През последните години мнозина анализатори обръшат внимания на постепенното, но непрекъснато усилване на позиците на Япония в зоната на Индийския океан (а не само в Близкия Изток и Северна Африка), което говори за наличието на цялостна, при това дългосрочна, стратегия на Токио в региона. Какво се крие зад ориентацията на Япония към сравнително отдалечения от собствените и граници регион, какви мотиви я движат, както и какви цели си поставят японците и с какви механизми разчитат да ги реализират?
Китайската инициатива ЕПЕП и Индо-тихоокеанската инициатива на САЩ и Япония
Макар че отговорите на експертите на тези въпроси се различават, те са единодушни за две неща. Първото е, че индустриално развитата, но много бедна на ресурси Япония е изключително зависима от външните доставки на петрол и други суровини от зоната на Индийския океан. За да гарантира социално-икономическия си просперитет Токио традиционно е заинтересован от социално-политическата стабилност на страните, от които черпи ресурси, както и от сигурността на морските комуникации за доставките им, включително тази на японските танкери, които ги използват.
На второ място, следва да отчитаме "китайския фактор", т.е. реалната заплаха от активността, която демонстрира Пекин в региона по всички "фронтове" - икономически, политически и военно-стратегически. Неслучайно в последната "Бяла книга за сигурността" на Япония, публикувана през юли 2020, се твърди, че "Китай еднолично се опитва да промени статуквото в огромното пространство от Индия и Бутан до Южнокитайско море, както и до японските острови Сенкаку в Източнокитайско море, чрез по-нататъшната си милитаризация и нарастваща агресивност". Документът визира и китайската активност в Индийския океан, към който Токио се отнася с повишено внимание още от 80-те години на ХХ век и в тази връзка се ориентира към постепенното разширяване на своето т.нар. "косвено участие". Например в международните акции за поддържане на мира и мониторинг за прекратяването на огъня по време на Първата война в Залива, както и за изтеглянето на съветския вонен контингент от Афганистан. За реално японско военно присъствие в региона обаче може да се говори едва след ноември 2001, когато страната изпрати два ескадрени миноносци и един спомагателен кораб, които да окажат тилова и друга поддръжка на стартираната от САЩ "война с тероризма", а след това и още три военни кораба. До началото на лятото на 2002 там вече имаше шест японски кораби, няколко транспортни самолети и 1380 военни. Това струваше на Токио 140 млн. долара и очерта сериозните промени в японската глобална стратегия. Въпреки конституционната забрана за използване на военна сила за разрешаване на международни конфликти, Япония набързо прие специален закон за извънредните мерки за борба с тероризма и допълнение към Закона за силите за самоотбрана (JMSDF), като съществено разшири функциите им за оказване на подкрепа на САЩ, а след това и за защита на морските маршрути на японските петролни танкери, най-вече около самата Япония и в Южнокитайско море, а по-късно и в Индийския океан. Първоначално обаче, броят им беше доста ограничен.
Този факт, както и превръщането на региона в ключов приоритет за националните интереси на страната, обяснява и други подобни прояви на японската външна политика. Първата е, че Япония се стреми да убеди Индия и нейните ВМС да се нагърбят с по-активна роля не само в Индийския океан, но и в Южно- и Източнокитайско морета. В тази връзка, се задълбчава и двустранното партньорство в сферата на отбраната. През ноември 2019 например, се проведе първата среща във формат "2+2" (т.е. с представителии на министерствата на външните работи и отбраната), по време на която бе обсъдено съвместното използване на наличната логистика от флотите на двете страни и подписването на съответното Споразумение за придобиване и кръстосано обслужване (ACSA). През юни 2020 редица индийски аналитични центрове пък препоръчаха страната да отвори военните си обекти на Андаманските и Никобарските острови за японските и американските ВМС, а след това и за тези на Австралия и Франция, с цел да се установи по-стриктен контрол върху движението на китайските дронове и подводници, които доста често се появяват в Бенгалския залив, заради изключителното му стратегическо положение в подстъпите към Малакския пролив.
На второ място, Япония се нуждае от по-тясно сътрудничество със САЩ и Индия за да защитава собствените си, както и общите интереси на крайбрежните държави, което е важно за минимизирането на китайското влияние. Може да се твърди, че вече се е формирал неформален стратегически триъгълник Токио-Делхи-Вашингтон, в чиито рамки се обсъждат проблемите на морската сигурност, борбата с тероризма и кибератаките, както и мерките за противодействие на активността на Пекин. Впрочем, налице са опити към този триъгълник да бъде присъединена и Австралия, превръщайки го в "квадрат" (т.нар. Quad). В тази връзка ще припомня, че Индия, която неизменно демонстрира готовност за подобно сътрудничество, предложи да бъде създадена съвместна структура, включваща офицери за свръзка, като предложението и получи подкрепата на САЩ, Япония Франция и други. След подписването на меморандумите за съгласие относно логистичния обмен (LEMOA) със САЩ и Франция, а след това - и със Сингапур и Австралия, Делхи разчита скоро да постигне такива и с Япония и Великобритания, в резултат от което японците ще получат достъп до военни обекти на Кокосовите острови, Австралия - до тези на остров Окинава, а двете страни - до военните обекти на Андаманските и Никобарски острови.
