Навлизайки в третото десетилетие на ХХІ век, светът се изправя пред неизбежността да отговори на все по-трудния въпрос – как ще изглежда новата глобална карта след несъстоялия се край на историята, пророкуван от американския политолог Френсис Фукияма[1].

Отличителните характеристики на геополитическото положение на България – многовекторна политическа география, геоисторически модели на поведение и техните външнополитически симптоми, както и усложняваща се международна среда, би следвало да представляват императивно условие за необходимостта от високоразвита стратегическа култура и върховен стимул за ефективността и единството на външната политика на страната.

Гърция традиционно заема ключово място на световната геополитическа карта заради уникалното си местоположение и контрола върху над три хиляди острова в Източното Средиземноморие. Макар че отдавна е интегрирана в НАТО и ЕС и е част от сферата на стратегически интереси на САЩ, страната се старае да поддържа добри отношения и с техните основни съперници - Русия и Китай.

От 1986 насам целите на кохезионната политика на ЕС са да стимулира икономическото и социално сближаване, но т.нар. Лисабонска стратегия и новата Стратегия за интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж – Европа 2020, лансират и трето измерение на кохезионната политика: териториалното сближаване.

Напоследък в коментарите относно състоянието и перспективите пред Европейския съюз започват да преобладават песимистичните и откровено алармистки прогнози. Върху характера на тези оценки влияе не само анализът на многобройните проблеми, с който днес се сблъсква ЕС, но и отчайващата неспособност на т.нар. "брюкселски еврократи" да предложат адекватни решения.