Фактът, че в момента Африка привлича вниманието както на традиционните външни играчи (САЩ, Великобритания и Франция), така и на нови, в лицето на Китай, Турция и Саудитска Арабия, едва ли изненадва някого.
Интересно е, че напоследък все по-сериозна роля на континента играе Русия, макар че позициите и там все още не изглеждат достатъчно стабилни. Затова пък тези на Франция търпят много сериозна ерозия.
При това нещата не опират само до това, че френският икономически потенциал не може да се сравнява с този на САЩ или Китай, или пък че военните възможности на страната отстъпват на военния потенциал на Русия и Турция. Основният проблем на Париж е, че в постколониалния период страната загуби позициите си в някои бивши свои владения, стремейки се да противодейства на новите управляващи или пък сериозно ги ерозира, опитвайки се да наставлява независимите африкански държави или пък съзнателно да ги дестабилизират политически. Защо бе необходимо това? Най-вече, защото Франция не беше в състояние да инвестира сериозно в социалната сфера и индустриалното развитие на някогашните си колонии и предпочиташе да акцентира върху военния си потенциал, особено предвид факта, че разполагаше със собствени военни контингенти в повечето от тях. Много от местните диктатори бяха склонни да следват руслото на френската (гео)политика, превръщайки страните си във фактически протекторати на Париж, само и само да гарантират собствената си сигурност, благодарение на френската военна машина. Още повече, че в мнозинството от тези бивши колонии съществува достатъчно мощна въоръжена опозиция на управляващите режими.
Междувременно възникна и друг проблем. Докато Франция беше принудена от обстоятелствата да гради отношенията си с държавите от Магреб (включващ бившите френски колонии Мароко, Алжир, Тунис, както и Либия) на сравнително равноправна основа, тя продължи да се отнася с тези от Сахел и Централна Африка (Мавритания, Мали, Чад, Нигер и Централноафриканската република) като към зависими от нея територии. Ще припомня, че Сахел е тропически саванен регион в Африка, представляващ своеобразен преход между Сахара, на север, и по-плодородните територии на юг, по-известни като африканския регион Судан (няма общо с едноименната държава). Сахел включва десет държави с население от общо 300 млн. дущи. Става дума за хиляди километри савани и полупустинни зони, простиращи се от Атлантическия океан до Червено море.
Опитите на Париж в рамките на т.нар. „арабска пролет” да смени неудобните му режими в Магреб, държащи на „равноправните отношения”, със свои протежета, т.е. приравнявайки нивото на контактите до "стандартите на Сахел", му струваха твърде скъпо. В момента позициите на Франция са силно ерозирани не само в Алжир, но и в Либия и дори в Тунис.
Най-важното обаче е, че неспособността на Париж да защити със сила позициите си в зоната на Магреб (както показаха събитията в Либия например) породи силни съмнения и относно френските възможности в Сахел и Централна Африка. Тоест, Франция загуби имиджа си на един от най-силните външни играчи в Африка и в резултат се сдоби с нови точки на напрежение в собствените си сфери на влияние на континента. Така, фактическата загуба на влияние в Централноафриканската република (ЦАР) се отрази крайно негативно върху френските интереси в Мали и стимулира ескалацията на политическата нестабилност в Чад, както и постепенното „пробуждане” в Нигер. И това, само в рамките на последните десетина години.
Според експертите, следващи в този списък най-вероятно ще се окажат държавите от бившата Френска Западна Африка – Сенегал, Камерун, Гамбия и Кот д’Ивоар. Французите много трудно биха успели да запазят позициите си там. Нито от икономическа, нито от военно-политическа гледна точка, Париж не може да разчита да участва успешно в конкуренцията за влияние в тези страни. И, ако в икономически план, Франция се надява да ангажира ЕС, като инструмент за запазване на влиянието си, представяйки се като основния проводник на „европейските ценности” (и капитали) в Африка, във военнополитически тя не би могла да се надява на нечия подкрепа. САЩ имат собствени интереси на континента, а останалите и партньори от НАТО не демонстрират никакво желание да се ангажират с тази крайно нестабилна зона на планетата, особено предвид горчивия опит от миналото в страни като Руанда и Бурунди например.
Тоест, опитите на Париж да реши проблемите си в Африка с помощта на своите западни съюзници търпят провал. Някои от последните играят собствени игри на континента, а останалите нямат никакво желание да подкрепят съмнителните начинания на французите. В резултат от това обаче, Франция рискува да загуби и достъпа си до урановите находища и възможностите за добив на петрол и газ, както и на различни други ценни африкански ресурси. Според някои експерти, още през следващото десетилетие тя може да се лиши от влиянието си в Сахел, като след ЦАР и, вероятно, Мали, ще и се наложи да се изтегли от Чад, Нигер и Буркина Фасо. А след това и да се сблъска със сходна ситуация в бившите си владения в Западна Африка. Разбира се, ако междувременно не съумее да промени сегашната парадигма на африканската си политика, което засега не се очертава.