На трето място, Япония се стреми да се превърне в ключов доставчик на високи технологии в онези държави, където нито Китай, нито САЩ, нито пък Индия са такива. Като "иноватори от световна класа", японците искат не само да изнасят определени видове въоръжения и инфраструктурно оборудване, но и да прокарват своите методи на образование и подготовка. През последните години Токио се включи в проекти за развитие на пристанища и на икономически зони около тях в Мианмар, Бангладеш и Шри Ланка, с цел да се гарантира свободното корабоплаване по маршрутите, свързващи Азия с Африка. Става дума за Давей в Мианмар, Матарбари, в Бангладеш и Тринкомали (съвместно с Индия), в Шри Ланка. Това ще способства за укрепване и разширяване на взаимодействието с държавите от зоната на Индийския океан, а въпросните направления несъмнено се оказват ключови в индоокеанската стратегия на Токио.
Естествено, възниква въпросът за инструментите, с чиято помощ японците разчитат да реализират тази стратегия. Те са няколко и се различават по значението си, но отлично обслужват целите на Токио да се превърне в ключов регионален играч. Така, възползвайки се от антитерористичната кампания в зоната на Африканския Рог, Япония своевременно (още през 2011) се сдоби с първата си военна база в чужбина - в Джибути. Оттогава насам ролята на тази база (след участието на японски кораби в борбата с пиратите в региона) еволюира, като от 2012 до 2017 тя се използваше за подкрепа на мисията на ООН в Южен Судан. През февруари 2020 пък, японският контраадмирал Йошиасу Ишимаки пое командването на международната оперативна група за борба с пиратите CTF-151. Освен това базата се превърна в елемент от укрепването на стабилността в държавите от MENA (Близкия Изток и Северна Африка). Когато Китай също създаде своя военна база в Джибути през 2017, японците реагираха светкавично, като взеха под аренда още 3 ха и разположиха два свои самолета за далечно морско патрулиране (LRMP). Около 180 японски военни гарантират сигурността на базата, която се използва от корабите на JMSDF.
Тоест, стъпка по стъпка, Япония разиграва "картата на JMSDF” в своите геополитически и геостратегически игри, в които от значение са и съпътстващите аспекти на участието на нейните Сили за самоотбрана. Те са предназначени не само за традиционната отбрана на "близкия кръг" на Японския архипелаг, но и за гарантиране на регионалната готовност, повишаване на осведомеността за морската сфера (MDA), подобряване на оперативната съвместимаст между партньорските ВМС и постигането на значимо японско военноморско присъствие в зоната на Индийския океан. Токио, в частност, взе решение да разположи 4550-тонния си ескадрен миноносец с управляеми ракети Takanam в Персийския залив, което не само показва, че регионът остава във фокуса на внимание на японските стратези, но и, че страната използва по нов начин военноморските си сили. Впрочем, нов е и моделът, в чиито рамки въздушните сили на JMSDF допълват надводните сили, като тази мисия стартира с изпращането, през януари 2020, на самолети P-3C LRMP в подкрепа на разположените извън страната сили на JMSDF.
Японците участват активно в различни морски учение - двустранни, с Индия, или многостранни, във формата Malabar (в последните, провели се през ноември 2020, освен тримата постоянни участници - Япония, САЩ и Индия, се включи и Австралия), както и в други, които напоследък се провеждат все по-често, повишиха техническото ниво на бойните си кораби, сложността на изпълняваните от тях задачи и използването на оборудването на островните бази. Така, Индия и САЩ могат да осъществяват полети със самолетите си Р-8 между Никобарските и Андаманските острови и базата в Диего Гарсия. Австралия и Индия пък могат да повторят този маньовър между Кокосовите острови и същите два индийски архипелага в Бенгалския залив. В края на юни 2020 успешно бяха проведени и военноморски учения между Индия и Япония. В същото време обаче, заради пандемията от Covid-19, ежегодните учения на САЩ, Индия и Япония за прочистване на минни заграждения (JIMEX) бяха отложени за 2021-2022.
