Вихра Павлова, Ролята на Азиатско-Тихоокеанския регион в глобалната геополитическа трансформация, 288 стр. „Изток-Запад”, 2020.
В условията на наченалата Глобална криза, преминаваща днес под знака на Covid-19, ставаме свидетели как страните от Източна, Югоизточна и Южна Азия демонстрират най-висок потенциал на преодоляване на породените от нея негативни явления. Това, от своя страна, доказва, че започналият още от втората половина на 90-те години на ХХ век „Дълъг Азиатски цикъл на икономическа динамика“, заменил „Дългият Североамерикански цикъл“, ще запази своята висока устойчивост на развитие в обозрима перспектива. Подобна тенденция определено обещава дълбоки геополитически, геоикономически, технологически, социо-културни и прочее трансформации в глобален план.
За съжаление, както широката общественост в България, така и т.нар. българска „политическа класа“, като че ли са далеч от дълбокото осъзнаване на настъпващата нова обстановка и носените от нея значими промени. В този смисъл, монографията „Ролята на Азиатско-Тихоокеанския регион в глобалната геополитическа трансформация“ на младата, но вече утвърдила се с обширни експертни познания изследователка Вихра Павлова, е радостно интелектуално явление. Тази монография може да стане важен тласък в процеса на осъзнаване на променящите се реалности в света от българското общесто.
Монографията „Ролята на Азиатско-Тихоокеанския регион в глобалната геополитическа трансформация“ включва от следните глави:
- Регионализмът – „Завръщане на политическото“ и път към многополюсен свят, основан на „Голям компромис“;
- В преход ... към какъв свят?
- Криза на легитимност на Западните институции и Азиатската нова институционална архитектура
- Глобализация по китайски или Китаецентричен китайски глобализъм?
- Предизвикателства и рискове, пред които Китай е изправен
- Системата за социален кредит в Китай – „Оруелски проект“ или средство за постигане на икономическа модернизация и юридическа автономия?
- Две гледни точки за Пост“коронакризисното“ развитие.
По-долу ще се опитам да направя кратък преглед и оценка на всяка от тези глави. В първата глава основният въпрос, който Вихра Павлова поставя, е за регионализма в противопоставянето му на глобализма. Още във „Въведение“-то се отбелязва, че „Глобализмът и регионализмът се превърнаха в конкурентни начини за формиране и разбиране на съвременния свят.“[1] Това виждане по-нататък е развито в първата глава. В нея първоначално се прави ясно разграничение, от една страна, между „глобализацията“, като обективен, макар и противоречив процес, и „глобализма“, като комплекс от политически и икономически действия, както и такива с идеологически и социо-културен подтекст. От друга страна, е различието между „регионализъм“ и „регионализация“, за което може да се използва аналогична на първото разграничение формула.
Залезът на американския глобализъм
На основата на това концептуално разграничение се проектира основния проблем – краят на американския глобализъм и неговата основна цел – установяване на еднополярен йерархично-структуриране свят със САЩ, или по-точно с глобализирания американски финансово-икономически и политически елит, на върха. Като основен фактор за този постепенен край на глобализма на Щатите и непостигане на неговата цел се вижда регионализмът и неговата все по-укрепваща интеграция. В този смсъл регионализмът се разглежда като обективна основа на многополярния свят.
Във втората глава „В преход ... към какъв свят?“ се прави опит да се даде отговор на въпроса, към какъв свят ни води тенденцията, зададена от настъпващия край на американския глобализъм и въздигащия се регионализъм. В тази връзка авторът показва сложната амалгама от технологически (т.нар. „Четвърта индустриална” - или както я нарича Павлова - „Четвърта технологична” революция) и социални (недоволството и протеста на масите от провежданата неолиберална политика) фактори, които се преплитат с геополитическите противоречия и създават еклектична, вътрешнопротиворечива и разнопосочна картина.
На фона на горепосочената амалгама, в третата глава се коментира тенденцията, свързана с това, че платформата, на която се формира еднополярния свят – Западът, изпада в цялостна криза, сред чиито аспекти е и институционалната криза. Съответно, в отговор на тази институционална криза, се изгражда новата Азиатска институционална архитектура, която е описана сравнително детайлно.