В тази връзка си струва да си припомним, каква е основата на сегашната френска икономика. Истината е, че напоследък в страната просперират най-вече пазарът на услуги, банковата сфера, висшата мода и парфюмерията. Те обаче не се нуждаят от Африка или поне не пряко. Що се отнася до ядрения сектор, машиностроенето и военно-индустриалния комплекс, те или преживяват упадък, или пък разчитат на сътрудничеството с други държави, в чиито рамки французите невинаги играят водещата роля.
Френско-руският сблъсък в Сахел
Както е известно, в края на май 2021, в интервю за Le Journal du Dimanche, френският президент Еманюел Макрон обвини преизбрания в началото на годината държавен глава на Централноафриканската република Фостен-Арканж Туадера, че се е превърнал в „заложник на частната руска военна компания (ЧВК) Вагнер”, която според Макрон „овладява рудниците, а заедно с тях и политическата система на страната”, възползвайки се от антифренските настроения в ЦАР.
Във въпросното интервю Макрон признава, че за сметка на отслабващото влияние на Париж в държавите от Африка, там укрепват позициите на други страни, при това не става дума само за мощната китайска експанзия на континента, но и за „успешно вклиняващите се” Русия и Турция, които по думите му разполагат с „отлични система за дезинформация”.
В Банги обаче твърдят, че не става дума за ЧВК „Вагнер”, свързвана с руския бизнесмен Евгений Пригожен, а за официален договор с Министерството на отбраната в Москва, който при това се реализира под контрола на Съвета за сигурност на ООН.
Кремъл официално признава присъствието в ЦАР на 535 руски „инструктури”, изпратени за да обучават военните и местната силите за сигурност. Според руското Външно министерство, 300 от тях са изпратени по молба на правителството в Банги „заради рязкото изостряне на ситуацията в ЦАР в навечерието на провелите се през декември 2020 президентски избори”.
Както е известно на тези избори (вторият им тур беше проведен на 14 март 2021) в Централноафриканската република, срещу действащия президент Фостен-Арканж Туадера се обединиха 19 политически сили, ползващи се с подкрепата на Франция. Целта им беше да не допуснат преизбирането на Туадера, обвиняван от мнозина опозиционери, както и от някои западни държави, че е "прекалено проруски настроен", макар че това не е съвсем вярно. Истината е, че ЦАР получава помощ, включително и военна, не само от руснаците, но и от Китай, САЩ, Франция и редица африкански държави. Военните, жандармеристите и полицаите от тази страна пък се подготвят не само от руски инструктори, но и от инструктори от ЕС. В страната е разположена Европейска военно-тренировъчна мисия, включваща около 250 офицери от различни страни членки на Съюза, половината от които са французи. Впрочем, икономическата помощ за ЦАР също идва най-вече от тези държави и организации и тъкмо тя формира по-голямата част от приходите в бюджета. Освен това, президентът Туадера редовно посещава не само Москва, но и Париж и Брюксел.
Проблемът в случая е, че докато Русия не се опитва на налага на Банги един или друг политически модел, ЕС, Франция и САЩ го правят, при това доста безцеремонно, което поражда раздразнние сред значителна част от населението на ЦАР. Така, през пролетта на 2020, Брюксел, Париж и Вашингтон прибягнаха до открит шантаж срещу властите в Банги, след като управляващата партия MCU ("Движение на обединените сърца") се опита да внесе поправки в Конституцията във връзка с пандемията от коронавирус и сложната вътрешнополитичеса ситуация. Те целяха отлагане на президентските избори, без въвеждането на преходен период, който - както показва опитът на ЦАР - традиционно води до хаос и безвластие.
След два неуспешни опити за организиране на държавен преврат и масови безредици с цел да бъде свалено правителството на Туадера, осъществени през май и юни 2019, опозицията и външните сили решиха да променят тактиката, връщайки в страната бившия президент Франсоа Бозизе, който носи лична отговорност за разпадането на държавността, армията и силовите структури на ЦАР през 2013, когато бунтовниците от ислямистката коалиция Seleka превзеха столицата Банги без бой и устроиха там масово клане. Самият Бозизе тогава избяга в чужбина, изоставяйки съгражданите си на произвола на съдбата. А след като му разрешиха да се върне в ЦАР започна да се държи като равен с действащия държавен глава. Партията му KNK, която е втора по брой на местата в Парламента, инициира формирането на коалициа от враждебно настроени към президента Туадера опозиционери, разчитащи на външна (най-вече френска) подкрепа. Противоречията между отделните лидери, както и личните амбиции им попречиха обаче да издигнат общ кандидат на предидентските избори. През лятото на 2020 коалицията беше преформатирана в т.нар. Съюз на демократичната опозиция (COD-2020), в който влязоха водачите на всички опозиционни партии, начело с Франсоа Бозизе и бившия премиер Анисе-Жорж Дологиле.
През есента на 2020, т.е. в навечерието на изборите, активистите на КНК и бивши офицери, свързани с Бозизе, се опитаха да организират протестни акции и безредици. Властите обаче се въздържаха от употреба на сила, предпочитайки просто да забранят провеждането на несанкционирани демонстрации. В началото на декември 2020 пък, Конституционният съд на страната реши да извади Бозизе от списъка на кандидатите за президентските избори, тъй като той не успя да докаже, че е пребивавал в страната повече от година преди изборите, както и, защото името му фигурира в санкционния списък на ООН.
