните води на Либия, макар че това ще изисква предварителното съгласие на местните власти, както и съответната резолюция на Съвета за сигурност.

Такава резолюция обаче все още не е приета и съвсем не е сигурно, че може да стане факт. Руските представители в ООН например, многократно декларираха, че задържането на кораби в международни води противоречи на международното право. Както заяви в тази връзка говорителят на президента Путин Дмитрий Песков: "Въпросът за легитимността на обявените и дискутирани действия продължава да е актуален. Тепърва следва да се изясни, доколко подобни действия съответстват на принципите и нормите на международното право, особено ако се предприемат без съответните решения на Съвета за сигурност". Към сходна позиция впрочем, се придържа и Пекин.

Тук е мястото да напомня, че мащабното нарастване на броя на имигрантите стана факт след свалянето на режима на Кадафи в Либия (осъществено с активната намеса на самите европейски държави) и началото на гражданската война в Сирия. По данни на ООН, в момента в света има 59,5 млн. бежанци, половината от които са деца. Само през миналата 2014 бежанци са станали над 14 милиона души. Сред факторите за това бяха ескалацията на гражданската война в Сирия, както и началото на кръвопролитните конфликти в Украйна, Централноафриканската република и Конго.

За сравнение, преди десет години на планетата е имало 37,5 млн. бежанци. Между другото, най-много молби са получаване на бежански статут през 2014 са били подадени в Русия, където към Федералната миграционна служба са се обърнали 275 хиляди души, почти всички бягащи от Украйна.

Мащабите на миграционния поток

Разбира се, само част от бежанците се заселват в ЕС, но броят им постоянно нараства. Освен това към Стария континент се насочват не само бежанци, но и жители на бедни държави, търсещи по-добър живот. През 2014 на територията на Съюза са пристигнали 280 хиляди нелегални имигранти (а около 5,5 хиляди са се удавили в Средиземно море). Това е със 180% повече, отколкото през 2013. Рязко е нараснал и броят на молбите за политическо убежище. Така, през третото тримесечие на 2014 броят на молбите за убежище в държавите от ЕС е достигнал 164 хиляди, като повечето от подалите ги са сирийци (или се представят за такива).

Според британския министър на отбраната Майкъл Фелън, през 2015 броят на пристигашите по море в Европа нелегални имигранти ще надхвърли 500 хиляди (според други обаче, броят им ще варира между 800 хиляди и един милион). В тази връзка той призова "да прекъснем връзката между спасяването на хора в Средиземно море и разселването им, защото те ще продължат да пристигат, ако вярват, че ще бъдат разселени в Европа".

Не само Великобритания обаче се обявява против заселването на мигрантите. Така председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер лансира идеята за въвеждане на имигрантски квоти за страните от ЕС, съобразени с техния БВП, числеността на населението им, нивото на безработицата и други фактори. Това обачи породи бурно възмущение в редица европейски държави - в Словакия например, през юли 2015 се проведе масов митинг против миграционната политика на Съюза, чиито участници влязоха в сблъсъци с полицията.

В същото време, според редица анализатори, от чисто хуманитарна гледна точка, успехът на сегашния план на ЕС за борба с миграцията е под много сериозен въпрос, тъй като е изключително трудно хората, бягаши от войните в своите страни, да бъдат накарани отново да се върнат там, където ги очакват само смърт и лишения, да не говорим, че това би било в разрез с прослувите либерални ценности. По-важното обаче е, че именно държавите от ЕС провокираха с действията си сегашната ситуация, когато огромни бежански потоци се насочват през Средиземно море към Европа. Както е известно, те подкрепиха военната операция срещу диктатора Кадафи, унищожавайки един от най-устойчивите и икономически ефективни режими в Африка, и дестабилизираха целия Близък Изток. Тоест, Съюзът сам разпали войната до собствените си граници, а сега, вместо да работи за възстановяването на Либия и другите държави от региона, използвани в миналото като своеобразна преграда пред потока от нелегални имигранти, се опитва да реши въпроса по невъзможния начин.

Истината е, че имигрантският проблем е в състояние да застраши самото съществуване на ЕС. Както е известно, в момента в рамките на Съюза е налице своеобразно двувластие, т.е. съществуват национални правителства, както и наднационалната власт на Брюксел, опитващ се да диктува на Европа своите правила. Някогашната концепция на генерал Дьо Гол за "Европа на нациите", според която ЕС трябваше да се изгражда като алианс на суверенни национални държави, беше изместена от друга, целяща превръщането на Европа в конфедерация с център Брюксел, който да има решаващата дума по всички ключови въпроси, включително по този за имигрантите. В подобен ултралиберален модел няма място за националните и културни реалности. Това обаче може да доведе до провала на целия европейски проект, защото Брюксел едва ли ще може да подчини напълно всички държави от ЕС. Не е случайно, че Гърция беше на ръба да напусне Съюза или, че Великобритания възнамерява да проведе референдум по този въпрос, като не може да се изключва, че в резултат от него страната ще излезе от ЕС. В тази връзка мнозина анализатори посочват, че Брюксел е прекалил с "централизацията", т.е че ако ЕС се е оказал ефективен като икономически съюз, това не може да се каже за него, в качеството му на политически съюз.

Съществува ли обединена Европа

Всъщност, така наречената обединена Европа не съществува. Вместо това има група държави, опитващи се да диктуват волята си на останалите. Както е известно, ЕС покрива по-малко от половината територия на Стария континент, като само площта на Европейска Русия е по-голяма от тази на целия Съюз. В същото време сегашната концепция за обединена Европа не предвижда алианс между нея и Русия, вместо това напоследък ЕС работи в точно обратната посока, ориентирайки се към открита конфронтация с Москва.

Тоест, на практика, става дума за един по същество Западноевропейски съюз и тъкмо в това е основния проблем. Навремето САЩ се нуждаеха от европейска опора в глобалното си противопоставяне със Съветската империя, затова стимулираха обединяването на Западна Европа. След разпадането на СССР Европа опита да се позиционира като самостоятелна свръхдържава, но Вашингтон се нуждае от ЕС, само и докато той обслужва американските интереси. В този смисъл, сегашната политика на свръхцентрализация се подкрепя от САЩ, докато запазването на широките пълномощия на европейските национални правителства - не.

Да се върнем обаче към проблема с нелегалните имигранти. Както вече посочих, той възникна заради политическото късогледство на самите европейски лидери, които със собствените с ръце разрушиха преградите пред имигрантското нашествие, превръщайки проблема, който и преди това беше достатъчно сериозен, в истински кошмар.

Въпреки това обаче, в момента ЕС повтаря същата грешка и по отношение на Украйна. При това, правителството на Германия например, още в началото беше наясно, за "страничните последици" от свалянето на режима на Янукович. От което се налага изводът, че ирационалните действия на европейските държави, в разрез със собствения им интерес, изглежда се дължат на силния външен натиск на САЩ. Ако някой в Европа смята обаче, че провеждайки сегашната политика в Украйна води борба с Русия, много бърка, защото истината е, че просто обслужва американските интереси. В момента Вашингтон е на път окончателно да премахне опасността ЕС да се превърне в негов икономически конкурент, като не допусне създаването на "Голяма Европа".

Очевидно е, че в сегашния и вид Украйна няма как да бъде интегрирана в ЕС. Затова пък проблемите, които тя поражда за Съюза, са много: тази страна ще трябва да бъде финансово подпомагана, а украинските стоки да бъдат допускани до пазарите на ЕС, въпреки че не отговарят на европейските стандарти. И тези проблеми със сигурност ще се проточат с десетилетия. Що се отнася до мигрантите от Украйна, чиито брой в Европа е вече два милиона души, този проблем безспокои по-малко Брюксел, защото все пак става дума за хора с по-близка култура, при това притежаващи определена квалификация. За разлика от тях, африканските имигранти по правило нямат нито професия, нито образование, да не говорим, че културата им е много далеч от европейската. Въпреки това в Западна Европа няма как да не се опасяват и от неконтролирания приток на украински мигранти. И тъкмо поради това Брюксел не бърза да облекчи визовия режим за гражданите на Украйна, напротив - гледа да го усложни. Просто защото Европа отчаяно опитва да се "затвори" за притока на нежелани чужденци, откъдето и да идват те. Много е вероятно обаче, моментът за това вече да е пропуснат.

* Национален консервативен форум

{backbutton}

След проточилите се 12 години преговори, ядрената сделка с Иран вече е факт. За постигането и на иранците се наложи да направят компромис с исканията на САЩ, касаещи не само ядрената, но и ракетната им програма. Освен това Техеран не успя да постигне незабавна отмяна на санкциите, а и практическата реализация на самата сделка (включително отмяната на санкциите) ще се проточи между пет и петнайсет години. Въпреки това, всички, освен Израел и донякъде Саудитска Арабия, изглеждат доволни от постигнатото. Иран разчита на бъдещ икономически просперитет, а Близкият Изток, като цяло - на всеобщ мораториум върху ядрените оръжия. Европейските лидери пък се готвят да лобират за интересите на своите компании на иранския пазар, докато САЩ, поне засега, не възнамеряват да възстановяват дипломатическите си отношения с режима на аятоласите, нито пък да се отказват от разполагането на системата за ПРО в Европа, която официално е насочена именно срещу "иранската ядрена заплаха" (макар още в началото да беше ясно, че основната и мишена е Русия). В тази връзка възниква закономерният въпрос, какви са истинските резултати от "иранската сделка", която сериозно охлади отношенията между САЩ и традиционните им съюзници в региона - Израел и Саудитска Арабия?

В Техеран вероятно са доволни, че съумяха да накарат САЩ да седнат на масата на преговорите и неколкократно да отстъпят от предварително очертаните си "червени линии". Президентът Обама пък е на път да оправдае поне малко получената още по време на първия му мандат Нобелова награда за мир. На свой ред, Европа разчита да се сдобие с нов огромен пазар за инвестиции и пласмент на своите стоки: 77 млн. иранци, които в течение на десет години бяха лишени от достъп до западната продукция. От друга страна, израелското лоби в САЩ и в Западна Европа претърпя съкрушително поражение, оказвайки се неспособно да упражни сериозно влияние върху хода на преговорите между т.нар. "шесторка" (т.е. постоянните членове на Съвета за сигурност плюс Германия) и Иран. Русия пък получава петгодишна отсрочка (именно с толкова ще бъде удължено оръжейното ембарго, наложено на аятоласите), при положение, че ЕС бъде принуден от САЩ да замени руските газови доставки с такива от Иран. През този период Москва ще може да довърши газопровода "Сибир" за Китай, а иранците ще и компенсират евентуалната загуба на част от европейския газов пазар с мащабни покупки на руско въоръжение.

