Втората "Атлантическа харта": британско-американските отношения и новият глобален дневен ред

На свой ред, САЩ търсят възможности да преформатират своите отношения с Обединеното кралство, съобразно собствените си глобални интереси: формиране на "широка демократична коалиция" (например, на основата на т.нар. "Стратегически форум D10"), сдържането на Китай и възстановяване лидерството на Запада. Именно това се опитаха на направят двете страни по време на срещата между Джо Байдън и Борис Джонсон в Корнуол през юни 2021 (провела се в рамките на срещата на върха на Г-7).

Въпреки носталгичния привкус, който имаше посещението на американския президент във Великобритания и донякъде демодираната му реторика, възкресила някои концепции и категории от миналия век, двете страни очевидно демонстрираха желание за обновяване на двустранните отношения, внасяйки в тях нови моменти, съответстващи на изискванията на променящата се глобална среда.

САЩ Великобритания вече не са същите

И Съединените щати, и Великобритания вече далеч на са това, което бяха в миналото. И двете държави се промениха, както впрочем и "екосистемата" в чиито рамки съществуват. Вече няма "студена война". Днешна Русия в никакъв случай не може да се сравнява със заплахата, каквато представляваше някога Съветският съюз, освен това политическите и елити са тясно свързани със западната финансова система и европейския бизнес. Китай, който едва отскоро започна да се възприема от САЩ като равен по мощ съперник, не оглавява някакъв изолиран от Запада блок от държави. Нещо повече, той е плътно интегриран в световната търговия и ползва същите финансови инструменти, които създаде Западът, както и услугите на глобалните институции, създадени под западна егида след Втората световна война.

Заплахата от ядрена война вече не е чак толкова очевидна. Освен това се промени и самата война: държавите вече рядко воюват директно една срещу друга, използвайки редовни войски, както и конвенционалните методи, присъщи на предишната епоха. Днес  мнозина се тревожат повече от достъпността на оръжията за масово поразяване и чувствителните технологии за недържавните играчи. Международната общност се вълнува повече не от това, че две държави могат да решат да се атакуват взаимно с ядрени оръжия, а от слабостта на международната система за контрол на въоръженията и ядреното сдържане, както и от евентуална неконтролируема ядрена надпревара в Близкия Изток например, която би довела до напълно непредсказуема ситуация.

Нещо повече, на практика не съществува глобален баланс на силите. Липсват двата враждуващи полюса, към които се ориентираха "държавите от Третия свят", за чиито ресурси и територия се водеше и борбата между полюсите. Някои държави, които в миналото бяха част от "Третия свят", сега са сред глобалните лидери, изпреварвайки дори традиционните големи играчи. Променя се структурата на сигурността, а заедно с нея и военно-политическото равновесие, което води до нови конфликти, спорове и агресивни войни. Кризата на глобалната икономическа конюнктура и стремежът да се търсят нови модели на управление водят до ерозия на старите идеи и нарастваща популярност на извънсистемното мислене.

Накрая, нито Джо Байдън е Франклин Рузвелт, нито Борис Джонсън е Уинстън Чърчил. И въпреки леко приповдигнатото им настроение при подписването на Новата Атлантическа Харта, не може да се говори за някакво връщане към ситуацията отпреди 80 години, а и самият документ отлично илюстрира сегашните граници на британско-американското партньорство.

Във всеки случая, Хартата беше най-важното събитие в рамките на посещението на Байдън във Великобритания. Също както и в "първата харта" от 1941, в нея са изложени фундаменталните принципи на британско-американското сътрудничество през следващите години, а именно:

• - Защитата на принципите, целите и институциите на демокрацията и отвореното общество, запазване на либералната демокрация като доминиращ модел за управление и функциониране на държавите;
• - Изграждане на нов политически световен ред на ХХІ век, основан на правила;
• - Изграждане на нова глобална икономическа система на ХХІ век, основана на правила;
• - Привързаност към защитата на принципите на свободния пазар, свободното корабоплаване и свободата на информация;
• - Запазване ни лидерските позиции във високотехнологичния сектор, както и в разработването на иновации;
• - Колективно противодействие на новите типове заплахи в рамките на НАТО, включително и в киберпространството;
• - Съвместна борба с климатичните промени и защита на околната среда;
• - Сближаване с цел укрепване устойчивостта към глобалните заплахи в сферата на здравеопазването, като пандемията от Covid-19.