В този момент обаче, президентът Туадера допусна грешка, като вместо да арестува Бозизе, както го изискват решенията на ООН, касаещи санкционния списък, и да го предаде на Международния съд, той допусна съперникът му да избяга в северозападната част на страната, където живеят повечето му привърженици. Там Бозизе бързо събра достатъчно сили за да организира въоръжен поход към столицата Банги с цел да свали легитимното правителство.
Първоначално бойците му се придвижваха доста бързо и успяха да блокират столицата от три страни, възползвайки се от това, че създадената наново през последните две години национална армия не разполагаше с практически опит. За сметка на това, хората на Бозизе от т.нар. "коалиция на патриотите", повечето от които са бивши военни или наемници от Чад и Судан, са добре въоръжени и отлично владеят методите на партизанската война.
В тези уславия президентът Туадера беше принуден да поиска помощ от Русия и Руанда, които след като предварително уведомиха комитета по санкциите на Съвета за сигурност на ООН, изпратиха, 300 руски инструктори и още толкова руандийски военни. Освен това, Москва изпрати в ЦАР четири бойни хеликоптгери МИ-8. В началото на януари 2021 настъплението на бунтовниците беше спряно, макар че те продължаваха да преминават безпрепятствено през постовете на миротворческите сили на ООН от Пакистан и Мавритания, които съзнателно не искаха да пречат на "своите братя мюсюлмани". Именно ислямистките въоръжени групировки, както и наемниците от Чад и Судан формираха гръбнака на бунтовническите сили. Нещо повече, мавританските и пакистански "миротворци" на ООН масово продаваха боеприпаси на последните.
Впрочем, позицията на ръководството на MINUSCA (интегрираната многостранна мисия на ООН за стабилизиране в Централноафриканската република), наброяваща над 12 хиляди души, за чиято издръжка всяка година се изразходват по 1 млрд. долара, също беше доста странна. Според него, MINUSCA няма право да участва в потушаването на бунта срещу законното правителство, а може само да защитава цивилното население от насилие. Едва когато бунтовниците започнаха да атакуват и миротворците на ООН, убивайки неколцина от тях, последните се решиха да реагират, макар и неособено активно. Освен това MINUSCA съзнателно бавеше деблокирането на шосето от Камерун до Банги, по което столицата и другите градове в ЦАР се снабдяват с продоволствие и медикаменти. Въпреки това, опирайки се на подкрепата на руските инструктори и руандийските военни, армията на страната контраатакува основните сили на бунтовниците в Мбаики, Боали и Дамаре, отхвърляйки ги на 150 км от столицата.
През януари 2021 претърпя пълен провал и опитът на ислямистите да проникнат неочаквано в Банги, като повечето от тях бяха ликвидирани в рамките на само 24 часа. Малко по-късно, в района на Боали беше унищожен още един голям отряд от судански и чадски наемници.
Като цяло, бунтовниците очевидно не прецениха силите си, а от друга страна - надцениха подкрепата на чуждестранните си покровители. Според повечето експерти, пълният им разгром е само въпрос на време, още повече, че на 19 януари 2021 Туадера беше обявен от Конституционния съд за законен президент на ЦАР и това решение би следвало да бъде прието от всички външни играчи, включително от Франция.
В началото на май 2021 AFP, съобщи, че Централноафриканската република е уведомила ООН за намерението си да приеме съвсем скоро още 600 руски инструктури. Както е извество, в рамките на действащия режим на международни санкции срещу страната, правителството в Банги е длъжно поне двайсет дни предварително да уведоми специалня комитет по санкциите на Съвета за сигурност за получаването на подобна военна помощ. Според източници от ООН, официалният отговор на комитета е бил „отложен за неопределено време”, по настояване на Франция, Естония, Ирландия, Великобритания и САЩ, които поискаха допълнителни подробности за прехвърлянето на руските инструктури. Според AFP обаче, това забавяне не означава забрана за разполагането на въпросните 600 инструктори на територията на ЦАР, което вероятно е започнало на 24 май.
Впрочем, още преди това руският посланик в Банги Владимир Титоренко заяви пред френски медии, че инструкторите не участват в бойни действия, освен ако самите те не бъдат атакувани. От AFP обаче твърдят, че в момента в ЦАР има между 800 и 2000 руски военни, повечето от които са от ЧВК „Вагнер”. Тук е мястото да припомня, че през 2019 компанията Lobaye Invest, за която французите твърдят, че също е свързана с Евгений Пригожин, получи лиценз от правителството да добива злато и диаманти в ЦАР. Междувременно, през май 2021, руският посланик Титоренко съобщи че Москва е доставила безплатно поредната трета пратка стрелково оръжие, включително пет хиляди автомати „Калашников”, което според него е най-голямата оръжейна доставка за ЦАР. Както е известно, през януари Съветът за сигурност на ООН удължи оръжейното ембарго за обхванатата от гражданска война страна, но както напомни в тази връзка Титоренко, доставките на леко стрелково оръжие не се нуждаят от специалното разрешение на Съвета за сигурност, а е достатъчно той просто да бъде уведомен за тях.