В края на юни 2020, във връзка с изострената ситуация в Източнокитайско море и зачестилите появи на китайски кораби във водите на архипелага Сенкаку, Япония лансира план за укрепване на сътрудничеството с Индия, Австралия и държавите от АСЕАН. Военното министерство в Токио планира да създаде специално военно подразделение, което да отговаря за ситуацията в Индо-Тихоокеанския регион, както и да назначи офицери за свръзка към Бюрото за отбранителна политика, увеличавайки броя им при нужда с цел по-добрата координация с всички ключови съюзници и партньори. Според вече бившия министър на отбраната Таро Коно, тези нововъведения "следва да осигурят условия за съвместна охрана на морските маршрути в Индийския океан от евентуални негативни за Япония действия на Пекин, като тези около архипелата Сенкаку". Впрочем, очевидно е, че Токио ще предприема и други мерки за "сдържането" на Китай. При всички случаи, Япония дава ясен сигнал на света за своя стремеж и готовност да се превърне във водещ и активен играч в зоната на Индийския океан.
Териториалните претенции и ядрените амбиции на Токио
Повече от 75 години след края на Втората световна война, Япония продължава да претендира за редица загубени в резултат от нея територии. Напоследък Токио активизира действията си за отстояване на териториалните си претенции към Русия, във връзка с редица острови от Курилския архипелат, с Южна Корея - за островите Лианкур (Токто или Такешима), а в основен препъник камък на отношенията с Китай се превърна най-южният и стратегически важен остров Окинотори, както и архипелагът Сенкаку в Източнокитойско море. Към тях следва да добавим японските претенции за териториален суверенитет над участъка от Антарктика, разположен между сектора Рос и Фолклендския сектор.
Паралелно с това, Токио претендира и за петролно-газовия потенциал на всички тези острови, както и за контрол над транспортно-икономическите връзки на Русия, Китай, Северна и Южна Корея в Тихоокеанския регион.
В същото време обаче, Япония предпочита да не повдига въпроса за отнетите и от САЩ над 600 острови в Тихия океан. След 1945 страната загуби Марианските, Марщаловите, Каролинските острови и архипелага Палау (в западната и централна част на Тихия океан), предадени и през 1919 от Обществото на народите. Между другото, общата им площ е почти половината от територията на целия тихоокеански басейн. Всички те са собственост на САЩ от 1947 насам. Първоначално американците ги получиха от ООН като "подопечни" територии, а през 1986 ги обявиха за т.нар. Федерални щати на Микронезия, намиращи се "в свободна асоциация" със САЩ. Нито властите в Токио, нито националистическите кръгове имат желание да си припомнят за тази далеч по-значима загуба. Което се обяснява със стратегическия военно-политически съюз със САЩ от 50-те години на миналия век насам, който - както и многобройните американски военни бази в самата Япония - изключва японските претенции към тези територии. Още повече, че самите САЩ подкрепят претенциите на Токио към руските, китайски и корейски територии. Именно това обяснява, защо постоянните оплаквания на Токио във връзка с "отнетите територии" имат чисто конюнктурен характер и касаят голям брой съседни държави, но не и Съединените щати.
Именно с цел да усили силовия компонент в своите териториални претенции, през последните години Япония активно е ангажирана с укрепването на своята армия и националното Министерство на отбраната, а с тяхна помощ - и с укрепване на отбранителната си способност по периферията на отдалечените острови.
В резултат от това, днес Япония има "териториални проблеми" с всичките си съседи. Южна Корея например, остро протестира срещу включването на претенциите на Токио към управляваните от Сеул острови Токто в "Белите книги" за външната политика на японското правителство, както и в училищните учебници. Доста напрегната е и ситуацията в зоната на контролираните от Япония острови Дяюйдао (Сенкаку), за които претендира Китай, въз основа на историческите документи и факти.
Както е известно обаче, ажиотажът около териториалните претенции към съседните държави не обединява, а разделя народите, да не говорим, че води до конфронтация, включително и военна.
Само Русия например е воювала с Япония, заради териториалните претенции на последната, цели пет пъти: Руско-японската война (1904-1905), военната интервенция на Япония в руския Далечен Изток (1918-1920), военните сблъсъци през 30-те години в районите на езерото Хасан и Халхин-Гол, както и Втората световна война. Като изключим първия, всички тези военни конфликти приключват с пълно поражение на японците. Днес обаче, с покровителството на Вашингтон, Токио продължава да увеличава военния си потенциал в този регион, макар че се опитва да го прикрие.
От април 2019 насам например, руснаците доста често започнаха да засичат японски подводници в близост до полуостров Камчатка, което доскоро изгреждаше немислимо. Междувременно, Япония тихомълком успя да създаде и цяла собствена флотилия от самолетоносачи - "Изумо", "Каги", "Хиюги" и "Исе", всеки от които може да приеме до 20 самолети и известен брой хеликоптери, както и (след лека промяна в конструкцията на палубите) 40-те поръчани наскоро в САЩ изтребители с "вертикално кацане" F-35B.