Четвъртата глава „Глобализация по китайски или Китаецентричен китайски глобализъм?“ е посветена на ключовото ядро, около което кристализира както новата Азиатска институционална архитектура, така и това, което по-горе нарекох „Дълъг Азиатски цикъл на икономическа динамика“ – Китайската народна република. Съответно, в противовес на „Американския глобализъм“, се ражда феномена на това, което бих предпочел, с подсказването на самата Вихра Павлова, да нарека не „Китайска глобализация“, а „Китаецентричен китайски глобализъм“, защото ми се струва по-вярно. В центъра му е проектът „Един пояс, един път“ (EПЕП). Официално се заявява, че той следва принципа на “Win-win Development”, което бих превел като принцип на „Взаимоизгодното сътрудничество“. Преди това, в самата глава, се дават примери и се коментират факти, които в една или друга степен като че ли противоречат на заявения принцип на взаимоизгодното сътрудничество.
Несъмнено е присъствието на такива противоречия и настоящата статия не е мястото да се впускам в опити за тяхното обяснение. Следва обаче да отбележа, че трябва с голямо внимание да се отнасяме към едни или други изнесени факти и техните интерпретации, като не забравяме най-малко две неща. Първото е, че както такива факти от реалността, така и тяхната интерпретация могат да имат не едно, а две, три или повече „дъна“. Второто е, че при такива сложни взаимодействия и взаимоотношения с финансово-икономически параметри не бива да се забравя една българска поговорка, която казва, че „Господ дава, но в кошара не вкарва“. В това отношение мнението ми съвпада с изводите[2], направени по този повод в монографията.
Пеета глава “Предизвикателства и рискове, пред които Китай е изправен“ се занимава с една чиста геостратегическа тема – за опасностите, но и за вероятните възможности, които стоят пред КНР в развитието и в хода на времето. Съответно, предизвикателствата и рисковете се класифицирани в няколко мащабни категории: социално-икономически, вътрешнополитически, етнорелигиозни, както и геополитически и геоикономически. Като оценка за тази глава следва да се каже, че подобно на редица от горните, тя е добре илюстрирана не само с предложената фактология, но и с цитираната интерпретация на изложените факти от страна на анализатори, политици и други пишещи по темата. В заключение бих добавил, че това е една от най-силните глави в книгата.
Шестата глава, чиито обект е т.нар. „Система за социален кредит“ (ССК) безспорно засяга тема, която е доста противоречиво осветлявана, както в средствата за масова информаци, така и в академичнитe изследвания по света. Не са малко онези западни изследователи, които я виждат като „Оруелов проект“. Обратното, руски анализатори я оценяват като «неизследвано поле на грандиозен обществен експеримент»[3]. Безспорно, Китай също има своите предпоставки, фактори и аргумента за използването на ССК, които заслужават сериозно внимание. Така или иначе, в лицето на системата за социален кредит, независимо от това, каква окончателна форма ще приеме тя в бъдеще, не само Китай, но и светът се сблъсква с огромни предизвикателства. В своята оценка на ССК, Вихра Палова и отрежда значима роля, като подчертава, че тя „ще заеме централно място в китайското законодателство“[4]. Моето мнение обаче е, че ССК играе малко по-скромна роля. По своята същност, тя представлява общонационална интегрирана услуга за обмен на данни. Нейната цел е както подобряване на публичната администрация на базата на използване на иновативни интернет технологии, така и повишаване на равнището на обществения морал. Идеята за ССК не предвижда тя да заменя или даже да укрепва законодателството.
Китайските експерти подчертават, че CCK няма да замести китайската правна система или морални принципи: Съществуват цяла редица прояви на негативно обществено поведение, които не подлежат на законови санкции. Тоест, те не са престъпления, съгласно буквата на закона, но несъмнено са морални укорими. Принципиално погледнато, маса нарушения на обществения морал не са законово наказуеми. Но, чрез СКК, такива антиобществени прояви се подлагат на различни финансово-икономически санкции. Освен това се смята, че макар и сравнително леки, ограниченията и санкциите, налагани чрез CCK, позволяват да се спре на начален етап развитието на антисоциалното поведение, така че то да не прерасне в престъпна проява. При което основен момент е, че чрез ССК не се определя някакво окончателно морално осъждане или „вечна санкция“. Тоест, личността има възможност да поправя своето морално укоримо поведение и по този начин да прекрати прилагането на едни или други санкции или ограничения.