Геополитическата битка за Африка: малийският случай
Очевидно геополитическата битка за Африка продължава с пълна сила. И след като руснаците укрепиха своите позиции в ЦАР, сега изглежда имат шанса да повторят успеха си и в Мали. Ситуацията в тази страна, която традиционно се смята за част от френската сфера на влияние и където от 2013 насам е разположен френски военен контингент за борба с ислямистите, е изключително сложна. На 24 май там беше осъществен поредният военен преврат (предишният беше през лятото на 2020). Местните военни арестуваха временния президент Ба Ндао и временния премиер Моктар Уан, които трябваше да ръководят страната до провеждането на избори, и обявиха за временен президент полковник Асими Гойта.
В отговор, Съветът за мир и сигурност на Африканския съюз реши временно да преустанови членството на Мали в Съюза, като призова военните да освободят свалените ръководители и да се върнат в казармите. Преди това същото стори и Икономическата общност на западноафриканските държави (ECOWAS). Париж подкрепи тези искания, а френският външен министър Жан-Ив Льо Дриан се обяви за провеждане на нови президентски избори в Мали до края на февруари 2022. В същото време, в редица африкански медии активно се прокарва тезата, че новият малийски военен режим е свързан с Русия. В частност, като „проруски настроен” се сочи един от ръководителите на преврата и бивш военен министър Садио Камара.
Според редица експерти обаче, населенито на Мали, където французите от почти десет години насам безуспешно опитват да се справят с терористите от организацията „Ал Кайда в държавите от ислямски Магреб”, вече е уморено от чуждестранното присъсвие в страната. Неслучайно мнозина участници в миналогодишните антиправителствени демонстрации издигаха проруски лозунги и носеха портрети на президента Путин. Впрочем, някои от тях призоваваха руснаците да заменят военната мисия на ООН и Франция, обвинявайки Париж в „неоколониализъм”.
Въпреки недоволството обаче, Русия много трудно би могла да си извоюва съпоставими с френските позиции в Мали. Наистина, местните власти се стремят да диверсифицират външната си политика, залагайки на противоречията между водещите външни играчи. Моментните изблици на проруски настроения в страната, както и в някои други африкански държави се обясняват най-вече с успешната намеса на Москва в Сирия в защита на управляващия в страната режим от ислямистите, което накара мнозина жители на Черния континент да повярват, че тя би могла да стори същото и в техните страни, особено на фона на неефективната западна подкрепа.
От друга страна обаче, Франция е държава с огромен колониален (и постколониален) опит и знае, как да съхрани влиянието си в африканските държави, използвайки за целта политически, военни и икономически средства, както и утвърдилите се културни връзки. Париж продължава да извлича огромна полза от сътрудничеството с Африка и няма как да се откаже от него. Освен това във Франция учат повечето деца на местните елити, затова който и да управлява в Париж (дори ако предположим, че това е „проруски настроената” Марин Льо Пен), страната ще съхрани ключовите си позиции на континента, особено в културната сфера.
Тоест, макар че антифренските настроения не бива да ни изненадват, след известно време ситуцията може да се промени и те да стихнат. Истината е, че Русия не разполага с необходимата икономическа мощ за да замени Франция в собствените и бивши колонии. Москва би могла успешно да развива икономическите, политичеки и културни връзки с тях, подпомагайки борбата им против неоколониалния модел, налаган от „колективния Запад”, но поне засега за военно сътрудничество с местните режими, подобно на онова в Сирия, не би могло да се говори.
Както вече споменах, Африканският съюз прекрати членството на Република Мали, „докато в страната не бъде възстановен конституционният ред”. Паралелно с това организацията призова международната общност да увеличи финансовата подкрепа за Мали, за да може страната да се справи с „макроикономическите си трудности”. Тук обаче следва да напомня, че със сериозно влияние в Африканския съюз традиционно се ползват бившите колониални метрополии и, в частност, Франия. Което дава основание да се предположи, че и решението за временното изключване на Мали е съвсем пряко свързано с позицията на Париж по въпроса. А тази позиция изглежда доста „емоционална”. Иначе няма как да си обясним заплахата на френския президент, че ще изтегли военните си части от Мали, ако страната тръгне по пътя на „радикалната ислямизация”. Освен това Макрон заплаши новите военни лидери в Бамако с налагане на персонални санкции от страна на Франция и ЕС, ако не бъде гарантирано демократичното предаване на властта на гражданска администрация. Такава беше френската реакция на втория за последната година преврат в африканската държава, която традиционно се смята за част от зоната на влияние на Франция. В Мали обаче поредната смяна на властта не се смята за преврат. Същите военни, които през август 2020 отстраниха Ибрахим Бубакар Кейта (управлявал Мали от 2013), решиха, че посоченият от тях за временен президент Ба Ндао е нарушил предварителните договорки, уволнявайки редица военни от правителството. Именно това предизвика ареста му и последвалата „доброволна” оставка.
Така властта автоматично премине в ръцете на 38-годишния полковник Асима Гойта, който е доста популярен в Мали и командваше специалните части, сражаващи се с бунтовницити в северната част на страната. Според него, демократичнитте избори ще се проведат в предвидения срок, т.е. през февруари 2022.