Както е известно, след поражението си във Втората световна война, "новата Япония" беше принудена да се откаже от всякакви разработки в сферата на ядрените воъръжения. И макар че днес липсват официални данни за каквото и да било наличие на ядрено оръжие в тази страна (което е отличителния белег на наистина мощната военна машина), редица експерти смятат, че ако поиска, Япония може да го създаде в рамките на само една година. Още повече, че разполага с необходимия за целта научно-технически потенциал, също както и със значително количество радиоактивни материали. Според специализирания китайски портал Sohu например, Токио притежава достатъчно преработен ядрен материал за създаването на 6000 ядрени устройства. Показателно е, че в течение на няколко години японците криеха този факт дори и от най-близките си съюзници, включително от САЩ. Ще напомня, че подобно количество доближава Япония до нивото на Русия и САЩ, разполагащи, според компетентните експерти, съответно, със 7000 и 6800 такива устройства. Франция има само 300, Китай - 270, а Северна Корея - между 10 и 60. От Sohu твърдят, че в течение на няколко години, в рамките на своята ядрена енергетика, японците са обогатявали и преработвали плутоний до ниво, позволяващо създаване на атомно оръжие. И макар, че китайските анализатори не посочват конкретни обеми, става дума най-малко за няколко десетки тона. Що се отнася до средствата за доставка на ядрено оръжие, да не забравяме, че Япония е водеща космическа държава - японски космически апарат достави проби от астероид на Земята, а произвежданите от нея ракети-носители се смятат за изключително надеждни.
Тоест, научно-техническият потенциал и вече натрупаните от японците запаси от плутоний напълно им позволяват скрито да произвеждат, обслужват и съхраняват ядрено оръжие, моделирайки изпитанията му на своите суперкюмпютри и само при възникване на политическа необходимост да го изпитат на практика. Тук е мястото да напомня, че още по време на Втората световна война Япония, подобно на нацистка Германия, се опитва да създаде собствено ядрено оръжие.
Поне засега обаче, Токио използва за целите на своите териториални претенции едно по-различно оръжие - традиционният японски национализъм и историческата памет, включително целенасочени информационни кампании за уж коренното японско население, "обитавало в течение на векове прилежащите и окупирани днес от други държави територии".
Така, за да оправдаят претенциите си за руските територии, японците, в частност използват тезата за тяхното "коренно население - айните" (европеидна народност, едни от първоте заселници на Японския архипелаг, които днес живеят най-вече на остров Хокайдо, Курилските острови и Сахалин). В същото време обаче, правителството в Токио упорито отказва да удовлетвори претенциите на организациите на айните в самата Япония, а именно да приведе националното законодателство за айните в пълно съответствие с изискванията на Рамковата конвенцията на ООН за националните малцинства и незабавно да им предостави право да продължат да осъществяват традиционния за тях риболов, без ограничения и т.н. В отговор, японските власти се задоволяват с половинчати мерки – по време на едно от миналогодишните заседания на долната камара на парламента например, на депутатите беше представен новия шеф на Центъра за изучаване на айните и другите коренни народи към Университета на Хокайдо Хирофумо Като, чиято кариера е свързана със съвсем други сфери. Неслучайно, дори откриването на най-големия в страната „Център за етническа хармония” в град Сираои, на остров Хокайдо, беше квалифицирано от опозицията като „опит за конюнктурна експлоатация от страна на правителството на културно-историческото наследство на айните”.
Токио упорито продължава да нарича руските Южни Курилски острови, „северните територии” и по никакъв начин не иска да приеме решението на международния военен трибунал от 1948. Така обаче, японците рискуват Москва да постави въпроса за „южните територии”. Зашото именно Руската империя официално взема под свое покровителство айните с договора от 1855, който и до днес формално е в сила. А айните живеят не само на Южните Курилски острови, но и са коренното население на Северен Хокайдо, където живеят и днес. Което формално дава право на Русия, базирайки се на договора отпреди 165 години да ги вземе под своята протекция и дори да предяви претенции за японския остров Хокайдо.
Индо-тихоокеанската геополитика на Япония в „ерата след Абе”
Оставката на японския премиер Шиндзо Абе през септември 2020 породи доста коментари, включително, защото след завръщането си начело на властта през 2012 той следваше целенасочена стратегия насочена към "освобождаването" на Япония от имиджа и в региона, като победена във Втората световна война държава, която обаче след това - благодарение на САЩ - е избегнала "заслуженото наказание" за извършените от нея военни престъпления. Някои експерти, определят тази стратегия като "проактивен пацифизъм" и следва да признаем, че Абе я реализираше доста успешно.
Така, през 2013 беше приета първата в японската история Стратегия за национална сигурност. През 2014-2015, по инициатива на Абе, бяха преразгледани стриктните самоограничения за износ на японска военна продукция и за участието на Токио в различни формати за колективна самоотбрана, които още по време на студената война бяха се превърнали в своеобразна "свещена крава" за значително част от пацифистки настроеното японско общество и в ключов елемент на регионалното статукво.
