Редица експерти посочват, че напоследък САЩ отделят все по-голямо внимание на т.нар. "палестински въпрос". Първоначално президентът Джо Байдън не показваше особено желание да се заеме с разрешаването на израелско-палестинския конфликт, още повече, че администрацията му поне засега не разполага с ясен план за действие в Близкия Изток.
Поредната война между Израел и Движението ХАМАС през май обаче, принуди Вашингтон да се върне към традиционната си роля на "помирител". Впрочем, според някои американски медии, именно намесата на Байдън е предотвратила замислената от вече бившия израелски премиер Нетаняху сухопътна операция в Сектора Газа. Непосредствено след края на конфликта пък, американският държавен секретар Антъни Блинкен посети региона за да затвърди постигнатото прекратяване на огъня.
Отказът от "наследството на Тръмп"
Както е известно, предишният президент Тръмп закри консулството на САЩ в Източен Йерусалим и прекрати финансовата подкрепа за Палестинската автономия, включително плащанията на Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци (UNRWA). Администрацията на Байдън обаче, реши да възстанови консулството, да поднови субсидирането на автономията в пълния му размер, както и да отдели допълнително милиони долари за възстановяването на Газа. Впрочем, пари за целта обещават да дадат и Катар, ОАЕ и ООН. Което се оценява от някои израелски анализатори като своеобразна награда за движението ХАМАС.
Разбира се, спонсорите твърдят, че няма да допуснат помощта да попадне в ръцете на тази организация, само че това звучи меко казано наивно. Нещата не опират само до факта, че правителството на ХАМАС е единствената власт в Сектора Газа и без него не може да бъде усвоен нито един долар. Тоест, по-голямата част от външната финансова помощ се оказва в джобовене на местните политици и олигарси, или пък отива за покупка на въоръжение. В същото време, населението продължава да тъне в бедност, а сред малкото възможности за оцеляване е работата в Израел.
Но дори ако допуснем, че милионите, отпуснати от чуждестранните спонсори, бъдат изразходвани само за граждански проекти и повишат жизненото равнище на хората в Газа, това няма да ерозира позициите и властта на ХАМАС, както вероятно разчитат в Белия дом. Бедността действително стимулира тероризма, но той съвсем не е породен само от икономически причини. В Близкия Изток има много примери за това, как сравнително благополучни в материално отношение общества подкрепят екстремистите. Така, въпреки на лошото си жизнено равнише, арабите в самия Израел не само продължават да са настроени враждебно към еврейската държава, но с течение на времето тази враждебност нараства.
Дори ако предположим, че след две или три поколения, в един проспериращ Сектор Газа ще доминира стремежът към мирно съвместно съществуване и сътрудничество с Израел, в момента подобно нещо изглежда утопично, а постигането му изисква далеч по-сериозни усилия, отколкото просто поредното наливане на средства в икономиката тази територия, без наличието на каквато и да било дългосрочна стратегия.
При Байдън нещата се връщат в привичното русло, т.е. САЩ и Европа възстановяват традиционния си подход към проблема с тероризма, който обаче не работи добре в специфичните условия на Близкия Изток. Там всяка отстъпка се възприема като проява на слабост, а външната финансова помощ -. като поощряване на съществуващия модел.
Арабските държави и, в частност, Египет и Йордания, са наясно, как точно ще бъдат изразходвани парите на световните спонсори, но това ги устройва, защото финансирането на Газа ще се реализира с тяхното посредничество, което на теория би трябвало да помогне за изолирането на ХАМАС от този процес. Египет например, претендира за водещата роля в работите по възстановяване на сектора, разчитайки да обогати собствените си компании. Йордания пък се надява с подкрепата на САЩ да укрепи ролята си на "пазител на ислямските светини" в Йерусалим.
