Американската геополитика в "ерата Байдън/Харис": няколко възможни сценария

Затова и основният резултат на изборите се оказа изострянето на вътрешнопартийните и междупартийните противоречия, а в крайна сметка и задълбочаването на поляризацията в обществото.

Флиртът на Тръмп и Байдън с радикално настроените избиратели, само от едната страна на барикадата, доведе до рязко усилване на радикализма - от другата. На този фон станахме свидетели на спада на доверието на американските граждани към държавните институции, като цяло, и най-вече към Конгреса на САЩ. Затова и способността на новия президент Джо Байдън да стане "президент, който няма да разделя, а ще обединява страната" (както заяви самият той), остава под много сериозен

въпрос.

Най-напрегнатите и непредсказуеми избори в американската история

Миналагодишните президентски избори в САЩ бяха сред най-напрегнатите  и непредсказуеми в американската история. Достатъчно е да напомня, че за първи път от 1920 насам, надпреварата за Белия дом протече на фона на глобална вирусна пандемия. Преди сто години т.нар. „испански грип” отнема живота на над 600 хииляди американци, което изиграва сериозна роля за победата на републиканеца Уорън Хардинг срещу демократа Джеймс Кокс. Хардинг остро критикува пасивността на президента Удроу Уилсън и целия елит на демократите, които не успяват да постигнат обещания прогрес в реформирането на здравната система. През 2020, по време на управлението на Тръмп, пандемията от коронавирус отне живота на над четвърт милион американци, което е най-високия показател за смъртност в света. Тази ситуация се оказа мощен фактор в полза на демократите, чиято стратегия акцентираше върху четиригодишното игнориране на проблемите в сферата на здравеопазването от администрация на Тръмп и липсата на ясен план за излизане от ситуацията. През миналата година броят на американците, недоволни от мерките на Белия дом в борбата с вируса, нарастваше в геометрична прогресия, така че щабът на Байдън просто трябваше да го използва достатъчно грамотно и да го транслира през големите медии.

Другата особеност на изборите беше техният „расов фон”. При управлението на Тръмп станахме свидетели на две големи протестни вълни. Първата беше свързана с борбата за премахване на запазените паметници и знамена на Конфедерацията. Въпреки стихийността си, тя имаше предимно локален характер, засягайки най-вече южните щати с голяма концентрация на чернокожо население. Тогава обаче Тръмп реагира доста твърдо, като призова да се уважават и да не се политизират символите на американската история. В отговор обществените и правозащитни организации, ползващи се с подкрепата на най-големите медии, стартираха мащабна кампания за създаване на имидж на „прикрити расисти” на президента и неговата администрация, обявени за привърженици на идеята за „превъзходството на белите”. Втората вълна пък започна след смъртта на криминално проявения Джордж Флойд при задържането му от полицията. Цялата страна  беше залята от демонстрации под лозунга «Black Lives Matter», съпроводени от погроми, осъществявани от афроамериканци и радикални леви активисти. Демократите, които имат богат опит в използването на подобни ситуации (Джон Кенеди, през 1960 и Линдън Джонсън, през 1964), бързо успяха да привлекат този изключително ценен електорален елемент. В същото време, единственият отговор на Тръмп бяха данните от статистиката, че именно при неговото управление е постигнато най-ниското ниво на безработица сред чернокожото население на САЩ. Както можеше да се очаква обаче, всички прагматични доводи бледнееха на фона на отлично организираните антиправителствени пропагандни кампании.

Осъзнавайки неизбежността на поражението си по въпросите за пандемията и расовите вълнения, републиканците се опитаха да контрират с „украинския компромат” срещу Джо Байдън, което за известно време забави ръста на популярността на бившия вицепрезидент, използвал служебното си положение за да лобира за бизнес интересите на семейството си на украинския пазар. В крайна сметка обаче, прословутото „дело Burisma” не даде очакваните резултати. Дори напротив, прекалената напористост на Тръмп се обърна против него. Така, след показанията на уволнената посланичка на САЩ в Киев Мари Йованович пред Конгреса, на президента се наложи да спре настъплението си и да премине в отбрана. Впрочем, истината е, че демократичните елити стартираха кампанията си срещу Тръмп още в първия ден на управлението му. Спецификата на създадената от „бащите основатели” на САЩ държавна система е, че същността на президентската надпревара не е избора между две личности, а между елитарните системи, лансиращи една или друга визия за бъдещето и съответните механизма за нейната реализация. За потушаването на „джексънианския бунт”, начело с Тръмп, се обединиха доскоро конкуриращи се групи за влияние и кланове, инвестирали за постигането на целта си гигантски финансови, човешки, технологични и медийни ресурси.

Външата политика на тандема Байдън-Харис

Вероятно, в първоначалния етап от управлението на тандема Байдън-Харис, външнополитическата активност на новата администрация ще се характеризира с известна инертност по основните за Вашингтон направления. Може например да се очаква продължаване на твърдия антируски курс. Както е изместно, темата за "руската заплаха" беше сред малкото инструменти, позволили да не се допусне пълната ерозия на двупартийния консенсус в САЩ по времето на Тръмп, включително и по редица, теми, които по принцип не са свързани с Русия. Възможно е също, това да бъде съпътствано с известно смекчаване на конфронтацията с Китай и дори с опити за възраждане на концепцията за Г-2 (или "Кимерика"). В същото време Байдън вероятно ще се опита за реанимира много външнополитически проекти на Барак Обама. Това се отнася, на първо място, за укрепването на трансатлантическата връзка и възприемане на балансиран подход към международните организации и другите многостранни механизма на системата на международните отношения. Тоест, ще се предпочитат мултилатералните инструменти за прокарване на американските интереси в света, като членството на САЩ в Транстихоокеанскота партньорство например, с цел по-ефективното сдържане на Китай.