Именно Абе и влиятелните му съпартийци, като Таро Асо например, формулираха концепцията "Визия за свободен и открит Индо-Тихоокеански регион", която междувременно се превърна в ключов елемент не само на регионалния, но и на глобалния дневен ред.
След като Абе за втори път оглави японското правителство през 2012, концепцията за Индо-Тихоокеанския регион (ИТР) не само се върна във фокуса на външнополитическия дискурс на Токио, но по-късно беше възприета и от администрацията на Тръмп и заложена в основата на американската Индо-Тихоокеанска стратегия. Дори само фактът, че лансираното от Япония понятие за "свободния и открит Индо-Тихоокеански регион" започна да се използва в документите на Държавния департамент и Пентагона, може да се приеме за сериозен успех на Токио, който често е критикуван, че "послушно следва руслото на външната политика на Вашингтон".
Следва да отбележа, че правителството на Абе се придържаше към по-мек подход при реализацията на идеята за ИТР, предпочитайки да залага на инфраструктурните проекти в региона и свободното корабоплаване, вместо на по-твърдите действия за сдържане на Пекин, в традициите на студената война. Впрочем, напоследък САЩ също разглеждат икономическия компонент като един от ключовите елементи на концепцията за ИТР. За това говорят, в частност, редица практически стъпки - например създаването, през 2018, на американската Корпорация за финансиране на международното развитие (DFC).
След това, през ноември 2019, по време на Индо-Тихоокеанския бизнес форум в Банкок, беше обявено, че Американската корпорация за чуждестранни частни инвестиции, съвместно с австралийското Министерство на външните работи и търговията и Японската банка за международно сътрудничество стартират инфраструктурния проект "Мрежа от сини точки" (Blue Dot Network) - многопластова инициатива, подпомагаща държавните структури, частния сектор и неправителствените оранизация за създаване на висококачествена инфраструктура, въз основа на принципите за откритост и инклузивност. Blue Dot Network ще оценява и сертифицира предлаганите, най-вече в ИТР, както и извън региона, инфраструктурни проекти от гледна точка на съответствието им с традиционните западни принципи и стандарти за отворения пазар, прозрачността и финансовата устойчивост.
Сблъсъкът с ЕПЕП
Поне засега обаче, нито Токио, нито Вашингтон съумяват да предложат нещо по-сериозно от търсенето на алтернативи на китайския суперпроект "Един пояс, един път" (ЕПЕП), което говори за реактивния характер на самата концепция за ИТР. Въпреки това, именно японската версия на тази концепция изглежда най-добре разработена. Вашингтон също се опита да въплъти визията си относно концепцията на ИТР в нещо по-конкретно, като публикува през ноември 2019 доклада "Свободният и открит Индо-Тихоокеански регион: прокарване на споделената визия". В същото време обаче, протекционистките мерки на Тръмп, като излизането на САЩ от Транстихоокеанското партньорство например, не се съчетават добре с японския подход към ИТР, основаващ се на принципите на либерализма (при управлението на Байдън това би могло да се промени). В Токио твърдят, че Япония прокарва собствена и различаваща се от американската версия на концепцията, акцентираща върху икономическата съставляваща и отворена и за други държави. Според японците например, идеята за "фундаменталните права", която е ключова част от концепцията, не бива да касае вътрешната политика, а само развитието на международната търговия, основаваща се на еднакви за всички прозрачни правила.
Освен това, Токио се стреми да въвлече по-тясно държавите от АСЕАН към своята индо-тихоокеанска стратегия. Сред положителните тенденции в тази посока следва да се отбележи опитът за синхронизация на японския подход и този на АСЕАН към концепцията за ИТР през 2018-2019. Според авторите на концепцията за ИТР, държавите от АСЕАН не са сред нейните ключови участници (САЩ, Япония, Индия и Австралия, т.е. т.нар. Quad). В Токио обаче разглеждат АСЕАН като географска "сърцевина" на стратегията. Освен това много държави членки на Асоциацията поддържат тесни икономически връзки с Япония, а напоследък се изявяват и като нейни регионални партньори по въпросите на сигурността.
През май 2018 външният министър на Сингапур Вивиан Балакришнан заяви, че докато принципътзда централната роля на АСЕАН не бъде ясно фиксиран в японската "Свободна и открита визия за Индо-Тихоокеанския регион", страната му няма да участва в мероприятията, организирани или свързани с Quad. Позицията му се споделя и от другите членове на АСЕАН - през август 2018 те ясно дадоха да се разбере, че трудно биха подкрепили "стратегия", която очевидно е насочена срещу Китай. Нещо повече, пак през 2018 Индонезия лансира инициатива за формулиране на собствена концепция на АСЕАН за Индо-Тихоокеанския регион, утвърдена през юни 2019 на Срещата на върха на Асоциацията в Банкок.