Както е известно, окончателните решения на срещата във Виена бяха взети през нощта на 13 юли, а на следващата сутрин бе официално обявено, че Споразумението вече е факт и съдържанието на този документ от цели сто страници (основният договор и петте приложения към него) най-сетне е бил приет от всички участници в преговорите. Всъщност, ядрената сделка на практика включва основните положения, съдържащи се в комюникето на върховния представител на ЕС за външната политика и сигурността Федерика Могерини за резултатите от преговорите в Лозана от началото на април 2014, плюс някои допълнения.

И така, какво точно беше договорено в австрийската столица през юли 2015:

• - Иран пое ангажимента да намали броя на центрофугите си за обогатяване на уран с 2/3, т.е. от 18 до 6 хиляди;
• - От общия обем обогатен уран, иранците ще запазят само 300 кг, т.е. само 4% от всичките си запаси. Останалите 96% следва или да бъдат утилизирани, или изнесени от страната;
• - Реакторът с тежка вода в Арак трябва да бъде преоборудван така, че да не може да произвежда плутоний;
• - Техеран се задължава да осигури на международните инспектори достъп до всички свои обекти (включително и военни), свързани с ядрените му изследвания. При това иранците могат да оспорят избора на един или друг обект, но окончателното решение за проверката им ще се взема от комисията на международните наблюдатели. Показателно е, че според постигнатото Споразумение, инспекторите могат да бъдат само граждани на държави, поддържащи дипломатически отношение с Иран, т.е. сред тях няма да има американци;
• - След като Международната агенция по атомната енергия (МААЕ) потвърди, че иранците спазват поетите в рамките на Споразумението ангажименти, Съветът за сигурност на ООН, САЩ и ЕС ще започна поетапна отмяна на санкциите. Очаква се това да стане в края на 2015 и началото на 2016. Сред първите стъпки в тази посока ще бъде размразяването на чуждестранните активи на Техеран, които в момента се равняват на около 130 млрд. долара;
• - Ограниченията за продажба на конвенционални оръжия на Иран (т.нар. оръжейно ембарго) ще се запазят и през следващите пет години, а забраната за продажбата на ракетни технологии на Техеран ще продължи още осем години;
• - Предвижда се конкретен механизъм за разрешаване на конфликтите, както и за възобновяване на санкциите. Така, ако МААЕ заподозре, че Иран нарушава условията на Споразумението, въпросът се предава в Конфликтната комисия, която трябва в рамките на 30 дни да потвърди или опровергае това.

Ако не бъде постигне компромис, въпросът следва да бъде разгледан в Съвета за сигурност на ООН, който трябва периодично да гласува резолюции за облекчаване режима на санкции. Ветото срещу тях на един от постоянните членове на Съвета ще означава, че те се възобновяват. Цялата процедура по разрешаването на конфликтите и вземането на окончателно решение не трябва да продължи повече от 65 дни.

И така, в резултат от сделката, Иран ще замрази ядрената си програма за 15 години, т.е. през този период няма да изгражда нова ядрена инфраструктура, а обемът на запасите му от обогатен уран ще бъде намален 33 пъти (от 10 тона до 300 кг). За пределно ниво на обогяване на урана се приема 3,67%, като ще остане само един завод за обогатяването му (в Натанц), докато останалите (във Фордо и Арак) ще работят за мирни и научно-изследователски цели. Всички тези ограничения целят да увеличат срока, за който Иран ще може да произведе един боен ядрен заряд от два-три месеца до една година. При това целият ядрен цикъл ще се контролира от МААЕ за период от 10 (за центрофугите и ядрените хранилища) до 25 години (доставките на уран).

По време на последните преговори във Виена, иранците успяха да получат от САЩ редица отстъпки, касаещи такива ключови проблеми като контрола, санкциите и оръжейното ембарго. Така, всички посещения на инспекторите на МААЕ следва да бъдат предварително обосновани и заявени. При това до иранските ядрени обекти ще се допускат само онези от тях, които са от държави, поддържащи дипломатически отношения с Иран. За контролиране изпълнението на споразумението на всеки три месеца ще се събира т.нар. Конфликтна комисия, в която ще участват представители на Иран и държавите от "шесторката", начело с върховния представител на ЕС за външната политика и сигурността Федерика Могерини. Това няма да позволи на САЩ да прибегнат до процедурата Snap-Back, позволяваща възобновяването на санкциите без съгласието на Съвета за сигурност, ако иранците бъдат заподозрени от Вашингтон, че са подновили ядрената си програма. Освен това оръжейното ембарго ще продължи още само пет години, вместо десет, както предлагаха САЩ. Както е известно, ЕС вече обяви, че ще преустанови санкциите до януари 2016, а американският Конгрес няма да може да блокира "ядрената сделка". При това иранският външен министър Джавад Зариф смята, че постигнато споразумение "не е таван, а само солидна основа за да продължим напред".

Всъщност, именно това е и основният въпрос в момента - накъде ще се върви оттук нататък? Защото, както изрично подчерта китайският външен министър Ван И: "Постигнатото споразумение е само началото, а практическата му реализация вероятно ще отнеме поне още десет години". Което означава, че основното предизвикателство пред "ядрената сделка" е практическата и реализация. Иранците разчитат, че още през 2016 ще получат достъп до замразените си активи на стойност над 100 млрд. долара, ще могат да увеличат петролния си износ от 35 до 52 млрд. долара годишно и ще си гарантират свежи инвестиции от  поне 1 млрд. долара. Израел обаче вече обяви, че ще мобилизира разузнаването си за да намери доказателства, че Иран нарушава поетите във Виена ангажименти и продължава да разработва ядрения си потенциал. В тази връзка си струва да напомня, че в рамките на Конфликната комисия Русия и Китай няма да имат право на вето срещу предоставянето на достъп до съмнителни ирански ядрени обекти, ако той бъде поискан съвместно от САЩ и държавите от ЕС.

Истината е, че "ядрената сделка" съдържа множество болезнени компромиси, затова не може да се разглежда като еднозначна победа нито на Иран, нито на САЩ. В резултат от нея обаче, Иран вероятно ще претърпи сериозни трансформации, в резултат от които в икономиката му занапред ще има силно присъствие на западния (и най-вече европейския) капитал. В тази връзка и на фона на истеричните твърдения на израелските медии, че Техеран ще използва икономическите дивиденти от "ядрената сделка" за закупуването на оръжия и нови военни технологии (снабдявайки с тях и Хизбула и ХАМАС), е много показателно твърдението на американските им колеги, че "дипломатическите усилия по отношение на Иран въобще не са приключили", както и, че основната им цел е "принуждаването на режима да поеме по пътя на реформите". Всъщност, какво точно ще се окаже постигнатата във Виена "ядрена сделка" - дали пролог към "цветна революция" в Ислямската република, или пък към един много по-силен Иран, ще покажат още първите резултати от посещенията на западноевропейските лидери в тази страна, както и мащабите на критиките срещу иранската ядрена програма в процеса на нейното ограничаване.

Подводните камъни на "иранската сделка"

И американския президент Барак Обама, и иранският му колега Хасан Рухани определиха постигнатото във Виена като "историческо събитие". При това обаче, всеки от тях твърди, че Споразумението е успех именно за собствената му страна. Сравнително по-балансирано беше изказването на иранския външен министър Джавад Зариф, според който "споразумението не е идеално", тъй като не отговаря напълно на очакванията нито на Иран, нито на САЩ, но е максималното, "което можехме да постигнем в сегашните условия".

Действително, приетият във Виена документ поражда множество въпроси. На първо място, незабавната отмяна на санкциите, за което толкова настояваха иранците, не се случи. Дори и при най-оптимистичното развитие на събитията - т.е. ако Споразумението бъде одобрено от Конгреса на САЩ и иранския Меджлис и премине през необходимите процедури в ООН, Техеран ще получи достъп до замразените си в чуждестранни банки активи най-рано в края на 2015. Още по-дълго време ще отнеме вземането на решение от американския президент и ръководството на ЕС за отмяната на едни или други санкции, на петролното ембарго и на банковите ограничения. Тук е мястото да напомня, че всичко това ще зависи от резултатите от инспекциите и изводите на МААЕ, в чиято пристрастност и необективност по отношение на Иран можахме многократно да се убедим през последните години.

Впрочем, дори по отношение на санкциите, наложени от Съвета за сигурност на ООН, нещата не изглеждат толкова лесни, както може да ни се стори на пръв поглед. За реализацията на изискванията на Споразумението, държавите членки на Съвета за сигурност ще трябва да приемат цели шест резолюции (като изключим, както вече споменах по-горе, въпросите касаещи доставките на въоръжение и ракетни технологии) по всеки от аспектите на наложените на Иран международни ограничения. И няма никакво съмнение, че всяка от тях ще бъде предшествана от продължителни дискусии и вече традиционните прояви на информационната война, включително появата на откровени фалшификати, "доказващи", че Техеран не изпълнява поетите ангажименти.

Истината е, че редица пунктове на Споразумението, особено касаещите контрола на изпълнението му и обратимостта на санкциите, го правят силно уязвимо за действията на иранските противници. Така процесът на премахване на ограниченията е изключително "мъгляв", уязвим за външни въздействия и сравително лесно обратим. В момента единствените гаранции за изпълнението му са "миролюбивите намерения" на Вашингтон, Лондон и Париж, т.е. на практика Споразумението се гради на пясъчни основи.

Съдържащите се в него механизми за контрол на иранската активност и процесът на премахване на санкциите се очертават в перспектива като своеобразен инструмент за външен натиск не само върху икономиката, но и върху външната политика на Ислямската република. При това този инструмент се намира в ръцете на неособено приятелски настроени към режима на аятоласите кръгове. За прозападно настроените среди в Иран, призоваващи за отказ от антиамериканската политика в региона и нормализация на отношенията със Запада, Споразумението действително може да е повод за радост. Друг е въпросът, как то се възприема от привържениците на самостоятелния път на развитие на страната и от огромния брой иранци, ангажирани в "икономиката на съпротивата", които не споделят позицията за "споразумение на всяка цена".