Всички тези събития очевидно изненадаха Париж, а Макрон ги възприе едва ли не като лично предизвикателство. Предвид факта, че догодина и на него му предстоят избори, проблемите в Африка допълнително ерозират популярността му. Още повече, че Мали се превръща в най-големия „капан” за Франция на континента. Париж много сериозно е затънал в блатото на малийския конфликт и изглежда няма никаква представа, как би могъл да се измъкне от него.
А по-лошото е, че французите забъркаха в този конфликт и много други държви. Ще припомня, че след като стартира през януари 2013 т.нар. "Операция Сервал" срещу разбунтувалите си туареги и различните ислямистки групировки, Париж още през юли 2014 обяви мисията за "успешно приключена". Почти веднага след това обаче французите стартираха операция "Бархан", която е далеч по-мащабна и ангажираща все повече сили и ресурси. В момента в нея участват хиляди френски военни, както и техни колеги от Естония, Швеция и Великобритания, а също и от петте държави от т.нар. "Сахелска петорка" (Мавритания, Мали, Чад, Нигер и Буркина Фасо). При това без да броим миротворческата мисия на ООН в Мали, чиято дейност стартира през юли 2013 в подкрепа на Франция и африканските държави. Между другото това се оказа и най-тежката до момента военна мисия на Световната организация, в която досега са загинали над 240 миротворци на ООН.
Както можеше да се очаква, заявлението на Макрон за евентуално изтегляне на френските военни породи силно недоумение у другите участици в операцията. Британските медии например, моментално поставиха въпроса за необходимостта от присъствието на 300 свои военни в рамките на основния континенжант. Италия, която се присъедини към военната мисия на французите едва през март 2021, сега се пита, дали не е действала прибързано. Редица естонски депутати пък използваха случилото се за да констатират, че всички участия на страната във военни мисии в чужбина са приключвали с провал, включително и тази в Мали.
Разбира се, въпросното заявление на Макрон, следва да се възприема по-скоро като чисто емоционална проява. Емоциите му обаче са напълно обясними, ако си припомним с какви лозунги излизат по улиците на Бамако хората, подкрепящи както миналогодишния, така и сегашния преврат: "Искаме Франция да си отиде и да дойде Русия".
През последните месеци много млади малийци организират митинги около сградата на руското посолство в столицата, носейки руски знамена и призовайки Москва да се намеси за да спаси африканската страна. При това този ръст на проруските настроения се съпровожда с паралелно нарастване на антифренските. Париж не без основание бива обвиняван за хаоса, залял страната през последните години и за реалното си бездействие по отношение на терористичните групировки. Всичко това няма как да не нервира Макрон. Пак то обяснява и твърденията на Париж и други западни столици за "руска експанзия в Африка", въпреки че да се говори за такава е доста пресилено.
Популярността на Русия сред населението на Мали се дължи както на успешните действия на руските военни в Сирия и, в още по-голяма степен, на успешното ангажиране на руски военни инструктори за потушаването на конфликта в ЦАР. Сравнението между ефективността на дългогодишната и на практика безполезна мисия на Франция в зоната на Сахел и ограниченото по отношение на силите и времето участие на руските инструктори в умиротворяването на ЦАР, очевидно не е в полза на Париж и това се осъзнава от африканците.
От друга страна, реакцията на Запада, и в частност на Франция, също е очаквана. Ще припомня, че непосредствено след преврата в Мали през 2020, в западните медии се появиха множество твърдения, че зад него вероятно стоят руснаците. Като доказателство за това се посочваше фактът, че някои от "превратаджиите" преди това са преминали подготовка в Русия по програма на нейните въоръжени сили. В същото време, никой не споменава, че водачът на преврата полковник Гойта е преминал подготовка във Флорида и дълги години тясно си сътрудничеше с американските специални части.
Впрочем, следва да отбележа, че самият Макрон гледа да не прекалява с темата за "руската намеса". Вероятно, и защото това би означавало да признае, че Франция търпи поражение от руснаците на територията на собствените си бивши колонии. А и, защото изглежда, че африканската стратегия на френския президент се оказа в задънена улица. Както е известно, през ноември 2017, т.е. само няколко месеца след като влезе във Елисейския дворец, Макрон представи новата си визия за Африка пред студенти от Университета на Уагадугу (столицата на Буркина Фасо). На практика, речта му за пореден път потвърди отказа на Париж от системата Françafrique, т.е.постколониалната (или по-скоро неоколониална) опека, упражнявана от Франция над "франкофонските държави" на Черния континент. Ще припомня, че предшественикът на Макрон - Франсоа Оланд, също обещаваше още по време на кандидат-президентската си кампания, че ще се откаже от нея. Самият Макрон също толкова смело декларира, че няма да дели Африка на френско-, португалско- и англоезични региони, а ще следва единствено принципите на демокрацията, върховенството на правото и изборната приемственост във властта. С постепенното си въвличане във въоръжените конфликти в Мали и съседните държави обаче, президентът започна прогресивно да забравя за тези принципи. Появата му през май 2021 на погребението на загиналия в битка с бунтовниците президент на Чад Идрис Деби, беше поредното доказателство за това. При това нещата не опират само до това, че Макрон реши да почете един откровено авторитарен лидер, управлявл страната почти трийсет години (което му бе простено, тъй като беше верен френски съюзник). А и, че с появата си редом с 37-годишния син на убития диктатор Махамата Деби, "свръхдемократичният" френски президент на практика узакони династичния преход на властта в тази контролирана от Париж страна.