Както вече споменах, последните президенски избори демонстраха дълбокото разцепление сред американското общество по редица ключови общонационални теми, включително за правото за притежаване и носене на оръжие, миграционната политика или ограничаването на пълномощията на правоохранителните органи.

Сложността на ситуацията е свързана и с това, че нито една от страните не демонстрира реална готовност да се търсят конструктивни решения, приемливи както за демократите, така и за републиканците. Начинът, по който Тръмп и привържениците му реагираха на резултатите от изборите на практика почти не се различава от реакцията на демократите през 2016. Оттогава насам либералната американска общественост така и не пожела да приеме Тръмп като национален лидер, а пък заинтересованата от отстраняването му Демократическа партия направи всичко възможно (включително инициирайки импийчмънт на президента) за да срине неговата популярност.

Разочарованието на населението от елита, активното налагане на т.нар. "прогресивни идеи" и на политическата коректност и усилването на глобализма - навремето всичко това формира основата за победата на Тръмп през 2016. И, ако сега демократите игнорират този опит, рискуват да провокират появата на нови и още по-несистемни политици. Междувременно, в самата Демократическа партия се задълбочава кризата, свързана с опитите за постигане на взаимодействие между "левите демократи" (чиито брой в Камарата на представителите силно нарасна през миналата 2020) и умерените представители на партийния елит.

Впрочем, подобни тенденции могат да се прояват и в Републиканската партия. Много е вероятно например, там да се усилят позициите на т.нар. "тръмписти", макар че според мнозина "традиционни републиканци", те не са в състояние да решават ефективно изострилите се проблеми на страната.

САЩ в "епохата на Байдън-Харис"

И така, как би изглеждала Америка в "епохата на Байдън-Харис"? Отговорът не е лесен, като за това има поне три причини. На първо място, след като влязат в Белия дом кандидатите често се отказват от собствените си програми, или пък ги трансформират така, че в крайна сметка позицията им се оказва точно противоположна на първоначално заявената.

На второ място, защото цялата кампания на Байдън се основаваше на тезата, че ще действа "различно от Тръмп", който "трябва да си отиде". Истината е, че едва през последните седмици преди изборите кандидатът на демократите демонстрира по-ясна позиция, при това не под формата на завършена програма за управление, а по-скоро като сбор от отговори на различни журналистически въпроси.

На трето място, за никого не е тайна, че по време на престоя на Байдън в Белия дом, страната ще се управлява от "администрацията на Камала Харис, при формалното върховенство на президента". Тоест, от значение ще бъде именно нейният дневен ред, който доста се различава от този на Байдън. Ето защо, анализът на предстоящото управление на тандема на демократите следва да се основана на наслагването на двата, като се отдели специално внимание на съдържащите се в тях реални практически смисли.

Потенциалните перспективи на управлението на Байдън-Харис следва да бъдат разделени на три основни групи: вътрешни, външни и системообразуваще, т.е фундаментални. Последните са свързани не толкова с някакви конкретни стъпки или възгледи, колкото със специфичния мироглед на онези, които "ще вземат решенията" и чието олицетворение в момента са Байдън и Харис. Именно тяхното мнение оказва определящо влияние върху оценката за случващите се в света събития и целесъобразността на едни или други стъпки по конкретни актуални въпроси. А също и на самото определяне на тези въпроси като "най-актуални". Последното е особено важно, защото именно то ще определя общата логика на развитието на събитията в САЩ и света. Тук е мястота да напомня, че по време на своето управление Тръмп не съумя да изпълни едно от ключовите обещания в предизборната си програма - да върне индустриалното  производство обратно в Америка. Това обаче е отделна тема, а важното в случая е, че тъй като е тясно свързан с физическото производство, индустриалният капитал е пряко заинтересован от формирането на собствен автархичен икономическе клъстър. Което пък означава и, че е заинтересован и от разрешаването на сегашната криза на либералния капитализъм чрез целенасочения разпад на единното икономическо пространство и разделянето на глобализирания свят на изолирани, затворени самостоятелни територии. Чиято сигурност следва да бъде гарантирана от силната централизирана държава с помощта на ясни и важаши за всички формални правила.

Тоест, след като финансовият капитал (в лицето на Байдън) спечели, това ще означава промяна на принципния подход на управляващата част от американския елит към оценката за смисъла и характера на задачите, които стоят пред САЩ. Благодарение на голямата си мобилност финансовият капитал не се нуждае от подкрепата на някаква конкретна територия. В представите му, държавата се превръшва просто във "външен доставчик на услуги", към който могат да се аутсорстват част от спомагателните задачи. При това, този "доставчик" не бива да е прекалено силен за да не застраши самия финансов капитал. Мощта му следва да се основава на доминацията на долара, привлекателността на американския потребителски пазар и други параметри, управлявани от лидерите на финансовите кръгове, и само институционално оформяни от резултатите от гласуванията в Сената или Камарата на представителите.