Следва веднага да отбележа, че документът представлява най-вече силна политическа декларация, която донякъде напомня на Хартата от 1941. Поне САЩ и Великобритания съзнателно прокарват паралели с онази епоха, намеквайки за това, как виждат бъдещето на сегашния световен ред.

Ще припомня, че преди 80 години Чърчил и Рузвелт подписват Атлантическата Харта на фона на бушуващата тогава световна война, изправени пред лицето на общ враг, който в техните очи олицетворява истинското, абсолютно зло. Документът има революционен характер, залагайки основата за бъдещото дефиниране на следвоенния световен ред, който според двамата лидери следва да функционира на основата на три ключови принципа: свободен пазар, демокрация и отказ от агресия. Атлантическата карта очертава британско-американската ос в рамките на следвоенната международна система, както и парадигмата на техния трансатлантически дневен ред, който съществено еволюира през следващите 50 години, трансформирайке се в концепцията за "специалните отношения" между двете страни.

Очевидно, за сегашните лидери на Великобритания и САЩ ролята на "световна война" играе пандемията от Covid-19, като общ враг те определят Русия и Китай, а принципите им за управление на света са съобразени със съвременните реалности, добавяйки към онези от 1941 климатичния, информационния и кибернетичния компоненти. Новата Атлантическа Харта се представя като триумф на либерално-демократичните сили пред западноевропейската публика, изпитваща носталгия по някогашните оптимистични декларации за приятелство и партньорство. Тоест, като силен, позитивен и мотивиращ документ, обвит с откровено триумфалистки ореол, носещ вълнуващото усещане за възвишеност и упоителния аромат на благородство. Текстът е написан красиво и правилно и трудно можеш да не се съгласиш с него. Приоритетът върху глобалните климатични промени и справедливото развитие отразява съвременните либерални влияния и очевидно разчита да привлече младата аудитория.

Слабостите на Хартата

Впрочем, Новата Атлантическа Харта има и своите недостатъци или по-точно своите слабости. Документът изглежда недовършен, сякаш някои важни неща са останали недоизказани. Принципите, които Великобритания и САЩ определят като топ-приоритети на своя (а според замисъла на хартата - и на глобалния) дневен ред, всъщност не са нито революционни, в теоретичен план, нито пък особено актуални, предвид най-новите тенденции.

Демокрацията престана да бъде единствения и безалтернативен определящ критерий за успешността на държавата. Днес наличието на демократични институции или практики въобще не гарантира, че държавата е на "правилния път". Освен това, самото разбиране за "правилността на пътя" е много неясно. Стремителното развитие на технологиите, възходът на регионалните държави и трансформацията на глобалните икономически потоци размива дългогодишната доминация на Запада, а заедно с това и неговото уж подразбиращо се от самосебе си морално-етично превъзходство. Такива държави като Турция, ОАЕ, Китай, Виетнам, Мароко или Руанда са пример, че демокрацията не е единствения и безалтернативен път към просперитета, успеха и хегемонията.

На всичкото отгоре, демокрацията престана да бъде панацея от авторитаризма, от който всички на Запад толкова се опасяваха след края на Втората световна война. В някои държави (Унгария, Индия, Русия, Черна гора и т.н.) се утвърди т.нар. "нелиберална демокрация". Те с удоволствие използват демократичните практики (избори, референдуми, номинална откритост и наличието на системна опозиция) за препотвърждаване на мандатите си за управление и получаването на формално "ОК" от международната общност.

В постковидната епоха идеите за свободния пазар са силно ерозирани. Със своите решения политиците от целия свят често поставят под въпрос тези принципи. Пандемията от Covid-19 способства за ръста на икономическия национализъм, тласкайки държавите да предприемат протекционистки мерки и да затворят границите. Прекъснатите глобални вериги, съкращаването на производството на полупроводници и острата конкуренция за редките ресурси, ерозират глобалната търговска система, разпалвайки съперничеството между държавите, стремящи се да удържат лидерските си позиции в постковидния свят.

