През миналата 2020 станахме свидетели на все по-тясното икономическо и военно сътрудничество между Русия, Китай и Иран, като през август то придоби съвършено неприемливи за САЩ и близкоизточните им съюзници измерения с очертаващият се тесен икономически алианс между Техеран и Пекин, в резултат от което китайското влияние не само ще се наложи в огромното пространство от Пакистан до Ливан и средиземноморските пристанища на Сирия, но вероятно ще измести и американския фактор в Афганистан.

Вече близо година се надпреварват да ни внушават, че „след пандемията от коронавирус светът вече няма да е същия”. За някои сфери на икономиката (като туризма например), обществения живот (здравеопазването), обществените практики (цифровизацията на общуването) и дори за някои политически институции (усилването на цифровия контрол над живота на хората) това наистина е така.

Ежегодно повече от 55 милиона TEU (стандартни 20-футови контейнери) се обработват от пристанищата в Европа, като 70% от контейнерните товари, влизащи на континента, идват от Далечния Изток. 5,5 млн. TEU са предназначени за Централна и Източна Европа, но отиват към пристанища в Северозападна Европа.

Последната президентска надпревара в САЩ премина на фона на огромно социално напрежение сред населението на страната, което намери израз в значителното нарастване на симпатиите на избирателите - от една страна - към десния популизъм, а от друга - към либералния радикализъм.

Дълго време западните анализатори, както и големите медии, не обръщаха достатъчно внимание на геополитически амбиции на Турция, което вероятно бе свързано с наложилата се представа за страната като среден регионален играч или с членството и в НАТО, т.е. с възприемането и като част от "трансатлантическата общност".

Макар и разглеждани, често пъти демагогски, като приятелски, отношенията между София и Скопие никога не са били толкова комплицирани, както днес.