Тук е мястото да добавя, че ключовият период в реализацията на основните положения на Споразумението от Виена ще съвпадне с появата в Белия дом на нов президент и нова администрация, които няма да се чувстват обвързани с обещанията на Обама да "нормализира отношенията с Иран". Това без съмнение дава безброй възможности за манипулиране на буквата и духа на подписания в австрийската столица документ.

Да не забравяме също, че "ядрената сделка" трябва да мине през обсъждане в Конгреса на САЩ, което ще се проточи около три месеца (60 дни за разглеждане на Споразумението и още 22 до първото му гласуване). Също толкова трудно ще бъде и прокарването и през иранския Меджлис, тъй като политическите елити и във Вашингтон, и в Техеран продължават да се придържат към определени "червени линии", които тепърва ще се проявяват.

Към всичко това следва да добавим и бюрократичните процедури в ООН, както и действията на МААЕ. На всеки от тези етапи са възможни неочаквани обрати, но основните трудности не се изчерпват с тях. Радикално настроеният израелски премиер Бенямин Нетаняху вече квалифицира Споразумението като "капитулация пред тероризма и груба грешка с исторически мащаби", а членовете на правителството му открито коментират, че условията на "виенската сделка" нямат никакво значение за еврейската държава. Тоест, Израел ще продължи борбата си срещу иранската ядрена програма с всички налични и достъпни средства.

От друга страна, иранското общество ще усети положителните последици от отмяната на санкциите най-рано след една година (при най-оптимистичния вариант за развитие на събитията) и то при условие, че началото на реализацията на споразумението няма да бъде торпилирано от МААЕ. Както е известно, Агенцията продължава да има силни съмнения относно характера на иранската ядрена програма преди 2003, което е отличен повод да обвини Техеран в "отказ от сътрудничество и прикриване на истината" и да поиска "още по-голяма прозрачност", на ръба на нарушаването на суверенитета на страната, провокирайки по този начин острото недоволство на политическите елити в Иран.

Въпреки твърденията на мнозина, истината е, че сагата с иранската ядрена програма не приключва с подписването на виенското споразумение. Най-малокото, защото зад нея се крие по-сериозен проблем - този за икономическите и политически санкции, с чиято помощ доминираната от САЩ антииранска коалиция се опитва до коригира неприемливия за нея външнополитически курс на Техеран. Именно отказът от този инструмент е основната "червена линия" за Вашингтон, Париж, Лондон и регионалните им съюзници в Близкия и Средния Изток. Виенското споразумение не дава никакви гаранции, че такъв отказ действително ще има. Което пък означава и, че цялата еуфория във връзка с подписването на този "исторически документ" е най-малкото преждевременна.

Всъщност, приключването на преговорите в австрийската столица бележи края на определен етап от голямата игра, веднага след който започва друг, свързан с борбата за практическата реализация на "иранската сделка". И още отсега е ясно, че тя ще бъде много по-остра и драматична, отколкото онази по време на предишния етап.

Кой печели, кой губи и кой остава „на нула“ след иранската сделка

Макар че повечето големи западни медии се опитват да внушат на аудиторията си, че в "иранската сделка" няма губещи, а само печеливщи, подобни твърдения обикновено се внушават или от победителите, опитващи се с тяхна помощ да смекчат удара за губещите, или пък от самите губещи, стремящи се да убедят останалите, че всъщност не са загубили. Истината обаче е, че в резултат от "иранската сделка" има както големи победители, така и играчи, претърпели сериозно поражение. Що се отнася до САЩ, които бяха сред основните и архитекти, според американския анализатор Боби Гош, "в най-добрия случай, те не са нито очевиден победител, нито губещ". След като държавният секретар Джон Кери, посочва, че сделката дава "шанс на Америка", това означава, че наистина не става дума за стратегически успех, а по-скоро за възможност такъв да бъде постигнат в бъдеще.

И все пак, кои са печелившите и кои са губещите от постигнатото във Виена споразумение?

Печелившите играчи

Несъмнено, Иран се нарежда сред големите печеливши от тази сделка. Най-малкото, защото ще се сдобие с ядрено оръжие. Разбира се, това няма да стане скоро, тъй като Споразумението изисква иранците да отложат тези свои планове с десетина години. Само че от геополитическа гледна точка, десет години са просто миг. В същото време сделката дава възможност на Техеран да изпрати голям брой свои учени в най-добрите световни университети за да придобият необходимите знания и опит в сферата на ядрените технологии. Освен това иранците съвсем скоро ще могат свободно да купуват ядрени технологии за "мирни цели". Накрая, само след пет години ще падне и забраната пред Иран да купува конвенционални въоръжения. Както е известно, той може да разчита на първо място да вече поръчаните на руснаците ракетни системи "земя-въздух", чиято доставка може да промени военния баланс в Близкия Изток. Скоро след това Техеран ще може да купува и нови бойни кораби, изтребители, хеликоптери, танкове и всевъзможна друга военна техника.

При това иранците ще разполагат с достатъчно средства за закупуването и. Както вече споменах, премахването на икономическите санкции ще размрази поне сто милиарда долара, блокирани в течение на дълги години в западните банки. Впрочем, Иран планира да спечели поне още толкова от продажбата на енергоносители на световните пазари. Накрая, очаква се, че през следващите няколко години Техеран ще бъде наводнен от чуждестранни инвеститори.

Другите ползи за Иран нямат финансов характер, но са не по-малко важни. А най-важна сред тях е премахването на статута на "държава-парий", наложен на страната от Запада. Сега иранците ще могат да възстановят предишния си статут на регионална суперсила и с нови сили ще започнат да налагат интересите си в региона, включително в Сирия и Ирак.

Вторият играч, който печели от "ядрената сделка" е сирийският режим. Както е известно, Асад традиционно разчиташе на милиардната иранска финансова помощ, както и на доставките на ново оръжие и военни, с чиято помощ все още удържа позициите си срещу прозападната опозиция и Ислямска държава. Сега, след свалянето на санкциите, Техеран ще може още повече да увеличи помощта за своя регионален съюзник, при това тъкмо когато той отново е на ръба на поражението. Според мнозина анализатори, отпуснатата наскоро на Дамаск иранска кредитна линия от 1 млрд. долара е само началото.

Третия възможен печеливш са организации като Хизбула и ХАМАС, йеменските хуси и други тясно свързани с Техеран групировки. Всички те изпитват недостиг на жива сила, пари или оръжие и разчитат да ги получат от иранците.

Следващият играч, който несъмнено печели от "иранската сделка" е Русия. Според някои анализатори, Путин е да съгласието си за нея под натиска на Китай, но истината е, че руснаците ще извлекат сериозни ползи от нея. Най-бързо те ще се усетят във военната сфера и са свързани с перспективата за мащабни руски оръжейни доставки за Техеран. Тъкмо поради това впрочем, Москва най-много настояваше за незабавната отмяна на ембаргото на ООН в рамките на "шесторката", преговаряща с Иран. На практика, още преди подписването на "ядрената сделка" Русия обеща да достави на Техеран модернизирани ракетни комплекси С-300. Впрочем, руските петролни компании също се готвят да влязат на иранския пазар, без да се опасяват от острата конкуренция, особено от страна на Китай.

Между другото, Пекин също е в списъка на печелившите играчи от "иранската сделка". Според повечето експерти, именно китайските петролни компании ще се окажат най-големите инвеститори в иранския петролен сектор, по същия начин както го направиха в Ирак. Разбира се, китайските оръжейни компании също ще се конкурират с руските си колеги за големите поръчки на Техеран в сферата на отбраната.

Губещите играчи

На първо място сред губещите се очертават Саудитска Арабия и регионалните и съюзници. Тъй като Кралството традиционно смята Иран за свой стратегически противник, всеки успех на Техеран автоматично се възприема като поражение на Рияд. Впрочем, и от чисто практическа гледна точка, хипотетичната поява на един по-богат, по-добре въоръжен и по-силен в геополитически план Иран е изключително лоша новина за Саудитите (неслучайно това ги принуди да търсят сближаване с Москва). Хусите, които продължават да контролират по-голямата част от Йемен, въпреки мощните бомбардировки на съюзническата авиация, начело със Саудитска Арабия, несъмнено ще получат още по-сериозна подкрепа от Техеран. Между другото йеменското шиитско опълчение вече си позволява набези и на саудитска територия и никой не може да прогнозира, докъде могат да стигнат те, ако иранците се ангажират по-активно с кауза на бунтовниците. След провала на усилията да убеди най-близкия си съюзник Пакистан да изпрати свои части в Йемен, Риад може да бъде принуден да използва там собствените си неособено опитни (макар и изключително скъпо струващи) сухопътни сили. Но, както отбелязват повечето експерти, всяка инвазия по суша в Йемен е изключително рискована, както сочи впрочем и египетският опит от миналото.

Другият голям губещ от "иранската сделка" несъмнено е Израел. Стана ясно, че никой от западните му съюзници не вярва на твърденията на премиера Нетаняху, че Иран представлява екзистенциална заплаха за страната му. В момента израелското лоби в САЩ полага героични усилия да провали одобрението на виенското Споразумение от Конгреса, но вероятността това наистина да се случи е крайно малка. Което силно ще навреди и на имиджа на Нетаняху, и на стратегическите интереси на Израел.

САЩ - нито печеливши, нито губещи

Според споменатия по-горе американски анализатор Боби Гош, въпреки мощната PR-кампания на Белия дом, целяща да представи "иранската сделка" като победа на Америка, това не е съвсем вярно. Според администрацията на Обама, Споразумението е много по-добър вариант от евентуалната война с Иран, което, само по себе си, е вярно, но не бива да забравяме, че войната никога не е била автоматична алтернатива на сделката. Повечето медии в САЩ твърдят също, че Споразумението разкрива нови икономически възможности за американските компании на иранския пазар, само че опитът от Ирак показва, че те едва ли ще успеят да се закрепят на него. Посочва се и, че Иран вече ще може да се включи по-активно в борбата срещу Ислямска държава, но истината е, че той отдавна е поел водещата роля в сухопътните операции срещу ислямистите, но интересите му тази война са по-ограничени от тези на Запада: Техеран иска Асад да запази властта си в Сирия, както и да гарантира сигурността на иракските шиити. Той не се вълнува от убийствата на сунити от ислямистите, нито пък от евентуалните им планове за терористични атаки срещу САЩ или другите западни държави.