Що се отнася до Израел, сегашното правителство на практика поставя само едно условие за постигането на продължително примирие - връщането на телата на двамата загинали през 2014 в Газа израелски военни, както и на други двама, за които се твърди, че са в неизвестност. Никой обаче не може да му гарантира, че това ще бъде изпълнено. В най-добрия случай, може да се очаква предложение телата на убитите войници да бъдат предадени срещу освобождаването на десетки или стотици палестински затворници от израелските затвори (ХАМАС например, вече поиска освобождаването на цели 1111 затворници).
Истината е, че движението ХАМАС няма никакъв интерес търси компромис с Израел, а другите играчи просто не са в състояние да повлияят върху неговото решение. В момента еврейската държава се намира в изключително неизгодна ситуация. По разбираеми причини, тя не може да заплаши палестинците от Газа, че ще поднови ескалацията, а с други инструменти за въздействия израелците просто не разполагат. На практика, в момента Израел се оказва между два огъня - от една страна, САЩ се ориентират към сътрудничество с палестинците и участие в мирното урегулиране, а от друга - преговарят с Иран, смятан за екзистенциален враг на еврейската държава. Тази ситуация позволява на Белия дом да притиска израелското правителство, включително и по въпроса за откриването на консулство в арабската част на Йерусалим. На свой ред, Израел се надява, че интересите му ще бъдат отчетени при евентуалното сключване на нова "сделка" с Иран, но и в това отношение липсват каквито и да било гаранции.
На практика, последният въоръжен сблъсък с ХАМАС не само провокира експлозия на тлеещия вътрешен конфликт между еврейското и арабско население, но и създаде предпоставки за инициирането на "нов мирен процес", който най-вероятно ще се окаже също толкова безнадежден, както и всички предишни опити за решаване на "палестинския въпрос". Но по-опасното за Израел е, че подновяването на "усилията за постигане на траен мир между евреи и араби" вероятно ше позволи на ХАМАС тихомълком да възстанови силите си и да се подготви за нов сблъсък.
Деградацията на американско-израелските отношения в "ерата Байдън"
След влизането на Байдън в Белия дом е налице очевидно влошаване на американско-израелските отношения, след "златния им период" при управлението на Тръмп и Нетаняху. Не е тайна, че това до голяма степен предреши и политическата съдба на последния, който загуби властта в Израел след като управлява страната цели 12 години.
Впрочем, мнозина експерти смятат, че именно Нетаняху е виновен за промяната в отношението на американския елит както лично към него, така и към Израел. Байдън несъмнено очакваше дългогодишния израелски лидер най-сетне да загуби властта, доказателство за което е, че за първи път разговаря по телефона с него едва няколко седмици след като влезе в Белия дом, затова пък се обади за да поздрави новия израелски министър председател Нафтали Бенет само няколко часа след като той положи клетва.
Според едно от водещите издания на еврейската общност в САЩ Jewish Telegraphic Agency: "в качеството си на лидер на държавата, която се смята за защитник на евреите в целия свят, Нетаняху направи всичко за да разруши отношенията си с най-голямата еврейска диаспора в света - американската".
На свой ред, американските демократи започнаха да разглеждат Нетаняху като твърд съюзник на републиканците още през 2015, когато той прие поканата на последните да разкритикува пред Конгреса иранската политика на президента Обама. В коментар на Maariv по този повод се посочва, че "конфликтът между израелския премиер и президента на САЩ достигна свой връх. Досега светът не беше виждал подобно нещо . чуждестранен лидер да държи в Конгреса толкова остра реч против политиката на американския президент. Обама никога няма да му прости това". Пак тогава Wall Street Journal публикува информация, че правителството на Израел е шпионирало хода на преговорите между САЩ и Иран, тъй като очевидно няма доверие в администрацията на Обама. В отговор последният директно заплаши, че ще преразгледа американската позиция по израелско-палестинския конфликт и може да подкрепи създаването на Палестинска държава.
Конфронтацията между Нетаняху и демократите се задълбочи след избирането на републиканеца Тръмп за президент на САЩ. Както е известно, по време на мандата си той направи всевъзможни отстъпки на Израел, включително такива, каквито преди това никой не би дръзнал дори да си представи. Което пък стимулира Нетаняху да заговори открито за евентуална анексия на част от Западния бряг на река Йордан (т.нар. "Юдея и Самария").
