06
Пон, Дек
9 Нови статии

Между войната и дипломацията: краят на ялтенско-потсдамския международен ред и мястото на България

брой 4 2021
Typography

Навлизайки в третото десетилетие на ХХІ век, светът се изправя пред неизбежността да отговори на все по-трудния въпрос – как ще изглежда новата глобална карта след несъстоялия се край на историята, пророкуван от американския политолог Френсис Фукияма[1].

За повечето непредубедени изследователи на периода, изминал след падането на Берлинската стена, е несъмнено, че скроеният по американски модел неолиберален костюм, в който трябваше да се преоблекат всички държави, за да бъдат признати за благонадеждни, се превръща в отживелица.  Разразилата се световна пандемия от Covid-19 през 2020-2021 пък разкри пълната несъстоятелност на неолибералната мантра за наддържавните образувания и корпоративните структури, на които се вменяваше честта да превърнат националните граници в историческа отживелица. Изглежда все по-безспорно, че към момента няма по-добре функциониращо средство за относително мирно съществуване не само между гражданите, но и между техните организирани общности от познатия вече от доста векове модел – моделът на националната държава.

Главният въпрос сега не е, кога ще отмре държавата, а какви са възможните междудържавни пъзели, гарантиращи необходимия минимум сигурност и защита на обединените в тях граждани? Отговорът на този въпрос е обвързан с оценката на поуките от Ялтенско-Потсдамския световен ред, чиито епилог изглежда все още не e написан.

Отминава ли времето на Ялтенско-Потсдамския световен ред?

Ялтенско-Потсдамският световен ред, конструиран от лидерите на държавите-победителки във Втората световна война по време на двете им срещи през 1945, в никой случай не е съвършен. Той носи всички грехове и надежди на едва излизащите от голямата месомелачка на войната народи, много от които са разорени и обезкървени и за които мирът е по-ценен от величината на направените компромиси. Все пак този ред има основни жалони, които - къде по-успешно, къде с редица забележки, трасират следващите седем-осем десетилетия, до момента. Те са: възприемането на принципа, че всички народи и раси са равни, ограничаването на възможността на отделните държави да започнат война, освен ако не е за самоотбрана, формалното признаване на ООН за институция с глобално значение и авторитет и др. Наред с това обаче са утвърдени и някои привилегии на победителките във войната, които и до днес определят по-значимата им роля при решаването на глобалните въпроси. Такива са признаването на специалните права в рамките на Съвета за сигурност на ООН на петте държави победителки, утвърждаването на правото им държави да разполагат с легитимен монопол върху ядреното оръжие (съгласно Договора за неразпространение на ядреното оръжие), както и частичното ограничаване на суверенитета на виновниците за избухването на Втората световна война – Германия и Япония.

Погледнато в историческа перспектива, този ред много прилича на Вестфалската система на международни отношения, възвестена с подписването на Вестфалския мирен договор през 1648. Това е първата система, която въвежда някои ключови принципи на международното право с глобален характер, макар първоначално правилата, утвърдени с подписването на договора от 1648, да са били предвидени само за западната половина на Стария континент. По-късно към тях се присъединяват Източна Европа, страните от Средиземноморието и Северна Америка. Така или иначе, Вестфалската система въвежда основополагащите елементи, които и до днес са незаобиколим фундамент на междудържавните отношения - националната държава е обявена за основна форма на политическа организация на обществото, изрично се провъзгласява принципът на религиозната търпимост, държавите са признати за суверенни, макар в системата да има неравенство (по-силни и по-слаби държави), съществува определено политическо равновесие, утвърждават се ясни граници между държавите и се възприема нормата за ненамеса във вътрешните работи на други държави.