Тоест, по-нататъшното формиране на външната и вътрешната политика на САЩ при управлението на Байдън и Харис, вероятно ще върви по познатия път на "приватизация на правата и национализация на задълженията", което намери отражение и в предизборните обещанията на двамата.

Вътрешната политика

По отношение на вътрешната политика, те предлагат следното.

На първо място, реализацията на активна импортозаместваща програма, целяща да бъде премахната критичната зависимост на САЩ от чуждестранните доставчици на стоки и услуги. В същото време обаче, Байдън се обявява за повишаване в пъти на корпоративните данъци и разширяване на мащабите на данъчното облагане на богатите американци. На свой ред, Харис настоява за значително (20%-но) повишаване на минималното почасово заплащане. Което обаче прави перспективите за завръщане на индустриалното производство обратно в Америка доста съмнителни. Нещо повече, американското производство ще бъде застрашено от критично нарастване на разходите и спад на печалбите. В същото време, финансовият капитал ще може безпроблемно да инвестира в индустриалното производство на трети страни (Индия, Малайзия, Австралия, африканските държави), където разходите са по-ниски, а печалбите по-големи. Втората дългосрочна цел на подобна стъпка е създаването на условия за естествената ерозия на американското трудово законодателство и синдикалната система, което пък може да доведе до превръщането на трудовия пазар в САЩ в аналог на пакистанския, индийския или малайзиxския. След което производството може наистина да се върне в Америка, но вече без да се бои от проблеми със синдикатите и други, твърде скъпи, ангажименти по трудовите договори.

На второ място, Байдън и Харис обещават да реализират активна програма „за защита на околната среда”. Тя предвижда ликвидиране на американския петролен добив и най-вече шистовия, като Харис, в частност, държи да бъдат постигнати повечето цели на лансираната от Александрия Окасио-Кортес програма, известна като „Зеления Нов курс”. Тоест, можем да очакваме едновременно от американската икономика да бъдат „изтласкани” петролнодобивните компаии и да се предотврати появата на нови, като бъде прекратено издаването на лицензи за разработване на нови залежи. Следователно, на пазара ще останат само вече откритите находища, чиито брой ще започне да намалява след отпадането на нерентабилните. Което пък неизбежно ще доведе до фалита на шистовите компании, чието бъдеще зависи именно от разработката на нови находиша, и до концентрацията на отделните перспективни находища в ръцете на тримата водещи петролни монополисти, които в момента са аутсорсвали цялата практическа дейност по добива на малки сервизни компании.

На трето място, Байдън и Харис обещават да работят за консолидиране на демократичните ценности на обществото, вземайки най-доброто от вече постигнатото в това отношение и оставяйки в миналото всичко лошо, включително расизма, експлоатацията на цветнокожите американци и т.н. В случая Байдън съзнателно избягва да влиза в конкретика, прикривайки се зад абстрактната подкрепа за традиционните ценности, разбира се, „ако са в рамките на здравия смисъл” и без да допуска да пострадат нечии интереси и най-вече интересите на малцинствата. За разлика от него, Камала Харис декларира намерение в САЩ да бъде изградено едно „почти социалистическо общество”, в неговата американска популистка версия. Тоест, малцинствата задължително ще получат множество привилегии, като бремето за гарантирането на високото им равнище на потребление ще бъде поето от бюджета, чиито социални дотации ще се финансират за сметка на повишаване нивото на експлоатация  на „белите традиционалисти” (и най-вече на мъжката им част) и увеличаване размерите на паричната емисия. Тоест, чрез използването на т.нар. „хеликоптерни пари” с фиксиран срок на действие. Което неизбежно ще ликвидира самото понятие за парични натрупвания у гражданите, както и тяхната икономическа независимост от системата – както държавната, така и корпоративната.

На четвърто място, Байдън и Харис обещават „по-голяма отговорност на държавата пред гражданите”, включително за разширяването на техните права и свободи. На практика, именно благодарение на имиджа си на „добрия старец” Байдън просто прикрива процеса на превръщането на САЩ в радикално-авторитарна държава, агресивно отказваща правото на съществуване на всяко мнение, което се различава от „официално приетатата, демократична позиция”. Що се отнася до Харис, тя изглежда смята държавната институция за прогресивно отмиращ „социален атавизъм”.

Външната политика

Реализацията на този „вътрешен дневен ред” ще изисква САЩ на всяка цена да запазят неоспорим статута си на системообразуващ глобален хегемон, осигуряващ реда и стабилността в света и определящ поведението на всички останали играчи. За целта Байдън предлага да бъдат запазени все още действащите международни споразумения в сферата на ядреното оръжие, а проблемите, породени от „погрешните стъпки на досегашната администрация”,  да бъдат върнати към положението отпреди Тръмп. Става дума например за запазването на Договора Нов СТАРТ, връщане към „иранската ядрена сделка” и двустранен пълен отказ от търговските санкции, наложени между Китай и САЩ.

