Отличителните характеристики на геополитическото положение на България – многовекторна политическа география, геоисторически модели на поведение и техните външнополитически симптоми, както и усложняваща се международна среда, би следвало да представляват императивно условие за необходимостта от високоразвита стратегическа култура и върховен стимул за ефективността и единството на външната политика на страната.
При условие, разбира се, че в основата на тази външна политика се намира осъзната и проактивна геополитическа идентичност.
Многопосочна, но частично „осакатена“ политическа география
Политикогеографското положение на България в рамките на Междинна Европа се отличава със съчетанието на типично континентални характеристики с достъпа до разнообразни водни басейни като река Дунав, Черно море и, макар и косвено, Средиземно море. Тези сравнителни предимства на България пред другите междинноевропейски държави, немалка част от които са затворени във вътрешността на континента, се затвърждават и дори засилват от присъединяването на страната към ЕС и нейната принадлежност към Единния пазар.
Националните катастрофи през 1913 и 1919 лишават България от директен излаз на Егейско (Средиземно) море в Западна Тракия и от достъп до комуникационния гръбнак на Западните Балкани – коридора „Морава-Вардар“. Това са пропуснати реални възможности за осъществяването на значителния потенциал на политикогеографското положение на България, които се дължат на изключителната привързаност на българската политическа класа в началото на ХХ век към представата за идеалната територия на нацията съгласно Санстефанския идеал и пренебрегването на обективните ограничения на реалната политика.
С други думи, фикцията „Санстефанска България“ се оказва главната пречка пред осъществяването на нейни не по-малко стратегически жизнени териториални и национални алтернативи като например „Лондонска България“. Последната има това предимство пред двустранния прелиминарен договор от Сан Стефано, че е резултат от многостранни споразумения, договорени с участието на великите сили, включително на Лондонската посланическа конференция от 1913[1].
Връщам се към това обстоятелство не поради слабост към безполезни исторически аналогии и спекулации, а воден от желанието да подчертая връзката между идеалистичния или „романтичен“ подход към националната политика на България и нейното политикогеографско положение. Резултатът от това взаимодействие е частично „осакатения“ характер на съвременната българска политическа география. Въпреки това тя не губи основните си характеристики, което пък създава предпоставки за многовариантност на външната политика на държавата. Особено в условията на членство в ЕС и неговата обща външна политика и политика за сигурност. Непълното или неправилно разбиране на това геополитическо предимство на България би могло да го превърне в слабост и да доведе до трансформирането на неговото основно качество (многопосочност) в недостатък (разнопосочност).
Благородна, но догматична национална доктрина
„Романтичният“ подход не е абстракция в наши дни, а точно обратното – той упорито преследва външната политика на държавата под формата на т. нар. македонски въпрос в неговото класическо възприятие. Би могло да се приеме, че основният залог в сегашната фаза на двустранните отношения между България и Република Северна Македония е „защитата“ на последния бастион в българската външнополитическа линия, а именно темата за общата история.
В този смисъл интернационализирането в края на 2020 на въпроса за членството на РС Македония в ЕС на базата на „романтичния“ подход по националния въпрос, който се прилага впрочем и от двете страни, може да се разглежда като компенсаторна реакция, предизвикана от неизпълнението на Договора за добросъседство между двете държави[2]. Подобна стратегия обаче би могла да тласне македонския въпрос към неговата окончателна развръзка, дори и да донесе очакваните ползи за българската страна. Защото колкото по-безкомпромисен е сблъсъкът, толкова по-радикално е скъсването (отчуждаването) след него съгласно характерния за отношенията между двете държави принцип на „скачените съдове“.
„Романтичният“ характер на националната позиция се състои не толкова в нейното съдържание, колкото в начина, по който са аргументирани българските условия за членството на РС Македония в ЕС, като закономерните въпроси за историята, малцинството и официалния език са поставени в контекста на традиционното българско разбиране за македонската национална идентичност и нейния „изкуствен“ генезис.
Възприемането на по-реалистичен подход би означавало скъсване не с националната традиция, интереси и идеали, а единствено с догматичното отношение към тези базисни ценности на българската външна политика, включително в съвременния й контекст, или с други думи – със санстефанския геополитически синдром. Обратното носи рисковете за директна конфронтация с държавите членки на ЕС, както и със страните от Западните Балкани, и възможна дипломатическа самоизолация, позната ни от други злополучни исторически ситуации.
„Романтичният“ подход носи и риска от окончателното изместване на центъра на българската политика от „мекото“ привличане на България, включително и като модел за модерно развитие в рамките на ЕС, към твърдия и в крайна сметка контрапродуктивен натиск.
Радикалната трансформация на стратегията на България по този въпрос обаче изисква друга формулировка на националните интереси, която решително надхвърля историческото наследство на санстефанския идеал.