И двете системи (Вестфалската и Ялтенско-Потсдамската) са продукт на продължителни и кървави конфликти – в първия случай Трийсетгодишната война (1618-1648), а във втория – Втората световна война (1939-1945). И при двете системи съществува една държава, която играе лидерска роля при установяването им, а след това се изживява и държи като основен политически хегемон – в първия случай това е Франция, а във втория – САЩ. И при двете се формират трайни или временни коалиции между държавите, които не се чувстват достатъчно мощни, за да се изправят открито срещу хегемона, но имат необходимите ресурси да ограничат неговите опити да наложи пълната си политическа доминация в глобален мащаб.  И в двата случая са налице опити да се ревизира установената система, което променя някои нейни характеристики, но не води до разпадането ѝ.  Вестфалската система се разпада едва след войните на Наполеон през 1800-1815, когато Франция, в резултат от поражението си, губи възможността да играе лидерската роля и занапред, но за тази трансформация са били нужни 150 години. Ако моделът е действителен, може да се предположи, че още две-три десетилетия САЩ ще се опитват да наложат своя дневен ред на останалия свят и вероятно противопоставянето с несъгласните ще става все по-яростно. Обезпокоителното в случая е, че както създаването на нов световен порядък, така и неговото ликвидиране, поне в досегашните случаи, е ставало в резултат на разрушителни войни и много човешки жертви.

Макар че аналогиите в историята са слаб доказателствен инструмент, това не означава, че трябва да бъдат пренебрегвани, поне откъм поуките, които ни предоставят. Преди да рухне, Вестфалската система търпи няколко модификации, всяка от които е свързана с опитите на Франция да затвърди лидерската ли роля - по времето на Людовик ХIV (1643-1715), на Людовик ХV (1715-1774) и на Наполеон Бонапарт (1799-1815). Ялтенско-Потсдамският международен ред също е подложен на сътресения – най-напред след разпадането на Британската и Френската колониални системи през 50-те години на миналия век и след това - при рухването на т. нар. социалистическа общност три десетилетия по-късно. Господстващият връх на пирамидата обаче (в първият случай Франция, а във втория – САЩ, до момента) се запазват, но с изчерпването на енергията от началната цивилизационната инициатива на този доминиращ връх средствата за налагането на господството му над останалия свят стават все по-брутални.

Тук можем да направим един важен извод. В областта на международните отношения, формирани от взаимодействията на различни по своите социално-икономически, културни, религиозни и военни ресурси страни, пирамидата не обещава дългосрочна стабилност. Две са основните причините за това. Първата е неизбежното амортизиране на държавата-хегемон при системните ѝ усилия за поддържа собственото си надмощие, независимо от привидно непоклатимото си положение. Постепенното изплъзване на пълния контрол над останалите международноправни субекти и процеси я тласка към умножаване на силовите подходи за въздействие. Ако анализираме събитията от последните три десетилетия, лесно ще уловим тази тенденция. Независимо от контрола върху международните финансови институции, почти непоклатимото място на долара като световна валута и успешната политика на т. нар. „мека сила“, опитите на Вашингтон да наложи своята воля върху останалия свят не са много по-различни, отколкото по времето на Студената война. След рухването на Берлинската стена САЩ пряко или косвено са основен действащ фактор в няколко въоръжени конфликти с висока интензивност – най–напред във войните при разпадането на бивша Югославия, след това в Афганистан, Ирак, Либия, Сирия, както и в множество други по-малко кървави, но пък по-продължителни противопоставяния. Предпочитанията към силовите методи обаче ерозират политическия и морален авторитет на световния лидер и засилват мотивацията на субектите от по-долните нива на пирамидата да се опитват, поне частично, да неутрализират неговото влияние.

Така достигаме до втората причина за подриването на международната пирамидална архитектура. Както и през цялото времетраене на Вестфалската система, така и през изминалия период на Ялтенско-Потсдамската, съществуват групи държави, които независимо от различията си, са принудени да търсят основи за общи действия срещу господстващата международна сила. В рамките на Вестфалската система в тези коалиции са участвали основно Великобритания, Свещената Римска империя на Хабсбургите и Русия, а днес това са Китай, Русия, Индия, Иран, Северна Корея, а напоследък и Турция. Предвид надделяващата мощ на доминиращия международен фактор, на несъгласните или конфронтиращите се с него държави се налага да действат предпазливо, залагайки на непреките дипломатически или военни ходове, на постепенното приобщаване на нови „инакомислещи“ и на тактиката на изтощението. Тези коалиции може и да са нетрайни или често да се преформатират, но общата обединяваща ги цел е сдържането и ограничаването на хегемонното господство.