Някои анализатори се опитват да представят това като белег за възможно бъдещо разведряване на международните отношения, включително, по отношение на Русия. Предвид казаното по-горе за вътрешнополитическия дневен ред на Байдън и Харис, дори се лансират предположения за връщане към ерата на скъпия петрол, отказ от блокирането на проекта „Северен поток 2” и, едва ли не, за отмяна на повечето санкции, свързани с присъединяването на Крим към Руската Федерация.

Най-големите оптимисти (особено сред руските експерти) дори изразяват надежда, че можем да станем свидетели на своеобразна „Втора Ялта”, където Вашингтон, Брюксел, Москва и Пекин ще очертаят и гарантират рамките на нов и дългосрочно стабилен мир на планетата. Подобни очаквания обаче са по-скоро неоснователни.

Последната президентска кампания в САЩ легитимира процеса за ерозия на фундаменталния принцип за върховенството на формалното право в името на конюнктурните частни интереси на отделните групи от елита и, на първо място, на финансовия капитал.

Именно тези интереси са в основата на проектите за „икономическо колонизиране” на Европа и Азия в рамките на американската версия на проекта за трансатлантическото и транстихоокеанското инвестиционно партньорство, който Тръмп се опита да отмени. Подобно нещо обаче нямаше да е принципно възможно, ако Европа (EС) разполагаше с алтернативни чуждестранни и неконтролирани от САЩ пазари, гарантиращи и добри печалби – най-вече в Близкия Изток и Азия.

Следователно, целта на глобалистите е запазването и задълбочаването на хаоса извън територията на САЩ. Освен това Европа следва максимално да бъде изолирана от руките ресурсни доставки, включително посредством „светкавичната си преориентация” към т.нар. зелена енергетика, която поставя икономиката и в пряка заисимост от енергийни източници, контролирани изключително от американски капитали.

Нещо повече, преориентацията на „колективния Запад” към зелена енергия ще осигури на глобалистите подходящата основа за извличане на дългосрочни печалби, посредством фундаменталната трансформация на икономиката и потребителския пазар, която ще се гарантира финансово изключително чрез мащабното увеличаване на паричната емисия от страна на Федералния резерв на САЩ и Европейската Централна банка. Негативните последици от повишаване обемите на необезпечената от нищо парична маса от долари и евро (което е производно на долара) ще се стоварят върху онези „незападни” държави, които не са в състояние да „произвеждат” аналогични парични емисии.

Което означава, че в „ерата на Байдън/Харис” не бива да се очаква каквото и да било подобряване на отношенията между ЕС и Русия (за това в частност говори и номирането на антируски настроения Антъни Блинкен за държавен секретар). Нещо повече, екипът на Байдън директно изтъква необходимостта „от оказване на действена помощ за развитие на демокрацията в постсъветското пространство”, т.е. както в Украйна, така и в Беларус и централноазиатските държави.

Що се отнася до Китай, позицията на новата администрация на САЩ се свежда до гарантиране на условия за разширяване на мащабното проникване на глобалния транснационален капитал в китайската икономика, като на първоначалния етап се предлага тази задача да бъде решена чрез „поправянето на грешките, допуснати от безотговорната политика на тръмпистите”. Но тъй като китайското ръководство последователно се стреми не допусне подобно развитие, вероятно след около една година, през която държавният апарат в САЩ ще бъде прочистен от привържениците на Тръмп, бихме могли да очакваме втвърдяване на външнополитическия курс на Вашингтон към разпалване на „хибридна война” срещу Китай.

Така очертаната ситуация има ясно изразен деструктивен характер, поради неизбежността от краха на тази финансова пирамида. Американските стратези обаче разчитат, че ще могат да контролират и управляват този крах, което ще им позволи да се подготвят предварително за последиците от него. Включително и чрез легализиране на възможността за създаването на частни армии, благодарение на които ключовите собственици на най-големите финансови капитали ще могат да запазят контрола над интересуващите ги територии и ресурси (материални и човешки) дори и на фона на възникналия след краха на системата глобален хаос. Включително посредством създаването на екстериториални корпоративни анклави – най-малкото на територията на САЩ, а при подходящите услfвия – във всички държави, които са част от т.нар. „колективен Запад”. По-долу ще се опитам да анализирам двата възможни сценария за прокарваната от новата американска администрация външна политика.

Умереният сценарий

И така, каква политика, ще провежда тандемът Байдън/Харис през следващите четири години, според привържениците на т.нар. „умерен сценарий”? Ще припомня, че Байдън е представител на един от най-старите американски политически кланове. По бащина линия той е потомък на Уйлям Байдън (1787-1849), един от най-богатите хора в Мериленд, Пенсилвания и Делауер през ХIХ век. По майка пък е потомък на някога влиятелния политически род Блюит, които дълги години са в основата на политическия и финансов елит на Пенсилвания. Прадядо му - Едуард Блюит – се смята за основател на ирландскоо католическо лоби и е сред ключовите фигури в организацията „Синовете на Свети Патрик”, подкрепяща ирландските имигранти в САЩ и стремяща се да разполага със свои представители във всички значими обществено-политически сфери. С течение на времето организацията се превръща във важен механизъм за балансиране влиянието на прекалено мощните келтсто-протестантски групи, като в това отношение фамилиите Байдън и Блюит играят важна роля. Самият Джо Байдън през цялата си кариера е свързан с ирландско-католическите елити в САЩ и се ползва с покрепата им – най-вече на фамилиите Кенеди и Фитцсимънс. Неслучайно, след като напусна председателския пост в международната комисия на Сената през 2008, той беше наследен от най-близкия си съратник – католика от ирлански произход Джон Кери, когото Байдън успя да направи и държавен секретар по време на втория мандат на Обама.