Ето защо държавният секретар Кери съвсем правилно определи "иранската сделка" като "шанс", макар че според мнозина във Вашингтон, дори тази дефиниция е "прекалено оптимистична". Разбира се, и Кери, и Обама, отдавна ще са напуснали Белия дом, когато бъдат премахнати всички санкции и ембаргото срещу Иран, както и когато малко по-късно тази страна получи възможност да поднови ядрените си амбиции. По това време светът ще бъде много по-различен от днешния, но истината е, че САЩ със сигурност не са сред играчите, имащи основание да претендират, че са постигнали стратегическа победа на 14 юли 2015.

Истинскати причини за "иранската сделка"

Според известния американски икономист Пол Крейг Робъртс, "споразумението с Иран не бива да се надценява, тъй като Вашингтон буквално във всеки момент може да възобнови санкциите, включително използвайки за целта неверни обвинения". Той смята, че постигането на "иранската сделка" е станало възможно по три основни причини. На първо място е, че в очите на американските неоконсерватори, основната заплаха за САЩ вече не са "ислямските терористи", а Китай и Русия. За разлика от последните, Пекин и Москва не позволяват на Вашингтон да прокарва идеите си за "едностранно разоръжаване". След разпадането на Съветския съюз, САЩ бързо свикнаха с уникалното си положение на единствена свръхдържава в света. Нарастването на руското влияние при управлението на Путин, както и китайският възход обаче, сложиха край на привилегированото положение на Съединените щати като "избрана и единствена" суперсила. Въпреки това във Вашингтон не се отказват от опитите да го възстановят.

В същото време, както в икономически, така и във военен план, САЩ очевидно не са в най-добрата си форма. Както посочват носителят на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц и експертът по бюджетите от Харвардския университет Линда Билмс, по време но 14-годишните си военни кампании в т.нар. Голям Близък Изток, Вашингтон е пропилял не по-малко от 6 трилиона долара. Въпреки тези гигантски разходи обаче, САЩ на практика претърпяха поражение в региона и в момента са ангажирани с проблемите, породени от възхода на т.нар. Ислямска държава, възникнала именно в резултат от американските стратегически грешки и формирала собствена база на териториите на Сирия и Ирак.

Както посочва в тази връзка Пол Крейг Робъртс, "въпреки невъобразимото си високомерие, Вашингтон е наясно, че не може едновременно да отправя предизвикателство към Русия, Китай, Иран и ислямистите и тъкмо това е една от причините за ядрената сделка с Техеран, която трябва да изключи иранците от този списък".

Втората причина, според него, е, че доколкото Иран се обявява против Ислямска държава, той може да бъде използван като инструмент за реализацията на американската стратегия в региона, развързвайки ръцете на Вашингтон в сблъсъка му с Пекин и Москва.

Третата причина за "иранската сделка" пък е загрижеността на САЩ относно "прекалената", според тях, енергийна зависимост на Европа от Русия. Според американските стратези, тя е несъвместима с насочените срещу Москва санкции, наложени съвместно от Брюксел и Вашингтон, както и с действията на НАТО, ерозиращи руската национална сигурност. Затова САЩ са твърдо решени да сложат край на тази зависимост и разчитат, че сред последиците от "иранската сделка" ще бъде връщането на Техеран в списъка на доставчиците на енергоносители на европейския пазар.

Тоест, в основата на споразумението с Иран е осъзнаването от страна на Вашингтон, че преекспонирането на "иранската и ислямистката заплахи" води до излишни разходи на време, енергия и ресурси, които са необходими на САЩ в очертаващия се тектоничен сблъсък с Русия и Китай. Освен това, самите американците престанаха да се ориентират в непрекъснато нарастващия списък от външни заплахи за националната им сигурност, който им представят управляващите, и вече не са наясно, кои от тях са реални и приоритетни.

Между другото, според Пол Крейг Робъртс: "Сред причините за разрушаването на Гърция беше стремежът да се блокира транзита на руския природен газ за Европа по планирания руско-турски газопровод (т.нар. "Турски поток"). Вашингтон изпраща американски военни в Украйна за да обучават украинските си колеги, как да си върнат откъсналите се от страната територии, а марионетното правителство в Киев не предприема никакви стъпки за изпълнение на споразуменията от Минск. Очевидно е, че Вашингтон не се стреми към трайна нормализация на украинско-руските отношения. Не по-малко очевидно е обаче и, че руското правителство няма как да постигне мир в Украйна, при положение, че САЩ на практика работят за възобновяване на войната там". Макар и косвено, това развитие също е свързано с "иранската сделка".

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Международните транспортни коридори (МТК), чиито значение в съвременния свят непрекъснато нараства, представляват изключително сложни технологични системи концентриращи по генералните транзитни направления транспортни средства (железопътен, автомобилен, морски и тръбопроводен транспорт) и телекомуникации. Концентрацията на материални, финансови и информационни потоци, високото качество на обслужване и разнообразието на предлаганите услуги гарантират ускоряването на капиталовия оборот и синхронизацията на транзита на товари, документи и финансови средства в условията на преференциален режим. МТК, които включват няколко транспортни модули, са известни и като мултимодални (или интермодални) транспортни коридори. За реализацията на проектите за международните транспортни коридори са необходими не само капитали, но и политическа воля. Ефектът от функционирането на МТК се постига в рамките на общото митническо и икономическо пространство. Освен това държавата или регионалната общност, които инициират създаването на МТК, следва да притежават определена геополитическа мощ.

След падането на "желязната завеса" особено актуални станаха проблемите на общоевропейската транспортна интеграция, обусловена от разкрилите се перспективи пред търговията и икономиката и подобряването на връзките между Запада и Изтока на Европа. Това обяснява и защо през 90-те години на миналия век ЕС се превърна в глобален лидер в процеса на формиране на международните транспортни коридори. Лансираната от него стратегия за развитие на МТК целеше създаването на условия за разширяването на европейския пазар. Обединена Европа можеше да бъде изградена само на основата на конкурентоспособна икономика с модерна транспортно-комуникационна инфраструктура. Именно от тези принципи се ръководеше и разширяването на ЕС на Изток, където значителна част от шосейната и железопътна мрежи бяха остарели. А без своевременната модернизация на транспортните мрежи ще нарастват загубите от бавната скорост на превозите на товари и пътници, както и увреждането на околната среда.

През 1994 Втората общоевропейска конференция по транспорта, провела се на остров Крив, дефинира девет приоритетни комуникационни коридори, съобразени със стратегическите направления на превозите на товари и с пътникопотоците. Реализацията на тези проекти изискваше създаването на преференциален режим в основните комуникационни възли, увеличаване пропускателната способност на граничните преходи, ускоряване и синхронизация на товарния трафик и съответната документация, усъвършенстване на системите за връзка и подготовката на персонала, приемането на общи стандарти за безопасност, както и много други неща. Проектът предвиждаше преориентацията на постсоциалистическите държави към Запада и подялбата на някогашното съветско геополитическо пространство. Прогнозната стойност на развитието на комуникационните коридори се оценяваше на около 70 млрд. евро (приведено към днешната общоевропейска валута, която през 1994 още не съществуваше), като проектът трябваше да бъде реализиран до 2010, което обаче се оказа нереалистично.

По-долу може да си види схемата на Паневропейските (Критски) транспортни коридори. Тя показва, как преди повече от 20 години ЕС си представяше бъдещата комуникационна мрежа на континента. След края на югославските войни, към деветте коридора беше добавен и МТК 10 (Залцбург - Солун).

Както се вижда, в основата на европейския проект за МТК е поставена класическата транспортна задача. Добре известно е, че ефективността на комуникационната мрежа значително нараства, ако тя е затворена. Още в хода на разширяването на европейския "Общ пазар" стартира реализацията на проекти за скоростни международни транспортни коридори с цел изграждането на единна комуникационна мрежа на Обединена Европа. В неин фундамент трябваше да се превърне затвореният транспортен триъгълник. В началото на 90-те години в общи линии приключи изграждането на Северната ос: Стокхолм - Копенхаген - Хамбург - Париж - Мадрид - Лисабон, както и на Южната ос: Лисабон - Барселона - Марсилия - Милано - Триест. Тези МТК включват скъпоструващи технически обекти. Така например, транспортната система, свързваща Дания и Швеция, включва един от най-дългите автомобилни и жп мостове в света (15 км) над пролива Йоресун, четирикилометров тунел и изкуствен остров с дължина 4 км.

Източните звена на двете транспортни оси не бяха свързани помежду си, като реална възможност тези коридори да бъдат продължени, а транспортният триъгълник да бъде "затворен" от Изток се появи едва след падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз. Като своеобразна източна ос на общоевропейския транспортен триъгълник беше избран средновековният "Път от варягите до гърците", трансформиран в МТК 9 - от Хелзинки към Санкт Петербург и Киев и оттам, през Молдова и Румъния, до Атина. Но след като европейската интеграция на Русия и Украйна се оказа илюзия ЕС реши да трансформира транспортната си политика.

Новата източна ос на европейския транспортен триъгълник

В хода на своето разширяване на изток ЕС започна да акцентира в транспортната си политика върху формирането на нова (и този път реална) източна ос на европейския транспортен триъгълник, вместо първоначалния МТК 9, минаващ през територията на Русия, Беларус и Украйна. Така на практика започна прокарването на нов "Път от варягите до гърците" през територията на новите източноевропейски членки на Европейския съюз. Той трябва да свърже балтийските пристанища Хелзинки и Гданск с черноморските портове Констанца и Истанбул. Новата източна ос се формира от МТК 1 (участъка Хелзинки - Талин - Рига - Варшава) и МТК 6 (участъка Гданск - Варшава - Краков - Жилина) и след това се свързва с МТК 4 (участъка Будапеща - Констанца).

Както е известно, румънското пристанище Констанца беше официално обявено от Брюксел за основната морска врата на ЕС в Черноморския регион. Това означава, че на практика то ще се превърне в един от трите върха на транспортния триъгълник, формиран от паневропейските транспортни коридори. В миналото за тази роля  можеше да претендира украинското пристанище Одеса или българското Варна, но днес тази перспектива вече не съществува за тях (макар и по различни причини).

През годините на съществуването на проекта за Критските транспортни коридори стана очевидно, че намеренията за създаването им са се диктували от доминиращия непосредствена след края на студената война на Запад "пазарен романтизъм", който не отчита в достатъчна степен геополитическите и геиокономически реалности.

При реализацията на този проект се отделяше специално внимание на тесните места на транзитните автомобилни маршрути. Така например, изграждащата се автомагистрала Берлин - Варшава се превърна в ключова за повечето МТК, свързващи европейския Запад и Изток с Москва, Киев и балтийските държави.