Сега обаче, ситуацията е коренно различна. В публикуван наскоро доклад на корпорацията RAND се посочва, че САЩ следва, на първо място, "да ревизират стратегията си в Близкия Изток, но без да бързат да ограничават своята активност там". На второ място, те би следвало да преразгледат подходите си към своя основен съперник в региона - Иран, отказвайки се от досегашната стратегия на оказване на максимален натиск върху режима на аятоласите и възраждайки Съвместния всеобхватен план за действия, който предвижда международен контрол над ядрената програма на Иран срещу частична отмяна на санкциите, наложени на тази страна.
Между другото, някои елементи на тази стратегия вече започват да се реализират и на практика. Така, държавният секретар по отбраната Лойд Остин съобщи, че е наредил изтеглянето на осем батареи ракетни комплекси Patriot от Ирак, Кувейт, Йордания и Саудитска Арабия. Впрочем, американците планират да изтеглят от Саудитското кралство и противоракетната си система THAAD, както и да прекратят подкрепата за водената от него война в Йемен. Впрочем, предвижда се и съкращаване на ескадрилите от реактивни изтребители.
Освен това САЩ продължават да водят трудни преговори във Виена относно иранската ядрена програма, като от тяхна страна поне засега не се забелязват опити за формирането на поредна антииранска коалиция от различни близкоизточни държави, нито се правят заявления за "агресивно поведение на Русия и Китай в региона".
Разбира се, всичко това не означава, че администрацията на Байдън е склонна да се откаже напълно от геополитическото наследство, което Тръмп остави в Близкия Изток, завръщайки се към политиката на Обама в региона, която - както е известно - се основаваше не толкова на реалностите, колкото на идеалистичните амбиции на демократите.
В тази връзка ще припомня, че през 1991 Байдън беше сред противниците на Първата война в Залива. През 2001, в качеството си на председател на Сенатската комисия по външна политика, той решително подкрепи военната интервенция в Афганистан, но през 2009, вече като вицепрезидент, се обяви против разширяването на американското военно присъствие там. Впрочем, той не подкрепяше и интервенция през 2011 в Либия. Според външнополитическия му съветник Дениъл Бенаим, по онова време Байдън "се отнасяше скептично към някои грандиозни идеи за трансформирането на региона", включително и към способността на САЩ да контролират последиците от "арабската пролет".
В същото време, според вицепрезидента на Йерусалимския институт за стратегия и сигурност Давид Вайнберг, новата американска администрация е склонна да игнорира значението на т.нар. "авраамически споразумения" между Израел, Бахрейн и ОАЕ (по-късно подобни споразумения баха постигнати и със Судан и Мароко), които разделиха арабския свят и поставиха под много сериозен въпрос постигането на трайно решение на израелско-палестинския конфликт.
Новата "палестинска политика" на Израел и предизвикателствата през националната сигурност
В публикувана през юли в Jerusalem Post статия на зам. главния редактор на изданието Керълайн Глик, се посочва, че: "Само ден след като Яир Лапид и Нафтали Бенет формираха новото правителство на Израел, официални представители на американската администрация съобщиха, че Байдън възнамерява да назначи помощника на държавния секретар по въпросите, касаещи Израел и палестинските араби, Хади Амр за генерален консул на САЩ в наново откриващото се консулство в Йерусалим. Както споменах по-горе, администрацията на Тръмп закри консулството и превърна зданието му в резиденция на американския посланик в Израел. Освен това, в съответствие с Виенската конвенция, САЩ би следвало да получат разрешение от израелското правителство да открият свое консулство в града, както и одобрение за акредитацията на неговия ръководител. Решението на Вашингтон да изпрати в Йерусалим Амр, когото мнозина смятат за откровен враг на Израел, при това именно при онези, които се стремят към ликвидирането на еврейската държава, представлява двоен удар по страната ни".