Вътрешно раздвоена външна политика
От 2004-2007 България принадлежи политически и юридически към западната общност по силата на своето членство в НАТО и ЕС. Същевременно, не е особено трудно да се забележи нейната продължаваща фактическа зависимост от Русия, която намира своето изражение както в т. нар. „балансирана външна политика“, основаваща се на презумпцията за полицентричното устройство на международния ред, така и в значителен и хроничен търговски дефицит[3]. Този дефицит надвишава значително индикативната стойност на средствата, получавани от България по линия на европейските фондове[4].
Това обстоятелство, наред с инициативи в областта на енергетиката като т. нар. „Балкански поток“, всъщност задълбочават периферността на българската икономика и дисбалансите в нея, като допълват нейната зависимост от високотехнологичните и конкурентни икономики на най-развитите държави от ЕС със суровинна и остатъчна геоикономическа обвързаност с Русия.
Отношенията между България и Русия имат обаче много по-дълбока основа от икономиката и текущата политика. По подобие на държавите от западния дял на Междинна Европа, геополитическите афинитети на българското обществено мнение се определят най-вече от исторически и културно-политически фактори. В частност, русофилските настроения в България имат геополитически трансцедентен характер, т.е. те се запазват и възпроизвеждат с различна интензивност, разбира се, независимо от международния статут на Русия, благодарение на историческите връзки с тази страна и културната близост. Русофилските настроения в България са неразривно свързани с националната идентичност и иконография. Тяхното политическото „остойностяване“ обаче се извършва в наши дни изцяло в полза на Русия за сметка на останалите нации и народи от Руската империя и СССР, които са изиграли съществена роля в историята на България.
За разлика от русофилството, прозападните настроения се проявяват в политическия живот на страната по-скоро циклично и техните възходи и падения са зависими от международния статут на техните източници. Би могло да се приеме, че от гледна точка на колективното съзнание те имат геополитически преходен характер, доколкото не произтичат пряко от доминиращите представи, формиращи българската национална идентичност. Това обаче не им пречи да оказват структурно влияние върху политическата система и външната политика на България, като допринасят за тяхното трайно раздвоение под въздействието на междинноевропейския геоисторически модел на отношенията между т. нар. „велики сили“ в Европа (феномен, който може да бъде дефиниран като „външна и вътрешна биполярност“ на българската политика).
Тактически опортюнизъм или стратегически прагматизъм?
Геополитическата матрица на българската външна политика функционира на базата на взаимното допълване и усилване на двата й основни и исторически обусловени вектора – външния (междинноевропейския) и вътрешния (националния). Проводник на външните влияния върху българската политика, които много често имат идеологически характер, са т. нар. „мегамитове на ХХ век“[5]. Би могло да се приеме, че българската външна политика се провежда под изключителното въздействие на два от тези мегамитове – национализъм в двете му основни форми („църковен“, по време на Предосвобожденския период, и „държавен“, който се идентифицира основно със санстефанския идеал през периода от Освобождението до 1944) и универсализъм, който също би могъл да се сведе до две основни форми („социалистически“ в периода 1944-1989 и „капиталистически“ в периода след 1989).
Сегашният етап е белязан от наличието едновременно на наднационални идеи, като едно от израженията на глобализма с капиталистическо социално-икономическо съдържание, и на реминисценции на национализъм с различна интензивност, които във външнополитически план се проявяват като остатъчни симптоми на санстефанския национален идеал.
В тази светлина последното в хронологичен план присъединяване на България към западния полюс в световната политика би могло да се интерпретира по два начина - като осъзнат ценностен или, както беше помпозно обявен през 1990-те години, цивилизационен избор, или като проява на традиционния за Междинна Европа биполярно-сателитен геополитически синдром. В сегашните условия опитите за еманципация от последния се изразяват не толкова в дълбоко осъзната самоидентификация с определен политически и икономически модел на развитие, колкото в хаотични прояви на „балансиране“ между двата традиционни центъра на сила в Европа – източния и западния.
Последното обаче е само страничен признак на биполярния характер на българската геополитическа идентичност. В своята същност той се проявява в незавършената дезинтеграция на България от източния полюс на влияние - Русия (енергетика), и непълната интеграция в западната общност - ЕС/НАТО (Шенген, еврозона). Напълно възможно е между тези две обстоятелства да има пряка причинно-следствена връзка и те да се обуславят взаимно.
Така или иначе, съотношението между дезинтеграция и интеграция е показателно за присъствието и влиянието върху българската външна политика на двата основни симптома на междинноевропейския геоисторически модел на съотношението на силите в Европа – биполярния и сателитния. Диалектиката между тях формира своеобразен „затворен кръг“, който в крайна сметка ощетява цялостния баланс на българската външна политика.