Какво би могъл да промени Йошихиде Суга
Сред основните въпроси, породени от оставката на Абе, беше, дали неговият наследник Йошихиде Суга ще съумее да продължи политиката му на геополитическо балансиране на фона на продължаващата (поне, докато Байдън не влезе в Белия дом) ескалация на напрежението между Китай и САЩ.
И двете страни са критично важни за мира и просперитета на Япония. Съединените щати са гарант за сигурността на страната и втория и най-голям търговски партньор, а Китай е най-големия търговски партньор на страната, а и неин съсед. След като Абе отново стана премиер през 2012, той положи сериозни усилия за да балансира отношенията с Вашингтон и Пекин. Макар Тръмп да заяви, че американско-японската търговия не е открита и свободна" и поиска от Токио да увеличи четирикратно вноската си за издръжка на разположените в страната войски на САЩ, Абе не криеше желанието си да се сближи с него. Впрочем, той наистина успя да го направи, след като тихомълком забрани на китайския телекомуникационен гигант Huawei да участва в изграждането на 5G-мрежи в Япония.
Паралелно с това обаче, Абе се стремеше да развива връзките с и с китайския лидер Си Дзинпин и дори успя да стопи леда в двустранните отношения, осъществявайки през октомври 2018 посещение в Пекин - първата среща на върха между двете страни от седем години насам. Предвид кризата в отношенията със САЩ, Си реши да поеме подадената от японския премиер ръка и дори планираше да посети Токио през април 2020 (първото посещение на китайски лидер в страната след 2008), но визитата му беше отложена заради пандемията от коронавирус.
Очевидно е обаче, че за Суга ще бъде изключително трудно да избегне необходимостта да избере едно от страните в конфликта между САЩ и Китай, освен ако новият американски президент Байдън не реши да го смекчи. Освен това, той ще трябва да се справи със съпротивата в собствената му Либерално-демократична партия срещу посещението на Си, който пък иска да демонстрира с него, че политиката за сдържане на Китай, стартирана от администрацията на Тръмп, търпи провал.
Настояването на китайската страна да бъде определена нова дата за посещението на Си, може да постави Суга в безизходица. Ако отстъпи пред желанието на Пекин, рискува за загуби политически капитал вътре в страната, от друга страна обаче, евентуална отмяна на посещението ще бъде оценена като унижение от китайския лидер и силно ще навреди на двустранните връзки. Единственото, което може да направи японския премиер е да търси всевъзможни оправдания за да отлага посещението колкото се може повече, с надеждата, че влизането на Байдън в Белия дом ще промени нещата.
При всички случаи обаче, смяната на властта във Вашингтон едва ли ще отмени две евентуални последици от американско-китайските спорове за Япония.
На първо място, САЩ вероятно ще продължат да настояват пред Токио да ограничи доставките на редица ключови японски технологии за Китай. Но тъй като Япония вече е инвестирала над 38 млрд. долара в китайската икономика и там работят почти 14 хиляди нейни фирми, ще и бъде изключително трудно да спазва изискванията на американските санкции срещу Китай, тъй като това би имало разрушително последици за собствената и икономика и би породило сериозни външнополитически проблеми.
Засега никой не се наема да прогнозира, как Суга, който през последните осем години беше главен секретар в кабинета на Абе (и негов най-близък помощник), ще съумее да удовлетвори САЩ по въпроса за технологиите, без да провокира гнева на Китай (или обратното). Несъмнено, той ще бъде изправен пред много по-сложна задача, в сравнение с предщественика си, освен ако Байдън и Си не постигнат споразумение за деескалация на конфликта.
На второ място, за Суга ще бъде много по-трудно да запази неутралитет по въпросите на сигурността. Като част от Quad, Япония ще трябва да реагира на призивите на Вашингтон за по-често и по-мащабно участие в съвместите военноморски учения, целящи да се даде отпор на териториалните претенции на Пекин в Южнокитайско море. През 2019 например, един японски самолетоносач участва в организирани от САЩ военноморски учения във води, за които претендира Китай.
Засега китайците не реагират остро на тези японски действия, защото през последните години отношенията между двете страни се подобряваха. Те обаче могат рязко да сменят курса, ако очерталото се по времето на Абе сближаване бъде прекратено от Суга, а новото японско правителство започне много по-открито и енергично да си сътрудничи с американците в споровете за Южнокитайско море.
Впрочем, има нещо, което през следващите 5-7 години може тотално да срине китайско-японските отношения, и това е разполагането на американски ракети със среден обсег на територията на Япония. Както е известно, стратезите от Пентагона отдавна се стремят да разположат мощно настъпателно въоръжение в близост до континентален Китай, а Япония е идеалното място за целта.