Според Глик, това ясно показва, че администрацията на Байдън е склонна да подкрепи евентуално ново разделяне на Йерусалим, който Израел обяви за своя столица още през 1950. Освен това, изпращайки там именно Амр, тя дава да се разбере, че възнамерява не само да легализира ХАМАС, но и да си сътрудничи с тази организация, която самите израелци смятат за терористична.
Преди да стане част от администрацията на Байдън, Амр беше сътрудник във вашингтонския Институт Брукингс, който според някои израелски анализатори се финансира от Катар. Освен това, той беше основател и директор на филиала на института в Доха. Именно докато беше в Института Брукингс Амр лансира идеята за юридическо признаване на групировката "Мюсюлмански братя" и призова САЩ да съдействат за интеграцията на ХАМАС в ръководената от президента на Палестинската автономия Махмуд Абас Организация за освобождение на Палестина (ООП).
Според по-радикално настроените израелски експерти, позицията на сегашната американска администрация по отношение на Йерусалим и ХАМАС на практика укрепва влиянието на Иран сред палестинските араби. Впрочем, те дори не изключват напълно сценария, при който САЩ биха подкрепили овладяването на Западния бряг от ХАМАС. Както посочва в тази връзка Керълайн Глик: "Негативното отношение, демонстрирано от сегашната американска администрация към суверенитета на Израел над обединения Йерусалим важи с пълна сила и за стратегическите искания и националните права на еврейската държава в Юдея и Самария (очевидно се имат предвид израелските планове за анексия за части от Заадния бряг на река Йордан - б.а.)".
Ще припомня, че макар президентът на Палестинската автономия и лидер на ООП Махмуд Абас да беше - заедно с Нетаняху - сред основните инициатори на последния военен сблъсък между Израел и ХАМАС (като и двамата разчитаха по този начин да укрепят политическите си позиции), той не съумя да извлече реална политическа или военна полза от това (по-скоро напротив), затова пък ХАМАС успя да го стори.
Според бившия шеф на Израелската служба за вътрешна сигурност (ШАБАК) Яков Пери, събитията на Западния бряг могат да сложат край на кариерата на Махмуд Абас. Неговата администрация загуби контрола си над тази територия, а ХАМАС само изчаква подходяща възможност за да му отнеме властта. В тази връзка Пери изтъква, че сложната от гледна точка на сигурността ситуация на Западния бряг изисква незабавна и комплексна оценка от страна на новото израелско правителство, тъй като представлява сериозна заплаха, динамиката на събитията там поражда тревога и Израел следва да е готов за най-различни сценарии.
В статия, публикувана от вестник Maariv, бившият шеф на ШАБАК посочва: "В момента Абас заема три ключови длъжности - президент на Палестина, ръководител на ООП и председател на Фатах (Движение за освобождение на палестинската родина). Заради преклонната му възраст обаче, през последните години започна борба за неговото наследство и вече от доста време насам се дискутират възможните сценарии на неизбежния сблъсък след оттеглянето му от политическата сцена".
Според израелските служби за сигурност, наследникът на Абас вероятно ще концентрира вниманието си върху формулирането на комплексен подход към разрешаване на вътрешните проблеми, след което ще поднови опитите за създаване на палестинска държава и предовратяване на евентуален конфликт между онези, които ще оглавят ООП и Фатах. Що се отнася до ХАМАС, движението има големи шансове да спечели изборите на Западния бряг, ако такива се проведат, което ще бъде отлична възможност да демонстрира своята сила и влияние сред палестинците там.
Пери смята, че ситуацията най-вероятно ще продължи да се влошава и, в крайна сметка, това може да доведе до свалянето на Абас. Докато той се опитва да успокои напрежението, нарастват критиките срещу действията на израелските власти след убийството на палестинския опозиционен политик Низар Банат от силите за сигурност на президента Абас.