Анализът на кадровата политика на Джо Байдън по време на пребиваването му в Сената и в администрацията на Барак Обама показва, че условният „ирландски фактор” вероятно ще се окаже сред основните при формирането на бъдещата президентска администрация. В своята вътрешна политика новият президент ще се сблъска с редица фундаментални проблеми. Въпреки че демократите запазиха мнозинството си в Палатата на представителите, при новата администрация вътрешнопартийното разцепление ще стане още по-очевидно. Това се дължи на факта, че през последните четири години желязната дисциплина в Демократическата партия и нейното единство се дължаха на огромното желание да не се допусне Тръмп да спечели втори мандат, като тази цел вече е постигната. Затова сега отделните групи за влияние (от неосоциалистите до умерените демократи) ще стартират ожесточена битка за прокарване на своите визии и инициативи по най-актуалните теми, най-остра сред които е борбата с пандемията от коронавирус (отличен повод за реформа на здравната система). Основният коз на Байдън е големият му опит в законодателната власт като сенатор, както и със законодателната система – като вицепрезидент. Освен това, сред лобиститет на политиката му в Конгреса ще бъдат неговият председател Нанси Пелоси, която е католичка с италиански произход и през последните две години си извоюва сериозен авторитет сред различните вътрещнопартийни групировки.

Друг проблем е свързан с трудностите, които ще съпътстват пълното прекратяване на икономическата политика на Тръмп и на онези инициативи, които вече се реализират усилено в цялата страна. Разбира се, на чисто реторично ниво, Байдън ще акцентира върху необходимостта от укрепване на социалните програми, црез повишавне на данъците и орязване на военните разходи, както и за връщане към глобалисткия модел, което означава възобновяване на преговорите по транстихоокеанския и трансатлантическия проекти. Но тъй като е опитен политик и добре познава правилата на играта, новият президент едва ли ще се конфронтира открито с военно-индустриалното лоби, енергийния сектор, разузнаването и особено с фермерското съсловие и производителите. Последните две категории формират гръбнака на републиканския електорат, който трябва да бъде убеден да приеме Джо Байдън, защото в противен случай няма как да се преодолее сегашното болезнено разцепление в американското общество. Като опитен политик, какъвто не беше Тръмпа, Байдън е наясно, че успехът на управлението му ще зависи от умението да намери точния баланс между всички основни играчи в обществено-политическия живот: от държавните чиновници до милиардерите.

Затова в периода 2021-2025 не би трябвало да очакваме, че в икономическата си политика Байдън ще предприеме някакви радикални стъпки. Твърде е вероятно той да запази много от протекционистките мерки на предшественика си.

Мнозина американски анализатори прогнозират, че във външната си политика новият президент ще проължи неоуилсънианския курс на Обама. По ред причини обаче, това едва ли ще стане. През първия си мандат, Обама до голяма степен разчиташе на държавния секретар Хилари Клинтън, която в хода на вътрешнопартийната борба успя да ограничи влиянието на неоконсерваторите Робърт Гейтс (държавен секретар по отбраната до 2011) и Леон Панета (директор на ЦРУ до 2011 и секретар по отбраната до 2013). Голяма част от инициативите и обаче приключиха с провал, а катастрофата с убийството на американския посланик в Бенгази принуди Обама да се дистанцира от нея. През този период Джо Байдън гледаше да стои в сянка и да влияе на президента чрез препоръчаните от него съветници по националната сигурност Джеймс Джоунс-младши (2009-2010) и Томас Донилон (2010-2013). Освен това, той използва влиянието си в сенатската комисия по външната политика, председателствана от отдавнашното му протеже Джон Кери. Този лост беше изключително важен, предвид факта, че всички назначения на важни позиции, включително на посланици, минават именно през тази комисия. Ролята на Байдън укрепна по време на втория мандат на Обама: тогава той прокара Джон Кери (ирландец-католик) за държавен секретар, Чък Хейгъл (ирландец-католик, по-късно станал протестант) за министър на отбраната и Денис Макдоноу (ирландец-католик) за шеф на администрацията на Белия дом.

През цялата си дълга кариера Байдън никога не е демонстрирал прекалено идеологизиран подход към външната политика. Напротив, бихме могли да го квалифицираме като „класически реалист”, който винаги е усещал тенденциите и се е стремял да минимизира участието си в предварително обречени аантюри.

Предвид предпазливото му отношение към войната, като средство за постигане на външнополитическите цели на САЩ, той вероятно ще акцентира върху стратегията на „меката сила” и колективната отговорност (включително, споделена с американските съюзници в Европа и Азия). Не бива обаче и да очакваме радикални промени в тази сфера: търговската война с Китай едва ли може да бъде прекратена бързо и безболезнено, същото се отнася за опитите на САЩ да си върнат контрола над ситуацията във Венецуела (макар че американската подкрепа за местната опозиция със сигурност ще продължи). Демократите и самият Байдън последователно обвиняваха Тръмп в симпатии към Русия и връзки с президента Путин, затова новият президент априори би следвало да вдигне градуса на антируските настроения във Вашингтон, например като повиши интензивността на американската санкционна политика.