Засега тези ракети все още се разработват, затова в момента няма нужда САЩ да искат от Токио да ги разположат там. Но веднага след като американците ги произведат в достатъчно количество, няма как да не поискат от Япония да разреши разполагането им на своя територия. И, ако японците се съгласят, това може да постави началото на най-сериозната криза в отношенията им с Китай, откакто двете страни възстановиха дипломатическите си отношения през 1972.
Между другото, сред доказателствата за приемствеността на политическия курс на сегашното и предишното японски правителства е и назначаването за министър на отбраната на по-малкия брат на бившия премиер Абе – Нобуо Киси. В тази връзка, редица анализатори обръщат внимание на специалното внимание, което Киси отрежда на отношенията с Тайван, което в перспектива може да съдейства за влошаване на отношенията с Китай.
Разбира се, нито един от тези проблеми не е „заслуга” на Абе или Суга, но всички те за пореден път илюстрират тежката ситуация на Япония, притисната между двамата противопоставящи се геополитически гиганти и дават представа за мащабите на дипломатическите трудности, пред които е изправен сегашният японски премиер.
Заключeние: еволюцията на японското стратегиеско мислене
Eдва ли има друга държава, в която да е налице толкова силен контраст между войнственото минало и пацифисткото настояще, като днешна Япония. Прословутият чл.9 на Конституцията от 1947 провъзгласява отказ от водене на войни, като суверенно право на нацията, както и от създаването на сухопътни, морски и военновъздушни сили и други средства за водене на войни. През целия следвоенен период Япония, разполагаща с т.нар. Сили за самоотбрана (които на практика са национална армия), нито веднъж не е участвала пряко във военни сблъсъци. От 90-те години на миналия век, Токио започна да изпраща свои военни за участие в миротворчески операции на ООН, участва в тиловото осигуряване на международната коалиция в Афганистан и следвоенното възстановяване в Ирак, макар че всички тези мисии по принцип не бяха свързани с използването на сила от тяхна страна. В това отношение Япония надмина дори следвоенна Германия, чиито войски все пак участваха във военни действия, например в Афганистан.
Въпреки това, експертите отделят сериозно внимание на периодично появяващите се съобщения, че в средите на японските политици активно се обсъжда възможността Силите за самоотбрана да се сдобият и с настъпателни въоръжения, като американските ракети "Томахоук" например.
Официалната реторика се свежда до това, че подобни системи (ако Силите за самоотбрана наистина ги получат) ще се използват само за предотвратяване на непосредствена заплаха от нападение срещу Япония. Най-често обсъжданият сценарий е свързан с появата на достовернни сведения, че Северна Корея се готви да нанесе ракетен удар срещу Япония, като в този случай Силите за самоотбрана биха могли да използват наличните средства за да унищожат подготвяните за изстрелване севернокорейски балистични ракети.
Въпреки това е ясно, че подобни инициативи, пък макар и съпроводени с множество условия, се превръщат в обект на остри критики от страна на японските съседи (и най-вече на Китай), както и от страна на немалко представители на японската общественост, според които това може да провокира ръст на напрежението в Източна Азия и не съответства на принципите на изключително отбранителната военна политика, от която Токио не възнамерява да се отказва официално.
Какво всъщност се крие зад тези дискусии и доколко опасна може да стане за съседите на Япония разширяването на ударния потенциал на японските Сили за самоотбрана?
За начало, ще се опитам да анализирам спецификата на военната политика на Токио и процеса на вземане на решения от японското правителство. При сравнението на начина, по който се вземат важните политически решенията в Токио, с този, по който това се случва във Вашингтон, Пекин или Москва, се набива на очи, че в японския случай повечето важни решения се вземат след дълъг процес на обсъждания, съгласувания и корекции и дори, когато премиерският пост се заема от доказан лидер, притежаващ достатъчно воля и политическа подкрепа за да прокарва собствения си курс, той обикновено се сблъсква със сериозна съпротива от страна на част от общественото мнение, опозицията, а в някои случаи - и от определена част от държавната бюрокрация.
Подобна система за вземане на решения има както очевидни минуси, така и някои плюсове. От една страна, тя понякога се оказва прекалено мудна за да реагира на внезапно възникнали предизвикателства, особено във външнополитическата сфера. Така, по време на Войната в Персийския залив през 1990-1991, въпреки настоятелните искания на Вашингтон, японските политици до самия край на конфликта не можаха да се споразумеят за изпращането дори на символичен контингент на Силите за самоотбрана. Което значително влоши международния имидж на Токио.