Провалите в хода на икономическите реформи, особено в източнославянските държави, както и балканската (югославската) криза доведоха до съществени корекции в плановете за изграждането на транспортните коридори. В Брюксел осъзнаха нереалността на бързата евроинтеграция на източноевропейските държави и през 2005 Европейската комисия по транспорт и енергетика утвърди пет нови мултимодални транспортни направления (коридори):

• - Северната ос, свързваща ЕС с Русия, през Финландия;
• - Централната ос, свързваща ЕС с Украйна и някои други държави;
• - Югоизточната ос, свързваща ЕС, посредством Балканите (Румъния и България), с Турция, Южен Кавказ и Каспийско море, а в бъдеще и с Персийския залив;
• - Югозападната ос, осигуряваща на ЕС излаз (чрез Гибралтарския пролив) към арабските държави от Северна Африка (от Мароко до Египет);
• - Морските автомагистрали, свързващи европейските морета (а в бъдеще и Атлантика, като цяло) с Тихия океан.

Развитието на високотехнологичните транспортни коридори между ЕС и съседните региони се разглежда от Брюксел като ключов фактор за икономически растеж, опростяване на търговските операции и връзките между хората. Според редица прогнози, до 2020 обемът на междурегионалните товарни превози по суша между ЕС и прилежащите му държави ще нарасне двукратно. Транспортният сектор на ЕС, който се координира от Транспортната комисия на Съюза, генерира 10% БВП на общността, а в него са ангажирани над 10 млн. души. Общоевропейската транспортна мрежа включва 75 хил. км скоростни автомобилни пътища (автомагистрали), 78 хил. км железопътни лиии, 330 пристанища и 480 морски пристанища, 270 от които са международни. Този грандиозен коригиран проект за трансевропейските транспортни коридори трябва да бъде реализиран вече не през 2010, а през 2020, при това две трети от транспортните коридори ще минават през територията на ЕС.

Новата транспортна стратегия на ЕС

През 2013 в съответствие с реалностите, формирали се в резултат от разширяването на ЕС на изток, Европейската комисия лансира нова транспортна стратегия, както и проект за изграждането на международни транспортни коридори, свързващи Западна и Централно-Източна Европа. Стойността на този трети по ред, от 90-те години на миналия век насам, комуникационен проект се оценява на 250 млрд. долара (планираният обем на финансиране до 2020). За преодоляването на транспортния дисбаланс на територията на Европейския съюз ще бъдат изградени девет мултимодални коридори, всеки от които следва да включва като минимум три вида транспорт и да свързва поне три различни държави.

Новата инфраструктурна политика цели обединяването на 28-те държави от ЕС в обща Трансевропейска транспортна мрежа (TEN-T). Тя включва девет транспортни коридора: Балтика - Адриатика, Северно море - Балтика, Средиземноморския коридор, Средноизточния коридор, Скандинавия - Средиземно море, Рейн - Алпи, Атлантическия коридор, Северно море - Средиземно море и Рейн - Дунав. Те ще бъдат обединени в три генерални направления: "Изток - Запад", "Север - Юг" и т.нар. диагонални коридори. Приоритетно ще бъдат финансирани коридорите, свързващи източната и западната част на ЕС, като за финансирането на първия етап на този впечатляващ проект са заделени 26 млрд. евро. На този първи етап се планира създаването на Единна европейска система за управление на железопътното движение и въздушния транспорт.

Направлението "Изток - Запад"

Генералното направление "Изток - Запад" включва три транспортни коридора: Северно море - Балтика, Средиземноморския коридор и коридора Рейн - Дунав.

Коридорът Северно море - Балтика ще свърже, на първо място, пристанищата по източното крайбрежие на Балтийско море с тези на Северно море. Той ще минава през територията на осем държава (Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Германия, Холандия и Белгия). Наред с автомагистралата Via Baltica, проектът ще се превърне в елемент на "стария" трансевропейски коридор (Международен транспортен коридор 1) между Берлин и Финландия.

Приоритетен проект тук е железопътната линия с нормално междурелсие (1435 мм) Rail Baltica. Тя трябва да свърже постсъветските балтийски държави (Литва, Латвия и Естония) с Полша и Западна Европа. Още от 90-те години се планира и изграждането на подводен железопътен тунел между Талин и Хелзинки, което непрекъснато се отлага поради ограничените финансови възможности. Този коридор предполага и развитието на речните водни пътища и канали (Белгия, Германия, Холандия), както и на фериботните превози (между Финландия и Естония). Стойността на проекта се оценява на минимум 3,6 млрд. евро, като 50% трябва да дойдат от бюджета на ЕС (програмата TEN-T), а останалите 50% от бюджетте на страните участнички в него. И тъй като балтийските постсъветски държани не разполагат с такива средства, се дискутира изграждането на скоростен железен път, който да минава край многобройните населени пунктове по трасето.

Средиземноморският коридор ще свърже средиземноморските държави (Испания, Франция, Италия, Словения, Хърватия) с континенталната Унгария (достигайки до границата и с Украйна). Гръбнакът на коридора ще се формира от скоростните автомобилни и железопътна магистрали. Ще се осъществи реконструкция на железопътните линии в участъците Лион - Торино и Венеция - Любляна.

Коридорът Рейн - Дунав трябва да свърже с помощта на основната европейска водна артерия, както и на мрежа от шосета и железопътни линии, минаващи край нея, пет крайдунавски държави от ЕС: Германия (южната и част), Австрия, Словакия, Унгария и Румъния. Коридорът стига до Черно море, през принадлежащия на Румъния Сулински плавателен канал, което ще се отрази негативно върху развитието на дунавските пристанища на Украйна.

Направлението "Север - Юг" и диагоналните направления

На свой ред генералното направление "Север - Юг" ще укрепи транспортните връзки между старите и най-развити членове на ЕС.

Коридорът Скандинавия - Средиземно море ще свърже големите градове и пристанища на Скандинавия и Северна Германия с индустриалните центрове на Южна Германия, Австрия и Северна Италия, а също с италианските пристанища и с Малта.

Коридорът Рейн-Алпи ще свърже, през Швейцария, пристанищата на Северно море (Ротердам и Антверпен) със Средиземноморския басейн (Генуа).

На своя ред, диагоналните направления, които допълват направленията "Изток - Запад" и "Север - Юг", включват четири коридора: Балтика-Адриатика, Северно море - Средиземно море, Средноизточния (Германия - Гърция - Крит) и Атлантическия коридори. Те ще свържат развитите страни от Западна Европа със средиземноморските
държави. Атлантическият коридор пък ще свързва Португалия и Испания (на запад) с Франция и Германия (на изток).

В новата европейска стратегия се визира изграждането на транспортни коридори осигуряващи достъп на континенталните държави (Австрия, Унгария, Словакия, Чехия) до морски пристанища. За първи път, с помощта на морските магистрали, ще бъдат създадени транспортни коридори до островните държави от ЕС - така Средноизточният коридор завършва в Кипър, а коридорът Скандинавия - Средиземно море - в Малта.

Германия например, възнамерява да получи от ЕС 2,8 млрд. евро за усъвършенставнето на транзитната си транспортна система. Както е известно, през страната минават шест от деветте най-важни европейски транспортни коридори. Основната част на европейските субсидии за целта (2,5 млрд. евро) ще отидат за развитие и повишаване ефективността на железопътната инфраструктура. Сериозни средства са предвидени и за развитието на международния транспортен коридор Viking с участието на Финландия, Швеция, Норвегия, Дания, Германия и Литва, Беларус, Украйна, Молдова, Румъния, България, Турция и Грузия (авторът изглежда визира международния контейнерен влак Viking - б.р.).

До 2030 единната европейска транспортна мрежа ще свърже 94 морски и речни пристанища, 38 международни летища и 15 хиляди км скоростни железопътни линии. Тоест, новата европейска стратегия дава приоритет на изграждането на единна транспортна мрежа и преодоляване на транспортния дисбаланс между държавите членки на ЕС.

Заключение

В хода на разширяването си на Изток Европейският съюз се сблъска с ръста на транспортните "тапи", породен от дисбаланса между транспортните системи на отделните държави членки. Всеки ден средно 7,5 хиляди км европейски пътища биват блокирани от задръствания, което в мащабите на ЕС води до значителен преразход на гориво. Катастрофите по европейските пътища причиняват смъртта на около 50 хиляди души годишно. Непрекъснато нарастващите емисии на вредни газове въздействат крайно негативно на околната среда. Затова повишаването на мобилността на транспортните мрежи не може да бъде постигнато без изграждането на скоростни коридори.

За реализацията на 30-те приоритетни транспортни проекта в рамките на ЕС-28 до 2020 са необходими 600 млрд. евро. Тези огромни разходи следва да се покрият не само от консолидирания бюджет на Съюза, но и от държавите членки. В консолидирания бюджет на ЕС разходите в транспортната сфера трябваше да нараснат от 600 млн. евро до 20 млрд. евро годишно. В същото време обемът на финансирането на приоритетните трансгранични проекти от консолидирания бюджет на ЕС беше увеличен от 20% на 50%. Глобалната финансова криза през 2008 и последвалата криза на еврозоната обаче, демонстрира цялата нереалистичност на тези планове.

За да могат трансевропейските коридори действително да изиграят ролята на локомотиви на икономическия растеж в ЕС се реализират редица нови високотехнологични проекти като Galileo, Sesame или ERTMS. Проектът Galileo цели развитието на нови информационно-комуникационни технологии, изполващи възможностите на космическите спътници. На свой ред, проектът Sesame предвижда усъвършенстване управлението на въздушния транспорт и удвояване броя на полетите до 2020. Третият проект пък цели създаването на единна европейска железопътна мрежа, пазарът на чиито услуги се оценява на 15 млрд. евро.

Ключова роля в новата транспортна политика на ЕС се отрежда на комбинираните превози. Т.нар. "морски автоматистрали" (Motorways of the Seas) представляват транспортен проект на ЕС за развитие на морските превози, който залага на комбинирането на автомобилните и фериботните превози. Той ще позволи да се подобрят комуникациите между Скандинавия, Прибалтика, Ирландия, Великобритания, Пиренейския полуостров, Италия, Малта и Кипър и основната част на континентална Европа. Товарите ще заобикалят основната част на континентална Европа, където (в Германия например) съществуват ограничения върху товарния транзит с голямотонажни автомобили. Реализацията на проекта ще позволи да се намали натоварването върху шосетата и броят на задръстванията, да се подобрят екологичните параметри, а в редица случаи и ефективността на превозите. Очертават се четири потенциални морски райони (Балтийско, Северно, Средиземно и Ирландско морета), както и една Северна морска ос: Белфаст/Дъблин - ферибот през Ирландско море - Шотландия/Ливърпул - Нюкасъл - ферибот през Северно море - Дания - Швеция.