Очевидно по редица направления, включително украинското (за което Байдън отговаряше  по времето на Обама), Русия и САЩ имат определени „червени линии”, които, сами по себе си, едва ли ще позволят на двете страни да постигнат някакви фундаментални споразумения. Важен индикатор за Кремъл винаги е била позицията на една или друга американска администрация по отношение на вътрешнополитическите процеси в Русия и нейните интереси в постсъветското пространство. Както е известно откритата подкрепа на Вашингтон за несистемните опозиционни сили и пълното игнориране на позицията на Москва по същия този украински проблем, бяха основните причини за рязкото охлаждане на двустранните отношения.

В краткосрочна перспектива, като най-остри въпроси в руско-американските отношения могат да се окажат чувствителните за Русия теми за ситуацията в Беларус и съдбата на газопровода „Северен поток 2”. Байдън отделяше голямо внимание и на двете, като често правеше изказвания, че Лукашенко не бива повече да управлява, както и за необходимостта Европа да запази енергийната си независимост от Москва. В същото време обаче, като прагматичен демократ, той вероятно ще направи всичко възможно за да избегне директната конфронтация с руснаците. Ще припомня, че като вицепрезидент на Обама Байдън се обявяаше против продажбата на смъртоносни въоръжения на Украйна, каквито и бяха предоставени от Тръмп. Нещо повече, отношението му към Киев винаги беше доста критично и той многократно е отбелязвал неспособността на украинските власти да постигнат успехи в борбата с корупцията и в процеса на демократизация на страната. Тоест, напълно е възможно и такова развитие, при което САЩ и Русия да възобновят обсъждането на проблема с прекратяването на фундаменталните договорености, касаещи глобалната сигурност, като Договора за съкращаване на ракетите със среден и малък обсег или т.нар. Нов СТАРТ. Впрочем, когато говорим за възможните подходи на Байдън и бъдещата му администрация, не бива да забравяме, че провеждането на твърда политика към Русия е резултат от консенсуса между демократи и републиканци. Санкциите и другите мерки срещу Москва винаги се приемат почти единодушно от Конгреса, което иначе се случва доста рядко.

Близкият Изток и Балканите

Въпреки, че Тръмп направи изключително много за Израел, а в навечерието на изборите в САЩ, 68% от гражданите на страната разчитаха именно той да победи, премиерът Нетаняху незабавно поздрави Байдън с победата, определяйки го като „голям приятел на еврейската държава”. Показателно е обаче, че наред с Нетаняху, новият американски президент получи поздравления и от лидерите на ХАМАС и дори от екстремистката организация „Мюсюлмански братя”, които го призоваха да се откаже от досегашната политика на Белия дом в Близкия Изток и „да се обърне с лице към палестинците”.

Според повечето прогнози в големите американски медии, с влизането на Байдън в Белия дом действително можем да очакваме значителни корекции в досегашната близкоизточна политика на Вашингтон. Включително връщането на САЩ в ядрената сделка с Иран, но ако бъдат променени някои точки в Съвместния всеобхватен план за действие. Впрочем, наред с иранския проблем, новият американски президент ще трябва да търси решения и на редица други кризи в региона, като според Jerusalem Post, сред тях са нарастващият екстремизъм на Турция, разрешаването на палестинския проблем, както и на проблемите в Либия и Източното Средиземноморие, плюс очертаващата се катастрофа в района на Сахел и потенциалната дестабилизация на Ирак. Бившият посланик на САЩ в Израел Дейвид Шапиро смята, че Байдън най-вероятно ще постави ребром въпроса за създаването на Палестинска държава, като в тази връзка не изключва, че може да отмени „сделката на века” на Тръмп, т.е. плана за разрешаване на палестинско-израелския конфликт, който лансира предшественикът му и който провокира възмушението на палестинските власти и на редица ислямски държави. Подобна „корекция” на близкоизточната политика на Тръмп обаче, ще бъде посрещната на нож от Израел. Показателно е, че още на следващия ден след изборите в САЩ израелският министър по въпросите на еврейските селица Цахи Ханегби открито заплаши, че страната му може да атакува Иран, ако Вашингтон действително реши да се върне в ядрената сделка.

Крайно предпазливо се отнасят към влизането на Байдън в Белия дом в Рияд. Арабските медии напомнят, че той обеща да преразгледа отношенията със Саудитска Арабия заради убийството на журналиста Джамал Хашоги и прогнозират, че може да притисне престолонаследника принц Салман да премахне блокадата на Катар, ще спре доставките на оръжие за войната на Саудитите в Йемен и ще наложи освобождаването на задържаните саудитски активисти и членове на кралското семейство. Говори се дори, че американците могат да опитат да свалят Салман от сегашните му постове, което му оставя само един изход – спешно да потърси сближаване с Израел за да не допусне подобно развитие. Неслучайно шефът на „Мосад” Йоси Коен откровено заяви, че „нормализацията на отношенията с Израел ще бъде подаръкът, с чиято помощ Рияд може да се опита да смекчи позицията на Байдън”.