От друга страна, стремежът важните решения да бъдат подложени на всестранно обсъждане означава, че Япония не е склонна да се ангажира в съмнителни външнополитически авантюри (за разлика от САЩ и някои техни съюзници например, чието нападение срещу Ирак през 2003 доведе до стотици хиляди жертви сред всички участници в конфликта и дестабилизира целия близкоизточен регион). В някои случаи това води до ситуации, когато дори вече взети решения не се реализират на практика. Например решението за разполагане на противоракетната система Aegis Ashore, което беще отменено през юни 2020. Впрочем, налице е и друг по-малко очевиден плюс: когато важните решения се вземат не от един човек или тесен кръг от хора, а преминават през множество етапи и се съпровождат с активна обществена дискусия, може много по-уверено да се твърди, че те не са свързани с някакви скрити мотиви или планове.
Връщайки се към темата за настъпателните въоръжения или, както казват в Япония - "възможността за нанасяне на удари по бази на противника", можем да направим извод, че няма основание да не се доверяваме на причините и аргументите, изтъквани от японските политици и експерти. Япония действително се сблъсква със сериозни потенциални заплахи за своята сигурност както от страна на разполагащата с ядрено оръжие Северна Корея, така и от все по-активно действащия Китай. Средствата, с които разполагат в момента Силите за самоотбрана не са достатъчни за да гарантират парирането на тези заплахи при негативно развитие на събитията.
Проблемът обаче има и друга страна. Дори ако допуснем, че подобни стъпки на Токио са донякъде оправдани от гледна точка на гарантиране на японската сигурност от съвсем реалните външни заплахи, остава въпросът, какви могат да се окажат негативните последици от това, без оглед на мотивацията и намеренията на японското ръководство?
Истината е, че тези негативни последици, най-вероятно, са неизбежни заради самата логика на международните отношения. Наблюдавайки качествената трансформация на японския военен потенциал, останалите регионални играчи също ще увеличават арсеналите си, без оглед на това, доколко убедителни ще са аргументите на Токио относно необходимостта от тази трансформация. В резултат може да се окаже, че стремейки се да реагира на външните заплахи, развивайки своя потенциал за сдържане, Япония в крайна сметка ще констатира, че провокираното от това влошаване на международната ситуация още повече е изострило тези заплахи. В теорията на международните отношения тази ситуация е известна като „дилема на сигурността”: усилията на държавата за укрепване на своята сигурност провокират аналогични усилия от страна на другите държави, в резултат от което сигурността на всички играчи само намалява.
Както посочва американският икономист Джон Гълбрайт, „политиката е избор между пагубното и неприятното”. Ситуацията, в която се оказва Токио във връзка с нарастващото напрежение в източноазиатския регион е нагледна илюстрация за тази теза. Япония не може до безкрайност да разчита, че САЩ ще гарантират сигурността и най-малкото, защото още веднага след края на следвоенната окупация и формирането на японско-американския алианс Вашингтон еднозначно даде да се разбере, че очаква Япония да започне във все по-голяма степен да поема отговорността за гарантиране на собствената си сигурност. Нещо повече, въпреки постоянните уверения относно нерушимостта на тази алианс от страна на американските лидери, изолационисткият курс на досегашният президент Тръмп, както и нарастващата политическа нестабилност в самите САЩ, пораждат напълно обосновани съмнения относно надеждността на американските гаранции за сигурността на страната в дългосрочен план.
В същото време, перспективата за развитието на собствения военен потенциал се ограничава от редица „пацифистки” норми, сред които е и прословутият чл.9 на Конституцията, но не само той. Въпреки че много от тези ограничения с течение на времето бяха премахнати или отслабени – като например забраната за износ на въоръжения или забраната за колективна самоотбрана, част от тях не само се запазиха, но и се подкрепят от почти цялото японско общество. Това се отнася например за необходимостта военната политика на Токио да има изключително отбранителен характер, неучастието във въоръжени конфликти в чужбина или тезата на недопустимостта страната да притежава ядрено оръжие. Тоест, перспективата за преразглеждането на тези дълбоко вкоренени в общественото съзнание норми изглежда доста проблематична не само в юридически, но и в политически план.
Накрая, дори ако оставим настрана факта, че Япония не поддържа дипломатически отношения със Северна Корея, напрежението в отношенията с двама други най-близки нейни съседи – Южна Корея и Китай, също се запазва. При това, ако в случая с Китай това напрежение се дължи до голяма степен на по-широкия международен контекст, а именно – на изострящото се американско-китайско противопоставяне, най-сериозният препъни камък в отношенията между Токио и Сеул е проблемът за отговорността на Япония за случилото се по време на колониалното и господство в Корея през 1910-1945. Подобно на други региони в света (като Източна Европа например), националистически настроените представители на южнокорейския политически елит и обществеността използват историческите обиди като инструмент за консолидация на своите привърженици и оказване на натиск върху Токио.
Всичко това показва, че евентуален отказ на Япония от досегашния и пацифизъм, за сметка на възраждането на нейните имперски амбиции, може да създаде много сериозни проблеми на страната, особено на фона на продължаващия упадък на основния и следвоенен съюзник – САЩ.
*Българско геополитическо дружество