Същественото тук е, че тактиката на сдържането е толкова по-успешна колкото са по-големи социално-политическите различия между доминиращата сила и опонентите ѝ. Постепенното изтощаване на прогресисткият заряд на западните демократични ценности протича паралелно с укрепването на тоталитарните и авторитарните режими в страните, участващи в коалициите на сдържането (или на несъгласните). И това е лесно обяснимо. От една страна, политическата близост улеснява създаването на трайни съюзи между страните, несъгласни с отредените им роли в съставения от държавата-хегемон сценарий за световен ред. Днес и на Китай, и на Иран, и на Русия, и на Турция, а и на други гравитиращи към тях държави се налага да прибягнат към достатъчно твърди мерки за преодоляване на вътрешните деструктивни процеси, за да оцелеят при силния външен натиск. Историческите и културните различия между тези държави и западната цивилизация помагат подобни мерки да изглеждат ако не приемливи, поне търпими за гражданите им в името на националното оцеляване. Затова и външните атаки срещу тези държави под лозунгите на защита на човешките права или на внасяне на повече демокрация от западен тип са по-скоро контрапродуктивни. Те водят до  втвърдяване на репресиите и усложняват допълнително опитите за преговори по въпроси от значителен общ интерес (климатичните промени, ядреното разоръжаване, борбата с глобалните пандемии и др.)

От друга страна, протичащите през последните три-четири десетилетия процеси в т. нар. свободен свят поставят под все по-голяма въпросителна демократичните принципи, записани в техните конституции. Както отбелязва Колин Крауч в своето изследване, зад паравана на свободните избори, мирната смяна на правителствата и свободния политически дебат западната демокрация, каквато се описва в учебниците, е до голяма степен демонтирана и заменена с манипулация на обществения дневен ред. Основните виновници за това са малките и затворени политически елити и шепата корпоративни богаташи, чиято симбиоза осигурява показната власт на първите и икономическото могъщество на вторите[2]. Превръщането на външната политика на развитите западни страни в полупрозрачна дейност, зад чиято фасада нерядко се прокрадват неясни за широката общественост корпоративни интереси, създава растяща стена на недоверие както между гражданите им и тези национални елити, така и в дипломатически план. Доброволното или принудително записване на едни или други от тези държави в предвожданите от САЩ „коалиции на желаещите“ да променят останалия свят по образ и подобие на Запада формира нарастващи предпазливост и недоверие към инициативите с адрес Вашингтон или столиците на неговите европейски съюзници. Това е твърде ненадеждна основа за изграждане на нов, различен от досега съществуващия световен ред, а и формира опасно поле за бъдещи противопоставяния.

Според някои автори, Ялтенско-Потсдамският световен ред ще приключи, както и Вестфалският – с мащабен военен конфликт[3]. Той изглежда логично следствие от нееднаквата цена на изтичащото време за  доминиращата сила и за коалициите на несъгласните. При разпадането на Вестфалската система в продължение на над сто години Франция безуспешно се опитва  чрез локални военни действия да прекрои по-трайно и в своя полза геополитическата карта на Европа. Това я тласка към широкомащабна война, с която да реши веднъж-завинаги въпроса за мястото си на върха на силовата пирамидата. Ограничените въоръжени сблъсъци на териториите на трети държави между основните международни фактори, които се опитват да променят баланса на силите, съвсем не са изобретение на ХХ-ти, а още по-малко на ХХІ век. Но както през ХVІІІ век, така и днес подобни конфликти не осигуряват категорично надмощие на нито една от страните – те могат да разрушат някои баланси и да създадат други, но не решават трайно въпроса за бъдещото място на актуалния хегемон. Затова изкушението за военно-политическо решение чрез старото изпитано средство на тоталната война на територията на противника може винаги да вземе надмощие над трезвата преценка за последствията. Макар възпиращата мощ на ядрения арсенал между държавите, които го притежават, все още да се разглежда като основен аргумент за безсмислието на пълномащабна трета световна война, изтичащото време отново не работи в негова полза. Това, което помага на Северна Корея и Иран няма как да има положителна стойност за САЩ и за съюзниците му. А за Китай и Русия пък, то може да даде нови възможности за разширяване на коалициите на несъгласните и на влиянието им в глобален план.  Всъщност точно такива процеси протичат в момента – с трайното установяване на руското военно присъствие в Сирия и с китайската икономическа експанзия в Югоизточна Азия и в Африка.

Какво предстои?