Във връзка с налагането на задължителни почивки на шофьорите на тирове от минимум 9 часа на денонощие, "морските автомагистрали" ще повишат ефективността на транспортните превози, при положение, че въпросната почивка съвпада с пребиваването на автомобила на морския ферибот.

Впечатлява свободата на придвижване през траниците на европейските държави от континентална Европа. Паспортният контрол се запазва само на морските фериботи, движещи се през пролива Па дьо Кале и в Ирландско море. На магистралите и другите пътища съществува само видеоконтрол, позволяващ при необходимост да бъде идентифициран всеки автомобил, неговият собственик и маршрут. В такъв мегаполис като Лондон например, са инсталирани над 500 хиляди видеокамери, в чието полезрение човек попада по няколкостотин пъти дневно.

Създаването на съвременна транспортна инфраструктура на европейския континент е несъмнено постижение на ЕС, който в своята транспортна политика вече се намира в нова технологична епоха, впрочем, същото се отнася и за САЩ, Китай и част от Арабския Изток.

Заради глобалната криза и кризата на еврозоната обаче, грандиозният проект за трансевропейските транспортни коридори няма да бъде завършен до 2020. Въпреки това мащабите на вече осъщственото в неговите рамки строителства оказват съществено положително влияние върху икономиката на Европа. Реализацията на проекта за трансевропейските транспортни коридори между западната и източната част на Стария континент е възможна само при формирането на единно икономическо пространство. За съжаление обаче, прибързаното разширяване на изток и финансовата криза не позволиха на ЕС да реализира напълно програмата си за изграждането на системата от паневропейски транспортни коридори.

* Институт по проблемите на пазара към Националната академия на науките на Украйна

{backbutton}

На 14 юли 2015 Иран и партньорите му от шесторката на международните посредници съгласуваха т.нар. "Съвместен всеобхватен план за действия", който би трябвало да сложи край на тревогите на западните държави относно целите на иранската ядрена програма. Подписването на документа ознаменува и края на 36-годишния период на западни санкции срещу Ислямската република. След одобряването на плана за действия от всички членове на Съвета за сигурност на ООН, повечето от сега действащите санкции срещу Иран ще бъдат премахнати.

Както е известно, шесторката на посредниците включва петимата постояни членове на Съвета за сигурност на ООН, както и Германия, която беше основния доставчик на технологии за иранската ядрена програма още преди Ислямската революция през 1979. Групата е  известна и като "Европейската тройка +3", тъй като в нея участват три европейски и три неевропейски държави (към последните авторът очевидно причислява и Русия - б.р.).

Разбира се, подписването на плана за действие не означава автоматичната и незабавна отмяна на всички западни санкции срещу Иран. Както е известно,  някои американски санкции са включени пряко в американското законодателство и не могат да бъдат отменени без съгласието на Конгреса. От друга страна, във връзка с правилото за изтичане срока на действието им, много от тях автоматично ще отпаднат на 31 декември 2016, ако Конгресът на вземе изрично решение за тяхното продължаване. Затова мнозина смятат, че Барак Обама просто ще изчака изтичането на този срок.

Освен това американският президент има правото да се откаже от прилагането, да прекрати действието, или да направи изключение по отношение на повечето санкции, наложени от САЩ на Иран. Разбира се, новият президент на САЩ може да възобнови действието им, но в американската политическа практика преразглеждането на подобни решения става много рядко. С цел да бъде избегнато ново напрежение между Вашингтон и Техеран, следващият президент най-вероятно няма да преразглежда решенията на Барак Обама по този въпрос.

Това несъмнено е стъпка напред както за народа на Иран, така и за международната общност. Руският президент Владимир Путин приветства подписването на споразумението, още повече, че страната му имаше съществен принос за успеха на процеса на преговорите. Наистина, очакваният в резултат от отмяната на санкциите ръст на обема на добивания в Иран петрол може да доведе до по-нататъшния спад на цените на този енергоносители и да повиши натиска върху руската финансова система, но повечето анализатори смятат, че като цяло Москва може да разчита на определени предимства във връзка с отмяната на санкциите срещу Техеран.

Разбира се, далеч не всички посрещнаха с одобрение подписването на плана за действия: някои западни анализатори например твърдят, че руската подкрепа за международното споразумение с цел отмяна на санкциите срещу Иран е част от руско-иранския заговор, целящ разпространяването на ядрените технологии и "потискането на демокрациите" в Близкия Изток. Сред най-яростните противници на споразумението е и правителството на Израел: така един от министрите в него определи 14 юли 2015 като "един от най-мрачните дни в световната история". Като цяло обаче, събитието беше възприето доста положително от световните медии.

Кой печели от "иранската сделка"

Президентът на САЩ Обама, чиито втори мандат ще приключи през януари 2017, се стреми към бързи външнополитически успехи за да си "гарантира място в историята" (както казват във Вашингтон). През 2015 той предприе решителни действия за разрешаването на дългогодишните конфликти с Куба и Иран, по отношение на които американските санкции действаха в течение на десетилетия. Тези негови стъпка изненадаха мнозина. Самият аз, преди по-малко от година, коментирах, че "режимът на санкции, наложен от САЩ по отношение на Иран и Куба, потвърждава тезата, че на практика отмяната на американските санкции е почти невъзможна". Оказа се обаче, че и Куба, и Иран се ориентираха към сближаване със САЩ (и дори се стремят към установяване на приятелски отношения с тях) и това са реални промени, а не просто думи.

И все пак, основната логика на тезата ми си остава вярна. През 2014 посочих, че санкциите на САЩ срещу Русия са твърде опасни, защото относителното отсъствие на американски икономически интереси в тази страна означава, че във Вашингтон няма да се оформи вътрешно лоби, призоваващо за отмяната на санкциите. Затова прогнозирах, че е "по-лесно войната на санкциите с Русия да бъде започната, отколкото да бъде прекратена".

В момента сме свидетели на очертаващия се край на санкционните войни на САЩ с Куба и Иран (продължили, съответно, 55 и 36 години). Както изглежда, режимът на санкции е към края си, благодарение на това, че второто поколение кубински емигранти в САЩ искат да инвестират в Куба, а американските авиационни производители напират да продават продукцията си в Иран. Очаква се, че проектите в двете сфери ще донесат сериозни печалби за компаниите от САЩ. В тази връзка, поражда тревога предположението, че в бъдеще налагането на санкции срещу Русия може да тръгне по "иранския сценарий".

Най-вероятно, именно финансовият аспект се е оказал решаващия фактор при разрешаването и на двата санкционни проблема. Към края на президентския си мандат Барак Обама демонстрира достатъчна политическа воля за да използва именно него. Въпреки това, без перспективите за огромна непредвидена печалба за американските компании, нито едно от въпросните споразумения вероятно нямаше да бъде постигнато. Защото именно финансовите въпроси доведоха навремето и до налагането на санкциите. Малцина вероятно си спомнят, но първоначално американските санкции срещу Куба са наложени не заради ситуацията с човешките права или заради измислените обвинения за подпомагане на тероризма. През 1960 САЩ наложиха ембарго на Куба в отговор на национализацията на захарните плантации, а след това и на петролопреработвателните заводи и банките, собственост на американски компании, предприета от правителството на Кастро.

По същия начин, санкциите на САЩ срещу Иран бяха въведени не заради заплахата от разпространението на ядреното оръжие. Вашингтон одобри санкциите срещу тази страна през 1979 в отговор на окупацията на американското посолство в Техеран от ирански студенти и вземането на няколко десетки заложници. През 1981, след като прекараха в плен 444 дни, 52-мата заложници бяха освободени. Ответните санкции обаче се проточиха цели 36 години (и не са отменени до ден днешен).

Буря в чаша вода

След налагането на първите санкции срещу Куба и Иран, бяха наложени и нови, разширени или допълнителни санкции, които формално се прилагаха с цел да бъдат наказани управляващите в двете страни режими за уж извършваните от тях нарушения на човешките права или подпомагане на международния тероризъм. В същото време обаче, редица държави, в които ситуацията с човешките права е много по-лоша, са верни съюзници на САЩ и дори получават от тях значителна финансова и военна помощ. От друга страна, доказателствата, че Куба или Иран подкрепят тероризма са или малко, или въобще липсват.

Би било полезно да сравним санкциите спрямо Куба и Иран и наложените от САЩ санкции срещу Китай след събитията на пекинския площад Тянянмън през 1989. Повечето то тях действаха по-малко от две години. През миналата 2014 годишният  стокооборот между САЩ и Китай надхвърли 590 милиарда долара, макар че китайският режим не е станал по-малко репресивен.

За сравнение, през същата 2014 стокооборотът между САЩ и Русия беше под 35 млрд. долара, като върхът му бе достигнат през 2011, когато той беще 43 млрд. Както е известно, западните санкции бяха наложени през март 2014 от отговор на присъединяването на Крим. Оттогава насам спадът на взаимния стокооборот достигна 25%, в сравнение с аналогичния период на миналата година. В същото време перспективите за отмяната на американските санкции срещу Русия не изглеждат обнадеждаващи.

Иранската ядрена програма

В анализите си, почти всички големи издания определят споразумението за ядрената програма на Иран като "историческо". Това несъмнено е така, най-малкото защото за постигането му бяха нужни почти десет години. То е също толкова важно, като споразумението за нормализацията на отношенията между САЩ и Куба. Когато международните спорове се решават с помощта на дипломацията, а не на бомбите, това може само да ни радва. А когато още една държава декларира, че се отказва от ядреното оръжие това само прави света по-безопасен.

В същото време, споразумението с Иран в известен смисъл представлява негативен прецедент, защото излиза, че силните държави могат да заплашват по-слабите, принуждавайки ги да отстъпят по ключови политически въпроси. Както е известно, Иран няма ядрено оръжие. Такова оръжие обаче имат съседите му - Израел, Индия и Пакистан. Въпреки това, именно иранците трябваше да седнат на масата на преговорите и да правят отстъпки за да получат възможността отново да станат пълноправен играч на световната сцена. Индия, Израел и Пакистан създадоха собствено ядрено оръжие, но никой не им потърси сметка.