Има обаче и друг важен момент. Редица позитивни обществени прояви, които са в подкрепа не само на обществения морал, но и на социалната динамика, по правило, трудно получават някакво поощрение, освен понякога трудно уловимия морален престиж, който изпитва самият носител на подобно поведение. Чрез ССК става възможно носителите на позитивна социална проява да получат не само морално признание, но и финансово-икономическо поощрение. В този смисъл, системата за социален кредит работи както в ограничително-санкционен режим на действие, така и в поощрителен. По тои начин съвкупното действие формира положителен ефект в обществото, като цяло.
Посткоронавирусното развитие на света
Последната седма глава „Две гледни точки за Пост“коронакризисното“ развитие“ е несъмнено „венеца“ на тази монография. Тя впечатлява преди всичко с интересните прогнози, представени във всеки от разделите на седма глава. Така например, в 7.1 се говори за „Постпазарно общество“, към което съвременният капитализъм върви с ускорени крачки. В тази връзка ще подкрепя изразената в монографията прогноза с факта на едно изследване. През 2011 в Цюрихския университет (University of Zurich) група изследователи под ръководството на Джеймс Гладфелдер, по незнайно чия поръчка, провеждат изследване под наименование „Мрежата на глобалния корпоративен контрол“ (The Network of Global Corporate Control)[5]. Обект на изследването са 43 060 транснационални корпорации, идентифицирани според определението на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OECD). Проследявайки капиталовите връзки на този „връх на сладоледа“ в глобалния корпоративен свят, те стигат до извода за наличието на глобалната капиталова свръхконцентрация. Като разплита мрежата на собствеността, екипът от учени установява, че повечето финансови вериги формират своеобразен "суперанклав" от 147 компании. Техните активи се пресичат помежду си, като в действителност става дума за обща собственост, представляваща финансов конгломерат, контролиращ 40% от глобалното корпоративно богатство.
Повечето от тези "супер-корпорации" са финансови институции. В Топ 10 са включени: Barclays plc, Capital Group Companies Inc, FMR Corporation, AXA, State Street Corporation, JP Morgan Chase & Co, Legal & General Group plc, Vanguard Group Inc, UBS AG и Merrill Lynch & Co Inc.
Въз основа на този резултат може да се направи извод за наличието на „глобален супермонопол“, установил, къде мълчалив, а къде не толкова мълчалив тотален контрол върху голяма част от процесите в света.
Не по-малко интересни са седемте прогнозни варианта за близкото бъдеще в раздел 7.2. Както впрочем и прогнозите в раздел 7.3. за бъдещето на Европа в един „Пост-Западен свят“, а най-вече прогнозите засягащи нашата Родина. С тази глава Вихра Павлова се изявява като един от най-силните млади прогнозисти в България.
Заключението на монографията обобщава основните изводи постигнати в седемте глави на труда. Но най-важното в него са предупрежденията, отправени както към българските политици, така и към българското общество, като цяло. Предупреждения, които открито алармират, че ако в нашата страна не кристализират политическа воля и обществен стремеж за възстановяване на държавния суверенитет, от една страна, както и за търсене и намиране на алтернатива на досегашния неолиберален модел на социално-икономическо развитие - от друга, вечният въпрос „да бъдеш или да не бъдеш“ може да намери най-трагичното си решение.
Заключение
Най-накрая ще подчертая, че негово Величество Читателят навярно може да не се съгласи с много или с някои от изводите, заключенията и прогнозите на тази монография.Но това в никакъв случай не намалява ценността и. Това е книга, от която българската общественост се нуждае тук и сега, за да осъзнае реалността такава, каквато е тя днес. В крайна сметка, Времето, т.е. най-големият съдник, ще отсъди кой е прав - дали онзи, който се съмнява в предложените от автора тези, или самият автор, който има интелектуалния потенциал и гражданската смелост да ги изложи и да ни накара да се замислим.
Бележки:
*Софийски университет „Св. Климент Охридски”
[1] Вж. Павлова В. Ролята на Азиатско-Тихоокеанския регион в глобалната геополитическа трансформация..., Въведение, с. 8.
[2] Пак там, с.201.
[3] Вж. Пироженко В. в https://www.fondsk.ru/news/2019/12/11/china-neizvedannoe-pole-grandioznogo-obschestvennogo-eksperimenta-49654.html).в
[4] Павлова В. Ролята на Азиатско-Тихоокеанския регион в глобалната геополитическа трансформация..., с.253.
[5] Вж. The Network of Global Corporate Control в http://journals.plos.org/plosone/article?id=10.1371/journal.pone.0025995).