Сегашният цикъл, който се материализира след пълноправното присъединяване към западната общност, се характеризира с подобна двойствена тенденция – засилване на механичните сателитни рефлекси в тяхната евроатлантическа форма, което се отразява, също както и опитите за неадекватно на стратегическата среда „полицентрично балансиране“ между Запада и Русия, на интегритета и ефективността на българския външнополитически подход.
Пълната аналогия с предшестващи геополитически цикли обаче би била неуместна, защото сегашният е едновременно конвенционален и нестандартен. От една страна, присъединяването на България към НАТО носи белезите на класическо членство в международен военнополитически съюз, който обаче има характера на колективен играч от глобален порядък.
Членството в ЕС, в качеството му на колективен континентален играч, би било напълно традиционен акт, ако не беше частично наднационалната същност на Съюза. В това именно се състои и същинската особеност на настоящия геополитически цикъл, в който се намира България. Всъщност, в завършен вид ЕС е изражение на идеалистичната или интеграционна геополитика („геоинтеграция“), която се възприема като алтернатива на класическата силова политика и намира практическа реализация за първи път в историческа ретроспектива.
Същността на ЕС като самостоятелен геополитически играч е комплексен въпрос, който е обект на самостоятелен анализ, но неговият основополагащ външнополитически принцип - този на мултилатерализма, съдържа шанса за осъществяване на политики, които са основани на съчетанието от прагматични интереси и идеални цели.
Смесеният национално-колективен характер на процеса на вземане на решения в рамките на ЕС предоставя от своя страна допълнителна възможност за междинноевропейските държави членки, сред които и България, да смекчат негативите на традиционните за тях геополитически синдроми, като се превърнат от „пасивен инкасатор“ в активен участник, съобразно своите възможности, във формирането на общата външна политика на ЕС.
Подобна възможност не бива нито да се надценява, нито да се подценява, но нейната практическа реализация, най-вече в живота на обикновените граждани, зависи изцяло от способността на съответната държава и нейната политическа класа да бъдат адекватни и напълно интегрирани в структурите, институциите, механизмите и процесите на функциониране на ЕС.
Следователно, автономният подход изисква наличието на развита стратегическа култура, която позволява точното идентифициране на симптомите на основните геоисторически модели на поведение и техните негативни отражения върху текущата външна политика на България с цел ограничаването или, ако е практически възможно, елиминиране на тяхната роля в процеса на вземане на решения от национално значение.
Трайното неутрализиране на деструктивното влияние на геополитически комплекси като санстефанския, сателитния и биполярния предполага възприемането на съвременна формулировка на националните интереси, която се основава не толкова на идеологически мегамитове, колкото на съчетанието на ограничен брой ясни цели с пряк ефект върху социално-икономическото положение на гражданите и универсални политически принципи, гарантиращи техните свободи, права и сигурност или накратко – правовата държава.
Подобна еволюция в националната ценностна система би била от своя страна необходимата предпоставка и главно условие за елиминиране на проявите на романтично-пропаганден национализъм и сателитно-биполярен опортюнизъм и тяхната замяна с принципен и стратегически ориентиран патриотизъм.
София, май 2021
* Авторът е доктор по политология, статията изразява личното му мнение и не ангажира редакцията или която да било организация или институция.
Бележки:
[1] Тази хипотеза за развитие на македонския въпрос и избягване на първата национална катастрофа след Балканските войни е свързана с подхода, предложен от тогавашния български министър-председател Иван Евстратиев Гешов в края на Първата балканска война в съответствие с реалностите, създадени от подписания на 17 май 1913. Лондонския мирен договор между Османската империя и балканските съюзници. Т.нар “Лондонска България”, включваща “безспорната зона” в Македония и цяла Източна Тракия с Одрин и с широк излаз на Егейско море, предвижда териториален компромис със съюзниците по формулата “Солун за Гърция, Скопие за Сърбия, Одрин за България” и международен арбитраж (от страна на Русия), гарантиращ спазването на договора със Сърбия относно “безспорната зона” в Македония. Въпреки това, тази възможност, предложена от Иван Гешов, не е била взета под внимание от тогавашните управляващи фактори в България. Нещо повече, веднага след Лондонския мирен договор подалият оставка Иван Евстратиев Гешов е сменен с далеч по-радикални политици, които ще бъдат заместени на свой ред с още по-радикални, след провала им в Междусъюзническата война, известен в нашата историография като „престъпното безумие“...
[2] Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония, подписан на 1 август 2017 и влязъл в сила на 14 февруари 2018.
[3] Около 3 милиарда щ. д. средно годишно за периода 2014-2020 (данни: Българска народна банка)
[4] Около 1,3 милиарда евро или около 1,7 милиарда щ. д. годишно за периода 2014-2020 (данни: Министерство на финансите)
[5] Бжежински, Збигнев, Извън контрол. Глобален безпорядък в навечерието на 21 век, София, 1994, с. 31