Принципът, че "правото е на страната на силния" е опасна и аморална основа за изграждане на международните отношения. САЩ не са единствената държава, която негласно се придържа съм него. Китай, Русия и много други страни също не пропускат възможност да го прилагат. Въпреки това, в качеството си на най-влиятелната държава в света, именно САЩ носят особена отговорност за въздържането от подобни практики. Нещо повече, действията на Вашингтон са толкова значими предвид факта, че през следващото десетилетие (ако не и през целия ХХІ век) изглежда много вероятно страната да продължи да бъде глобален хегемон, определящ нормите, с които останалите държави ще трябва да се съобразяват. Западните санкции могат и да не доведат до същия резултат като в случая с Иран, но Русия следва да бъде готова за подобен сценарий - най-малкото възприемайки го като най-лошия от възможните.

Можем само да предполагаме, какви точно норми на международно взаимодействие ще се наложат в Близкия Изток. Остава да се надяваме, че обикновените иранци ще могат да се възползват от разкриващите се пред тях нови възможности за по-голяма свобода и ръст на благосъстоянието им. Може да се окаже обаче, че те просто няма да имат време за това. В момента в самия Иран не се водят военни действия, но пък се водят войни в съседните му държави - Сирия, Ирак и Йемен, в които иранците също участват, по един или друг начин. Никак не е спокойно и при източните съседи на Иран - Пакистан и Афганистан.

Сега цялото внимание - що се отнася до санкциите - ще се прехвърли към Русия. След шестнайсетмесечната "война на санкциите" със Запада, руснаците несъмнено се намират в много по-добра форма, отколкото Иран. Само че тези шестнайсет месеца могат много бързо да се превърнат в шестнайсет години (а може би в трийсет и две или дори шейсет и четири години). Дали санкциите срещу Русия (или руските контрасанкции) ще отпаднат сравнително бързо, както беше в случая с Китай след събитията на площад Тянанмън? Или това ще се  трансформира в дълга война на санкциите, целяща изтощаването на противника?

Истината е, че налагането на дългосрочни санкции срещу Русия от страна на Запада не изглежда много логично. Подобно на Куба и Иран, Русия далеч не е най-лошата страна в света. Там има много повече демокрация, отколкото в Саудитска Арабия например. Впрочем, тя е много по-свободна и демократична и от Куба и Иран. Русия не е държава, която застрашава международната сигурност. Въпреки това, в икономически план, тя не е достатъчно интегрирана в глобалните вериги за създаване на добавъчна стойност и (също както и Иран) до голяма степен зависи от износа на енергоносители. Един от аспектите на съветското наследство е, че руските индустриални клъстери са концентрирани на територията на страната и в рамките на Общността на независимите държави. Много малък брой чуждестранни играчи наистина са заинтересовани от гарантирането на безпрепятствения трафик на стоки и услуги през границите на Русия.

Разбира се, Европа зависи от доставките на руски енергоносители. Но тази междудържавна икономическа зависимост се различава по своя характер от ясните вериги на доставки, свързващи държавите от Централна Европа или Североизточна Азия например. Въпреки мащабните провокации, които си позволяват отвреме навреме държавите от региона, в мирът в Североизточна Азия се запазва, до голяма степен защото икономическата активност във всяка от страните много силно зависи от тясната интеграция между тях.

Тревога поражда предположението, че в бъдеще налагането на санкции срещу Русия може да тръгне по иранския сценарий. Както е известно, първоначалната цел на санкциите беше Москва да бъде наказана заради присъединяването на Крим, но те могат да бъдат разширени под предлог, че се нарушават човешките права например, а след това и по други причини, докато в някой прекрасен ден (защо не?) Русия не бъде обвинена в разпространение на ядрено оръжие или пък, че финансира тероризма.

Разбира се, Русия не е Иран. Населението и е два пъти по-голямо, икономиката - над четири пъти по-мощна, а военният и потенциал е далеч по-мащабен. Освен това, Русия е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. В близко бъдеще тя, като минимум, ще продължи да играе изключително важна роля за гарантиране енергийната сигурност на Европейския съюз. Западните санкции могат и да не доведат до същия резултат както в иранския случай. Москва обаче, следва да бъде готова и за такъв сценарий - най-малкото като за най-лошия от всички възможни.

В заключение отново ще подчертая, че принципът "правото е на страната на силния" е опасна и аморална основа за изграждане на международните отношения. Наистина, мнозина в Украйна, Европейския съюз или САЩ могат да възразят, че, присъединявайки Крим, Русия сама се е възползвала от този принцип. Както е казал народът обаче: "злото не може да бъде поправено със зло". Пътят за разрешаването на украинската криза, поне засега, остава неясен, но е съвсем очевидно, че новата "война на санкциите" между Запада и Русия би била грешен избор.

* Авторът е доцент по социология в Университета на Сидни, Австралия и анализатор на Института за политически изследвания

{backbutton}

Мина повече от година и половина, откакто в резултат от т.нар. "Евромайдан" на власт в Киев дойде ново правитгелство. Украйна обаче продължава да е в критична ситуация. В хода на гражданската война в тази страна загинаха 6200 души, над 15 000 бяха ранени, а 1,2 милиона се превърнаха във "вътрешни бежанци". При това, ако се вярва на президента Порошенко, войната вече е довела до унищожаването на 25% от икономическия потенциал на Украйна.

Икономиката на страната отдавна излезе от контрол. Тенденцията към непрекъснат спад там е налице още от края на 2013, но в момента БВП на Украйна намалява с гигантски и постоянно ускоряващи се темпове. По данни на Световната банка, през 2015 украинският БВП ще намалее със 7,5%. Пре миналата 2014 приходите от износа паднаха с цели 40%, а през периода от началото на 2014 до пролетта на 2015 цените на стоките и услугите в страната са се повишили с почти 50%, тъй като нациионалната валута загуби две трети от стойността си.

Украинците очевидно трябва да бъдят спасявани. Въпросът обаче е, дали те могат да бъдат спасени в рамките на политиката, която следва сегашното правителство в Киев?

Подкрепяйки антправителствените демонстранти, излезли през ноември 2013 по улиците на украинската столица, САЩ, през февруари 2014, дадоха рамо за смяната на правителството, при това само година преди планираните демократични избори. Затова управляващото днес в Киев правителство се различава от предшествениците си със своята ясно декларирана привързаност към американските интереси и крайно прохладното отношение към онова, което вълнува Русия.

Признак за тези промени беше взетото на 27 юни 2014 решение на правителството на Порошенко и премиера Яценюк да подпише Споразумението за асоциация между Украйна и ЕС. Именно отказът на предишните управляващи да го подпишат провокира протестите в Киев. Това споразумение преориентира политическата, икономическа и военна активност на Украйна към Европа (и, съответно, към САЩ). То се превърна в един от основните инструменти за прокарването на западното влияние в страната.

Вторият инструмент е споразумението с Международния валутен фонд за отпускането на заеми на обща стойност 17,5 млрд. долара на Киев срещу ангажимента да бъдат осъществени ключови промени в икономическата политика на Украйна. Съгласявайки се с тази сделка, страната на практика се отказа от суверенитета си, предоставяйки на чужди държави правото да създават законите и. Въпросните заеми бяха изключително съблазнителни за Украйна, защото в началото на 2015 тя вече не разполагаше със средства за текущи плащания по външните си задължения. Ако тя беше обявила своята неплатежоспособност, т.е. беше се оказала в състояние на дефолт, щеше да загуби възможността да получава нови заеми, необходими и за да поддържа националния бюджет - пари, които по ред причини самата Украйна няма откъде да намери.

В резултат от това, страната се оказа в трудна финансова ситуация. Тя не може да си помогне сама и няма правото да предявява каквито и да било претенции. Според мнозина анализатори и експерти, това означава, че сегашната криза създава изключително привлекателни възможности за определени заинтересовани чуждестранни кръгове, стремящи се да увеличат своето богатство, да се сдобият с нова собственост и да усилят геополитическото си влияние. Въпросните експерти твърдят, че предлаганите от Запада политически решения под формата на икономически споразумения и заеми от МВФ могат само да задълбочат и разширят пропастта, в която се свлича Украйна. И тъй като от двете страни на барикадата в украинската криза стоят ядрени държави, съществува съвсем реален риск от нова световна война.

Наскоро, опитвайки се да изясня същността на тези събития и да добия представа за възможните последици, разговарях с трима известни експерти в бруклинския офис на издателството Verso Books. Това са бившият главен икономист по въпросите на платежния баланс в Чейз Манхатън Банк, професор в Университета на Мисури и автор на обширно изследване за дейността на МВФ Майкъл Хъдсън, доцентът по политикономия в Университета на Уискънсин в Милуоки и лектор в Стокхолмската школа по икономика Джефри Съмърс и бившият съветник в Държавния департамент по въпросите, касаещи Русия, Джеймс Кардън.

С какво Украйна е интересна за Запада

Няма съмнение, че Путин изигра значително роля за сегашното противопоставяне между Русия и Запада. Истината обаче е, че казионната пропаганда и предубедените медии в Западна Европа и САШ грубо изкривяват действията му. Хъдсън, Съмърс и Кардън се отнасят към него със същия скептицизъм, както и към който и да било друг съвременен лидер, но в случая ги интересува най-вече, от какво се ръководи Западът, осъществявайки намесата си в Украйна. Те например признават, че тази страна е богата на природни ресурси, чието усвояване би могло до донесе огромно богатство на онзи, който ги овладее. Там например има запаси от петрол, природен газ и различни минерали, включително уран, използван като гориво в ядрените реактори и за атомните бомби.

Две трети от територията на страната са покрити с богати черноземни почви, които - независимо от непълноценното им използване - превърнаха Украйна в третия в света износител на царевица и петия - на жито. Американските аграрни корпорации Monsanto и Cargill не крият интереса си към тях. Западните енергийни корпорации също се стремят да укрепят своите позиции си в Украйна за да си гарантират достъп до нейния петрол. През пролетта на 2014, три месеца след идването на власт на прозападното правителство, украинската енергийна компания Burisma Holding съобщи, че в нейния съвет на директорите е влязъл синът на американския вицепрезидент Джо Байдън - Хънтър.