Публикуваното наскоро социологическо проучване на Центъра за политически изследвания на Палестинската автономия в Рамала показва, че според 77% от палестинците, именно ХАМАС е големият печеливш от майската война с Израел. Ако в момента там се проведат избори, за Абас биха гласували само 27%, докато за лидера на ХАМАС Исмаил Хания - 59%. Всъщност, по-популярен от Хания е само намиращият се в израелски затвор лидер на "Фатах" и организатор на "интифадата" от 2000-2004 Маруан Баргути.
Наистина, в хода на майския военен сблъсък израелската армия успя да унищожи по-голямата част от военната машина на ХАМАС. Въпреки това обаче, след него тази организация стана по-силна, отколкото беше преди. Чрез т.нар. "Ислямско движение", действащо сред израелските араби, ХАМАС разшири влиянието си сред тях, използвайки местните имами, които бяха основните инициатори на вълната от антиеврейски погроми, извършени на територията на самия Израел. Показателно в това отношение беше и, че именно натискът на ХАМАС накара правителството да промени маршрута на т.нар. "Марш на знамето", организиран от израелски националисти, привърженици на Натаняху през юни в Йерусалим. Което показва, че въпреки ликвидирането на част от военната инфраструктура на ХАМАС от израелската армия, тази организация се оказва (поне публично) по-голям сдържащ фактор за Израел, отколкото е еврейската държава за ХАМАС.
Тук е мястото да напомня, че макар премиер на новото израелско правителство е смятаният за националист Нафтали Бенет, според мнозина, силният човек в него е външният минисър Яир Лапид (който след две години следва да замени Бенет като премиер). Той контролира 75% от депутатите, формиращи коалицията (общо 61), а Бенет - само 20%. Останалите 5% са на Мансур Абас - лидер на ислямистката партия РААМ, която някои смятат за свързана с "Мюсюлмански братя".
Следва да напомня също, че напрежението в отношенията на Израел с американските демократи и прогресисткия еврейски елит в САЩ и ЕС рядко е било свързано с конкретни личности, а е по-скоро въпрос на разминаващи се принципни позиции. Това напрежение се дължи на факта, че демократите, евреите-прогресисти и "еврократите" в Брюксел подкрепят ядрената сделка с Иран и необходимостта от създаване на палестинска държавност, което израелската десница, както и голяма част от израелците, възприемат като екзистенциална заплаха за еврейската държава.
Тоест, единственият начин за новия външен министър Лапид да подобри отношенията с трите очертани по-горе групи е да се съобрази с техните приоритети, поемайки риска от евентуалните последици за интересите на Израел. Формално, израелското правителство има правото да откаже на САЩ да открият консулство в Йерусалим или поне да отклони кандидатурата на Амр за консул. Стремежът на Лапид да подобри отношенията на страната с новата американска администрация обаче, вероятно ще го накара да действа по друг начин.
Що се отнася до Иран, макар в програмната си реч Лапид да заяви, че "Израел ще се стреми с всички средства да предотврати възможността иранците да се сдобият с ядрено оръжие", този ангажимент трудно може да бъде съгласуван с трите му основни приоритета, очертани по-горе.
Както посочва в тази връзка анализаторът на Haaretz Джонатан Лис, за да постигне целите си, Лапид най-вероятно ще се опре на дипломатическата концепция, изложена от самия него през 2018. Тогава (както впрочем и сега) той обяви, че палестинските араби предстовляват "оста, около която се въртят всички останали регионални проблеми", и призова Израел да направи определени отстъпки на палестинците за да си гарантира американската подкрепа срещу Иран. Според него: "пробивът по иранския въпрос зависи от решаването на палестинския проблем. Следва да работим за постигане на дипломатическо споразумение с палестинските араби в рамките на регионалната дискусия. Без да постигнем прогрес по отношение на палестинците, не можем да разчитаме на подкрепата на саудитската общественост, на Конгреса на САЩ, на американската еврейска общност и на ЕС както и на инвестиции от държавите от Персийския залив. Разбира се Нетаняху твърди, че това е възможно, аз обаче смятам, че не е".