Какви са вероятностите в следващите две-три десетилетия оръжието да надделее над дипломацията?

На подобен въпрос може да се отговори по два различни начина, при това за всеки от тях могат да се намерят сериозни аргументи. Ако се предоверим на историческите модели, за разсичането на гордиевия възел на взаимното блокиране, каквото наблюдаваме и в момента, има едно тотално средство – мащабен и в своето разгръщане глобален военен конфликт. Дали в него ще влезе в употреба ядреното оръжие зависи от вида на това оръжие и нивото на световна толерантност към използването му. Повечето пъти в миналото подобен глобален военен конфликт се е инициирал от държавата, възприемаща се като доминираща сила и опитваща се да реши радикално проблема със световната йерархия. Причината подобен сценарий да не е стартиран досега е опасението, основателно подхранвано и от историческите примери,  че по правило такива световни войни не завършват по планирания от техния инициатор начин.  Но този модел не е закон и винаги може да предизвика желанието да се опровергае. В тази светлина нежеланието на главните ядрени сили (САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания) да подкрепят Договора за забрана на ядреното оръжие от 2017 е само индикатор, че в следващите години прагът за прилагане на това най-мощно, познато до момента, оръжие може би ще претърпи ревизия в неблагоприятна посока. Русия вече е записала в своята военна доктрина, че ще счита за приемливо използването на ядрено оръжие при всяка ракетна атака срещу нея, независимо от заряда на ракетите. САЩ също приемат за допустимо употребата на ядрено оръжие при определени ситуации, оценявани като заплаха за тяхната национална сигурност. За останалите седем държави, за които се знае, че разполагат с този вид оръжие, ядреният аргумент е по-скоро със защитен и сдържащ характер. Но не съществува предварително установена и обща за всички червена линия, отвъд която употребата му би се превърнала в легитимно средство за постигане на надмощие над противника или противниците.

Що се отнася до вътрешнополитическата съпротива срещу започването на евентуална трета световна война,  не е трудно тя да бъде преодоляна и знакът ѝ да бъде обърнат в държавите с тоталитарни или авторитарни политически режими. Дори в т. нар. демокрации общественото мнение успешно може да се манипулира, макар че за това са нужни малко повече усилия и време. Достатъчно е да си спомним как внушенията за несъществуващите оръжия за масово поражение на Саддам Хюсейн легитимираха войната в Ирак  не само сред американските граждани, но и пред останалите страни членки на ООН. Всъщност това е доказателство и за повишаващата се търпимост към агресията в международните отношения – за последните две десетилетия т. нар. Велики сили се специализираха в заобикалянето на Устава на ООН, особено когато „дипломацията“ на оръжието им изглежда по-лесния начин да постигнат своето, отколкото оръжието на дипломацията.

Допълнителен аргумент за постепенното отслабване на обществената съпротива срещу глобална война е и това, че поколенията, изпитали на собствен гръб разрушенията и ужасите, до които води подобен сценарий, са вече в миналото по съвсем естествени причини. За днешните активни поколения, извън регионите, в които има въоръжено насилие и войни, представите за последствията им са доста абстрактни и почерпени предимно от видеоигрите и Холивудските блокбъстъри.

Вторият отговор на въпроса е свързан с увеличаването на арсенала за водене на косвени и хибридни войни, което създава предпоставки за продължителни студени противопоставяния без да се прекрачва в неизвестността на прякото въоръжено стълкновение между световните суперсили. В този случай оръжието на дипломацията ще продължи да играе първостепенна роля, но като елемент от все по-сложния микс от оръжия за изтощаване и дискредитиране на противника.

При такъв вариант ни очакват поредици от опосредствани въоръжени противоборства между световния лидер, сам или в съучастие с гравитиращите около него държави, и един или повече от членовете на някоя от коалициите на несъгласните. Типичен пример за такъв  конфликт е гражданската война в Сирия, която продължава вече десет години. Устойчивото правило тук е, че сблъсъкът между световния лидер и неговите опоненти се разгръща върху териториите на трети страни, а милионите жертви и разорения, причинени от този сблъсък, се използват от всяка от страните за морално дискредитиране на противника. Така се преследва не толкова военно надмощие, колкото постигане на политическа легитимност на собственото насилие чрез тотално дехуманизиране на опонента.