Накрая, агресията престана да се смята за табу. На Запад обичат да дават като пример в това отношение присъединяването на Крим към Русия, но истината е, че и преди това станахме свидетели на множество ситуации (например в Косово), ерозиращи този принцип на Атлантическата Харта. Многобройните спекулации с понятието "агресия" доведоха до това, че в крайна сметка то се разтвори сред такива евфемизми като "самоотбрана", "превантивен удар", "хуманитарна интервенция", "въстановяване на отнетите територии", "антитерористични операции", "трансгранични операции" и т.н.

В заключение си струва да коментирам и "вълшебството на момента" на подписване на Атлантическата Харта, или по-скоро духът на този документ. През 1941 Атлантическата Харта бива подписана в изключително сложни условия, но от двете най-мощни държави на планетата. Днес обаче ситуацията е по-различна и духът на хартата от света през 1941 не можа да бъде предаден на света през 2021. Разбира се, САЩ си остават световен лидер и продължават да доминират по няколко ключови направления, но днес те представляват своеобразен "хегемон-ревизионист", който вече е загубил безусловната инициатива на световната сцена, като по някои въпроси го е сторил доброволно. Що се отнася до Великобритания, през последните десетилетия тя загуби голямата част от мощта си. Излизането и от ЕС не я усили, а още повече я отслаби, особено в комбинация с тежкия удар, който и нанесе пандемията. Затова, когато четем хартата, подписана от Байдън и Джонсън, няма как да не си зададем въпроса, как двете страни биха могли да реализират, предлаганото в нея?

Впрочем, ако оставим настрана тези на пръв поглед абстрактни разсъждения относно значението на Атлантическата Харка и оценката за релевантността на възприемането на съвременния свят от страна на САЩ и Великобритания, би могло да се каже, че британско-американските отношения имат добри шансове да получат свежа глътка въздух, да бъдат обновени и да се превърнат в ключов елемент от новата глобална коалиция, която възнамерява да създаде Вашингтон.

Концепцията за "Глобалната Британия"

След Брекзит правителството на Великобритания отчаяно търси нова роля за страната на световната сцена. Въпреки икономическия и финансов шок от напускането на ЕС и появата на нови пукнатини вътре в Обединеното кралство, Лондон демонстрира изключителни амбиции. Ако се съди по наскоро публикуваната концепция за т.нар. "Глобална Британия", британците се стремят да играят наистина самостоятелна роля в международните отношения, която в идеалния случай трябва да е автономна от покровителството на САЩ, т.е. да не и се налага да изпълнява указанията на Вашингтон.

Новата концепция предлага най-значителното нарастване на разходите за отбрана от времето на студената война насам, увеличаване на ядрения арсенал и акцент върху развитието на науката и технологиите. А като определяш компонент на външнополитическата експанзия на Великобритания отново се посочва качеството и на водеща търговска и морска държава. Интересно е, че с тази концепция британците се оказват първата европейска страна, която констатира смъртта на съществуващия световен ред. При това те нямат намерение да се връщат към него, а да адаптират британската политика към новите реалности. В рамките на глобалната прозападна демократична коалиция, Великобритания се вижда като представител на европейския континент в групата англоезични държави, формирана под егидата на САЩ и включваща също Нова Зеландия, Австралия и Канада.

Външнополитическият реализъм и амбициите на Лондон са от полза за Вашингтон. В "ерата след Брекзит" Великобритания има много общи интереси със САЩ, независимо от факта, че американските демократи и лично Джо Байдън реагираха негативно на решението и да напусне ЕС.

Както в британските, така и в американските документи, касаещи националната сигурност, се поставя целта да бъде създаден "ред, основаващ се на правила". Разбира се, на правила, които се определят от Запада, както става след Втората световна война.

Лондон и Вашингтон споделят сходни виждания относно глобалното съперничество: и двете държане не искат да се примирят с поражението си в конкурентната битка с Азия, и двете смятат за необходимо да отнемат инициативата от азиатците, и двете определят като свои основни противници Китай и Русия. Фокусът на вниманието и на двете се измества към Индо-Тихоокеанския регион, именно в рамките на тази формулировка и, най-вероятно, залагайки на Индия.