С идването на Байдън, настъпват „интересни времена” и за Турция, където през декември 2019 реагираха изключително остро на критиките на кандидата на демократите, който в интервю за New York Times нарече президента Ердоган „диктатор”, атакува политиката му спрямо кюрдите и подкрепи турската опозиция.

Неслучайно последната беще силно въодушевена от поражението на Тръмп и побърза да поздрави Байдън много преди това да стори и Ердоган. Турският президент е наясно, че Байдън със сигурност ще се опита да използва такъв фактор, като живеещият в САЩ негов личен враг Фетхулах Гюлен, както и нарастващото недоволство в самата Турция от сегашното управление, за да упражни нарастващ натиск върху Анкара по редица стратегически въпроси, включително за покупката на руските зенитни комплекси С-400.

Турските управляващи не изключват на страната да бъдат наложени санкции по няколко повода, включително заради миналогодишната операция „Източник на мира” срещу сирийските кюрди, които Байдън може да обяви за основния американски съюзник в тази страна. Впрочем, там не са забравили и неотдавнашните призиви на Байдън да бъде усилен натиска срещу Турция за да бъде принудена да намали напрежението в отношенията си с Гърция, както и да престане да я заплашва, че ще използва сила. Освен това, новият американски президент се обяви против решението на Ердоган отново да превърне музея „Света София” в Истанбул в джамия.

Между другото, някои свързват с победата на Байдън и решението на гуверньора на Турската централна банка Мурат Уйсал и финансовия министър Берат Албайрак (зет на Ердоган) да подадат оставка. Както е известно, навремето Уйсал работеше в Halkbank, разследването срещу която в САЩ може да бъде активирано от новата предизидентска администрация, като то би могло да засегне и Албайрак. Ше напомня, че през 2018 съдът в Ню Йорк призна зам. председателя на Halkbank Хакан Атила за виновен, защото както той, така и банката, са оказвали посреднически услуги при прехвърлянето на средства от продажбата на петрол и газ към Иран.

Впрочем, не бива да се изключва и „реалистът” Байдън да реши да заложи на пантюркистките амбиции на Ердоган и да използва Турция като инструмент за дестабилизация на населените с тюркско население райони на постсъветското пространство, Русия и Китай.

Мнозина смятат, че поне на първо време Балканите няма да са сред приоритетите на тандема Байдън/Харис. В същото време обаче, стремежът към нормализиране на съюзническите и партньорски отношения с Европейския съюз и на първо място с неговите лидери - Франция и Германия, ще предопредели подкрепата на Вашингтон за ускореното интегриране на т.нар. Западни Балкани в НАТО и ЕС.

Що се отнася до Сърбия, там не са забравили, че Байдън, още от 90-те години на миналия век насам, демонстрира подкрепа за албанците от Косово и многократно е повтарял, че стои твърдо зад независимостта на бившата сръбска провинция. Неслучайно сръбският президент Вучич открито изрази съжалението си от загубата на Тръмп.

Впрочем, Байдън подкрепя и целостта на Босна и Херцеговина, което няма как да не се отрази на амбициите на лидера на местната Република Сръбска Милорад Додик, тя да напусне федерацията. Новият американски президент със сигурност ще се опита да обърне и последните тенденции в Черна гора, където партията на проамерикански ориентираният президент на страната Мило Джуканович (управлявал като премиер и президент почти 30 години) загуби изборите през 2020 от местните националистически и просръбски сили.

Разбира се, в Скопие също разчитат, че новият президент ще притисне България да се откаже да блокира присъединяването на Северна Македония към ЕС.

Всички тези спекулации са свързани най-вече с очакването, че Байдън отново ще постави Русия на първо място сред противниците на САЩ и ще направи всичко за пълното и изтласкване от Балканите.

Раадикалният сценарий и последиците за Русия и Китай

Според някои експерти обаче, нешата биха могли да се развият по по-различен начин. Разбира се, те също смятат, че влизането на Байдън в Белия дом едва ли ще доведе до нещо принципно ново в отношенията с Русия и Китай. Качествените параметри на противопостяването между тях и САЩ ще си останат същите, а ще се промени само количествената им характеристика. Вероятно американските стратези ще удвоят усилията за активизиране на опозиционните сили в двете страни, ще бъдат възпламенени редица тлеещи конфликти в близост до границите им, а и без това нестабилната система на международните отношения, ще стане още по-нестабилна. Всичко това едва ли ще е нещо ново за управляващите в Москва и Пекин. Въпреки това обаче, те няма как да не почувстват наличието на определена разлика между „ерата Обама” и „ерата Байдън/Харис”. На първо място, САЩ ще направят всичко възможно за да сложат край на руската „ресурсна дипломация” както в постсъветското пространство, така и в Европа. Това означава, че американците ще се опитат да не допуснат старта на нови руски енергийни проекти и, по възможност, да попречат на завършването на вече стартиралите. По този начин, те се надяват да пресекат възможностите на Москва да използва руските енергоноситеи като инструмент в отношенията си с други държави.