Както е известно, случилото се през трите години след това изказване на Лапид тотално го опровергава. Само няколко месеца по-късно тогавашният американски президент Тръмп прехвърли посолството на САЩ в Йерусалим, отказа се от иранската сделка и започна да оказва силен натиск върху Техеран. Държавите от Персийския залив официално оформиха оперативния си алианс с Израел чрез т.нар. "аврамически споразумения". САЩ признаха суверенитета на Израел над Голанските възвишения и законността на еврейските селиша на Западния бряг, както и израелския суверенитет над отделни части от него в рамките на мирния план, предложен от Тръмп.
Изглежда обаче, че Лапид не е особено впечатлен от тези успехи и възнамерява да следва политика, игнориращо всичко, което Израел съумя да постигне във външнополитически план по времето на Нетаняху. Което пък дава отлична възможност на последния, (разполагащ с 53-ма депутати в 120-местния Кнесет) за атаки срещу новия кабинет. Впрочем, провелата се в края на юни среща на Нетаняху с бившия посланик на САЩ в ООН Ники Хейли и представители на американски евангелистки организации показва, че той продължава да разчита на подкрепата на Републиканската партия.
Нарастващото влияние на ХАМАС върху израелските араби води до това, че евентуалното провъзгласяването на палестинска държава на Западния бряг, включваща и част от Йерусалим, може силно да ерозира стабилността на Израел. Ако - както показаха събитията през май - държавата на ХАМАС в Газа е в състояние да провокира бунтове и погроми на израелска територия, изглежда твърде вероятно една бъдеща палестинска държава, контролирана и управлявана от тази организация и включваща, освен Газа, Западния бряг и Източен Йерусалим, да се превърна в своеобразен "дамоклев меч", надвиснал над Израел.
Идеята на Яир Лапид да обвърже иранската политика на САЩ с палестинския въпрос поставя под въпрос усилията на цяло поколение израелски лидери, опитващи се да не допуснат подобно обвързване. Според противниците на тази идея, както "авраамическите споразумения", така и предшестващата ги прословута "арабска пролет" са показали, че регионалните събития нямат много общо с палестинския проблем. Тоест, да се твърди, че всичко в Близкия Изток се върти около разрешаването на този проблем, може да се окаже най-късия път към стратегическия провал на Израел на всички възможни равнища.
В същото време, на фона на целенасочените усилия на администрацията на Байдън да промени политиката на САЩ спрямо Иран и да ограничи подкрепата си за Израел и сунитските арабски държави, позицията на Лапид допълнително олеква. Мнозина експерти смятат, че американците едва ли ще предложат на Техеран ядрена сделка, която ефективно да защитава стратегическите интереси на еврейската държави. На този фон изглежда, че новото израелско праителство не просто се сблъсква със заплахи от страна на ХАМАС, Иран и дори Вашингтон, но и само е склонно да ги провокира.
Заключение
Очевидно ставаме свидетели на промяна на баланса между военните и политически сили в региона. Според повечето експерти, поне на първо време, Близкият Изток няма да е сред приоритетите на администрацията на Байдън и тъкмо това е основната особеност на очертаващата се нова ситуация. Както посочва във Foreign Policy преподавателят в Нюйоркския университет Джеймс Трауб, "изглежда, че Байдън няма да отделя за Близкия Изток повече внимание, отколкото регионът заслужава". Той смята, че като цяло САЩ ще продължат "да се стремят да запазят значима роля в тази част на света, оптимизирайки разходите си и, паралелно с това, ще се опитат да създадат механизми, които да помогнат на близкоизточните държави да могат сами да се справят с основните предизвикателства".
Всичко това обаче са само прогнози. Засега е ясно само, че конфронтацията с Иран може да престане да бъде в основата на американската политика в Близкия Изток, както и, че администрацията на Байдън ще се опита да възстанови всичко, които успя да постигне в региона президентът Обама и което след това беше разрушено от Тръмп. От друга страна обаче, тя не разполага с ясно формулирана близкоизточна стратегия и не е много сигурна, как би следвало да действа занапред, предвид статута си на традиционно доминираща (поне доскоро) държава в региона. Впрочем, този въпрос отдавна се дискутира от редица авторитетни западни експерти.