Но основният въпрос, по който позициите на британските консерватори и американските демократи в последно време съвпадат, е противодействието на Китай. След Брекзит британските власти втвърдиха отношението си си към сътрудничеството с Пекин. В рамките на Консервативната партия укрепнаха позициите на антикитайската фракция и „златната ера” в китайско-британските отношения, която бе сред характерните елементи на външната политика на Дейвид Камерън, приключи. Отстъплението започна още при Тереза Мей: беше отменен съвместният британско-китайски проект за АЕЦ Hinkley Point C, а Лондон отказа да подкрепи инициативата „Един пояс, един път”. През 2020, благодарение на усилията на антикитайските лобисти и под натиска на САЩ, които стояха зад тях, Великобритания направи завой на 180 градуса и отказа на китайската корпорация Huawei да създаде 5G-мрежа в страната. Протестите в Хонконг, въпросът за правата на уйгурите-мюсюлмани и санкциите, наложени от Пекин на петима британски депутати, допълнително влошиха двустранните отношения, разчиствайки пътя към сближаването на Великобритания със САЩ с цел сдържане на китайската експанзия.

Промени се и ситуацията по „руското направление”. В своята реторика и програмните си документи Лондон заема по-твърда и безкомпромисна позиция спрямо Руската Федерация, отколкото Вашингтон. В новата си стратегическа концепция Великобритания посочва Русия като най-голямата опасност за националната сигурност и на практика открито декларира курс към конфронтация с нея. Което несъмнено е от полза за администрацията на Байдън, защото Великобритания на практика се превръща в „радикалния съюзник” на Америка, т.е. в нещо като „лошото ченге” в отношенията с руснаците. Впрочем и по въпроса за противодействието на Русия, Великобритания и САЩ стоят на сходни позиции: и двете страни подкрепят предоставянето на ограничена военна помощ на Украйна и акцентират върху формирането на прозападен антируски и антикитайски алианс, включващ държавите от Източна Европа и Прибалтика.

С други думи, предвид изявленията, направени при последното посещение на Байдън във Великобритания, обновеният британско-американски дневен ред включва следните основни компоненти:

• Геостратегически консенсус по отношение на Китай;
• Възприемане на Русия като заплаха в Евразия;
• Подкрепа за държавите от Източна Европа и Прибалтика и реализация по това направление на нови геополитически и геоикономически проекти, като Инициативата „Три морета” например;
• Необходимост от формирането на нова глобална демократична коалиция начело със САЩ, в която на Великобритания се отрежда много важна роля, в качеството и на една от водещите държави н англо-американския свят, ключов партньор в алианса „Пет очи” и лидер на страните от „Общността на нациите”;
• Великобритания се превръща в американския „ястреб” в Европа, в противовес на „прекалено меките” Франция и Германия.

Слабите места на британско-американския алианс

Разбира се, всичко си има и обратна страна. Макар че наистина са перспективни и значими за Запада, британско-американските отношения имат своите уязвими места и проблеми.

На първо място, амбициите на Обединеното кралство и, в частност, на правителството на Борис Джонсън невинаги отразяват реалните им възможности. Великобритания е много по-слаба, отколкото беше преди 40 години. В международния „климатичен дневен ред”, който САЩ превърнаха във флагман на своето „глобална завръщане”, на Великобритания е отредена единствено ролята на младши партньор. Ролята на „първа цигулка” в това отношение играят Китай, САЩ и държавите от ЕС. Освен това „глобалният характер” на новата роля на Обединеното кралство след Брекзит също поражда въпроси. Връзките с Европа не бяха напълно прекъснати, но формиращите се отношения с нея изглеждат хладни и сложни. Лондон отдавна не изпълнява геостратегическата функция на „мост” между САЩ и Европа, както беше през миналия век. Днес Вашингтон е готов и е в състояние да си взаимодейства пряко с Париж, Лондон, Рим и Мадрид, а един от основните му европейски лобисти е Ирландия. Освен това, британското влияние в Близкия Изток, Африка, Латинска Америка и Южна Азия е доста скромно. Несъмнено, британците се опитват да си върнат изгубените позиции, формирайки например своеобразна геополитическа ос с Турция. Само че това ще изисква време и гигантски ресурси.