Истината обаче е, че подобна стратегия може да доведе до неочаквани и доста неприятни за САЩ резултати. На първо място, защото заедно с „ресурсната дипломация” вероятно ще приключи и епохата на доминация на онази част от руския елит, която лобираше пред Кремъл да търси компромис със Запада. Сега обаче, това ще се окаже безмислено, тъй като лавирането на Москва под нарастващия американски (западен) натиск няма да доведе до компромис, а до отстъпление и дори до крах. Тоест, при подобно развитие, възприемането на т.нар. „мобилизационен сценарий” от руските управляващи изглежда без алтернатива.

Що се отнася до Китай, очакванията на някои кръгове за „рестарт” на отношенията със САЩ при управлението на Байдън, вероятно ще се окажат опасна илюзия. Въздействието на американските демократи върху китайските либерали (т.нар. „комсомолци” около премиера Ли Къцян) ще усили проамериканския фактор във вътрешната политика на Китай. От друга страна обаче, натискът върху китайския лидер Си Дзинпин от страна на „космомолците” само ще го стимулира да установи още по-тесни контакти с Русия на Путин, тъй като под въпрос ще се окажат всички китайски стратегически проекти.

Вътрешната борба за власт в Китай може да се ожесточи, тъй като американският натиск върху него ще продължи. Администрацията на Байдън няма да се откаже от такъв инструмент като „търговската война”, а цената за смекчаването и ще бъде усилването на позициите на „комсомолците”, което кръгът около Си Дзинпин няма как да приеме. Впрочем, за Русия това също може да стане повод за аналогични действия срещу собствените и „вътрешни либерали”.

Тоест, както за Москва, така и за Пекин, необходимостта от вътрешнополитическа изолация на либерално и проамерикански настроените среди в елита, окончателно ще се превърне в императив. Просто защото тези елитни сегменти вече не могат да се използват като канал за комуникации, тъй като САЩ ги разглеждат единствено като инструмент за влияние и се стремят да обвържат всяко евентуално отслабване на антируските санкции с укрепването на вътрешнополитическите позиции на въпросната група.

За Беларус идването на власт на Байдън ще означава рязко нарастване на финансирането на прозападната опозиция, макар че демократите вероятно ще се опитат да играят и със самия Лукашенко, стремейки се да провалят графика на формирането на т.нар. Съюзна държава, включваща Беларус и Русия.

Би могло да се очаква и опит за размразяване на конфликта в Украйна, съпътстван от налагането на тотални санкции срещу Русия и, евентуално, разполагането на военни бази на САЩ/НАТО на украинска територия.

По отношение на Молдова, където през ноември за президент беше избрана прозападно настроената Мая Санду, може да се очаква засилване на натиска за присъединяването на тази постсъветска държава към Румъния, под предлог, че това е единствената и възможност „да стане част от Европа, т.е. от ЕС”, като паралелно бъде ликвидиран населеният с етнически руснаци Приднестровски анклав и по този начин се формира непрекъснат фронт на НАТО по цялата западна граница на Русия. На този фон, дори евентуални преговори за удължаване действието на договора Нов СТАРТ няма да допринесат особено за укрепването на руската сигурност.

Що се отнася до евентуалното възобновяне на преговорите с Иран, целта на САЩ ще бъде да не допуснат тази страна, да стане част от очертаващия се стратегически алианс между Москва и Пекин, както и иранският петрол отново да може да се изнася в Европа, като още една алтернатива на руските енергоносители.

Тоест, ако американската външна политика в „ерата Байдън/Харис” се реализира именно в рамките на този „радикален сценарий” клъстеризацията на света ще получи поредния мощен тласък. Ще бъде направено всичко възможно Русия да бъде изтласкана от доминирания от САЩ глобализационен проект и ще бъде изправена пред императивната необходимост да формира свой ареал, опирайки се на собствените си сили, а шансовете руския елит да стане равноправна част от западния ще се изпарят окончателно. Което пък означава, че с идването на власт на Байдън, в Русия, както и в Китай, ще се усили политическата борба между „либералните” и „национално-консервативните” елити. Москва, в частност, ще бъде изправена пред дилемата или да се ориентира към нова индустриализация”, като държавата концентрира в свои ръце ключовите позиции в икономиката, политиката, идеологията и културата, или да рискува да се изправи пред „югославския сценарий”.

Заключение

Като цяло, победата на Байдън/Харис не бива да се разглежда като предвестник на неизбежни радикални промени във вътрешната и външната политика на САЩ. Голяма част от времето на новия президент и неговата администрация ще бъде посветено на търсенето на формули за преодоляване на дълбокото разцепление в американското общество. Рекордната изборна активност говори за изключително високо ниво на политизация на нацията, което също е белег за наличието на дълбоки системни процеси. Завишените очаквания, по правило, не се оправдават (пример за което беше управлението на Обама), а много проблеми остават нерешени. Деградацията на сегашната американска политическа система (и особено партийната) е толкова очевидна, че без нея нито един президент и нито една администрация могат да осъществят някакви фундаментални промени. Само времето ще покаже, дали Джо Байдън си поставя за цел да влезе в историята на САЩ като лидерът, стартирал радикални трансформации в страната, или ще бъде запомнен като поредния „топ мениджър” от изпълнителната власт, затънал във вашингтонското блато. Ясно е обаче, че последните президентски избори демонстрираха, колко сериозна и опасна е кризата на държавната и национална идентичност на Съединените щати.

*Българско геополитическо дружество