Разбира се, привържениците на Макрон го оправдават, изтъквайки, че "основният интерес на Франция в Чад не е демокрацията, а стабилността". И, че затова следва да не се допуска появата на властови вакуум. Само че, точно това са и обясненията на архитектите на преврата в Мали. Така, утвърждавайки полковик Гайта за временен държавен глава, Конституционният съд на тази страна обясни решението си именно с необходимостта "незабавно за бъде запълнен създалият се вакуум във властта.
При това положение, какво обяснява толкова различната реакция на Франция и Запада, като цяло, на неособено демократичния преход във властта в Мали и в Чад? Отговорът е очевиден: Чад продължава да е верен на Париж, докато военните лидери в Мали изглежат склонни да се доверят повече на Русия, отколкото на силно компрометиралата се Франция. Което автоматично слага край на "играта на демокрация в Африка", която либералът Макрон се опитваше доскоро да следва. Вместо това, сега ставаме свидетели на традиционните страхове, че "руснаците идват".
Руското участие в "битката за Судан"
Междувременно, в началото на юли 2021 стана ясно, че въпросът за създаването на пункт за материално-техническо осигуряване на корабите от Руския военен флот в суданското пристанище на Червено море Порт Судан изглежда е окончателно решен. Въпреки вихрещите през предходните месеци спекулации, президентът Путин внесе споразумението за ратификация в Държавната Дума.
Както е известно, само два месеца преди това се появиха съобщения, че правителството на Судан е решило да се откаже от споразумението, вероятно под натиска на САЩ. Всъщност, преговорите за създаването на руската база стартираха още през 2015, когато Русия започна въздушната си война срещу сирийските ислямисти. За целта руснаците започнаха да възстановяват базата си в пристанище Тартус, създадена още през 1971. През 2015 там цареше пълна разруха и бяха останали едва четирима руски военни. Това помогна на стратезите в Москва по-бързо да осъзнаят, че географията на действие на руския ВМФ следва да бъде разширена и в тази връзка би било изключително полезно страната да разполага с пункт за материално-техническо обслужване и по бреговете на Червено море, ако иска да си гарантира достъп до акваторията на Индийския океан (освен това, през Суецкия канал, тя би си осигурила и достъп до Средиземно море).
На свой ред, управляващият по онова време в Судан диктатор Омар Хасан ал-Башир разчиташе с помощта на Русия да снабди армията си с модерно въоръжение, като срещу сравнително малкия участък на бъдещата база поиска на страната му да бъдат доставени изтребители Су-30 и Су-35, както и зенитно-ракетни комплекси С-400. Освен това Ал-Башир пожела руснаците да изградят няколко "плаващи АЕЦ", каквито те току-що бяха започнали да строят за региона на Арктика, както и няколко ВЕЦ-а на река Нил.
Проточилият се пазарлък със суданския лидер беше прекратен след свалянето му с преврат през април 2019 и последвалото му, през 2020, предаване на Международния съд, заради осъществения от неговия режим геноцид в провинция Дарфур (броят на загиналите там варира между 200 и 300 хиляди души). Фактическата власт в страната беше поета от генерал Абдел Фатах ал-Бурхан, оглавил т.нар. Суверенен съвет на Судан. Така че на руснаците се наложи да продължат преговорите за базата с него.
На свой ред, САЩ, които се отнасят крайно отрицателно към евентуалната поява на руска военна база в Източна Африка, моментално предприеха дипломатическа офанзива за блокиране на споразумението между Москва и Хартум. Държавният департамент свали обвиненията срещу Судан, че подкрепя международния тероризъм (които, между другото, не бяха лишени от основание, тъй като именно там за продължителен период от време беше намерил подслон Осама бин Ладен), а в Хартум се появиха няколко американски делегации. Именно това принуди суданските власти да забавят процеса, което пък накара някои руски анализатори прибързано да заключат, че целият проект се е провалил. Което не се оказа вярно.
Създаването на пункта за материално-техническо осигуряване в Порт Судан няма да струва много на Москва. Там ще бъдат разположени 300 руски военни и цивилни, като пунктът ще може да приема до четири кораба с всякаква водоизместимост, включително с ядрени двигатели, каквито са двата тежки ракетни крайцери от проекта "Орлан": "Петър Велики" и "Адмирал Нахимов". Освен това, ако като образец се използва базата в Тартус, пунктът ще включва пристани, плаваща работилница, складове и казарми. Най-вероятно ще бъде изградена и самолетна писта със съответната инфраструктура, тъй като в Порт Судан няма летище, а най-близкото е в Хартум (затова пък има железопътна връзка до столицата). Споразумението предвижда предаването за ползване от Русия на част от територията на Судан за срок от 25 години, с възможност този срок да бъде продължаван на всеки десет години.