Сериозно допълнение към този, практикуван впрочем от векове, сценарий е тайната намеса във вътрешните дела на противника с някои средства, които преди не са били познати или достъпни. Такова средство са кибератаките срещу чувствителни елементи на отбранителната инфраструктура и политическата система. Успешната кибердиверсия на САЩ и Израел срещу иранските центрофуги за обогатяване на уран през 2010 с използването на информационния вирус Stuxnet е само една от по-известните. Скандалът с компанията "Кембридж Аналитика" пък, покрай неправомерното събиране на данни от Фейсбук с цел да се окаже въздействие върху американските избиратели през 2016, е друг нашумял пример. Но огромната маса от опитите да се саботира явния или неявния противник посредством глобалната информационна мрежа остават неизвестни за широката общественост. Повечето пъти инициаторът и изпълнителите на тези операции е трудно да се идентифицират по безспорен начин. В такива противоборства винаги остава неяснота относно това, къде е границата между действително извършените посегателства и политическите инсинуации. Макар да не е сигурно доколко и за кого в крайна сметка са от полза подобни тайни операции, към момента те са атрактивен метод да се напипат уязвимите места на противника и да му се въздейства без открито да се поема отговорността за нанесените вреди.

Световният опит от пандемията от Covid-19, който активно се анализира от стратезите на новия световен ред,  дава сериозни основания да смятаме, че в бъдеще биологичните агенти ще присъстват все по-често в арсенала на косвените (хибридните) войни. Въпреки че досега няма категорични доказателства за човешка намеса в генома на SARS-CoV-2, реакциите на различните правителства и на различните по структура и култура общества в условията на реално протичащата пандемия дават ценна информация за степента на готовност за борба срещу биоатаки.

Основната причина биологичното оръжие досега да е употребявано епизодично и да не присъства осезаемо в споменатия вече  оръжеен микс, за да се дезорганизира и сломи противника без да се стига до пълномащабна война, е трудният му контрол. Но историята предоставя немалко примери за неговата ефикасност. Такъв пример е биологичната война срещу коренното население на Северна Америка под формата на организирано заразяване с инфекциозни болести, срещу които европейските заселници са имали или изграден имунитет или известни умения да лекуват. Целенасоченото разпространение на вариола, морбили, дифтерия, тиф, чума, холера, скарлатина отнема живота на стотици хиляди представители на коренното население на Новия свят. Документирано е как британски агенти са раздавали умишлено заразени с едра шарка одеала на местните племена, за да разпалят смъртоносната епидемия сред индианците [1].

Малцина знаят, че при операция „Уран“ край Сталинград през ноември и декември 1942 съветските войски включват в стратегическите си планове и болестта туларемия, която се разпространява от гризачи (в случая полските мишки). По това време в Западна Европа тя е слабо позната, докато в Русия, а по-късно в Съветския съюз е добре изучена. Съветските епидемиолози дори са разработили ваксина, която използват в навечерието на настъплението, за да ваксинират щурмовите части на Червената армия. В нормални условия болестта повечето пъти не води до летален край, но при ниските зимни температури, в условията на недохранване и липса на елементарни хигиенни условия, може да е фатална. Това предизвиква епидемичен взрив сред немските, унгарските, италианските и румънските войници, включени в състава на Шеста армия на Вермахта. Епидемията от туларемия, разчетена в плановете на съветското командване, избухва точно в навечерието на настъплението и отслабва още повече боеспоспособността и моралния дух на войниците на Фридрих фон Паулус. Разбира се, не епидемията от туларемия е главната причина за поражението на немските части край Сталинград, но тя изиграва своята роля в комплекса от фактори, довели до обрата на събитията на Източния фронт.

Независимо от удивителния скок на съвременната биология и медицина, включването и на елементи на биологичната война в арсенала на косвените конфликти при опитите да се конструира новият световен ред буди сериозна загриженост. Проблемите с овладяването на пандемията от Covid-19 доказват по безапелационен начин, че за поставянето под контрол  на дори относително познат, но превърнал се в опасен и за хората вирус, са нужни значителни ресурси, време и интелектуални усилия. Ако подобно средство се активира в битката за надмощие между световните силови центрове, съотношението на силите може да се промени рязко и по непредвидим начин.