На второ място, не всички в САЩ възприемат Великобритания като равнопоставена глобална сила. Отношенията между двете страни винаги са били сложни заради културно-историческия фактор, свързан с изостреното им чувство на национална гордост и фанатичната вяра в тяхната собствена специфична цивилизационна мисия. В една появила се наскоро във Foreign Affairs статия на водещите американски експерти Ричард Хаас и Чарлз Купчан се лансира идеята за формирането на нещо като нов „концерт на силите” (по аналогия с Виенския конгрес в началото на ХIХ век) – т.е. тесен кръг от водещи световни държави, които да управляват света. Според авторите, в този ексклузивен клуб следва да влязат САЩ, Китай, ЕС, Русия, Индия и Япония, т.е. те не предвиждат място за Великобритания в него. Вместо това и отреждат ролята на държава от втория ешелон, т.е. на своеобразна „спомагателна демокрация”. Подобно възприемане на страната им няма как да радва британците, особено консерваторите, и толкова амбициозни лидери, като Борис Джонсън.

На трето място, на междуличностно равнище, отношенията между Великобритания и САЩ засега не се формират по най-добрия начин. В идеологическо отношение премиерът Борис Джонсън беше по-близък до Доналд Тръмп и навремето често критикуваше демократите. В отговор, те пък го атакуваха заради Брекзит. Веднъж дори Джо Байдън нарече Джонсън „физически и емоционален клонинг” на Тръмп. Наистина, след като стана президент, Байдън зарови томахавката на войната, а по време на последната си среща двамата лидери се стремяха да звучат колкото се може по-меко, топло и любезно. Истината обаче е, че между тях не съществува кой знае каква лична връзка. А британско-американските отношения винаги са се характеризирали със здрави лични връзки между лидерите, които нерядко се оказваха основния драйвър при определянето на двустранния дневен ред: Уинстън Чърчил и Франклин Рузвелт, през 40-те години на ХХ век, Дуайт Айзенхауер и Харолд Макмилън, през 50-те, Роналд Рейгън и Маргарет Тачър, през 80-те или Тони Блеър и Джордж Буш-младши, през 2000-те.

На четвърто място, Великобритания не е единствената държава, с която САЩ формират дългосрочни отношения. В това отношение, борбата за внимание, ресурси и контакти с Вашингтон е достатъчно конкурентна. Тезата за „специалните отношения” между Великобритания и САЩ вече не звучи чак толкова убедително, още повече, че по времето на Тръмп на тези отношения беше нанесен сериозен удар. Впрочем, дори и Борис Джонсън е заявявал, че понятието „специални отношения със САЩ” не му харесва, тъй като го смята за „прекалено задължаващо”. Освен това, предвид политическата ситуация в САЩ, британците не са напълно сигурни, че подкрепящата съюзническите връзки с Лондон администрация на Джо Байдън ще остане в Белия дом след четири години. Което пък пооражда известна несигурност и подтиква Великобритания да играе самостоятелно и да не разчита единствено и изцяло на Съединените щати. Тази двойнственост се прояви съвсем ясно наскоро, когато след срещата на министрите на Г-7, по инициатива на САЩ беше взето решение за въвеждане на глобален минимален корпоративен данък от 15%, а само след няколко дни британският финансов министър Риши Сунак заяви, че страната му ще извади Лондонското Сити от зоната на действие на въпросния данък.

На пето място е ситуацията в Северна Ирландия. Президентът на САЩ Джо Байдън открито подкрепя съседната на Великобритания Република Ирландия, освен това се обявав за запазването на всяка цена на мирните споразумения, сложили край на гражданската война в Северна Ирландия през 1999.