Русия получава възможност за безмитен внос и износ през морските пристанища и летищата на Судан на въоръжение, боеприпаси и всякакво оборудване, необходимо за осигуряване работата на бъдещата и база и изпълнение на задачите на руския ВМФ. Това е изключително важно за Москва, която е голям доставчик на въоръжения в държавите от региона и най-вече в Алжир и Египет.
Базата на Червено море е стратегически важен обект, необходим за разширяване зоната на постоянно присъствие на руските военни кораби. При това, разширяването се постига с получаването на достъп до една от най-оживените акватории на Световния океан. През Суецкия канал и Червено море се реализират 10% от всички морски превози на планетата. Освен това, руснаците ще могат да присъстват по-активно в Индийския океан, където досега военните им кораби се появяваха много рядко, а и това им струваше доста.
В новата база в Порт Судан тези кораби ще могат да попълват запасите, необходими за да продължат плаването си, включително боеприпаси, ще получават техническо обслужване и, ако се налага, ще бъдат ремонтирани. Освен това там вероятно ще се извършва и смяната на екипажите, като новите ще пристигат със самолети на руската Военно-транспортна авиация, тъй като споразумението дава на Русия право на безпрепятствени полети в суданското въздушно пространство.
Формално, територията и акваторията за създаването на пункта за материално-техническо осигуряване се дава на Москва безвъзмездно. Разбира се, Судан също преследва собствения си интерес и това е свързано с приложението към Споразумението, чието съдържание двете страни се задължават да не разгласяват. Може да се предположи обаче, че става дума за доставка на някакво въоръжение и изпращане на руски инструктори. А вероятно и за изграждането на атомна електроцентрала или нефтопреработвателен завод, което се обсъждаше с предишния судански президент.
Въпреки, че появата на руска военна база в Судан е несъмнен успех за Кремъл, не бива да забравяме, че той се губи на фона на някога мощното военно присъствие на Съветите в региона. Навремето те разполагаха с военноморски бази в Сомалия (Бербера), Йемен (Аден и остров Сокотра), Етиопия (Нокра), Сейшелските острови (Виктория). Разбира се, не всички те съществуваха по едно и също време. Базата в Сомалия например функционираше между 1964 и 1977, когато избухна кръвопролитната етиопско-сомалийска война. Тогава СССР застана на страната на Етиопия и беше принуден да изостави базата в Бербера, заменяйки я с тази в етиопското пристанище Нокра, на 400 км, на север. При това става дума за бази с персонал до 1500 човека, разполагащи с инфраструктура за приемането на голям брой военни кораби, както и на стратегически подводници. А също с летища способни да приемат дори стратегически бомбардировачи Ту-95. Разбира, сегашната база в Порт Судан ще бъде много по-скромна.
Тук е мястото да спомена, че редица мошни компании от САЩ, Франция и Италия планират през следващите години да довършат т.нар. Трансафрикански петролопровод, който тръгва от Габон и Камерун, преминава през Чад и достига до Порт Судан, с разклонение, през Южен Судан, към кенийските пристанища на Индийския океан. Целта им е очевидна - транзитът на западно-, централно- и източноафрикански, както и на арабски петрол и в двете посоки, включително с цел да бъде заобиколен Суецкият канал. Няма съмнение, че появата на руската военна база в Порт Судан поражда крайно негативна реакция сред инициаторите на този проект, който - както е обикновено в подобни случаи - има не само икономически, но и геополитически измерения.
В тази връзка си струва да отбележа, че този проект се "защитава" от съществуващите в момента военни бази на Франция в Габон, Чад, Джибути и Централноафриканската република. И предвид набиращата сила пропагандна истерия относно "руската експанзия в Африка", можем да предположим, че Париж, който прогресивно губи влиянието си в Африка, би реагирал крайно негативно на появата на каквато и да било руска база в Судан. Едва ли е случайно, че слуховете за евентуална отмяна на споразумението между Хартум и Москва бяха пуснати именно от френските медии, в навечерието на отпътуването на суданската делегация на "Срещата на върха по проблемите на африканската икономика” в Париж. През май, по време на конференцията в подкрепа а „периода на преход” в Судан, нейният организатор Еманюел Макрон обяви, че Франция ще опрости почти 8 млрд. евро от суданския дълг.
Противоречията в отношенията между Судан и Египет допълнително повишават напрежението в Африканския Рог, което и без това се подхранва от изграждането на гигантската ВЕЦ на територията на Етиопия, чието пускане в експлоатация може да предизвика спад на нивото на река Нил и която се сблъсква с острите протести на съседните държави. В случая опасенията на Хартум имат и исторически корени - както е известно до 1955 Судан (включително Южен) е със статут на британско-египетски протекторат. При управлението на египетските президенти Насър и Садат (50-те - 80-те години на ХХ век), в Хартум са предприети няколко опита за проегипетски и просъветски преврати, провалени, включително и с помощта на китайските специални служби.