Как стои България в цялата тази картина?

Балканският полуостров, въпреки привидно периферното си значение за позиционирането на силните фигури върху световната шахматна дъска, винаги е присъствал в геополитическите им сценарии. Едната причина е, че той е лесно преодолима врата към Стария континент не само заради разположението си, но и поради тлеещите от векове конфликти между населяващите го народи и държави. Никога в историята полуостровът не е намирал обединяваща го кауза и не успявал да формира единодействие, което да го изведе на по-високо геополитическо ниво. Затова е много удобен ландшафт за създаване на различни  по форма конфигурации от държави, гравитиращи към различните и противостоящи си световни лагери.

В това отношение България е сред типичните примери за територия, върху която може да се води продължителен и умерено интензивен косвен конфликт между две или повече от световните суперсили. Членството в Европейския съюз и НАТО до известна степен охлажда българския конфликтен реактор и му пречи да премине в горещата си фаза, но затова пък позволява постоянно поддържане на напрежението. От една страна са периодично изострящите се дипломатически и икономически кризи със съседите. Най-пресен пример в момента са отношенията с Република Северна Македония. Но много от наслоените през предишните десетилетия напрежения и с останалите гранични на България държави имат заряд да преминат в по-интензивна фаза. Такава  например е Турция на Реджеп Ердоган, която открито заявява своите амбиции да възроди властта си от османския период върху „временните“ балкански държави и трайно се опитва да манипулира политическите нагласи сред българските мюсюлмани.    От друга страна, това са икономическите и енергийните обвързаности с Русия, които притежават и по-дълбоки исторически и културни корени. Затова, въпреки категорично избрания преди десетилетие и половина евроатлантически курс, западноевропейските страни и САЩ продължават да гледат на България с известна доза съмнение и недоверие.

Основният акселератор на възможно дестабилизиране на България обаче е конфликтният етнически състав и недалновидната политика за интеграция на двата по-малки етнически етноса в страната, особено след промените през 1989. Макар и в прикрита форма опасността от етническо противопоставяне и конфликти е цъкаща от десетилетия бомба. До момента тя не е избухнала поради отсъствието на достатъчно силен детонатор, който не е изключено в удобния момент да бъде активиран отвън. България е уникална не толкова с етническия си модел, какъвто по-скоро няма, колкото с перманентното експлоатиране на етническите разломи от страна на политическите партии, за които това е сигурен резервоар за електорални гласове и удобен трамплин при достигане и експлоатация на властовите и финансовите ресурси на държавата. 

Според различни проучвания от второто десетилетия на ХХІ век циганите в България съставляват около 10% от населението, което е около 700-750 хиляди души[4]. Относителният дял на циганите у
нас е един от най-високите измежду всички страни в Европейския съюз, въпреки че официалните преброявания през годините отчитат двойно по-малка численост на тази етническа група[5]. Изводите от сравнителното изследване на Европейската комисия през 2013 са, че средният показател на процентното съотношение между циганите и останалите граждани за всички страни-членки на Европейския съюз е 1,18 %. Но у нас този процент е 8 пъти по-висок като тенденциите са към непрекъснат ръст. Според изследванията на Института за населението и човека към БАН, естественият прираст сред циганите у нас е над 26 на 1000, докато при българите е около 6-7 на 1000. Експертните оценки стигат до извода, че към 2050 20-24% от трудоспособното население на България ще е от циганския етнос[6].

Турският етнос е също значителен по своята численост. Тук официалните числа изглеждат по-близо до истината – около 9 % при последното преброяване през 2011. Но те със сигурност са по-многобройни от циганите, ако към тях добавим и т. нар. „изселници”, които притежават български паспорти, но не живеят през цялото време на годината в България. За разлика от циганите, те са концентрирани в няколко области - Кърджали, Разград, Търговище, Шумен, Силистра, Добрич, Русе и Бургас, Там живеят близо 2/3 от тази втора по численост след българите етническа група. При турците обаче е налице т. нар. „политизация на етническата солидарност”, което е силен катализатор за възможна ескалация на етнополитически конфликт.