Както е известно, тази пролет в Северна Ирландия се разрази остра политическа криза във връзка с последиците от Брекзит. Излизането от ЕС беше възприето изключително болезнено в Белфаст. Ако след Брекзит бъде възстановена физическата граница (т.е. митническите проверки, огледи и гранични контролно-пропускателни пунктове) между Северна Ирландия и Република Ирландия, това би нарушило мирните споразумения от 1999, според които липсата на такава граница стана основната отстъпка към ирландските националисти. След като няма възможност да разреши по друг начин този проблем, през миналата година британският премиер подписа протокол с ЕС, с който на практика остави Северна Ирландия в митническия съюз и единния пазар на Европейския съюз. Това обаче провокира недоволството на местните юнионисти – привърженици на тесния съюз с Лондон, които гласуваха за Брекзит. Те искат денонсирането на протокола и изваждането на региона от състава на ЕС, както стана с останалите региони на Великобритания. Против това пък се обявяват ирландските националисти, заплашвайки да подновят въоръжената борба. Самият премиер Джонсън е склонен да подкрепи юнионистите.

За разлика от него обаче, по този въпрос президентът на САЩ Джо Байдън стои на позиции, сходни с тези на ирландските националисти, и смята, че протоколът не бива да се отменя, защото това ще ерозира всички споразумения с ЕС и може да доведе до дестабилизацията на региона.

Байдън има и лични мотиви да се ангажира с този въпрос. Той не крие и дори се гордее с ирландските си корени и католическата си религиозна идентичност, което създава определени трудности в комуникацията между Белия дом и Уестминстър. Преди 170 години прапрадядото на Байдън – Патрик Блюит, бяга от Ирландия в САЩ заради чудовищния глад в страната, провокиран от англичаните. Поради това някои британски национал-консерватори смятат, че Байдън не обича Великобритания и, че е склонен да подкрепя ирландците за сметка на англичаните, към които уж изпитва презрение.

Впрочем, налице и е един чисто политически момент. Ирландия е близък съюзник на Вашингон, чиито позиции в САЩ укрепнаха по времето на Байдън. Ирландското правителството е сред най-големите клиенти на американските лобистки компании. През юни 2020 Ирландия успя да измести Канада в битката за мястото на непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Пак през 2020 ирландския финансов министър стана член на Еврогрупата. Ирландската диаспора в САЩ, която според някои включва 10% от населението на страната, е сред ключовите електорални групи. Ирландският премиер всяка година получава покана от Белия дом за честването на Деня на Свети Патрик и то не само за тържествената церемония. Накрая, между двете страни съществяват тесни икономически връзки. Ирландия се превърна в своеобразен магнит за много технологични и фармацевтични компании от САЩ, привлечени от ниските данъци и добре образованата англоезична работна сила. Сериозно присъствие на ирландския пазар имат Facebook, Google, Pfizer, Apple и Twitter.

В най-лошия случай, въпросът за Северна Ирландия може да замрази по-нататъшното сближаване между Великобритания и САЩ, а евентуалната и дестабилизация би отслабила още повече Обединеното кралства, принуждавайки го да ограничи своите амбиции и да коригира външнополитическия си курс.

Заключение

Въпреки това, посещението на Байдън и подписването на „втората” Атлантическа Харта, показват, че американският президент възнамерява да започне да изгражда своята глобална продемократична „коалиция на доброто” именно с Великобритания. Това е най-важната държава в англоезичния свят, ядро на „Общността на нациите” и ключов партньор в рамките на НАТО по въпросите на отбраната и сигурността. И за САЩ ще бъде много по-лесно да защитават своите инвестиции, да прокарват дневния си ред и да сдържат развитието на съперниците си, ако имат Великобритания за помощник.

За британците пък, участието в подобна коалиция е идеалния изход от външнополитическата задънена улица. Както и добра възможност да си намерят приемлива роля в глобалния силов баланс и нов смисъл на съществуването си извън ЕС, а също да запазят надеждата да си върнат онова, което Лондон загуби през последните години. Впрочем, за самият Борис Джонсън, който изглежда се смята за „втори Чърчил”, подобна конструкция изглежда перспективна и би могла да повиши имиджа му в британското общество.

Големият проблем обаче е, че глобалният британско-американски алианс се основава на остарели концепции и се формира в един свят, в който въпросите за истината и лъжата, правилното и неправилното, справедливостта и несправедливостта не се тълкуват по един и същи начин от всички. За разлика от студената война, днес дори и в Европа липсва единно мнение относно Русия, Китай, глобалната икономика и дори относно възприемането на самите Съединени щати.

* Авторът е експeрт на аналитичния център UIF