Вероятно в Кайро не са особено доволни от перспективата за поява на руска военна база в Порт Судан, тъй като тя ще се окаже разположена в близост до оспорвания от Хартум район на египетското пристанище Халаиб. През 2018 египетският външен министър Самех Шукри заяви: "Судан постоянно, включително и в ООН, изразява претенции към Египет по този въпрос, но ние винаги сме потвърждавали твърдата си позиция, че районът на Халаиб е интегрална част от територията на нашата страна". В тази връзка ще припомня, че въпреки приятелските си отношения с Кайро, за разлика от съветските времена, днес Москва не подкрепя официално позицията на Египет в граничния му спор със Судан, който на свой ред е силно заинтересован от района на Халаиб, именно защото в момента разполага само с едно пристанище на Червено море - Порт Судан.
Заключение
Цитирайки френския министър на отбраната Флоранс Парли, Figaro посочва, че: "Русия се опитва да наложи волята си в Сахел, да запълни възникналия там вакуум и да ни дискредитира". В тази връзка, вестникът напомня, че през 2019 една от държавите в региона - Мали, подписа военно споразумение с руснаците, а "през август 2020, след първия военен преврат в тази страна, именно руският посланик беше първият дипломат, приет от новата малийска хунта".
Според френските анализатори, "основната база за проникването на Кремъл в Африка е Централноафриканската република, където Русия буквално измести Франция като доминираща чуждестранна сила. Само за няколко години страната се превърна в своеобразен руски плацдарм на континента. В ЦАР руснаците създадоха еталонен модел за присъствието си в Африка. Те демонстрираха, че са в състояние да стабилизират управляващия там режим и гарантираха сигурността му, при това без да се съобразяват с човешките права и западните ценности. Това беше идеалното решение за властите в Банги".
Оттогава насам, "за огромно съжаление на Париж", руските воени се появиха в повечето африкански държави, като според Figaro: "Москва подписа споразумения за сътрудничество с над двайсет страни от континента, включително Судан, Ангола, Гвинея, Мозамбик, ЮАР и Конго. Руснаците очевидно се опитват да си върнат влиянието, с което разполагаха в Африка по времето на СССР. За целта те предоставят на местните режими, в зависимост от потребностите им, обширен набор от услуги, включително техническа поддръжка, оръжейни доставки, изпращане на специални части и военни инструктори, политическа подкрепа и т.н.". Все пак, според френския анализатор Изабел Ласер, Русия едва ли ще успее да разпространи влиянието си на цялата територия на Сахел по такава "банална" причина, като липсата на средства.
Всъщност, истината е, че бившите колонии на Париж просто загубиха доверие в способността на френската армия и специални части да ги защитят от надигащите глава екстремистки групировки и все повече възлагат надеждите си на руските военни, доказали на практика, че биха могли успешно да се справят с тази задача.
Именно руските военни помогнаха на легитимния президент на ЦАР Туадера (който, между другото, е професор по математика) да отрази настъплениета на бунтовниците (повечето от тях ислямисти) начело с бившия държавен глава Боазизе. Както е известно, Париж замрази военното сътрудничество и финансовата помощ за правителството в Банги, като според френското Външно министерство това става "за неопределено време" и се дължи на факта, че гражданите на ЦАР участват в антифренската кампания на режима. На свой ред, френското Министерство на отбраната заяви, че "Управляващите в Централноафриканската република нееднократно поемаха ангажименти, които след това не изпълняваха, както по отношение на опозицията, така и по отношение на Франция, която е обект на мащабна дезинформационна кампания в страната". Все пак, в същия коментар се отбелязва, че "засега няма данни, че руснаците също са замесени в тази кампания".
Накрая, ще припомня, че посещението на Макрон в редица африкански държави през май 2021 допълнително ерозира френските позиции на Черния континент. В Руанда например, той беше принуден да признае отговорността на Франция за геноцида на местната народност тутси. В същото време, фактите сочат, че след като на практика прекъсна отношенията си с Париж, Руанда успя да се превърне от опустошена и отчайващо бедна страна, в най-динамично развиващата се африканска икономика.
Париж обаче не е склонен да признава грешките, които допуска в Африка. Сред примерите за това е категоричният отказ на френския министър на отбраната Флоранс Парли да потвърди вината на своите военни за въздушния удар нанесен по погрешка върху малийското село Бунти, през януари 2021, в резултат от който бяха убити 22 участници в сватбено тържество. Въпреки резултатите от проведеното от експерти на ООН разследване в тази връзка, Парли продължи да твърди, че цел на въздушната атака са били терористите.
Истината е, че Париж не може да предложи на Африка нищо, освен странна смес от леко „модернизиран” неоколониализъм и краен либерализъм. Всъшност, африканците разглеждат Франция единствено като своеобразен „приют за мигранти”. Що се отнася до военния потенциал, французите все още имат средства да реагират на предизвикателствата и заплахите на Черния континент. Никак не е сигурно обаче, че ще могат да го правят и в бъдеще. Още повече, че според мнозина, особено в средите на френската опозиция, Париж отдавна не води наистина самостоятелно политика. Тоест, ако не станем свидетели на радикална промяна в политиката на Франция (като тази, за каквато призоваха голям брой френски военни в двете си писма до президента Макрон през пролетта на 2021), можем да станем свидетели на оттеглянето и от Африка. Само че, поне засега, подобна промяна не се очертава.
*Българско геополитическо дружество