Независимо от опитите на българската политическа прослойка да замита етническия проблем под килима, в момента той е в своя скрит период на ескалация на разделението. Не е ясно в кой момент ще премине в гореща фаза. Опасността не е в изолираните ексцесии, които периодично избухват в едни или други региони на страната, а в скритото натрупване на противоречията. Те периодично се изострят от несръчните опити на българската администрация да имитира усилия за интеграция чрез социалните помощи, ученическите стипендии за учещите младежи от циганския етнос, за предоставяне на някои привилегии уж в името на интеграцията и др.

У нас етническият разлом има сериозен потенциал да се задълбочава поради осъзнаването на различния етническия статус и съпоставката му с този на другите етнически групи, както и на неравния
достъп до властови и икономически ресурси. Особен опасен е опитът за политическо заиграване с етническото разделение, макар по конституция това да е недопустимо. Разбира се, в България има и други, по-малобройни етноси, но големият риск произтича от привидно безконфликтния, но скрито конфронтационен модел на използване на трите най-многобройни етноси за постигане на частни политически и бизнес цели.

В същото време българската дипломация е учудващо безидейна и пасивна по отношение на репресивните действия в някои от съседните на България страни спрямо част от населението им, самоопределящо се като българи. Особено остро в последно време този въпрос стои в Република Северна Македония. Но го има и в Турция.

Като член на Европейския съюз и на НАТО България не е съвсем безпомощна в отстояването на своите позиции в пренареждането на световния геополитически ландшафт. В същото време обаче, тя не разполага и с пълния диапазон от външнополитическа гъвкавост, за да адаптира поведението си спрямо измененията на регионалната или световната обстановка, поради поетите съюзни задължения и ангажименти. Доколкото военният аргумент при тези условия, а и поради състоянието на българската армия, е значително стеснен, нараства значението на професионализма и комбинативността на дипломатическия компонент.

В заключение можем да кажем, че оръжието и дипломацията са двете остриета на едно и също средство – да се отслаби опонента, да му бъде отнета стратегическата инициатива и да бъде подчинен по един или друг начин. Те обаче са като скачени съдове – интензифицирането на едното обикновено върви с отслабване на другото. Оптималното им съчетаване и моделиране в съответствие с изменящите се условия е висшият пилотаж на политическото управление.

То обаче е изкуство, което за съжаление, днес се среща все по-рядко.

 

Бележки:

[1] Един от историческите извори за умишленото и целенасочено прилагане на смъртоносни биологични агенти срещу местното население на Северна Америка е кореспонденцията между командващия британската армия ген. Джефри Амхърст и полк. Г. Бук през 1763, В Ланкастър Бук. е подготвял в експедиционен отряд в помощ на англичаните срещу предвожданото от индианския вожд Понтиак въстание на племето отави. В  кореспонденцията между двамата от 29 юни 1763 Амхърст пише на Бук: „Може ли да се разпространи епидемия от шарка сред племената на въстаналите индианци? Трябва да използваме всяка хитрост, за да ги отслабим”. Бук отговаря положително: „Ще се постарая да ги заразя с одеяла, които да попаднат в техни ръце и ще се постарая сам да не се заразя”. Отговорът на Амхърст гласи: „Ти трябва да направиш всичко възможно, за да заразиш индианците с помощта на
одеялата, както си длъжен да използваш всеки друг метод, за да се изкорени тази
отвратителна раса”.

 

Литература:

[1] Fukuyama, Francis, The end of History and the Last Man, 1992, New York, The Free Press.

[2] Crouch, Colin. Post-Democracy after the Crises. 2020, Polity Books, p. vii.

[3] Виж Фененко, Алексей, Следващият световен ред, сп. Геополитика, бр. 5/2017, с. 168-178)

[4] Roma integration: national representatives discuss progress and pool ideas, https://ec.europa.eu/commission/presscorner/detail/el/MEMO_14_107 , Посетен на 28. 04 2021.

[5] Според данните от последното преброяване у нас през 2011 като цигани се самоопределят 325 343 български граждани: Виж Преброяване 2011, окончателни данни, изд. НСИ, http://www.nsi.bg/sites/default/ files/files/pressreleases/Census2011final.pdf  Посетен на 28 .04. 2021.

[6] Илиева, Надежда, Бърдаров, Георги, (Не)възможната ромска интеграция: Демографски специфики, изд. Фондация Фридрих Еберт, 2015, с.30.

 

*Институт по философия и социология към Българската академия на науките.