Благодарение на промените в украинската икономическа политика, наложени от Споразумението за асоциация между Украйна и ЕС, което президентът Порошенко подписа през юни 2014, чуждестранните компании ще получат достъп до тези ресурси. Те обаче не са единственото, към което се стремят западните стратези.

Международният валутен фонд, създаден непосредствено след края на Втората световна война за възстановяването на Европа, функционира вече 70 години, оказвайки помощ на икономиките на проблемните държави. За целта той организира и управлява заемите на кредитори от целия свят (но най-вече от САЩ и Европа). МВФ предложи на Украйна сегашния пакет от заеми под предлог, че държавата ще съумее да изплати дълговете си, а условията за отпускане на кредитите ще помогнат за развитието на националната икономика и за осъществяването на необходимите реформи, включително насочените към изкореняване на скандално известната корупционна култура в тази страна. Според проф. Хъдсън обаче, тези заеми са просто инструмент, позволяващ пълното икономическо подчинение на Украйна. Той го квалифицира като своеобразна форма на дългово робство, даваща на САЩ възможност да използват украинската държава като лост за утвърждаването на американското политическо, военно и икономическо влияние. Впрочем, Хъдсън съвсем не е единствения, който твърди, че програмата на МВФ няма да помогне на обикновените украинци. Дори самият президент Порошенко призна, че нито заемите, нито реформите ще помогнат на съгражданите му. "Животът ви няма да се подобри скоро - обяви той в средата на март 2015, малко след като Фондът одобри кредитите за страната му - ако някой разбира реформите, като подобряване живота на хората, много бърка".
На свой ред, Джефри Съмърс изпитва съчувствие към украинците, вярващи, че сближаването със Запада ще повиши жизненото им равнище до онова ниво, което през следвоенния период се превърна в нещо нормално за САЩ и по-голямата част от Европа. Според него, това едва ли ще се случи, тъй като налаганата на Украйна политика е съвършено противоположна на онази, която след Втората световна война осигури просперитета на западноевропейците.

На практика, някои реформи ще доведат до сериозното оскъпяване на стоките от първа необходимост в Украйна. Така, за да приведе цените на петрола в страната в съответствие с тези на европейските пазари, правителството ще премахне субсидиите, гарантиращи евтино гориво за отоплението на домовете на гражданите. Според днешните прогнози, до 2017 цените на газа ще скочат с 280% и украинците, които са наясно с това, са крайно недоволни.

"Усещам, че един ден просто няма да имам какво да ям" - заяви наскоро пред Business News Europe 77-годишната украинска пенсионерка Валентина Поденко - не си представях, че цените на газа ще се повищат толкова". Но не само животът ще поскъпне. Държавата също може да загуби собствеността си и принадлежащите и предприятия. Ако Киев не може да плаща редовно задълженията си (което най-вероятно ще се случи), МВФ има законното право да вземе тези активи, а след това да ги продаде на чуждестранни купувачи в хода на приватизацията им. Но загубата на тези предприятия ще означава и загуба на източници на приходи за държавата, следователно правителството ще се лиши от средства за попълване на бюджета и гарантиране на своята активност, включително за реализацията на социалните си програми. В тази връзка Хъдсън предупреждава, че когато изчезне един толкова важен източник на независимо финансиране, правителството ще бъде принудено да затъва във все нови дългове за да плаща предишните. Така Украйна ще се превърне в постоянен длъжник и ще си остане такъв, докато чуждестранните собственици не предадат управлението на придобитите от тях активи обратно на държавата, т.е. докато в страната не избухне нова революция.

Мнозина украинци ще намерят начин да напуснат родината и да се насочат към други държави, търсейки там по-добър живот. Когато страната им започне да се руши заради суровите мерки за икономии, обществените вълнения и въоръженото насилие, квалифицираното и образовано население със сигурност ще избяга от Украйна.

За някои на Запад тази криза е твърде далечна и въобще не ги засяга. Това обаче не е вярно. В този конфликт една срещу друга са се изправили съвременни, индустриално развити и разполагащи с мощен ядрен потенциал държави, затова мнозина анализатори определят украинската криза като най-опасното военно-политическо събитие от глобален машаб след края на студената война.

Опасната конфронтация

След разпадането на Съветския съюз през 1991 Съединените щати в течение на почти четвърт век бяха основната (ако не и единствената) икономическа и военна свръхдържава в света, с която само отвреме на време дръзваха да се конфронтират различни терористични групировки от Третия свят. Ситуацията обаче се промени и днес САЩ са изправени пред смъртоносен сблъсък с високоорганизирана ядрена държава.

В момента, т.е. повече от половин година след подписването на споразумението за прекратяване на огъня между Киев и бунтовниците в Източна Украйна, което в общи линии се спазва, може да ни се стори, че рискът от открита война между подкрепящите Киев западни държави и подпомагащата бунтовниците Москва е намалял. Само че подготовката, която водят силите от двете страни на линията на конфронтация, говори за нещо съвсем друго.

Повтаряйки враждебните изявления на американския президент Барак Обама и британския премиер Дейвид Камерън по адрес на Москва, главнокомандващият силите на НАТО Филип Брийдлъв призова да се реагира с военни мерки на почти всяка предислокация на руските войски, каквито те редовно осъществяват от началото на дестабилизацията на ситуацията в региона след свалянето на президента Виктор Янукович.

Под предлог нарастването на руската военна активност по техните граници, през април 2015 Норвегия, Швеция, Дания, Финландия и Исландия обявиха, че възнамеряват да формират военен алианс за противодействие на "руската агресия", определяйки я като "най-голямото предизвикателство пред европейската сигурност". Същия ден се появиха съобщения, че Полша ще изразходва 44,6 млрд. долара за модернизация на военния си арсенал: създаване на нова система за противоракетна отбрана, покупката на ударни хеликоптери, подводници, броентранспортьори и безпилотни летателни апарати.

Анализаторите в големите медии с твърде лека ръка определя виновните за опасността, породена от тези събития. Сред голяма част от западните общества и прозападно настроените украинци преобладава мнението, че Путин съзнателно провокира новото правителство на Украйна и, съответно, Запада. Руският президент действително не остави никакви съмения, че е готов да използва сила (през март 2015 той дори заяви, че би използвал ядрено оръжие, ако военните действия по руската граница излязат изпод контрол). Къде обаче са доказателствата, че именно Путин е започнал този конфликт? Западните лидери твърдят, че той - образно казано - е стрелял пръв, изпращайки руски военни на Кримския полуостров след смяната на властта в Киев. Те обаче премълчават факта, че САЩ в течение на десетилетия се намесват във вътрешните работи на Източна Европа.
Тази намеса се осъществява под две форми. На първо място, това е непрекъснатото създаване на все нови военни бази на НАТО на изток, в държави, които някога бяха съюзници на Съветския съюз, и в бившите съветски републики (нарушавайки обещанието, дадено на съветския президент Михаил Горбачов от американския му колега Джордж Буш-старши). На второ място е финансирането на "продемократичните инициативи" на бившите съветски съюзници и постсъветските републики като Украйна, където след края на студената война САЩ изразходваха пет милиарда долара за да тласнат политиката на страната в изгодна за тях посока. Както е известно, в разгара на протестите на киевския Майдан и в навечерието на свалянето на Янукович, беше публикуван скандалният запис на телефонния разговор между високопоставените служители на Държавния департамент Виктория Нюланд и Джефри Пайет, в който двамата обсъждат, с кого да заменят Янукович, така че най-добре да бъдат защитени американските интереси. След по-малко от две седмици в премиерското кресло се оказа споменатият във въпросния разговор Арсений Яценюк,т.е. фаворитът на Нюланд.

Овладяването на властта в Украйна от един агресивно прозападен режим несъмнено беше изключително успешен завършек на дългогодишните усилия на САЩ. В тази връзка Джеймс Кардън лансира хипотезата, че предложението към Киев за икономическа асоциация с ЕС още в началото се е разглеждало от американските стратези като средство за разширяване юрисдикцията на НАТО и върху Украйна, като по този начин алиансът стигне до западните граници на Русия. В тази връзка той задава по-скоро риторичния въпрос: "При положение, че ЕС и без това има толкова много проблеми с новите си членове, които той не е в състояние да интегрира, защо му беше необходимо да се ангажира и с една толкова слаба и потенциално опасна държава като Украйна?", чиито отговор е очевиден, поне от гледната точка на Кремъл - "за да бъде осъществено военното обкръжаване на Русия".

Американското правителство се опитва да убеди света, че украинците се сражават за освобождението си от Путин, че руската военна активност в Източна Украйна е интегрална част от плана за връщането на страната под контрола на Москва и, че Европа и САЩ носят на украинците свобода, демокрация и надежда за по-добър живот в условията на "свободния пазар". Те обаче не казват нищо (както го прави Съмърс), че руснаците, които наследиха остатъците от Съветския съюз, дълго време се надяваха, че Русия и САЩ ще се превърнат в истински икономически партньори. Те разчитаха, че САЩ ще помогнат за успешното развитие на страната им, но бяха разочаровани. Този резултат е напълно в рамките на политиката, лансирана от накогашния съветник на президента Картър по националната сигурност - Збигнев Бжежински, според който всяка самодостатъчна в икономическо отношение държава представлява военна заплаха за Съединените щати.

Според проф. Хъдсън, Вашингтон е подкрепил антируския Майдан в Киев отчасти и за да отслаби и още повече да изолира Русия, която под ръководството на Владимир Путин съумя до голяма степен да възстанови своята самодостатъчност и чуството си за собствено достойнство и, според САЩ, отново е започнала де демонстрира своя инат. Естествено, американските лидери не са склонни да признаят, че поведението на Русия в този конфликт много напомня за действията на САЩ по време на Карибската криза, когато в Белия дом е президентът Кенеди, а Вашингтон реагира крайно враждебно и войнствено на опита на тогавашния съветски премиер Никита Хрушчов да създаде база за ядрени ракети в Куба. Сега, когато Украйна, в рамките на подписаното през юни 2014 Споразумение за асоциация, може да разположи на своя територия части на НАТО, за което толкова яростно настояват и американските лидери, и западните военни, Русия по съвсем обясними причини е разтревожена от възможността някогашният и противник отново да се превърне в неин открит враг. И, както предупреждават в един глас Хъдсън, Съмърс и Кардън (а и не само те), в резултат от този сблъсък, Украйна, Европа, а и целият свят няма да се почувстват по-сигурни, а тъкмо напротив.

* Анализатор на The Nation

{backbutton}