Така, в появил се наскоро коментар на Financial Times се посочва, че: "САЩ много бързо губят способността и желанието си да формират събитията в Близкия Изток, оставяйки след себе си вакуум във властта, който светкавично се запълва от такива държави като Русия, Иран, Турция и Китай". Подобно развитие няма как да не тревожи Европа (т.е. ЕС), защото тя е разположена много по-близо до региона, а политиката и е още по-безсилна и зациклена върху собствените си проблеми от американската. Именно поради това лидерите на европейските държави, както и на тези от Близкия Изток, възприемат доста предпазливо тезата за "завръщането на Америка" и продължават много внимателно да следят съотношението на силите на републиканците и демократите в Конгреса за да бъдат подготвени за всякакви обрати в регионалната политика на САЩ.
Всички те изглеждат убедени, че след като не успя да постигне първоначално поставените си цели, американската близкоизточна политика отново е навлязла във "фаза на преформатиране". Тоест, във Вашингтон се опитват да преценят как да съчетаят декларираните цели с ресурсите, които са склонни да изразходват за постигането им. Как да намерят оптималното съотношение между "меките" и "твърдите" инструменти в отношенията с регионалните играчи. Как правилно да прогнозират реакцията на своите партньори и опоненти на един или друг предлаган от американците "стимул". И, накрая, как да съхранят системата от военни алианси, като ефективно средство за минимизиране на рисковете за националната сигурност и то получавайки от съюзниците си повече, отколкото самите САЩ им дават. В момента тези други важни въпроси на външнополитическото планиране се осмислят по по-различен начин от Вашингтон заради по-сложните нови реалности в Близкия Изток и при положение, че САЩ не могат напълно да се изтеглят от региона, а да останат в него става все по-сложно за тях, въпреки че основните предизвикателства пред Вашингтон не са там, а в Индо-Тихоокеанския регион и Латинска Америка.
Така или иначе, поне засега, дискусиите относно възможните бъдещи действия на администрацията на Байдън в Близкия Изток не излизат извън рамките на хипотезите и прогнозите. При това последните нараснаха значително след посещението на американския президент в Европа през май 2021, именно защото липсва яснота, а са налице само отделни признаци за появата на нови концептуални подходи на САЩ към проблемите на региона.
Днес никой не би може да каже, какво точно ще поиска Вашингтон от своите партньори и съюзници с цел създаване на такава политическа архитектура, в чиито рамки Близкият Изток ще се окаже разделен, в най-добрия случай, на конкуриращи се алианси, т.е. неговият геополитически ландшафт ще става все по-полицентричен. Все повече държави от региона демонстрират намерение активно да отстояват собствените си интереси. В същото време, демонстрираната от администрация на САЩ сдържаност и предпазливост по въпроса за използването на сила в региона, би могла да има и положителни последици, тласкайки близкоизточните държави да търсят дипломатически решения на съществуващите проблеми.
Въпросът обаче е, дали Вашингтон въобще е способен да се възползва от разкриващата се възможност да се включи в международните усилия за формиране на широк диалог между всички заинтересовани държави от региона. Предишната администрация на Тръмп в повечето случаи демонстрираше по-скоро умението си да ерозира или напълно да разруши многостранните институции и формати, а не да създава нови или да подкрепя съществуващите.
Тепърва предстои да видим, какво възнамерява да предприеме администрацията на Байдън в Близкия Изток. При всички случаи обаче, регионът е обречен да премине през дълъг и сложен процес на търсене на решения за множеството си вътрешни проблеми, а преодоляването на последиците от многобройните кризи през сегашното десетилетие най-вероятно ще отнеме дълги години.
*Център за мониторинг и превенция на конфликтите
